Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чун Куо (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broken Wheel, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дейвид Уингроув. Счупеното колело

Редактор: Светлана Комогорова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Валери Калонкин

Оформление: Силвия Янева

Печат ДФ „Балкан-прес“

ИК „Прозорец“

ISBN 954-8079-81-Х

История

  1. — Добавяне

Глава 13
Катрин

— Имаш ли нещо против да седна при тебе?

Той я погледна и се усмихна — сякаш я виждаше — създаваше я — за първи път. Беше толкова напрегнат, че изглеждаше неочакван, неестествен. И все пак той се усмихваше.

— При мене ли?

Изведнъж усети неувереност. На масата му имаше само един стол. Келнерите бяха махнали другите и го бяха изолирали. Така че никой да не може да го доближи.

Тя усети, че се изчервява. Шията и бузите й пареха, а след онзи първи поразителен контакт погледът й избягваше неговия.

— Е? — попита той и се облегна назад. Пръстите му бяха леко отпуснати върху кутията на поставения на масата пред него комсет.

Изглеждаше недостъпен и все пак се усмихваше.

— Аз… аз исках да… — очите й отново срещнаха неговите. Бяха дълбоки като пропаст. Задържаха погледа й, караха я да губи самообладание, — … да поседя при тебе.

Но изведнъж я обзе страх; тялото й се напрегна.

— Да седнеш? Къде? — той посочи с ръка празнотата. Усмивката му се разшири. После се смили. — Добре. Донеси си стол.

Тя донесе стол и го постави срещу него.

— Не. По-близо — той посочи мястото до себе си. — Не мога да говоря през масата.

Тя кимна и постави стола там, където й сочеше.

— Така е по-добре.

Продължаваше да я гледа. Очите му не се откъсваха от нейните от мига, в който го беше заговорила за първи път.

Отново я обля вълна от страх. Той не приличаше на никого от познатите й. Значи… Едва-едва поклати глава и усети как по гръбнака й полази тръпка. Не, никога досега не се беше чувствала толкова… безпомощна.

— С какво се занимаваш?

Не „Коя си?“. Нищо подобно на официално запознанство. Вместо това направо, без никакво стеснение: „С какво се занимаваш?“ Обелвайки всякаква повърхност.

Тя му се усмихна за първи път.

— Ами… рисувам.

Той кимна и за миг сви устни. После протегна ръце и хвана нейните. Заоглежда ги, заобръща ги в шепите си.

Толкова твърди, топли, изящни бяха ръцете му. Собствените й ръце сякаш бяха в клетка; пръстите й бяха по-тънки, по-бледи от онези, които ги държаха.

— Хубави ръце — отбеляза той, без да ги пуска. — А сега ми кажи за какво искаше да говориш с мене.

За ръце може би. Или за милион други неща. Но топлината, простата топлина на ръцете му, сгушили нейните, я беше лишила от дар слово.

Той отново сведе очи, проследявайки погледа й.

— Какво има, Катрин?

Тя рязко вдигна поглед и се втренчи в него — чудеше се откъде знае името й.

Той задържа взора си върху нея и лекичко се разсмя.

— Като седне човек тук, почти нищо не пропуска. Всичко се чува.

— И ти го чуваш? Всичко? И помниш?

— Да.

Сега погледът му не беше толкова напрегнат, толкова хищен и все пак все още й се струваше, че я гледа твърде втренчено — с толкова разширени очи, сякаш беше дрогиран. Но това вече не я плашеше; погледът му вече не я приковаваше там като вързана, с разголена душа и уязвима.

Страхът й се уталожваше. Топлината на ръцете му…

— Какво рисуваш?

Допреди миг това й се беше струвало важно. По-важно от всичко. Но сега? Тя наклони глава и впери поглед покрай него — забелязваше формата на главата му, начина, по който бе седнал — толкова отпуснат, толкова удобно му беше в собствената му кожа. Отново толкова неочаквано.

Той се разсмя. С прекрасен, открит смях. Радваше се на мига. Тя не мислеше, че е способен на такъв смях.

— Ама ти много приказваш, нали? И толкова красноречиво

При последната дума вдигна глава — произнесе я отсечено, изтънчено, личеше си, че иска да я развесели.

Тя се разсмя — меката му ирония й харесваше.

— Имаш си причина да дойдеш при мене, сигурен съм. Но сега просто си седиш тук няма, сияйна и… прекрасна.

Гласът му беше по-тих. Беше полупритворил очи — като черни, премрежени слънца.

Обърна дланите й и ги стисна, докосна китките й, проследи ускоряващия се пулс на кръвта.

Погледна го изненадано, после отново погледна лявата му ръка — беше забелязала ръбчето. Ясна, определена рязка, която описваше китката му.

— Ръката ти…

— Ръка — той я вдигна към лицето й, за да може тя да я огледа по-добре. — Нещастен случай. Когато бях дете.

— О… — пръстите й проследиха рязката и тя потръпна. Беше хубава, силна ръка. Захлупи с длан неговата, преплете пръсти с неговите и го погледна.

— Може ли да те нарисувам?

Очите му се разшириха — като че ли търсеше някакви значения в погледа й. След това й се усмихна — усмивката му беше като цвете, което бавно се разтваря под слънцето.

— Да — каза той. — Ще ми хареса.

* * *

Не беше най-добрият портрет, който някога беше правила, но го биваше — композицията беше стройна, седналата фигура — като жива. Тя отмести поглед от платното към реалността, седнала на леглото й, и се усмихна.

— Свърших.

Той я погледна разсеяно.

— Свърши ли?

Тя се разсмя.

— Портретът, Бен. Завърших го.

— А… — той стана, протегна се и пак я погледна. — Бързо се справи.

— Бързо — едва ли. Позираш ми вече горе-долу три часа.

— Три часа? — той се разсмя невярващо. — Съжалявам. Бях на километри оттук.

— „Километри“ ли?

Той се усмихна.

— Нищо, нищо. Просто стара дума, това е.

Тя се отмести и го пусна да застане пред платното — нямаше търпение да разбере какво мисли. Опита се да погледне картината с нови очи, сякаш я вижда за първи път — така, както я виждаше той. После го погледна отново.

Той се мръщеше.

— Какво има? — тя усети, че пулсът се качва в гърлото й. Той несигурно посочи платното.

— Аз къде съм?

Тя се изкиска.

— Какво искаш да кажеш?

— Това… — той вдигна картината от механичния статив и я хвърли на пода. — Пълен боклук, Катрин. Безжизнен боклук.

Тя замръзна на място — твърде шокирана, за да може да каже нещо — не можеше да повярва, че той беше способен да се държи толкова лошо, толкова… просташки. Побесняла го изгледа на кръв, след това се наведе и вдигна картината. Рамката се беше счупила и долният край на картината се беше повредил. Беше невъзможно да се поправи.

Тя притисна картината към себе си — дълбоката обида подхранваше изпълващия я гняв.

— Махай се! — кресна му тя. — Хайде, разкарай се, измитай се веднага!

Той се извърна, привидно незасегнат от избухването й, след това се наведе над леглото и взе папката си. Тя го наблюдаваше в очакване да напусне, да си тръгне, без да й каже и дума повече, но той се обърна към нея и й подаде папката.

