Дейвид Уингроув
Счупеното колело (7)

Глава 3
Връзки

Ван Со-леян стоеше пред заемащото цяла стена драконово огледало в стаята на мъртвия си баща, докато прислужничките на брат му го обличаха. Взираше се в собственото си отражение.

— Трябваше да ги видиш! Няма да повярваш колко бяха засегнати! — Той оголи зъби. — Беше великолепно! Такива са лицемери! Такива лъжци и интриганти! А пък си въобразяват, че са искрени и чисти! — Той се обърна и погледна към канцлера, устата му се изкриви презрително. — Богове, гади ми се от тях!

Хун Миен-ло стоеше, там с наведена глава. Беше необичайно мълчалив, поведението му — смирено, но Ван Со-леян едва го забелязваше; беше преизпълнен с триумфа си в Съвета онзи следобед. Освободи прислужничките, прекоси стаята до масата и вдигна чаша, отправяйки тост към себе си.

— Знам как мислят. Те са като призраци, движат се само по прави линии. Но аз не съм като тях. Следващия път ще трябва да се подготвят, да очакват аз отново да съм груб — да потъпча прецизния им етикет. Ще се срещнат предварително, за да изработят стратегия как да се справят с „директността“ ми. На бас, че ще го направят. Но аз пак ще ги объркам. Ще бъда толкова хрисим, така отстъпчив и учтив, че ще се зачудят дали не съм изпратил своя двойник.

Той се засмя.

— Да, и през цялото време ще играя тяхната игра. Ще ги изнервям. Ще предлагам дребни промени, които ще изискват по-нататъшен дебат. Ще отлагам и отклонявам. Ще оспорвам и квалифицирам. Докато загубят търпение. И тогава…

Спря и за първи път забеляза как Хун Миен-ло стои там.

— Какво има, канцлер Хун?

Хун Миен-ло държеше главата си сведена.

— Става въпрос за брат ви, ваше превъзходителство. Той е мъртъв.

— Мъртъв? Как?

— Той… се самоуби. Този следобед. Един час преди да се върнете.

Ван Со-леян постави чашата обратно на масата и седна, главата му почиваше почти лениво на облегалката на високия стол.

— Колко удобно от негова страна.

Хун Миен-ло вдигна поглед, после бързо се взря пак надолу.

— И не само това, но и арсеналът на Ли Шай Тун в Хелмщат е бил атакуван този следобед. От Пин Тяо. Отнесли са голямо количество оръжия.

Ван Со-леян огледа сгънатото в поклон тяло на канцлера, очите му се присвиха.

— Добре. Тогава искам среща с тях. Канцлерът рязко погледна нагоре.

— С Пин Тяо? Но това е невъзможно, чие хсия…

Ван Со-леян се взря студено в него.

— Невъзможно?

Когато отново проговори, гласът на Хун беше по-тих, по-покорен отпреди.

— Ще бъде… трудно. Но ще се опитам, чие хсия.

Ван Со-леян се наведе напред и отново вдигна чашата си.

— Гледай да го направиш, Хун Миен-ло, защото има и други, точно толкова жадни за власт, колкото си и ти. Може би не толкова талантливи, но пък какво е талантът, ако човек е мъртъв?

Хун Миен-ло вдигна поглед, за миг очите му срещнаха тези на новия танг — там видя твърд, студен проблясък на задоволство. След това се поклони ниско и се оттегли.

* * *

Као Чен стоеше в коридора пред временната морга, челото му беше притиснато към стената, подпираше се на лявата си ръка. Не беше си помислял, че още може да бъде засегнат — бе си мислил, че е привикнал с най-лошото, което човекът може да стори на себеподобните си — но гледката на осакатените трупове дълбоко го беше разстроила. Особено по-младите.

— Копелетата… — тихо произнесе той. Нямаше нужда. Можеха да ги вържат и да ги оставят. Със сигурност са взели онова, което им е било необходимо. Но да убият всичките си пленници. Той потръпна. Приличаше на другата история със заложници — младото семейство на капитан Сандърс. И тях нямаше нужда да ги убиват.

Усети втора вълна от гадене да се надига от тъмнината вътре в него и стисна зъби срещу болката и гнева, който изпитваше.

— Добре ли сте, сър?

Сержантът му, с десет години по-възрастен от Чен хун мао, стоеше на разстояние няколко крачки с леко наведена глава, загрижен, но и объркан от поведението на офицера си. Бяха го прикрепили към Као Чен само преди десет дни и това беше първият път, когато бяха излезли заедно на операция.

— Видяхте ли ги? Сержантът се намръщи.

— Сър?

— Мъртвите. Повечето от тях кадети. Едва излезли от юношеството. Продължих да мисля за сина си.

Мъжът кимна.

— Пин Тяо са боклуци, сър. Измет.

— Да… — Чен си пое въздух, после се изправи. — Е… да тръгваме. Искам да погледна и техните мъртъвци, преди да докладвам.

— Сър.

Чен остави сержанта си да води, но беше видял съмнението в очите на човека. Това оглеждане на мъртвите му беше много странно — без съмнение предишните му офицери не се бяха затруднявали с подобни неща — но Чен знаеше какво прави. Толонен беше завербувал Кар и него, защото те понасяха подобна болка. Забелязваха онова, което другите пропускаха. Особено Кар. А той се бе учил от Кар. Беше научен да вижда дребния детайл — онази улика, която променяше цялата картина на събитията.

— Ето тук, сър.

Сержантът застана мирно пред вратата с наведена глава. Чен влезе вътре. Тук нещата бяха различни, по-подредени, труповете лежаха в четири прави редици върху подпрени на магарета маси. И за разлика от другото място тук телата бяха цели. Тези хора бяха загинали в битка: не бяха връзвани и кълцани.

