Дейвид Уингроув
Счупеното колело (12)

Глава 8
Сенки

Толонен седеше до леглото на дъщеря си. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Всичко беше ужасна грешка, миличката ми. Мене са искали да убият.

Джелка поклати глава, но щом се сети за станалото, огромна буца заседна в гърлото й.

Беше прекарала последните десет дни на легло — бе се разболяла от шока. Реакцията й беше бурна, плашеща. Сякаш направо полудяваше. Баща й бе седял до нея по цели нощи, държеше й ръцете, утешаваше я, крадеше от съня си, за да бъде с нея и да й помогне да мине през най-лошото.

Сега тя беше по-добре, но все още му се струваше, че всичко се беше променило. Внезапно и ужасно светът се бе превърнал в маска — тънък като хартия воал, зад който се простираше друг, кошмарен свят. Стените вече не бяха толкова здрави, колкото изглеждаха, а във всеки слуга с бели дрехи сякаш се криеше облечен в черно убиец.

Светът се беше преобърнал в ума й. Сега той беше нещо, което я заплашваше — назъбен пейзаж, таящ скрита заплаха.

Това, че са искали да убият баща й, не подобряваше особено положението. Не, само още повече го влошаваше. Много повече. Защото сънуваше ярки сънища — сънища, в които той беше мъртъв, а тя отиваше да го види в Голямата зала на танга, положен в средата й и облечен от главата до петите в белите одежди на смъртта.

Вгледа се в него, очите й леко се присвиха, сякаш погледът й проникваше през плътта до самата кост. Той дори не трепна под погледа й, но нещо дълбоко вътре в него се затърчи и се опита да изскочи навън.

Пин Тяо. Специално обучен отряд. Но не чак толкова добре обучен, колкото охраната, слава на боговете.

Погледна надолу към ръцете си, които стискаха ръцете на дъщеря му. Наглостта на Пин Тяо, дошли да го убият, караше ръцете му да треперят. Те знаеха, че опасността е много голяма. Войната беше отприщила нови потоци на недоволство: по-черни и по-смъртоносни потоци. Трудно щеше да бъде да ги вкарат в определен канал.

Собствените му разследвания не бяха стигнали доникъде. Не знаеше откъде познават така добре домакинството му. Шан? Възможно беше, но сега той беше мъртъв и нямаше как да се разбере. А ако не беше Шан, то тогава кой?

Това го изнервяше — нервност, която беше предал на Ли Шай Тун в разговор насаме.

— Трябва да внимавате, чие хсия — беше го предупредил той. — Трябва да наблюдавате онези, които ви обкръжават непосредствено. Има нова заплаха. Каква, още не знам точно. Все още не знам. Но тя съществува. Истинска е.

Бомби и картечници.

Сега жънеше онова, което беше посял. Всички те жънеха. Но какъв друг избор имаха?

Да легнат и да умрат. Единствената друга възможност.

Толонен погледна дъщеря си, която спеше, и усети как цялата яростна топлина на любовта към нея отново се надига вътре в него. Мощен прилив на чувства. А с него се надигна и също толкова яростна гордост от нея. Как великолепно се беше справила! Беше гледал записа от камерите на охраната и бе видял с очите си колко бързо, светкавично и смъртоносно беше действала.

Той пусна дланта й, изправи се и протегна уморените си мускули.

Пак щяха да се върнат. Знаеше го със сигурност. Нямаше да спрат, докато не изтръгнат и последния му дъх. Инстинктът му го подсказваше. И макар че не беше склонен да чака пасивно да му се случи това или онова, в този случай се чувстваше безпомощен, неспособен да действа. Те бяха като сенки. Опиташ ли се да се бориш с тях, изчезваха. Или оставяха след себе си труп, което беше още по-зле.

Не, те нямаха център. Нищо, за което би могъл да се залови и да се бори срещу него. Само една идея. Нихилистична концепция. При тази мисъл усети как гневът му се надига отново, подклаждан от нарастващото чувство на безсилие.

Ако можеше, би ги смазал. Един по един. Като буболечки под петата му. Но как да смажеш сянка?

* * *

Фей Йен скочи от коня си, остави прислужника да го отведе и се обърна към вестоносеца.

— Е? Вкъщи ли е той?

Вестоносецът се поклони ниско и й подаде запечатан свитък. Фей Йен го грабна нетърпеливо, профуча покрай него, сякаш го нямаше там, и се спусна към двореца. Докато вървеше, счупи печата и разгъна листа. Както и очакваше, беше от Ли Юан. Забави крачка, докато четеше, после се спря и оголи зъби в усмивка. Щеше да се върне по обяд — нямаше го от четири дена, беше заминал по някаква работа на баща си. Тя вдигна очи към свежото утро, след това се разсмя, разпусна стегнатия кок, в който беше прибрала косата си за ездата, и разтърси глава. Щеше да се приготви за него. Да се изкъпе, да облече чисти дрехи. Може би новите коприни, които й беше пратил миналата седмица.

Побърза развълнувана — радостта от ездата в ранното утро и радостта от неговото завръщане се вихреха в кръвта й като потоци.

Точно завиваше към покоите си и чу някакъв шум, който идваше по-надолу по коридора, от личните покои на Юан. Намръщи се. В тази част на Източния дворец не трябваше да влиза никой, когато го няма Ли Юан. Направи две крачки надолу по коридора, после се спря успокоена. Беше просто Нан Хо. Вероятно подготвяше покоите за завръщането на господаря си. Понечи да тръгне обратно — не й се искаше да безпокои вътрешния шамбелан — когато осъзна какво й се беше сторило странно. Беше чула гласове…

Тръгна към него. Бе изминала половината коридор, когато той се обърна.

— Лейди Фей…

Веднага забеляза, че не я очакваше. Но не беше само това. Изненадата от присъствието й не беше преминала в облекчение, както би станало при нормални обстоятелства. Все едно криеше нещо.

— Нали знаете, че принц Юан пристига след два часа, майстор Нан?

Той се поклони ниско.

— Изпрати ми вест, господарке. Тъкмо подготвях покоите за него.

— Мъжът ми е с късмет, че има такъв отличен слуга като вас, майстор Нан. Мога ли да видя как върви подготовката?

Той продължаваше да стои със сведена глава, но тя забеляза колебанието му и разбра, че е права в догадките си.

— Искате да видите, господарке?

— Ако позволите, майстор Нан. Обещавам да не ви създавам безпокойство. Разбирам, че съпругът ми си има определени навици, и не бих желала да усложнявам работата ви.

— Това са просто стаи, господарке…

— Но стаите са като дрехите. Те изразяват същността на човека. Моля ви, майстор Нан, утолете любопитството ми. Бих искала да видя как принц Юан обича да бъде подредена стаята му. Това би ми помогнало като негова съпруга.

Нан Хо вдигна глава и срещна погледа й.

— Господарке, аз…

Тя се усмихна.

— Някаква тайна ли има, майстор Нан? Нещо, което не трябва да разбера?

Той наведе глава, после отстъпи назад — ясно си личеше, че нейната настоятелност го е притеснила.

— Моля, господарке. Последвайте ме. Но помнете — аз съм просто ръцете на принца и действам по негова заповед.

Тя се поколеба — за миг любопитството й беше пронизано от опасение. Какво би могло да притесни обикновено невъзмутимия Нан Хо? Нещо ужасно? Някаква страна на Ли Юан, която той искаше да запази в тайна от нея? Или точно обратното — някаква изненада, подарък за нея? Нещо, което, ако тя настоява да го види, би провалило плановете на Юан?

За миг се зачуди дали да не се оттегли. Още не беше късно. Ли Юан страшно щеше да се разстрои, ако тя развали изненадата му. Но любопитството й надделя. Последва майстор Нан, изчака го да отключи двойната врата и да я отвори.

Влезе и застина на място. Челюстта й увисна от изненада.

— Вие!

Двете момичета станаха от кушетката, щом тя влезе. Сега стояха там с наведени глави и с ръце, скръстени в скута.

Обърна се. Лицето й беше потъмняло от гняв.

— Какво означава това, майстор Нан? Какво правят тук тези… същества?!

Нан Хо продължаваше да стои с наведена глава. Опитваше се да запази самообладание. Но въпреки това яростта в думите й го стресна. Той преглътна и без да вдига глава, погледна към момичетата.

— Господарят ми нареди да ги доведа тук тази сутрин. Трябваше да…

Писъкът й го прекъсна:

— Очакваш да ти повярвам, Нан Хо?! Че в утрото на своето завръщане съпругът ми ще очаква да му доведат две такива… долнопробни жени?! — Тя потрепери, разтърси глава и оголи зъби. — Не… Не зная какви ги кроиш, майстор Нан, но едно знам — не мога да ти се доверявам повече при сегашното положение.

Той вдигна рязко глава, но преди да успее да каже и дума в своя защита, Фей Йен се беше врътнала и бе връхлетяла върху двете момичета.

— А вие! — кресна тя. — Знам ви аз! Костенурки, които ядат ечемик — това сте вие! За нищо не ви бива! Надявате се да се издигнете, лежейки по гръб, така ли?!

Последните думи Фей Йен изплю злостно. Но още далеч не беше приключила.

— Ти! Перлено Сърце… така ти беше името, нали?

Стресната от яростната атака, Перлено Сърце едва успя да помръдне с глава. Гърлото й беше пресъхнало, ръцете й трепереха.

— Знам какво търсиш тук. Не си мисли, че съм сляпа. Но игричките свършиха моето момиче. И за тебе, и за вашия сводник тук! — Фей Йен потръпна. Всяка нейна дума тегнеше от болка и гняв. — Знам, че сте спали със съпруга ми!

Перлено Сърце вдигна объркан поглед, после бързо отпусна глава, уплашена от погледа на Фей Йен.

— Е? Признайте си!

— Вярно е, господарке… — започна тя. Искаше да обясни, но шамарът на Фей Йен я повали по гръб на кушетката. Тя се надигна, вперила широко отворени очи във Фей Йен, в състояние на шок. Сладка Роза ридаеше — цялото й тяло се тресеше.

Гласът на Фей Йен засъска заплашително:

— Махайте се… всичките… махайте се!

