Дейвид Уингроув
Счупеното колело (6)

Глава 2
Противоречиви гласове

Ли Юан се събуди рано и, като се стараеше да не я обезпокои, отиде до бюрото си в далечната част на стаята, седна зад него в малкия кръг от светлината на лампата и се загледа в нея. За известно време не можа да направи нищо, сякаш в транс от видението на заспалото й тяло, после се раздвижи, извади лист хартия от чекмеджето, смеси вода и мастило в мастилницата и започна да пише думи със сръчна, непоколебима ръка надолу по страницата и отдясно наляво.

Горещи крила с дъх на канела

се бият над мен, черни в безлунната нощ.

Чух прекрасния ти вик сред тишината

и знаех: фениксът се храни с моето сърце.

Отново натопи четката, след това погледна през стаята и видя, че тя го наблюдава.

— Какво правиш, любов моя?

Той усети лек трепет, тръпка на чисто удоволствие да преминава през него при думите й. „Любов моя…“ Колко често беше мечтал тя да каже това. Усмихна се, после остави четката.

— Нищо, единствена скъпа моя. Сега спи. Ще те събудя, когато му дойде времето.

Взе дребното, оформено като глава на дракон съдче и посипа пясък върху хартията, за да изсуши мастилото, след това вдигна листа и издуха песъчинките.

— Да не би да работиш?

Той я погледна пак и се усмихна. Беше се поизправила на лакът и гледаше към него, тъмната й коса падаше свободно по коприната на раменете й.

Ли Юан сгъна листа на две и после още на две, след това го пъхна в джоба на халата си. За момент погледна настрани, към градината. Отвън беше тъмно; черно като море от мастило, притиснато към стъклото.

После отново я погледна с усмивка.

— Не.

— Тогава ела в леглото, любов моя. Тук е топло.

Той се засмя меко.

— Да, но трябва да се приготвям.

Имаше среща на Съвета този следобед и преди това трябваше да се свършат много неща. Трябваше да започне още сега. Но дори при това положение се поколеба, като я видя такава. Беше първото им утро заедно. Дали баща му би разбрал това?

Тя го гледаше мълчаливо и остави тъмнината в очите й, коприненото съвършенство на голите й рамене да го доведат при нея. Той се изправи, после прекоси стаята и седна до нея на леглото.

Тя се наведе напред, лявата й ръка се плъзна между гънките на халата да докосне и да погали гърдите му. Докато го правеше, завивките се плъзнаха надолу, разкривайки врата й, мекото съвършенство на горната част на тялото й, великолепието на гърдите й. Той погледна надолу към тях, след това пак вдигна поглед към лицето й.

— Фей Йен…

Устните й малко се поотвориха, очите й се разшириха в усмивка.

— Съпруже?

Той пак се засмя — кратък изблик на удоволствие.

— „Съпруже…“ Звучи толкова различно от твоите уста.

— Различно?

Той потръпна, после се наведе напред, за да целуне устните й нежно. После я освободи от прегръдките си и пак седна, отново взрян в нея.

— Да… като нещо подчиняващо.

Устата й слабо се раздвижи, после тя се засмя.

— Имам подарък за тебе.

— Подарък.

— Да. Чакай тук…

Ли Юан протегна ръка и нежно хвана нейната, за да я спре.

— Почакай, любов моя. Виж се! — Очите му проследиха тялото й. — За какво са ми необходими подаръци?

— Но този е различен, Юан. Нещо, което сама ти избрах.

— Ах… — той я пусна, после я загледа, сърцето биеше в гърдите му, докато тя се извърна от него, отметна чаршафите и разкри тънката извивка на гърба си. Пропълзя през огромното легло, след това се върна с малко пакетче в ръка.

— Заповядай…

Той го взе, но очите му бяха навсякъде другаде, изпиващи красотата й.

— Е? — попита тя, засмя се нежно, наслаждавайки се на начина, по който я гледаше. — Отвори го.

Той се поколеба, после сведе поглед, дръпна възела и освободи панделката, след това махна опаковката. Беше книга. Разтвори страниците, изчерви се и вдигна поглед.

— Какво е това? — попита тихо.

— Чун хуа — отговори тя, приближи се до него, обвивайки с топлината си раменете и тялото му. — Записки под възглавката. Нещо, което да ни възбужда, когато сме тук и сами.

Той бавно, неохотно прелистваше страниците, преструваше се, че никога не е виждал нещо подобно, странно ужасен от графичната оголеност на сексуалните си фантазии.

— Фей Йен… ние нямаме нужда от това. Защо? Необходимо ми е само да те погледна…

— Знам — произнесе тя, нежно завъртя главата му с ръцете си и меко го целуна по бузата. — Но това ще задържи любовта ни винаги нова и силна; ще ни издигне до нови висини.

Той потръпна, затвори очи, напълно покорен от чувството за топлината й, за целувките й по плътта му. Можеше да усети по кожата й аромата от правенето на любов. Можеше да го усети и по езика си.

— Трябва да се приготвям — каза почти нечуто. — Съветът…

В отговор тя отново го дръпна надолу, целувките й го лишиха от мислите му, възпламенявайки го още веднъж.

* * *

Обърнал гръб на канцлера на брат си, принц Ван Со-леян стоеше на терасата към стаята на мъртвия си баща, ръцете му леко почиваха на балюстрадата. Широката делта на Нил лежеше под него, оживяваща празния пейзаж, повърхността на реката проблясваше на утринната светлина. Той беше облечен с дълга копринена нощна роба в цвят лавандула, украсена с пеперуди, хлабаво вързана около кръста му. Краката му бяха боси, косата му — дълга, несплетена. Известно време мълчаливо наблюдаваше бавния, въртелив полет на птиците над главата си, но сега сведе поглед, най-сетне осъзнал присъствието на чакащия.

— Поздравления, Хун Миен-ло. Как е брат ми в тази прекрасна сутрин?

Хун Миен-ло сведе глава. Беше облечен официално, трите тънки плитчици на брадата му бяха стегнато преплетени със сребърна нишка, тъмната коприна, която носеше, контрастираше с цинобърната дограма на кабинета.

— Тангът е зле, ваше превъзходителство. Не беше добре с нервите и не можа да спи. Помоли вие да действате като негов регент на днешния Съвет. Тук нося съответния документ, подписан и подпечатан.

Принцът пъхна ръка в една от дупките на балюстрадата пред себе си, пръсна шепа месо върху голата земя, после се взря в лешоядите, втурнали се към хапките, в които умело беше скрита отрова.

— Добре. Ами шпионите ни? Какво са докладвали?

Хун Миен-ло повдигна глава, изучавайки гърба на принца.

— Че Ли Шай Тун има план. Нещо, предложено от сина му, Юан. Чух се с някои от приятелите ни.

— И?

Приятелите бяха смесица от бизнесмени и представители от Първо ниво, държавни служители и избрани членове на Низшите фамилии — всички с известно влияние извън тесния кръг на Седмината.

— Смятат, че ще бъде най-добре да се противопоставим на такъв план.

— Ясно. — Той се обърна и за първи път погледна канцлера. — Този план… какво включва?

— Искат да вградят устройство в главата на всеки гражданин — нещо като излъчвател за проследяване. Вярват, че това ще позволи провеждането на по-ефективна политика в Чун Куо.

Ван Со-леян се извърна. Идеята не беше лоша, но не за това идеше реч. Целта му беше да намали влиянието на Ли Шай Тун в Съвета, а какъв по-добър начин от противопоставянето на сина му? Ако по същото време можеше да спечели подкрепата на определени влиятелни членове, то още по-добре. Когато собствените му планове дадяха резултат, щеше да им припомни за противопоставянето си на плана.

Обърна се и погледна свирепо към Хун Миен-ло.

— Това е чудовищно. Да се слагат разни неща в главите на хората. Защо? Това едва ли ще ги направи по-различни от машини.

— Наистина, ваше превъзходителство. А хората не трябва да са машини, които да бъдат манипулирани, нали?

Двамата мъже се засмяха.

— Разбираш ме добре, канцлер Хун. Може би даже твърде добре. И мога да те използвам.

Хун Миен-ло се поклони ниско.

— Както обича ваше превъзходителство.

— Добре — Ван Со-леян се усмихна, обърна се и се взря през делтата към далечната куличка на къщата от светлина. — Тогава значи разбираш последната стъпка, която трябва да предприемем, ти и аз?

Хун остана наведен, но думите му се чуха ясно, непреклонно, дори изречени с почти арогантен тон.

— Разбирам… чие хсия.

* * *

След като канцлерът си тръгна, Ван Со-леян остана там, наблюдавайки птиците. В началото те изглеждаха незасегнати от отровата, но после първо една, а след нея останалите започнаха да залитат несигурно. Една несръчно плесна с криле в опита си да полети, издигна се на десетина, може би петнайсет чи във въздуха, преди пак да падне тежко на земята. Той се усмихна. Шест птици бяха погълнали отровата. Наблюдаваше ги как известно време се клатушкат, преди да паднат и да замрат. Още птици се събираха над главата му, правеха бавни кръгове в безоблачното небе. След малко те също щяха да се спуснат. И после…

Обърна се, вече уморен от играта — знаеше резултата предварително — и отново влезе вътре.