Мина покрай първата редица, спираше се тук и там, за да смъкне покриващите телата чаршафи и да погледне лице, ръка; сега се мръщеше на себе си, чувството му за „грешка“ растеше с всеки изминал момент. Накрая, в началото на редицата, спря до едно от телата и се взря в него. В мъртвеца имаше нещо странно — нещо, което не можеше точно да определи.

Поклати глава. Не, представяше си го. Но после, когато тръгна да се отдалечава, осъзна какво е. Косата. Приближи се и вдигна главата между дланите си, за да я разгледа. Да, в това нямаше съмнение, косата на мъртвия беше подстригана като на войник. Бързо премина по редицата, проверявайки и другите тела. Повечето от тях носеха обичайната къса коса — подстрижки, характерни за долните нива, — но имаше петима със същата военна подстрижка — коса, скъсена почти брутално зад ушите и на тила.

— Сержант!

Мъжът веднага се появи на вратата.

— Донеси ми комуникатор. С визуална връзка.

— Сър!

Докато чакаше, премина отново покрай редицата и разгледа мъжете, които беше отвил. Като се вглеждаше сега, откри и други различия. Ноктите им бяха поддържани, ръцете — меки, незагрубели. Всички, естествено, бяха хун мао, но определен тип. Всички имаха онези сиво-сини очи и изсечени черти, характерни за хората, вербувани от сигурността. Да, колкото повече се вглеждаше в тях, толкова по-добре можеше да си ги представи в униформа. Но беше ли прав? И ако да, какво означаваше това? Бяха ли започнали Пин Тяо да привличат подобни типове или пък беше нещо по-лошо от това?

Сержантът се върна, подаде му комуникатора, после застана встрани и се загледа, докато Чен повдигаше клепачите на един труп с палеца си и нагласяше лещите на машината над окото, препредавайки искане за идентификация към Централните архиви.

Получи отговора си почти веднага. Имаше шест „подобия“, които приблизително съвпадаха с ретината, но само едно от пълните физически описания подхождаше на мъртвеца. Беше, както си бе помислил Чен: бивш служител от сигурността.

Чен премина по редицата и провери останалите. Историята беше същата: всичките петима бяха служили в силите за сигурност по едно и също време. И никого от тях не бяха виждали от няколко години. Което означаваше, че или са били долу в Мрежата, или — извън Града. Но какво означаваше това? Чен натисна бутона да запише индивидуалните номера на досиетата им, после остави комуникатора настрани и се замисли, облегнал се на едно от магаретата.

— Какво има, сър?

Чен вдигна поглед.

— О, в края на краищата нищо. Помислих си, че познавам този мъж, но съм сбъркал. Все пак тук приключихме. Ако приключат тук, тогава ми рапортувайте в четири часа. Генералът ще иска пълен доклад преди края на деня.

— Сър!

Отново сам, Чен бавно премина покрай редиците и хвърли по един последен поглед към всеки от петимата мъже. Като останалите мъртъвци и те носеха символа на Пин Тяо — стилизирана риба — около врата си и бяха облечени в простите дрехи на Пин Тяо. Но тези не бяха обикновени терористи.

Ето защо беше излъгал сержанта. Защото ако нещата стояха така, както си мислеше, не можеше да има доверие на никого.

Не. За известно време щеше да го запази само за себе си, а междувременно щеше да научи всичко, което може, за мъртвите: да открие къде, в кой гарнизон са били и под чие командване са служили.

Като че ли вече не знаеше. Сякаш не можеше да предположи чие име щеше да изплува на повърхността, след като погледнеше досиетата им.

* * *

Нан Хо, вътрешният шамбелан на Ли Юан, слезе от носилката и, след като се поклони на Великия майстор на палата, се изкачи по античните каменни стъпала, които водеха към входа на летния дворец.

Най-горе спря и се обърна, за да погледне през руините към стария град Чин Тао. Зад него заливът Чао Чу представляваше дълбок син кобалт, неясната сиво-зелена форма на Лао Шан пробиваше небето на три ли височина. На хиляда ли на изток се намираше Корея, а зад нея — необитаемите японски острови.

Беше минала година, откакто за последно беше идвал на това място — година и два дена, за да бъдем точни — но оттам, където стоеше, не виждаше нещо да се е променило. За момичетата му обаче тази година се бе оказала дълга и трудна: година на изгнание от Тонджиян и от принца, когото обичаха.

Въздъхна и се обърна обратно, за да последва Великия майстор. Този беше най-малкият от летните дворци на танга и бе останал неизползван от дните на прапрадядото. Сега го пазеха само по стар навик; прислугата, състояща се от петдесет и шест човека, беше незасегната от нуждите на господарите си.

Такъв срам, помисли си той, докато си проправяше път през приятно засенчените коридори към вътрешността. Сега разбра защо. Тук беше опасно. Мястото беше твърде открито, твърде трудно да се защитава срещу атака. Докато Тонджиян…

Засмя се. Самата идея да се атакува Тонджиян!

Великият майстор забави крачка и се обърна с нисък поклон.

— Има ли нещо, майстор Нан?

— Нищо — отговори Нан Хо, като върна поклона. — Просто си мислех за последния път, когато бях тук. За щурците в градината.

— А… — Великият майстор вдигна поглед, клепачите веднага се спуснаха, след това се обърна и продължи бавно да се тътри.

Двете момичета чакаха в Голямата оранжерия, коленичили на плочките до басейна с наведени глави.

Той освободи Великия майстор, преди да забърза и да помогне на момичетата да се изправят, обгърнал всяко с една ръка, притискайки ги плътно към себе си, забравил разликата в положението им, която ги разделяше.

— Скъпите ми! — едва произнесе той с преизпълнено сърце. — Красавиците ми! Как живяхте?

Перлено Сърце отговори и за двете:

— О, майстор Нан… толкова е хубаво, че ви виждаме! Бяхме толкова самотни тук!