Перлено Сърце с мъка се изправи на крака, пристъпи напред, препъна се, хвана за ръка сестра си и почти я повлече през стаята. Сълзите се стичаха свободно по бузите й, изпитваше непоносим срам. Ли Юан… как копнееше сърцето й да го види сега, той да я прегърне и да я утеши. Но всичко беше свършило. Свършило завинаги. И не ги очакваше нищо друго освен мрак.

* * *

Щом се върна в стаята си, Фей Йен се изправи в средата й. Оглеждаше се сляпо наоколо; мракът бушуваше в главата й като буря в котловина между високи планини. После се замята — беше онемяла от мъка, втурваше се лудо ту насам, ту натам, буташе, чупеше, насъбралият се гняв се изливаше в нея на тътнещи, виещи порои. След това се успокои и приседна на ръба на огромното легло. Дишането й се успокои, пулсът й стана по-равномерен. Отново се огледа — този път с виждащи очи, смаяна изпочупените предмети, осеяли цялата стая.

Искаше й се да му причини болка. Ужасна болка, каквато той й беше причинил. Но някаква част от нея знаеше, че не е това начинът. Трябваше да бъде великодушна. Трябваше да преглътне болката си и да му върне в замяна любов и доброта. Нейното отмъщение щеше да е в това, да го пороби. Да го накара да се нуждае от нея повече от всичко в цялото Чун Куо. Повече от самия живот.

Разтрепери се, после скръцна със зъби, опитвайки се да потуши болката. Щеше да бъде силна. Както когато умря Хан. Щеше да се отрече от чувствата си и да си наложи да бъде щастлива. В името на синовете си.

Застана пред огледалото и се заразглежда втренчено. Лицето й беше на петна, очите — подути от плач. Извърна се и се огледа, изведнъж ядосана от бъркотията, която сама беше причинила. Но можеше да оправи всичко, не беше чак толкова страшно. Бързо отиде в съседната стая и миг по-късно се върна с малка ленена кошничка. След това коленичи на четири крака и методично запълзя по пода, докато събра и последното парченце керамика или стъкло, което намери. Отне й повече време, отколкото беше очаквала, но това имаше смисъл. Когато свърши, вече си представяше съвсем ясно какво ще направи.

Отнесе кошничката в стаята за преобличане и метна отгоре й някаква покривка, после започна да се съблича. Сви дрехите си на топка и ги метна в един от огромните вградени шкафове, наредени покрай стените. След което се упъти гола към банята и започна да пълни огромната вдлъбната вана.

Беше решила да не облича новите коприни. Реши да се облече възможно най-просто. Само по яркочервен халат. Същият халат, който беше облякла на сутринта след първата брачна нощ.

Докато водата пълнеше ваната и над нея се вдигаше пара, тя обикаляше около дългата тоалетка под огледалото, отваряше различните бурканчета и ги миришеше, докато най-накрая намери онова, което търсеше. Да… щеше да сложи този парфюм и никой друг. Неговият любим парфюм. Мей хуа. Сливов цвят.

Огледа отражението си в цял ръст в огледалото. Вдигна брадичка. Очите й вече не бяха толкова червени, петната бяха поизбледнели. Усмихна се — отначало колебливо, после — по-уверено. Що за глупост — да ревнува така! И хиляда прислужници не биха могли да се сравнят с нея.

Решително кимна на отражението си. Ръцете й погалиха хълбоците, бавно се придвижиха нагоре, стигнаха до гърдите й. Зърната й се втвърдиха и накрая щръкнаха. Щеше да го омагьоса така, че накрая да не му остане нищо освен нея. Спомни си как я гледаше — със страхопочитание, с окръглени очи — и се разсмя, щом си го представи. Той щеше да е неин. Изцяло и докрай неин.

Но въпреки това щеше да си отмъсти на момичетата. И на онзи сводник, Нан Хо. За болката, която й бяха причинили.

Усмивката й се смекчи. А след като се налюбеха, щеше да му сготви. По рецептата на баба й. Да, докато спеше, щеше да му сготви. Като добра съпруга.

* * *

Ли Юан се прозина и се протегна, щом корабът се спусна надолу, а после погледна напред. Личният му секретар, Чан Ши-сен, събираше документите и тихичко си тананикаше под нос.

— Много работа свършихме през последните четири дена, Чан — усмихна се той. — Май никога досега не съм работил толкова много.

Чан му се усмихна в отговор и леко склони глава.

— Да се работи много е хубаво, господарю.

— Да… — Ли Юан се разсмя и усети как корабът докосва земята. — Обаче днес почиваме, нали така? Очаквам да се видим чак утре сутринта.

Чан се поклони ниско, зарадван от щедростта на господаря си.

— Както желае принцът.

Той се обърна и погледна през изхода към хангара. Комитет по посрещането от четирима прислужници, предвождани от Нан Хо, чакаше отстрани, а екипът на хангара се суетеше около кораба. Чан беше прав. Чувстваше се добре въпреки умората. Беше прекарал повече от осемдесет часа в преглеждане на папки и в разговори и сега в Проекта бяха останали само две незаети места. Ако баща му се съгласеше, можеше да тръгне след седмица.

Обаче щеше да си даде един ден почивка от всичко това. Щеше да отхвърли всички грижи и да се посвети на Фей Йен.

Погледна надолу и мисълта за нея го накара да се усмихне. Животът беше хубав. Да имаш важни дела за вършене и такава жена, при която да се връщаш: та какво повече да иска човек?

И синове… Но и това щеше да дойде по реда си. Така, както лятото идва след пролетта.

Чу как люкът се отваря със съскане и отново погледна Чан Ши-сен.

— Върви, Чан. Остави документите в кабинета ми. Утре ще се оправим с тях.

Чан наведе глава и се обърна. Ли Юан поседя там още малко — мислеше за удовлетворението, което беше получил през последните няколко дена, спомняше си за великото чувство на ки, чистата енергия, което бе изпитал, докато работеше. Никога досега не беше изпитвал нищо подобно. То го караше да разбира нещата по-добре. Караше го да разбира защо мъжете се трудят до изтощение, вместо да си седят вкъщи в топлите прегръдки на жените си. И все пак беше хубаво да се завръщаш у дома. Хубаво беше да чакаш този миг с нетърпение.

— Равновесие… — тихо прошепна той, после се разсмя, стана от креслото и се отправи надолу по късия проход. Премина покрай тримата прислужници, ниско свели глави.

Щом стигна до последното стъпало, Нан Хо пристъпи напред, коленичи и докосна пода с чело.

— Добре дошли у дома, господарю.

— Благодаря ти, майстор Нан. Но кажи ми: къде е Фей Йен?

Нан Хо леко повдигна глава.

— В покоите си е, принц Юан. Даде заповед никой да не я безпокои. Дори и нейните ама.

Ли Юан се усмихна.

— А-ха…

— Господарю…

Но Ли Юан вече беше тръгнал напред.

— Не сега, майстор Нан. Трябва да отида при нея.

Нан Хо се обърна, но принцът не забелязваше крайното му вълнение.

— Но, господарю…

— По-късно, Нан Хо… — извика през рамо Ли Юан и започна да подтичва по застлания с каменни плочи път, който водеше от хангара към Северния дворец.

Притича през двореца покрай кланящите се слуги и отвори вратите на покоите й.

Тя го чакаше, седнала на огромното легло, подгънала крака под себе си. Яркочервеният халат, който беше носила и в утрото след първата им брачна нощ, я обгръщаше. Главата й беше покорно сведена, но на черешовите й устни играеше лека усмивка. Той се спря на вратата, за да си поеме дъх. Изпиваше я с поглед.

— Господарю? — тя вдигна очи, черни като нощта. Гласът й беше топъл и радостен.

— Любов моя… — едва прошепна думите. Ароматът на сливов цвят, витаещ във въздуха, го опияняваше. След това затвори плътно вратата след себе си, превъртя големия ключ, приближи се, седна до нея на огромното легло и я притегли към себе си.

Отдръпна се, за да я погледне пак, и веднага забеляза отражението на своята любов там, в очите й.

— Липсваше ми…

В отговор тя отметна тънкия копринен халат от раменете си, после притегли главата му към меката възглавничка на гърдите си и го обви с нозе.

— Люби ме, господарю мой, умолявам те, люби ме.

След това той се излегна до нея и я загледа учудено.

— Любов моя. Милата ми малка лястовичка…

Тя се засмя, после притегли лицето му и го целуна леко, нежно.

— Сега знаеш колко ми липсваше…

— И ти на мене…

Тя го оттласна и седна.

— Но ти си изморен, съпруже мой. Защо не поспиш малко? А като се събудиш, ястието ще е готово…

— Но, любов моя, няма нужда да…

Тя докосна устните му с пръст.

— Аз го искам. Освен това нали съм ти жена!

Той се опита да протестира пак, но тя поклати глава. Той се засмя, отпусна се отново на леглото и затвори очи. След минута вече беше заспал.

Известно време тя го гледа, положила ръка на гърдите му. Усещаше как леко диша. После нежно покри меката гънка на укротената му мъжественост. Потръпна. Той все още беше едно момченце.

Отиде в малкия бокс и се засуети, за да приготви съставките, които беше донесла от кухнята само преди час. Яденето щеше да е готово чак след два часа. Достатъчно време, за да се изкъпе и отново да се преоблече.

Дълго лежа отпусната във ваната, през отворената врата го гледаше как спи. Всъщност никак не й беше неприятен. Такова сладко момче беше. И все пак…

Докато лежеше във водата, усети, че си спомня за плуващия Цу Ма — голата му гръд, пригладената му назад коса; ботушите му, така здраво стъпили на земята под масата; плътните топли вибрации на гласа му.

Цу Ма…

Отново отвори очи. Момченцето още спеше. Момченцето, неин съпруг. Тя потръпна, след което се размърда във водата. Време беше да се облече и да се погрижи за ястието.

* * *

Щом се събуди, той откри, че тя е седнала до него и го гледа. Извърна се, погледна таймера си и се прозя. Беше спал повече от два часа.

Надигна се и дълбоко си пое въздух.

— Какво е това? Как вкусно мирише!

Тя се усмихна и стана. Миг по-късно се върна с купа и пръчици. Той ги пое, помириса храната, после бодна с пръчиците, държейки купата близо до устата си. Примлясна доволно.

