„Дори и врагът да е многоброен, можем да избегнем сражението с него. Планирайте нещата така, че да разкриете намеренията му и вероятността те да успеят. Предизвикайте го и изучете принципа, по който действа или пасува. Принудете го да се разкрие, за да откриете уязвимите му места. Внимателно сравнете противниковата армия със собствената си, така че да узнаете къде силата й с над необходимото и къде — недостатъчна.“

Сун Цу, „Изкуството да се води война“ V в. пр.н.е.

Глава 1
Петдесет и деветият камък

На Марс се зазоряваше. В разположената в низината Пустиня на златните полета беше минус 114 градуса и температурата се покачваше. Дебела сянка се простираше на изток като повърхност на бездънно море и очертаваше краищата на огромните укрепления, докато на север и на запад първите лъчи на слънцето осветяваха замръзналите склонове и излъсканите от ветровете древни кратери. През центъра на този пейзаж минаваше масивен тръбопровод, прорязващ равнината от север на юг — гладка жилка полирана белота на фона на кафяво-червения терен.

За известно време равнината беше притихнала и безмълвна. После от юг се чу звук на приближаващ се кораб — притъпеният рев на моторите му слабо се разнасяше сред разредената атмосфера. След миг той се приближи, движейки се по продължение на тръбопровода. Помпената станция на Фен Шу беше там горе, на известно разстояние пред него — малък оазис сред съществуващата от милиарди години стерилност на Марсианската пустиня, забележима дори и при такава отдалеченост по малкия спирално навит облак като синьо-бяло петно върху съвършеното розово на небето.

Рапортът бе пристигнал преди по-малко от час — непотвърдено съобщение, според което един неупълномощен от никого кораб е бил примамен и потопен в Морето на божествените царе на осемдесет ли на северозапад от станцията на Фен Шу. Това беше всичко, но Кар, доверявайки се на инстинктите си, веднага нареди кораб на силите за сигурност да полети на север от град Тян Мен, за да разследва случая.

Кар гледаше през черния филтър на разположения в пилотската кабина екран към простиращия се под тях неравен терен и съзнаваше, че след осеммесечното бродене из тази малка планета в търсене на някаква следа от човек той вероятно вече се приближава към края на това дирене.

Отначало си мислеше, че това място е отвратително. Горчивият студ, разредената, неестествена атмосфера, близостта на хоризонта, всепроникващата червенина. През първите няколко седмици се чувстваше доста зле — въпреки великолепното усещане, породено от намаляването на телесното му тегло с повече от шейсет процента поради по-малката повърхностна гравитация на Марс. Хан, офицерът от службата за сигурност, който беше негов домакин, му бе казал, че е съвсем естествено да се чувства по този начин — аклиматизацията на Марс изискваше известно време. За малко се бе позачудил дали тази студена, негостоприемна планета няма да се превърне в последното му жилище. Сега обаче съжаляваше, че нещата отиват към края си. Беше се научил да обича суровото величие на Марс. Осем месеца. Това беше малко повече от един тукашен сезон.

Когато корабът се приближи, той нареди на пилота да кръжи около станцията на разстояние две ли от нея.

Петте огромни комина на атмосферния генератор се извисяваха над малката колония и бълваха също толкова огромни облаци богат на кислород въздух, изпращайки ги в разредената и студена атмосфера. Разпръснатите на големи разстояния една от друга сгради на лежащата под тях колония бяха обвити в зеленина — предимно мъх, който можеше да оцелее при екстремните температури на марсианската нощ. Извън този участък червените пясъци бяха оградени от лед, който образуваше широк, неравномерен бял пръстен, очертаващ края на станцията. Самият генератор се намираше дълбоко под повърхността, неговите разклонения се простираха към ядрото на планетата като корени, черпейки оттам енергия. Подобно на останалите трийсет генератора, пръснати по повърхността на планетата, и този беше изпомпвал кислород в небето на Марс в продължение на повече от сто и петдесет години. Но дори и при тези обстоятелства щяха да минат векове, докато на Марс отново се създаде подходяща атмосфера.