Той въздъхна дълбоко.

— Тихо, котенцата ми. Сега тихо, спрете да плачете. Имам новини за вас. Добри новини. Напускате това място. След две седмици.

Те го погледнаха с радостни лица, после отново бързо извърнаха очи. Да, бяха се променили, той веднага успя да разбере. Какво им беше направил Великият майстор, за да станат такива? Жесток ли е бил? Или имаше и по-лоши неща от това? Е, той щеше да разбере. И ако старецът не се беше държал добре, щеше да си загуби главата заради това.

Сладка Роза вдигна поглед към него с надежда.

— Ли Юан е поискал да се върнем?

Усети сърцето му да се свива, защото трябваше да я разочарова.

— Не, малката ми — и погали ръката й. — Но иска да ви види. — „За последен път“ — довърши изречението в главата си. — И има подарък за вас двете. Специален подарък… — Той потръпна. — Ала това ще ви го каже той. Аз дойдох само като посланик, за да ви помогна да се приготвите.

Перлено Сърце отново гледаше надолу.

— Значи тя не ни иска — каза тихо.

Той я притисна към себе си.

— Няма да бъде правилно. Това го знаеш. Още откакто говорихме за последен път, когато заедно бяхме тук.

Спомняше си случая твърде добре. Как ги беше довел тук в тъмнината на нощта и как бяха плакали, когато им бе обяснил защо не трябва да виждат пак любимия си принц. Преглътна, мислейки за онова време. И за Ли Юан беше трудно. Но по странен начин и достойно за уважение. Спомни си как се караха с Ли Юан — как му противоречеше до момента, когато принцът му се беше ядосал. После бе свил рамене и излязъл, за да изпълни онова, за което го бяха помолили. Но това не беше нормално. Още го усещаше дълбоко в себе си. Един мъж — особено принц — имаше нужда от женска компания. Да се откаже за цяла година само заради предстояща сватба! Поклати глава. Е, беше като да се ожениш за съпругата на своя мъртъв брат: нечувано.

Но Ли Юан беше настоял. Искаше да бъде „чист“ за Фей Йен. Сякаш една година абстиненция можеше да направи човека „чист“! Не продължаваше ли още да тече кръвта, да нарастват жизнените сокове? Много обичаше господаря си, но не можеше да се лъже и да каже, че Ли Юан е прав.

Сведе поглед към лицата на момичетата и там прочете разочарованието им. Една година не ги беше излекувала от любовта им. Не, нито пък щеше да ги излекува целият им живот, доколкото добре ги познаваше. Само глупак би разсъждавал иначе. Обаче Ли Юан беше принц и думата му беше окончателна. И въпреки че в това отношение се оказа глупак, поне не беше жесток. Подаръкът, който планираше да им даде — подаръкът, за който Нан Хо бе казал, че не може да говори — щеше да е свободата им. Нещо повече, двете сестри щяха да получат зестра — хубава сума, достатъчна да им осигури добър брак, да им запази луксовете на Първото ниво.

Не, не беше жестоко. Но и не беше мило.

Нан Хо поклати глава и се усмихна.

— Все пак… дайте да продължим. Ще си вземем малко вино и ще се почувстваме по-добре — каза той, като за момент ги притисна още по-силно към себе си. — И после можете да ми разкажете всичко за лошия Велик майстор и какво се е опитвал да прави с вас.

* * *

Чуан Лян, съпруга на министър Чуан, лежеше сред копринените възглавници на леглото си, лениво си вееше с ветрило и наблюдаваше през полупритворените си очи как младият офицер влиза в стаята й, спира да вдигне и да разгледа малка статуйка или да хвърли поглед навън, към градината. Бледокремавата нощна роба, която носеше, се беше разтворила, разкривайки малките й гърди, но тя се държеше така, сякаш не знаеше, и се наслаждаваше на начина, по който очите му продължаваха да се връщат към нея.

Тя беше четирийсет и петгодишна — щеше да навърши четирийсет и шест след малко повече от месец — и се гордееше с гърдите си. Беше чувала как се отпускат гърдите на другите жени — или от небрежност, или заради омразното задължение да се кърмят бебета — но тя беше късметлийка. Съпругът й беше богат — и могъщ — и бе наел кърмачки да отгледат отрочето му. А тя беше запазила здравето и фигурата си. Всяка сутрин след упражненията се разглеждаше в огледалото и благодареше на Куан Ин, че я е благословил с единственото нещо, което в този свят на мъже даваше на жената власт над тях.

Навремето беше красива. В собствените си очи все още беше красива. Но сега съпругът й беше старец, а тя — все още жена с женски нужди. Кой тогава можеше да я обвини, че си има любовник, който да изпълни празните й дни с малко радост? Така че за жена в нейното положение, омъжена за човек с трийсет години по-възрастен от нея, все пак беше необходимо да е дискретна — да открие точния мъж за леглото си. Млад и потентен, определено, но и добре възпитан, от добро потекло. А какво по-добро от този млад офицер?

Той се обърна, погледна право в нея и се усмихна.

— Къде е министърът днес?

Чуан Лян извърна очи, ветрилото й спря насред бавния си ход, след това се раздвижи отново с капризно трептене, сякаш обозначаващо някакво вътрешно напрежение. Това беше стара игра и тя се наслаждаваше на преструвката; не можеше да сбърка начина, по който пулсът й се ускоряваше, когато той я погледнеше така. Беше хищен поглед. А очите му — бяха толкова сини. Когато я погледнеше, сякаш самото небе се взираше през тези очи. Тя потръпна. Беше толкова различен от съпруга й. Толкова жив. Толкова силен.

Погледна го пак.

— Чуан Мин е в кабинета си. Къде другаде би могъл да бъде в този час?

