Джелка се наведе над борда и се облегна на парапета. Наблюдаваше как вълните се издигат и спускат, а лодката — старо, дълго трийсет стъпки корито — ги пори и се клатушка под краката й, вятърът дърпа косата й и я кара да се задъхва, солените пръски я шибат в лицето.

Водата беше вихър от стъкленозелено, набраздено с бели нишки от пяна. Тя пусна ръката си в мразовитата вода, после я вдигна към устните си. Плътта й беше странно студена и твърда, устните й не усещаха почти нищо. Засмука пръсти — соленият вкус в устата й беше силен, съживителен. Див, древен вкус.

Извърна се и погледна към континента. Високи стълбове от пепелявосива скала стърчаха над водата като костите на потънали гиганти. Зад тях се простираше Градът — високите му, гладки, подобни на канари стени бяха ослепително бели на утринната светлина — бяла лента, протегнала се от север на юг. Отново се обърна — внезапно беше усетила как силно се люлее лодката, как скърцат и стенат дъските, пронизителният вой на вятъра, който се мъчеше да надвие шума на мотора — приглушено постоянно боботене, отекващо в костите й — и неспирното плискане на водата край борда.

Вдигна поглед. Откритото небе беше огромно. Грамадни облачни юмруци плуваха над главата й. Белотата им беше набраздена от слънчеви лъчи и сенки, а морето се простираше пред нея и сякаш беше безкрайно. Неспокойната му повърхност блещукаше.

Морски птици ги следваха, кръжаха над лодката и кряскаха като измъчени души. Разсмя се — за първи път от седмици — присви очи и се загледа в блестящата под слънцето вода — опитваше се да съзре острова.

Отначало не виждаше нищо. Морето пред нея изглеждаше относително гладко. И после го видя — мъничко, смътно зелено-сиво петънце, което се сливаше със заобикалящото го море, сякаш то го заливаше. После бавно започна да расте и да се издига над водата, за да я пресрещне. С всеки миг ставаше все по-голям, базалтовите му канари се надигаха над вълните, които връхлитаха и се разбиваха в основата им.

Джелка погледна баща си. Седеше там, без да помръдне, вкопчил ръце една в друга, напрегнал шия; и все пак погледът му беше зареян, почти мечтателен. Гледаше към острова, но очите му като че ли бяха обърнати навътре. Джелка се взираше в него, след това отмести поглед — знаеше, че си мисли за майка й.

Лодката забави ход и се насочи към кея. Тя се загледа в земята отвъд пристанището. Покрай кея бяха пръснати стари каменни къщи — ниски, сивкави постройки с червеникави керемидени покриви. В далечната страна на кея в скалите свършваше бял полумесец от дъсчици. Вдигна очи над брега и над странните форми на къщите към хълмовете отвъд. Боровете покриваха стръмните склонове, а тук-там сред тях се показваха желязно-сивите грамади на скали. Потрепери. Всичко тук беше толкова сурово, толкова първобитно. Дори не си беше представяла нещо подобно.

Почувства как нещо се пробужда вътре в нея. Вдигна глава и вдъхна — силният мирис на бор се смесваше с миризмата на море, кожа и моторно масло и този характерен аромат изпълваше всичките й сетива. Ароматът на острова.

Баща й й помогна да се изкачи на каменния кей. Тя се обърна и отново погледна към континента. Обвиваше го лека мъгла, стените от лед се виждаха, но оттук изглеждаха някак си не чак толкова внушителни. Беше все едно друг свят.

Морските птици крещяха и крясъците им отекваха меланхолично над водата. Погледна нагоре, проследи с очи кръжащите им силуети, после пак сведе поглед точно когато една вълна се разби яростно в брега.

— Е… — обади се тихо баща й. — Пристигнахме. Какво ще кажеш?

Тя потрепери. Сякаш се прибираше у дома.

Погледна към къщите — очите й се местеха от една на друга и търсеха някакви признаци на живот.

— Коя е?

Баща й се засмя.

— О, не, никоя от тези — обърна се, даде някакви заповеди на мъжете в лодката, след това отново се обърна към нея: — Ела, ще те заведа.

Там, където плочите на кея свършваха, завиха наляво по стар черен път. Той водеше през дърветата навътре, далече от къщите и брега.

Пътят извеждаше към широк перваз от гладък сив камък. Там дърветата отстъпваха и откриваха изглед към водата.

— Внимавай — предупреди я той и стисна по-силно ръката й, щом се приближиха до ръба. — Можеш да се подхлъзнеш.

Отдолу се простираше малко заливче. Гъста борова гора го ограждаше от три страни. Но на едно място горската покривка беше разкъсана. Право пред нея над водата стърчеше голям каменен блок, а на върха му — тя така се сливаше по цвят и структура с камъка, че в първия миг Джелка не я забеляза — беше къщата.

Беше невероятно. Огромни, солидни каменни стени се издигаха направо от скалата и свършваха със стройни кули и назъбени бойници. Стръмен покрив — сив, с петна от лишеи — покриваше почти цялата къща. Само в далечния й край, там, където морето я обкръжаваше от три страни, стръмният му наклон се прекъсваше. Два етажа над къщата се издигаше кула и завършваше с шпил, който сияеше с тъмен блясък на слънцето.

Тя гледаше всичко това със зяпнала уста. После отново погледна към баща си.

— Мислех си, че е къща…

Той се засмя.

— Но това е къща. Къщата на прадядо ми. И на неговия прадядо. Нашето семейство я е притежавало девет поколения.

Тя присви очи — не разбираше.

— Значи е наша, така ли?

— Била е наша. Предполагам, че и все още е. Но Ли Шай Тун определя дали можем да я използваме или не.

— Не е честно!

Той я погледна изненадано, след това заговори:

— Не. Така трябва да бъде. Селяните трябва да обработват земята. Те трябва да живеят навън. А Седмината — те носят тежко бреме, имат нужда от именията си. Но за всички онези, които искат да живеят навън, земята не стига. Ако тази къща беше само наша, а другите нямат такива къщи, щеше да се надигне голямо брожение, разбираш ли?

— Да, но щом е наша, то…

Той твърдо поклати глава.

— Не. Светът вече е твърде малък за подобни луксове. Това е малка цена, която плащаме в името на мира и стабилността.

Продължиха да се изкачват нагоре. После той се обърна и посочи надолу.

— Трябва да слезем оттук. Има стъпала, издълбани в скалата. Стръмни са, затова по-добре пак ме хвани за ръката.

Остави го да й помогне да слезе. Под скалата беше по-хладно и по-сенчесто, високите, стройни стволове на боровете — по-разредени.

— Там — посочи той между дърветата.

Тя погледна нататък. На около петдесет чи се виждаше сива каменна стена. Оттук беше трудно да се прецени колко е висока — беше почти два пъти по-висока от баща й. Отляво завиваше и обгръщаше ръба на скалата, отдясно се губеше между дърветата. Малко по-нататък в нея имаше грамадна порта с колони, а зад нея — неподвижна и мълчалива на светлината на късното утро — се издигаше кулата.

Обърна се и забеляза, че баща й се взира в къщата с отнесена усмивка. След това я погледна.

— Калевала — каза тихо той. — Пристигнахме у дома, Джелка. У дома.

* * *

— Знаеш ли какво ми липсва най-много?

Тай Чо вдигна поглед. Ким беше застанал на вратата и гледаше някъде встрани. Тай Чо се усмихна.

— Какво?

— Басейнът. Най-добре мислех в басейна.

Тай Чо се засмя.

— Е, не бихме ли могли да уредим нещо?

Ким кимна едва забележимо към камерите на тавана.

— Само ако ши Шпац е съгласен.

Тай Чо задържа погледа си върху Ким за миг, след това продължи да си разопакова багажа.

— Ще подам молба. — Той изпразни сака си и го напъха под леглото. — В края на краищата не може да се случи нищо по-лошо от това, да ни откаже — отново вдигна поглед и се усмихна на Ким. — Както и да е… как е тук? Интересна ли е работата?

Ким отмести поглед.

— Не — тихо отговори той.

Тай Чо се изправи изненадано.

— Наистина ли? Но ти нали каза, че ще е голямо предизвикателство?

— Така е. Обаче Шпац не ме пуска и да припаря до изследванията.

Тай Чо замря на място.

— Но той не може! Аз няма да позволя той да постъпва така с тебе, Ким. Ще се свържа с принца.

Ким поклати глава.

— Не. Не ми се иска да търча при принц Юан всеки път, когато имам проблеми.

Тай Чо се обърна ядосан.

— Но трябва! Принцът ще отстрани Шпац. Той ще…

Но Ким продължаваше да клати глава.

— Ти не разбираш, нали, Тай Чо? Мислиш си, че това е чисто научна разработка — но не е. Веднага го разбрах. Става въпрос за политика. И при това въпросът е много щекотлив. Практически всички, които работят по този проект, са уязвими по някакъв начин. През Войната са били на погрешната страна и сега нямат друг избор, освен да работят по този проект. Всички освен Шпац — а той не е учен. Или поне не е чак толкова добър учен, че да работи по проект от такъв характер. Той е тук, за да държи нещата под капак.

— Но това е скандално!

— Не. Ни най-малко. Разбираш ли, някой иска този проект да се провали. Тъкмо затова са назначили Шпац за шеф на администрацията, а Толонен — за глава на целия Проект.

— И ти ще го позволиш?

— Не зависи от мене, Тай Чо. Аз нямам никакъв избор. Правя каквото ми се нареди. Както винаги. Но всичко е наред. Можем да правим много неща. От нас се иска само да не клатим лодката.

Тай Чо го гледаше, присвил очи.

— Но това не е в стила ти, Ким. Да клекнеш и да не правиш нищо…

Ким сведе очи.

— Може би така е било в миналото. И докъде ме докара това? — Ким отново вдигна глава. Тъмните му очи пронизваха Тай Чо. — Пет години социализация. Брутално превъзпитание. Това беше наградата ми за това, че се защитих. Но следващия път хич няма да се церемонят. Просто ще ме отпишат като неоправдана инвестиция. Лош дълг — той горчиво се изсмя. — Аз дори не съм гражданин. Съществувам само защото Ли Юан го иска. Сам го чу какво каза, Тай Чо. Така стоят нещата. Тъй че недей да ми четеш лекции. Тук всичко е лесно. Защо да си създаваме проблеми?

Тай Чо отново зяпна насреща му — не можеше да повярва, че Ким му казва това.

— Е, ти по-добре върви — тросна се той. — Имам си работа.

— Съжалявам, Тай Чо, аз…

Но Тай Чо усърдно се зае да подрежда дрехите си в шкафа.

— Тогава ще се видим по-късно, нали? — обади се Ким, но Тай Чо дори не даде знак, че го е чул.

Щом се върна в стаята си, Ким седна зад бюрото и се зачете в първото стихотворение, което Хамънд беше написал за него.

Не беше лесно да накара Тай Чо да повярва, че се е предал. Болно му беше, че трябва да разочарова стария си възпитател, но нямаше как. Ако изобщо имаше някакъв начин да действа тук, то трябваше да приспи подозренията на Шпац. Да накара Шпац да повярва, че е послушно момче. А какъв по-добър начин да го убеди от това, да манипулира реакциите на някой свой близък? Негодуванието на Тай Чо, гневното му разочарование щеше да отклони Шпац от следата. И това щеше да подсигури на Ким пространството, от което се нуждаеше.

Но въпреки всичко болеше. И това учуди Ким, защото беше започнал да се пита останали ли са му някакви чувства след онова, което му бяха причинили по време на социализацията. Спомни си всичките си срещи с Тай Чо оттогава — знаеше какво е бил за него този човек, ала не чувстваше нищо. Съвсем нищо. Съвсем нищо. Беше лежал буден по цели нощи, разтревожен от липсата в себе си — страхуваше се, че способността да обича вероятно му е отнета завинаги. И това — тази болка от това, че наранява друг — беше знак за надежда. Знак за промяна в самия него.

Погледна стихотворението и въздъхна. Онова, което влошаваше нещата, беше, че в казаното от него на Тай Чо имаше известна доза истина. Ако махнат Шпац, на негово място щеше да дойде друг Шпац. Така беше в живота. Нещо повече, и онова, което бе казал за себе си, беше вярно. По-вярно може би, отколкото имаше намерение да го каже.