— Вземи — срещна погледа й спокойно. — Ето какво искам да кажа. Това трябва да правиш, а не онзи боклук, който бъркаш с изкуство.

Тя се разсмя невярващо. Не, той беше просто невероятен.

— Нагло копеле такова!

Щеше й се да го плесне. Да го тресне с платното по самодоволната, безучастна физиономия.

— Вземи! — изведнъж тонът му беше станал по-настоятелен, бе придобил заповеднически нотки. После той странно се смекчи, гласът му омекна. — Просто погледни, това е. А след това, ако не разбираш за какво ти говоря, ще си отида. Просто си мислех, че ти си по-различна от останалите. Мислех си, че…

Той сви рамене и пак погледна към папката. Беше най-обикновена папка за картини — от онези, в които хората си носят холограмите. Черната й повърхност беше гладка.

Тя се поколеба. Очите й преминаваха по лицето му и търсеха други признаци на обида, но се виждаше само, че той е потиснат, разочарован от нещо. Тя се намръщи и остави картината.

— Добре де! — тросна му се и взе папката. — Не ти липсва нахалство, това го признавам.

Той не каза нищо. Гледаше я очаквателно; тъмните му очи сякаш улавяха и задържаха всеки един атом на нейното същество. Погледът му я смущаваше.

Тя приседна на края на леглото с папката в скута си и го погледна с полупритворени очи.

— Какво е това?

— Отвори и виж.

Тя мълча дълго с наведена глава; пръстите й проследяваха формите и силуетите, които я гледаха от листовете в папката. После го погледна с широко отворени очи. Целият й гняв си беше отишъл.

— Кой ги е рисувал?

Той седна до нея, взе папката и прелисти първите няколко репродукции.

— Това тук е от Караваджо — „Вечеря в Емаус“, рисувана преди повече от шестстотин години. А това… това е Вермеер, рисувана е почти шейсет години по-късно. Кръстил я е „Ателието на художника“. А това… е от Рембранд, неговата „Аристотел съзерцава бюст на Омир“, рисувана десет години по-късно. А това е „Лаокоон“ на Ел Греко…

Тя го хвана за ръката и му попречи да преобърне репродукцията. Взря се в разпрострелите се върху страницата бели силуети.

— Аз… аз никога не съм виждала нищо подобно! Те са…

Тя потръпна, след това го погледна — изведнъж я обзе страх.

— Защо никога не съм ги виждала? Искам да кажа, те са прекрасни! Някак истински…

Млъкна, изведнъж засрамена — беше се сетила за какво й намекваше той. Тя го беше нарисувала по традиционния начин — единствения, който й беше известен — но той беше виждал по-хубави неща.

— Какво означава това? — попита тя. Пръстът й обходи бледите, продълговати форми. — Кои са те?

Той се разсмя и поклати глава.

— Старецът в средата — той е Лаокоон. Той е бил жрецът, предупредил троянците да не вкарват в Троя дървения кон.

Тя поклати леко глава, после се разсмя.

— Троя ли? Къде е била тази Троя? И какъв дървен кон?!

Той се разсмя — отново същата онази откритост, странна естественост, внезапно изплува на повърхността.

— Това е древна легенда. За война, състояла се преди три хиляди години между две нации-държави. Война, която избухнала заради една жена.

— Заради жена ли?

— Да — той отмести поглед. На устните му играеше лека усмивка.

— Колко странно. Война заради жена! — тя преобърна листа. — Ами това?

Известно време Бен мълча, взрян в картината, след това я погледна.

— Ти как го схващаш?

Тя леко сви рамене.

— Не знам. По-различна е от другите. Те всичките са толкова… толкова тъмни, напрегнати, мрачни. Но тази… в нея има такава ведрост, такова познание има в тези очи…

— Да… — той се разсмя тихо; беше го изненадала. — Красива е, нали? Художникът се е наричал Модиляни и картината е рисувана около триста години след онези другите. Нарича се „Последна любов“. Момичето е неговата любима, жена на име Жана Ебютен. Когато той умрял, тя се хвърлила през прозореца от петия етаж.

Тя го погледна рязко, после отново наведе очи към картината.

— Горката! Аз… — поколеба се, след това го погледна в очите. — Но защо, Бен? Защо аз не съм чувала за нито един от тези художници? Защо не учим за тях в колежа?

Той я погледна.

— Защото не съществуват. Поне не официално.

— Какво искаш да кажеш?

Той се умълча, после поклати глава.

— Не. Опасно е. Не трябваше да ти ги показвам. Дари и да знаеш за тях, това е…

Понечи да затвори папката, но тя го спря и прелисти останалите репродукции. Най-накрая, малко преди да свършат, се спря на още една.

— Това — посочи тя. — Защо никога досега не съм го виждала?

Бен се поколеба, загледан в репродукцията, която тя му подаваше. Нямаше нужда да я поглежда — толкова силно беше отпечатана в паметта му — но въпреки това я гледаше и се опитваше да я види отново, освободена от контекста — така, както я виждаше тя.

— Това е Да Винчи — обясни той. — Леонардо да Винчи. Картината се нарича „Девата и младенеца заедно със света Ана и Йоан Кръстител“ и е нарисувана точно преди седемстотин и осем години.

Известно време мълча и разглежда репродукцията, след това отново го погледна — сега очите й бяха пълни с болка и настоятелност.

— Да, Бен, но защо? И какво искаш да кажеш с това, че не съществували? Тези картини съществуват, нали? Ами хората, които са ги нарисували — и те са съществували, нали? Или всичко това е някаква шега?

Той поклати глава — изведнъж се беше изморил. Той ли беше виновен, че тези неща бяха изчезнали от света? Той ли беше виновен, че криеха от тях истината? Не. И все пак усещаше ужасна вина само защото го знаеше. Но вина ли беше? Нямаше ли нещо общо с онова чувство, което имаше, откакто беше дошъл тук, в Града? Това чувство, че само той е реален? Това ужасно чувство за отдалеченост от всичко и всички — сякаш ако протегнеше ръка да докосне каквото и да било, то щеше да се разпадне и да го остави там, сред нищото, да пропада към Земята.

Чу гласа на стареца да отеква в главата му:

Призраци ли? Че то тук няма нищо друго освен призраци. — и потръпна.

Защо й ги беше показал? За да направи някаква връзка? За да се увери, че не е единственото живо и дишащо същество сред този огромен мираж, тази къщичка от карти?

Може би. Но сега разбираше какво е направил. Беше я посветил. Беше я съблазнил, като й даде да съзре един друг свят. И сега какво? Да отстъпи и да й каже, че трябва да забрави всичко, което е видяла, или да я отведе още една крачка по-нататък?

Погледна я, хвана я за ръката — в този кратък миг беше в точката на равновесие между двата курса, които можеше да поеме. Тогава се усмихна и стисна ръката й.

— Чела ли си „Брулени хълмове“?

Тя се поколеба, после кимна.

— Добре. Искам тогава да я прочетеш отново. Но този път оригиналната версия. Така, както е била написана за първи път преди триста и шейсет години.

— Но това е… — тя се разсмя, след това сведе очи. Всичко това я тревожеше. — Какво правиш, Бен? Защо ми показваш всичко това?