— Помислих си, че може би ще е тук. Ако аз бях на негово място…

Очите му завършиха изречението вместо него. Тя забеляза как той се взира в гърдите й, в бледата им плът, подаваща се измежду пластовете коприна, и усети лека тръпка надолу по гърба си. Той я желаеше. Сега го знаеше. Но нямаше да му позволи да я има веднага. Играта трябваше да се играе — в това беше половината от удоволствието.

Отпусна се на лакът, остави настрана ветрилото си, после се протегна да докосне единствената орхидея в косата си.

— Чуан Мин е истински лао куан, „велик чиновник“. Но в леглото… — Тя се засмя меко и пак извърна очи към него. — Е, да кажем, че е хсяо джен, а? Дребосък.

Когато той се засмя, се показаха зъбите му. Такива силни, бели, съвършени зъби.

Приближи се, след това седна на ръба на леглото, а ръката му нежно се отпусна върху глезена й.

— А ти си уморена от дребосъци?

За момент тя се взря в ръката му, докосването му я прониза, после пак вдигна очи към него, а дъхът й неочаквано заседна в гърлото й. Не ставаше така, както го бе планирала.

— Аз… — Но топлият му смях, малките движения на пръстите му по крака й я разсейваха. След малко и тя си позволи да се разсмее, след това се наведе напред и покри ръката му със своята. Изглеждаше толкова малка и деликатна до неговата, тъмномаслинената й кожа силно контрастираше с белотата му.

Преплете пръсти с неговите и срещна погледа му.

— Имам подарък за теб.

— Подарък?

— Подарък за първата среща.

Той се засмя.

— Но ние сме се срещали често, фу джен Чуан.

— Лян… — меко каза тя — мразеше формалността на неговото „мадам“, дори и когато очите му издаваха, че я дразни. — Тук трябва да ме наричаш Лян.

Неочаквано той я дръпна по-близо до себе си, дясната му ръка се уви нежно, но твърдо около врата й, после се наведе напред, целувайки веждите й, носа й.

— Както желаеш, мой малък лотос…

Очите й се вдигнаха към него — широки, уплашени за миг от силата в него — след това тя се загледа настрани, засмя се, за да прикрие моментната грешка; надяваше се той да е успял да види през нея, в нея.

— Сладка Флейта! — извика тя тихо, погледът й мина покрай него, след това пак се върна върху му и тя отново се усмихна. — Донеси подаръка на чун цу.

Леко опря ръка о гърдите му, после се изправи, мина покрай него, но остави ръката си да мине през косата му и след това да се отпусне на рамото му, поддържайки контакта помежду им, усещайки слаба вътрешна тръпка, когато той положи ръка върху малкия й гръб.

Сладка Флейта беше нейна муй цай, млада петнайсетгодишна красавица, която съпругът й бе подарил за последния й рожден ден. Сега тя смирено се приближи към тях със сведена глава, като носеше подаръка пред себе си.

Чуан Лян усети как младият офицер се премества на леглото зад нея, очевидно заинтересуван от това, което му е купила, после, след като освободи момичето, се обърна с лице към него и коленичи, за да му поднесе подаръка с наведена глава.

Усмивката му разкри какво удоволствие му доставя раболепната й поза. След това, едва-едва кимнал с глава, той започна да разопакова подаръка. Остави светлочервената панделка да падне, после я погледна.

— Какво е това?

— Е, не е една от Петте класики…

Седна до него на леглото и разгърна първата страница, след това го погледна в лицето, за да види още веднъж колко е доволен.

— Богове… — каза той тихо, после се засмя. Тих, но зъл смях. — Какво е това?

Тя се наведе към него и след като го целуна по тила, прошепна в ухото му:

— Това е Чин пин мей, „Златният лотос“. Помислих си, че може да ти хареса.

Видя пръстите му да проследяват очертанията на античната илюстрация, да спират там, където двете тела се срещат в най-интимната от прегръдките. После бавно извърна глава и я погледна.

— А аз не съм ти донесъл нищо…

— Не — каза тя, затвори книгата, а после го придърпа над себе си, робата й се разтвори. — Грешиш, Ханс Еберт. Донесъл си ми себе си.

* * *

Звучеше осмата камбана, когато се събраха в кабинета на Ноченци на върха на Бременската крепост. Освен Ноченци присъстваха тринайсет от членовете на Генералния щаб, всеки — с чин от капитан нагоре. Еберт беше сред първите пристигнали, известен от своя капитан, Одън, че нещо се е раздвижило.

Лицето на Ноченци беше мрачно. Срещата започна и той незабавно се насочи към основното.

— Чун цу, събрах ви тук набързо, защото тази вечер в или около шест часа известен брой от старшите глави на компании — всичко двайсет и шестима — са били убити без очевидни причини — или поне още не можем да си ги изясним.

Чу се тихо изненадано мърморене. Ноченци кимна мрачно, после продължи:

— Наложих строго ембарго на новините в медиите за четирийсет и осем часа, за да се опитам да ни спечеля малко време, но всички знаем колко невъзможно е да се спре разпространението на слухове, а пък насилствената смърт на толкова много видни и уважавани членове на търговската общност ще бъде забелязана. Още повече, че толкова скоро след атаката над Хелмщатския арсенал сме загрижени новините да не продължат да дестабилизират вече потенциално взривоопасната ситуация. Не е необходимо да ви казвам, следователно, колко е спешно да разкрием и причината за тези убийства, и самоличността на онези, които са ги извършили.

Един от мъжете, седнали в предната част на стаята, най-близо до Ноченци, вдигна ръка.

— Да, капитан Скот?

— Простете ми, сър, но откъде знаем, че тези убийства са свързани?

— Не знаем. Всъщност една от загадките е, че всички те са толкова различни — засега жертвите им не изглеждат свързани по никакъв начин. Но самият факт, че двайсет и шест отделни убийства са се извършили в рамките на десетина минути до около час, много ясно насочва към изключително точна оркестрация на събитията, не бихте ли казали така?