Той цял живот беше нечия собственост. Нечие притежание не заради това, което беше, а заради онова вътре в него — неговия „талант“. Използваха го така, както биха използвали машина. И също като машина при повреда го поправяха — или го изхвърляха на боклука.

Разсмя се — изведнъж тази мисъл го беше развеселила. „Да — запита се той, — но по какво се различавам аз от машините? Кои качества ме отличават от тях? И дали те са мои несъвършенства, слабости или ме правят силен? Трябва ли да се осланям на тях повече или по-малко?“

Бяха го превъзпитали; бяха отделили миналото му със стена, бяха го научили да не се доверява на тъмната си страна; и все пак тъкмо в тази негова страна се коренеше всичко — тя беше първоизточникът на цялото му същество.

Мислещата част… те я надценяваха. Тя беше само процесор. Прозренията идваха от много по-дълбоко. Умът просто ги пречистваше.

Усмихна се — знаеше, че го наблюдават и подслушват. Е, нека си гледат и слушат. В тази игра той беше по-добър от тях. Много по-добър.

Наведе се напред и се зачете.

За онези, които го наблюдаваха, това стихотворение не означаваше нищо. На тях то би им се сторило безсмислена поредица от химични формули. Математически израз на сложна молекулярна верига. Но Ким виждаше под повърхността на страницата, съзираше под всеки йероглиф на мандарин формулата, на която той съответстваше. Усмихна се — чудеше се какво ли щеше да си помисли Шпац. Под простия код 1:1, който Ким бе използвал за препредаване на информация от личните файлове на Хамънд, имаше и втори шифър, за който се беше договорил с Хамънд. И той беше доста прост — ключът към него беше идеалното владеене на мандарин.

Самото стихотворение беше тромаво, с недодялани и клиширани образи — но това бе разбираемо. Хамънд беше учен, а не поет. И докато системата на образование настояваше да се изучава древната поезия, повечето хора с научни наклонности гледаха да се отърват от този изпит колкото се може по-бързо. Важното обаче беше информацията, която се съдържаше в основните образи. Трите бели лебеда символизираха начина, по който Шпац беше разделил изследователите на три екипа. После с всеки от следващите три реда Хамънд уточняваше в подробности — чрез други образи — с коя точно област на изследването се е заел всеки от тях.

Беше грубо начало — не повече от основа — но показваше какво би могло да се направи. Хамънд постепенно щеше да набере увереност и да започне да се изразява по-изящно: това беше необходимо за времето, което идваше, защото информацията щеше да е от такава степен на сложност, че щеше да ги накара да напрегнат изобретателността си докрай.

Това означаваше, че най-трудният въпрос вече бе разрешен. Ким беше измислил и начин, по който да отговаря на Хамънд, Неговият съконспиратор трябваше само да докосне определен клавиш от клавиатурата на компютъра си и онова, което беше въвел Ким, щеше автоматично да се прехвърли в личните му файлове. Същото докосване щеше и напълно да блокира клавиатурата на Хамънд, да я направи безполезна, а отделните й клавиши — несвързани с никаква редовна програма. Който и клавиш да докоснеше Хамънд, той щеше да извежда някой йероглиф от отговора на Ким, докато съобщението не се изпишеше напълно.

Този номер го беше научил по време на социализацията. Игра, която играеше тогава и вкарваше във файловете на другите тайнствени съобщения. И никой дори не беше и сънувал, че това е възможно.

Бързо набра своите въпроси — стараеше се този първи отговор да бъде прост, моделираше стихотворението си по образец на едно стихотворение на поета от IV век Тао Чиен. То се изписа на екрана като продължение на веригите от молекули. После, доволен от свършеното, вкара кода, за да го изпрати на Хамънд.

Изключи компютъра, облегна се назад и се протегна — изведнъж го беше обзела умора. След това неочаквано комсетът оживя и принтерът на бюрото затрака. Затаи дъх, докато наблюдаваше как бавно излиза разпечатката. Миг по-късно машината млъкна. Ким се наведе напред, откъсна листа, после се облегна назад и се зачете.

Съобщението беше от Шпац — информираше го, че му е дадено разрешение да използва спортната база на тукашната охрана.

Гледа го още миг, преди да се разсмее. Басейн! Шпац му беше дал басейн!

* * *

Чичо й Джон беше запалил голямата камина. Трепкащата светлина на огъня изпълваше голямата стая с висок таван и тя изглеждаше тайнствена, с различни форми, сякаш всеки миг стените щяха да се разтопят и да потекат. Баща й седеше до прозореца в голямо кресло с изправена облегалка и гледаше към морето. Тя беше застанала на вратата. Погледна баща си, после пак към огъня — той я омагьосваше. Никога досега не беше виждала нещо подобно. Не беше и предполагала, че ще го види. Навън, зад зарешетените прозорци, се свечеряваше — над морето се събираха тъмни облаци — но тук вътре грейналият огън изпълваше стаята с топлина.

Джелка коленичи до камината, протегна напред ръце и внезапно потръпна — не от студ, а от чувството, че всичко това й е познато отнякъде; от странното усещане, че е правила същото и преди, в някой друг живот.

— Внимавай — предупреди я баща й почти с половин уста. — Пари. Може би е по-горещ, отколкото ти се струва.

Тя стоеше на колене в полумрака, хипнотизирана от трепкащите пламъци, от яростната им горещина, от постоянно променящия се танц на формите. След това пак погледна към баща си. Светлината на огъня бе променила лицето му — то се беше превърнало в маска от черно и златно; очите му бяха като живи, течни скъпоценни камъни. Кой знае защо гледката я трогна дълбоко и по гърба й пролазиха тръпки. В този миг обичта й към него сякаш беше нещо твърдо: можеше да я пипне, да я помирише; можеше да усети веществото й осезаемо.

Огледа се. Стените бяха покрити с лавици с книги. Истински книги, като онези, които бе видяла веднъж в музея — с кожена подвързия. Обърна се, щом чу, че вратата изскърца, и погледна с усмивка чичо си. След него влезе и леля й — носеше поднос с напитки.

— Какви са всичките тези книги?

Забеляза как чичо й първо погледна към баща й и чак тогава отговори; сякаш му искаше разрешение.

— Стари неща. История, митове…

— Митове ли?

Леля й Хелга вдигна очи — погледът й беше странен. След това отново наведе глава и се засуети покрай напитките. Чичо й Джон отново неуверено хвърли поглед към брат си.

— Приказки, Джелка. Стари легенди. Отпреди Града. Понечи да добави и още нещо, но брат му го прекъсна:

— Има някои неща, които трябва да останат само тук. Не трябва да ги вземаш със себе си, разбра ли ме, дете? Дори не трябва да ги споменаваш. На никого.

Тя наведе очи.

— Защо?

— Бъди доволна от това, че ги има.

Тя отново го погледна. Гласът му беше суров, почти ядосан, но очите му като че ли бяха тревожни. Той отмести очи, след това я погледна отново и омекна.

— Докато си тук, можеш да ги разглеждаш, щом искаш. Но помни: в Града тези неща са забранени. Ако някой разбере…

Тя се намръщи — не разбираше. Забранени ли? Защо забранени? Щом са просто приказки…

— Джелка?

Тя погледна нагоре, после бавно пое чашата, подадена й от леля й Хелга.

— Благодаря…

Умълча се за миг, а след това погледна чичо си.

— Татко каза, че това място си има име — Калевала. Защо се казва така?

Джон се разсмя, после пое чашата от жена си, приближи се и седна на най-близкия до Джелка стол.

— Искаш да знаеш защо къщата се казва Калевала? Е… — той погледна към баща й, след това — пак към нея. — Ето каква е работата…

Тя го слушаше като омагьосана — чичо й говореше за някакво далечно минало, за някаква земя на герои, за народ — нейния народ — който живял по тези земи. За време преди хан и техния огромен Град, когато обширни гори покривали земята, а хората били малцина. Умът й се разтвори пред свободата на това минало — на свят, много по-голям от този, който познаваше. Огромен безграничен свят, потънал в мъгли и построен върху нищото. Калевала, земя на герои.

Когато свърши, тя не помръдна — беше поразена. Не беше и докоснала питието си.

— Е? — обади се баща й сред пукота на съчките. Гласът му беше странно натежал. — Сега разбираш ли защо това ни е забранено? Разбираш ли какви вълнения щяха да се надигнат, ако това беше известно на всички?

Тя го погледна, но в първия миг не го видя — видението все още изпълваше съзнанието й, напълно я беше завладяло. После сведе очи и кимна.

— Да, мисля, че разбирам. И все пак…

Той й се усмихна тъжно.

— Знам. И аз го чувствам, обична моя. То ни вика властно… Но днес е днес, а миналото си е минало. Не можем да го върнем. Този век е друг и героите са други. Няма я вече земята на Калевала. И не можем да я върнем.

Тя потрепери — искаше й се да каже. — „Тя е все още жива — в нас, в онази част от нас, която мечтае и търси сбъдване на мечтите си!“ И все пак той беше прав. Само това беше останало. Този блед, тъжен отглас от един по-велик и героичен век. Само това. А когато изчезнеше и то?

Затвори очи, потресена от внезапно връхлетялото я чувство на загуба. Загуба на нещо, което никога не беше познавала. Ала не беше така — то все пак беше част от нея. Усещаше го — то беше в нейната плът, в нейните кости, в нейната кръв.

— Джелка?

Вдигна очи. Чичо й беше застанал до рафтовете и я наблюдаваше загрижено. Болката в очите му беше отражение на нейната собствена.

— „Калевала“… Искаш ли да я прочетеш?

Той й протегна един от дебелите, подвързани с кожа томове. Джелка го погледна, после се приближи до него и взе книгата. Отначало просто я гледаше втренчено, смаяна. Проследи с пръст буквите, гравирани на корицата, след това се обърна към баща си:

— Може ли…?

— Разбира се. Но помни какво ти казах. Нейното място е тук и никъде другаде.

Джелка кимна, после отново погледна книгата. Отгърна корицата и прочете заглавната страница.

— Не очаквах, че… — започна тя, след това се разсмя.

— Какво не очакваше? — приближи се до нея чичо й.

— Ами това — тя го погледна в лицето. — Дори не съм мечтала, че има такива книги!

— Не е било книга. Отначало — не. Били са песни, хиляди песни и са ги пеели селяните в нашата родна земя, Карелия. Един човек ги събрал и ги свързал в разказ. Но сега е останало само това. Това е последното копие. Останалото вече го няма — певците, песните, народът, страната — сякаш никога не ги е имало.

Тя го погледна отново, после се взря със страхопочитание в книгата. Последното копие. Това някак я плашеше.

— Тогава много ще се грижа за нея! — възкликна тя. — Като за родна сестра!

* * *

Чен се понадигна тежко от леглото, после дръпна одеялото и пак се настани удобно. Гърдите му бяха превързани, ръката — бинтована, но беше извадил късмет. Ножът се беше плъзнал по ребро и не беше засегнал нищо жизненоважно. Бе загубил много кръв, но щеше да оздравее. Що се отнася до раната на ръката, тя беше повърхностна — такива получаваше и на тренировки.

Кар седеше срещу него намръщен. Огромното му тяло беше твърде голямо, за да се побере на болничния стол. Той се наведе напред ядосано и избълва всичко онова, което му се налагаше да сдържа, докато сестрата беше в стаята.

— Какъв глупак си, Чен! Трябваше да ме изчакаш!

Чен скръцна със зъби — заля го внезапна болка.

— Съжалявам, Грегор. Нямаше време.

— Можеше да се обадиш! От Лю Чан! Можеше да ми кажеш какво си намислил! А то какво — допреди половин час въобще не знаех, че си ходил при сводника! Мислех си, че чакаме доклада на охраната за Лю Чан!

— Получих го, преди да тръгна. Потвърди онова, което си мислехме. Бил е актьор в операта, преди да стане сводник. Има и едно недоказано обвинение в убийство. Тъкмо затова е бил пратен под Мрежата.

Кар изсумтя нервно.

— И така да е, трябваше да изчакаш. Можеха да те убият!