— За да те събудя. За да те накарам да видиш всичко така, както го виждам аз — и отмести очи. Погледът му отново се плъзна към повредената картина на статива. — Вчера срещнах един човек. Лу нан джен. Нали знаеш кого наричат пещарят. И той рисуваше. Не като тебе. Нямаше твоите умения с четката, окото ти за класическа композиция. Но притежаваше нещо, което ти не притежаваш — което цялото изкуство на хан не притежава: поглед. Той виждаше ясно под повърхността на нещата. Чак до костите. Разбираше какво кара дадено нещо да цъка и го изобразяваше — ясно, силно. За себе си. Така, че да може да го разбере докрай. Когато ти дойде при мене в кафе „Бургундия“, аз си мислех точно за него — за онова, което беше направил; как бе прекарал живота си в опити да изобрази прозренията си, съня си. И изведнъж се зачудих какво ли ще е да събудиш това у някого. Да го накараш да разцъфти в душата на някого, който има таланта да го изобрази така, както трябва да бъде изобразено. А после се появи ти и аз си помислих…

Сега тя го гледаше втренчено, изпънала шия, с очаквателно разтворени устни.

— И си си помислил какво?

Той се обърна и я погледна.

— Какво смяташ да правиш днес следобед?

Тя се отпусна назад разочарована.

— Нищо. Защо?

— Би ли искала да дойдеш с мене някъде? Някъде, където никога досега не си била?

Тя присви очи.

— Къде?

— Някъде, където никой никога не ходи. Там долу. В Глината.

* * *

Бен беше наел човек да върви на десет крачки пред тях — държеше високо издигнат фенер, чиято яростна бяла светлина осветяваше фасадите на стари сиви каменни сгради. Острите им форми стърчаха сред дълбокия сумрак.

Бен държеше друг, по-малък фенер: лека лампа с дълга, тънка дръжка. Светлината й беше по-мека и хвърляше малка локва от перлени отблясъци около разхождащата се двойка.

Катрин стискаше ръката му, очарована и уплашена. Не знаеше нищо за това. Мислеше си, че всичко е било разрушено. Но то си беше тук — запазено, изоставено, зарязано в мрака; изолирано от дивата пустош, която го заобикаляше.

Докато вървяха, гласът на Бен изпълваше кухия мрак — говореше по памет, разказваше й историята на това място:

— За разлика от всички предишни архитекти, човекът, разработил Града Земя, не е оставил никакво място за старото. Новото е било всичко за него. Разбира се, най-високите сгради са били унищожени, но останалото е било просто застроено отгоре, сякаш миналото вече изобщо не им е трябвало.

— Той се обърна и я погледна. — Онова, което имаме сега, е не толкова нова форма на архитектура, колкото нова геологична епоха. С Града Земя ние влязохме в технозоя. Всичко друго е останало назад, в Глината.

Той млъкна и посочи кръгъл купол, който фенерът на водача беше осветил.

— Забелязала ли си, че в нашия Град няма куполи — дори и в именията на Първото ниво? Не. Има копия на архитектурата на хан, разбира се, макар че това са скорошни тенденции — неща от последните петдесет-шейсет години. Но от Стария Запад не е останало нищо. Цялата елегантност на линията е била заменена с по-твърди форми — шестоъгълници, осмоъгълници, преплитания на сложни кристални структури, сякаш светът е замръзнал.

— Но това… — тя посочи изпъкналата извивка на купола. — Това е красиво!

— Да, нали?

Тя поклати глава — не разбираше.

— Но защо?

— Желание за уеднаквяване, както предполагам. Неща като купола ни внушават чувство за индивидуалност. А те не са го искали.

Тя сви рамене.

— Не те разбирам.

Бен се огледа. Кръгът от светлина се простираше съвсем наблизо. Зад него огромната каменна сграда сякаш се разтваряше в първичния мрак. Сякаш те нямаха никакво друго съществуване освен онова, което им даваше светлината при преминаването си през царството им. При тази мисъл Бен се усмихна — разбираше, че тук е ключът към онова, което правеше той самият. Защото той, художникът, беше светлината, създаваща малкия кръг от подобие на реалност навсякъде, където минаваше.

Обърна се и погледна момичето.

— Когато всичко се е разпаднало малко преди да бъде построен Градът Земя, е било време на огромни ексцесии — на израз на индивидуалността, който няма равен на себе си в човешката история. Архитектите на Града Земя — Цао Чун, министрите му и техните слуги — идентифицирали симптомите като причина. Виждали в ексцесиите и екстравагантността, красотата и изразителността културни вируси и искали да ги унищожат. Но имало твърде много за унищожаване. По-лесно щяло да им бъде да унищожат човешкия вид. Твърде дълбоко е било вкоренено. И вместо това те се опитали да го замаскират — да го погребат под нови форми. Градът Земя е трябвало да бъде място, където никой да няма нужда от нищо. Където всичко, нужно на физическото „аз“, да бъде осигурено. Трябвало е да бъде Утопия — светът отвъд реката с прасковени цветове.

Тя се намръщи — това определение й беше непознато — но сега той почти не забелязваше присъствието й. Бавно я поведе през лабиринта от улици — двойната светлина се отразяваше горе в тавана като слънцето и луната.

— Но Градът бил клетка. Той се грижел само за земното, за физическото съществуване. Но не се грижел за висшето, за душата — за душата с криле, която искала да лети.

Тя учудено се разсмя. Но, разбира се, птиците се държаха в клетки. Че кой беше чувал за птица, която свободно да хвърчи насам-натам?

Стените се затвориха от двете им страни. Сега вървяха по тясна задна уличка — водачът беше само на няколко крачки пред тях, лампата му разсейваше мрака с ярката си бяла светлина. За миг им се стори, че се намират в Града.

Освен ако не погледнеш нагоре; освен ако не спреш и не се вслушаш в тишината; ако не усетиш мрака, който те заобикаля отвсякъде.

Бен мълчеше, вперил поглед встрани. После се обърна към нея:

— Трябвало е да бъде пейзаж, лишен от всякакво значение. Пейзаж от несвързани с нищо форми.

Спря и тя също бе принудена да спре. Но сега тя вече искаше да се измъкне оттук — въпреки цялата странна красота на това място. Тук се чувстваше притеснена. Уплашена и уязвима.

— Ние сме земни създания, Катрин — очите му се взираха в нещо сред мрака отвъд яркия кръг светлина. — Земни създания… и все пак… — той се поколеба, сякаш го беше заболяло. — И все пак искаме да летим. Според тебе не е ли странно?

Тя погледна зад него, към дебелия тухлен зид — геометричен орнамент сам по себе си.

— Не знам — обади се тя. — Може би винаги сме търсили начин да създадем нещо като Града. Може би той е само съвършеният израз на нещо, което винаги сме носили в себе си.

Той я погледна яростно и разтърси глава.

— Не! Той е смърт — това е той! Смърт!

Потръпна. Тя го усети с дланта си — тръпка на отвращение. Досега не го разбираше, но вече го прозря — защо се беше изолирал. Защо винаги изглеждаше толкова враждебен.

— Говориш така, сякаш не си от Града — обади се тя. — Сякаш… — но не довърши мисълта си. Ако искаше, той щеше да й го каже.