— Чудесно е! Какво е това?

Тя беше коленичила до леглото и го гледаше.

— По рецепта на баба ми е. Вълчи ягоди, задушени с говеждо. Тоник за енергията ян… — Щом забеляза намръщеното му чело, тя се засмя. — Афродизиак, съпруже мой. Подсилва мощта и издръжливостта.

Той кимна въодушевено.

— Хубаво е. Баба ти е била умна жена, а ти, любов моя, си прекрасна готвачка.

Тя сведе поглед и се усмихна.

— Съпругът ми е твърде любезен.

За миг той остана неподвижен — само я гледаше, за стотен път смаян от крехката й красота — а после отново се захвана да яде, осъзнавайки със смях колко е огладнял.

— Трябва ли ти още нещо, съпруже? Нещо, което да направя за тебе?

Той отпусна купата и се усмихна.

— Не, но тъкмо ми напомни. Има нещо, което трябва да свърша. Дреболия — и след това съм свободен до края на деня. Можем да пояздим, ако искаш.

Тя го погледна със светнали очи.

— Много бих искала!

— Добре. Тогава ще повикам Нан Хо…

Тя го прекъсна — нещо, което нямаше обичая да прави:

— Прости ми, съпруже, но това е невъзможно.

— Невъзможно ли? — Ли Юан се намръщи, после се засмя. — Не те разбирам.

Тя сведе глава — малка, покорна.

— Боя се, че се наложи да уволня майстор Нан. Той…

— Да го уволниш?! — Ли Юан остави купата, изправи се и я погледна. — Добре ли чух, Фей Йен? Уволнила си моя вътрешен шамбелан?

— Наложи се, господарю…

Той поклати глава, след което отмести поглед от нея.

— Кажи: защо го уволни?! Какво е направил?

Тя вдигна очи към него, после отново сведе глава.

— Господарят ми ще ми се разгневи…

Той отново я погледна.

— Значи, имам причина да ти се разгневя?

Тя вдигна глава и го погледна в очите. Нейните бяха оросени от сълзи. Опита се да се стегне; но въпреки това продължаваше да се вълнува. Никога не я беше виждал по-красива, отколкото в този миг.

— Аз съм твоя съпруга, принце мой. Нямах ли основателна причина да се ядосам на този човек?

Той се разсмя — вече беше съвсем объркан.

— Фей Йен… говори по-разумно. Нищо не мога да разбера.

Тя сведе поглед и преглътна. Внезапно лицето й така помрачня, че сърцето му се късаше.

— Момичетата… Нан Хо беше довел момичета… — тя потръпна. — Момичета за твоето легло…

Той продължително си пое дъх. Значи… беше го разбрала погрешно.

— Прости ми, любов моя, но нямаш причини да се ядосваш на Нан Хо. Идеята не е била негова. Аз го помолих да доведе тук тези момичета. Трябваше сам да ги доведа.

— И това оправя нещата?! — гласът й беше сломен, изпълнен с болка. — Как можа, Юан? Не съм ли ти добра съпруга? Лишавам ли те от нещо? — тя вдигна поглед към него. Беше почти непоносимо да гледа болката в очите й. Когато отново заговори, гласът й беше преминал в шепот. — Или вече съм ти омръзнала?

Той поклати глава.

— Не… ти никога няма да ми омръзнеш! Но си ме разбрала грешно…

— Грешно? — внезапен гняв се разгоря в очите й. — Водиш тук тези момичета — момичета, споделяли леглото ти — и твърдиш, че съм те разбрала грешно?!

— Фей Йен…

— Тогава го отречи! Погледни ме в очите, съпруже, и отречи, че си ги притежавал!

Той потрепери.

— Не е така, както си го мислиш. Аз…

Но колебанието му й беше достатъчно. Тя горчиво оброни глава. Ръцете й нервно подръпваха роклята в скута й. После гневно се изправи.

— Фей Йен! Трябва да ми повярваш…

Тя му хвърли яден поглед.

— Да ти повярвам!? На тебе!?

Той настръхна — изведнъж го обзе гняв. Как можеше тя да мисли такива неща за него — след всичко, което беше направил, за да се очисти за нея! Не беше ли отпратил прислужниците? Не се ли беше лишил от удоволствията на компанията им през цялата последна година? Потръпна.

— Не е твоя работа да уволняваш майстор Нан! Кой влиза и кой излиза от тези покои си е моя работа, не твоя!

Тя се извърна и внезапно притихна неподвижна. И гласът й се промени — беше по-слаб и все пак по-твърд отпреди:

— Тогава докарай тук хиляда леки момичета. Нека те да бъдат твои съпруги! Но не и Фей Йен…

Той се приближи до нея и леко обгърна раменете й — искаше въпреки гнева си да се помирят — но тя го отблъсна и рязко се обърна срещу него. Ядът, който гореше в очите й, го накара да отстъпи крачка назад.

— За каква жена ме мислиш, Ли Юан?! Да не би да си мислиш, че трябва да ги харесвам? Наистина ли смяташ, че нямам никаква гордост?! — тя изправи гръб. — Не съм ли аз съпруга на велик принц?

— Знаеш каква си, Фей Йен!

— Не. Знам само каква би искал да бъда.

Той понечи да й отговори, но тя презрително поклати глава. Очите й се впиваха в него.

— Много упорствах, Ли Юан. Опитах се да разсея съмненията си и сама да се убедя, че е бил Нан Хо. Опитах се да бъда твоя любяща съпруга. Добра съпруга във всяко едно отношение. И как ми се отплащаш? Като ме мамиш! Като довеждаш тук тези курви зад гърба ми…

Той усети как нещо в него се скъса. Това вече беше прекалено. Да нарече неговите момичета „курви“. Но въпреки всичко й отговори с тих глас:

— Внимавай какво говориш, Фей Йен. Тези момичета бяха мои прислужници. Грижиха се за мене добре, докато бях дете. Аз съм много привързан към тях.

Тя презрително се изсмя.

— Курви…

Гневният му рев я накара да подскочи.

— Дръж си езика зад зъбите, жено!

Беше застанал в заповедна поза — изведнъж се беше променил съвсем; всичко детско, цялата му отстъпчивост бяха изчезнали. Сега крещеше:

— Не е твоя работа да ме критикуваш! Нищо лошо не съм направил! Разбра ли?! Нищо! Но ти… — той потръпна от гняв. — Що за наглост — да уволниш майстор Нан… Коя си мислиш, че си, по дяволите?!

Тя не отговори. Но очите й отново светнаха и погледът й беше див и страшен.

— Нан Хо остава, разбра ли?! И ще виждам момичетата, когато си искам!

Забеляза как я обля вълна от гняв и усети как вътрешно го обзема хлад. Лицето й изведнъж беше погрозняло — устните й бяха изтънели, носът й беше станал твърде остър, съвършеното й чело — покрито с гневни бръчки. Сякаш изведнъж някой я беше омагьосал. Изплю думите към него през маската на омразата:

— Щом искаш, нека да бъде така. Но не ме чакай в леглото си, принц Юан. Не и тази нощ. Не и някоя друга нощ.

Смехът му беше дрезгав — горчив, сломен звук, самата противоположност на смеха.

— Така да е.

Той се извърна, изхвърча от стаята и тресна вратата след себе си. Отдалечаващите се стъпки безмилостно отекнаха по мраморните плочи.

* * *

Де Вор беше притиснат до стената. Гезел бе опрял ножа о гърлото му.

— Посочи ми една основателна причина да не те убивам!

Де Вор се втренчи в Гезел — в погледа му се долавяше смътно, почти лениво отвращение.

— Например тази, че не знам за какво говориш.

— Лъжеш, копеле! Ти уби онези двамата. Ти трябва да си бил! Ти беше единственият извън Централния комитет, който знаеше какво правят те. Само ти знаеше какво решително значение имат те за нашите планове.

Зад Гезел нещо се раздвижи.

— Не беше единствен…

Гезел се извърна. Мах беше влязъл безшумно. Бе застанал зад тях и ги гледаше. Ашър се приближи и застана срещу него — ако нещо се набиваше повече на очи освен Гезел, то това беше нейният гняв.

— Аз казах, че ще го убием! Той ни предаде! Плю на нас!

Мах поклати глава.

— Той не е направил нищо. Пуснете го.

— Не! — Гезел се вкопчи още по-здраво в яката на Де Вор. — Емили е права. След всичко това не можем да му имаме доверие.

Мах блъсна жената встрани.

— В името на всички богове, пусни го, Бент. Не разбираш ли?! Аз ги убих!

Гезел се разсмя колебливо.

— Ти?!

Мах взе ножа от ръката на Гезел и го прибра в ножницата, после отстрани ръката му от ръката на Де Вор. Едва тогава се обърна и погледна Де Вор. Леко наклони глава встрани.

— Поднасям извиненията си, ши Търнър. Моля ви да извините моя брат. Той не знаеше.

— Разбира се — Де Вор леко поразкърши врат.

Гезел се нахвърли върху Мах.

— Е?! Какво става тук, по дяволите?!

— Съжалявам, Бент. Нямаше време да те предупредя. Освен това не бях съвсем сигурен. Не и преди да проверя.

— Сигурен в какво?

Лекото присвиване на клепачите на Де Вор беше единственият знак, че изпитва интерес, но никой в стаята не го забеляза — нито пък забелязаха как чеше китката си, сякаш там го сърби; бяха вперили очи в Мах, ужасени от този нов обрат на събитията.

— Охраната… — изсъска Гезел през зъби. — О, богове…

— Има и други. Още трима. В две отделни килии.

— Проверил си, така ли?

Мах кимна.

— Залепил съм им опашка. Ще разберат какво е станало. Искам да видя какво ще направят. Дали ще си седят мирно или ще побегнат. Ако побегнат — искам ги. По възможност живи. Искам да разбера какво са намислили.

Ашър клатеше глава.

— Никак не се връзва. Щом са вкарали техни хора в нашата организация, защо не предприеха нищо в Хелмщат?

Мах погледна към Де Вор — съзнаваше колко много неща издава само като говори пред него, но нямаше избор. Ако Гезел беше убил Де Вор, пак щяха да се върнат в квадратче 1. Или още по-зле: щяха да се окажат въвлечени във война от типа „на ти си куклите — дай си ми парцалите“ с лейтенантите на Де Вор. Беше почти сигурно, че им е дал заповед, преди да дойде тук, повикан от Гезел.

