Дейвид Уингроув
Счупеното колело (18)

Глава 14
Изгубената невеста

— Е, министър Хен, за какво искахте да ме видите?

Хен Ю беше коленичил, главата му докосваше студения каменен под. Сега се изправи и за първи път вдигна поглед към своя танг.

Ли Шай Тун седеше на държавническия си трон, високото му ъгловато тяло беше облечено в императорско жълто. Съветът на министрите бе свършил преди час, но Хен Ю бе останал с молба за частна аудиенция със своя танг. Три широки стъпала водеха нагоре към присъствената платформа. В подножието на тези стъпала стоеше канцлерът на танга, Чун Ху-ян. През последните няколко месеца старецът видимо беше отслабнал — върху плещите на способния и честен Чун се бяха стоварили още правомощия; именно при Чун беше отишъл Хен веднага след края на Съвета. Сега, когато погледна към танга, Чун се усмихна едва-едва.

— Благодарен съм за тази възможност да поговоря с вас, чие хсия — започна Хен. — Не бих молил, ако не ставаше дума за въпрос от най-голяма спешност.

Тангът се усмихна.

— Разбира се. Но моля ви, Хен Ю, бъдете кратък. Вече закъснявам за следващата си среща.

Хен се поклони отново, наясно със задължението, което имаше към канцлера, задето беше осигурил тази аудиенция.

— Става дума за младия Шепърд, чие хсия.

Тангът вдигна вежди.

— Момчето на Хал? Какво за него?

— Разбрах, че е в колеж, чие хсия.

Ли Шай Тун се засмя.

— Знаете го със сигурност, Хен Ю, иначе нямаше да го споменете. Но какво става? Да не би момчето да има неприятности?

Хен се поколеба.

— Не съм сигурен, чие хсия. Не изглежда да се намира в непосредствена опасност, но определени факти, предоставени на вниманието ми, предполагат, че тя може и да му предстои през следващите дни.

Ли Шай Тун се наведе напред, лявата му ръка поглаждаше сплетената му брада.

— Ясно. Но защо идвате при мене, Хен Ю? Това не е ли работа за генерал Ноченци?

Хен се поклони ниско.

— Обикновено бих се съгласил, чие хсия, но като се имат предвид болестта на бащата и възможните бъдещи отношения на момчето с принц Юан…

Остави другото недоизказано, но Ли Шай Тун го разбра. Хен беше прав. Това беше много по-важно от всяка обичайна задача на сигурността. Каквито и да бяха намеренията на Бен точно в този момент, той беше възпитан за съветник на Ли Юан. А и гените му сигурно щяха да си кажат думата. Следователно, каквото и да ставаше с него сега, беше важно.

— Какво предлагате, Хен Ю?

Хен Ю се поклони в отговор, след това протегна ръка с предварително приготвения от него свитък. Чун Ху-ян го взе от него и го подаде на танга, който го разгъна и започна да чете. Когато свърши, отново погледна Хен.

— Добре. Имате позволението ми за това, Хен Ю. Ще го подпиша и ще дам на генерала потвърдително копие. Но не отлагайте. Искам това да стане веднага.

— Разбира се, чие хсия.

— И. Хен Ю…

— Да, чие хсия!

— Задължен съм ви за това. Ако има някоя дребна услуга, с която мога да ви се отплатя, известете Чун Ху-ян и ще бъде сторено.

Хен Ю се поклони ниско.

— Щедростта ви е прекалена, чие хсия, но, простете ми, няма да бъде правилно от моя страна да се възползвам от онова, което в края на краищата е просто дълг към господаря ми. Както винаги, чие хсия, не моля за нищо, освен да ви служа.

Докато се изправяше, видя доволната усмивка на устните на стария човек и разбра, че е постъпил мъдро. Имаше неща, които му бяха необходими — неща, за които тангът можеше да го улесни; но в момента никое от тях не беше извън широкия му достъп. Да се ползва обаче с добрите чувства на танга беше съвсем различно. Поклони се за втори път, след това сведе глава пред Чун Ху-ян и се оттегли. Някой ден — сигурен беше — подобни временни жертви щяха да се отплатят — хилядократно да надхвърлят наградите, от които сега се отказа толкова лесно. Междувременно щеше да разбере за какво изобщо става въпрос в цялата тази история с Новачек. Щеше да стигне до дъното й и после да се постарае той да е човекът, от когото първо ще я чуе тангът.

Когато огромните врати се затвориха зад него, се огледа с усмивка из големите зали и коридори на двореца. Да, сега дните на стария танг бяха преброени. И когато му дойдеше времето, принц Юан щеше да се нуждае от канцлер. По-млад от Чун Ху-ян. Човек, на когото абсолютно може да се опре.

Хен Ю продължи покрай кланящите се слуги; широка усмивка осветяваше чертите му.

И защо да не е той? Защо да не е Хен Ю, чието досие е неопетнено, чиито способности и лоялност са безспорни?

Когато ги приближи, огромните, тапицирани с кожа външни врати започнаха да се отдръпват, пропускайки ярка слънчева светлина сред сенките на широкия коридор с висок таван. Отвън стражите с обръснати глави от елитния взвод на танга се кланяха ниско, докато минаваше между тях. Възхитен от ситуацията, Хен Ю, министър на Ли Шай Тун, танг на Град Европа, слабо се засмя от удоволствие.

Да, помисли си с поглед, насочен нагоре към големия кръг на слънцето. Защо не?

* * *

Катрин стоеше на вратата и гледаше към него. Бен седеше на края на леглото — главата му беше вирната напред, раменете — наежени — и се взираше в рамката, без да вижда.

Цялата я беше събудил за живот; бе се усмихвал, бе я целувал нежно, говорил й бе да почака, докато й донесе закуска, но се беше забавил твърде дълго. Откри го в кухнята, отсъстващо втренчен в ръцете си; приборите за закуска бяха недокоснати.

— Какво има? — бе попитала. — Какво стана?

Но той мина покрай нея, сякаш тя не беше там. Прекоси стаята и седна на леглото. Толкова тих, толкова самовглъбен, че я беше изплашил.

— Бен? — повика го тя, докато оставяше подноса до него. — Приготвих закуска. Няма ли да я споделиш с мене?

Той вдигна поглед към нея.

— Какво?

— Закуска — усмихна се тя, после коленичи до него и положи ръка на коляното му.

— А… — усмивката му беше вяла — по-скоро знак за усмивка.

— Какво има, Бен? Моля те. Не съм те виждала такъв преди.

За момент той не направи нищо. След това бръкна в джоба на халата си, измъкна нещо и й го подаде.

Беше писмо. Взе го от него, пипайки внимателно — усещаше нещо странно.

Седна на пода в краката му, внимателно разгъна писмото — сякаш беше старо и крехко като книгата, която й бе дал — хвана прегънатите листове и ги изглади в скута си.

За момент се поколеба — заля я внезапно предчувствие. Ами ако има друга жена? Някоя бивша любовница, пишеща, за да си го върне — да й го отнеме? Или е нещо друго? Нещо, което му е трудно да сподели с нея?

Погледна към него, после върна поглед и започна да чете.

След известно време вдигна очи.

— Сестра ти?

Той кимна.

— Иска да ми дойде на гости. Да види с какво се занимавам.

— А… — но странно, не се чувстваше успокоена. В тона на писмото имаше нещо, което я притесни. — А ти не го искаш?

Той кимна отново; устните му бяха здраво стиснати.

За момент се загледа покрай него в книгите по полицата до леглото. Книги, за които никога преди не беше чувала, със заглавия толкова странни, колкото и кожената подвързия на кориците им; книги като „Ернест Берхтолд“ на Полидор, „Фермерът от Ингълудската гора“ на Хелм, „Елинор“ на По, „Силата на привличането“ на Браун и „Манфред“ на Байрон. За миг се взря в тях, сякаш за да ги проумее, после пак го погледна. Сгъна листовете, плъзна ги обратно в плика, след което му го подаде.

— Дойдох тук, за да се измъкна от всичко онова — каза той, докато взимаше писмото. За момент го погледна страшно, сякаш беше живо същество, след това го пъхна обратно в джоба си. — Това тук… — посочи рамката, книгите и картините по стените, личните вещи, пръснати из цялата стая, после сви рамене. — Е, то е различно, всичко това.

Тя се сети за Лоте и Волф — започваше да разбира.

— В дома ти е различно. Това ли искаше да кажеш? И от това си се чувствал скован?

Той сведе поглед към ръката си — към лявата ръка, чиято китка беше отрязана — след това пак погледна към нея.

— Може би.

Видя го как се усмихна — слабо, вгледан навътре, сякаш искаше да събере в ръката си всички парчета наведнъж.

— Закуската ти — напомни му тя. — Трябва да я изядеш. Ще изстине.

Погледът му се върна, изведнъж отново фокусиран върху нея. После, като че ли беше решил нещо, се протегна, хвана ръката й и я привлече към себе си.

— Зарежи закуската. Ела. Да се връщаме обратно в леглото.

* * *

— Е? Носиш ли досието?

Хен Чан-йе се обърна и щракна с пръсти. Слугата му веднага се приближи и с поклон му подаде завързан с коприна свитък.