Вярно беше. И той трябваше да изчака. Но не беше изчакал. Защо? Може би защото искаше да направи това сам. То някак си беше свързано с Павел — момчето от плантацията, убито от главорезите на Де Вор. Още изпитваше чувство за вина. Значи може би се беше подложил на риск, за да се самонакаже. Или пък имаше нещо повече. Може би беше свързано с риска. В края на краищата, беше му харесало. Беше му харесало обстоятелствата през цялото време да са срещу него.

Петима срещу един. И все пак беше жив. Беше ги надвил в ръкопашен бой. Той беше куай. Вече го знаеше, беше му по-ясно от всякога. Куай.

— Съжалявам — повтори той. — Сбърках.

— Да — Кар се облегна леко назад, после погледна Чен в очите и се разсмя. Гневът му беше преминал. — Ама си още жив.

На вратата се почука, след това вътре надникна една глава.

— Аксел! — Чен се опита да се надигне, после се отпусна назад и изстена.

— Какво е станало? Грегор ми каза, че си пострадал, но не ми каза как!

Чен болезнено си пое дъх, след което се усмихна на Хаавикко и стисна ръката му.

— Драскотина, нищо повече…

Кар се разсмя.

— Драскотина, няма що! Знаеш ли какви ги е вършил тоя приятел тук, а, Аксел?

Хаавикко поклати глава.

— Да му кажа ли, Чен, или искаш ти да си му го кажеш?

— Давай — болката в ребрата пресече дъха на Чен.

Кар посочи на Хаавикко един стол в ъгъла.

— Онова там са дрехите на Чен. Бръкни в горния джоб на туниката. Ще намериш нещо интересно.

Хаавикко погледна нататък. Туниката беше съдрана и по нея имаше петна от кръв, но джобът беше недокоснат. Бръкна вътре и извади една прозрачна карта.

— Това ли?

Кар кимна и загледа как Хаавикко я повъртя в ръце, а после го погледна с неразбиращо изражение.

— Е? Какво е това?

Кар се приближи и взе картата.

— По-късно ще ти покажа как точно работи. Засега ще трябва да се довериш на думите ми. Това се нарича имплант. Или поне запис на имплант. В тази карта се пази цялата необходима информация за съставянето на определен химикал. Такъв, който може да създава фалшиви спомени.

Хаавикко вдигна поглед озадачено.

— Е, и?

— Та информацията точно в тази карта е била разработена за определен човек. За тебе.

— За мене ли? — Хаавикко се разсмя. — Какво искаш да кажеш?

— Ами ето какво: Чен се поразрови малко в миналото на твоето приятелче Лю Чан. После му направи и визита. От нея получи потвърждение за нещо, което и двамата с него подозирахме от самото начало. Освен това се сдоби и с един адрес под Мрежата. На този адрес намерил мъж на име Херик, който прави тези работи. От Херик взел тази карта — а тя е копие на фалшив спомен, имплантиран в мозъка ти. Споменът за това, че си убил млада проститутка.

Хаавикко беше пребледнял.

— Не… не е възможно. Спомням си… — гласът му потрепери, той сведе очи и навлажни устни с език. — Не може да е фалшив! Прекалено истинско беше! Твърде…

Кар го докосна по рамото.

— И все пак е вярно, Аксел Хаавикко. Не си я убил. Някой друг я е убил. Вероятно Лю Чан. Единствената ти грешка е, че си изпил наркотика, смесен с виното ти. Точно той те е накарал да си мислиш, че си я убил.

— Не…

— Вярно е — обади се Чен. — Изчакай да видиш копието. Не си я и докоснал. Не би могъл, разбираш ли? Не си такъв човек.

Гледаха го. Гледаха как гърдите му се надигат и спускат. После той отново ги погледна — в очите му неверието отстъпваше пред нова надежда.

— Значи наистина не съм го направил? Не съм убил онова нещастно момиче?

— Не си! — ревна Кар и сграбчи ръката му. — Не си, приятелю. Но аз знам кой я е убил. Все още не можем да го докажем, но ще го докажем. И тогава ще пипнем копелето и ще го разпънем на кръст. Заради всички, на които е съсипал живота.

* * *

Джелка извика и се надигна от леглото в тъмнината, все още скована от ужаса, който току-що бе сънувала. Виждаше ги съвсем ясно: високи, кльощави мъже, застанали на брега на езерото, които я наблюдаваха втренчено; очите им бяха като черни камъни, лицата — неестествено бели, от издължените им костеливи длани капеше кръв. И тя самата — там, в средата на езерото. Огромната каменна плоча бавно потъваше под краката й, повлякла я към ледените дълбини.

Чу стъпки по коридора, после вратата на стаята й се отвори със скърцане. Сърцето й подскочи в гърлото — нямаше съмнение, бяха дошли отново… но светлината на фенер обля стаята и тя видя, че това беше просто баща й.

— Какво има, обична моя?

Той се приближи, остави фенера на нощната масичка и я прегърна. Тя затвори за миг очи, потръпна и се остави да я утешава, след това се дръпна назад леко и го погледна в очите.

— Пак същият сън. Но по-лош. Този път бях в Калевала… в земята на героите. Около мене се простираше единствено пустош, покрита с дървета, скали и плитки езера. И те ме настигнаха — бяха ме проследили сред дърветата. Сякаш бяха пътували назад през годините, за да ме намерят…

Лицето му се сгърчи в съчувствие и болка. Притегли я отново, притисна главата й към гърдите си и я погали.

— Успокой се, обична моя. Всичко е наред. Аз съм тук. Никой няма да ти стори нищо лошо. Никой, обещавам ти.

Ръцете му я обгърнаха — силни, мощни ръце, като здрави каменни стени, които я закриляха, — но тримата убийци все още бяха пред погледа й: виждаше усмивките им, беззъбите им, черни като въглища уста, докато тя потъваше в леденостудената вода.

Той се отдръпна назад и я погледна.

— Да повикам ли Хелга?

Тя се поколеба, след това кимна.

Баща й тръгна към вратата, после се обърна и я погледна.

— Недей да се тревожиш. Тук никой няма да ти стори нищо лошо. Никой.

* * *

Рано на следващата сутрин тя изпрати баща си. После седна на кея и наблюдаваше как лодката бавно се скрива от погледа й. Известно време се взира в нищото — копнееше баща й да се върне; след това изведнъж рязко осъзна, че това „нищо“ беше пълно с живи същества; беше цяла вселена от цветове и форми.

Бавно тръгна към къщата. Постоянно се оглеждаше. Ерки, младият телохранител, за чието присъствие бе настоял баща й, се влачеше след нея на разстояние двайсет чи. Тук имаше цял свят, който й предстоеше да изследва, различен от меките, опърлени от слънцето острови Суматра, които бе опознала навремето, когато баща й беше в изгнание. Не, тук дори и светлината беше по-друга; беше някак позната. Островът вече не й се струваше чужд, а просто нещо отдавна забравено, нещо, което е познавала в друго време…

През следващите дни го кръстоса надлъж и нашир. Ден след ден опознаваше местностите и пътищата, тъмните езера и мъничките водопади, тесните фиорди и тихите кътчета, пещерите и поляните. И бавно, много бавно се влюби в острова.

А освен всичко друго имаше едно специално място…

Беше четвъртият й ден тук, следобед, и тя слизаше от най-високата точка на острова. Ерки я следваше. Обикновено я следваше по-отблизо и я викаше, когато според него тя поемаше твърде големи рискове, но Джелка вече познаваше пътеката надолу по билото и той я беше пуснал спокойно напред.

Прекоси покритото с лед било на хълма и стигна до място, където зейваше пропаст. Там, на ръба на скалата, имаше порутен параклис — покривът му зееше към небето, портата я нямаше. Беше мъничък. Подът вътре бе напукан и обрасъл с бурени, една от страничните стени се беше срутила и тежките камъни се бяха изсипали върху тревата. И все пак надписът, гравиран върху каменния трегер, още се разчиташе, както си личаха и символите, изрязани в камъка — риба, агне и кръст.

Беше попитала чичо си за думите — думи, които й звучаха познато, въпреки че бяха толкова странни; думи, изписани на азбуката на собствения й език и все пак чужди, — но той не знаеше какво означават. Знаеше само, че били на латински — древния език на Та Цин. Що се отнася до символите — познаваше ги, но не пожела да й ги обясни.

За миг остана така, загледана към бездната под развалините, после продължи надолу по пътеката.

Пътеката беше стара, много нозе бяха стъпвали по нея и близо до дъното, там, където пътят ставаше стръмен, в скалата бяха изсечени стъпала. Пъргаво заизбира откъде да мине между скалите и надолу под корниза. Там, от другия край на широкия скален перваз, беше пещерата.

Това беше тайното й място — мястото на гласовете. Тук островът й говореше на хиляди древни езици.

Тръгна по перваза, стигна до средата и спря. Приклекна и се загледа надолу през пукнатината в огромната сива плоча. Там, под нея, надигащият се прилив се втурваше през една цепнатина в скалите. Известно време наблюдава как водата се пени и вълнува в тесния канал, после погледна към младия телохранител и забеляза как я гледаше — усмихваше се, беше му забавно да я наблюдава.

— Не го ли чуваш, Ерки? Той ми говори!

Той се разсмя.

— Това е просто шум!

Тя отново погледна надолу, след това вдигна глава и се заслуша в другите гласове — в шума на вятъра, в песента на клоните горе над главата й, в крясъците на морските птици, които призовават морето.

— Не! — каза тя най-накрая. — Това са гласове! Но трябва да слушаш внимателно.

Той отново се разсмя.

— Щом казвате, ну ши Толонен… Но за мене е само шум. Май нямам уши да го чуя…

Тя впери поглед в него, след това се усмихна и извърна глава. Не, той нямаше уши за тези гласове — но в днешно време онези, които можеха да ги доловят, едва ли бяха много. Постоянната диета от шоута по тривизията и холодрами ги беше имунизирала; беше притъпила сетивата им и бе напълнила главите им с илюзии. Но тя ги чуваше — гласовете на нещата. Усещаше ги в кръвта си. Пулсът на големия свят — по-истински, по-жив от всичко на всички нива.

Изправи се, отри длани о бедрата си, после продължи, застана на ръба на скалата и се загледа в неспокойната повърхност на морето. Усещаше вятъра — като ръка, която докосва лицето й, груба длан, която я гали; усещаше вкуса на сол по устните си. За миг затвори очи — представяше си, че стои на носа на грамаден кораб, който прекосява огромния океан на път към нови, неоткрити земи. След това се усмихна, обърна се и тръгна към пещерата. Наведе се, за да мине под ниския скален перваз, и потъна в мрака отвъд.

Спря, за да свикнат очите й с тъмнината, и подуши въздуха. После се намръщи. Може би това беше само нейното въображение — но днес въздухът й се стори по-различен, по-малко влажен, по-малко спарен от обикновено, но може би това беше от времето. Чичо й беше споменал, че идва буря. И я беше предупредил да се прибере вкъщи, преди тя да е започнала.

Усмихна се и се завъртя, като се оглеждаше. Там, на стената отзад, бяха изписани древните букви — високи педя, издълбани в стената и боядисани с горена охра на фона на бледокремавия камък. Приличните им на пръчки ъгловати форми й напомняха за една игра, която беше играла със своята ама като малка със стъбълцата на бял равнец. По-навътре, там, където таванът се спускаше надолу и опираше о пода, беше намерила купчина костици и овъглените останки от древно огнище. Наведе се, присви очи и се взря в тъмнината, после набърчи чело. Някой беше пипал там.

По гръбнака й полази лека тръпка на уплаха. И тогава го чу. Странен, хрущящ звук в дъното на пещерата.

— Ерки! — призова го с тих, напрегнат шепот.

След миг той вече беше при нея. Бе приклекнал на входа на пещерата, дулото на картечницата му търсеше в мрака.

— Какво има? — тихо попита той.

Тя затаи дъх. Може би й се беше счуло. Но звукът отново се разнесе — този път по-близо. Потръпна, след това дъхът й секна — от мрака в нея се взираха чифт очи. Тъмни, диви очи, които приковаваха нейните.

— Животно — прошепна тя. Страхът отстъпи място на учудване. — Диво животно!

Чу как затворът на картечницата изщрака и махна на Ерки да не мърда.