Вдигна се друга ръка. Ноченци се обърна с лице към задаващия въпроса.

— Да, майор Хофман?

— Може ли това да е операция на Триадата? От известно време се носеха слухове, че някои от големите босове искат да разширят операциите си на най-високите нива.

— Така е. Но не. Поне аз не мисля така. Веднага стана ясно, че големите гангстерски босове са също толкова изненадани от това, колкото сме и ние. В два от инцидентите са замесени дребни гангстери, като че ли принадлежащи към Триадата — отпаднали елементи, вероятно опитващи се да си създадат име — но още не сме разкрили дали са работили за себе си или са били платени от други.

Еберт вдигна ръка, заинтересуван въпреки желанието си от това ново развитие. С много по-голямо удоволствие все още би се намирал между краката на министершата, но ако службата го зовеше, какво по-добро от това?

— Да, майор Еберт?

— Има ли някакъв общ модел в тези убийства? Искам да кажа, всички ли са били хун мао, например, или пък убийствата може би са ограничени в определена част на Града?

Ноченци се усмихна едва-едва.

— Това е най-неясното в тази история. Вижте, жертвите са смесени. Хан и хун мао. Млади и стари. А местопрестъпленията, както виждате — той посочи картата, която се бе появила на екрана зад него, — са разпръснати почти случайно. Така човек трябва да си помисли, че изборът на жертвите може да е бил случаен. Може би това цели да създаде атмосфера на страх.

— Пин Тяо? — попита Еберт, изразявайки онова, което всички си мислеха. Преди атаката на Хелмщат това щеше да бъде немислимо — смехотворно заключение — но сега…

— Не.

Увереността на Ноченци изненада всички.

— Ако са Пин Тяо, тогава закъсняват с поемането на отговорност. А и при всички предишни атаки Пин Тяо винаги са оставяли визитната си картичка.

Беше вярно. Пин Тяо бяха изключително съвестни в оставянето на знака си — рисунка на риба — върху всичките си жертви.

— Тук има множество възможности — продължи Ноченци, — и искам да насоча всеки от вас към разследването на някой аспект от това дело. Е ли това инфилтрация на Триадата? Началото на някакъв вид убийствена търговска война? Продължение на дейността на дисперсионистите в кое да е отношение? Просто тероризъм? Или, колкото и да е необичайно, чисто съвпадение?

Капитан Ръс се засмя, но Ноченци поклати глава.

— Не, не е съвсем невъзможно. Необичайно — да, дори невероятно, но не невъзможно. Голям брой от убийствата имат възможни мотиви. Комарджийски дългове, кръвни вражди между компании, прелюбодеяния. Но колкото и необичайно да изглежда, трябва да разследваме и тази възможност.

Еберт пак вдигна ръка.

— Кой ще координира това, сър?

— Искате ли работата, Ханс?

Разнесе се тих добронамерен смях, включително и от страна на самия Еберт.

Ноченци се усмихна.

— Тогава е ваша.

Еберт склони глава, доволен, че му се дава шанс най-сетне да се заеме с нещо толкова голямо като това.

— Благодаря ви, сър.

Ноченци тъкмо смяташе пак да заговори, когато вратите в далечния край на стаята се разтвориха и вътре с широки крачки влезе маршал Толонен. Офицерите се изправиха като един и застанаха мирно с наведени глави.

— Чун цу! — каза Толонен, хвърли униформената си фуражка върху бюрото и се обърна с лице към тях, докато в същото време сваляше ръкавиците си. — Моля, седнете.

Ноченци се дръпна настрана, когато маршалът пристъпи напред.

— Идвам от танга. Той е известен за ситуацията и нарежда през следващите дни да превърнем това дело в наша първостепенна задача. — Почука по китката си, за да включи малкия екран, имплантиран в плътта му. — Слушах какво се говори на съвещанието ви и съм доволен, че разбирате сериозността на ситуацията. Но ако искаме да се справим с това, трябва да действаме бързо. Ето защо реших да командвам аз вместо генерал Ноченци и да възложа на всеки от вас разследването на двама от убитите.

Хофман вдигна ръка.

— Защо тази промяна, сър?

— Защото ако зад нещата има някаква повторяемост, тя може да бъде разкрита, като се разследват фактите около две съвсем различни убийства. И след като вие тринайсетимата ще се занимавате със случая, би трябвало да стигнем до нещо твърде бързо, не мислите ли?

Хофман сведе глава.

— Добре. И, Ханс… благодаря ви за проницателността. Не съм и очаквал по-малко от вас. Но се страхувам, че по някакъв начин трябва да ви вържа ръцете. Не че, да кажем, няма да бъдете координатор, но искам в този случай да работите плътно с мене. Тангът иска отговори и му обещах, че ще ги има преди края на седмицата. Така че не ме подвеждайте.

Еберт срещна погледа на маршала и наведе глава, приел решението на стария човек, но дълбоко разочарован вътре в себе си. Значи отново щеше да бъде вързан с въжета за полите на стареца! Пое си дълбоко въздух, за да се успокои, след това се усмихна, като изведнъж си спомни как Чуан Лян бе поела пениса му между малките си, деликатни ходила и го бе галила, сякаш го държеше в ръце. Толкова сладък малък номер. А после там беше и нейната муй цай… как й беше името?… Сладка Флейта. А, да, как би искал да си поиграе и с тази!

Вдигна очи и погледна към Толонен, когато генерал Ноченци започна да разпределя досиетата по случая. Добре, хубаво, може би формално щеше да „командва“ маршалът, но това не означаваше, че той ще ръководи нещата. Ръс, Скот, Фест, Одън — те бяха негови хора. Трябваше само да им каже…

Тази мисъл го накара да се усмихне. А Толонен, погледнал към него за момент, видя усмивката му и на свой ред му се усмихна широко.