— Мисля, че тук ще намериш всичко, което ти трябва — каза Хен и му го подаде. — Но кажи ми, Новачек, защо искаш да знаеш нещо за онзи? Да не би пътищата ви да са се кръстосали по някакъв начин?

Сергей Новачек погледна към Хен, след това сведе поглед към свитъка.

— Не е твоя работа, но не, пътищата ни не са се пресичали. Просто нашият приятел Шепърд е малко нещо загадка, а аз мразя загадките.

За момент Хен Чан-йе се взря в Новачек, овладявайки студения гняв, който усещаше в негово присъствие. Хун мао нямаше представа в какви неприятности се е забъркал.

— Ако си си направил разследването, мога ли да го взема? — попита той — зададе поредния въпрос от онези, които чичо му беше настоял да зададе.

Новачек вдигна поглед и сви свитъка.

— Това ли е всичко?

Хен се усмихна.

— Знаеш как е: колкото по-богат е човек, толкова по-малко има в досието. Онези, които могат, си купуват анонимност.

— И ти мислиш, че и тук е станало така?

— Бащата на момчето е много богат. Достатъчно богат, за да му откупи пътя към Оксфорд без каквито и да било приемни изпити.

Новачек кимна; в думите му явно се усещаха следи от горчивина:

— Знам. Видях архивите на колежа.

— А… — Хен кимна едва-едва, отбелязвайки какво каза другият.

— А бронзът?

Хен Чан-йе леко се извърна. Слугата отново се появи до него — този път носеше проста обвита с лед торбичка. Хен я взе и се обърна с лице към Новачек. Изражението му изведнъж беше станало много по-твърдо, очите му — студено враждебни.

— Това ми струва скъпо. Ако имаше някакъв начин да мога да взема назаем един милион юана, щях да постъпя по-скоро така, отколкото да моля за помощ чичо си. Но преди да ти го предам, бих искал да знам защо ти е. Защо си мислиш, че струва един милион юана?

За момент Новачек се взря в него — собствената му враждебност се срещна с тази на хана. После сведе поглед и се усмихна кисело.

— Вие ни наричате „големи задници“ зад гърба ни, но точно ти самият си задник, нали, Хен?

Очите на Хен проблеснаха от гняв, но той се овладя, спомняйки си какво му беше казал чичо му. В никакъв случай да не провокира Новачек.

— Ами ако ти кажа, че не можеш да го имаш?

Новачек се засмя.

— Хубаво. Можеш да ми платиш милиона. На вноски, ако искаш. Обаче едва ли ще имаш интерес. По сто и петдесет хиляди на година — пак вдигна поглед и срещна очите на хана. — Пък това е доста повече от онова, което получаваш, както чувам. Може да се окаже… трудно да свързваш двата края.

Хен преглътна, а след това почти грубо набута торбичката в ръцете на другия.

Сергей изгледа Хен — забеляза колко ядосан беше — и се зачуди, после погледна простата бяла торбичка, която държеше; напипа формата на бронза под тънкия като кожа плат. Обля го прозрачно, чисто чувство на задоволство — на удовлетворение.

— Добре — каза той. — На чисто сме, Хен Чан-йе. Аз бих казал, че дългът ти е уреден, а ти?

Хен Чан-йе се врътна и направи три гневни крачки, преди да се обърне отново. Лицето му беше почти почерняло от яд; пръстът му обвинително се насочи към неговия мъчител.

— Внимавай, Новачек. Следващия път може да нямаш толкова късмет. Следващия път може да срещнеш някого, за когото честта е нещо по-маловажно, отколкото за мене. И тогава ще разбереш какво всъщност мисли светът за боклуци като тебе.

Сергей му се усмихна нагло.

— Върви си го начукай, Хен Чан-йе. Ти имаш чест не повече от оная работа на някой бос от Триадата. Единствената причина да си платиш беше, че те е страх да не изгубиш достойнството си пред приятелите си. Но това си е твой проблем. Аз получих каквото исках.

Хен отвори уста, сякаш се готвеше да му отговори подобаващо, после промени решението си. Разсмя се и разтърси глава — изведнъж тонът му беше станал по-студен, по-овладян:

— Така ли, приятелю? Така ли?

* * *

Отидоха в кафе „Бургундия“, взеха маса близо до Зеленината и платиха, за да махнат останалите три стола. Катрин седна отдясно на Бен — многоетажната клетка на централната пагода беше зад гърба й и оформяше рамка около бледата й, прилична на огън красота. „Птичката ми“ — така я наричаше той сега и това подхождаше. Той се усмихна, разглеждайки профила й, после се обърна и извика сервитьора.

Цяла вечер беше тих, мълчалив. Беше дошло второ писмо. Сега се намираше в джоба на якето му — неотворено. Усещаше нежния му натиск върху гръдта си, чувстваше скритата му форма.

И тя се беше умълчала, но по други причини. Нейното мълчание беше мрачно, ревниво — онова, което той бе опознал прекалено добре през последните няколко дена.

Сервитьорът дойде, наля им вино и остави наченатата бутилка в кофичка с лед помежду им. Бен се наведе и чукна чашата си о нейната.

Тя извърна глава към него.

— Какво иска тя?

Той едва не се усмихна — знаеше какво си мисли тя. Необяснимите му отсъствия. Писмата. Дори настроенията му. Знаеше, че тя възприема всичко това като признаци за изневяра. Но не е сигурно. Или поне не още. И оттук и мрачното й мълчание.

Той отпи от виното и остави чашата си.

— Ето, виж — извади писмото от джоба си и й го подаде.

Тя присви подозрително очи, после взе писмото. Известно време просто се взираше в него — не беше сигурна какво иска да й покаже, като й го дава. След това го вдигна към носа си и го помириса.

— Отвори го — колебанието й го забавляваше. — Или ми го върни, аз ще го отворя. От сестра ми е, от Мег.

Тя кимна, убедена само наполовина, но му върна писмото. Наблюдаваше как той го отвори с нокътя на палеца си и извади четирите старателно сгънати листа хартия. Без дори да ги погледне, й ги подаде.

— Ето, виж…

Тя наведе глава и се зачете — отначало неохотно, после — с все по-нарастващ интерес. Най-сетне отново вдигна поглед — лицето й беше променено, по-открито.

— Но защо не ми каза? Беше жестоко от твоя страна, Бен — да ме оставиш в неведение. Аз си мислех, че…

Изчерви се и отмести поглед. Той се протегна и взе писмото.

— Не си ли доволен, Бен? Според мене е много мило от нейна страна, че се безпокои за тебе. Може да отседне при мене, ако искаш. Имам походно легло. Може да спи на него.

Той я погледна, след това се върна към писмото. Дочете го, сгъна го грижливо и го пъхна обратно в джоба си.

— Е? — попита тя. — Ще е много хубаво да се запозная със сестра ти. Наистина.

Той си наля още вино, после изпразни чашата си на един дъх. Тя го наблюдаваше озадачена.

— Какво има? Защо не ми казваш?

Той поклати глава.

— Не се обичате, така ли? Това ли е?

Той се разсмя.

— Кой, ние с Мег ли? Не, тя… — той се усмихна със странна усмивка и се вторачи в празната чаша. — Тя е просто съвършена. — Погледна я, след това протегна ръка, вдигна нежно брадичката й и се наведе, за да докосне устните й със своите.

Тя се усмихна.

— Това ми хареса. Та какво тя?

— Тя ще отседне при мене — и с това реши да приключи въпроса. — А сега… какво да си поръчаме?

Тя се взря в него за момент, после също реши да смени темата.

— Все ми е едно. Изненадай ме.

Той се разсмя — изведнъж по необясним начин отново беше станал предишният Бен.

— Стриди. Нека си поръчаме стриди.

— Само стриди ли?

— Не. Не само стриди, а цяло плато стриди. От най-хубавите стриди. Повече, отколкото бихме могли да изядем — изпухтя и се облегна на стола си. Описа с ръце във въздуха огромно шкембе и наду бузи. Разсмя се, след това отново се изправи на стола, обърна се и щракна с пръсти на сервитьора.

Рязката трансформация й беше едновременно и забавна, и я тревожеше. Намекваше за някаква негова страна, която тя не беше виждала досега, освен може би в онзи миг, когато я беше имитирал. Прехапа връхчето на езика си. На една от съседните маси избухна смях и я разсея за момент, като я накара да извърне глава. Когато отново го погледна, той я гледаше с лека усмивка на устните.

— Понякога си просто странен! — засмя се тя. — Като например цялата тази работа със семейството ти. Какво толкова лошо има в това, да ми разкажеш за тях? Никога нищо не ми казваш.

Той сви рамене.

— Не е важно. Там си е там, у дома. А тук си е тук. Харесва ми да разделям нещата.

Тя сведе поглед — чудеше се дали той разбира какво казва. Това, че я изключва така, я обиждаше. Някак я принизяваше.

— Тук е твърде тясно — продължи той. — Твърде… — разсмя се — къс, почти болезнен смях. — Твърде напрегнато. За тебе ще е трудно да разбереш, знам. Не че го мразя, но просто ми е необходимо да се държа на някакво разстояние от всичко това. Имам нужда от нещо по-различно от всичко, което получавам тук.