— Сун! — извика нетърпеливо. — Сун! Къде си?

Сун Ли Хуа, вътрешен шамбелан, пъргаво се появи на вратата с наведена глава.

— Да, ваше превъзходителство?

— Изпрати момичетата. Веднага! Искам да ме облекат.

Сун се поклони и се отправи към изхода, но Ван Со-леян пак го извика.

— Не… Изпрати само една. Знаеш… Ми Фен.

— Както обичате, ваше превъзходителство. Подсмръкна силно, после прекоси стаята до заемащото цялата стена драконово огледало и застана там, вгледан в себе си. Значи брат му не беше добре. Хубаво. Щеше да се почувства много по-зле, преди да мине денят.

Ван Со-леян се усмихна и прокара пръсти през косата си, отмятайки я назад от челото си. После, почти несръчно, извърна глава, показвайки едното си ухо. Тази загадка — загадката кой беше отрязал ушите на баща му — остана неразрешена. Накара Хун Миен-ло да направи внимателно разследване, но то остана безрезултатно. Бяха изчезнали, сякаш никога не са съществували.

Мисълта докара усмивка на устните му. Той се обърна, все още ухилен, и видя момичето.

Ми Фен беше коленичила точно пред вратата с глава, склонена почти до скута й, в очакване на разрешението му.

— Влизай — остро каза той, извърна се от нея и се отправи към огромните гардероби, заемащи едната стена на стаята. — Искам да ме облечеш, момиче.

Тя беше прислужница на брат му, наследена от баща им. В огледалата на гардероба видя колебанието й и пак я погледна.

— Е, момиче? Какво чакаш? Чу ме, нали?

Забеляза объркването й; видя как за момент лицето й се помрачи, преди да наведе глава и да тръгне към него.

Рязко се извърна:

— Как е жилото ти, Малка Пчела? Добре ли служеше на баща ми?

Отново забеляза движението на лицето й; несигурност, може би дори намек за неодобрение. Е, коя си мислеше, че е тя? Беше слугиня, която е тук, за да го обслужва, а не дъщеря на танг.

Тя навлажни устни и проговори с ниско наведена глава и отвърнати очи:

— Какво желаете да облечете, господарю?

„Бяло — почти й отговори той. — Бяло за траур.“

— Ти какво ще предложиш? — попита, докато я изучаваше по-внимателно; забеляза колко добре е оформена, колко крехка е фигурата й. — Какво обличаше баща ми за Съвета?

Тя вдигна поглед към него, после бързо извърна очи, очевидно удивена от това, което ставаше.

— Простете ми, принц Со-леян, но аз съм прислужница на танга. Сигурно…

Той й изкрещя — това я накара да подскочи.

— Млъкни, момиче! Ще правиш каквото ти кажа или изобщо няма да правиш нищо, разбра ли ме?

Тя преглътна, после кимна с глава.

— Добре. Тогава ми отговори. Какво обличаше баща ми за Съвета?

Тя се поклони, след това мина покрай него — главата й продължаваше да е наведена. След малко се обърна с дълга роба през едната си ръка.

— Сложи я на леглото да мога да я разгледам.

Наблюдаваше я как прекоси стаята, за да направи каквото й беше наредено, после се усмихна. Да, старецът бе случил с тази. Можеше да си представи как момичето е пропълзявало пътя, докато го вдигне на дъртия. Много нощи бе топлила леглото му, той беше сигурен в това.

Тя се извърна от него, за да простре тежката официална роба. Той се приближи иззад нея, после се наведе и вдигна дрехата й за подгъва, разкривайки задника и долната част на гърба й. Тя замръзна.

— Преди не ми отговори — каза той. — Попитах те…

— Чух ви, ваше превъзходителство.

Тонът й беше по-остър, отколкото трябваше. Нахален. Той почувства как го залива внезапен пристъп на гняв.

— Протегни ръце — заповяда той с внезапно изстинал глас. — Наведи се напред и простри ръце пред себе си.

Тя бавно изпълни нареждането.

— Добре — рече той. — Сега стой така.

За момент излезе на балкона, после се върна, носейки пръчка, която беше отчупил от бамбука. Беше дълга колкото ръката му и дебела като средния му пръст. Замахна във въздуха веднъж, после втори път, доволен от звука, който тя издаваше, после се обърна и погледна към нея.

— Аз не съм баща ми, Ми Фен. Нито пък брат ми, ако става дума. Те бяха слаби мъже. Имаха слаби идеи. Но аз не съм такъв. По-силен съм от тях. Много по-силен. И няма да търпя нахалството на онези под мене.

Приближи се, измервайки разстоянието между себе си и момичето, после силно стовари пръчката върху задника й.

Тя извика несъзнателно, под удара цялото й тяло се напрегна.

— Е? — обади се той, сякаш имаше нещо, което тя трябва да каже — някакво извинение или дума, която да го смекчи. Но Малка Пчела мълчеше, тялото й се извиваше срещу него, предизвикателно очакващо. Той потрепери, вбесен от мълчанието й, и заудря — отново и отново — като стоварваше пръчката диво, нетърпеливо, докато с тръпка я хвърли настрани.

— Стани — безизразно каза той. — Стани. Искам да бъда облечен.

* * *

Фей Йен лежеше, главата на Юан почиваше между гърдите й, ръцете й бяха леко отпуснати върху гърба му, докато пръстите й едва докосваха тялото му. Той спеше, изтощен от последния пристъп на любов, мекото му издишване топлеше кожата й. Беше почти обяд и спалнята беше изпълнена със светлината, идваща от градината. Ако извърнеше глава, тя можеше да види клена до пътеката, по която толкова отдавна се бяха разхождали.

Тя въздъхна и се обърна, за да разгледа добре оформената му глава. Изминалата нощ беше сладка; много по-сладка, отколкото някога си бе представяла. Мислеше си за това, което бяха правили, и кръвта й се сгорещи. Беше си се представяла като известната наложница Ян Куей Фей, отпусната в прегръдките на великия танг император Мин Хуан и в момента на облаците и дъжда се беше отнесла. „Син — бе се молила на небето — нека семето му да порасте в мене и да му родя син.“ И радостта от възможността я беше изпълнила, карайки я да крещи под него от удоволствие.

Син! Бъдещ танг! Щеше да го роди от тези слабини. И той щеше да стане император. Син на небето.

Тя потръпна, изпълнена от тази мисъл, след това го усети как се притиска към нея.

— Какво има? — попита той сънливо.

Ръцете й галеха гърба му, милваха шията му.

— Мисля си колко беше тежко преди миналата нощ. Колко е трудно да бъдеш сама.

Той леко повдигна глава, после отново се отпусна назад.

— Да — думите му бяха по-малко сънливи отпреди. — Мога да го разбера.

За момент замълча, тялото му бе съвсем леко до нейното, после се надигна на ръце и погледна към нея със сериозно лице.

— Как беше? Всички онези години преди миналата нощ. Колко тежко беше?

Тя гледаше настрана.

— Беше като смърт. Сякаш не Хан, а аз бях умряла през онзи ден. — Вдигна глава към него — страшна, почти предизвикателна. — Аз съм жена, Юан, с женски апетити. — Преглътна. — О, ти просто не знаеш… — За още един момент лицето й се втвърди от миналата горчилка, после омекна и на устните и в очите й се настани усмивка. — Но сега пак съм жива. И ти ме върна обратно към живота. Моят принц. Моята любов…

Опита се отново да го придърпа надолу, но той се отдръпна, коленичил между краката й с наведена глава.

— Прости ми, любов моя, но съм изчерпан. Наистина. — Той се засмя извинително, после отново срещна погледа й. — Довечера, обещавам ти, отново ще бъда тигър. Но сега трябва да се обличам. Съветът…

Извърна се да погледна таймера до леглото, след това рязко седна изправен.

— Богове! И ти ме остави да спя! — Отдръпна се от нея и стъпи на голия под — гол, оглеждащ се уплашено. — Ще закъснея! Къде е Нан Хо? Защо не ме е събудил?

Тя се засмя и се протегна, после посегна надолу и придърпа чаршафите до врата си.

— Аз го отпратих. Ако закъснееш, поне този път ще те извинят. Освен това имаше нужда от сън.

— Но, Фей Йен… — после се засмя, неспособен да й се разсърди. Беше красива и да, той имаше нужда от сън. И още нещо: поне този път щяха да му простят. Дори при това положение…

Обърна й гръб.

— Добре. Но сега трябва да се облека.

Беше на половината път към вратата, когато тя го повика.

— Ли Юан! Моля те! Не разбираш! Аз ще те облека!

Той се извърна. Тя бе слязла от леглото и идваше към него.

— Ти? — той поклати глава. — Не, любов моя. Такава работа не отговаря на положението ти. Нека да извикам прислужничките.

Тя се засмя, после обви врата му с ръце.

— Няма да направиш такова нещо, принце мой. Искам аз да те облека. Искам да ти служа. Както една съпруга трябва да служи на господаря си.