* * *

Беше доста след десет, когато Чен се върна в апартамента. Уан Ти и децата бяха в леглото и спяха. Той ги погледа, широко усмихнат, когато видя как и четиримата са се свили в едно и също легло, двегодишният Чан Хсин — сгушен на гърдите на Уан Ти, косата й — покриваща малкото й лице с форма на слива, двете момчета — от дясната й страна, малкият Ву — плътно притиснат към гърба на по-големия си брат.

Постоя там за миг, разчувстван както винаги от гледката, която те представляваха, после се върна в кухнята и си приготви малка чун с ча.

Денят беше дълъг, но все още имаше много работа, преди да може да си почине. Занесе порцелановата чун в дневната и седна на масата, после приближи лампата, като насочи светлината й така, че да осветява само малък кръг около вдигащата пара чаша. Известно време се оглежда наоколо, намръщи се, след това отиде при полиците и затърси, докато намери старата лакирана кутия, където държеше четките си и блокче мастило.

Остави кутията до чун, после излезе в коридора и измъкна папките изпод туниката си от тясната масичка до вратата.

Спря, след това се върна да закачи туниката на закачалката и се усмихна, защото знаеше, че ако забрави, Уан Ти пак ще го гълчи сутринта.

Изключи главното осветление, върна се до масата и си придърпа стол. Остави папките от дясната си страна, за момент се отпусна назад, прозина се, протегна ръце настрани — чувстваше се уморен. Меко се засмя, после пак се наведе напред и взе чун. Махна капачето и отпи дълга глътка от горещия ча.

— Хммм… хубаво — произнесе тихо, кимайки на себе си. Беше от онези на Кар. Подарък, който той бе донесъл последния път, когато беше идвал на вечеря. „Е приятелю — помисли си Чен, — сега и аз имам подарък за тебе.“

Протегна се и придърпа кутията по-близо, разкопча двете малки закопчалки, след което бутна капака назад.

— По дяволите… — изруга той и тръгна да се изправя, разбрал, че е забравил водата, която да смеси с мастилото, но след това пак взе чун и намокри пръста си, използвайки горещия ча за заместител. Беше чувал да се говори, че великият поет Ли Бо е използвал вино за смесване с мастилото, така че защо той да не използва ча! Особено толкова хубав като този.

Усмихна се и след като изтри пръста си в ръкава, се протегна и придърпа по-близо първата от папките.

Днес се беше обадил на всеки, който му дължеше услуга; беше вадил душата и на приятели, и на познати, докато получи каквото иска. И ето ги тук. Лични досиета. Справки за доходи. Сведения за преминато обучение. Пълни досиета на всеки от петимата мъже, загинали в Хелмщат. Така наречените Пин Тяо, които трябваше да провери. Техните досиета плюс още две.

Беше отишъл до Централните архиви, нервния център на личния състав на сигурността в Бремен. Там, в „Справки за персонала“, се бе обадил на Волфганг Лаутнер, един от четиримата старши офицери, отговарящи за отдела. Той беше стар приятел. Заедно бяха преминали обучението за офицери и бяха произведени в капитани един след друг с разлика от един месец. Навремето Чен беше помагал на няколко пъти на Лаутнер — най-вече във връзка с комарджийски дългове.

Лаутнер беше доволен, че може да помогне на Чен и му осигури достъп до досиетата — дори до няколко, които, строго погледнато, бяха „извън пълномощията“ му. Всичко вървеше добре, докато Чен, проверявайки персонален номер, появил се в няколко от досиетата, се озова срещу компютърен блок.

Дори и сега можеше да ги види — думите, пулсиращи в червено на черния екран.

Като не знаеше какво друго да направи, отнесе питането си направо към Лаутнер. Седя до него в кабинета му, докато той въвеждаше кода за достъп „А“. Спомни си как Лаутнер бе погледнал с усмивка към него и бе вдигнал въпросително вежди, преди да се обърне с лице към екрана.

— По дяволите… — Лаутнер се наведе напред, изчисти екрана, след това рязко се извърна и ядно погледна към Чен — цялото му поведение беше напълно променено. — Какво, майната ти, правиш, Као Чен?

— Не знаех… — беше започнал Чен, също толкова изненадан, колкото и приятелят му, от лицето, появило се на екрана, но Лаутнер бързо го бе изтрил.

— Не знаеше? И очакваш да ти повярвам? Куан Ин да ни пази! Не бих искал да разбере, че съм се ровил в досието му. Ще ни свие топките!

Чен преглътна и си спомни. Да, все още можеше да усети плюнката на Еберт върху бузата си, изгаряща го там като клеймо на срама. И после изведнъж се появи той, лице върху екрана, личен кодиран номер върху досиетата на трима мъртви бивши служители от сигурността. Беше твърде много, за да е съвпадение.

Чен придърпа чун по-близо, почувства се добре от топлината между дланите си. Все още можеше да си спомни какво му беше казал Еберт онзи път, когато бяха нападнали дома на надзирателя — онзи път, когато бе умрял младият Павел. Живо можеше да си спомни как Еберт стоеше там, загледан на запад, където гореше гарнизонът в Лодз, и казваше колко много се възхищава от Де Вор.

Да, сега всичко имаше смисъл. Но знанието му беше струвало дружбата с Лаутнер.

Вдигна капачето на чун и отпи дълго, сякаш за да измие горчивия вкус, който се беше надигнал в устата му.

Ако беше прав, тогава Еберт беше вътрешният човек на Де Вор. Това определено би обяснило как Пин Тяо се бяха промъкнали в арсенала в Хелмщат и изнесли оборудване на стойност един милиард юана. Но трябваше да докаже това и то да го докаже убедително. А засега беше просто съвпадение.