Беше оставил чашата си и пощипваше лявата си длан с дясната; погледна надолу, поглади и погали ръбчето.

— Ами мене тогава къде ме слагаш? Истинска ли съм за тебе, Бен, или съм просто част от онова, което получаваш тук?

— Може би — погледна я откровено в очите. — Може би цялата работа е тъкмо в това. Различни начини на получаване.

Тя понечи да каже нещо — нещо, за което щеше да съжалява по-късно — когато смехът отново прокънтя — този път по-силно. Усети, че я побиват студени тръпки — беше смехът на Сергей…

Обърна се и веднага го видя. Беше седнал на не повече от двайсет чи от тях.

Той се извърна и се усмихна.

— Катрин! Колко се радвам, че те виждам!

Личеше си, че е пиян. Стана залитайки от стола си и се приближи, влачейки със себе си празен стол. Без да обръща внимание на Бен, седна и се наведе неприятно, почти заплашително към нея.

— Как си, Катрин, миличка? Доста време мина, откакто се видяхме тук, нали така?

Той се оригна, после се извърна с подозрителна усмивка на почервенялото си лице.

— Ами този тук кой е? — изимитира стресната изненада. — Мале, мале, ама това било нашето гениално приятелче! — поклони се подигравателно, но когато се изправи, чертите му се бяха вдървили, а в очите му светеше студена злоба. — Щеше ми се да си поприказваме, приятелче.

В начина, по който натърти на последната дума, имаше нещо грозно. Намек за насилие.

Тя гледаше — раздразнителността й към Бен се беше превърнала в страх за него. Знаеше колко опасен може да бъде Сергей в подобно настроение.

Бен се усмихна и се обърна да повика сервитьора. Да, помисли си тя, така е най-добре. Но вместо да помоли келнера да отстрани Сергей от масата им, Бен поръча нова бутилка вино и още една чаша. После се обърна към противника си:

— Ще пийнеш с нас, надявам се?

Сергей се разсмя — изненадано, нервно.

— Не, наистина не мога да повярвам, Шепърд. Ама че си мазен боклук! Мислиш си, че можеш да купиш целия свят!

— Сергей… — започна тя, но той фрасна с юмрук по масата и я изгледа на кръв.

— Млъквай, Катрин! Може пък да понаучиш едно-друго за тоя тука, дето се хили.

Тя се извърна и стисна очи — искаше й се всичко това да свърши. Беше прекалено.

Сергей се наведе напред — сега излъчваше открита враждебност.

— Ти не си оттука, нали така, Шепърд?

Бен остана мълчалив, замислен.

— Не си, нали така?

Катрин отвори очи и ги погледна. На устните на Бен играеше усмивка — зареяна, лека.

— Поизкопах това-онова — Сергей се наведе през масата към Бен. Дъхът му вонеше на вино. — И знаеш ли на какво се натъкнах? — засмя се студено. — Нашият приятел тука си е купил мястото в Оксфорд. Както си купува всичко. За да го приемат тук, са пристъпили правилата.

Катрин поклати глава.

— Не те разбирам, аз…

Сергей изпухтя — на лицето му беше изписано огромно отвращение.

— Тоя тука е шарлатанин, ето какво е. Не трябва да бъде тук. Той е като всички други паразити. Само дето не е хан — засмя се грубо, после се обърна и вече ядосано я погледна. — За разлика от всички нас, Шепърд няма никаква квалификация. Никога през живота си не се е явявал на изпит. А що се отнася до работата… — смехът му секна, презрението в тона му се изостри. По съседните маси хората бяха млъкнали и чакаха да видят какво ще стане. — Никога не е ходил и на една лекция! И едно есе не е предал! А пък за явяване на годишните изпити просто забрави. Ще си замине вкъщи още преди сесията. Той е над тези неща, нали разбираш. Или поне парите му са над тях.

Разнесе се смях. Но той не разсея Сергей. Сега се беше развихрил — докато говореше, сочеше мишената си с ръка:

— Да, странна птица е този тук. Богат е и очевидно има здрави връзки. С ония Горе, така разправят. Обаче тук има и една загадка. Той не е от Града. И точно затова ни презира.

Тя се втренчи в Сергей — не разбираше нищо. Какво искаше да каже той? Всички бяха от Града. Нямаше откъде другаде да дойдат. Освен ако… сети се за ръкописните букви — за това, колко много неща, свързани с Бен, бяха странни — и за миг почувства как я облива несигурност. След това си спомни творението му — спомни си какво беше преживяла в рамката.

— Не си прав, Сергей. Не разбираш…

Сергей се надигна, заобиколи масата и се наведе над Шепърд.

— Не. Твърде добре разбирам даже. Тоя тука е шибана жаба, ето какво е. Буца кал.

Тя гледаше и двамата разтревожено, ужасена от онова, което щеше да се случи.

— Той е пиян! — възкликна тя умолително. — Не знае какво говори, Бен. Пиянски приказки! — но се боеше за него. Той не познаваше Сергей; не знаеше колко е проклет.

Бен я гледаше, без да обръща внимание на другия мъж. Изглеждаше спокоен, думите и физическото присъствие на онзи сякаш не го засягаха.

— Нека си каже приказката, любов моя. Това са само думи.

За първи път я беше нарекъл „любов моя“, но тя почти не го забеляза. Забелязваше само как самата кротост в думите на Бен възпламенява гнева на Сергей.

— Грешиш! — тросна се онзи ледено. — Не са само думи.

Бен се обърна и го погледна невъзмутимо.

— Когато глупак ти казва, че грешиш — радвай се!

Това дойде много на Сергей. Той се хвърли към него с протегнати ръце, мъчеше се да се вкопчи във врата му, но Бен го отблъсна и се изправи срещу му. Сергей дишаше тежко — беше бесен. Отново се хвърли към Бен, докопа дясната му ръка, опита се да я извие зад гърба му и да го събори на колене.

Катрин беше скочила на крака и пищеше:

— Не! Моля те, Сергей! Недей! Моля те, недей!

Келнерите тичаха към тях, опитваха се да си пробият път през тълпата и да ги разтърват, но блъсканицата около тяхната маса беше прекалено голяма.

С груба сила Сергей събори Бен на земята и изсумтя. После изведнъж Бен се претърколи напред и извади противника си от равновесие. Сергей се препъна и се тръшна върху един стол. Когато се изправи, от бузата му течеше кръв.

— Копеле недно…

С яростен рев отново се хвърли към Бен, но рефлексите на Бен бяха много по-бързи. Щом Сергей се метна към него, той се дръпна встрани, сграбчи дланта на Сергей и я изви.

Разнесе се хрущене на чупещи се кости. Сергей изпищя и падна на колене, притиснал към гърдите си безполезната си ръка.

Бен се наведе над него с разкрачени крака, здраво стъпили на земята. Гърдите му се надигаха на пресекулки. После сви рамене.

— Без да искам…

Но вече се беше свършило. Ръката на скулптора беше строшена и премазана. Започна да се надува. Сергей я побутна леко с пръст, изстена и се строполи в безсъзнание.

Бен отстъпи назад и огледа сцената. След това се обърна и погледна към Катрин. Тя стоеше там, притиснала длани към устата си, втренчена в ранения.

— Бен… — едва успяваше да овладее гласа си. — О, Бен, какво направи?!

* * *

Докато вървяха по Главната към транзитния изход, Мег се озърташе. Въздухът беше неподвижен като въздуха вътре в запечатана кутия. Това беше първото нещо, което забеляза. Въздухът дори не трепваше, нямаше шумолене на листа, тих плисък на вода, жужене на насекоми. Вместо това между саксиите се мотаеха момченца със спрейове и пръскаха цветята или пък поливаха огромните дъбове, посадени в грамадни ями в пода. По клоните им висяха клетки: огромни, живописни позлатени клетки, пълни с яркоцветни птици. Но тук нищо не летеше. Нищо не се огъваше и не танцуваше под открития вятър.

— Така им харесва — беше казал Бен, сякаш това обясняваше всичко. После се намръщи и я погледна. — Но не е достатъчно. Нищо тук не е достатъчно. Това са само повърхности. Тук няма никаква дълбочина. Никакви корени.

Това беше първата сутрин на Мег в Града, макар че тук „сутрин“ означаваше просто промяна в силата на осветлението. Отвън, зад стените на Града, беше все още тъмно. Но тук този природен факт нямаше никакво значение. Из целия Град Европа времето беше еднакво, управлявано не от местната смяна, а в съгласие с изгрева и залеза на слънцето над източния край на Града.

Сутрин. Още една несъвършена имитация. Също като дърветата, цветята, птиците думата губеше острата си отчетливост тук, където нямаше слънце, което да я направи истинска.

Качиха се петдесет нива нагоре. Това беше така наречената „открита палуба“ и тя наистина внушаваше чувство за пространство и откритост. Тук нямаше тесни коридори, нямаше таван, който да можеш да пипнеш с пръст; но въпреки това Мег се задушаваше. Не беше като да се намираш в къща, където можеш да отвориш вратата и да излезеш сред градинската свежест. Тук, накъдето и да погледнеше, човек се натъкваше на стени.