Обърна се с лице към Ашър.

— И за това съм мислил. Но понякога е така. Имат заповед да си траят, докато не стане нещо достатъчно голямо и достатъчно зряло, за да се задействат. Очевидно са решили, че си струва да се жертва Хелмщат.

— Или че вие няма да успеете… — намеси се Де Вор.

Мах отново го погледна.

— Може би…

Тримата бяха членове на ударния отряд — обучени техници. Работата им беше да установят местонахождението на комуникационните нервни центрове около Бремен. Това беше деликатна, чувствителна работа — от нея зависеше успехът или провалът на цялата атака. Идеята беше те да поставят специални приспособления на тези места — приспособления, които тамошният ремонтен екип би сметнал за незначителни части на сложните и деликатни устройства. Тези приспособления щяха да си стоят там в бездействие месеци наред, чак до деня, в който Пин Тяо атакуват. Тогава те щяха да бъдат задействани и Бремен щеше да пострада от масово комуникационно затъмнение.

Такъв беше планът. Но сега всичко бе потънало в хаос.

Гезел сведе поглед.

— Според тебе, те предали ли са нататък онова, което са научили?

Мах сви рамене — по лицето му се четеше огорчение. Дори и убийствата не бяха усмирили гнева му.

— Не знам. Надявах се да хвана един жив, за да го разпитаме, но те се биха много упорито. Сякаш имаха заповед да не се дават живи.

— Така е — намеси се отново в разговора Де Вор. Приближи се. — Трябва да плените някой от тях сега, преди още да са разбрали.

Ашър кимна.

— Според мене, той е прав. Ами ако погълнат отрова или нещо такова?

Мах потрепери, после наведе глава.

— Добре. Ще ги хванем веднага. Но ако ще е като с другите, хич няма да е лесно.

Де Вор присви очи и се вгледа в Мах. Уважението му към този човек беше пораснало неимоверно. Матън и Тъкър бяха едни от най-добрите му хора — не само бяха изпълнили добре задачата си да се инфилтрират в Пин Тяо, но бяха и добри бойци. Съжаляваше, че ги загуби. Съжаляваше и че неговата мрежа от шпиони е разкрита, окото му сред Пин Тяо — ослепено. Сега щеше да се наложи да разчита на по-груби средства — подкуп и изнудване. Неудовлетворителни средства.

— Съсредоточи се само върху един — каза той и погледна Мах в очите. — Плени го сам. После го завържи здраво — така, че да няма възможност сам да си навреди. После карай бавно. Време — само това ти трябва. Времето може да пречупи духа на всекиго. И тогава ще научиш онова, което ти трябва.

Мах беше вперил немигащ поглед в него.

— Ти правил ли си го?

Де Вор кимна.

— Много пъти.

— Тогава ще направя както казваш.

Де Вор се усмихна.

— Това е добре.

Но щеше да бъде твърде късно. Веднага щом Мах бе разкрил какво е направил, Де Вор беше натиснал миниатюрното копче на китката си и беше отворил канала, който препредаваше всяка казана от него дума директно в главите на оцелелите му трима агенти. Тези мъже вече бяха чули думите му и бяха предприели съответните действия.

— Ами ако не открием нищо? — попита Гезел, вперил поглед в Де Вор.

— Тогава продължаваме. Сега трябва да приемем, че те знаят за плана ни да нападнем Бремен, но не знаят нито кога, нито къде ще нападнем. Нито точно как. Междувременно ще ни бъде от полза привидно да променим плановете си. Да търсим други мишени. И те да го разберат…

Мах отново вдигна поглед и за първи път, откакто беше влязъл в стаята, се усмихна.

— Това ми харесва. Отвличане на вниманието…

Де Вор кимна и също му се усмихна.

— Какво казва Сун Цу? „Основното във военните операции е в преструването, че се приспособяваш към плановете на врага.“ Е, ние привидно ще се оттеглим, сякаш са ни разкрили, но в действителност продължаваме по плана. Ако те не знаят за нашите планове, значи днес не са успели да ни навредят с нищо. А дори и да знаят, след случилото се не биха очаквали да следваме плана си, нали така?

Известно време Мах се взира замислено в него, след това кимна.

— Да. Но трябва да тръгвам. Преди да са чули…

* * *

Хаавикко затвори вратата зад себе си и леко потрепери, щом се взря в малката пластмасова пластинка, която държеше. Старшият офицер беше одобрил с преголямо удоволствие новото му назначение. Сигурно от гледна точка на майор Ериксон да се отърве от него си беше жива благословия. За майора той не беше нищо друго освен човек, който му създава проблеми. Но сега той беше човек на Кар, част от неговия отряд на специална служба. Все още лейтенант — но с бъдеще. Освен това имаше приятел.

След два часа имаше среща с Као Чен, но първо трябваше да се справи с още нещо. Със сестра си, Веза.

Веза живееше в малък апартамент на Средните нива, откакто леля им беше починала преди година. Увит в пашкула на собствената си поквара, той до съвсем скоро нямаше представа в какво тежко положение е изпаднала. Но сега можеше да предприеме нещо. Работата с Кар вървеше заедно с лично жилище в Бремен: четири стаи, включително и лукса да разполага със своя собствена лична баня.

— Но няма да се навърташ там особено често — беше го предупредил Кар. — Защо не настаниш там сестра си?

Веза беше подскочила от радост, щом й подхвърли идеята. Беше се хвърлила на врата му и се бе разридала. Едва тогава той осъзна колко самотна е била, как я е пренебрегвал — и също се бе разплакал и я бе прегърнал здраво.

— Всичко е наред — беше й прошепнал той, след което я целуна по шията. — Всичко ще бъде наред.

Пъхна документа за прехвърлянето си в туниката и забърза по коридорите. Напъха се в претъпкан асансьор и слезе надолу, към квартирите в сърцето на огромната, съставена от множество модули крепост.

Тя го чакаше в апартамента. Щом влезе, Веза стана от кушетката и го прегърна. Очите й светеха от вълнение.

— Това е прекрасно, Аксел! Тук ще бъдем щастливи, знам го!

Той се усмихна, притисна я до себе си и се огледа из стаята. Апартаментът, в който живееше, представляваше една-единствена стая — спартански обзаведена също като неговата собствена — и й се налагаше да ползва общи баня и тоалетна. Той заскърца със зъби от срам при мисълта за това, което беше позволил да стане с нея, после отново я погледна в очите и се усмихна.

— Ще сложим това-онова… да поразведрим малко обстановката. Да изглежда по-лично. По-_наше_.

Тя също се усмихна.

— Ще бъде много хубаво.

Той я пусна, а след това се изправи там и я загледа как шета из стаята. Обзе го безпокойство от мислите, спомените, които настоятелно се връщаха в нейно присъствие. Продължаваше да мисли за онова момиче в „Домът на деветия екстаз“ на Му Чуо — проститутката, Бяла Орхидея, която толкова много приличаше на Веза. Примижа. Но всичко това вече беше минало.

— Тъкмо си мислех — дали да не ти сготвя нещо…

Той се приближи до нея.

— Веза, виж… Извинявай, но тази вечер съм зает. Имам много спешна работа.

Тя се обърна и го погледна — разочарованието явно й личеше.

— Но аз си мислех…

— Знам. Съжалявам, аз…

— Новата ти работа ли?

Той преглътна.

— Да… — мразеше да я лъже дори и за такива невинни неща, но беше много важно тя да не се замесва по никакъв начин. Да притиснат Еберт щеше да е много опасно, а той не искаше да я подлага на никакъв риск. Нито дори и за миг.

Тя се приближи и го хвана за ръцете.

— Няма нищо. Тогава утре вечер, става ли? Ще го отпразнуваме. Аз ще сготвя нещо по-така — тя се поколеба и се вгледа в лицето му, после се усмихна. Гласът й стана по-мек. — Знаеш ли, Аксел, гордея се с тебе. Винаги съм се гордяла. За мене ти винаги си бил нещо повече от по-големия ми брат. Ти беше по-скоро…

— Недей — прекъсна я той тихо. Думите й го бяха наранили. Но въпреки това не можеше да й отнеме илюзиите, да й разкаже колко надълбоко беше затънал. Някой ден може би — но не сега.

Може би когато ковне Еберт и истината излезе наяве, тогава можеше да й разкаже всичко. Но не по-рано.

— Трябва да тръгвам — той я целуна по челото и се обърна. Мина през стаята си и взе сака, който беше приготвил по-рано, след това отиде до малкото бюро в ъгъла и извади от чекмеджето бележниче.

— Тази твоя нова работа… опасна ли е? — попита тя. Беше застанала на вратата и го гледаше.

И той я погледна.

— Може и да бъде.

— Тогава по-добре вземи това.

Напъха нещо в лявата му ръка. Беше медальон на верижка. Кръгче от бял и черен нефрит, сключващо се в S-образна дъга. Тай чи, символът на абсолюта — Ин и Ян в равновесие. Загледа се в него, после погледна и нея.

— Беше на татко — отговори тя на неизречения му въпрос. — Той го остави на мене. Но сега е твой. Ще те пази.

Той остави сака на пода и нахлузи верижката на врата си, като за миг задържа нефритовото кръгче между пръстите си, усети хладната гладкост на леко изпъкналата му повърхност, а след това го пъхна в деколтето на туниката си.

Наведе се и я целуна.

— Благодаря ти… много ще го пазя.

— Аксел?

Той се наведе и вдигна чантата си.

— Да?

— Благодаря ти… за всичко.

Той се усмихна. „Да — помисли си. — Но трябваше да го направя още преди години.“

* * *

Клаус Еберт наля бренди от голямата гарафа в две чаши, обърна се и подаде едната на сина си.

— Вземи.

Ханс надигна чашата си.

— За твое здраве, татко!

Клаус се усмихна и също вдигна чашата си. Загледа се в сина си — усмивката не напускаше устните му — после кимна.

— Има нещо, за което исках да си поговорим, Ханс. Тема, която не исках да повдигам по-рано, докато майка ти беше тук.

Ханс повдигна вежди, след това отпи голяма глътка.