Пристъпи бавно крачка назад, после втора и най-накрая застана до телохранителя.

— То няма да ни стори нищо лошо. Него го е страх от нас повече, отколкото нас — от него. Сигурно е спяло в дъното на пещерата и ние сме го разбудили.

Ерки потрепери.

— Мислех си, че всички животни са измрели…

„Да — помисли си тя. — Аз също. Но ето ти едно тук.“ А вероятно тук, на острова, имаше и още. Сега го виждаше по-ясно — виждаше тъмната му козина, малките му, ала мощни крачка. Беше ги виждала на картинка в учебника. Това беше лисица. Истинска, жива лисица.

Ерки я докосна леко по ръката. Тя се обърна към него.

— Да донеса ли клетка? В къщата има една. Можем да го хванем и да го вземем с нас.

Тя поклати глава и отново погледна към лисицата.

— Не. Нека си живее свободно. Нейното място е тук, а не там. Виж я — тя не е създадена да живее в клетка.

„Нито пък ние“ — мина й през ума. Зачуди се откога ли нейният собствен вид живееше в капана, обграден от всички страни с решетки. Но поне това можеше да направи: да остави тази мъничка частица от дивото тук, където й беше мястото. Да я превърне в домашен любимец… тя потръпна. Лисицата щеше да умре, ако е затворена в клетка.

— Ела — повика го тя. — Хайде да се връщаме. Бурята идва.

Щом изкачиха билото, тя отново спря и се огледа. Над главата й кръжаха чайки, крясъците им бяха сърдити и пронизителни. Уви се плътно в якето си. Вятърът ставаше все по-силен, все по-бурен. От североизток прииждаха буреносни облаци — черни и страшни — и се събираха над Града. Идваше буря — вярно беше казал чичо й. Тя се разсмя. Нека дойде! Нека небесата се отворят! Щеше да ги поздрави оттук. Обърна се и забеляза, че Ерки я гледа.

— Добре, ей сегичка идвам! Само още малко…

Той кимна и тръгна полека надолу. Тя остана там горе още миг, огледа се — представяше си, че е господарка на всичко онова, което виждаше. После въздъхна и последва Ерки надолу по пътеката, към светещите прозорци на къщата.

* * *

Директорът Шпац се облегна в креслото си и посочи право към екрана.

— Е, Елис? Какво, в името на всички богове, е това?

Мъжът, застанал точно зад гърба му, сви рамене.

— Още не сме съвсем сигурни, директоре, но работим по въпроса. Отначало си мислехме, че е нещо като звездна карта, като се има предвид интереса на момчето към астрономията, но като я прекарахме през компютъра, за да проверим с какво съвпада, нищо не излезе!

Известно време и двамата мъже мълчаливо се взираха в екрана. Точките бяха всичко четирийсет и шест, свързани с три-четири линии. На екрана образуваха стегнат „пачи крак“ с елиптична структура като горната половина на череп.

Шпац изпръхтя.

— Абсолютно сигурни ли сте, че това тук няма нищо общо с онова, над което работим?

— Абсолютно. Освен факта, че ние едва сме започнали работа по точното разположение на пластините, тези точки просто не съответстват на онези области в мозъка, които имаме намерение да използваме. По мое мнение подобната форма е чисто и просто съвпадение.

— Хммм… — Шпац се наведе напред и изключи екрана, след това се обърна и погледна помощника си. — Знам какво си мислиш, Елис, но не си прав. Той крои нещо. Сигурен съм. Така че не го изпускай от очи. Нека екипът ти изобщо не се отпуска, докато не открие какви ги е намислил!

Елис се поклони. Щом излезе от стаята, дълбоко си пое дъх, после поклати глава. Тази мания на директора по отношение на момчето граничеше с лудост. Беше убеден, че са докарали момчето тук по една или друга причина — или да го шпионира, или да осигури провала на проекта. И в двата случая се чувстваше заплашен. Но истината беше по-проста.

Наблюдаваше момчето вече от десет дни и беше убеден, че то е гений. Бе го гледал как работи над няколко собствени проекта и забеляза как подхожда към проблемите. Нямаше как нито да имитира, нито да подправи тази бързина на ума. Но Шпац не искаме и да знае. Самият той беше второразреден учен и не можеше да приеме, че някакво си хлапенце — при това родено в Глината — може да го превъзхожда интелектуално.

Но нямаше да я бъде неговата. Елис беше видял директивата, пристигнала само секунди преди да отиде при директора. И Шпац не можеше да направи нищо.

Той се засмя и продължи по коридора. Не, дори и директорът на Проекта Шпац не би имал наглостта да се противопостави на пряка заповед от принц Юан.

* * *

Ким лежеше по гръб в басейна със затворени очи. Беше късно и в басейна нямаше никого, но от спортната зала в съседство се чуваше дрезгаво съскане и сумтене на мъже, които тренираха на уредите.

Известно време просто плуваше във водата — за първи път през този ден се беше отпуснал да си почине. После се преобърна и зарита с крака, като поглеждаше към камерите горе.

Дори и тук ли го наблюдаваха? Усмихна се и потопи лице във водата, след това вдигна глава и над водата се разхвърчаха пръски. Почти сигурно. Дори и като пикаеше, го следяха с камера. Такъв си беше Шпац — изобщо не беше нетипичен случай. Мнозина бяха като Шпац. Градът ги отглеждаше със стотици хиляди.

Придърпа се нагоре, седна на перваза и лениво замаха с крака във водата. Откакто се помнеше, беше под наблюдение — това беше кажи-речи задължителното условие за съществуването му, но никога не му беше харесвало. В най-добрия случай го използваше, както и сега, като стимул, опитвайки се да преодолее ограниченията, които му налагаше.

В това отношение докладваното за него беше вярно. Именно в това отношение Глината наистина го беше оформила — беше хитър. И не само хитър, но и изобретателен в своята хитрост, сякаш самата прямота на ума му — онази негова страна, която веднага схващаше същността на дадено нещо и я използваше — се нуждаеше от тази другата, „изкривената“ част, за да може да функционира. Усмихна се и се загледа надолу — отново, както винаги, се зачуди как ли тълкуват усмивките му, какво ли си мислят, като го видят да се усмихва ей така… или ей така… Вдигна очи; погледна право в камерата. „Какво виждате, ши Шпац? Дали представата ви за мене има някаква връзка с онова, което наистина представлявам?“

„Не — отговори си. — Изобщо няма връзка.“ Но Шпац нямаше представа какво щеше да представлява Чун Куо, ако Проектът успееше. Него го беше грижа единствено за собственото му положение на голямата обществена стълба и дали се издига или слиза надолу. Нищо друго нямаше значение.

Ким протегна врат, след това се прозина. През последните няколко нощи беше спал малко — опитваше се да се добере през мрежата от подробности до сърцето на проблема.

Какво щеше да представлява Чун Куо, ако всички имаха жици в главите?

Беше прекарал през ума си най-различни сценарии. Например: Седмината можеха да ограничат използването на жици до известни престъпници и политически дисиденти. Или другата крайност: да сложат жици в главите на всички, дори и на жените и братовчедите си. И не само това. Какво точно щяха да представляват жиците? Щяха ли да се задоволят с това, да ги използват като метод за наблюдение над огромното население на Чун Куо или щяха да се опитват да променят поведението му чрез тях?

Тази, последната мисъл доста го тормозеше, защото жицата имаше много по-голям потенциал за манипулация, отколкото си представяше Ли Юан. Щом някой започнеше да бърника в човешкото съзнание, нямаше граница за незабележимите промени, които можеше да направи в него. Беше възможно — дори беше съвсем просто — то да бъде отвличано и отклонявано, да се създадат милиони личности въз основа на един-единствен ментален модел и целият човешки вид да бъде направен послушен, плах, лишен от творческо въображение. Но това по-лошо ли беше от онова, което и без това ставаше? Можеше да се спори дали Чун Куо — огромният град-утопия на Цао Чун — е било създадено тъкмо с тази цел: да скопи Човечеството, да държи този страшен звяр зад решетките си. В тази светлина и тази последна крачка — планът да се сложи жица в главата на всеки индивид — беше просто усъвършенстване на същата тази идея. Само ограниченията се бяха оказали недостатъчни. Решетките не стигаха. Сега трябваше да поставят решетките — стените — вътре в хората, иначе щяха да станат свидетели на това, как рухва цялото огромно здание. Тази мисъл го тревожеше.

Срещу това поставяше три неща: „дългът“ си към Ли Юан, увереността си, че с него или без него това ще стане, и последно — чисто и просто предизвикателството.

Беше се опитал да се убеждава сам, че на никого нищо не дължи, но истината беше друга. Съдбата му досега винаги беше в ръцете на другите. И не беше ли така с всички? Не зависеше ли дори най-основното нещо — съществуването на човека — от разбирателството на онези, с които живееше; от тяхното съгласие той да съществува! Не беше ли го научил още в Глината? Нито един човек не беше истински свободен. Никой нямаше никакви други права освен тези, които му даваха околните. Трябваше да се признае на Ли Юан това, че принцът поне беше прозрял колко е ценен той и му беше дал възможност. Не заслужаваше ли някаква отплата?

Що се отнася до второто, вече беше сигурен, че само световна катастрофа би попречила на плана на Ли Юан да се превърне в действителност. И наистина, сега катастрофата изглеждаше естествена алтернатива на Проекта „Жица в главата“. Фитилът беше запален отдавна, още с отказа на Седмината да се заемат с проблема за огромното увеличение на населението. Отказът им да се заемат с този фундаментален проблем — решение, основано на почитта им към семейството и на правото на всеки мъж да има синове — беше осакатило всякакви опити да се уравновеси бавното нарастване на ресурсите с потресаващото нарастване на търсенето и Чун Куо да се превърне в утопията, която е трябвало да бъде. Но това не беше нищо ново; беше си проблем, съществувал от векове — проблем, с който древните императори на Чун Куо са били принудени да се сблъскат още преди 2 000 години. Цената на това неравновесие беше глад, чума и революции и те пак щяха да връхлетят — освен ако не успееха да възпрат вълната и да обуздаят дегенеративните сили. Но това нямаше да стане без еволюционна промяна в самия вид. Междувременно този изкуствен начин трябваше да свърши работа. Седмината нямаха избор. Или трябваше да сложат жиците, или да рухнат.

А предизвикателството? И него виждаше от гледна точка на морала. Както го схващаше сега, планът представляваше предимно технически проблеми — проблеми, които изискваха не точно онази изобретателност, в която беше добър, а усъвършенстването на вече съществуващи системи. В много отношения това беше въпрос от чисто организационна сложност: да се разглоби Проекта на съставните му части и да се сглоби отново. Можеше да го каже на принц Юан още при първата им среща, но предизвикателството — истинското предизвикателство — беше в насочването на изследванията, в определянето. Не на качеството на евентуалната жица, а на това, какво ще представлява тя.

И тъкмо тук може би той беше престъпил указанията, дадени му от Ли Юан, защото никой не го беше молил да мисли над това, на какво би могла да бъде способна една такава жица; бяха го помолили просто да реши дали планът става за работа. Отново той щеше да бъде просто средството — машината — за удовлетворяване на нечии други нужди; инструментът, чрез който мечтите им щяха да се превърнат в действителност. Както винаги, се предполагаше, че той няма думата по въпроса. И все пак щеше да си каже думата.

Ким спря да цапа с крака във водата и се огледа.

— Джоел!

Хамънд беше застанал от другата страна на басейна.

— Ким… точно тук си мислех, че ще те намеря.

Ким се изкачи на перваза, заобиколи басейна и протегна ръка на Хамънд.

— Откога си тук?

— Тъкмо влизам. Нещо много се беше умислил. Неприятности ли имаш?

И двамата знаеха, че камерите ги наблюдават. Ким сви рамене, усмихна се и мина покрай по-възрастния. Взе хавлията си от закачалката, обърна се и погледна към мъжа.

— Какво те води насам?

Хамънд му подаде тъничък като вафлена кора лист с разпечатка.

— Виж какво дойде.

Ким взе листа. Миг по-късно вдигна глава — тъмните му очи се бяха разширили от изненада.

— Това истинско ли е?