Беше ужасно. Все едно си в клетка.

— Как издържаш тук?

Той се огледа, после протегна ръка и хвана нейната.

— Знаеш ли, много ми липсваше. Тук ми беше… трудно.

— Трудно?

Бяха спрели сред централното шестоъгълно пространство. От всички страни плавно към тавана се издигаха огромни редове балкони; прозрачните им повърхности отразяваха и изкривяваха светлината.

— Трябва да си дойдеш у дома, Бен. Всичко това… — тя се огледа и поклати глава. — Тук не ти е мястото.

Продължи да клати глава и да му напомня за дома, но след това се сепна. Не беше времето да му казва защо е дошла. Освен това ако му говореше за дома, щеше просто да го вбеси. А може би той беше прав. Може би наистина трябваше да се опита да разбере всичко това. Така, че да може да се върне доволен, че вече знае, че няма нищо друго — че там има само свят без сутрини.

— Виждаш ми се потиснат, Бен. Само заради мястото ли е? Или има и нещо друго?

Той се обърна полуусмихнат.

— Не. Права си. Не е само заради мястото — махна отчаяно с ръка, после се загледа в един от огромните редове с балкони. Зад подобните на стъкло стени се виждаха хора — десетки, стотици, хиляди. Хора, накъдето и да погледнеш. Човек никога не можеше да остане сам. Дори и в стаите усещаше натиска на хората през стените.

Погледна я пак — изведнъж лицето му беше станало оголено, открито.

— Тук се чувствам самотен, Мег. По-самотен, отколкото е възможно да се чувствам!

Тя се втренчи в него, след това наведе глава, разтревожена от внезапното прозрение за онова, което той чувстваше. Никога не би могла да се сети.

Продължиха нататък и докато вървяха, той й разказа за боя. Когато свърши, тя го погледна ужасено.

— Но те не могат да те обвинят, Бен! Той те е провокирал. Ти просто си се защитавал, нали?

Той се усмихна напрегнато.

— Да. И властите го приеха. Няколко свидетели ме защитиха срещу обвиненията му. Но това само влошава нещата.

— Но защо? Ако е станало така, както ми го разказваш…

Той се извърна и се загледа в откритото пространство.

— Предложих да платя всичко. И новата протеза, ако е необходимо. Но той отказа. Май иска да разнася счупената си ръка като значка.

Отново я погледна — очите му бяха пълни с болка, обида и гняв. И с още нещо.

— Не трябва да обвиняваш себе си, Бен. Той е бил виновен, не ти.

Той се поколеба, после поклати глава.

— Така изглежда. Аз го направих да изглежда така. Но истината е, че ми хареса, Мег. Харесваше ми да го провокирам — докато стигне границата — и след това… — той лекичко тласна въздуха с ръка. — Хареса ми. Разбираш ли, Мег?

Тя гледаше брат си, без да разбира. Никога не беше виждала тази му страна и въпреки всичките му думи не можеше да му повярва докрай.

— Това е вина, Бен. Чувстваш се виновен за нещо, за което не си.

Той се разсмя и отклони очи.

— Вина ли? Не, не беше вина. Прекърших ръката му като изгнила клонка. Знаех, че може да стане така. Не разбираш ли? Виждах го колко е пиян, колко лесно мога да го озаптя.

Извърна се към нея и приближи лице до нейното. Гласът му се снижи до шепот:

— Можех да се справя с него. Можех да го задържа, докато дойдат сервитьорите. Но не го направих. Исках да го нараня. Исках да разбера какво е. Аз подредих нещата така, Мег. Не разбираш ли? Аз ги нагласих.

Тя сви рамене, после поклати глава и впери напрегнат поглед в него.

— Не.

Но погледът му беше яростен, убедителен. Ами ако беше вярно?

— И какво разбра? Как беше?

Той погледна ръката й, сгушена в неговата.

— Ако затворя очи, виждам всичко като на длан. Усещам го. Колко лесно се подведох. Тежестта му. Скоростта му. Колко натиск беше необходим — кост срещу кост — за да строша ръката му. И това знание е… — той сви рамене, пак я погледна и съвсем леко, нежно стисна ръката й. — Не знам. Сила, предполагам.

— И ти хареса?

Сега го гледаше втренчено, потискайки отвращението си — опитваше се да му помогне, да го разбере.

— Може би си права… — той пропусна въпроса й. — Може би трябва да се прибера у дома.

— Ала нещо те задържа тук…

Той кимна, без да откъсва очи от ръката й.

— Така е. Нещо ми липсва. Знам го. Нещо, което не мога да видя.

— Но тук няма нищо, Бен! Само се огледай! Няма нищо!

Той се извърна и сви рамене — като че ли беше съгласен с нея, ала си мислеше за онзи лу нан джен, пещаря, и за Катрин. Тях не беше предвидил — те го бяха изненадали. Значи може би имаше нещо повече — много повече, отколкото си представяше.

Обърна се и я погледна.

— Както и да е. По-добре ще е да тръгваш. Срещата ти е след час.

Погледна го и тя — личеше си, че е разочарована.

— Мислех си, че ще дойдеш с мене.

Беше казал на Катрин, че ще се видят в единайсет — беше й обещал да й покаже още стари маслени картини — но щом забеляза как го гледаше Мег, разбра, че не може да я остави да отиде сама.

— Добре — усмихна се. — Ще дойда с тебе до клиниката. Но след това си имам работа. Важна работа.

* * *

Бен огледа богато украсеното фоайе и се намръщи. На това долно ниво този лукс беше съвсем неочакван. Като се прибавеше и строгата охрана, всичко това го караше да мисли, че има някаква по-мрачна причина от финансовите съображения клиниката „Мелфи“ да се намира на такова необичайно място.

Стените и таванът бяха в наситено синьо, а подът — застлан с килим в подходящ цвят, украсен с проста жълта лента по края. От едната страна имаше постамент, върху който се възправяше бронзова бременна жена — хун мао, а не хан. Голото й тяло беше самото въплъщение на плодовитостта. Срещу нея висеше единствената картина в залата — огромно платно; лекотата му се открояваше на фона на синьо-черната стена. На картината беше изобразен дъб, огромен дъб сред буйната зеленина на древна английска ливада.

Сама по себе си картината не изненадваше с нищо, но в този контекст отново стоеше неочаквано. Защо? — запита се той. Защо е тук?

Приближи се, присви очи и се загледа в малкото жълъдче на преден план вляво на композицията. Опитваше се да разчете двата мънички инициала, изписани върху него.

АШ. Като какво? — запита се той и се усмихна. Беше се сетил за всичките онези сравнения, които бе научил като малък. Силен като вол. Хитър като лисица. Надут като пуяк. Як като дъб.

И също толкова дълголетен. Втренчи се в него — опитваше се да разбере значението му в схемата на нещата — след това се обърна и погледна към Мег.

— Идвала ли си тук и преди?

Тя кимна.

— На всеки шест месеца.

— Ами мама? И тя ли идва тук?

Мег се разсмя.

— Разбира се. Когато дойдох за първи път, бяхме двете заедно!

Той я погледна учудено.

— Не знаех.

— Не се притеснявай, Бен. Женски работи, това е. Просто за тях е по-лесно да правят всичко тук, отколкото да идват в Имението. По-лесно и по-удобно.

Той кимна и извърна поглед, но това обяснение не го задоволяваше. Имаше нещо нередно във всичко това. Нещо…

Обърна се, щом вратата се приплъзна и през нея мина един мъж: висок, доста набит хан с широко, странно безлично лице; гладката му черна коса беше пригладена назад над лъскавото му чело. Дългият му ръждивокафяв халат беше поръбен с тъмнозелена копринена лента. Щом влезе, се усмихна, потри нервно ръце и леко се поклони на Мег, преди да се обърне към Бен.

— Простете, ши Шепърд, но не ви очаквахме. Аз съм старши консултант тук. Казвам се Тун Тан. Ако знаех, че възнамерявате да придружите сестра си, щях да ви предложа да… — той се поколеба, после, несигурен как да продължи, се усмихна и сведе глава. — Но щом така и така вече сте дошли, най-добре ще е да заповядате вътре, нали?

Бен се втренчи в консултанта и онзи извърна очи. Човекът очевидно се притесняваше от присъствието му. Но защо, щом ставаше въпрос за редовен преглед? Защо присъствието му объркваше нещата, въпреки че става въпрос за „женски работи“?

— Мег — обърна се към нея консултантът, — радвам се да те видя отново. Разбира се, очаквахме те следващата седмица, но няма значение. Всичко ще е готово само за миг.

Бен се намръщи. Но тя беше казала, че… Погледна към нея — очите му настояваха да му обясни защо не му е казала, че трябва да се яви чак след седмица. Но погледът й му подсказа, че трябва да потърпи.

Последваха Тун Тан в стаите — също толкова луксозни, колкото и фоайето. Големи, просторни стаи, подредени така, сякаш тук беше Първо ниво, а не Средните. Тун Тан набра някаква комбинация на ключалката, след това пак се обърна към Бен — вече не толкова притеснен:

— Ако сте толкова любезен да почакате тук, ши Шепърд, ще се опитаме да не ви задържаме твърде дълго. Изследванията са съвсем рутинни, но отнемат известно време. Междувременно бихте ли желали някой от помощниците ми да ви донесе нещо?