Кар направи пълен кръг над колонията, за да изучи обстановката. Четири кораба бяха разположени на изток от тръбопровода сред открито пространство, намиращо се между няколко ниски сгради. На пръв поглед полуосветени, те сякаш представляваха неделимо цяло — съвкупност от сенки. Когато обаче погледна през военния бинокъл, успя да различи индивидуалната им маркировка. Единият кораб принадлежеше на колонията, другите два — на разположената на север от Кан Куа служба за сигурност. Четвъртият нямаше отличителен знак. Беше малък, предназначен за екипаж от четирима души кораб с форма, каквато той никога досега не беше виждал на Марс.

Наведе се напред, набра днешния осигурителен код и отново се облегна назад в очакване. След секунда кодът се върна обратно, надлежно коригиран и допълнен.

Кар отдели известно време, за да асимилира и подреди информацията, после кимна.

— Добре. Кацни на разстояние ли и половина южно от онези кораби. После си облечи костюма. Искам да си готов за каквато и да е неприятна изненада.

Младият пилот кимна и меко приземи кораба в южния край на колонията. Докато се обличаше, Кар седеше вътре и наблюдаваше колонията, търсейки някакъв знак, който да му покаже дали това не беше капан.

— Готов ли си?

Младежът кимна.

— Добре. Чакай тук. Няма да се бавя.

Кар си пое дъх, след това отвори шлюза. Щом скочи от кораба, системите в екипировката му веднага реагираха на внезапните промени в температурата и налягането. Навън беше студено. Достатъчно студено, за да причини смъртта на човек, оставен без екипировка.

Около кораба имаше пет сгради — трите от тях — с огромни куполи, останалите две — дълги конструкции с плоски покриви. Куполите се намираха от лявата му страна, а плоските покриви — от дясната. Самата помпена станция беше най-голямата от трите куполни сгради и се простираше около тръбопровода като някаква гигантска подутина. Беше една от осемте подобни станции, разположени на интервали от двеста ли една от друга по продължение на тръбопровода, които изпомпваха вода от широко застроения и разположен на юг производствен комплекс Тон Ли Кен по посока на трите големи северни града Хон Хай, Кан Куа и Чи Шан.

Кар тръгна към огромната полусфера на станцията, мъничкият топлинен генератор в костюма му изщрака и се включи, когато той навлезе в сянката на гигантския тръбопровод. Щом се приближи малко повече, една врата се отвори със свистене и разкри стълби. Без да се колебае, той ги изкачи и влезе вътре, чувайки как вратата зад него се затваря.

Бързо премина през преддверието и влезе в херметичната и отоплена зала на станцията. Двама мъже от охраната го чакаха, застанали мирно и явно изненадани, че той е все още в специален костюм. Погледнаха го с очакване, но той мина покрай тях, без да каже и дума, оставяйки ги сами да решат дали да го последват или не.

На първото кръстовище зави наляво по коридор, който минаваше като мост над тръбопровода. Тогава един офицер, назначен наскоро на служба тук млад хан, забърза по коридора към него.

— Майор Кар, добре дошли във Фен Шу. Капитан Вен би желал…

Без да му обръща внимание, Кар го подмина и пое наляво, спусна се по тясната стълба, водеща към мазето. Охраната го погледна изненадано, щом започна да се приближава по коридора, после бързо застана мирно, забелязвайки отличителния символ на офицер трети ранг, красящ гърдите му.

— Извинете, майор Кар, но капитанът каза, че вие трябва…

Кар се извърна и хвърли гневен поглед към младшия офицер, който го беше последвал, и така го накара да млъкне.

— Моля да кажете на вашия капитан, че като негов старши офицер съм поел отговорността за случилото се. И преди да ме попитате — не, не желая да го видя. Разбрахте ли ме?

Младият военен направи дълбок поклон и се изкачи едно стъпало нагоре.

— Разбира се, майоре. Както кажете.