— Абсолютно. Директор Шпац провери — обади се на секретаря на принц Юан и той потвърди. Аз ще те придружавам. Ще те пазя да не се забъркаш в някакви неприятности.

Ким се засмя, после му върна листа и метна хавлията на раменете си.

— Ама това е невероятно! Обсерватория! Това значи ли, че ще летим в космоса?

Хамънд поклати глава.

— Не. Точно обратното всъщност. Обсерваторията в Хайлброн се намира на дъното на минна шахта на повече от три ли под земята.

Ким отмести поглед, след това се засмя.

— Разбира се. Има смисъл — и отново погледна Хамънд. — Кога тръгваме?

— Утре. Веднага след като станем.

Ким се усмихна, после се долепи до него и му прошепна:

— Шпац ядосан ли беше?

Хамънд се наведе и пошушна на ухото на Ким:

— Ядосан ли, казваш? Беше бесен!!!

* * *

Джелка се събуди. Бурята вън бушуваше и хвърляше дъжд срещу прозореца. Метна нощницата си и тръгна по коридора. Нощта ръмжеше и ревеше зад дебелите каменни стени. За миг се поспря и се заслуша, после трепна, щом прозорецът в дъното на коридора блесна ослепително в тъмнината. Секунди по-късно мощна гръмотевица разтресе къщата.

Тя потрепери, след това се разсмя — вълна от възбуда помете страха й. Бурята! Бурята беше връхлетяла!

Спусна се по голямото стълбище и спря сред мрака на фоайето. Плочките под голите й стъпала бяха студени. Отново проблесна светкавица и оцвети ослепително огромния прозорец с тъмни стъкла в дъното. Последва мрак — гъст, криещ заплахи — който се изпълни с яростния тътен на мощна гръмотевица.

Продължи — вървеше опипом към вратата в дъното на фоайето. Обикновено я държаха заключена, но точно сега беше отворена. Спря се. Трепереше. Тук, зад дебелия каменен зид на външната стена, беше спокойно и почти тихо — само приглушеният тътнеж на далечни гръмотевици тревожеше тъмнината. Когато блесна нова светкавица, тя отвори вратата и се заизкачва нагоре към кулата.

Шумът на бурята веднага се засили. Изкачваше се по тясното вито стълбище в мрака, протегнала напред лявата си ръка, подпираше се на стената. Стигна до стая, каквато не беше виждала никога преди. Запристъпва сляпо към средата, далеч от дупката в пода, после застина на място, щом тесният прозорец отляво светна и стаята се обля в ослепителна светлина. Гръмотевицата избухна в тясното пространство и на мигновената ярка светлина на светкавицата успя да мерне оскъдна мебелировка.

Забеляза за миг образа си в огледалото отсреща — мъничка фигурка сред почти празната стая. Силуетът й се очерта в изгарящата светлина — плътна сянка покриваше лицето й; беше вдигнала едната си ръка, сякаш за да се защити от гръмотевицата, а черният квадрат на дупката в пода — там, където излизаше стълбището — беше точно зад нея.

Тръгна нататък, напипа стъпалата в мрака и изведнъж отново подскочи, щом една внезапна светкавица освети стълбището.

Приближи се до прозореца и долепи лице о стъклото. Беше студено, осеяно с прозрачни капки като мъниста. Дървените дъски под стъпалата й бяха гладки и хладни. Вятърът и дъждът трополяха по стъклото. После сякаш огромна ръка стисна сградата и я разтресе. Кулата като че ли оживя. Жива, както беше жива и тя. Притисна ръце към дървената рамка на прозореца и се втренчи навън — чакаше всеки удар на светлината, всяко изръмжаване на стихийната ярост.

Щом прозорецът светна отново, тя се извърна и се огледа. В другия край на стаята в стената беше вградена метална стълба. Над нея имаше капандура — квадратна, здраво вкопана в тавана. Втренчи се в нея за миг, след това се дръпна от прозореца.

Спъна се и падна във внезапно нахлулия мрак, после пак се изправи на крака и тръгна с протегнати напред ръце. Най-накрая дланите й опряха о гладкия, студен камък. Заопипва сляпо стената, ругаейки тихичко под нос, след това ръцете й напипаха метал и тя се заизкачва по стълбата.

Беше се изкачила доста високо, когато блясъкът на нова светкавица освети стаята. Бутна с длани огромната капандура и тя изтрака, а гръмотевицата разтресе къщата. Потръпна — мощта на бурята я беше уплашила. После подпря с едното си рамо капандурата и натисна, докато капакът най-накрая поддаде.

Изведнъж се намери навън. Дъждът се изливаше върху й, вятърът скубеше жестоко косата й. Тънката й нощница подгизна.

Измъкна се на покрива, в полумрака, и тръгна към парапета. Резкият студ, бесният гняв на вятъра я сковаваха. Ръцете й се вкопчиха в металната релса. Небето блесна и тя погледна надолу. Долу под нея морето сякаш се гърчеше и кипеше, после изхвърли огромен прозрачен воден юмрук към скалите в основата на кулата. Разхвърчаха се пръски и се вдигнаха чак до нея, сякаш по сигнал яростен стихиен рев изпълни въздуха и я разтресе до кости. И след това мрак. Гъст, тежък мрак, изпълнен с яростта на бурята.

Сега дишаше дълбоко, на пресекулки. Сякаш бурята беше част от самата нея. Всеки път, когато светкавица блеснеше и разцепеше небето, усещаше как през нея преминава трепет — от главата до петите, остър като разцепен лед. А когато проехтеше гръмотевицата, отекваше в костите й и избухваше така внезапно, че я караше да трепери в трескава наслада.

Потръпна — челюстите й бяха здраво стиснати, очите — разширени, ръцете и краката й трепереха от някаква странна, неочаквана радост. Вода се стичаше на талази по лицето и врата й, миеше я, пречистваше я, а отдолу морето ревеше и бушуваше, вреше и се пенеше покрай скалите. Гласът му — писък на неизказана болка — се сливаше с небето.

— Джелка!

Чу, че някой далече долу я вика. Ревът на бурята почти го заглушаваше. Обърна се и погледна към отворения капак. В първия момент не можа да разпознае силуета, после дойде на себе си. Чичо й Джон…

Викът отново се разнесе — този път по-близо. Идваше точно под нея.

— Джелка? Горе ли си?

Тя се обърна и изкрещя — едва успяваше да надвика тътена на бурята:

— Тук съм! Всичко е наред!

Погледна отново към морето — трепереше, цялото й тяло се тресеше. Чакаше следващия проблясък, следващия внезапен, разтърсващ взрив. И щом го дочака, се обърна и го видя — главата му се подаваше от отвора с разширени от страх очи.

— Какво, в името на небесата, правиш тук, Джелка?! Слизай веднага! Опасно е!

Тя се разсмя — бурята я беше обзела цялата.

— Прекрасно е!

Забеляза как той потръпна. Гледаше я умолително.

— Слез! Моля те, Джелка! Много е опасно!

Вятърът виеше и караше дъха й да секва, заливаше кулата с огромни вълни от дъжд. А след това избухна мощен гръм — по-силен от всички предишни — и хълмът отдясно избухна в пламъци.

За миг отблясъкът на светкавицата продължи да трепти пред очите й. Потръпна — гледката пред погледа й я изпълваше със страхопочитание.

Седем бора бяха пламнали! Огромни криле от пламък се издигаха в мрака, съскаха, там, където се срещаха и се бореха с изливащата се от небето вода, виеше се дим. Скръцна със зъби. Полазиха я студени тръпки. Ала огънят все така си бушуваше — сякаш дъждът нямаше сила да го овладее.

Обърна се, втренчи поглед в чичо си, а след това изтича към него залитайки и се остави да й помогне да слезе долу. Той я притисна към себе си и здраво я прегърна. Тя усещаше как той трепери. После се наведе, вдигна халата, който беше донесъл, и наметна раменете й.

— Мокра си до кости! — гласът му беше измъчен. — Богове, Джелка, какво си мислеше, че правиш?! Не знаеш ли колко е опасно?!

Гледката на горящите дървета я беше отрезвила.

— Не — отговори тя тихо. Сега я тресеше — току-що бе осъзнала колко й е студено всъщност. — Беше толкова…

Млъкна и се остави да я поведе надолу, като я обсипваше с упреци.

Помогна й да слезе, после се дръпна и тръгна след нея по коридора. Лампите светеха. В далечния му край, в основата на голямото стълбище, чакаше леля й. Загриженият й поглед сякаш отразяваше погледа на съпруга й.

— Всичко е наред — обади се Джелка. — Не можех да заспя. Бурята… исках да я видя.

Джон кимна. Спогледа се с жена си. След това прегърна Джелка през раменете.

— Разбирам, миличка, но наистина беше опасно. Ако беше паднала?

Но Джелка мислеше само за могъществото на бурята, за това, как сякаш се беше сляла с нея, как всяка внезапна ослепителна светкавица и всеки разтърсващ гръм я караха да се чувства жива, до болка жива. Още беше пред очите й — яростно разпененото море там долу, огромното небе, простряло се горе като гигантска синева, въздухът, тръпнещ от гласове.

— Има чисти дрехи в банята — обади се тихо чичо й и я стисна за рамото. Тя се отърси от своя унес. — Иди да се преоблечеш и идвай в кухнята. Ще ти препека филийки и ще сложа ча. Ще поседим, ще си поговорим.

Погледна към жена си и лекичко я подкани с жест да ги остави сами. След това отново погледна Джелка и се усмихна.

— Хайде, отивай. Виждам, че няма да заспиш, докато тази буря най-после не утихне.

Тя го послуша. Щом се върна в кухнята, застана до прозореца и се втренчи през стъклото в разлюлените от бурята води на пристанището. Чичо й се суетеше около чая.

— Заповядай — той й подаде стара пръстена чаша, пълна догоре с ча. От чашата се вдигаше пара. След това застана до нея, втренчи се навън и се засмя тихичко.

— И аз съм го правил, знаеш ли — когато бях много по-млад. И майка ти беше като тебе, Джелка. Кнут така и не успя да го проумее. Щом се надигнеше буря, той се завиваше през глава и се опитваше да я проспи — сякаш не беше нищо повече от някаква досада. Но тя беше същата като тебе. Искаше да види. Искаше да бъде там, навън, в самото сърце на бурята. Според мене сигурно би се хвърлила във водата, ако не знаеше, че със сигурност ще се удави.

Пак се засмя и я погледна. Джелка го слушаше като омагьосана.

— Каква беше тя? Искам да кажа, що за човек беше всъщност?

Той кимна към голямата маса, скована от бор. Седнаха — той — на огромния стол в селски стил, тя — на пейката до него. Тежкият халат се диплеше по раменете й.

— Така е по-добре. Направо се просмуква в костите ми! Влагата. Промените в налягането… — той се усмихна и сръбна от чая. — Но не за това искаше да ти говоря, нали? Искаше да ти разкажа за майка ти…

Той поклати бавно глава.

— Ех… откъде да започна? Какво да вземем за начало? — погледна я и очите му се натъжиха. — О, тя много приличаше на тебе, Джелка. Съвсем същата като тебе беше… — дълга въздишка се отрони от устните му, след това той се наведе напред и сплете едрите си, широки длани върху масата. — Ще започна с първия миг, когато я видях — там, на скалите в устието на пристанището…

Тя седеше и го слушаше със зяпнала уста. Почти не смееше да си поеме дъх. Ча в чашата й изстина, но тя продължаваше да слуша, сякаш гледаше през някаква врата към миналото.

Към друг свят. Към някакво време, преди тя да е съществувала. Към място, едновременно познато и напълно чуждо. Онзи свят, който всяко дете можеше само да си представя, без да бъде част от него. И все пак — как копнееше да види всичко онова, за което говореше чичо й; как копнееше да се върне във времето и да види онова, което беше видял той.

Почти можеше да го види. Майка й, която бавно извръща глава на светлината на камината, танцува в такта на песен, която чува само тя и никой друг, на пръсти, разперила ръце, и мечтае… Или по-късно — майка й в напреднала бременност — носи самата нея в утробата си — застанала е на вратата на същата тази кухня и се усмихва…

Обърна се — ала там нямаше никого. Само празната врата. Затвори очи и продължи да слуша, но там отново нямаше нищо — нищо освен бурята вън. Не можеше да го види — не и така, както е било. Дори и със затворени очи вече не виждаше нищо.