— С компанията всичко е наред, нали?

Баща му се разсмя.

— Не четеш ли докладите, Ханс? Никога не сме били по-силни! За пет години сме се разраснали двойно! Ако продължава така…

Ханс се протегна и докосна баща си по ръката.

— Чета ги, татко. Но не това исках да кажа. Чух някакви слухове за проблеми в минните колонии.

— Да… — Клаус погледна сина си с уважение. Сам беше получил докладите едва предната вечер. — Но всичко вече е овладяно. Не за това обаче исках да говорим. Нещо много по-лично е.

Ханс се засмя и оголи хубавите си бели зъби.

— Мислех, че сме се разбрали за това. Дъщерята на маршала, струва ми се, е прекрасна млада жена. Гордея се с това, как успя да се справи с онези убийци. От нея ще излезе добра съпруга, не мислиш ли?

Клаус кимна — изведнъж се беше почувствал неловко.

— Да… Тъкмо за това ми се искаше да поговоря с тебе, Ханс. Виждаш ли, министър Чуан се обърна към мене…

Озадаченият поглед на Ханс го стопли, вдъхна му увереност. Веднага беше разбрал, че това е само злобна мълва. Немислимо беше синът му да се забърка в нещо толкова недостойно.

— Видях се с министъра тази сутрин — продължи той. — Той настоя да дойде и лично да се срещне с мен. Беше… много притеснен. Нали разбираш, жена му…

Той се поколеба — може би трябваше да изостави темата. По лицето на Ханс се виждаше, че той нищо не знае за тези обвинения.

Синът поклати глава.

— Не схващам, татко. Да не би жена му да е болна?

— Познаваш ли я?

— Разбира се. Тя е доста популярна личност в обществото. Срещал съм я… колко? Към дузина пъти, може би петнайсетина…

— И какво мислиш за нея?

Ханс се разсмя.

— Ама защо…

После се намръщи, сякаш изведнъж беше направил връзката. Остави чашата си. Очите му се изпълниха с гняв.

— Какво искаш да кажеш?! Че министърът намеква за нещо между мене и жена му?

Клаус кимна едва-едва, благодарен на сина си, че сам го каза; доволен от гнева, изписан на лицето му.

— Е, проклет да е, да му се не види! — продължи Ханс. — Да въртя любов с жена му! Така ли ми се отплащат за верността — с клевети и обвинения?!

Клаус протегна ръка и стисна сина си за рамото.

— Разбирам гнева ти, Ханс. И аз се ядосах. Казах на министъра, че намирам обвиненията му за невероятни. Казах му, че отказвам да повярвам, че моят син би могъл да направи нещо подобно! — той потръпна от негодувание. — Нещо повече, казах му или да представи някакво основателно доказателство за обвиненията си, или да е готов да бъде съден за клевета!

Ханс се беше вторачил в баща си с широко отворени очи.

— И какво ти каза министърът?

Клаус отново потръпна, след това се изсмя.

— Беше много разочарован. Каза, че жена му настоявала, че било вярно.

— Богове… чудя се защо ли. Мислиш ли, че…

— Какво да мисля?

Ханс въздъхна презрително.

— Може да съм я обидил с нещо. Искам да кажа, неволно… Тя вечно се обкръжава със здрави младоци. Може пък да е просто, защото никога не съм я свалял, нито пък съм я ласкал. Може пък да съм наранил гордостта й с това… Министърът каза ли ти по какъв начин или по какъв повод му е съобщила тази невероятна новина? Струва ми се твърде необичайно.

Клаус поклати глава.

— Изобщо не се и сетих да го питам. Така се бях ядосал…

— Разбира се. Сигурно министърът се е скарал с жена си и за да го нарани, тя му е изтърсила, че има връзка с мене. В края на краищата никой не би очаквал от една жена да спомене някой от истинските си любовници, нали така?

Клаус сви рамене.

— Не, предполагам…

— И все пак… що за наглост! Да ме забърка в нейните мръсни игрички! Имам намерение да се видя с нея и с мъжа й лице в лице и да се изясним!

Пръстите на Клаус се вкопчиха още по-здраво в рамото на сина му.

— Не, Ханс. Бих предпочел да не го правиш. Според мене е най-добре да държим министъра и жена му на разстояние.

— Но, татко…

— Не. Трябваше да ти го кажа, но нека да спрем дотук. Става ли?

Ханс наведе глава.

— Както желае баща ми.

— Добре. Нека сега да поговорим за по-приятни неща. Чувам, че утре ще изпратят младата Джелка у дома. Може би трябва да я посетиш, Ханс. Да й занесеш малък подарък…

Клаус кимна на себе си, после пресуши чашата си. Да, сигурно беше така, както твърдеше Ханс: избухнала е караница и жената на Чуан е използвала името на Ханс, за да ядоса съпруга си. Министър Чуан не беше виновен. Беше реагирал, както би реагирал всеки мъж. Не, жената явно беше виновна за всичко. При тези обстоятелства не би било уместно да се позволява от такива сенки да покълват лоши чувства. Още по-лошо щеше да бъде министърът да им стане враг. Утре щеше да му изпрати подарък — вероятно някое същество от новите серии — за да изглади нещата.

Погледна отново към сина си и доволно се усмихна. Не би могъл да изработи по-съвършени същества дори във ваните. Ханс беше като шедьовър на генетиката — крайният продукт на два века подбор. Беше като бог. Цар сред мъжете.

Усмивката му се смекчи. Беше така, както казваха Седмината — хората се подреждаха по нива, а Ханс, синът му, беше на върха. Гледаше го как пресуши чашата си, а след това му се усмихна.

— Трябва да се връщам. Знаеш как е… — Ханс се поколеба, после се приближи и целуна баща си по бузата. — Но ти благодаря.

Клаус се усмихна.

— За какво? Аз съм ти баща, Ханс. Че кой, ако не аз, трябва да те защитава от подобни клевети? И освен това кой те познава по-добре от мен?

Ханс отстъпи назад и леко му се поклони.

— И все пак…

Клаус вирна брадичка.

— Върви, момче. Дългът те зове.

Ханс се усмихна и се обърна. Щом излезе, Клаус се пресегна към гарафата и си наля още едно. В тези времена беше късметлия, че има такъв син. Син, с когото човек може да се гордее. Цар. Усмихна се и вдигна чашата в мълчалива наздравица за отсъстващия си син, след което я пресуши на една-единствена дивашка глътка. Да, цар сред мъжете.

* * *

Хаавикко седеше в кухнята на Уан Ти, а двегодишната дъщеря на Као Чен, Чиан Хсин, се гушеше в скута му. Срещу него Чен се суетеше около жена си и й помагаше да приготви вечерята. В краката им петгодишният им син, Ву, водеше свирепа битка между две армии от миниатюрни дракони. Мъничките им батерии ги караха да се държат почти като живи.

Огледа се — трудно му беше да си представи нещо, толкова по-различно от света, който бе обитавал през последните десет години: свят, толкова далечен от този прост домашен уют, колкото и смъртта — от живота. Мисълта го накара да потрепери. Свят на кълбящ се дим и смеещи се духове.

Уан Ти се обърна към него и изтри ръцете си в една кърпа.

— Ами сестра ти, Аксел? Как е тя?

Той се усмихна.

— Много е добре, Уан Ти. Никога не е била по-щастлива.

Тя се вгледа в него, сякаш за да проумее какво иска да каже, после се разсмя.

— Това е добре. Но на тебе ти трябва жена, Аксел Хаавикко. Съпруга.

Чен се засмя и го погледна през рамо.

— Остави горкото момче на мира, Уан Ти. Ако иска жена, ще си намери и то доста бързо. В края на краищата е млад и хубав. А щом такъв грозник като мене успя да си намери жена…

Уан Ти поклати глава.

— Грозен е, който постъпва грозно. Никога не го забравяй, мъжо. Освен това ако затворя очи, ти си най-красивият мъж!

Двамата се разсмяха. В смеха им се долавяше истинска топлина и силна самоирония.

— Както и да е — добави Чен след малко. — Бракът невинаги е нещо чак толкова добро. Например, чувам, че ще женят нашето приятелче Еберт за щерката на маршала.

Хаавикко сведе поглед — щом споменаха Еберт, настроението му веднага се понижи.

— Горкото момиче! Тоя е отвратително копеле. Нищо не го интересува освен собствените му желания! Питай който щеш негов колега. Всичките ще ти кажат едно и също…

Чен за миг се спогледа с Уан Ти, докато тя подреждаше купичките на масата, след това кимна.

— Или биха казали, ако не се страхуваха да не го ядосат.

Хаавикко кимна.

— Истина е. Вече от няколко седмици го наблюдавам — шпионирам го, би казал ти — и го виждам как се заобикаля с приятелчета. По дузина и повече понякога. Урежда им сметките за храна и им купува скъпи подаръци. В отплата те му ближат подметките и се вкопчват за всяка негова дума, смеят се на приказките му. Знаеш ги такива хора. Да ти се доповръща. Наричат го „героят от Хамърфест“, но той е просто едно лайно и нищо повече.

Чен избърса ръцете си и седна на масата срещу Аксел. На широкото му лице се изписа замислен израз.

— Знам. И аз съм го виждал. Но го разбирам — ти не го ли разбираш? В края на краищата в очите на света той е влиятелен човек — много влиятелен човек — а онези, които му се лепят, са просто дребосъци, хсияо джен. В обществото без него те са нищо. Но се надяват да се издигнат чрез връзките си с него. Да се издигнат върху пешовете на фрака му.

Уан Ти ги наблюдаваше, изненадана от промяната в настроението им. Леко, като внимаваше да не събуди детето, тя вдигна Чиан Хсин от скута на Хаавикко, после се обърна с лице към мъжа си, гушнала момиченцето.

— Защо си му толкова обиден, мъжо? Какво ти е направил?

— Нищо… — отвърна Чен, като само за миг я погледна в очите.

Хаавикко премести поглед от единия към другия и забеляза колко странно Чен се мъчеше да избегне погледа й. Знаеше, че това означава нещо. След това отново се наведе напред.

— Има един особено гаден екземпляр, който се мотае с него. На име Фест. Служехме заедно в школата, а после постъпи с мене и Еберт под командването на Толонен. Сега, разбира се, е вече капитан. Но тогава… — Аксел потръпна и продължи: — Е, той беше частично виновен за моето падение.