— Ние пазим имената — продължи той, — но те вече не означават нищо. Отрязани са. Както и повечето от нас са отрязани.

— Но не и ти — обади се тя след малко.

Той се разсмя, ала не каза нищо.

Тази негова загадъчна страна вече я дразнеше. Измъкна ръката си от неговата и тръгна напред. Той я последва — светлината на лампата му хвърляше бледи сенки върху едната страна.

Беше ядосана. Обидена, че той не й прави никакви отстъпки. Сякаш тя не означаваше нищо за него.

Спря и се обърна с лице към него.

Той стоеше там, вдигна високо фенера; светлината чертаеше странни линии по лицето му; сенките го караха да изглежда объркано — наполовина в светлина, наполовина в мрак.

— Да продължаваме ли? — попита той. Но тя не можеше да разчете нищо по лицето му. Чертите му бяха строга маска от сенки и светлина.

— Тук е ужасно!

Той се обърна, пак се огледа — светлината трепна при движението му и хвърли прозрачни ярки отблясъци по стъклата на прозорците. Мъртви, черни стъклени очи, в които се отразяваше нищото.

Тя протегна ръка и докосна рамото му.

— Да се връщаме, Бен. Моля те. Нека да се върнем в Оксфорд.

Той се усмихна горчиво, после кимна. Значи обратно в Оксфорд. Името не значеше нищо за нея в края на краищата. Но през последните два часа те се намираха именно в Оксфорд. Място, което не приличаше на ярката нереалност, изградена върху него. Истинско място. Въпреки всичкия мрак.

* * *

В съня си се видя как върви до него. Той държеше фенера високо над главите им, потъналият в сумрак древен град ги обкръжаваше. Подът на Града се губеше в мрака над тях.

Пак видя лабиринта; видя тъмните му, тайни реки Изида и Чаруел, които течаха по вените на земята тихо като кръв. Думите му. Неговите образи. В съня си стоеше заедно с него на стария каменен мост, а плътта й беше свързана с неговата чрез дланите. И когато той вдигна фенера, водата засия. Сияеше във виненочервено, а дълбините под повърхността бяха черни като мастило.

Събуди се — беше й горещо, тресеше я. Светна нощната лампа. Беше четири сутринта. Надигна се, разтри длани и ги погледна учудено и облекчено. Толкова истинско беше. Беше усетила как плътта й потъва в неговата и как двете пулсираха в един ритъм, беше видяла тъмното като вино течение на водата под каменната дъга на моста…

Толкова истинско, че събуждането сякаш беше стъпка надолу.

Известно време седя така и трепереше — не от студ, а от сюрреалистичното усещане за нейното друго „аз“. Нейното спящо, сънуващо „аз“, което също като онази фигура от съня вървеше през мрака и не разбираше нищо.

Затвори очи — опитваше се отново да хване образа, но той избледняваше бързо, а чувството й се изплъзваше. После и пулсът му заби на пресекулки и замря.

Стана и се приближи към платното, след това седна на стола пред него — с голите си хълбоци усети студената седалка. Пръстите на краката й обгърнаха кръглата греда. Тялото й беше извито и слабо като тяло на котка, а красивата й, прилична на пламък коса падаше надолу по гърба й. Плътта й беше като слонова кост между живите й кичури.

Взря се в картината и внимателно я заоглежда.

Беше тъмна. Във визуалната структура преобладаваха нюанси на червеното и зеленото, ярко контрастиращи, очертани от черното, което кървеше от краищата на картината. Остри, ъгловати форми — боята беше дебело напластена по платното с ръбове и сенки като пейзаж.

Лицето му я гледаше отсреща. Петънца от червено и зелено като стъкълца оформяха плътта му. Зеленото на очите му беше толкова ярко, че сякаш сияеше и потапяше всичко останало в мрак.

Беше го изобразила седнал на стол, с леко приведени напред рамене, с напрегнати ръце, сякаш аха-аха щеше да се надигне. Дългите му възлести пръсти бяха вкопчени едни в други здраво, почти любовно.

В композицията имаше рязкост, абстрактност, в които никой от приятелите й не би разпознал нещо, присъщо на нея — и все пак отдолу прозираше нещо по-меко: вторично присъствие, което в един момент започваше да доминира, след като онова първоначално чувство за ъгловатост и мрак се уталожеше.

Картината живееше. Тя се усмихна — знаеше, че тук беше надминала себе си. Това беше пробив. Нов вид изкуство. Не мимикрията, която толкова отдавна бе приела за свое изкуство, а нещо ново, различно по вид от всичко, правено от нея досега.

Зад твърдостта на формите се долавяше аура. Светлина зад тъмнината. Нежност зад онези резки, остро скулптирани форми. Тъмното му изсечено лице ставаше все по-меко, колкото повече го гледаше; очите — все по-малко яростни и все по-нежни.

Протегна ръка и докосна долната повърхност. Пръстите й проследиха бялата черта там, където фигурата се сливаше с мрака. Под тази черта онова, което на пръв поглед изглеждаше просто черта, приемаше нови форми, нови структури — крехки вариации на сивото и черното.

Сгради. Странни архитектурни форми. Призрачни образи, които беше видяла насън. Всичко се тълпеше там: уловено в капан, притиснато долу под тънката бяла линия. Като белег върху тъмната плът на платното.

Наведе глава и присви очи. Фигурата беше вдървена, почти безжизнена на стола и все пак в нея се долавяше намек за чиста сила, за напрегната, почти плашеща жизненост. Двойнственост във всичко: нещо, което не бе осъзнавала, докато той не й го показа.

Отпусна се доволна, изправи гръб и положи длани на коленете си. После се протегна, ръцете й се извиха нагоре, след това — назад, малките й твърди гърди се надигнаха. Стисна юмруци във въздуха, прозя се и се засмя. Чувстваше се добре.

Наведе се напред и включи графичната клавиатура под долния край на картината, след това натисна един клавиш и накара платното да се завърти на 360° в пространството.

Фигурата се извъртя бавно и представи на наблюдателя лявото си рамо. Лицето премина в профил.

Натисна „пауза“, после се облегна назад и се загледа във фигурата. Беше хубав. Не, нещо повече: беше красив. И тя бе успяла да улови нещо от това. Някакво качество, което се беше борила да хване от самото начало. Бяс — който той едва удържаше вътре в себе си.

Премести фокуса към китката, към мускулите там. Наведе се напред, вгледа се, докосна твърдите ръбове на повърхностите — забеляза какво беше извлякла машината от нейните намерения.

Взира се още известно време, след това се захвана за работа — примъкна палитрата в скута си и заработи над проекта с леките скалпели. Нанасяше почти незабележими промени, после отново премести фокуса, без да откъсва поглед от платното — челото й се пресичаше от бръчка на напрегнато съсредоточаване, тялото й беше прегърбено, надвесено над картината. Дланите й работеха върху пластичната повърхност, придаваха й дълбочина.

Когато свърши, беше почти осем часа и изкуствената зора на ранните часове се промъкваше между процепите на щорите. Но всичката умора беше изтекла от костите й.

Искаше й се да го види.