Призраци. Миналото беше пълно с призраци. Образи от тъмната страна на съзнанието.

Минаха часове. Бурята утихна. А след това бледа зора озари далечния край на морето, отвъд пристанището и хълмовете. Тя гледаше как светлината й става все по-ярка. Вече се чувстваше уморена, доспиваше й се.

Чичо й стана и леко я докосна по рамото.

— Лягай си, детето ми — подкани я тихо. — Баща ти пристига утре.

* * *

Дълбоко разположеният телескоп в Хайлброн беше на повече от сто и петдесет години. Големите сателитни обсерватории в края на Слънчевата система го бяха превърнали почти в ненужен, ала той все още беше популярен сред много астрономи, защото в идеята да се навлиза дълбоко в земята, за да се наблюдават звездите, имаше някаква любопитна, парадоксална привлекателност.

— Странно е — Ким се обърна към Хамънд. Двамата слизаха с асансьора надолу, дълбоко под земята. — Сякаш се връщам.

Хамънд кимна.

— Но не се притесняваш, надявам се?

— Не… — Ким се загледа замислено нанякъде, после се усмихна. — Просто ми е странно и това е. Все едно ме спускат в кладенец.

Асансьорът забави ход, подскочи и спря. Обезопасените врати се отвориха със свистене и те излязоха навън. Двамата униформени стражи ги поздравиха.

— Влизайте там — единият посочи надясно. Влязоха. Беше помещение за обеззаразяване. Десет минути по-късно излязоха — кожата ги смъдеше, специалните дрехи, прилепнали към тях, ги притесняваха. Един служител ги посрещна и ги поведе по тесен, ярко осветен коридор към комплекса от лаборатории и наблюдателници.

В шахтата Хайлброн имаше четири телескопа, но само един можеше да се използва по всяко време — огромна въртележка, вградена в скалата, върху която бяха монтирани четири огромни лещи. Един от учените изследователи — младеж на двайсет и няколко години — им служеше за гид: разведе ги из комплекса, като през цялото време развълнувано говореше за последните открития. Сега в Хайлброн се правеха малко открития — обсерваториите в края на Слънчевата система бяха пионерите на новите изследвания — но въпреки всичко Хайлброн вършеше добра работа. Тук се проверяваха и се обобщаваха подробностите, сверяваха се всички онези данни, които в крайните лаборатории нямаха време да обработват.

Хамънд слушаше учтиво. Ентусиазмът на младежа му беше забавен. Но за Ким всичко беше по-различно: той споделяше вълнението на младежа. За Ким думите бяха живи, кипящи от покълващ живот. Докато го слушаше, се усети, че иска да знае много повече от онова, което беше научил досега. Искаше да го проумее в цялост.

Най-накрая гидът им ги въведе в една от полусферичните наблюдателни зали, настани ги в кресла и им демонстрира как се използва изследователската апаратура.

След като приключи с обяснението, той се поклони и ги остави да работят.

Ким погледна към Хамънд.

— Не, Ким. Принц Юан уреди всичко това заради тебе.

Ким се усмихна, наведе се напред, дръпна контролното табло в скута си и загаси осветлението.

Чувстваше се така, сякаш бе вън, в откритото пространство. Плаваха високо над света и нощното небе ги обгръщаше отвсякъде. Но това беше само началото. Компютърната графика преобразяваше наблюдателната зала в каюта на космически кораб с кресла. Оттук можеха да пътуват накъдето си поискат сред звездите: към далечни галактики в другия край на Вселената или към по-близките, по-добре изучени звезди; заобикаляха ги, движеха се из техните планетни системи. Разстоянието почти нямаше значение, а релативните закони на физиката нямаха власт. Можеше да прекосиш небесата за секунда. Беше потресаващо да гледаш как звездите се втурват покрай теб с такава невероятна скорост и как проблясват в ъгълчето на окото ти като прашинки. Отначало просто се втурваха ту насам, ту натам със смях и се радваха на шеметните гледки в залата. После се върнаха на Земята — в нощното небе.

— В живота ни има и загуби — замислено промълви Ким. Хамънд изсумтя в съгласие.

— Знаеш ли, това ме кара да се чувствам… ами… незначителен. Искам да кажа… само погледни! — той посочи нагоре. — Толкова е огромно. Такава сила има в него! Толкова много светове! И всичките — толкова стари! Не можем да си представим колко стари! — разсмя се притеснено и отново отпусна ръка на облегалката. — Кара ме да се чувствам толкова малък!

— Защо? Това са просто звезди!

— Просто звезди?! — Хамънд се разсмя. Такова подценяване! — Как можа да го кажеш?

Ким се извърна в креслото си. Мъничката му фигурка беше неразличима в тъмното — само мократа, изпъкнала повърхност на очите му отразяваше звездната светлина.

— Това е просто вещество, материя, която се държи по предсказуем начин. Физически предмети, обкръжени отвсякъде с физически предмети. Но я се погледни, Джоел Хамънд! Ти си човек. Хомо сапиенс. Животно, което мисли. Което чувства.

— Четири кофи вода и торба сол, това сме ние.

Ким поклати глава.

— Не. Ние сме нещо повече от химикали. Дори и най-долните от нас.

Хамънд сведе поглед.

— Не знам, Ким. Всъщност аз не гледам на нещата по този начин. Никога не съм можел да погледна така на себе си.

— Но трябва! Ние сме нещо повече от пръст, Джоел. Нещо повече от проста глина за мачкане.

В последните му думи се долови намек за тъга, която накара Хамънд да вдигне глава и да погледне момчето в очите.

— Какво има? — попита той тихо.

— Нищо. Спомних си нещо…

Беше странно. Всъщност досега не си бяха говорили. О, да, стихотворенията — препредаване на научни данни, но нищо лично. Приличаха на две машини, които си разменят информация. Като хора тепърва щяха да се опознават.

Хамънд се поколеба — усещаше неохотата на момчето. След това заговори, като внимателно следеше как ще се приемат думите му:

— Искаш ли да си поговорим за това?

Ким го погледна.

— Тук сякаш съм си у дома.

— У дома?

— Дълбоко долу. Под земята.

— А-ха… Глината.

Ким се усмихна тъжно.

— Трябваше да ме видиш тогава, Джоел. Преди осем години. Бях едно такова дебнещо мъниче. Кльощав-кльощав… като мъртвец — въздъхна, отметна глава назад и започна да си спомня. — Кльощаво мъниче с огромни опулени очи. Такъв ме видя за първи път Тай Чо.

Разсмя се — по-тихо, по-напрегнато отпреди. Прозвуча по-скоро като хълцане от изненада, отколкото като смях.

— Чудя се какво ли видя тогава в мене. Защо просто не ми пусна газта? Аз си бях един… — сви рамене и погледна по-възрастния в очите. Внезапна, полузабравена болка изпълваше тъмните му ириси. — … един израстък. Буца пръст. Късче от мрака долу.

Хамънд дишаше леко и напрегнато слушаше всяка дума.

— Два пъти извадих късмет. Ако не беше Тай Чо, сега щях да съм мъртъв. Той ме спаси. Когато съм превъртял, той се спазарил за мене. Заради онова, което видял в мене. Прекарах пет години „социализация“. За наказание. Обучаваха ме отново, изграждаха ме отново. Укротяваха ме.

Хамънд вдигна поглед — изведнъж беше разбрал. Ето значи защо е бил заложен животът на Ким.

— И за какво са те наказали?

Ким отмести поглед. Въпросът увисна във въздуха. След малко заговори пак. Този път по-бавно. Въпросът на Хамънд може би беше твърде прям, защото Ким говореше така, сякаш говореше за някой непознат, а не за себе си — за времето на социализацията, за униженията и гадостите, за смъртта на приятели, неуспели да се справят. И за други, още по-мрачни неща. Как ли беше успял да оцелее сред всичко това? Да излезе от него такъв, какъвто беше?

Ким се извърна, наведе се напред и включи визьора. Около тях бавно се завъртя звездното полукълбо.

— Говорехме си за звездите, Джоел. За огромността и значението. — Той се изправи, приближи се до стената и опря ръка о извития таван. — Изглеждат толкова самотни — мънички островчета в огромния океан на космоса, разделени от милиарди ли нищо! Ярки горещи точки сред безкрайния студ. Но я ги погледни пак! — той свърза с линия две звезди, после — още две. — Виж как всички те са свързани! Всяка една е свързана с милиарди милиарди други. Огромна паяжина от светлини, обгърнала галактиката.

Приближи се, застана до Хамънд и го погледна.

— Това е важното, Джоел. Не огромността, не силата, а как е свързано всичко! — усмихна се, хвана ръката на Хамънд и я стисна силно. — „Отделна част“ или „отделна част от нещо“. Винаги може да се погледне по два начина.

— Паяжина… — намръщи се Хамънд, после разтърси глава, разсмя се и стисна ръката на Ким в своята. — Паяжина, надявам се. Ти си луд — случайно да го знаеш, Ким Уард? Луд!

— Не съм луд, Джоел. Може да съм малко тра-ла-ла, но не съм луд.

* * *

Беше последният й ден на острова. Спа до късно и се събуди гладна. Сега се разхождаше по обраслите с дървета склонове около къщата, а Ерки я следваше като сянка. Денят беше хладен и свеж. Бурята беше измила въздуха и небето, което надничаше през високите черни стволове на боровете, беше идеално синьо, без нито едно петънце.

В края на полянката се обърна и погледна младия телохранител. Той вървеше разсеяно, забил поглед в земята, пушката му висеше отпусната от лявото рамо.

— Чу ли я?

Той вдигна поглед усмихнат.

— Кое да съм чул?

— Бурята…

Той сви рамене.

— Май съм я проспал.

Тя се вгледа в него за миг, после се обърна. Точно пред нея пожарът беше прогорил голям кръг сред дърветата. Навсякъде бяха разпръснати овъглени клони. На не повече от крачка от нея земята беше черна. Тя вдигна поглед. Дърветата, които ограждаха черния кръг, до едно бяха опърлени от пламъците, клоните им се бяха съсухрили. Погледна надолу и пристъпи напред, в кръга.

Тъмният слой от въглени изхрущя и се разсипа в прах под подметките й. Направи още една крачка — усети как чернилката поддаде леко под тежестта й, след което тя спря и се огледа. Ако затвореше очи, картината веднага щеше да се появи — пламъците, които се издигаха нагоре в мрака толкова ярки, че сякаш подпалваха нощното небе, димът, който се виеше над тях, съскането там, където се сблъскваха с леещите се потоци вода.

Сега тук имаше само пепел. Пепел и овъглените пънове на седемте дървета, които оформяха разкривено „Н“ в средата на кръга. Приближи се до най-близкото и го побутна леко с върха на ботуша си. То се разпадна и след него не остана нищо.

Направи пълен кръг, като се оглеждаше, после потръпна благоговейно пред покоя, пред пустинността, обзели това място. Беше видяла яростния блясък и рев на божието докосване; сега тя беше застанала вътре в отпечатъка му. Унищожителната сила на бурята й бе напомнила за собствената й незначителност. И все пак за миг се беше сляла с нея; мислещото й „аз“ се беше разтворило изцяло в бушуващата около нея стихийна ярост.

Приклекна, протегна ръка и докосна с пръст черната мека разпадаща се повърхност, след това го вдигна към устните си и близна мрака. Имаше кисел, неапетитен вкус. Избърса пръсти в коляното си, изправи се и продължи, докато най-накрая се намери в самия център на огромния кръг.

— Куан Ин! Какво се е случило тук?!

Тя се обърна и погледна към Ерки. Той беше застанал в края на кръга с очи, разширени от учудване.

— Светкавицата — обясни тя просто, но веднага забеляза, че той не я разбира. „Естествено — помисли си, — че ти я проспа, нали? Същият като баща ми… като всички — носиш Града вътре в себе си, където и да се намираш.“

Обърна се и погледна надолу. Тази вечер след вечеря баща й се връщаше да я прибере. Въздъхна. Радваше се, че ще види баща си, и все пак мисълта да се върне в Града внезапно беше започнала да й се струва истинска анатема. Огледа се — отчаяно се стремеше за последен път да обхване с поглед всичко, да го запази в паметта си, в случай че…

Потръпна, но след това доведе мисълта докрай. В случай че никога не се върне тук.