Кар се обърна и веднага забрави за него. Всички станции бяха едни и същи. Само на едно място затворниците можеха да бъдат наистина добре охранявани. Продължи надолу по тесния полуосветен коридор и спря, щом се натъкна на тежка, квадратна врата. Изчака, докато един от охраната го настигна и извади връзка старовремски метални ключове от кесия от дебел плат. После, когато вратата започна да се отваря навътре, той нетърпеливо изблъска пазача зад себе си.

Бързо и импровизирано малкият склад се бе превърнал в килия. Подът — гола скала, стените — естествен лед, матов и млечнобял като око на слепец. Четиримата мъже бяха завързани за китките и глезените.

Бердичев се беше отпуснал до стената. Сивата му униформа бе прашна и раздърпана, около врата му липсваха копчета, лицето му беше по-слабо и изнемощяло от онова, което бе фиксирано в архивите на службата за сигурност. Не се беше бръснал от седмица и повече и се взря в Кар с уморени очи, обградени от червени кръгове. Кар замислено го изучаваше. Очилата му с рогови рамки — запазената му марка — висяха на тънка сребърна верижка на врата му, стъклата бяха покрити с фини червени песъчинки.

Не беше сигурен. Не и до този момент. Но сега вече знаеше. Бердичев беше негов. След почти петгодишна гонитба най-сетне бе успял да залови водача на дисперсионистите.

Кар още веднъж огледа килията, съзнавайки, че останалите трима го наблюдават внимателно, после кимна доволен. Знаеше как изглежда в очите им. Знаеше колко уголемява размерите му костюмът и как го кара да изглежда огромен, свръхестествен. Вероятно дори се чудеха какво представлява той — дали е машина или човек. Ако е така, би им показал. Вдигна лицевата част на шлема си и видя как очите на останалите се разширяват от изненада. Но не и тези на Бердичев. Той внимателно наблюдаваше Кар.

Кар се обърна, шумно затвори вратата зад себе си, след това отново се извърна и ги погледна.

Знаеше какво очакват. Познаваха законите, които уреждаха всеки арест. Но този случай беше различен. Те бяха съдени в тяхно отсъствие и бяха признати за виновни. Той не беше тук, за да ги арестува.

— Е, майор Кар, срещаме се най-накрая, а?

Бердичев леко повдигна брадичка, докато говореше, но очите му продължаваха да гледат надолу към огромната скала.

— Наистина ли мислите, че ще ме осъдите? Всъщност наистина ли си мислите, че ще напуснете Марс жив?

Ако преди все още имаше някакви съмнения, то сега те напълно се разсеяха. Това беше капан. Бердичев се бе споразумял с капитан Вен. Или може би друг плащаше на Вен — някой приятел на хората на Бердичев. Все едно, това сега нямаше значение. Той отиде към мястото, където се бе проснал Бердичев, и подритна краката му.

— Станете — каза той глухо с глас, прозвучал безплътно и нечовешки през микрофона на костюма му.

Бердичев се изправи бавно, тромаво. Личеше, че е болен. Но дори и при тези обстоятелства в държанието му се усещаше чувство на лично достойнство, поведението му излъчваше превъзходство, което впечатляваше. Дори и победен, той се приемаше за по-добрия и по-силния. Така беше възпитан.

Кар се приближи, погледна Бердичев в лицето, изучавайки за последно чертите му, с нещо напомнящи ястреб. За миг Бердичев отмести очи встрани, но после, съзнавайки, че това беше последното предизвикателство, срещна втренчения поглед на този огромен мъж с непоколебимо и дръзко изражение. Знаеше ли той чий втренчен поглед среща неговия в това необятно пространство? Предполагаше ли чий може да бъде в този сетен миг?

Кар го сграбчи, счупи врата и гръбнака му, после го пусна. Направи го за миг, преди другите да са имали шанса да помръднат или дори да извикат.

Отстъпи назад и застана до вратата, за да наблюдава.

Те се скупчиха около тялото, коленичили, хвърлящи му гневни погледи, неспособни да помогнат на умиращия. Един от тях се изправи наполовина със здраво стиснати юмруци, след това отново се отпусна надолу, съзнавайки, че не може да направи нищо.

Кар се скова, като чу шум от коридора. Капитан Вен и войниците му.