Робата й беше метната на стола до леглото. Навлече я, приближи се до комсета и набра кода му по памет. След миг лицето му се появи на плоския екран до ръката й. Тя го погледна и се усмихна.

— Трябва да те видя.

Усмихна й се нежно в отговор.

— Тогава ще дойда.

Екранът потъмня. Тя поседя пред него още малко, след това се извърна. Наведе се и вдигна книгата, която беше пуснала до леглото си само преди часове. Известно време се взира в обложката й като омагьосана, после я отвори, избра наслуки пасаж и се зачете.

Потръпна. Беше точно така, както бе казал Бен. Нямаше място за сравнения. Беше толкова странна и толкова прекрасна книга. Почти неприлична и все пак прекрасна. Нямаше как да се отрече — прекрасна.

Романът, който си спомняше, беше тъп и кратък поучителен разказ — историята на някакво момче от Глината, взето за отглеждане от фамилия от Първо ниво, което се беше отплатило за доверието им, като се бе опитало да поквари достойната дъщеря на дома. В тази версия синовната преданост надвиваше страстта. Но това…

Поклати глава, после остави книгата. Въпреки всичките ексцесии беше толкова по-реална, толкова по-истинска от другата. Но какво означаваше тя? Какво значеха всички тези неща? Картините, странните сгради под Града, а сега и това… този разказ за диви мочурища и дивашки страсти. Какво беше всичко това?

Къде беше намерил Бен всички тези неща? И защо тя не беше чувала за тях досега нищо?

Защо!

Седеше на леглото, а по гръбнака й пълзеше лека тръпка — като последица от шок. Неща, които съществуваха — и все пак не съществуваха. Неща, за които, ако Бен беше прав, беше опасно човек дори да знае. Защо съществуваха тези неща? Какво означаваха?

Затвори очи, съсредоточи се, замря неподвижно, успокои вътрешните гласове, след това пак се наведе напред и се опря на лакти.

Той идваше. Точно в момента идваше насам.

— Тогава ще дойда.

Чуваше гласа му; виждаше го ясно с вътрешния си взор. Усмихна се и отново отвори очи. Още дори не я беше целунал. Не беше преминал отвъд тази първа дребна крачка. Но, без съмнение, и това щеше да се случи. Без съмнение? Иначе защо да започва?

Изправи се, огледа се, след това се разсмя. През нея премина лека тръпка. Не, още не я беше целунал. Но може би този път… Може би.

* * *

Бен беше застанал на вратата отпуснат — едната ръка небрежно бе хванала ръба на плъзгащия се панел, а с другата приглаждаше косата си.

— Наистина… — обади се той. — По-скоро бих искал да те заведа на закуска.

Изглеждаше въодушевен, странно доволен — но от себе си, а не от нея. Почти още не я беше погледнал.

Почувства се отхвърлена. Нищо.

— Ще ми се да ти приготвя нещо… — пак подхвана тя. Знаеше, че вече го е казала. Той отново поклати глава. Такова отчетливо движение. Безкомпромисно. Оставяше я като в небрано лозе. Горчива болка сви мускулите на корема й. Но беше забелязала как очите му неуморно щъкат из стаята, без да се спрат нито за миг върху нещо. Плъзгаха се по повърхността, сякаш не забелязваха нищо.

Сякаш онова, което виждаше наистина, не се намираше в стаята.

Обърна се и забеляза, че той гледа покритото платно. Но в очите му нямаше любопитство. Сега изглеждаше откъснат от света, а не притиснат с лице към него. Никога досега не го беше виждала такъв — толкова възбуден и все пак толкова откъснат от всичко.

Погледа го още миг, след това сви рамене и метна изящната си чанта на рамо.

— Добре, готова съм.

Намериха тихо местенце от другата страна на Зеленината срещу кафе „Бургундия“. Отначало се хранеха мълчаливо; завесата ги ограждаше в тясното сепаре и създаваше илюзия за уединеност. Но въпреки това и от двете им страни се носеха гласове. Ведри утринни гласове. Гласовете на онези, които досега бяха спали и вече посрещаха деня свежи и бодри. Дразнеха я също толкова, колкото и неговото мълчание. Нещо повече, той я дразнеше. Дразнеше я с начина, по който я беше довел тук, а след това бе престанал да й обръща всякакво внимание.

Погледна към ръцете му, положени на масата — видя колко небрежно бяха отпуснати там, от двете страни на плитката опразнена купа. През прозрачната повърхност виждаше призрачните им образи — бледи, ала отчетливи, изкривени от двойната плътност на леда. Беше толкова вглъбен в себе си. Така изолиран от света. Сякаш в този миг й беше по-лесно да проникне зад тази повърхност и да хване призрачните ръце, отколкото да протегне ръка и да сграбчи топлата реалност.

Усети странен натиск — нещо притискаше главата й и й пречеше да срещне очите му. И все пак нищо реално. Това беше призрак, който сама бе измислила — слабост на собствената й структура.

Отмести очи; втренчи се в недокоснатата си закуска. Не беше казала нищо за новата си картина. Нито пък беше питал за какво се е обаждала. За всичко, което бе почувствала, докато се взираше в ожесточените черти на лицето му. Беше я отрязал. Пресякъл всички пътеки помежду им. Беше й запушил устата. Бе премахнал всички пътища между тях. И докато тя седеше там, й се искаше да притежава силата да се изправи и да го остави да се взира в празната си купичка.

Като че ли това беше възможно.

Усети как вътрешното й напрежение се натрупва, докато накрая не можа да го понесе. После той протегна ръце, хвана нейните и заговори. Топлината им разсейваше всичката нервна енергия, разрушаваше призраците, станали огромни от мълчанието.

— Опитвала ли си някога истинска храна, Катрин?

Вдигна озадачен поглед и срещна очите му.

— Как така истинска!

Той се разсмя и посочи купичката й.

— Знаеш ли, никога не съм те виждал да ядеш. Дори и една хапка — ръцете му държаха нейните здраво, но без никакъв натиск. В очите му просветваше палаво пламъче. Досега не го беше виждала такъв.

— Ям — обади се тя и отново го накара да се разсмее на нападателния тон, с който го произнесе. — Но продължавам да не те разбирам.

— А — обади се той. — Значи отговорът е „не“.

Тя поклати глава — пак я беше ядосал, но по различен начин. Дразнеше я. Не беше честно.

Той наведе глава.

— Странно е какво става важно. Без никаква видима причина. Нещата те грабват. И не те пускат.

Пак вдигна поглед — от очите му беше изчезнала цялата закачливост. Онази напрегнатост се бе върнала. Онази трескавост.

— Ами твоята мания каква е? Храната ли?

Забеляза веднага, че шегата й не беше на място. В това той изглежда беше уязвим. Широко отворен.

Може би тъкмо това беше манията. Нещо, срещу което той не можеше да се защити. Дори с хумор.

„Значи така — помисли си тя. — А твоята мания е истинското.“

Известно време той не каза нищо. Тя наблюдаваше движението на черните му изразителни очи. Настроенията на морето под яркозеленото. Повърхността и подвижните течения. След това я погледна и заговори:

— Ела с мене. Искам да ти покажа нещо.

* * *

Апартаментът на Бен се намираше в северната част на кантон Оксфорд, в края на модерен студентски район. Катрин стоеше сред голямата стая и се оглеждаше.