При тези думи той усети през него да пробягва слаба тръпка.

— Но аз… — Целувката й го укроти. Той слабо склони глава. — Както желаеш.

Тя се усмихна.

— Хубаво. Но първо трябва да те изкъпя. В края на краищата не можеш да отидеш в Съвета, миришейки като дом на удоволствията.

Той се засмя несигурно, после, като видя как му се усмихва и тя, усети несигурността да пада от него. Беше невъзможно да й се сърди дори когато думите бяха грешно подбрани, защото и това беше част от чара й — острото удоволствие. Тя изглеждаше като порцелан, но в мрака беше огън; черни крила от огън, плющящи диво над него.

* * *

Когато той излезе, тя се огледа из стаята.

Беше странно женствена стая, не приличаше на стаите на братята й. Нямаше седла, нито холограми на бойни оръжия. На тяхно място стояха красиви керамични съдове, в които растяха най-изключителните миниатюрни дървета и храсти. А вместо тежки мъжки цветове всичко беше в по-меки тонове, деликатно подбрани, за да допълнят цветовете на градината отвън. Погледна и себе си, доволна от това, което вижда, после прекоси стаята и седна зад бюрото.

Положи лявата си ръка върху широката му повърхност, след това я вдигна изненадана. Близна малките песъчинки, залепнали по дланта й, и разбра. Естествено. Той беше писал.

Стана, после се върна при леглото и взе спалния му халат. Хрумна й да го облече, напъха ръце в ръкавите и завърза тънкия колан около кръста си. Беше й твърде голям, но въпреки това се почувства някак си в правото си да го носи. Засмя се, след това седна на леглото и бръкна в джоба, за да извади сгънатия лист хартия.

Прочете го. Два пъти, после — и още веднъж.

Стихотворение. За нея? Така трябваше да е. Тя потръпна, след това грижливо прокара върха на езика си по горните си зъби.

Да. Сега можеше да го види: щеше да бъде всичко за него. Крайно необходима. Негова съпруга. Във всичко негова съпруга.

Онова, което бе казала, беше вярно. Или почти вярно. Той я беше върнал от смъртта. От смъртта на всичките й надежди и мечти. Беше й върнал това, което винаги бе искала.

А в замяна?

Усмихна се и още повече пристегна халата около себе си. В замяна щеше да бъде негова жена. И това преди всичко. Помощничка и съветник. Негов първенец и главен адвокат. Негова любовница и когато той имаше нужда — майка.

Да, точно това беше ключът към Ли Юан. Беше го разбрала, когато той бе положил глава между гърдите й; тогава осъзна, че онова, което той иска, е майка. Или поне някой, който да бъде майката, която никога не беше имал. Е, щеше да му бъде майка — наред с всичко останало. А след време…

Тя потръпна и пъхна стихотворението обратно в джоба на халата.

След време щеше да има собствени синове. Седмина синове. И всеки от тях — танг. Засмя се и се изправи, оставяйки халатът да се свлече от нея, докато стоеше там гола, предизвикателно вдигнала ръце. Там! Това беше мечтата й. Мечта, която не бе споделяла с никого.

Изглеждаше невъзможно, но сега го виждаше ясно. Така щеше да стане. Да, но първо трябваше да бъде практична. Първо трябваше да стане всичко за него. Щеше да го помоли тази вечер, след като ще са правили любов. Щеше да го изкъпе и да измие косата му и после, когато е най-отпуснат, щеше да падне на колене пред него, молейки го да й позволи да му служи по този начин.

И той щеше да се съгласи. Естествено, че щеше. А след това тя щеше да го моли пак. „Прислужничките — щеше да каже, — трябва да ги отпратиш.“ И той щеше да го стори. И после щеше да бъде неин. Напълно, безпрекословно неин.

* * *

Нежна Върба и Сладък Дъжд разговаряха помежду си и се смееха, когато влязоха в стаята, но като видяха Малка Пчела, просната на леглото си по корем, замълчаха.

— Какво има? — попита Сладък Дъжд, докато се приближаваше. — Какво се е случило?

Ми Фен вдигна поглед — очите й бяха зачервени, страните — мокри от сълзи — и поклати глава.

— Какво направи той? — попита Нежна Върба, минавайки покрай сестра си.

Ми Фен преглътна, после главата й отново падна надолу, а тялото й се разтресе от мощно ридание.

Двете момичета седнаха на леглото, по едно от всяка страна, и я прегърнаха, за да я успокоят. Но когато Нежна Върба се отпусна назад и случайно докосна задните й части, Ми Фен трепна и издаде слаб стон.

Двете момичета се спогледаха, после кимнаха. Внимателно повдигнаха робата на Ми Фен, забелязвайки как тя се напрегна.

— Куан Ин… — меко произнесе Сладък Дъжд с болка в гласа. — С какво го направи?

— С пръчка — чу се шепот. — С бамбукова пръчка.

За момент Нежна Върба се взря в следите от ударите ужасена, след това потръпна.

— Как си позволява! — тя звучеше оскърбена. — Кой си мисли, че е той? Ти си прислужница на танга, не негова. Не бива да му позволяват да постъпва така.

Ми Фен поклати глава. От нея се изтръгна тежка мъчителна въздишка, след това тя заговори отново — по-спокойно, по-ясно отпреди:

— Грешиш, сестро. Той може да прави каквото си иска. Той е принц в края на краищата. А аз коя съм? Само прислужница. Вещ, която да се използва или изхвърли. Това го научих днес, Нежна Върба. Набиха ми го. А тангът… — тя се изсмя студено, после преглътна, през нея премина нова тръпка. — … Тангът няма да направи нищо.

Нежна Върба срещна погледа й за момент, после отвърна очи — почувства, че й се гади. Може би беше вярно. Тангът нямаше да направи нищо. Но това беше твърде много. Този път принцът бе стигнал твърде далеч. Прислужница или не, вещ или не, тя нямаше да позволи на сестра й да се случват подобни неща.

— Имам мазила — нежно произнесе тя, отново погледна към сестра си и протегна ръка да докосне и да погали челото й. — Мехлемите ще омекотят раните и ще им помогнат да оздравеят. Не мърдай, Малка Пчела, сега ще ги донеса. И не се безпокой. Всичко ще бъде наред.

* * *

Слугата се поклони ниско и се отдръпна, изпълнил задачата си. Цу Ма си позволи слаба усмивка, после се обърна с поздрав към новодошлия.

— Закъсняваш, Ли Юан! — той го каза строго и достатъчно високо, за да го чуят и останалите, след това твърдото изражение на лицето му се стопи в приветлива гримаса. Метна ръка около рамото на младежа. — Трудно ли ти беше да станеш тази сутрин?

— Не… — невинно започна Ли Юан, след което се изчерви силно, разбрал словесния капан и дочувайки силния взрив от смях от страната на останалите от мъжете на огромната, широка тераса. Огледа се и видя, че на всички лица, дори и това на баща му, се чете толерантен, добронамерен хумор. На всички с изключение на едно. Млад мъж с кръгло лице стоеше сам до орнаментирания парапет, извън двете малки групи мъже. Студено се взираше в Ли Юан, сякаш подразнен от пристигането му. Първоначално Ли Юан не го позна. После разбра кой е той и намръщено сведе поглед. Ван Со-леян…

Цу Ма стисна рамото му леко, след това понижи глас.

— Както и да е, Юан, ела. Второто заседание няма да започне по-рано от половин час. Има време да поговорим и да се освежим преди това.

Той се обърна и измъкна Ли Юан от сенките под топлата, следобедна слънчева светлина, после започна церемонията по представянето му на танговете и на онези от синовете им, които присъстваха.

Ли Юан лично познаваше всички. Всички без последния.

— Изненадан съм да ви видя тук, Ван Со-леян — каза той, докато вдигаше глава.

— Изненадан? — погледът на Ван Со-леян мина покрай рамото на Ли Юан, на бледото му кръгло лице се четеше презрително изражение. — Преди пет години може би. Но тъй като нещата стоят… — той се засмя; в смеха му нямаше топлина. — Е, брат ми не е добре. Нервите му…

Хвърли кратък поглед към Ли Юан, след това сякаш забрави за него, концентрирайки цялото си внимание върху Цу Ма.

— Оповестихте ли на останалите тангове предложението ми, Цу Ма?

Цу Ма се усмихна приятно, прикривайки мислите си — каквито и да бяха те.

— И?

Цу Ма меко се засмя.

— Е, трудно е, братовчеде. Ако ги беше предупредил по-отрано. Ако бяха имали просто малко повече време да обмислят всички възможни посоки на предложението ти…

Ван Со-леян го прекъсна грубо.

— Това, което искаш да кажеш, е: не, те няма да го обсъждат.

Цу Ма сви рамене едва-едва, но усмивката му остана на устните.

— Стори им се, че ще бъде… как да го кажа?… незряло нещата да се насилват без обмисляне. Но ако регентът на танга би желал, нека да подготви нещо за следващата среща.