Кошмарите вече не я преследваха, тримата мършави мъже вече не идваха на брега на езерото и не впиваха подигравателни погледи в нея. Но въпреки това заплахата си оставаше. Тя беше дъщеря на маршал и докато той беше важен за танга, животът й оставаше в опасност.

Сега го разбираше: виждаше го съвсем ясно, сякаш умът й се беше прояснил също като небето. Те не бяха дошли за баща й. Не. Бяха дошли за нея. Защото смъртта й щеше да остави баща й опустошен, емоционално непълноценен, мъртвец в униформа на маршал.

Да, сега го виждаше ясно. Виждаше как смъртта й би предизвикала рухването на баща й. А ако рухнеше най-важният камък, кой щеше да поддържа арката?

Познаваше слабостите на баща си; знаеше, че той притежава четири-пет качества, които Сун Цу смята за опасни в характера на един генерал: храбростта му често граничеше с безразсъдство; беше импулсивен, бързо се палеше и ако го провокираха, се захващаше с дадено нещо, без да обмисли трудностите; чувството му за чест беше деликатно и го оставяше открит за фалшиви обвинения; и последно — беше способен на дълбоко съчувствие. Срещу тях тя изправи силните му качества, главното от които беше верността, която внушаваше на подчинените си. Както беше казал Сун Цу в десетата книга на изкуството да се води война: „Тъй като такъв генерал смята войниците си за свои деца, те биха тръгнали след него към най-дълбоките долини. Той ги смята за свои собствени любими синове и те са готови да умрат с него.“

Кимна. Да… слабостите понякога бяха сила, а силата — слабост. Да вземем например Ханс Еберт. Можеше и да е прекрасен, храбър войник, пък и хубав и любезен, но очите на баща й виждаха съвсем различен човек от онзи, който беше видяла онзи ден в имението на Еберт. За баща й той беше синът, който никога не бе имал, и затова — роден за другар в живота на дъщеря му. Но това означаваше, че забравя самата нея — изцяло изключва собствените й чувства в тази връзка.

При тази мисъл я полазиха студени тръпки. Обърна се и погледна към младия телохранител.

— Хайде да се връщаме, Ерки. Трябва да си стягам багажа.

Докато вървеше, се оглеждаше — сякаш всичко вече си отиваше от нея. Но сега никога нямаше да го загуби докрай. Тук беше намерила себе си — в този строг, груб пейзаж бе открила отражението на вътрешното си „аз“, на истинското си „аз“; и след като веднъж се беше събудила за него, беше сигурна, че никога вече няма да вижда своя свят по същия начин. Мирисът на бор и пръст, соленият привкус на морето по устните й — всичко това беше вече част от нея, неделима като гласовете на острова. Преди тя беше само сянка на себе си, омагьосана от съня, който представляваше Градът, неосъзнаваща вътрешната си празнота. Но вече беше будна; вече беше тя — тя напълно и докрай.

* * *

Сервитьорът в столовата постави чашите на масата пред двамата мъже, поклони се прилежно и излезе.

— Кан пей! — Толонен вдигна чаша срещу бъдещия си зет.

— Кан пей! — вдигна чаша в отговор Еберт. После се огледа и се усмихна. — Тук е хубаво, сър. Много е приятно.

— Да… — Толонен се разсмя. — Маршалски привилегии. Но един ден ти ще станеш маршал, Ханс, и тази стая ще е твоя.

— Може и така да стане… — Еберт остави чашата си на масата. — Но се надявам, че няма да продължи дълги години.

Толонен се усмихна. Младият Еберт странно му харесваше. Знанието, че Джелка ще попадне в такива добри ръце след сватбата си, му вдъхваше увереност. Точно сега обаче имаше работа за вършене — други неща, за които да се притеснява.

— Идвам от танга — той се облегна назад. — Трябваше да занеса междинен доклад за масовите убийства — той млъкна и изсумтя. Лицето му се сбърчи. — Ли Шай Тун не беше доволен, Ханс. Според него досега все трябваше да сме стигнали донякъде и може би е прав. Но самият факт, че разкрихме толкова много бели петна, ме убеждава, че зад всичко това по някакъв начин стои Де Вор.

— Смятате ли, сър? — Еберт отмести поглед, сякаш го обмисляше, след това отново погледна Толонен в очите. — Но без съмнение досега щяхме да сме намерили нещо, което да води към него. Би било твърде хитро от негова страна — не мислите ли? — да не остави никъде никаква следа! В края на краищата са замесени толкова много хора…

— Хммм… — Толонен отпи от питието си — плодов ликьор — после отново остави чашата си. — Може би. Но има още нещо, Ханс. Нещо, за което не знаех, докато тангът днес не ми го каза. Май при нападението над Хелмщат е било отвлечено и още нещо освен парите на гарнизона. Преди всичко бижута, но и няколко по-специални неща. Били са в сейфа, отмъкнат от Пин Тяо. Три предмета от керамиката на танга. Предмети, които струват Бог знае колко на антикварния пазар.

Толонен бръкна в джоба на туниката си и измъкна оттам три дебели квадрата черен лед. Това бяха „плочки“ — холографски снимки.

— Вземи — подаде ги на Еберт.

Еберт ги взе, погледна ги, след това остави едната на масата до питието си и натисна идентификаторната ивица покрай единия ръб. Над „плочката“ моментално се появи холограма.

Той разгледа всичките подред, после ги подаде обратно на маршала.

— Красиви са. И както казахте, биха стигнали астрономически цени. — Той се поколеба, след което сведе поглед. — Разбирам, че е нелепо, но… ами мога ли да попитам какво са търсели в сейфа в Хелмщат?

Толонен прибра плочките и отново вдигна чашата си.

— Имам разрешение от танга да разговарям за това с тебе, Ханс. Но запомни — да си остане между нас.

Еберт кимна.

— Добре. Е, изглежда Ли Шай Тун е бил замислил някакъв експеримент. Статуетките е трябвало да бъдат продадени, за да се финансира експериментът.

— Експеримент ли?

— Да. Имало е преговори — строго секретни преговори, нали разбираш, между личния състав на танга и неколцина от най-големите босове на Триадата в Мрежата.

Еберт се дръпна назад и го погледна изненадано.

— Разбирам. Но за какво?

Толонен изсумтя.

— Май Ли Шай Тун е искал да завладее някои части от Мрежата. Да ги върне обратно в кошарата, така да се каже. Той да гарантира основни услуги и ограничено пътуване из долните нива, както и мощни финансови инжекции, за да се възстанови всичко по стандарта. В замяна босовете на Триадата да гарантират да поддържат мира в рамките на съществуващия закон.

Еберт сведе поглед.

— Като че ли… — той въздъхна и отново вдигна очи. — Простете за откровеността, сър, но бих казал, че този проект е бил твърде оптимистичен, не мислите ли?

Толонен снижи глас:

— Както и да е, май загубата на трите статуетки засега е вкарала нещата в руслото им. Тангът не желае да се разделя с нищо повече от съкровищата си, докато не открие какво е станало с тези три статуетки. Ако Триадите са замесени — ако се опитват да се докопат до баницата и да я изядат — Ли Шай Тун иска да го знае със сигурност. Това би отговорило и на други въпроси. Известно време имахме подозрения, че Пин Тяо са работили заедно с друга групировка при нападението над Хелмщат. Ако са действали в съюз с някой от босовете на Триадата, това би обяснило много неща. Може би дори би ни дало ключ към убийствата.

— Разбирам. И искате да разследвам случая?

— Точно така, Ханс. Разбираш ли — някои от украшенията вече са се появили на черния пазар. Искам да откриеш кой търгува с тях. След това искам да проследиш предметите и да получиш някои отговори.

Еберт се умълча за момент — мислеше; после вдигна очи и срещна погледа на маршала.

— Защо не Кар?

— На майор Кар вече му се е струпало достатъчно — Толонен се наведе напред и постави длан върху дланта на Еберт. — Не, Ханс, хайде ти да се погрижиш за това, а? Намери ми отговори, от които тангът да остане доволен. Няма да ти се случи нищо лошо, аз ти гарантирам. Убийствата са едно. Но това… ами може да се окаже много по-важно в далечна перспектива.

Еберт се усмихна.

— Разбира се. Кога желаете да ви докладвам?

— Тангът ми е дал три дена.

— Значи три дена. Каквото и да ми струва, ще открия кой стои зад всичко това.

— Добре! — Толонен грейна в усмивка. — Знаех си, че мога да разчитам на тебе, Ханс!

* * *

Трийсет минути по-късно той тъкмо се приближаваше към апартамента си, когато онази жена го настигна, вкопчи се в ръката му и кресна в лицето му:

— Копеле недно! Купи я, нали? За да ме унижиш!

Еберт се обърна и я отблъсна.

— Не зная за какво говорите, мадам Чуан. Кого да съм купил?

— Знаеш много добре кого, мамка ти мръсна! — лицето й беше бледо, очите й — потъмнели от безсъние, а дрехите й…

— Богове! Жено, я се погледни на какво приличаш! Ужас! И що за език! Забравяте се, мадам Чуан. Жена на министър!

Погледна я с отвращение и понечи да се обърне, но тя отново се вкопчи в него. Обърна се ядосано, сграбчи ръката й и я стисна болезнено.

— Защо не мирясаш… — каза той тихо, но заплашително. Тя се изтръгна, след това се наведе към него и се изплю в лицето му.

Той изруга, избърса се, изгледа я кръвнишки и й обърна гръб. Но веднага щом се обърна, тя измъкна от диплите на дрехите си нож, нахвърли се върху му и го одра по ръката.

— Мамка му!

Обърна се точно когато тя замахваше за втори път и се опита да я отблъсне с ранената си ръка. Тя изсумтя и замахна с ножа. Отпусна цялото си тяло върху него. Дивашка омраза беше изкривила лицето й. Този път ножът засегна тила му и го събори на четири крака. Но оръжието отскочи и издрънча на пода.

Мадам Чуан го погледна ужасена. Там, където ножът го беше ударил, кожата бе раздрана и под нея лъщеше метална пластина. Той извърна леко глава и я погледна — зашеметен от силата на удара, но все още жив. Тя изпищя и понечи да се хвърли върху него, но чифт силни ръце я сграбчиха, дръпнаха я назад и я тръшнаха грубо на земята. Миг по-късно тя усети как грубо притискат нещо твърдо към слепоочието й и осъзна, че е пистолет. Затвори очи.

— Не! Остави я! — гласът беше на Еберт. Той застана на колене и се опита да се задържи. — Остави я…

Одън погледна майора, после леко сви рамене, отдръпна пистолета и го прибра обратно в кобура.

— Тя щеше да те убие, Ханс!

Еберт погледна нагоре и се усмихна през болката.

— Знам. Има дух в тая жена, ей! Истински дух. Не ти ли се ще да я изчукаш?

Одън извърна поглед.

Еберт се разсмя.

— Не. Може би не. Но може би трябва да я поуплашим малко, а? В края на краищата нямам очи и на гърба си, нали? Има моменти, в които… — той се разсмя отново, след това протегна ръка и леко се пипна по тила.

— Какво предлагаш? — попита го Одън.

— Гърдите — лицето на Еберт се сгърчи в гримаса. — Винаги се е гордяла с тях. Накълцай й гърдите.

Одън се обърна, блъсна жената на пода, грубо разкъса копринените й дрехи и разголи гърдите й. После се наведе над нея, притиснал ръцете й надолу.

Тя го погледна ужасена. Гласът й се беше превърнал в едва доловим шепот:

— Не можете…

Удари я яростно с опакото на ръката си и разцепи устната й, след това измъкна ножа от колана си. Поколеба се за миг, после я дръпна назад за косата и заби ножа в гърдите й — веднъж, дваж, три пъти — без да обръща внимание на писъците й. Острият като бръснач нож разцепваше кожата й.

Изправи се и прибра ножа в ножницата, след това погледна към обезумялата жена, обърна се и веднага забеляза как го гледаше Еберт — как очите му се бяха разширили от възбуда, как гърдите му се надигаха и спускаха.