Отново започна да работи по досиетата — проверяваше подробностите до изтощение, страница по страница, търсеше нещо — каквото и да е — което да го насочи в правилната посока.

Почти беше приключил, когато чу движение в далечния край на стаята. Вдигна поглед и видя младия Ву сред мрака на вратата. Изправи се с усмивка и прекоси помещението, вдигна петгодишния си син и го притисна към гърдите си.

— Не можеш ли да спиш, Као Ву?

Ву се сгуши в ръцете на баща си.

— Жаден съм — каза той сънливо, очите му вече се затваряха.

— Ела… Ще ти направя нещо за пиене.

Понесе го внимателно, затъмни светлината в кухнята. След това с една ръка измъкна чаша от шкафа и изстиска сок в нея.

— Заповядай… — каза той и я повдигна до устните на детето.

Ву отпи две глътки, след това пак се сгуши. След малко пак беше заспал и дишаше умерено, спокойно.

Чен остави чашата и се усмихна. Топлата тежест на сина му до рамото му предизвикваше приятно, много успокоително усещане. Отново се върна в хола и се загледа към мястото, където беше работил. Папките лежаха в кръга от светлина до празната чун.

Беше се надявал да го избегне, но това беше единственият начин. Щеше да рискува да направи директно запитване към досието на Еберт.

Погледна надолу — започваше да разбира опасността, в която се намираше. Пък и не само той. Ако Еберт беше човек на Де Вор, тогава никой от тях не беше в безопасност. Нито тук, нито никъде. Нито пък ако Еберт разбереше какво прави той. Но какъв избор имаше? Да не прави нищо? Да забрави унижението си и мълчаливата си клетва да си отмъсти? Не. Беше непоносимо като си помислеше, че може да загуби всичко това. Потръпна, притисна Као Ву по-силно, ръката му нежно галеше тила на заспалото момче.

Ами ако Лаутнер беше предприел нещо, за да се прикрие? Ако вече беше отишъл при Еберт?

Не. Доколкото познаваше Лаутнер, той нямаше да направи нищо. И щеше да приеме, че и Чен няма да прави нищо.

„Ах — горчиво си помисли Чен, — наистина не ме познаваш, нали?“

Отнесе Ву до леглото му, после влезе в другата спалня. Уан Ти беше будна, гледаше към него, докато дребната фигурка на Чан Хсин се гушеше край нея.

— Късно е, Чен — меко каза тя. — Трябва малко да поспиш.

Той й се усмихна и кимна.

— Ще поспя, но има нещо, което трябва да направя.

— По това време?

Той кимна отново.

— Вярвай ми. Ще се оправя.

Нещо в начина, по който го произнесе, я накара да се поизправи на лакът.

— Какво има, Чен? В какво си се забъркал?

Той се поколеба, след това поклати глава.

— В нищо. Наистина, Уан Ти. Сега заспивай. Ще се върна преди утрото.

Тя присви очи, после пак се отпусна назад с прозявка.

— Добре, съпруже мой. Но ще внимаваш, нали?

Той се усмихна, изпълнен с топлината на любовта си към нея, след това се обърна, изведнъж решен.

Беше време да сглоби частите на мозайката. Да открие дали Де Вор плаща на Еберт.

* * *

Вън беше тъмно, вечерта — студена, но в конюшните на Тонджиян беше топло под светлината на фенерите. В дългия, висок хамбар се разнасяше силна миризма на сено и животинска пот, а мекото пръхтене на животните в яслите им беше единственият звук, който нарушаваше вечерната тишина. Ли Юан стоеше в крайната клетка и хранеше арабския жребец от ръка.

— Ваше превъзходителство…

Ли Юан се обърна с усмивка, толкова спокоен тук с любимите си коне.

— А… майстор Нан. Как мина? Добре ли са моите момичета?

Преди да се осмели да излезе навън, Нан Хо бе наметнал раменете си с плащ. Дори и така, пак се свиваше, треперейки от студ.

— Добре са, господарю. Уредих всичко, както наредихте.

Ли Юан се вгледа в него за момент, осъзнал колебанието си.

— Добре. — Погледът му се върна към коня, усмихна се, протегна се да погали широката му черна муцуна, пръстите му решеха прекрасната тъмна грива. — Може би ще е най-добре, ако запазим това в тайна, майстор Нан. Няма да е добре да безпокоим лейди Фей. Разбираш ли?

Отново погледна към Нан Хо.

— Може би когато излезе да язди, а?

— Естествено, господарю.

— И, Нан Хо…

— Да, господарю?

— Знам какво си мислиш. Намираш, че съм безчувствен. Дори неестествен. Но не е така. Обичам Фей Йен. Разбираш ли това? — Ли Юан се наведе и измъкна поредната шепа ечемик от торбата до себе си, после я протегна на арабския жребец, който доволно захрупа. — И ако онова е неестествено, то тогава и това е такова…

Сведе поглед към ръката си — муцуната на коня беше плътно притисната към дланта му, топла и влажна — после се засмя.

— Нали знаеш, баща ми винаги е казвал, че доброто конярство е като доброто управление. А доброто управление е като добрия брак. Ти какво мислиш, Нан Хо?

Майстор Нан се засмя.

— Какво разбирам аз от това, господарю? Аз съм само малка частичка от огромния хамут на Държавата. Обикновено стреме.

— Толкова много? — Ли Юан изтри ръка о крачола на панталона си, след което сърдечно се разсмя. — Не, шегувам се с тебе, майстор Нан. Сам по себе си ти си цяло седло. И не забравяй, че аз го казах. — Гласът му притихна. — Аз не съм неблагодарен. Никога не си мисли това, майстор Нан. Ще дойде денят…

Нан Хо се поклони ниско.