Ван Со-леян гневно се наведе към Цу Ма и студено просъска думите:

— Чак след четири месеца! Това е твърде далече! Защо не днес? Защо толкова се страхуват да изслушат нови идеи?

Към тях се бяха извърнали глави, но Цу Ма оставаше напълно безстрастен. Усмихна се; цялото му поведение беше спокойно и учтиво.

— Разбирам нетърпението ти, Ван Со…

— Нетърпение? Обиждаш ме, Цу Ма! Три часа слушах търпеливо речите на останалите. Придържах се към схемите им. А сега, когато моля за своя ред да говоря, те ми отказват. Това ли е нетърпение?

Ли Юан видя движението на мускулите по бузите на Цу Ма. Ако не беше танг, Цу Ма би извел младия принц навън и би го извикал на дуел. Сега обаче контролът върху лицето му при такава провокация беше превъзходен.

Цу Ма се усмихна.

— Извинявай, Ван Со-леян. Думите ми не бяха уместно подбрани. Но дори и така, тук не става въпрос нито за валидността на възгледите ти, нито… новаторството на идеите ти. Просто такъв е нашият начин. Всичко, което казваме тук, всичко, което решаваме, има огромен ефект върху живота на онези, които управляваме. И не може да мине без най-сериозно обсъждане. Необмислените промени не са от полза за никого.

— Да не ми четеш лекция, Цу Ма?

— Съвсем не. Просто бих искал да обясня позицията на другарите ми тангове. Тези неща са въпрос на време. Така вършим работата си.

— Тогава това трябва да се промени.

Цу Ма се засмя.

— Може да е така. Може би принц-регентът ще изложи идеята си за обсъждане пред следващия Съвет.

Ван Со-леян леко повдигна брадичка.

— Може би… — За момент очите му се спряха върху Ли Юан, после отново погледна към Цу Ма и едва-едва наклони глава. — Благодаря ти за положените усилия, Цу Ма. Ако поведението ми е рязко, прости ми. Това е моят начин. Но не прави грешка по отношение на мене. И на мен са ми присърце най-добрите интереси на Чун Куо.

Ли Юан видя как Ван Со-леян пресича помещението, за да поздрави младия танг на Южна Африка, Ху Тун-по, после пак се обърна към Цу Ма.

— Е? Какво му беше предложението?

Цу Ма се усмихна.

— Не тук — каза тихо. После, като отново го прегърна през рамо, дръпна Ли Юан настрани; усмивката му стана по-широка, по-естествена.

— Така… кажи ми, братовчеде. Как е онази красива твоя невеста?

* * *

Хелмщатският арсенал беше масивна шестоъгълна сграда на триста нива, от всяка страна изолирана с широки петдесет чи заграждения. През дълбокия две ли ров на четири отделни нива бяха прехвърлени три широки, свързващи моста; всеки мост завършваше с огромна двойна врата, заключена срещу нашественици. От всяка страна цяла оръжейна батарея — изключително оборудване, контролирано от дежурната стая — покриваше тези входни точки към комплекса.

Хелмщат се приемаше от създателите си за неуязвим: втората по големина след Бремен крепост. Но след по-малко от трийсет секунди, ако всичко вървеше по плана, три от вратите щяха да бъдат отворени, а входовете — неохранявани.

Де Вор се движеше между хората си в един страничен коридор от страната на Града, като поглеждаше към комуникатора на ръката си и наблюдаваше как хората му напредват към вратата през охранителните камери на комплекса. Неговият човек беше лейтенант в резервните сили на арсенала, вдигнати по тревога, след като половината от редовния гарнизон на арсенала беше изпратен да помага за потушаването на бунтовете в Брауншвайг, на трийсет ли оттук.

Лейтенантът стигна до вратата, застана пред камерата и вдигна паспорта си за проверка. Две от оръдията над главата му се извъртяха и се насочиха към него, но после, след разпознавателния сигнал на компютъра, се върнаха обратно, отново фокусирани върху коридора отзад.

Той пристъпи напред, постави око на идентификатора, вграден във вратата, след това отстъпи назад. Минаха три секунди, после на височината на гърдите му изскочи панел и разкри клавиатура. Лейтенантът вкара картата си, след това изписа кодовия сигнал.

Изведнъж вратите започнаха да се отварят.

Навсякъде другаде, при вратата в далечния край на заграждението и при другата петдесет нива по-надолу, се случваше същото. Сега всичко зависеше от разчитането на времето. Ако само една от вратите останеше неосигурена, тогава съдбата щеше да се обърне против тях.

Де Вор чакаше — напрегнат, броящ. При „трийсет“ екранът на ръчния му комуникатор остана празен и той даде сигнала. Хората му незабавно се измъкнаха от коридора и започнаха да преминават моста. Ако неговият човек вътре се беше провалил, веднага щяха да се окажат отрязани. Но оръжията мълчаха. Отвъд тях, в далечната страна на моста, огромните врати останаха отворени.

Де Вор бързо превключи каналите на ръчното си устройство, за да е сигурен. Всичките три бяха изключени, трансмисионните сигнали — мъртви. Усмихна се, прибра комуникатора в гащеризона си и последва хората си по моста.

Вътре откри нещата доста напреднали. Нивото беше запечатано и всичките четири големи транзитни асансьора — осигурени. От едната страна на пода лежеше по лице редица пленници със завързани ръце и крака. Повечето от затворниците бяха само отчасти облечени, а двама — дори съвсем голи. Единствено петимата от дежурния взвод бяха напълно облечени, но дори и те се бяха оказали твърде изненадани, за да открият огън. Под тях хората му се придвижваха през нивата, осигуряваха всички основни входни точки към арсенала, изолираха всички останали защитници, разпръснали се из тези най-горни нива.

Сега много зависеше от това, как се справят Пин Тяо петдесет нива по-надолу. Ако те успееха да запечатат бараките и да задържат вратите им, всичко щеше да бъде наред. Но дори и да не успееха, загубите щяха да са по-скоро техни, отколкото негови. Той се нуждаеше от оръжията, вярно беше, но тук имаше нещо много по-важно. Нещо, което не си бе направил труда да спомене на срещата.

Обърна се и извика при себе си лейтенанта.

— Кой от тези е дежурният капитан?

Лейтенантът премина покрай редицата, после спря и се наведе да докосне гърба на един от полуоблечените мъже.

— Добре. Отведете го в дежурната стая.

Докато двама от хората му повдигаха капитана под мишниците и го влачеха навън, Де Вор се обърна към Леман. От всички тях той изглеждаше най-добре в простите дрехи на Пин Тяо, които носеха.

— Щефан… Ела тук.

Леман прекоси залата, после го последва в дежурната стая.

Капитанът беше оставен да седне на един стол с гръб към тях. Един от мъжете усърдно го връзваше през гърдите и краката.

— Кои сте вие? — поиска да узнае той, докато Де Вор влезе. — Не сте от Пин Тяо. Мога да го видя въпреки дрехите ви и онези символи с риби на вратовете ви. Твърде сте пробивни, твърде добре организирани. Онази измет не би знаела как да проникне и в склад за храна.

— Твърде сте прав, капитане — каза Де Вор, заобиколи, седна на ръба на масата и го погледна.

Очите на мъжа се разшириха.

— Де Вор!

Де Вор се засмя меко, после даде знак на двамата мъже да излязат. Когато вече ги нямаше, той погледна покрай мъжа към Леман, който кимна и се обърна, за да заключи вратата.

— Добре — усмихна се Де Вор. — Сега на работа.

Капитанът го погледна предизвикателно.

— Каква работа? Нямам работа с вас. Де Вор.

— Нямате? — Де Вор бръкна в джоба на гърдите на гащеризона си и измъкна нещо малко, плоско и кръгло с бяло калъфче като на дамска пудра. Погледна към капитана и се усмихна. — Имате хубаво семейство, капитан Сандърс. Красива жена, двама великолепни синове и момиченце. Е, малката е божествена. Прекрасно малко нещо.

Ужасен, Сандърс наблюдаваше как Де Вор отваря калъфчето и активира холограмата вътре.

— Хванали сте ги? — Сандърс вдигна поглед към Де Вор, преглътна сухо, после пак погледна малката холограма на семейството си: забеляза измъченото изражение на лицето на жена си, начина, по който момчетата се гушеха в нея.

Де Вор се усмихна.

— Както казах. На работа.

— Какво искате.

— Шест цифри и пет букви.

Сандърс разбра веднага.

— Асансьорът…

— Да.

Беше секретен асансьор за един човек, който слизаше надолу от това ниво до равнището на загражденията. Беше го виждал веднъж, когато инспектираше Хелмщат, преди единайсет години. Сега щеше да използва онова, което знаеше.

Сандърс се поколеба, втренчил се в холограмата.

— И ако аз го направя… те ще бъдат свободни?

— Естествено. — Де Вор затвори калъфчето и го плъзна обратно в джоба на гащеризона си. — Може да ме смятате за предател, капитан Сандърс, но аз все още съм човек, който си държи на думата.

Сандърс изучаваше Де Вор малко по-дълго — в очите му съмнението се примесваше със страх — после кимна.

— Добре. Но няма да ви помогне.