— Благодаря — обади се тихо Еберт. — Ще се погрижиш ли за нея?

Одън кимна, после се наведе и вдигна пакета, който беше изпуснал, преди да се втурне на помощ на Еберт.

— Виж — и го подаде на Еберт. — Дойде тази сутрин.

Еберт погледна към него, след това — отново към жената.

— Кой би повярвал, а?! Кой би си помислил какво крие в себе си тая дъртата? — той се разсмя, после се изправи несигурно на крака. Залитна и затвори за миг очи. Одън се приближи и го прегърна през раменете.

— Сигурен ли си, че си добре? Да повикам ли лекар?

Еберт бавно поклати глава и се усмихна, макар очевидно го болеше много.

— Не. Ще си почина малко и ще се оправя.

Одън се обърна и погледна към жената на министъра. Беше се обърнала настрани, бе се свила и хленчеше, притискайки окървавената коприна към накълцаните си, съсипани гърди.

— Ще се погрижа за нея, не се притеснявай. Ще кажа, че някаква банда я е нападнала в коридора. Фест ще ме подкрепи.

Еберт преглътна, след това постави ръка на рамото на Одън.

— Става. Хайде, давай тогава. Аз ще се прибера и ще си полегна. Вътре имам лекарства, ако стане нужда.

Гледаше как Одън отиде до жената, приклекна и заговори в устройството на китката си — викаше помощ; после се обърна. Всичко щеше да е наред. Одън щеше да се оправи. Докосна ръката си. Раната беше повърхностна, но този удар по главата… Е, може би пък Одън беше прав. Може би трябваше да извика медицински екип. Та нали му беше цепнала главата! Можеше да има сътресение.

Обърна се към вратата.

— Само си го представи… — прошепна той и постави дланта си на ключалката, вдигна глава и погледна право в камерата. Вратата веднага се отвори. — Тая можеше да ме убие! — възкликна той и влезе. — Тая шибанячка можеше да ме убие!

* * *

Голямата зала на терминала Якобстад беше странно тиха. Чакалнята беше празна, нямаше ги обичайните тълпи, вратите бяха залостени и ги охраняваха войници. Щом малката групичка влезе, стъпките им отекнаха в огромното пространство. От мястото за приземяване до платформата се простираше кажи-речи цяла ли разстояние, но Толонен махна с ръка на колоната и я поведе пеша с бърза крачка. Дъщеря му вървеше точно зад него, а елитният корпус от дванайсет души се беше подредил около тях ветрилообразно, готов за всякакви изненади.

Маршалът беше взел необикновено строги мерки. Нещата отново бяха потръгнали и ако враговете им решаха да ударят, щяха да ударят точно тук, в някой от терминалите. Ето защо беше решил да не рискува.

„Светкавицата“ ги чакаше. Нормално обслужващият я екипаж от осемдесет души беше съкратен на десет, на които имаше доверие, а обичайният брой на пътниците — сто и петдесет — точно за този полет беше сведен до четиринайсет. Това беше бърза монорелса, която минаваше напряко през Града, на юг през Турку и после на изток към терминал Хелзинки. Оттам щяха да сменят транспорта и да излетят направо за Данциг.

Толонен се огледа — беше напрегнат въпреки взетите мерки. Този път бе решил да не се доверява на никого — планът беше известен само и единствено на него самия. Но въпреки това за враговете му нямаше да е трудно да се досетят за това и онова. Щом и в дома му влязоха, какво не им беше по силите?

Щом стигнаха до „светкавицата“, той се поколеба, огледа внимателно перона и в двете посоки и се качи. Джелка вече се беше настанила, протегнала напред дългите си крака. Той се усмихна, докато я оглеждаше — забеляза как се е зачервило лицето й от чистия въздух, как косата й изглеждаше като че ли по-руса от всякога. Седна срещу нея и се наведе напред, стиснал ръце в скута си.

— Е?

За първи път си почиваха заедно. Докато летяха обратно от острова насам, той беше постоянно зает — приемаше рапорти, даваше заповеди… Но сега имаше време да си поговорят. Попита я дали е прекарала добре.

Тя го погледна и се усмихна. Очите й искряха.

— Беше прекрасно, татко. Просто прекрасно!

— Значи ти хареса? — той се засмя. — Това е хубаво…

Изглеждаше съвсем добре. За миг в очите й трепна странен копнеж — копнеж, който той споделяше и разбираше.

Известно време само я гледаше, осъзнавайки колко му е свидна. Сега тя толкова приличаше на майка си. На жената, която беше обичал.

— Изглеждаш изморен — гласът й беше загрижен.

— Така ли? — той отново се засмя, после кимна. — Е, значи сигурно съм — усмихна се и отново се наведе напред. След това я хвана за ръцете. — Чуй ме сега: докато пътуваме, трябва да се отбием на едно място, но после цяла вечер съм свободен. Какво ще кажеш да те заведа на опера? Запазил съм ложа. Личната трупа на танга! Играят „Южната клонка“.

Тя се засмя зарадвана — за миг й беше олекнало на сърцето. Винаги беше обичала операта и макар „Южната клонка“ да не беше възможно най-развлекателната постановка, все пак си беше опера.

— Къде ще ходим преди това?

Той се облегна назад и пусна ръцете й.

— По работа. Няма да се забавим много. Най-много половин час. После се връщаме и се преобличаме, нали така?

Усетиха как „светкавицата“ трепна и потегли, като страшно бързо набираше скорост. Джелка се загледа през прозореца — драконовият орнамент навън затрака, след това се замъгли и накрая се превърна просто в седем ивици в червено, зелено и златно.

— Чичо Джон каза ли ти за бурята?

— Не… — той се засмя. — Значи е имало буря, така ли?

— Да — тя отново се обърна към него. — Толкова беше силна! Толкова…

Той сведе очи, сякаш нещо го беше разтревожило.

— Да — каза тихо. — Бях забравил.

Тя се вгледа в него, учудена от внезапната промяна в настроението му.

— Какво има?

Той я погледна и се насили да се усмихне.

— Нищо… просто изведнъж си спомних за майка ти.

— А-ха… — тя кимна. Значи наистина беше така, както бе казал чичо й. Да, сега го виждаше — колко различни бяха майка й и баща й и все пак колко силно се бяха обичали.

Тя извърна глава, забеляза отраженията в стъклото и тъжно се усмихна. Сигурно му е било трудно — може би по-трудно, отколкото по време на изгнанието.

Прогони тази мисъл от главата си и се опита да се ободри, като си мислеше за предстоящата вечер, но щом вдигна ръка и докосна бузата си, внезапно усети мириса на изгорял бор по пръстите си и се скова.

— Какво има? — баща й не я изпускаше от поглед.

— Нищо — тя се обърна и пак му се усмихна. — Няма нищо.

* * *

— Кой е онзи там?

Толонен обърна гръб на еднопосочното огледало и се взря в дъщеря си.

— Онзи там ли? О, ами че това е Уард. Ким Уард. Странна птица. Разправят, че умът му бил по-бърз от машина.

Тя учудено се разсмя.

— Искаш да кажеш, че е член на екипа?!

— Да, и вероятно най-добрият. Направо да се смаеш като се има предвид…

Джелка го погледна.

— Като се има предвид какво?

Баща й отмести поглед, сякаш темата беше срамна.

— Роден е в Глината. Не го ли виждаш? Този мрак в очите. Превъзпитаван е, но въпреки всичко никога не може да бъде същото, нали? В тях винаги остава някаква частица от дивака. — Той я погледна отново и се усмихна. — И все пак… Хайде да си тръгваме, а? Тук приключих, а вкъщи ни чака Ханс.

Тя кимна едва-едва и се загледа пак в момчето, притиснала лице до стъклото. Когато той се обръщаше към нея, сякаш я гледаше някой друг — не момчето, а нещо друго. Нещо диво, расло извън клетка, което не дължеше нищо на този свят от нива. Потръпна — не от страх, а от чувството, че го разпознава. Засмя се тихичко, учудена, че го намира тук — а си беше мислила, че го е оставила там, на острова. После сякаш дойде на себе си и се дръпна уплашено от стъклото.

И все пак беше истина. Виждаше го там, в очите му. Роден в Глината — така беше казал баща й. Но в него имаше и нещо повече.

— Хайде, Джелка. Да тръгваме.

Тя се поколеба още миг, вперила очи в момчето, след това се обърна и тръгна след баща си. И едва сега до ума й стигна онова, което беше казал преди малко.

— Опазили ни боговете… — прошепна тя почти беззвучно. — Ханс Еберт! Само това ми липсваше!

* * *

Ким се обърна и погледна Хамънд, който беше застанал от другата страна на масата.

— Коя е тя?

— Коя коя е?

— Момичето. Дето беше тук с маршал Толонен.

Хамънд се разсмя.

— О, тя ли… Дъщеря му — не я ли знаеш?

— А… — Отначало си беше помислил, че може да е жена му. В края на краищата тези хора си го имаха този навик — да се женят за млади момичета. Или поне така беше чувал. Но кой знае защо това, че не беше познал, го зарадва.

— Чухте ли какъв слух се носи? — обади се един от мъжете. Говореше съвсем тихо. — Казват, че Пин Тяо се опитали да я убият.

Ким се намръщи.

— Не са го съобщавали по новините.

— Не — обади се друг със заговорнически глас. — Няма и да го съобщят. Точно сега искат всички да вярват, че всичко е съвсем спокойно и е под техен контрол. Обаче чух, че… ами разправят, че цял техен отряд нападнал апартамента на маршала. Убила шестима от тях, преди да се намеси баща й!

Ким усети как по гръбнака му пролази странна тръпка на вълнение — а може би беше страх? Погледна Хамънд.

— Как й е името?

Хамънд се намръщи.

— Не съм много сигурен… Май Джукка или нещо такова…

— Джелка — поправи го един от мъжете. — Джелка Толонен.

Джелка. Той потръпна и заби поглед в земята. Да, името много й отиваше. Като име на митична героиня…

— Какво става тук?

Ким погледна Шпац в очите.

— Нищо — отговори той. — Съвсем нищо.

— Добре. Отивай си тогава, Уард. Засега не ми трябваш повече.

Той се поклони леко, като се мъчеше лицето му да не изразява абсолютно нищо, но вътрешно беше обзет от въодушевление. Шпац нямаше друг избор, освен да го доведе в лабораторията, докато маршалът беше на посещение, и Ким се възползва по възможно най-добрия начин — извикваше файлове, задаваше въпроси и накрая успя да се информира възможно най-пълно за целия ход на разработката. И все пак докато вървеше по коридора към стаята си, той усети, че мисли не за Проекта, а за момичето. Коя беше тя? Що за човек беше? Как ли звучи гласът й, когато говори? Как ли се променя лицето й, когато се смее?

Спря на вратата — спомняше си как тя стоеше там, до баща си, и жадно оглеждаше всичко с дълбоките си сини очи. А после за миг очите им се бяха срещнали и тя се бе намръщила. Като че ли…

Той потръпна, след това поклати глава, опря длан о ключалката и прекрачи прага. Не, не беше възможно. Беше само неговото въображение. И все пак… ами за един съвсем кратък миг тя като че ли го беше видяла. Не само такъв, какъвто изглеждаше — а неговото най-вътрешно „аз“.

Усмихна се — сигурно си въобразяваше. После седна на леглото и се огледа. „Как би ти се сторило това, Джелка Толонен? — зачуди се. — Ще ти се стори твърде чуждо, сигурен съм. Твърде безцветно. Твърде затворено.“

Да, тя не беше като него. Беше от Първо ниво: влиятелна, изтънчена, богата. Без съмнение беше влюбена във фините дрехи, в танците, в операта и в галантните млади офицери. Беше абсурд дори да си мисли, че…

И все пак си го мислеше.

Затвори очи и отново я видя: толкова висока, изправена, съвършено сложена, кожата й — толкова чиста и бяла, косата й — златна, очите й… Щом си спомни очите й, дъхът му секна. Да. Като очи на митична героиня.

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Уингроув Счупеното колело (14)

Метаданни

Данни

Счупеното колело

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 10Острови

Дейвид Уингроув
Счупеното колело (14)

Глава 10
Острови