— Искате да изчакам тук отвън?

— Бен… — очите на Мег го умоляваха да не създава проблеми.

Усмихна се.

— Добре. Бихте ли ги помолили да ми донесат кана кафе и бюлетина с новините?

Консултантът се усмихна и отиде да изпълнява поръчката на Бен, но сега Мег го гледаше странно. Познаваше брат си много добре. Достатъчно добре, за да знае, че никога не пипа бюлетина с новините.

— Какво си намислил? — прошепна му тя веднага щом Тун Тан излезе.

Той се усмихна — със същата онази привидно невинна усмивка, достатъчна, за да накара алармените звънци да зазвънят в главата й.

— Нищо. Просто се грижа за малкото си сестриче, нищо повече. Грижа се да пристигне навреме в клиниката.

Тя сведе поглед — на Бен не му убягна как се опитваше да избегне прекия му поглед.

— Всичко ще ти обясня, Бен. Обещавам. Но не сега — погледна го и поклати глава. — Виж, обещавам! По-късно. Но докато си тук, се дръж прилично. Моля те, Бен. Ще се забавим само около час.

Той омекна и й се усмихна.

— Добре. Ще слушам.

Младо момиче му донесе кафе и куп бюлетини, после заведе Мег да се преоблече. Известно време Бен се преструваше, че чете глупостите, изписани на страницата пред него, като през цялото време тайно се оглеждаше. Доколкото забелязваше, никой не го наблюдаваше. Външната охрана беше строга, но тук вътре нямаше нищо. Защо? Почти стандартна практика беше компаниите да държат вътрешността на сградите си под строго наблюдение.

Изправи се, протегна се, изимитира отегчение и тръгна да обикаля из стаята, като внимателно оглеждаше стените и отдушниците, за да се увери. Не, никой не го следеше. Беше почти сигурен.

Добре. Значи, щеше да задълбае малко повече. Да си отговори на някои от въпросите, които задръстваха главата му.

Излезе в коридора и се върна на кръстовището. От двете му страни имаше врати. Спря и се заслуша. Отдясно се дочуваше лек шум от гласове, но отляво нямаше нищо. Бутна дръжката на лявата врата и тя тихо се плъзна. Ако някой се натъкнеше на него, щеше да каже, че търси тоалетната.

В стаичката нямаше никого. Затвори вратата зад себе си и се огледа. Май и тук нямаше камери. Сякаш нямаха нужда от тях. И все пак, без съмнение, камерите им бяха нужни, щом имаха редовна клиентела.

Прекоси стаята с три бързи крачки и побутна отсрещната врата. И тя беше отворена. Оттатък имаше дълга тясна стая, осветена ярко. Стената отляво беше пълна с шкафчета с папки.

Еврика! — помисли си той и си позволи лека усмивка. И все пак беше странно, много странно, че толкова лесно успя да се добере до архивите им.

Сякаш не очакваха, че някой би се опитал.

Челото му се набърчи — опитваше се да схване, — след това заряза идеята и бързо тръгна покрай редицата от шкафчета, търсейки номера, който беше мярнал на картата, която Мег показа на портала. Намери го съвсем лесно и посегна към чекмеджето. То се отвори още щом го докосна.

Досието на Мег го нямаше. Разбира се… бяха го взели. Както в много частни клиники, повечето от извършваната тук работа беше от деликатен характер и досиетата бяха водени по старомоден образец — докладите се пишеха на ръка от консултантите, не се съхраняваха компютърни копия. Някак не вървеше…

Сепна се и замръзна на място, щом забеляза името, изписано върху папката, която беше извадил. Папка, на чийто етикет до познатото име беше изрисувано мъничко жълъдче.

Женски работи…

И тогава се разсмя — тихо, меко. Беше разбрал какво беше притеснило Тун Тан по-рано. Те бяха тук! Всичките бяха тук! Той прерови бързо папките и го намери. Своето досие — писано на ръка като всички останали, съдържащо пълни медицински данни, включително и копие от генетичната му таблица.

Потръпна — странна смесица от въодушевление и болка потече по вените му. Беше точно така, както си го беше мислил. Огъстъс беше прав. Експериментът на Еймъс продължаваше.

Втренчи се в генетичната таблица — сравняваше я с онази в паметта си, онази, която беше видял за първи път на гърба на дневника на прадядо си онзи следобед в старата къща, в деня, когато беше изгубил ръката си.

Двете таблици бяха идентични.

Прегледа отново папките и намери тази на баща си. Известно време мълчаливо преглежда страниците, после вдигна глава и кимна. Ето го тук потвърждението. Малка бележка с дата 18 февруари 2185 година. Датата, на която баща му беше стерилизиран. Стерилизиран, без да го знае, под претекста, че това е обикновено медицинско изследване.

Горе-долу пет години, преди Бен да се роди.

Отново прехвърли папките — търсеше досието на майка си. Измъкна го. Сега знаеше какво да търси. И предчувстваше какво ще намери. Но дори и така остана изненадан от онова, което прочете.

Имплантът беше направен седем месеца преди раждането му, което означаваше, че е бил хранен някъде другаде, преди да бъде поставен в утробата на майка си. Докосна зъби с език — намираше мисълта странно объркваща. Естествено, имаше смисъл — за осем седмици можеха да кажат дали ембрионът е здрав или не. Тогава ембрионът му трябва да е бил — колко? — голям два и половина сантиметра. Крайници, пръсти и пети, уши, нос и уста трябваше да са се оформили. Да. За осем седмици трябваше да бъдат сигурни.

Имаше смисъл. Естествено, че имаше. Но мисълта за самия него вътре, поставен в машина, го притесняваше. Винаги си беше мислил…

Ръцете му почиваха на ръба на чекмеджето; внезапно беше завладян от реалността на онова, което беше открил. Беше знаел — някаква част от него беше го вярвала от деня, когато бе погледнал в дневника на Огъстъс; дори и така пак не беше подготвен. Изобщо не беше. Това бе ментално знание, откъснато от него. Досега.

Потрепери. Значи беше вярно. Хал не му беше баща, Хал му беше брат. Като така наречения му „прапрапрадядо“ Робърт, „прапрадядо“ му Огъстъс и „прадядо“ му Джеймс. Всички те бяха братя. Всеки един от тях роден от семето на стареца. Синове на Амос Шепърд и жена му Александра.

Потърси, докато откри досието й, после се засмя. Разбира се! Трябваше да знае. Името на клиниката — „Мелфи“. Това беше моминското име на прапрапрабаба му. Моминското име на майка му.

Което означаваше…

Опита с друго чекмедже. То отново се отвори при докосването му, разкривайки ръбовете на папки — никоя от тях не беше маркирана с важния символ на жълъда. Ами вътре? Вътре папките бяха празни.

— Всичко е само парчета — каза тихо и кимна на себе си. Всичко — част от огромната илюзия, която Амос беше създал около себе си. Като градчето в Имението, изпълнено с андроидни репликанти. Като Града, който синът му беше изградил по негова заповед. Всичко — огромна шарада. Игра, с която да увековечи своето семе, своите идеи.

И това тук беше центърът на всичко. Мястото, където се беше развил великият план на Амос. Ето защо беше скрито в Средните нива. Ето защо охраната беше толкова засилена отвън и толкова хлабава вътре. Никой друг не идваше тук. Никой освен жените от семейство Шепърд. За да бъдат тествани и когато времето се окажеше подходящо и схемата го изискваше, да получат децата на Амос, имплантирани в утробите им. Нищо чудно, че Тун Тан се обърка, когато го видя тук.

Обърна се, като чу вратата да се плъзга зад него.

Беше Тун Тан.

— Какво, по дяволите…? — започна консултантът, после замълча, когато видя отворената папка върху чекмеджето пред Бен. Преглътна. — Вие не трябва да сте тук, ши Шепърд.

Бен се засмя.

— Не, не трябва. Но съм тук.

Мъжът направи крачка към него, след това спря намръщен, опитваше се, без да пита, да разбере колко знае Бен.

— Ако си тръгнете сега…

— Разбира се. Видях всичко, което трябваше да видя.

Лицето на хана се изкриви.

— Вие не разбирате…

Бен поклати глава.

— Съвсем не, Тун Тан. Вижте, аз знаех. Знаел съм го от известно време. Но не и как. Нито къде. Всичко това… — посочи папките. — Това просто потвърждава нещата за мене.

— Знаехте? — Тун Тан се засмя и поклати глава. — Знаехте какво, ши Шепърд? Няма какво да се знае.

— Както обичате, Тун Тан.

Видя движението в очите на мъжа — оценка и преоценка. След това Тун Тан кимна неохотно.

— Не е трябвало да виждате нищо от това. Защото…

— Защото държите мъжете от семейство Шепърд далеч оттук — усмихна се Бен. — Мъдро. За да изглежда всичко неважно. Женска работа. Но старият Амос не беше съвсем не на място тук, нали?

— Моля?