— Няма? — Де Вор се понаведе малко напред. — Е, ще видим, нали? Просто ми дайте кода. Аз ще свърша останалото.

* * *

На пет хиляди ли на изток, в обширния дворец в Астрахан на брега на огромното вътрешно море, Седмината провеждаха съвет. Както обикновено не седяха около грамадна маса, а на ниски, удобни столове, подредени в кръг в единия край на помещението. Поведението им изглеждаше непринудено, сякаш бяха приятели, срещнали се да пийнат и да поговорят за старите времена — въпреки че тук в такива случаи се взимаха всички важни политически решения. Зад танговете на обикновени столове седяха онези синове, които присъстваха — всичко четирима, включително синът на Ли Шай Тун, Ли Юан — а на бюро зад Цу Ма имаше двама писари. На това второ за деня заседание най-сетне бяха стигнали до основния въпрос: проблема с конфискациите. Цу Ма тъкмо привършваше речта си, наведен напред в своя стол, думите му — като силно ехо от онези на Ли Шай Тун.

— … но това ще е глупаво. Няма по-добър начин да се сложи край на цялата тази горчивина и съперничество. С един удар можем да стабилизираме пазара и да успокоим онези, които иначе може да се почувстват засегнати от щедростта ни към другите, които бяха на наша страна.

Цу Ма спря и погледна кръга от другарите си тангове самоуверено, на устата и в очите му се появяваше усмивка.

— Ето защо нямам колебания да подкрепя предложението на Ли Шай Тун. Системата с управителите ще доведе до края, който търсим.

От страна на по-възрастните тангове се чу одобрително мърморене, но дори и когато Цу Ма се отпусна назад, Ван Со-леян се наведе напред, кръглото му лице — изпънато от гняв, очите му — твърди. Заговори горчиво, оглеждайки се ядно, предизвикателно.

— Мога ли да повярвам на това, което чувам? Не водихме ли току-що война? Война, която с помощта на небето спечелихме. Ако това е така, защо трябва да се страхуваме от горчивината на враговете ни? Защо трябва да търсим начин да ги успокоим? Те биха ли направили същото? Не! Биха ни унищожили. И после какво? Какво биха ни предложили? Нищо! Нито дори честта за достойно погребение. А сега вие седите тук и се притеснявате за враговете ни и за техните чувства. Е, аз казвам: забравете ги! Трябва да възнаградим приятелите си! Публично, за да могат всички да видят. Какъв по-добър начин да увеличим подкрепата за Седмината?

Вей Фен седеше на крайчеца на стола си, лицето му беше мрачно, ръцете му — протегнати в жест, който издаваше отчаянието му от думите на Ван.

— Това са глупави приказки, Ван Со-леян! Лоялността не може да се купи. Тя е като дърво. Дълги години трябват, за да порасне. Според вашата схема ние би трябвало да си купуваме приятелите. — Той се изсмя презрително. — Това би редуцирало приятелствата ни просто до бизнес, делата ни — до пазар.

Ван Со-леян се взря във Ву Фен, очите му се присвиха.

— Че какво не е наред в пазара? Не е ли същият този пазар, който ни дава властта? Сега да бъдем честни — каква е истината? Любовта на поданиците ни ли ни подкрепя или е властта, която упражняваме? Има ли някой тук, който да не се страхува от ножа на убиеца? Има ли сред нас поне един-единствен, който би се разходил без охрана из най-долните нива? — Ван се изсмя презрително и се огледа наоколо. — Е, тогава питам пак: какво не е наред с пазара? Вей Фен казва, че говоря глупости. Моите уважения, братовчеде Вей, но мислите му не са безполезни. Прав сте да говорите за лоялността като за дърво. Така беше. Но Войната повали горите. Не можем да чакаме дузина, дори петнадесет години да израснат новите семена? — Той поклати глава. — Ние тук сме реалисти. Знаем как стоят нещата. Няма време такава лоялност да порасте отново. Времената са се променили. Жалко е, но…

Той спря и протегна ръце.

— Така. Нека да попитам пак. Какво е лошото на това, да наградим приятелите си? Ако това ще доведе до край, ако ще отгледа вид лоялност — защо се питаме какво е онова, което кара човек да остане лоялен? Любов, страх, пари… накрая е само силата, с която управляваме.

След като той приключи, настъпи миг на тишина. Ли Шай Тун беше гледал надолу към ръцете си, докато Ван говореше. Сега вдигна очи и след като хвърли поглед към Цу Ма и Ву Ши, се обърна към Съвета:

— Чух какво каза моят братовчед Ван Обаче по този въпрос трябва да вземем решение. Трябва да определим политиката си тук и сега. Предлагам този въпрос да бъде поставен на гласуване.

Ван Со-леян се взря в него за момент, после погледна надолу. Тогава значи нямаше да има отлагане? Нито по-нататъшен дебат? Сега щяха да искат гласа му? Е, в такъв случай щеше да им го даде.

Цу Ма се облегна напред и извади малка пура от кутийка в сребърно и слонова кост, поставена на облегалката на стола му. Небрежно вдигна поглед.

— Значи сме съгласни, братовчеди?

Ван Со-леян погледна към него, видя как другарите му тангове вдигат ръце и после отново ги свалят.

— Добре — обяви Цу Ма, — тогава нека бързо да вървим към…

Ван заговори, прекъсвайки Цу Ма.

— Извинете ме, братовчеде, но дали не забравихте нещо?

Цу Ма срещна погледа му, видимо озадачен.

— Моля?

— Гласуването. Не попитахте кой е „против“.

Цу Ма се засмя неловко.

— Моля…?

— Вдигнаха се шест ръце. Обаче тук са седем, нали?

Ван Со-леян се огледа наоколо си, за да види какъв ефект са произвели думите му върху другарите му тангове. Като толкова много други неща, те не бяха очаквали това. Всички решения на Съвета бяха единодушни. Така беше в продължение на сто двадесет и шест години. До днес.

Тишината наруши Ли Шай Тун.

— Искате да кажете, че желаете да гласувате „против“? След всичко, което казахме?

Вей Фен, седнал до него, поклати глава.

— Не е правено — тихо каза той. — Просто не е нашият начин…

— Защо не? — попита Ван, като предизвикателно се вгледа в него. — Ние сме Седмина, а не един, нали? Защо гласът ни трябва да е единствен?

— Вие не разбирате… — започна Цу Ма, но Ван отново го сряза.

— Съвсем правилно разбирам. Мое право е да гласувам „против“, нали? Да протоколирам противопоставянето си на тази част от политиката?

Цу Ма се поколеба, след това кимна едва-едва в съгласие.

— Добре. Тогава това е всичко, което искам да направя. Да регистрирам несъгласието си с избрания от нас курс.

На бюрото зад Цу Ма секретарят, Лун Мей Хо, беше записал всичко, което се каза, за официалния протокол, натопената му в мастило четка се движеше бързо надолу по страницата. Помощникът му до него вършеше същото, дублирането осигуряваше точността на протокола. Сега и двамата бяха спрели и вдигнали погледи с удивление.

— Но това вече беше сторено, братовчеде Ван. Всяка дума, изговорена тук, се записва. Вашето несъгласие… — Цу Ма се намръщи, опитвайки се да разбере. — Искате да кажете, че наистина желаете да гласувате „против“?

— Толкова ли е трудно да се разбере, Цу Ма? — Ван погледна покрай танга към писарите, гласът му изведнъж се втвърди. — Защо не записвате, ши Лун? Казал ли е някой „стига“ на тези речи?

Лун погледна в гърба на господаря си, след това наведе глава, за да запише набързо думите на Ван. До него помощникът му правеше същото.

Доволен, Ван Со-леян седна назад, забелязвайки как другарите му тангове го гледат сега или се споглеждат помежду си, несигурни как да действат. Жестът му, безрезултатен сам по себе си, все пак ги беше шокирал. Както бе казал Вей Фен, такова нещо не бе правено. Не и в миналото. Но миналото беше мъртво. Това беше нов свят, с нови правила. Още не ги бяха усвоили. Въпреки всичко Войната не бе ги научила на нищо. Е, той щеше да промени това. Щеше да притисне носовете им към глупавата им реалност.

— Още нещо — каза тихо.

Цу Ма вдигна очи и срещна погледа му.

— Какво има, братовчеде Ван?

Остротата в гласа на Цу Ма го накара да се усмихне вътрешно. Беше ги разклатил — дори обичайно непоклатимия Цу Ма. Е, сега щеше да ги разтърси много добре.

— Просто дреболия. Процедурен въпрос.

— Давайте…

— Просто това. Принцовете трябва да напуснат. Сега. Преди да обсъждаме по-нататъшните дела.

Видя израза на ужас на лицето на Цу Ма; видя го, отразен от всяко лице в този свободен кръг. После стаята избухна в гневни, противоречиви гласове.

* * *

Де Вор се беше подпрял, докато асансьорът падаше бързо — с едната ръка се държеше за дръжката от месинг и кожа над главата си, а с другата люлееше отрязаната глава срещу бедрото си. Веднага бяха замразили врата, за да спрат кръвотечението по униформата му, и бяха отстранили клепачите. След време ретиналният модел щеше да се унищожи, но засега беше достатъчно добър да излъже камерите.