— Никога не съм си представяла… — измърмори тя на себе си; след това се обърна и го забеляза на вратата с две пълни с вино чаши.

— Ти си привилегирована — обади се той и й подаде чаша. — Обикновено не пускам никого тук.

Тя се почувства едновременно и зарадвана, и раздразнена. Трудно беше да разбере какво точно искаше да каже с това.

Стаята беше дълга и просторна, оскъдно мебелирана. На средата на плюшения килим беше поставено ниско канапе, а до него — мъничка масичка за кафе с проста форма. За разлика от апартаментите на приятелите й обаче тук нямаше картини по стените, нито разни дреболии и статуетки по масата. Беше спретнато, почти празно.

Огледа се разочаровано. Очаквала бе нещо повече. Нещо като апартамента на Сергей.

Бен я наблюдаваше. Срещна погледа му и забеляза, че той се усмихва, сякаш чете мислите й.

— Много е голо, а? Като декора на някоя драма, поставена с ужасно много вкус!

Тя смутено се разсмя.

— О, не се безпокой. Това е — той описа голям кръг с ръка — един вид маска. Параван. За в случай че се наложи да поканя някого.

Тя отпи от виното и го изгледа рязко — опитваше се да схване какво иска да й каже.

— Е? — попита тя най-накрая. — Какво щеше да ми показваш?

Той посочи през стаята с чашата. На далечната стена имаше панел. Плъзгащ се панел с лек намек за ключалка, която се задейства с палец.

— Мистерията е разбудена — обади се той. — Ела.

Последва го — чудеше се защо ли той играе тези игри.

Във всичко друго беше толкова директен. Толкова самият себе си. Защо тогава всички тези номера и заобикалки? Какво криеше? От какво се боеше?

Пръстите му набраха някаква комбинация на ключалката. Тя светна и той натисна вдлъбнатината с десния си палец. Вратата изсъска и разкри втора стая — също толкова голяма, колкото и онази, в която се намираха.

Тя пристъпи вътре, впечатлена от контраста.

Защото въпреки размерите си стаята беше претъпкана с какво ли не. Стените бяха покрити с полици. Между тях висяха картини и репродукции. До отсрещната стена имаше малко единично легло — чаршафите бяха омачкани, покривката — дръпната встрани. На нощната масичка стоеше купчина книги, на пода до леглото — също. Истински книги, не касети. Също като онази, която й беше дал. Устните й се разтвориха в изненадана, радостна усмивка. Но онова, което наистина грабна вниманието й, беше апаратът в средата на стаята.

Тя прекоси стаята и застана до него.

— С това ли се занимаваш? — попита. Усети, че машината трепери; щом я докосна, деликатните й крайници се люшнаха.

Скелето на машината беше покрито с тънки жички като люлка. Вътре имаше марионетка в цял ръст — подобие на човек с лице без черти, с гладки длани, без нито една бразда. Формата беше като машината — почти жива — откликна с трепет на докосването й. Белите й, почти прозрачни повърхности отразяваха светлините от тавана в проблясъци и искри.

Беше прекрасно. Само по себе си това беше произведение на изкуството.

— Прави ли нещо?

— Сама не. Но да, в известен смисъл аз се занимавам тъкмо с това.

Тя го погледна бързо, после пак отмести поглед към машината. Спомни си какво беше казал Сергей — че бил техник, учен. Но дали това отговаряше на всичко, което той знаеше за изкуството? На цялото това интуитивно, дълбоко, спечелено познание? Намръщи се — опитваше се да разбере, да нагласи нещата така, че да се връзват едно с друго. Погледна основата на машината и забеляза плътната ширина на лентите, намотани около ролките като някаква груба останка от технологичното минало. Никога досега не беше виждала нищо подобно.

Заобиколи машината — опитваше се да схване за какво служи. Не можа.

— Какво е това? — попита тя най-накрая.

Той застана от другата страна на машината и я погледна през крехкото скеле и през тънката паяжина на жичките.

— Тъкмо затова те доведох тук — да го видиш.

Усмихваше се, но зад усмивката тя усещаше колко е напрегнат. Това беше важно за него. По някаква причина беше много важно.

— Ще ми се довериш ли, Катрин? Ще направиш ли нещо за мене?

Тя се втренчи в него — опитваше се да го разгадае, но беше невъзможно. Той не беше като другите. Трудно беше да се каже какво иска и защо го иска. За миг се поколеба, после едва-едва кимна — виждаше колко е напрегнат, как беше очаквал друг отговор.

Извърна се за миг, след това пак се обърна към нея — вълнението, което беше мярнала по-рано, отново светеше в очите му, ала този път я обгръщаше, омагьосваше я.

— Прекрасно е. Най-хубавото нещо, което съм правил. Ти само почакай. Ще видиш колко е прекрасно. Колко е истинско.

В гласа му се долавяше нещо странно, почти детско — някаква невинност, която я шокира. В този миг той беше толкова открит. Така изцяло уязвим. Погледна го с очи, току-що отворени за сложността на този странен млад мъж. За силите, които се бореха помежду си да надделеят в природата му.

Странно, искаше й се да го притегли към гърдите си — така, както майката би притеглила детето си. И все пак в същото време го желаеше така яростно, че потръпна, уплашена за себе си.

* * *

Бен се изправи до рамката и я погледна. Катрин лежеше по гръб — гола, със затворени очи, клепачите й трепкаха. Гърдите й се надигаха и спускаха леко, сякаш спеше; червената й коса беше разпиляна на красиви златисто-червени кичури по бузите и шията й.

Подпори крепяха тялото й, но шията й беше скована от твърда поставка, обградена от чувствителни ледени нишки — сякаш главата й беше затворена сред стъклени отломки. Фина мрежа от жици се разпростираше от тясната лента под тила й и се спускаше надолу по цялото й тяло. Ивици лента прикрепяха мъничките, чувствителни на допир датчици към плътта й на равни интервали. Всичко осемдесет и една свръзки, повече от половината — директно с черепа.

Формата лежеше на леглото, без да помръдва. Бен погледна познатия й силует и се усмихна. Моментът почти беше дошъл.

Взря се в контролното табло. Осем малки екрана се тълпяха в левия край на дисплея, на всеки се виждаше скица на череп. Просветнаха в ярка последователност от първични сигнали, някои части от всеки образ се разраснаха, после се свиха.

Под рамката една лента се завъртя бавно между ролките. Беше стандартна изработка — оригинално пай пи, но разцепено в края. Над това работеше — това беше новото нещо, което така го вълнуваше. Наблюдаваше как образите трепкат, лентата се навива и пренавива. След това погледна отново към момичето.

Крайниците й трепнаха леко — мускулите се съкратиха там, където датчиците се свързваха с нервните центрове. Беше рудиментарно, но се виждаше. Такова движение седмици наред би причинило увреждания, някои от които — необратими. А някога пристрастените бяха прекарвали месеци в Черупките си.

Сигналът за проследяване се появи на всеки от осемте малки екрана. Петнайсет секунди до свръзването. Наблюдаваше как на шестте екрана се струпват тъмнобежови петна; после те изчезнаха — композицията беше свършила. За миг не последва нищо, след това дойде свързването, внезапно на всички екрани.