— Господарю…

Когато Нан Хо си отиде, Ли Юан излезе навън в студения вечерен въздух и остана там, взрян в тъмнината над главата си. Луната беше ниско, светла и студена. Бледо сияние — като клепач на мрака.

„И после?“

Двете думи прозвучаха в него силно и ясно, като два пламъка в тъмнината. Глупави думи. Но сега значителни по някакъв начин. Но какво означаваха? Изведнъж се озова изпълнен с внезапни съмнения. Мислеше си за онова, което беше казал за конярството и се чудеше дали наистина е така. Можеше ли човек да е господар на емоциите си така, както управлява кон? Беше ли толкова лесно? Обичаше Фей Йен — беше сигурен в това — но обичаше и Перлено Сърце и сестра й, Сладка Роза. Можеше ли просто да забрави това, което чувстваше към тях, сякаш никога не е било?

„И после?“

Тръгна по моста и остана там, здраво стиснал перилото, изведнъж абсурдно обсебен от думите, които му бяха хрумнали неканени. И после? И после?

Потръпна. И какво после? Стисна зъби срещу болката, която изведнъж изпита.

— Не! — произнесе остро, а дъхът му изскочи от него. Не. Нямаше да го победят. Щеше да надмогне болката, която чувстваше. Щеше да отрече тази своя част. Заради Фей Йен. Защото я обичаше. Защото…

Луната беше клепач на мрака. Ако затвореше очи, щеше да я види — тъмна на фона на мрака в главата му.

Но болката остана. И тогава разбра. Липсваха му. Ужасно му липсваха. Никога преди не го беше признавал, но сега знаеше. Сякаш беше убил част от себе си, за да има Фей Йен.

Потрепери, след това се дръпна назад, отдалечи се от перилото, ядосан на себе си.

— Ти си принц. Принц!

Но нямаше значение. Болката остана. Остра, горчива като образа на луната срещу вътрешния му клепач — тъмнина срещу светлината там.

* * *

Чен седеше там, наведен над екрана, пулсът му се ускоряваше, докато чакаше да разбере дали ще мине кодът за достъп.

Дотук беше лесно. Беше задал данни, че разследва незаконни връзки на Триадата. Един младши офицер го бе отвел до екрана, после го беше оставил там необезпокояван. В края на краищата беше късно и едва ли някой използваше оборудването на „Справки за персонала“ по това време. Чен беше почти единствената фигура в големия кръг от бюра, който се простираше от централния подиум.

Екранът се изпълни. Лицето на Еберт в естествен размер се втренчи в него за момент, после се смали четирикратно и се премести в горния десен ъгъл на екрана. Чен издаде слаба въздишка на облекчение. Работеше!

Започна досието: страница след страница с подробни служебни записи.

Чен премина през него и с изненада установи колко високо е ценен Еберт от началниците си. Знаеше ли какво мислят за него? Имаше ли достъп до този файл? Вероятно, доколкото познаваше Еберт. Нямаше нищо странно. Нищо, което да го свързва с Де Вор. Не, ако имаше нещо, то беше образцово завоалирано. Може би беше просто съвпадение, че Еберт беше служил с трима от мъртвите. Но инстинктът на Чен реши този проблем. Той прескочи в края на файла, след това поиска достъп до сметките на Еберт.

След няколко минути се отпусна назад, клатейки глава. Нищо. Въздъхна и зададе достъп до последния от подфайловете: разходите на Еберт. Прегледа го бързо, не забеляза нищо необичайно, после спря.

Естествено! Това беше сметката с разходите. Какво правеше тук тази месечна вноска? Сумата бе различна, но датата беше една и съща всеки месец. Петнайсети. Фактурата не беше като онези, които се срещаха в другата сметка на Еберт. А имаше и номер, отбелязан срещу всяко плащане. Сервизният номер на силите за сигурност — освен ако не грешеше.

Чен се върна назад, за да провери дали не е сгрешил, след това прехвърли номерата. Да, тук беше, това е връзката. Затвори файла и се отпусна назад, взрян в централното бюро. Там беше тихо. Добре. Тогава щеше да направи това последно запитване.

Зададе сервизния номер, после изписа кода за достъп. За момент екранът остана празен и Чен се зачуди дали ще се появи надпис като преди — ИНФОРМАЦИЯТА ОТКАЗАНА. НЕОБХОДИМ КОД ЗА ДОСТЪП „А“. Но след това се появи лице.

Чен се взря в него за момент, после се намръщи. По някаква причина беше очаквал да го разпознае, но се оказа просто лице — като лицето на всеки друг млад офицер; гладко избръснат и красив по онзи странен начин на хун мао.

Известно време преглежда файла, но там нямаше нищо. Само че Еберт беше служил с този мъж преди няколко години — към щаба на Толонен, когато и двамата са били кадети. Беше трудно да разбере какво го теглеше към това лице, а беше на съвсем първата страница от досието. Беше номер. Отпратката, кодираща старшия офицер, на когото бе докладвал младият кадет, докато е бил на гарнизон в Бремен преди десет години. Чен рязко си пое въздух.

Де Вор!

Затвори екрана и се изправи, като сега се чувстваше почти главозамаян, че беше направил връзката. „Сега те пипнах, Ханс Еберт — помисли си той. — Да, и ще те накарам да си платиш за обидата.“

Чен си събра документите и ги върна в джоба си, после пак погледна към централното бюро, спомняйки си как беше реагирал приятелят му Лаутнер — споменът помрачи триумфа му. След като преглътна горчивината си, поклати глава. В този свят беше така. Нямаше смисъл да очаква друго.

Усмихна се мрачно, несъзнателно изтривайки бузата си, след това се върна и започна да си проправя път обратно през мрежата от проходи към изхода.

„Да — мислеше си. — Сега те пипнах, копеле. Ще прикова топките ти към шибания под заради онова, което си направил. Но първо ти, Аксел Хаавикко. Първо ти.“