Когато асансьорът забави, той се приготви, като повдигна главата пред лицето си. Когато спря, постави дясното око срещу идентификатора в стената пред него, после го отмести и вкара кода. Три секунди, след това вратата се заотваря със съскане. Пъхна главата под мишница и измъкна оръжието си.

— Какво става горе?

Охраната на бюрото се обръщаше към него с усмивка, очаквайки Сандърс. Едва бе произнесъл думите, когато Де Вор откри огън и го изхвърли от мястото му. Вторият от охраната излизаше от странична стая, като в ръцете си балансираше поднос с три чаши ча. Хвърли подноса настрана и посегна към оръжието на кръста си, но Де Вор беше твърде бърз. Той залитна назад, после падна и замря.

Де Вор пресече стаята до бюрото и остави главата върху него, след това се огледа наоколо си. Нищо не се беше променило. Всичко беше, както го помнеше. За единайсет години дори не бяха помислили да променят процедурите. Бяха творения на навика, хора на традицията. Де Вор се изсмя презрително. Това беше най-голямата им слабост и причината, поради която щеше да спечели той.

Отиде до сейфа. Имаше високосекретен дизайн със специално подсилена форма от лед в стените си и празна предна част, която можеше да бъде отворена само след изпращането на точните светлинни импулси върху съответните светочувствителни панели. И това не се беше променило. „Няма да ви помогне“ — това бе казал Сандърс. Е, Сандърс и подобните му не мислеха по начина, по който мислеше той. Те се втурваха към нещата с главата напред. Но той…

Де Вор се засмя, после измъкна четири тънки пакета от туниката си и като извади съдържанието им, ги прикрепи към леда от всяка страна на правоъгълната форма на сейфа. Приличаха на малки обръчи — като змии, които сами изяждат опашките си. Четири подобни обръча — много по-големи, с разрушителна мощност, хилядократно надвишаваща тази на тези дребни, пръстеноподобни версии — бяха започнали всичко това преди десет години, когато бяха пръснали на парчета Имперския солариум, убивайки министъра на танга, Лу Кан, и съветниците му. Сега по-малките им братя щяха да го снабдят със средства да продължи тази Война.

Усмихна се, после влезе в една от страничните стаи и легна на пода. След миг експлозията разтърси помещението над него. Изчака няколко секунди, след това се изправи и отново се върна вътре. В дежурната стая цареше хаос. Прах изпълваше въздуха; машинария и парчета човешка плът и кости покриваха стените и пода. Там, където бе стоял сейфът, стената беше разрушена, докато самият сейф, незасегнат от експлозията, се бе катурнал напред и сега лежеше в средата на стаята, покрит с останки.

Свали туниката си и я уви около сейфа, после го повлече бавно по пода и към асансьора. Погледна назад към стаята, след това се протегна и активира асансьора. Този път нямаше нужда от главата — не се проверяваха нито онези, които напускаха стаята, нито които използваха асансьора, за да се качат нагоре. И това също беше пропуск в мисленето им. Той би го уредил иначе: би направил по-лесно влизането, по-трудно — излизането. По този начин човек би хванал в капан противника си, би го обкръжил. Както в уей чи.

Горе го чакаше Леман с чиста туника под мишница.

— Как вървят нещата? — попита Де Вор, докато бързо се събличаше и се напъхваше в тъмнозеления гащеризон.

Леман се взря в сейфа.

— Пин Тяо са задържали сектора си. Започнахме да разтоварваме амунициите през най-горната източна врата. Виганд докладва, че каналите на сигурността са претоварени с новини за атаката. Оттук нататък всеки момент трябва да очакваме контраатака.

Де Вор погледна рязко нагоре.

— Тогава най-добре бързо да се омитаме оттук, нали?

— Наредих четири човека да чакат отвън и на още двама — да задържат западния транзитен асансьор. Казах на Пин Тяо, че не работи.

— Отлично. Нещо друго?

— Добри новини. Бунтът в Брауншвайг се е разпрострял и в съседния хсиен. Изглежда приятелите ни бяха прави. Там се е превърнало в барутен погреб.

— Може би… — Де Вор се замисли за момент, после кимна. — Добре. Повикай онези мъже тук. Искам това да е навън, преди Пин Тяо да открият какво сме направили. След това ще взривим мостовете.

* * *

Ли Юан стана веднага, без да изчака танговете да разрешат спора си. Излезе на широката тераса и застана до балюстрадата, взирайки се през синята необятност на Каспийско море към далечния бряг. Миг по-късно към него се присъедини синът на Вей Фен, Вей Чан Ин, треперещ от гняв.

Никой от тях не проговори за известно време, после Вей Чан Ин повдигна брадичка. Гласът му беше студен и ясен — гласът на самото основание.

— Проблемът е, че Ван Со-леян е прав. Не сме се адаптирали към времето.

Ли Юан изви глава, взря се в профила на по-възрастния мъж.

— Може би е така. Но има начини подобни неща да се кажат.

Вей Чан Ин малко се поотпусна, след това слабо се усмихна.

— Маниерите му са ужасни, нали? Може би това има нещо общо с факта, че като дете е бил заточен.

Очите им се срещнаха и двамата се разсмяха.

Ли Юан се обърна с лице към Вей Чан Ин. Най-големият син на Вей Фен беше трийсет и шестгодишен; висок, добре сложен мъж с високо чело и красиви черти. Очите му се усмихваха, макар че на моменти можеха да бъдат проницателни, дори ужасяващи във втренчеността си. Ли Юан го познаваше от рождението си и винаги му се беше възхищавал, но сега вече бяха равни по сила. Разликата във възрастта не означаваше нищо покрай ролята им на бъдещи тангове.

— Какво иска, как мислиш?

— Баща ми мисли, че той създава проблеми.

— Но ти не смяташ така.

— Аз мисля, че той е умен млад мъж. По-студен, с много по-силен контрол, отколкото изглежда. Онова представление там вътре — смятам, че той играеше.

Ли Юан се усмихна. Точно това си бе помислил и самият той. Обаче пък беше възхитително. Беше видял гнева по лицата на баща си и на по-старите тангове. Ако целта на Ван Со-леян беше само да ги ядоса, той бе успял напълно. Но защо? Какво можеше да цели с такава тактика?

— Съгласен съм. Но въпросът ми остава. Какво иска той?

— Промяна.

Ли Юан се поколеба, очакваше Вей Чан Ин да продължи. Но Чан Ин беше приключил.

— Промяна? — смехът на Ли Юан изразяваше неверие. След това със слаба тръпка на отвращение разбра какво съдържаха думите на братовчед му. — Искаш да кажеш…

Изречението остана недовършено, но Вей Чан Ин кимна. Говореха за убийството на Ван Хсиен. Гласът на Чан Ин се снижи до шепот.

— Общоизвестно е, че той мразеше баща си. Ще има смисъл, ако омразата му се разпростре върху всичко онова, което е било скъпо за баща му.

— Седмината?

— И самото Чун Куо.

Ли Юан бавно поклати глава. Беше ли възможно? Ако е така… Преглътна, после погледна настрани ужасен.

— Тогава той никога не трябва да стане танг.

Вей Чан Ин се засмя кисело.

— Де да беше толкова лесно, братовчеде. Но внимавай какво говориш. Младият Ван има уши на неочаквани места. Между нас няма тайни, но дори и сред нас има неколцина, които не знаят кога да говорят и кога да мълчат.

Отново нямаше нужда да се казва нещо повече. Ли Юан разбра веднага за кого говореше Вей Чан Ин. Ху Тун-по, младият танг на Южна Америка, напоследък беше прекарал много време с Ван Со-леян в имението му.

Отново потръпна, сякаш слънчевата светлина внезапно се беше лишила от силата си да го стопли, после се протегна и положи длан върху ръката на Вей Чан Ин.

— Баща ми беше прав. Това са лоши времена. Още сме Седмина. Дори някой да се окаже слаб, ако по-голямата част останат силни…

Вей покри ръката на Ли Юан със своята.

— Както кажеш, добри ми братовчеде. Но аз трябва да вървя. Има много работа за вършене.

Ли Юан се усмихна.

— Бизнесът на баща ти?

— Естествено. Ние сме ръцете на бащите си, не е ли така?

Ли Юан го наблюдаваше как се оттегля, после се извърна обратно и се облегна на балюстрадата, взирайки се навън. Но този път мислите му се върнаха към деня, когато баща му го беше извикал и го бе представил на служителя с острото лице, Су Лу Шан. Онзи следобед беше променил живота му, защото тогава бе научил за Голямата измама и за министерството, което беше създадено да я администрира.