Бен поклати глава. Не, Тун Тан не знаеше нищо за това, колко последователен е можел да бъде Амос, когато го е искал. Старият град беше пример за това, изпълнен до съвсем последния детайл. Но това… В известен смисъл това беше разочароващо. Беше почти така, сякаш…

Засмя се — за първи път обмисляше идеята сериозно. Ами ако Амос е искал някой от тях да открие всичко това? Ами и ако и това също беше част от плана? Нещо като тест?

Колкото повече си мислеше за това, толкова повече намираше смисъл. Оградената стара къща, тайната стая, затворената градина, изгубеният дневник. Нищо от това не беше действително необходимо — освен ако не трябваше да подействат като ключове — врати, през които трябва да се мине, докато се отвори последната врата, докато се направи окончателното разкритие. Не. Човек не запазва онова, което иска да скрие. Той го разрушава. А тук…

А тук той се беше натъкнал на това случайно. Идването тук не беше негова работа, а на Мег. Освен ако…

Тя беше дошла по-рано. Защо? Каква причина можеше да е имала, за да го стори? Една седмица. Със сигурност не би имало някакво значение.

Тун Тан все още се взираше в него.

— Поставяте ме в невъзможна ситуация, ши Шепърд.

— И защо така, ши Тун? Помислете за това. Не можете да изтриете онова, което видях, нито което зная. Не и без да ме унищожите. А и не можете да го направите — той се засмя. — В края на краищата нали всичко това тук е посветено на възпроизводството? Нямате друга функция.

Тун Тан наведе глава.

— Дори и така…

Бен го прекъсна.

— Не е необходимо да казвате нищо, Тун Тан. Дори не и че съм бил тук. От своя страна аз ще се държа така, сякаш това място не е съществувало и не съществува. Разбирате ли ме? — приближи се по-близо до хана, със силата на волята си го принуди да вдигне поглед и да срещне очите му. — Никога не съм бил тук, Тун Тан. И този разговор… никога не се е състоял.

Тун Тан преглътна, изведнъж осъзнал харизматичната сила на младия мъж пред него, след това кимна.

— Добре. Тогава отивам да видя сестра си. Тя е като мене. Не й харесва да я карат да чака. Но вие го знаете, нали, Тун Тан? От всички хора вие най-добре трябва да знаете колко си приличаме ние от семейство Шепърд.

* * *

Мег седеше срещу Бен в седана и го наблюдаваше. Не беше проронил дума, откакто бяха излезли от клиниката. Беше по дирите на нещо. Видяла го бе да разговаря с Тун Тан, когато се беше върнал за нея. Когато го бе запитала, Бен отрече да се е случило нещо между него и Тун Тан, но тя разбра, че лъже. Двамата не бяха съгласни за нещо. Нещо важно, защото Бен все още се тревожеше за него.

Опита отново.

— Има ли нещо общо с мене?

Той вдигна поглед към нея и се усмихна.

— Не се предаваш, нали?

Усмихна се и тя.

— Не и когато те засяга тебе.

Той се наведе напред и взе ръцете й в своите.

— Няма нищо. Наистина, сестричке. Ако беше важно, щях да ти кажа. Честно.

Тя се разсмя.

— Това няма смисъл, Бен. Ако не е важно, тогава няма причина да не ми го кажеш. А ако е — е, казваш, че би го споделил с мене. Тогава защо просто не ми кажеш, за да млъкна.

Той сви рамене.

— Добре. Ще ти кажа за какво си мислех. Мислех си за едно момиче, което срещнах тук. Момиче на име Катрин. Трябваше да се срещна с нея преди два часа, но тя вероятно вече ме е отписала!

Мег сведе поглед, станала изведнъж много кротка.

— Момиче?

Той нежно й стисна ръцете.

— Моя приятелка. Помага ми за работата.

Мег вдигна поглед към него.

Той я наблюдаваше със слаба, почти напрегната усмивка на устните.

— Ревнуваш, нали?

— Не… — започна тя със сведени очи, бузите й малко се позачервиха, ала след това се засмя. — О, ти си невъзможен, Бен. Наистина си невъзможен. Любопитна съм, това е всичко. Не мислех…

— Че тук имам някакви приятели? — Той кимна. — Не. Всъщност нямах. Не и допреди седмица. Тогава я срещнах. Беше странно. Виж, използвах я за модел за нещо, над което работех. Използвах я, без тя да го знае. Винаги беше там, разбираш ли, в едно кафе, където ходех често. И после един ден тя дойде на масата ми и се представи.

На устните й се върна усмивка.

— И кога ще ми я представиш?

Той погледна надолу към ръцете й, след това ги вдигна до устните си и целуна дланите.

— Какво ще кажеш за довечера? В случай че тя все още ми говори след тази сутрин.

* * *

Когато Катрин влезе, Бен седеше с Мег в сепарето в края на бара. Разумно беше избрал място, където никой от тях не е бил преди — неутрална територия — и бе казал на Мег толкова, колкото сестра му да не се чувства не на място. Бен я видя пръв и се наведе, за да докосне ръката на Мег. Мег се обърна, видя как Катрин слиза между масите към тях — първо се почувства неудобно, после, когато разбра, че са я видели — По-самоуверена. Така беше вдигнала огненочервената си коса, че да изпъкнат острите черти на лицето й.

Докато я разглеждаше в полумрака, Мег си помисли, че е твърде красива.

Бен се изправи и протегна ръка, но Катрин само му хвърли най-бегъл поглед.

— Ти трябва да си Мег — каза тя, заобиколи масата и седна до нея, загледана в лицето й. — Очаквах да се срещнем — засмя се меко, после се пресегна и нежно докосна носа на Мег, проследявайки формата му и очертанията на устата й. — Да — каза след малко. — Ти си като него, нали? — Обърна се, за да погледне към Бен. — А ти как си?

— Добре съм — отговори той свободно, седна на мястото си, след което се извърна да повика сервитьор.

Мег изучаваше профила й. Бен не беше казал нищо, но тя разбра. Момичето беше влюбено в него.

Погледна, както я беше учил Бен, и видя няколко неща: фините и умни ръце, остротата на погледа, който пропускаше малко неща от зрителното поле. Очи на художник. Видя и как момичето погледна към Бен; небрежна на повърхността, но под нея съвсем несигурна, уязвима.

Бен поръча, после се обърна с лице към тях.

— Това между другото е Катрин. Тя рисува.

Мег кимна доволна, че я беше разчела толкова добре.

— Какво рисуваш? Абстракции? Портрети? — почти щеше да каже „пейзажи“, но беше трудно да се повярва, че някой оттук би могъл да избере такъв обект.

Момичето се усмихна и бързо погледна към Бен, преди да отговори:

— Рисувам всичко, което ми хване окото. Дори нарисувах брат ти.

Бен се облегна на масата.

— Трябва да видиш, Мег. Някои от работите й са твърде добри.

Мег се усмихна. Ако Бен казваше, че е „добра“, значи можеше да се приеме, че момичето е изключително. Отново погледна към Катрин и видя неща, които беше пропуснала първия път: стегнатите й, почти животински мускули и начина, по който почти замира, когато те наблюдава. Като котка. Съвсем като котка.

Сервитьорът им донесе напитките. Когато се оттегли, Бен се наведе напред и вдигна тост за тях:

— За двете най-красиви жени в Града. Кан пей!

Мег погледна към момичето и забеляза червенината, появила се по страните й. Катрин не беше сигурна какво цели Бен. Още не го познаваше достатъчно добре. Но в гласа му се появи леко дразнеща нотка, която не можеше да се сбърка, и очите му запроблясваха палаво. Настроението му се беше променило. Или по-точно: той беше променил настроението си.

— Онази рисунка… — попита Мег, — хубава ли е?

Катрин сведе поглед с усмивка. В жеста й нямаше преструвка, само искрена скромност.

— Мисля, че е. — Вдигна очи, като внимаваше да не погледне към Бен, страните й горяха. — Най-доброто, което съм направила. Първата ми истинска картина.

Мег кимна бавно.

— Бих искала да я видя, ако ми позволиш. Не си спомням някой да е рисувал Бен от години. Ако изобщо са го рисували.

Момичето леко наведе глава. За момент настъпи мълчание, после Бен прочисти гърло и се наведе към Мег.

— Тя е прекалено скромна. Чух, че смятат да направят изложба от творбите й тук, в колежа.

Мег видя как при това момичето вдигна поглед, очите й се разшириха и разбра, че това не е нещо, което е казала на Бен, а че той сам го е открил.

Отново погледна към Катрин.

— И кога ще се състои?

— През пролетта.

— Пролетта… — Мег го обмисли за момент, после се разсмя.

— Защо се засмя? — Катрин се взираше в нея озадачена, докато от другата страна на масата Бен ги гледаше — погледът му беше почти далечен.

— Защото е странно, това е всичко. Казваш „пролет“ и имаш предвид едно нещо, докато за мене… — тя се вторачи в питието си; беше наясно колко странно я гледа момичето. — Просто пролетта там е годишно време, а тук… — вдигна поглед и срещна тъмнозелените очи на момичето. — Тук изобщо няма сезони.

Катрин се взираше в нея малко по-дълго — търсеше, но не намираше онова, което искаше, на лицето й. След това извърна поглед и леко сви рамене.