Според екраните някога се беше събудила. Очите й бяха отворени, беше се надигнала и се оглеждаше. Ала момичето в рамката продължаваше да спи; затворените й очи не трепваха, гърдите й се спускаха и издигаха леко. Едва забележимият тремор в крайниците беше престанал. Сега тя беше неподвижна, напълно отпусната.

Секундите се точеха бавно — един брояч в горния десен екран показа кога свърши свързването.

Усмихна се — гледаше я как отваря очи. После тя разтърси глава и вдигна ръце. Жиците й пречеха и я спираха. Изглеждаше объркана и притеснена. След това го видя и се отпусна.

— Как си? — попита я той.

Очите й се втренчиха в него въпросително. Зелени очи — същият дълбок нюанс на тъмнозеленото като неговите собствени. Изглеждаше много красива, полегнала така. Странно как досега не го беше забелязал. Бе го видял, ала не го беше забелязал.

— Не разбирам… — започна тя. — Събудих се и ти седеше до мене в кафе „Бургундия“. Бях пила много и заспах. И… сънувах. Говорехме… нещо за цветове… После се обърнах и погледнах към пагодата. Ти каза нещо от типа, че всички птици щели да избягат, и наистина, щом погледнах Зеленината, го видях. Навсякъде летяха птици. Бяха избягали от клетката. А после една литна право към мене, крилете й докоснаха лицето ми, макар че се дръпнах. Ти се смееше. Обърнах се и видях, че си хванал птицата в ръце. Протегнах ръка и…

Тя млъкна и набърчи чело. Очите й се замъглиха — опитваше се да проумее какво се беше случило.

— И?

Тя го погледна право в очите.

— И след това пак се събудих и бях тук — опита се да поклати глава и отново се изненада, щом усети, че вратът й е закопчан, а движенията — ограничени. Втренчи се в мрежата, която се разпростираше от шията й нататък, сякаш очакваше да се разпадне, после се обърна и го погледна. — Не трябва да бъда тук, нали? Искам да кажа, вече се събудих веднъж, нали? Така че това… — на лицето й трепна объркване, гласът й се снижи до несигурен шепот, — … това трябва да е запис.

Той се усмихна.

— Добре… точно това ми се искаше да чуя.

Той я заобиколи и започна да разкопчава свръзките. Работеше бързо, методично, с докосвания, леки и уверени като на хирург.

— Не мога да схвана, Бен. Кое какво беше — искам да кажа, това сега е истинско, нали? Но онова в кафето…

Той я погледна в лицето — само на педя разстояние от неговото.

— Онова беше запис. Моят запис. Нещото, над което работя от четири месеца насам.

Тя се разсмя — продължаваше да не разбира.

— Как така „твоят запис“?

Той разкопча лентата и освободи шията й.

— Ами точно така, както го казах — започна да разтрива мускулите на врата й — от опит знаеше какво й е, след като беше махнал коланите. — Аз го направих. Всичкото онова за кафе „Бургундия“.

Погледна го — извърна се така, че да може да го вижда както трябва. Набърчи носле.

— Ама не може! Хората не правят записи. Или поне не такива. Не сами. Онова преди… дето приличаше на анимация. То беше пай пи, нали? Чувала съм за тях. Едно време над тях са работили десетки хора. Стотици понякога.

— И на мене ми казаха така.

Застана зад нея и започна да натиска копчетата на подпорите. Бавно я спусна на земята. После се качи отгоре на рамката и отлепи жиците и датчиците от плътта й един по един, като масажираше освободената плът, за да стимулира кръвообращението — всяко негово движение беше методично, като че ли отдавна отработено.

— Не обичам екипи — обади се той, без да я поглежда. След това приклекна, отлепи двойните датчици от зърната на гърдите й и започна да ги разтрива нежно с палци. Те се надигнаха, възбудени от докосването му, но той беше продължил да работи нататък по тялото й и да я освобождава от коланите.

— Поставих си задача. Още преди години. Бях чувал за пай пи и за ограниченията на формата, но може би още тогава съм осъзнавал, че не е трябвало да бъде така. Потенциалът им е бил далеч по-голям, отколкото някога е хрумвало някому.

— Но аз пак нищо не разбирам, Бен. Говориш несвързано. Сега тя се беше надигнала на лакти и се бе втренчила в него. Дланта му беше отпусната върху топлата вътрешна повърхност на бедрото й — пасивна, безразлична, както изглеждаше. Тя все още беше объркана. Беше толкова истинско. Събуждаш се — и после се събуждаш пак. А сега пък и това. Бен, наведен над нея с ръка на бедрото й, дрънка тези глупости за нещо, за което всички знаят, че е било технологически задънена улица. Тя поклати глава.

Погледът му изведнъж стана съсредоточен.

— Какво има?

— Но аз продължавам да не разбирам нищо, Бен! Това беше истинско! Знам го! Птицата, която полетя към мене през Зеленината, ароматът на кафе и пури. Онзи лек ветрец, който се усеща винаги, когато седнеш там. Нали знаеш, от въздуха, който циркулира в задните тунели. А и други неща…

Тя затвори очи и започна да си спомня:

— Лекото жужене от разговорите по масите. Дрънченето на чаши и чинии. Слабото бръмчене на фабриките надолу по нивата. Това постоянно трептене на всичко — отвори очи и го погледна умолително. — Беше истинско, Бен! Кажи ми, че беше!

Той поклати глава.

— Не. Всичко беше запис. До последната подробност.

— Не! — тя разтърси глава. — Искам да кажа — видях те там! Седеше там, срещу мене. Ти беше. Знам, че беше ти! И ти каза… — тя се напрегна да си спомни, след това кимна. — Ти каза, че не трябва да ме е страх от тях. Каза ми, че летенето е органичен инстинкт.

— Да, казвал съм го. Но не на тебе. И не в кафе „Бургундия“.

Тя се надигна и се вкопчи в раменете му — усети гладката текстура на плата — после протегна ръка и докосна лицето му. Усети грапавината на бузите — имаше нужда от бръснене. Той отново се разсмя, но този път тихо.

— Не можеш да ги различиш, нали? Кое е истинското — това или онова, другото? И все пак ти си тук, Катрин. Тук, с мене. Сега.

Тя задържа погледа си върху него, след това го откъсна уплашена и объркана.

— Онова преди — продължи той. — Онова, което си мислиш, че се е случило. То беше измислица. Моя измислица. То никога не се е случвало. Аз го направих.

Протегна ръка, повдигна брадичката й и нежно извърна лицето й отново към своето.

— Но това… това е истина. Това сега — той склони лицето си към нейното и докосна устните й с устни.

Очите й се разшириха — на лицето й се изписа смътно разбиране.

— Значи… — но сякаш тъкмо беше протегнала ръка да хване нещо и то бе изчезнало пред очите й. Лицето й помръкна. Тя сведе очи и поклати глава.

Той се изправи и пристъпи извън рамката. Взе от леглото синьото си копринено пау и й го подаде.

— Вземи, наметни го.

Тя пое дрехата — държеше я странно, взираше се в нея, сякаш не беше сигурна дали съществува или не; сякаш всеки миг щеше да се събуди и да открие, че всичко е сън.