Чен отмести поглед от Аксел и вдигна брадичка — намекваше на Уан Ти, че трябва да изчака в другата стая — след което отново погледна Аксел. Лицето му беше загрижено, гласът му изведнъж бе станал по-мек, по-съчувствен.

— Какво се случи тогава?

Хаавикко се поколеба, после горчиво се разсмя.

— Тогава беше друго. Сега го разбирам. Искам да кажа, светът… беше устроен по-различно. Не само в мислите ми, а и въобще. Можеше да се довериш повече на това, как изглеждат нещата. Но дори и тогава имаше някои — и Еберт беше сред тях — … да речем, изкривени. Изкривени. И в тяхната природа е да преоформят другите според собствената си изкривена форма.

Той вдигна поглед и леко потрепери — суровата болка в очите му беше такава, че на Чен му секна дъхът.

— Когато стана това, бяхме слезли долу в Мрежата — Еберт, Фест и аз. Преследвахме убийците на министъра на танга, Лу Кан, и ни бяха казали, че трябва да чакаме някой от Триадата да се свърже с нас. Е, аз не знаех, че Еберт е уредил да изчакаме в един публичен дом. И там се почна. Той ме дрогира и аз… е, събудих се в леглото с едно от момичетата. Това беше началото. Сега, като си го спомням, не изглежда кой знае какво, но… ами все едно, че преди бях чист: бях друг човек, незамърсен, недокоснат от всичките онези тъмни сили, които ме завладяха после.

— И това ли беше?

Хаавикко се разсмя горчиво.

— Не. Но тогава се започна. Сега го разбирам. Не можеш да отделиш едното от другото. Това и онова, което последва. Били са етапи от един и същи процес. Част от изкривяването, тръгнало от този човек.

— От Еберт ли?

Хаавикко кимна.

— Както и да е… Случи се по-късно същия ден. След като намерихме труповете на убийците. След като ходиха в Ямата и гледаха как Кар се би и уби майстора, Хуа. После Еберт ни накара да отидем в съблекалнята. Искаше да заведе Кар на вечеря и да сподели победата му. Нали разбираш — това беше нещо, което не беше негово и той искаше да го купи. Само че Кар изобщо не му се върза. След това пристигна Толонен и прие услугите на Кар като водач. О, всичко е свързано. Сега съвсем ясно го виждам. Но тогава… е, ами тогава си мислех, че просто стават разни неща. Нали знаеш поговорката: мей фа цу, съдба. Но във всичко имаше някакъв план. Някаква форма.

Хаавикко млъкна, за да си поеме дъх — дълбоко, накъсано — и продължи:

— И като се връщахме от апартамента на убиеца… Бяхме в купето — Еберт, Фест и аз. Еберт нещо се пенеше — първо по адрес на Кар, после — на генерала. Казваше неща, които никога не би дръзнал да каже в лицето на генерала. Когато го упрекнах, се намеси Фест. Той ми нареди да забравя какво е казал Еберт. Но аз не можах да забравя…

Хаавикко пак млъкна и се втренчи в дланите си. Когато отново вдигна очи, те бяха изпълнени със странна тъга.

— Не съжалявам за онова, което направих. Дори и сега си мисля, че не бих действал по никакъв друг начин. Беше просто… е, нека ти го разкажа. Срещнах се с генерала насаме и помолих да бъда преместен. Нали разбираш — чувствах се омърсен. Разбира се, генералът ме попита по какви причини го моля за това. Но когато се опитах да ги посоча, той ми заповяда да му обясня какво става. И аз му обясних. Казах му какво се говореше в купето.

Чен най-после издиша.

— Разбирам…

— Да. Можеш да си го представиш. Толонен побесня. Веднага извика Фест и Еберт. Аз не го исках, дори и тогава смятах, че няма да е правилно да изхвърлят Еберт от армията заради нещо, което е казал в някой разгорещен момент. Но всичко вече се беше изплъзнало от ръцете ми. И тогава…

— Фест подкрепи Еберт?

Хаавикко кимна.

— Не можех да повярвам. И двамата бяха толкова убедителни. Толкова, че после месеци наред сам се питах дали аз не съм сбъркал. Дали не съм си измислил всичко. Дали тяхната версия не беше всъщност истинската. Все едно бях сънувал лош сън. Само дето не можех да се събудя от него. И тогава се започна всичко. На този ден преди десет години.

От сенките до вратата отзад долетя глас:

— Добре си го спомнят този ден.

Двамата изненадано извърнаха глави. На вратата беше застанал някой — мъж-планина; главата му опираше о гредата, широките му рамене изпълваха рамката. Кар.

Чен веднага скочи от стола си. Спусна се и прегърна здравеняка, усмихнат до уши.

— Грегор! Да се беше обадил, че ще дойдеш!

Кар стисна раменете на приятеля си, усмихна му се, а след това погледна Аксел.

— Да. Добре те помня, Аксел Хаавикко. Спомням си как дойде да ме гледаш на арената. Но чак днес разбирам защо така изведнъж изчезна. Има защо да мразиш майор Еберт.

Хаавикко смутено сведе очи.

— Ако съм казал нещо неуместно, майор Кар…

Кар се разсмя. Фамилиарно беше обгърнал с ръка раменете на Чен, както баща прегръща сина си.

— Тук, у Као Чен, сме се разбрали за нещо и ти също трябва да го приемеш, Аксел. Тук, в този дом, няма чинове, няма официалности — разбра ли ме? Тук сме просто приятели. Така настоява Као Чен, а аз… — усмивката му стана още по-широка. — Е, тъй като съм по-старши по чин от тебе, и аз настоявам. Тук Чен е Чен, а аз съм Грегор.

Кар протегна ръка. Хаавикко бавно се изправи — гледаше протегнатата ръка и се колебаеше какво да направи. Но щом погледна Чен, забеляза как той го насърчава с поглед да я поеме.

Преглътна сухо.

— Благодарен съм ви. Но преди да ме приемете сред вас, трябва да научите още нещо за мене. — Погледна единия, после — другия. — Вие сте добри хора и не искам да имам тайни от вас. Трябва да знаете кой съм. И какво съм направил.

— Давай — насърчи го Кар с все още протегната ръка.

Хаавикко се вгледа в сивите очи на Кар — срещна погледа му, без да трепне.

— Чухте ме да казвам, че сякаш сънувам лош сън и не мога да се събудя. Е, десет години живях в този кошмар — ден и нощ. Но преди около месец се събудих. Пак се намерих в някакво легло в публичен дом, а до мене отново лежеше непознато момиче. Но този път то беше мъртво и знаех, че аз съм я убил.

Кар присви очи.

— Знаел си?

Хаавикко потръпна.

— Да. Съвсем ясно си го спомням.

Кар и Чен се спогледаха и размениха някакъв знак на разбирателство. После Кар отново погледна Хаавикко. Ръката му дори не беше трепнала — все още си стоеше така, протегната.

— Всички сме вършили неща, от които се срамуваме, Аксел Хаавикко. Дори и това, което казваш, че си сторил… дори и това не те прави лош човек. Виж например Чен. Той е добър човек, не мислиш ли?

Хаавикко погледна към Чен.

— Бих заложил и живота си за това!

— Значи сигурно ще се изненадаш, като научиш, че Као Чен е единият от двамата убийци, които си преследвал преди десет години.

Хаавикко поклати глава.

— Не. Не може да бъде. Те са мъртви — и двамата. Видях с очите си тялото на онзи куай.

Кар се усмихна.

— Не. Това беше друг човек. Човек, на когото Чен беше платил, за да се прави на него. Това не е нещо, с което той се гордее. А нещо, което би желал да не се е случило. Но въпреки това то не го прави лош човек.

Хаавикко сега гледаше Чен смаяно.

— Разбира се… белегът — той се наведе и прокара пръст по белега над лявото ухо на Чен. — Сега те познах. Ти беше онзи от филма. Заедно с твоя приятел — онзи, дребния. На главната на Ниво единайсет.

Чен се разсмя изненадано.

— На филм ли ни бяхте заснели?

— Да… — Хаавикко се намръщи. — Но аз все пак не разбирам. Щом си бил единият от убийците…

Кар отговори вместо Чен:

— Ли Шай Тун опрости Као Чен. И той забеляза онова, което аз забелязах веднага. Че Чен е добър човек. Честен човек — когато му се даде възможност да бъде такъв. Такива са мъжете — освен ако нуждата не ги оформи по друг начин.

— Или пък раждането… — добави Хаавикко. Отново се беше сетил за Еберт.

— Е? — Кар продължаваше да държи ръката си протегната. — С нас ли си, Аксел? Или ще оставиш миналото да налага отпечатъка си върху тебе?

Хаавикко погледна първо единия, после другия и след това, усмихнат чак до уши — от ъгълчетата на очите му аха-аха да потекат сълзи — протегна ръка и пое ръката на Кар.

— Чудесно — обади се Уан Ти от вратата. Тя премина покрай тях и се усмихна на Аксел, сякаш за първи път го посрещаше с „добре дошъл“. — Пък и тъкмо навреме. Хайде, идвайте и тримата и сядайте на масата, че яденето ще изстине.

* * *

Докато вечеряха, Кар нахвърли какво се е случило, откакто се беше завърнал от Марс. Единственият им ключ към масовите убийства ги бе отвел до малка клетка на Пин Тяо на Средните нива, на петдесет ли южно от Бремен. Хората му наблюдаваха кой влиза и кой излиза при терористите. Имаха строга заповед да не позволяват на Пин Тяо да разберат, че са под наблюдение, но това не беше нещо, което биха могли да вършат безкрай.

— Довечера ще вкарам там един отряд — Кар се облегна назад и избърса уста с опакото на дланта си. — По малките часове. Искам да заловя възможно най-много членове на Пин Тяо, така че трябва да сме нащрек!

Чен кимна. Устата му беше пълна. Предъвка и преглътна.

— Ще бъде трудно. Организацията им е много стегната и някой постоянно бди на пост. А като им излезеш насреща, се стопяват като сенки. Ще ти се наложи да ги притиснеш някак си в ъгъла. Но дори и да успееш, те по-скоро ще умрат, отколкото да се оставят да ги хванат.