— И ти говориш като него. С гатанки.

— Това е просто защото за нас думите означават различни неща — обади се Бен и се облегна назад — тилът му се опираше о стената на сепарето. Беше коментар, който изглежда изключваше Катрин, и Мег видя как тя му хвърли бърз поглед, очевидно засегната.

Мег извърна очи, стомахът й се сви от внезапен хлад. Беше повече от любов. Повече от обикновено желание. Момичето беше обсебено от Бен. Когато отново погледна към Бен, в главата й ясно се беше оформила една дума: „трудно“. Това беше казал той по-преди. Сега започваше да разбира.

— Думите са само думи — каза тя, обърна се и се усмихна на момичето, като се пресегна да хване и да задържи ръката й. — Да не правим кой знае какъв голям проблем от тях.

* * *

Шест часа по-късно Катрин приключи с увиването на подаръка, после изправи платното до вратата. Свършила това, си взе душ, след това се облече и гримира. Довечера щеше да го изведе. Сам, ако беше възможно; но и със сестра му, ако беше необходимо. За момент остана там, разглеждайки се във високото цяла стена огледало. Беше облечена в тъмнозелена, свободно падаща рокля, пристегната в кръста с колан. Усмихна се, доволна от онова, което видя — знаеше, че на Бен ще му хареса, — после погледна надолу, докосна с език горните си зъби и си спомни.

Този следобед беше дошла картичка. От Сергей. Сбита, горчива бележчица, пълна с отхвърляне и обвинения в предателство. Заболя я, когато това върна назад всичко, което беше изстрадала през тези последни няколко седмици. Но й донесе и успокоение. Връзката й със Сергей нямаше да може да просъществува. Той се беше опитал да я притежава, да я откъсне от самата нея.

Потрепери. Е, сега с това беше свършено. Сблъсъкът му с Бен се беше оказал неминуем и в известен смисъл необходим. Беше я принудил да избира. Сергей принадлежеше на миналото й. Сега съдбата й беше свързана с Бен.

„Светкавицата“ я поведе на север през суетнята на ранната вечер. Минаваше седем, когато стигна до терминала в края на Града. Оттам взе трамвая — шест спирки на изток, после още две на север. Там се поколеба, чудейки се трябва ли да му се обади и да му каже, че идва, после се отказа. Щеше да му даде по-малко възможности да се извинява. Сега имаше свой собствен ключ — щеше да го изненада.

С пакет под мишница взе асансьора до неговото ниво. Пакетът тежеше и тя копнееше да го остави на земята. Вътре го облегна на стената на дрешника, докато сваляше пелерината си. Ароматът на изкипяло кафе изпълваше апартамента. С усмивка влезе в кухнята — надяваше се да го намери там.

Кухнята беше празна. Остана там за момент, заслушана в звуците в апартамента, после продължи. В дневната нямаше никого. На масата стояха две празни чаши. За момент се огледа намръщена — реши, че е сгрешила и те са излезли. После си спомни за кафето.

Прекоси стаята и се изправи там с ръка, леко облегната на вратата; заслуша се. Нищо. Или почти нищо. Ако се напрегнеше, можеше едва-едва да чуе дишане.

Опита вратата. Беше отключена. Премести панела, плъзна го бавно назад; сега сърцето й биеше, ръцете й започваха да треперят.

В стаята беше дяволски тъмно. Когато отмести панела назад, светлина от дневната заструи сред мрака и го разкъса. Веднага видя, че рамката е преместена от средата на стаята; беше избутана настрани, разкривайки единствено откритото пространство на килима и края на леглото.

Влезе вътре и сега го чуваше ясно — равномерно дишане. Първо й се стори само едно, но после различи удвоеността му. Намръщи се и се приближи, взирайки се сред мрака.

Шепнеше.

— Бен? Бен…? Аз съм. Катрин.

Коленичи, пресегна се да го докосне, но после рязко отдръпна ръката си. Косата…

Момичето се претърколи и вдигна поглед към нея — очите й бяха тъмни, разфокусирани от съня. Бен сумтеше меко до нея и се сгуши по-близо, дясната му ръка беше преметната през стомаха й, а дланта почиваше на гърдите й.

Дъхът й заседна в гърлото. Куан Ин! Сестра му!

Мег въздъхна, после се обърна с лице към другото момиче.

— Бен? — запита дремливо; още не беше се събудила, когато една ръка мързеливо се плъзна към тъмните косъмчета на пола й.

Катрин се изправи, силата й внезапно я беше напуснала; от устните й изскочи слаб стон на болка. Сега успя да различи как бяха преплетени крайниците им, как блестяха телата им от потта на правената любов.

— Аз… — започна тя, но думите й се връщаха обратно. Нямаше какво повече да се каже. Сега не й оставаше нищо друго, освен да се измъкне и да се опита да живее с онова, което беше видяла. Започна бавно да се оттегля.

Мег леко повдигна глава.

— Бен?

Катрин отметна глава назад, сякаш не можеше да я контролира, и я халоса в панела отзад. След това се обърна и се засуети с вратата; препъна се — вън на острата светлина в дневната — после падна върху масата. Полетя надолу, събори празните чаши, после остана легнала за момент, с чело, притиснато към крака на масата.

Чу панела да се плъзга назад и бързо се обърна, изправи се, избърса лицето си с длан. Беше Бен. Протегна ръце към нея, но тя го отблъсна, зъбите й се оголиха като на притиснато в ъгъла животно.

— Ти, копеле… — изхленчи тя. — Ти…

Но тя само успя да поклати глава, лицето й представляваше маска на мъката и горчивото разочарование.

Той отпусна ръка и склони глава. Беше несръчен, болезнен малък жест, който Мег, наблюдаваща сцената от другата стая, видя и разбра. Не й беше казал. Катрин не знаеше как стоят нещата между нея и Бен.

Мег погледна зад брат си. Катрин се беше опряла с гръб о вратата. Остана там за момент разтреперана, бледото й красиво лице беше мокро от сълзите, претоварено от мъка и гняв. После се обърна и вече я нямаше.

Ами Бен? Погледна към него — видя го как стои там, главата му — паднала напред, целият живот, цялата му великолепна жизненост изведнъж бяха изчезнали; той трепереше. Беше наранен. Тя можеше да види колко е наранен. Но щеше да се оправи. Веднъж само да свикне с нещата. А може би така беше най-добре. Да, може би беше предвид обстоятелствата.

Прекоси стаята и го обгърна с ръце, притисна го плътно към себе си, гърдите й се опираха о гърба му, бузата й почиваше до врата му.

— Всичко е наред — меко каза тя и целуна голото му рамо. — Всичко ще бъде наред. Обещавам ти, че ще бъде. Аз съм Мег, Бен. Тук съм. Няма да те изоставя. Обещавам ти, че няма.

Но когато го обърна с лице към себе си, очите му изглеждаха слепи, а бузите му бяха мокри от сълзи.

— Тя си отиде — той се беше пречупил. — Не виждаш ли, Мег? Обичах я. Не го съзнавах досега, но я обичах. А сега нея я няма.

* * *

Много по-късно Мег намери пакета. Отнесе го в дневната, после го остави на пода, разопакова го и коленичи до него, за да го погледне. Беше красиво. В това нямаше съмнение. Мег си беше мислила, че никой не е в състояние да ги види, но те бяха там, в картината на момичето — цялата сила на Бен; суровата му, безкомпромисна красота. И тя го беше виждала такъв смесен — колко нежно-страшен може да бъде.

Беше на път отново да го опакова, да го скрие някъде, докато си тръгнат оттук, когато Бен излезе от спалнята.

— Какво е това? — попита той и погледна към нея — в очите му едва-едва се четеше любопитство.

Тя се поколеба, след това вдигна картината и я обърна към него.

— Момичето трябва да я е оставило — каза тя, без да откъсва поглед от него; видя как очите му се разшириха от изненада; как картината сякаш го връщаше към живота.

— Катрин — поправи я той — очите му изобщо не се откъсваха от повърхността на картината. — Тя имаше име, Мег. Беше истинска. Истинска като това нещо.

Той се приближи, после се наведе надолу, като внимателно изучаваше платното, пресегна се, за да проследи с върховете на пръстите си линиите и текстурата на картината. И през цялото време тя го гледаше — видя как се промени лицето му, как върху него проблясваха мъчение, учудване и съжаление и разкриваха всичко.

Мег сведе поглед, през нея премина слаба тръпка. Преди животът им беше толкова невинен, толкова свободен от всичките тези усложнения. Но сега… Поклати глава, след това пак погледна към него. Той я наблюдаваше.

— Какво има? — попита.

Тя разтресе глава — не искаше да каже. Това достатъчно беше наранило и двамата. Думите й само можеха да влошат нещата. Вече виждаше промяната в него. Беше разчела по лицето му онзи преходен, едва проблеснал момент, когато болката се бе преобразила в нещо друго — в семето на някаква огромна измама.

Тя потрепери, внезапно отвратена. Това ли беше всичко? Тази постоянна замяна на невинност с измама? Този дяволски пазарлък? Не можеше ли просто да бъде? Всичко, което изживяваше, всяка живителна глътка въздух, която си поемаше, ли трябваше да бъде пожертвано пред мрачния, безпощаден олтар на изкуството му?