Изправи се, загледан в нея. Очите му търсеха отговора в нейните. След това се извърна.

— Облечи го, Катрин. Облечи го, а аз ще направя кафе.

* * *

Лежеше на леглото му, обвита със синьото копринено пау, облегната на купчина възглавници, и отпиваше от кафето си.

Бен крачеше из стаята, от време на време спираше да я погледне, после продължаваше. Докато говореше, ръкомахаше — жестовете му бяха екстравагантни, експанзивни. Изглеждаше пълен с енергия; силното му атлетично тяло балансираше между естествена грация и неестествена напрегнатост като някой странен, великолепен звяр, чиято интелигентност се простира отвъд простото познание. Докато говореше, очите му блестяха, ръцете му се обръщаха във въздуха, сякаш го скулптираха, ваеха от него нови форми и силуети.

Гледаше го като омагьосана. Преди беше имала само бледа представа за това, което е той, но сега знаеше. Щом съзнанието й се проясни, тя откри, че изпитва страхопочитание пред огромността на постижението му. Толкова беше истинско…

Той спря до празната рамка, отпуснал леко едната си ръка върху подпората.

— Когато си казах, че имам проблем, не разбирах колко погрешно е да мисля за това като за проблем. Нали разбираш — това не беше нещо, което можеше да се постигне с някой и друг технически трик — беше по-скоро въпрос на големи усилия. Въпрос, който да обуздае енергиите ми чрез насочване към него. Или да ме направи по-наблюдателен.

На това тя се усмихна. Ако някой можеше да бъде по-наблюдателен от него…

— Така… Започнах с нещо като анимация. Десет завъртания в секунда, суров образ. Това ми даде стъпката, формата на нещото. После го развих в следващия му стадий. Детайлизирах го. Записвах го с двайсет и пет в секунда. Накрая го изглаждах и полирах, докато всяка отделна нишка стане идеална; презаписах го с петдесет в секунда. Бавно го правех по-истинско.

Ръцете му извършваха леки деликатни движения, сякаш измъкваха най-фините жички из стегнато кълбо нишки.

— Стана ми ясно, че наистина няма друг начин да се свърши. Само трябваше да го направя толкова истинско, колко вероятно можех.

— Но как? Не мога да разбера как си го направил. То е… — тя потръпна, засмя се — той я забавляваше. — Не. Просто не е възможно. Не може да си го постигнал!

Но той вече го бе постигнал. И тя знаеше, че е така.

— Как? — той съвсем притихна. Слаба усмивка играеше по устните му, после изчезна. За момент тя не разбра какво прави той с тялото си, с изражението на лицето си. След това устата й се отвори изведнъж, шокирана от точността на имитацията му — стойката му, целият му вид.

И тогава той заговори:

— Но как? Не мога да разбера как си го направил. То е… — той потръпна и се засмя — мек, изненадан и женствен смях. — Не. Просто не е възможно. Не може да си го постигнал!

Беше идеално. Не точно тя, но идеално копие на всичко останало — на жестовете й, движенията на устата й, гласа й. Всеки нюанс и интонация бяха хванати точно. Сякаш говореше огледалото.

Тя се дръпна напред и разля кафето си.

— Това е…

Но не можа да го каже. Беше плашещо. Усети нервите й да се опъват. За момент всичко около нея се забави. Имаше усещането, че пада; после се взе в ръце.

Той я наблюдаваше, видя я как изглежда: фокусираше я през цялото време като обектив на камера, отбелязваше и съхраняваше всеки най-нов нюанс в поведението й.

— Трябва да прогледнеш, Катрин. Наистина да прогледнеш за нещата. Трябва да се опиташ да ги видиш от другата страна. Да навлезеш направо в тях и да разбереш как се чувстват. Няма друг начин.

Той спря — сега я гледаше по различен начин, сякаш преценяваше дали още следва мисълта му. Тя кимна, пръстите й отсъстващо триеха разляното по робата му кафе, но очите й бяха вече полузатворени, несигурни.

— Художникът — всеки художник — е и актьор. Функцията му е да мимифицира — дори и при най-голямата му изразителност. И като актьор трябва да се научи да играе с публиката си — той се усмихна, разтвори ръце, сякаш за да обгърне света, очите му блестяха тъмно от огромността на видението му. — Виждала си малка частичка от това. Поглеждала си към онова, което може да се окаже. Но то е по-голямо от това, Катрин. Много, много по-голямо. Това, което изживя днес, е просто най-слабо предположение за окончателната му форма.

Засмя се — кратка, остра експлозия от смях, която беше като вик от радост.

Изкуството — за него говоря! Нещото, за което мечтаят всички истински артисти!

Бавно пусна ръцете си надолу. Усмивката изчезна от устните му и очите му внезапно станаха страшни. Сви юмруци, изви ги към гърдите си, тялото му се изви като на танцьор. За момент остана така, напрегнат, цял концентриран там, в центъра.

— Не изкуството такова, каквото го познаваш сега. Не… — разтресе глава като при голяма болка. — Не. Това ще бъде нещо почти непоносимо. Нещо ужасно и все пак красиво. Твърде красиво, за да се изкаже с думи.

Засмя се студено, очите му сега горяха с интензивност, която я изплаши.

— Ще бъде изкуство, което плаши, Катрин. Изкуство толкова студено, че ще прободе сърцето със студа си, и все пак същевременно толкова горещо, че ще избухне като малко слънце, изгарящо в тъмнината на черепа. Можеш ли да си го представиш? Можеш ли да си представиш на какво ще прилича подобно изкуство? — смехът му избухна отново — безжалостен, ужасен звук. — Това няма да бъде изкуство за слабите. Не. Подобно изкуство би разрушило дребосъците!

Тя потрепери, неспособна да откъсне очи от него. Сега той приличаше на демон, очите му — като тъмни, тлеещи въглени. Тялото му изглеждаше преобразено — ужасно, почти чуждо.

Тя седна рязко напред, чашата падна от ръцете й.

Срещу нея Бен видя падането й и забеляза как лежи на земята; видя как съдържанието й се разля по килима. Видя и го съхрани в паметта си.

Вдигна поглед към нея, изненадан видя как гърдите й са се измъкнали от робата и лежат между богатите сини гънки на дрехата оголени, странно чужди.

И както гледаше, желанието запулсира в него страшно — като разпален огън.

Седна до нея, протегна се под робата, за да докосне нежно меката топлина на плътта й, ръцете му бавно се плъзнаха нагоре, докато обхванаха гърдите й. После наведе лице към нейното и устните му меко закачиха нейните.

Тя се напрегна, трепереща в ръцете му, след това изведнъж се притисна към него, устата й трескаво търсеше неговата, ръцете й се спускаха надолу по него. Той потрепери, удивен от внезапната промяна в нея, от глада в очите й.

За момент се отдръпна, сведе поглед към лицето й, изненадан от силата на онова, което изведнъж изпита. После я бутна назад меко, нежно, прие каквото тя му предлагаше, прогони ярката, страшна светлина, която го беше държала в обятията си само преди мигове, остави се да се плъзне в тъмнината й като камък, падащ в сърцето на дълбок, тъмен кладенец.