— Да… но така биха направили и повечето хора, ако нямат друга възможност. Сун Цу е прав: остави на човека само един изход за бягство и неговата решителност да се бие до смърт ще бъде изцяло подкопана. Той ще осъзнае колко е сладък животът и ще се вкопчи в него. Така ще е и тази нощ. Ще им предложа път обратно към живота. Ако успея да хвана и само един от тях, може би ще се доберем до дъното на тази работа.

Хаавикко се усмихна. Този мъж изглеждаше и дори ядеше като варварин, но мислеше като генерал. Толонен не беше сгрешил преди всичките тези години, когато бе забелязал това в Кар. Хаавикко остави пръчиците и бутна купичката си, после бръкна в джоба си и извади бележника.

— Какво е това? — вдигна глава Кар.

Хаавикко му го подаде през масата.

— Виж сам.

Той наблюдаваше как едрият прелиства бележника. Отначало Кар просто се намръщи неразбиращо, след това започна бавно да кима, а на устните му заигра лека усмивка.

— Сам ли си направил всичко това?

— Да.

Чен бутна встрани купичката си и се наведе заинтересован напред.

— Какво е това?

Кар го погледна замислено.

— Анализ на официалното разследване на убийството на министър Лу Кан. И ако не греша, тук вътре има редица неща, които никога не са фигурирали сред откритията на комитета на танга.

Кар подаде бележника на Чен, след което погледна Хаавикко.

— Мога ли да запитам защо си го правил, Аксел?

— Имах заповед.

Кар се разсмя.

— Заповед?

— Да, от генерал Толонен, малко преди да ме уволни от служба. Помоли ме да съставя списък на заподозрените, колкото и невероятни кандидатури да включва той. Хора, които биха могли да стоят зад убийците. Беше пряка заповед; той никога не я е отменял.

Кар смаяно се втренчи в Хаавикко.

— Разбирам. Но тогава без съмнение Толонен би трябвало да разполага с него?

Хаавикко се поколеба, после наведе очи и поклати отрицателно глава.

— Разбирам — обади се след малко Кар. — А и може би си прав. След случилото се той е нямал причини да ти се доверява, нали? Маршалът би видял в това само опит да се захванеш пак с Еберт. Щял е да сметне, че си си измислил всичко това, за да дискредитираш враговете си.

Хаавикко кимна, след това отново вдигна очи — сега те горяха свирепо.

— Но вие познавате Еберт! Знаете какво представлява! И може би това — той посочи бележника в ръцете на Чен, — колкото и непълно да е, ще ни помогне да закопчаем това копеле!

Чен вдигна поглед.

— Прав е, Грегор. Доста интересно четиво…

— Интересно — да, но не и убедително.

Чен кимна замислено и отново се усмихна на Кар.

— Точно така. Но все е някакво начало. Нещо, върху което да се работи.

— Да…

Хаавикко забеляза как двамата си размениха знаещи усмивки и усети внезапна топлина, която го изпълни — чувство за принадлежност към нещо, към някого. Вече не беше сам. Сега бяха трима и заедно щяха да съкрушат Еберт, да разобличат кухата черупка, която той представлява.

Кар отново го погледна.

— Това единственото копие ли е?

— Не. Има и второ сред нещата, които съм завещал на сестра си Веза.

— Добре. — Кар се обърна към Чен: — В такъв случай ти се заеми с това копие, Чен. Давам ти две седмици платен отпуск. Започва от утре. Искам да проследиш накъде водят някои от тези нишки. Особено такива, свързани с хора, известни като приятели или бизнес партньори на семейство Еберт.

— Ами ако открия нещо?

Някой затропа силно по външната врата на апартамента. Тримата се обърнаха с лице нататък. Као Чен скочи на крака. Чуха се гласове; миг по-късно Уан Ти се появи на вратата.

— Съобщение за вас, майор Кар — рече тя. Това, че използва чина на Кар, им подсказа, че мъжът е в съседната стая и ги чува.

— Идвам — обади се Кар, но го нямаше съвсем малко време. Когато се върна, лицето му беше сгърчено от гняв.

— Не мога да повярвам! Мъртви са!

— Кой? — разтревожено попита Чен.

— Цялата група на Пин Тяо! Всичките осем души! — едрото тяло на Кар потръпна от гняв. След това той притвори очи и кимна. — Някой е знаел. Някой ни е изпреварил.

* * *

Еберт стоеше заедно със своя капитан Одън и се смееше, отметнал глава назад, когато пристигна Кар. По всичко си личеше, че тук е имало жестока престрелка. От едната страна на голямото кръстовище бяха наредени чували с трупове, а коридорите, които тръгваха от него, бяха осеяни с отломки.

Кар огледа труповете, после се обърна с лице към Еберт.

— Кой беше?!

— Кой е бил ли? — с троснат, почти войнствен тон подхвърли Еберт.

— Де Вор ли беше?

Еберт се изсмя студено.

— За какво говорите, майор Кар? Бяха Пин Тяо. Но сега са мъртви. Осем копелета по-малко от онези, които ни притесняват.

Кар замря на място — внезапно се беше досетил какво е станало.

— Ти ли ги уби?

Еберт отново погледна Одън и леката усмивка пак цъфна на лицето му.

— До крак.

Кар стисна юмруци, за да може да се овладее.

— Можем ли да поговорим някъде? — процеди той. — Насаме?

Одън посочи една стая встрани.

— Ще сложа пост.

— Няма нужда — отказа Кар. — Няма да се бавим много. Когато вратата зад тях се затвори, Кар се нахвърли върху Еберт.

— Тъпо копеле такова! Защо не докладва какво смяташ да правиш?! Кой ти е разрешил да действаш, без да ме уведомиш?

Очите на Еберт пламнаха.

— Не ми трябва твоето разрешение, Кар…

Кар се надвеси ядосано над него.

— Но в този случай ти трябваше! Маршал Толонен ми възложи да отговарям за това разследване и докато то продължава, ще ми докладваш на мене, разбра ли ме, майор Еберт? Прибързаната ти акция успя прекрасно да оплеска всичко! Бях поставил тази клетка под наблюдение!

Еберт погледна дръзко едрия и изплю отговора насреща му:

— Е, аз просто ти спестих труда, не е ли така?

Кар ядно разтресе глава.

— Нагло копеле! Не разбираш ли? Мъртви не ми трябват! Тази нощ щяхме да нахлуем! Исках поне един да хвана жив. А сега всичките отиват в земята, мамицата им, и само боговете знаят кога пак ще ни падне такъв шанс!

Еберт го гледаше кръвнишки, ръцете му трепереха от гняв.

— Не ми го тропосвай това на мене, Кар. Ти си я оплескал, не съм аз. Аз просто си вършех работата. Въз основа на получените доказателства. Щом не можеш да информираш своевременно колегите си офицери…

Кар вдигна ръка — пръстите му бяха напрегнати, сякаш се готвеше да фрасне Еберт по лицето, — после бавно я отпусна. С насилие нищо нямаше да постигне.

— Пострадал ли е някой от нашите?

Лицето на Еберт се изкриви. Той отмести поглед встрани.

— Неколцина… — гласът му беше приглушен.

— Колко „неколцина“?

Еберт се поколеба, след това отново вдигна поглед.

— Четирима мъртви, шестима ранени.

— Четирима мъртви! Ай-я! Какво си смятал да правиш, мамицата ти мръсна? — Кар поклати глава и се извърна отвратен. — Ти си лайно, Еберт — случайно да го знаеш? Как можа да прахосаш цели четирима души?! Трябваше само да изчакаш! Те щяха да излязат срещу тебе!

Еберт впи в гърба на едрия поглед, изпълнен с чиста омраза.

— Не беше толкова просто…

Кар се извърна.

— Всичко прееба!

Еберт отмести поглед, после отново го върна върху Кар. Изведнъж беше придобил по-заплашително излъчване.

— Според мен говори достатъчно, Кар. Разбра ли ме? Не съм от онези хора, с които е добре да си враг!

Кар се разсмя саркастично.

— Повтарям ти, майор Еберт. Или си забравил първата ни среща? — той се наведе напред и се изплю между краката на Еберт. — Ето! Току-виж това ти освежило паметта. И тогава беше лайно, и сега си си лайно.

— Не ме е страх от тебе, Кар.

— Не… — кимна Кар. — Не, ти не си страхливец, това ти го признавам. Но пак си си позор за униформата на танга и ако успея, ще те смажа.

Еберт се изсмя презрително.

— Само се опитай!

— Да, ще се опитам. Да знаеш само как ще се опитам, мамицата ти! Но не ме подценявай, Ханс Еберт. Спомни си само какво направих с майстор Хуа онзи път в ямата. Той ме подцени и сега е мъртъв.

— Това да не би да е заплаха?

— Приеми го както искаш. Но да се разберем като мъже, ако ме разбираш какво ти говоря. Само да си казал нещо на маршала, ще отричам до последно! Като тебе някога, преди десет години.

Еберт присви очи.

— Онзи офицер с тебе… Хаавикко беше, нали? Познах го това малко лайненце!

Кар се втренчи в Еберт — сега вече беше сигурен, че Хаавикко му е казал истината. После кимна.

— Да, Хаавикко. Но да не ти е хрумнало да се опитваш да му навредиш. Ако само си охлузи кутрето без основателна причина, идвам. И дори и хиляда от твоите приятелчета няма да ме спрат!

* * *

Цу Ма стоеше в двора на конюшните в Тонджиян и чакаше слугата да доведе арабската кобила. Огледа се — чувстваше се странно притеснен, разстроен от това, че тя не го е изчакала.

Беше се опитвал да я изхвърли от ума си, да прогони от сърцето си магията, с която тя го бе омагьосала, но нямаше никаква полза. Беше влюбен в нея.

Влюбен. Разсмя се — чудеше се на себе си. Никога досега не му се беше случвало. Никога досега за трийсет и седем години живот.

Трябваше само да затвори очи и нейният образ изникваше и караше дъха му да секне. После си спомняше онази вечер — там, на острова, под светлината на фенерите; как я бе гледал, докато тя изливаше душата си в песента; как гласът й сякаш беше гласът на неговия дух, който пееше, свободен като птичка сред нощния мрак. И по-късно, когато той беше във водата, бе видял как тя застана зад съпруга си и го наблюдаваше с любопитни очи, а погледът й трептеше по голите му гърди.