Пожела да има и друг отговор — друг път — за него, но знаеше, че не е така. Той не можеше да съществува, без първо да запише съществуването си. Не можеше да бъде свободен, без първо да се плени. Нито пък имаше някакъв избор в това отношение. Беше като Икар — подтикван, предизвикващ боговете, обсебен от желанието си да се освободи от елемента, който го държи вързан.

Погледна го отново и срещна очите му.

— Трябва да тръгна след нея, Мег. Трябва.

— Не бива. Не разбираш ли? Тя ни видя. Никога няма да ти го прости.

— Но това… — той пак сведе поглед към картината, болката се върна на лицето му. — Тя ме е видяла, Мег. Видяла ме е ясно. Какъвто съм в действителност.

Тя потрепери.

— Знам. Но не бива. Твърде е късно, Бен. Не го ли виждаш?

— Не — той се изправи. — Не и ако отида сега и я помоля да ми прости.

Главата й клюмна — изведнъж се почувства много уморена.

— Не, Бен. Не бива. Не сега.

— Защо? — сега гласът му беше гневен, предизвикателен.

— Посочи ми едно основание.

Тя въздъхна. Това не беше способна да му го каже преди — причината, поради която беше дошла тук седмица по-рано — но сега трябваше да се каже. Отново вдигна поглед към него; сега очите й бяха влажни.

— Заради татко. Той е болен.

— Знам… — започна той, но тя го сряза:

— Не, Бен. Не знаеш. Докторите идваха преди три дена. В деня, когато ти писах — в гласа й вече се усещаше слаб трепет. Пусна картината долу. Сега стоеше там с лице към него, първите сълзи се стичаха надолу по страните й. — Той умира — изведнъж повиши глас, над думите й изплува гняв. — По дяволите, Бен, дават му месец живот! Най-много шест седмици! — Преглътна, после разтресе глава; сега очите й го умоляваха. — Не разбираш ли? Ето защо не бива да тръгваш след нея. Трябва да се върнеш у дома. Трябва! Мама се нуждае от тебе. Ужасно много се нуждае от тебе. И аз. И аз се нуждая от тебе, Бен. Аз най-много от всички.

* * *

Меморандум: датиран 4 май 2207 г. от н.е.

До негово най-сияйно величество Ли Шай Тун, велик канцлер и танг на Чен У Чу (Град Европа)

 

Чие хсия,

 

Покорният ви слуга моли да ви информира, че въпросът, по който говорихме, сега се саморазреши задоволително. Въвлеченото момиче, Катрин Тисан (вж. приложения доклад, МинТран ПСек 435/55712), несъмнено се е върнало при предишния си любовник, Сергей Новачек (вж. приложения доклад, МинТран ПСек 435/55711), който под давление на приятели, лоялни към ваше най-сияйно величество, е оттеглил гражданския си иск срещу момчето на Шепърд (вж. копията на приложените документи).

Самият Бен Шепърд, както вие несъмнено знаете, се завърна у дома си, за да се грижи за болния си баща, зарязвайки науките си в Оксфорд, като по този начин сам отстрани от себе си заплахата от възможно нападение или отвличане.

Като е наясно с това и от гледна точка на по-нататъшната значимост на семейство Шепърд за Държавните дела, вашият покорен слуга чувства, че е негов дълг да продължи да изяснява какво е всичко онова, появило се на повърхността на събитията — обикновен пример за съперничество в любовта или дали не е част от някаква по-дълбока, предварително обмислена схема за подкопаване на Държавата. Това разследване доведе до някои интересни, макар и неокончателни резултати, разкриващи природата на бизнеса на бащата, Лубош Новачек. Резултати, които, изяснени веднъж и ако имат съществена връзка с въпроса, ще бъдат представени на ваше най-сияйно величество.

Ваш покорен слуга, Хен Ю, министър на транспортацията, Чен У Чу (Град Европа)

Хен Ю изчете най-горния екземпляр, после се пресегна доволен, измъкна четката си от мастилницата и със замах се подписа под всяко от трите копия. Едното щеше да отиде при Ли Шай Тун. Второто щеше да запази за собствения си архив. Третото… е, третото щеше да бъде предадено на принц Юан чрез неговия човек в двореца в Тонджиян, Нан Хо.

Хен Ю се усмихна. Нещата не можеха и да вървят по-добре. Момчето беше на сигурно място, тангът — доволен, а той — много по-близо до осъществяването на амбициите си. Какво повече можеше да иска човек? Естествено, не всичко беше споменато в документите. Историята с бронзовата статуя, например, бе останала извън доклада за Сергей Новачек.

Тя се оказа интересна малка приказка. Която въпреки всичко говореше добре за младия Новачек. Проучването на историята на бронзовата статуйка беше разкрило, че тя навремето е принадлежала на баща му, Лубош, който е трябвало да я продаде, за да освободи под гаранция свой стар приятел. Сергей Новачек бе научил това и чувайки Хен Чан-йе да говори за нея, беше подредил нещата така, че да може да си я върне. Историята с Шепърд, изглежда, се бе оказала вторичен въпрос, пръкнал се от ревност и скърпен допълнително. Статуята беше основният подтик на действията на момчето. Според данните, то я бе върнало на баща си на шейсетия му рожден ден.

Ами бащата? Хен Ю се отпусна назад и заглади брадата си. Като много от водещите търговци в Града Лубош Новачек беше уважаван човек. Търговията му обаче беше всичко друго, само не и уважавана, защото Лубош Новачек беше посредник между определени концерни от Първо ниво и Мрежата. Недодялано се справяше и като сводник на определени босове от Триадата, действаше в тяхна полза Горе, купуваше и продаваше по тяхна заповед и получаваше комисиона си.

Човек, когото е полезно да познаваш. И той щеше да се запознае с него.

Що се отнася до Великия — онзи помпозен полуумен Фан Лян-вей — Хен си беше доставил удоволствието да го извика в министерството си и да му нареди да се откаже от опитите си да изхвърли Бен от колежа. Бе показал на Фан документа, подписан от самия танг, и го бе заплашил с бързо смъкване надолу по нивата — дори чак в Мрежата — ако до него достигне някоя дума, че Фан продължава да се занимава с това под каквато и да е форма или начин.

Да, беше изключително задоволително. Лицето на Фан представляваше прекрасна картина, когато се опита да преглътне значителната си гордост и да възприеме и изясни за себе си факта за влиянието на момчето. Почти беше получил апоплектичен удар, защото не можеше да изрази яда си.

Хен Ю се изкиска кратко, после се обърна с лице към младия си племенник.

— Нещо те забавлява ли, чичо?

— Да, Чан-йе. Една работа, която свърших по-рано. Но сега ела, искам да отнесеш тези документи вместо мен — той вдигна две от копията и му ги подаде. — Това първо копие трябва да бъде предадено направо на Чун Ху-ян и на никого другиго, а това — на Нан Хо в Тонджиян. И двамата ще те очакват.

— Това ли е всичко, чичо Ю?

Хен Ю се усмихна. Сега беше моментът за проява на великодушие.

— Не, Чан-йе. Доволен съм от начина, по който ми служи през тази последна седмица. От тази гледна точка реших да преразгледам въпроса за издръжката ти. С оглед на миналата и бъдещата ти служба като мой личен помощник ще получаваш допълнителна сума от двайсет и пет хиляди юана годишно.

Хен Чан-йе се поклони ниско — изненадан, но и страшно доволен.

— Ти си най-щедрият човек, чичо Ю. Бъди сигурен, че упорито ще се стремя да оправдая доверието ти.

— Добре. Тогава тръгвай, Чан-йе. Тези документи трябва да се озоват в ръцете на уважаваните си получатели в рамките на следващите шест часа.

Хен Ю наблюдаваше как братовчед му излиза, после се изправи, протегна се и се прозина. Нямаше съмнение, че тази история — дреболия сама по себе си — му беше послужила изключително добре. Засмя се, след това се огледа наоколо си, като за момент се зачуди какво ли би направил от това бащата на Чан-йе.

Ами въпросът с клиниката „Мелфи“?

И това също можеше да се използва. Но беше нещо, което трябваше да се запази, докато му дойде времето. Въпреки че чичо му, Хен Чи-по, беше алчен, продажен човек, в едно нещо беше прав. Информацията е власт. И онези, които я притежават, упражняват властта.

Да. И това никога не е било по-валидно, отколкото пред идващите дни. Защото Чун Куо се променяше бързо. От дълбините на Града се издигаха нови неща. Неща, които трябваше да опознае.

Хен Ю, министър на танга, кимна на себе си, после се пресегна и угаси светлината над бюрото си.

По тази причина беше уредил на сутринта да се срещне с търговеца, Новачек. Да му предложи нова сделка — нова стока, с която да търгува; такава стока, за която всеки би платил чудесно.

Информация.

* * *

Историята на „Счупеното колело“ — за злочестото предателство на Фей Йен към Ли Юан и за убийствената битка между Седмината и техните врагове, Де Вор и Пин Тяо — продължава в третия том на ЧУН КУО, „Бялата планина“, с която завършва първата фаза на великата „Война на Двете направления“.