Историята разказва, че великата флота на Пан Чао акостира тук, на бреговете на Астрахан, през 98 г. от н.е. Той хваща в капан гарнизона на Та Цин между морските си сили и втора огромна сухопътна армия и след продължила три дена битка забива жълтото драконово знаме на императора над стените на стария град. Но историята лъже. Пан Чао наистина е прекосил Каспийско море, за да се срещне с представители на Та Цин — консули на могъщия римски император Траян. Но никаква огромна армия от хан никога не е слизала на този пустинен бряг, никой хан не е прекосявал огромната верига на Урал и не е влизал в Европа като нашественик. Никой, докато не е дошъл великият диктатор Цао Чун.

Ли Юан потръпна, после се извърна, ядосан на себе си. Лъжи или не, но това беше светът, който бяха наследили; нямаше полза подробно да се спират на алтернативите. Доста време бе постъпвал така и това почти го беше унищожило. Сега бе стигнал до края: беше установил мир със света на проявленията. Обаче понякога — както сега — булото се плъзваше и той се оказваше изпълнен с желание то да може да се разлети на части, а той да може да каже: „Това е истината за нещата.“ Но беше невъзможно. Самото небе щеше да се срути, преди думите да успеят да напуснат устните му. Отново се втренчи във вратата, гневът му се фокусира още веднъж върху онова парвеню, Ван Со-леян.

Промяна… Беше ли прав принц Вей? Промяна ли искаше Ван Со-леян? Умираше ли да види как Великото колело се завърта още веднъж — на каквато и да е цена? Ако да, трябва да действат, за да го спрат. Защото Промяната беше невъзможна. Немислима.

Или пък беше?

Ли Юан се поколеба. Не, помисли си той, не и немислима. Не и сега. Дори и така, не можеше да стане. Не можеха да го допуснат. Баща му беше прав: Промяната беше големият разрушител; въртящото се Колело премазваше всичко под себе си — без да прави разлика. Винаги е било така. Ако имаше една-единствена причина за съществуването на Седмината, то тя беше тази — да предпази Колелото от завъртане.

С нова тръпка се обърна обратно, тръгна, ролята му в нещата изведнъж му стана ясна. Да, той щеше да бъде спирачката, блокировката, която ще предпази Колелото от завъртане.

* * *

Де Вор спря на завоя и се прилепи към стената на коридора, ослушвайки се. Четиримата мъже зад него спряха да починат, поеха си въздух; сейфът лежеше в мрежата между тях. Отпред се чуваха шумове — стъпки, приглушен звук от гласове. Но чии? Предполагаше се тези нива да са празни, а пътят към моста — чист.

Де Вор се обърна и посочи вратата вдясно. Без да е необходимо да им се казва, те прекосиха пространството и влязоха вътре. Доволен, Де Вор се придвижи наляво, тръгна надолу по коридора бързо, тихо, наясно, че гласовете се усилват, докато се приближава към кръстовището. Преди да завие, спря и се промъкна в странична стая, после изчака с ухо, долепено до вратата. След като бяха отминали, той отново се плъзна навън, зави надясно и ги последва.

Пин Тяо. Беше сигурен. Но защо бяха тук? И какво правеха?

Десет човека. Може би повече. Освен…

Нямаше причина за подозренията му, но той знаеше, че дори и да имаше, щеше да е прав. Те бяха от Пин Тяо. Но не всички. Бяха взели пленници. Може би офицери от сигурността с високи чинове. Но защо? За откуп? Или имаше друга причина?

Намръщи се и затича тихо, знаейки, че трябва още да се приближи до тях, да се увери, че е прав, защото ако бяха взели пленници, имаше нещо, което той трябваше да знае. Нещо, което можеше да използва. Предварително се беше споразумял с Гезел, че няма да има пленници, но на Гезел не можеше да се има доверие.

Мостът беше отпред, коридорът в далечната му страна — прочистен от хората му по-рано. Но как го бяха разбрали? Не беше казал нищо на Гезел. Което означаваше, че имат човек вътре в организацията му. Или бяха платили на някой негов приближен за информацията. Дори и така, не знаеха за сейфа. Само той знаеше за него.

Сега бяха много по-близо. Сега ясно можеше да ги чува. Три — не, четири — гласа. Бяха забавили темпото, когато се приближиха до моста, сега бяха внимателни, подозрителни за някой капан. Следващият завой беше само на двайсет чи пред тях. Оттук щеше да е в състояние да ги вижда ясно. Но беше рисковано. Ако те го видеха…

Де Вор забави крачка, после спря точно преди кръстовището, наведе се надолу, заслуша се пак. Бяха спрели може би за да изпратят някой от хората си пред тях през моста. Изчака, след това, когато чу викът да се връща, все още ниско наведен, подаде глава иззад ъгъла, където не биха очаквали да видят някого.

Схвана всичко с един поглед, после бързо се дръпна назад. Петима от Пин Тяо и осем завързани пленници. Както си бе помислил. Не бяха в униформа, но по мустаците им и по начина, по който бяха вързали косите си, можеше да прецени, че са офицери. Подобни неща бяха знак за чина — толкова непогрешим, колкото и знаците на гърдите на униформите им.

Така. Гезел взимаше пленници. Щеше да разбере защо, после да изправи човека пред фактите. Щеше да бъде забавно да чуе какво обяснение ще даде. Междувременно човекът му в далечния край на моста можеше да ги проследи; да открие къде отвеждат пленниците си.

Усмихна се и беше на път да завие, когато чу стъпки да се връщат към него.

— Давайте през моста! — извика глас много по-близо отпреди. — Сега бързо! Ще се срещнем по-късно!

Де Вор си пое дълбоко въздух, после измъкна оръжието си. Погледа го за момент, след това го плъзна обратно в кобура му. Не. Трябваше да бъде тих. Все пак ножът беше също толкова ефикасен, ако ставаше въпрос да се убие човек.

Бързо му хвърли поглед, чудейки се дали трябва да се скрие, и остави мъжа да мине покрай него, след това реши обратното. Беше почти сигурен, че не го бяха видели, така че елементът на изненадата щеше да е на негова страна.

Когато стъпките се приближиха, той се прилепи към стената. После, когато мъжът зави зад ъгъла, се протегна и го дръпна към себе си, като го завъртя и го притисна през гърдите — дясната му ръка стискаше мъжа за гърлото, острието на ножа беше плътно притиснато под брадичката му.

— Извикаш ли, си мъртъв — меко каза в ухото му.

— Търнър!… — Шепотът беше изненадан.

— Шен Лу Чуа — отговори тихо той, стягайки хватката си около хана. — Каква изненада да те срещна тук.

Водачът на Пин Тяо преглътна мъчително, но продължи да държи главата си гордо вдигната, без да показва и следа от страх.

— Какво правиш тук?

Де Вор меко се засмя.

— Забравяш кой държи ножа, Шен Лу Чуа. Защо Гезел взема пленници?

— Видя?… Естествено.

— Е?

— Мислиш, че ще ти кажа? — изсумтя Шен.

— Няма значение. Знам какви са намеренията на Гезел.

Подигравателният смях на Шен го потвърди. Идеята беше негова. И Гезел не знаеше нищо за това. Което само по себе си беше интересно. Означаваше, че в редиците им има разцепление — разделение, което можеше да вкара в сметките. Но, защо да е изненадан? В края на краищата и те бяха хора.

— Не знаеш нищо…

Но Де Вор беше спрял да слуша. Притискайки Шен по-здраво, той вкара върха на ножа през гърлото на хана в устната му кухина, след това го пусна да падне. За момент се загледа как Шен лежи там, борещ се да измъкне острието, от разкъсания му ларинкс излизаха къси клокочещи звуци, после пристъпи напред и като коленичи над мъжа, рязко завъртя главата му назад и му счупи врата.

* * *

Хун Миен-ло седеше зад бюрото в кабинета си; малък, прикрепен към плота екран пред него се изпълваше с фигури. Пред него с наведена глава стоеше Сун Ли Хуа, вътрешният шамбелан.

— Викали сте ме, канцлер Хун?

Хун Миен-ло погледна към Сун, след това продължи да командва фигурите от клавиатурата.

— Забави се, майстор Сун.

Главата на Сун продължаваше да е сведена.

— Аз съм зает човек. Трябва да се организират много неща за господаря ми.

Хун изсумтя.

— И кой е този господар, Сун?

Сун едва се усмихна.

— Същият господар, на когото и двамата служим.

Хун Миен-ло вдигна глава и се взря в Сун, после се засмя и като се протегна, извъртя екрана така, че мъжът да може да го види.

— Разпознаваш ли тези фигури, майстор Сун?

Сун вдигна глава за първи път, изучавайки екрана. После пак погледна към Хун, изражението му не се бе променило.

— Изглеждат като сметките за домакинството, канцлер.

— И са точно това. Но са сгрешени. Били са подправени. И то не веднъж, а постоянно, доколкото мога да разбера. — Изключи екрана, после седна назад с усмивка. — Някой е източвал от тях доста значителни суми през последните четири години.

Сун открито срещна погледа му.

— И?

Хун кимна, възхитен от самообладанието на мъжа.

— И има само трима души, които са могли да го направят. Разпитах другите двама и стана ясно, че те са невинни. Което означава, че оставаш само ти, майстор Сун. Просперитетът на семейството ти през тези изминали четири години е огромен.