„Един живот? — беше попитала тя на вратата на разрушения храм. — Един живот!“ — сякаш той бе искал да каже нещо по-особено. Сякаш това го подканваше да я докосне. Но след като се бе навел да я погали по бузата, по шията, тя се бе дръпнала назад, сякаш той беше престъпник.

Дали не бъркаше? Дали не я беше преценил погрешно? Май така излизаше. И все пак тя му беше изпратила вест. Тайно. Мъничка ръкописна бележка, с която го молеше да й прости унилостта и пак да излезе с нея на езда. Дали това беше просто знак на учтивост — заради съпруга й — или в това имаше нещо повече?

Все още чуваше думите й: „Ако бях свободна…“

Дори и да мисли за подобна връзка беше лудост. Това би могло само да създаде вражда между клана Ли и него самия и да разклати вековните връзки между техните две семейства. И все пак само мисълта за нея го караше веднага да забрави всякакъв дълг. Тя го беше омагьосала, бе откраднала сетивата му. И това знаеше. Но и това беше нищо в сравнение с порива, който го тласкаше да я види пак. Да рискува всичко просто за да бъде с нея.

Чу, че прислужникът води арабската кобила, и се обърна.

— Чие хсия — поклони се момчето и му подаде юздите.

Цу Ма се усмихна и ги пое. После здраво сложи единия си крак на стремето и се метна на гърба на кобилата. Тя се втурна плашливо, но той я обузда с шпорите. Това беше конят на Ли Юан — конят, който бе яздил при последното си гостуване. Бавно обърна кобилата — свикваше с нея отново — после я пришпори и препусна вън от двора и на север, към хълмовете.

Знаеше къде ще я намери: там, до ръба на шадравана в храма, където бяха говорили за последен път. Тя беше там, извърнала глава; цялата й поза беше страшно безутешна. Лицето й беше бледо, много по-бледо, отколкото си го спомняше — сякаш беше болна. Намръщи се — нещо го беше разтревожило. После разпозна шокиран дрехите, с които бе облечена: туниката й за езда беше бледорозова, почти бяла, поръбена с черно, панталоните — лазурносини. А косата й… в косата й бяха вплетени рубини.

Тихо се разсмя учуден. Същите цветове… същите накити, които беше носила на първата им среща. Но какво ли означаваха те?

Щом се приближи, тя вдигна поглед — очите й бяха пълни с болка, устните — стиснати, устата й — странно твърда. Беше плакала.

— Не знаех дали ще дойдете.

Той се поколеба, след това се приближи и застана до нея.

— Не трябва да яздите толкова далече сама…

— Така ли?

Гневът в гласа й го смути. Той бръкна в туниката си и извади кърпичка.

— Ето… какво има?

Гледаше я как бърше бузите си, после — очите си. Тя потрепери леко и сякаш някой изтръгна сърцето му. Искаше да протегне ръце и да я прегърне, да я притисне здраво и да я утеши, но и преди беше бъркал.

— Боли ме, като те гледам да плачеш…

Тя го погледна, след това започна да мачка кърпичката.

— Не, не си виновен ти, Цу Ма…

Той навлажни устни и пак заговори:

— Къде е съпругът ти?

Тя се разсмя горчиво и се втренчи неподвижно във вкопчените си длани.

— Съпрузи! Какво е един съпруг — тиранин!

Гневът, който се изписа на лицето й, отново го изненада. Тя се обърна, вдигна глава и се взря в него с широко отворени очи.

— Той спи с прислужниците си! Видях го!

— А… — той се загледа във водата, в нейното отражение там, долу. — Може би защото е мъж…

— Мъж! — тя се разсмя саркастично. В огледалото на шадравана очите й срещнаха неговите — предизвикваха го. — Но мъжете са различни, нали? Дали имат различни апетити, различни нужди? — тя отново погледна към него, истинския, а не към отражението, принуждавайки го отново да вдигне очи и да срещне погледа й. — Говориш също като братята ми, Цу Ма. Те си мислят, че само заради пола си ме превъзхождат, а всеки глупак би могъл да види, че…

Тя млъкна, след което го погледна и се разсмя.

— Нали виждаш, дори и езикът ме предава. Бих могла да кажа, че съм „мъж на място“.

Той кимна — за първи път я разбра.

— И все пак нещата стоят така — каза той тихо. — Без това…

— Знам — прекъсна го тя нервно, после повтори по-кротко и с усмивка: — Знам…

Той се загледа в нея. Спомни си какво беше казала братовчедка й, Ин Ву Цай: „Фей Йен е била родена с тяло на жена, ала с душа на мъж“. Вярно беше. Изглеждаше толкова крехка, така чуплива и все пак в самата й сърцевина имаше нещо силно, нещо твърдо и безкомпромисно. Може би точно това го караше да я обича — несигурното равновесие на природата й. Това чувство, което му внушаваше — за огън под леда. За земност под повърхностната глазура.

— Ти не си като другите жени.

Каза го тихо, с възхищение и видя как очите й трепнаха, чертите й омекнаха.

— А ти? Като другите мъже ли си?

„Дали съм като другите мъже? — запита се той наум. — Или съм просто онова, което другите очакват от мене да бъда?“ Докато я гледаше, откри, че не може да си отговори. Ако да бъдеш танг означаваше най-свидното ти желание никога да не се сбъдне, то какъв беше смисълът да бъдеш танг? По-добре никога да не беше живял.

— Мисля, че да — отговори най-сетне той. — Моите чувства, желания, мисли са същите като на другите мъже.

Тя го гледаше напрегнато, сякаш се опитваше да разгадае някаква гатанка, която сама си беше задала. След това отмести очи от него и сведе поглед. На устните й играеше едва забележима усмивка.

— Да… но равновесието между тези неща прави от мъжа това, което е — не си ли съгласен, Цу Ма?

Той се разсмя.

— И, според тебе, при мене те са… в различно равновесие?

Тя го погледна дръзко.

— А, според тебе, не е ли така? — Тя вдигна гордо брадичка, черните й очи бяха широко отворени. — Всъщност аз не те познавам, Цу Ма, но това поне знам — знам, че ти би дръзнал да се изправиш срещу целия свят, за да получиш онова, което искаш.

Усети как целият замръзна. Значи и тя беше разбрала какъв е. Но се сдържа — спомни си как беше сгрешил предишния път. Да го отблъсне втори път би било немислимо, непоносимо. Преглътна и наведе глава.

— Не знам. Аз…

Тя се изправи рязко, приковавайки изненадания му поглед.

— Много говорим! — тя гледаше към конете, които пасяха малко по-нататък. — Това е нездравословно. Неестествено. — Погледна го отново. — Не смяташ ли?

Той бавно се изправи, очарован от това, как се менеше тя с всеки миг, от непостоянството на настроенията й.

— Какво предлагаш?

Тя се усмихна — изведнъж пак беше същата, каквато я бе срещнал първия път, весела и самоуверена; дълбочината й, крехкостта й — всичко това беше изчезнало.

— Сетих се — обади се тя. — Хайде да се надбягваме. До сигналната кула. Знаеш ли я?

Той присви очи.

— Минахме покрай нея на десет ли оттук, нали?

— Точно така — усмивката й стана още по-широка. — Е? Навит ли си?

— Да — разсмя се той. — Защо не? И по стръмнината, нали? Без да задържаме юздите?

— Разбира се — погледът й пресрещна неговия. — Без да задържаме юздите.

* * *

Фей Йен дръпна юздите, обърна се и погледна към стръмния склон под кулата. Цу Ма я следваше на около петдесет чи — конят му се напрягаше, бореше се да прескочи всяко следващо чи земя.

Очите й сияеха, гърдите й бързо се надигаха и спускаха. Чувстваше възбуда. Щеше да си спомня това надбягване.

Цу Ма дръпна юздите и спря до нея. Конят му изпружи шия, превъзбуден от преследването, и той се наведе да го погали по дългата муцуна. После погледна Фей Йен. Върху суровото му лице се изписа усмивка на удоволствие.

— Хубаво беше. От години не съм изпитвал подобна радост!

Той се засмя — дълбок, плътен смях, от който я побиха тръпки. След това протегна ръка и отметна кичура коса, паднал върху челото й. Ръката му се спря на бузата й.

За първи път я докосваше.

Той отдръпна ръката си, извърна се, изправи гръб и се заоглежда из долината. Намираха се в най-високата точка на разстояние двайсет ли. Зад гърбовете им в долината се издигаха възвишенията на Та Па Шан, но пред тях се простираше само равнината.

Или онова, което някога е било равнина. По времето на дядо му Градът се простираше едва до Чун Чин. Сега покриваше всички низини на Съчуан. Лъщеше в бяло на светлината на следобедното слънце — кристален шубрак, издигащ се на дузина ли от тях. От това място не го виждаше в пълния му мащаб, но знаеше, че изпълва басейна на Чан Чиан на осемстотин ли южно от планините, хиляда ли от изток на запад. Огромно плато от лед.

Приведе се на седлото, след това се обърна и я погледна. Тя беше вперила угрижен поглед в него. Така жената гледа мъжа си. Тази мисъл го накара да се усмихне и да си спомни защо беше дошъл.

Скочи от коня и се приближи до нея.

— Ела! — той й подаде ръка да слезе. Но този път не я остави. Този път я обърна с лице към себе си и я обгърна с ръце.

Тя го погледна с очакване — устните й бяха разтворени, долната беше леко издадена в почти брутален намек. Очите й го пронизваха — така свирепо настояваха. А тялото й — там, където го беше притиснал — сякаш искаше да се вдълбае в неговото.

Не беше сбъркал.

Целуна я — устните му смазаха нейните; отговори на нуждата й със своята нужда. Всеки се бореше с дрехите на другия — късаха връзките, освобождаваха се и после той я повдигна нагоре и проникна дълбоко в нея. Краката й обвиха гърба му, тазът й трескаво се устреми срещу неговия.

— Любов моя… — прошепна тя. Широко отворените й очи горяха, изящните й малки длани галеха врата му. — О, любов моя, господарю мой…