— Обвинявате ме в незаконно присвояване, канцлер Хун? Хун Миен-ло се усмихна.

— Да.

Сун отново се взира в него известно време, после се засмя.

— И това ли е всичко? Защо, ако всеки служител, който е бъркал в касата, трябва да бъде арестуван, Седмината бързо ще се озоват съвсем лишени от слуги.

— Може би да. Но тебе те хванаха, майстор Сун. Имам достатъчно доказателства, за да бъдеш изпратен в Мрежата.

Сун го погледна пак необезпокоен, усмивката му — непомръднала. Разпознаваше големия изнудвач в момента, в който го видеше.

— Какво искате, канцлер? Каква е истинската причина за тази среща?

— Мислиш, че имам задни цели, така ли е, майстор Сун?

Кръглото лице на Сун се раздвижи, после той седна без покана, чертите му имаха по-сериозно изражение.

— Ние сме реалисти, вие и аз. Знаем откъде духа вятърът.

— Какво искаш да кажеш?

Сун се отпусна назад, лицето му се изпълни с внезапно сметкаджийство.

— Имахме късмет, вие и аз. Събитията упорито се развиваха в наша полза през последната година. Ние се издигнахме, докато останалите отпаднаха. Семействата ни са силни, родовете ни — могъщи.

— Е, и?

Сега устните на Сун се усмихваха, но очите му бяха все още студени и остри.

— Ето какво имам предвид. Трябва да бъдем съюзници, Хун Миен-ло. Съюзници, не врагове.

Хун Миен-ло се наведе към него, изражението му изведнъж стана твърдо, безкомпромисно.

— Ами ако кажа „не“?

За първи път през лицето на Сун Ли Хуа премина тръпка на несигурност. После той се взе в ръце и се разсмя.

— Нямаше да разговаряте с мен, ако вече бяхте взели решение. Щяхте да наредите да ме арестуват. Но това не е вашата цел, нали? Искате нещо от мен.

Но Хун се взираше в него, вече ядосан.

— Нямаш ли уши, човече? Не разбираш ли ситуацията, в която се намираш? — Той поклати глава удивен. — Позволяваш си да поставяш ултиматум, Сун Ли Хуа. Ти уби танга. И дори и най-слабият шепот в нечии уши, че си замесен, ще доведе до сигурната ти смърт.

— Нямате доказателства… — започна Сун, после разбра, че онова, което Хун казва, е вярно. За такова нещо нямаше нужда от доказателства: достатъчно беше, че подозрението съществува. И тогава му стана ясно към какво се стремеше Хун Миен-ло — защо бе повдигнал въпроса за подправените сметки. Хвърлянето в Мрежата щеше да го направи уязвим. Щеше да го постави извън протекцията на закон и род. За момент сериозно се втренчи в ръцете си. Нищо не можеше да направи. Хун Миен-ло държеше всички козове.

Наведе глава.

— Какво желаете?

За момент, докато се наслаждаваше на победата си, Хун Миен-ло изгледа Сун Ли Хуа. Преди известно време искаше да го унижи. Днес, принуден от принца да действа, беше поел риска: бе заложил на това, че предположението му за Сун и за стария танг е вярно. И бе спечелил. Но това беше само началото. Следващата стъпка значително повдигаше мизата. Този път той рискуваше собствения си живот.

Дотук ръцете му бяха останали чисти. Дотук други бяха изпълнявали всичко, което той бе пожелавал, сякаш само за да му помогнат. Но сега…

Пое си дълбоко въздух — изучаваше мъжа, искаше сам да се убеди, че точно това е, което иска. После спокойно, с овладян глас, отговори на Сун:

— Ще ти кажа какво искам. Искам да убиеш пак. Искам да убиеш новия танг, Ван Та-хун.

* * *

Лицето на Емили Ашър беше потъмняло от гняв, ноздрите й потрепваха, разширените й очи се взираха в Гезел. Стоеше с лице към него, с ръце на кръста, с предизвикателно навирена брадичка.

— Давай! Изправи го пред това! Обзалагам се, че копелето ще го отрече!

Гърдите на Гезел се повдигаха и спускаха тежко. Новината за смъртта на Шен го беше разтърсила силно. А нещата вървяха толкова добре…

— Сигурна ли си?

Тя издаде остър, горчив звук на отвращение.

— Беше неговият нож. Острие с перлена дръжка. Този, който му конфискувахме, когато дойде да се срещне с нас онзи път.

— Ясно…

Тя се приближи, гласът й се снижи до шепот.

— Ще го убиеш, нали? Както каза, че ще направиш, ако ни измами?

Гезел потръпна неволно, после кимна.

— Ако е вярно — меко каза той. — Но той ще го отрече.

— Ала ти знаеш, че е вярно.

— Да… — той се обърна и погледна към мястото, където стоеше албиносът и ги наблюдаваше как разговарят. — Къде е той? — поиска да знае, гласът му се повиши за първи път, откакто се бяха изкачили с асансьора.

— Ще дойде тук — студено отговори Леман.

— А ако не дойде? — меко му каза Ашър.

— Тогава ще умрем тук — рече Гезел; не погледна към нея, а върна студения поглед на албиноса.

В далечината се чу заекването на слаб оръжеен огън, след това приглушена експлозия накара пода под краката им да потрепери. Амунициите бяха изнесени навън преди повече от петнайсет минути. Беше време да се измъкват. Но не можеха. Не и преди Търнър да дойде тук.

Гезел се изплю, после се извърна и бавно закрачи нагоре и надолу, оглеждайки се наоколо, докато мъжете и жените се събираха в близките коридори.

— Какво го задържа? — ядно промърмори той. Можеше да види колко напрегнати са хората му; колко бързо прихванаха настроението му. Под нос псуваше Търнър. Емили беше права. Изобщо не трябваше да се оставят да бъдат въвлечени в това.

След това го видя, когато се обърна.

— Е — каза тихо, вгледан в Ашър. — Сега той е тук.

Де Вор набързо размени реплики с албиноса, после дойде при тях.

— Готови ли сте?

Гезел поклати глава.

— Не още. Искам някои отговори.

— За Шен Лу Чуа?

Гезел се изсмя късо, изненадан от дързостта му.

— Много сте самоуверен, Търнър. Какво се случи?

Де Вор се взираше в него, цялото му поведение беше откровено, открито.

— Аз го убих. Трябваше. Той ме нападна.

— Защо?

— Не знам. Опитах се да му обясня защо съм там, но той не ми даде възможност.

— Не… — Гезел погледна към Ашър, след това — отново към Де Вор. — Познавах Шен. Той не би направил такова нещо.

— Познавахте го? — Де Вор се разсмя. — Тогава, предполагам, знаехте, че той тайно отвеждаше осмина пленници? Старши офицери от сигурността.

Гезел усети Ашър да докосва лакътя му.

— Той лъже…

Де Вор поклати глава.

— Не. Накарайте вашия човек, Мах, да провери. Приятелчето на Шен, Юн Чо, ги е отвел в някакъв апартамент в Огерслебен. Ниво трийсет и четири. Мисля, че познавате това място.

Гезел се напрегна. Може би Търнър блъфираше, печелейки време. Но това нямаше смисъл. Както той каза, за Мах беше лесно да провери. Във всеки случай го притесняваше нещо друго. Нещо, което Търнър още не беше обяснил.

— Казаха ми, че са намерили тялото долу, на ниво едно-двайсет. Дори да е така, както казвате, и Шен да ни е мамил, защо вие сте били там долу?

Рязко отстъпи назад, когато Де Вор бръкна в униформеното си яке. Но не извади оръжие от вътрешния си джоб. А карта. Друга карта. Де Вор му я подаде.

— Беше твърде добра възможност, за да я пропусна. Знаех, че е там долу. Разбирате ли, виждал съм я. Преди години.

Гезел го погледна отново, устата му се отвори изненадано.

— Бремен… Богове! Охранителна диаграма на Бремен.

— Част от нея. Останалото вече съм изпратил.

— Изпратил? — щеше да попита какво искаше да каже Търнър, когато една от свръзките му си проби път през претъпкания коридор зад него и стигна до него почти бездиханен. Накара човека да повтори съобщението, после се извърна с лице към Търнър.

— Има проблем.

— Проблем? — Де Вор вдигна вежди.

— Изглежда сме в капан. Последният от мостовете е бил взривен.

— Знам. Аз заповядах.

— Вие какво?

— Чухте. Няма да се измъкнем по този път. Точно това чакат те, не виждате ли? Вече ще са изчислили какво сме направили и ще седят там и ще чакат да ни хванат в страничните коридори от другата страна на моста. Но аз не смятам да им дам тази възможност. Наредих на покрива да ни чака самолет. — Де Вор погледна таймера, имплантиран в китката му. — Обаче имаме по-малко от пет минути, така че е най-добре да тръгваме.

Гезел се взря в картата, след това — отново в Де Вор; беше удивен, забравил историята с Шен.

— Имате транспортьори?

— Точно това казах. Но да вървим. Преди да изчислят какво смятаме да правим.

— Но къде? Къде отиваме?

Де Вор се усмихна.

— На юг. Към планините.