Извади от колана си малко приспособление, като яйце счупи външната му обвивка и хвърли лепкавата му вътрешност към отсрещната стена, където тя се залепи — много нависоко, за да не може да бъде достигната. Той отвори вратата, излезе навън, после я затвори и заключи. Лицевата част на шлема му все още беше вдигната нагоре. Той се усмихна на войниците, които с бързане се приближаваха по коридора, сякаш ги поздравяваше. После стреля два пъти във Вен, преди той да може да произнесе нещо.

Останалите четирима войници се поколебаха, поглеждайки към младшия офицер в очакване на нареждане. Кар се взря в лицето на всеки един от тях — предизвикваше ги да насочат, оръжията си и здраво държеше пред себе си своето. След като преброи до петнайсет, се хвърли на земята.

Стената до него се освети ярко, а след по-малко от секунда вратата се взриви и изхвърча.

Кар стана и бързо прекрачи през раздробения праг, без да обръща внимание на нападалите зад гърба му мъже. Килията беше унищожена, външната стена изобщо липсваше. Късове плът и кости бяха разпръснати навсякъде, без да могат да бъдат дори оприличени на части от живи хора.

Спря се за момент, поглеждайки към термометъра, закрепен на ръкава на костюма му. Температурата в помещението рязко се понижаваше. Трябваше бързо да предупредят за появилия се проблем, в противен случай генераторите, захранващи помпите, щяха да спрат. И не само това — необходимо беше да направят нещо във връзка с намаляването на въздушното налягане в станцията.

Кар тръгна към срещуположния край на помещението и излезе навън сред пясъците. Навсякъде бяха пръснати отломки от взрива. Той се обърна и погледна разрушенията. „Правилно ли беше това? — запита се той наум. — Е, Ли Шай Тун, задоволено ли беше желанието ти за мъст?“ Тангът бе наблюдавал всичко станало до този момент. Беше видял всичко, което виждаше и Кар. Сигналът беше изпратен през пространството на разстояние повече от четиристотин милиона ли.

Сви рамене, после натисна копчетата на ръчния си часовник, осъществявайки връзка с пилота.

— Аз съм сред пясъците на запад от тръбопровода, близо до мястото, където току-що имаше експлозия. Вземете ме веднага.

— Разбрано, майоре.

Той се извърна и даде два предупредителни изстрела в посока към празния праг, след това закрачи през пясъците, после коленичи с лице към станцията.

Една част от него видя издигащия се над огромния тръбопровод и приближаващ към него кораб, докато друга част от него наблюдаваше вратата, изчаквайки евентуално раздвижване. След това вече беше на кораба, който отново се издигаше, и трябваше да премисля други неща. Отстрани на станцията имаше вградена оръдейна кула. Нищо кой знае какво, но оръдието лесно можеше да свали лек двуместен кораб като техния. Когато се издигнаха, той видя как то започна да се извърта. Тогава се наклони към пилота, за да зареди ракетните снаряди на кораба, и изпрати две копринени буби, спускащи се бързо надолу към купола.

Огромно огнено кълбо се издигна в небето, като отново и отново се претъркулваше все по-високо. След миг взривът разтърси и малкия кораб.

— Куан Ин!! — изкрещя пилотът. — Какво, по дяволите, правите?

Кар ядосано погледна младия хан.

— Просто продължавай да летиш.

— Но станцията…

Огромният купол беше срутен. Двата най-близки до него купола бяха в пламъци. Хора се стичаха от съседните сгради — шокирани и ужасени от това, което виждаха. Когато Кар се издигна и отдалечи от колонията, видя как краят на прекъснатия тръбопровод се извива и после бавно се вдига във въздуха като гигантски червей. От дузината спукани тръби бликаше вода, бързо охлаждана от студения въздух.

— Ай я! — каза младият пилот с глас, изпълнен с болка и безпокойство. — Това е катастрофа! Какво направихте, майор Кар? Какво направихте?

— Приключих — отговори Кар, ядосан, че момчето вдига толкова шум за нищо. — Сложих край на войната.

* * *

На разстояние четиристотин милиона ли, долу в Чун Куо, Де Вор влезе в едно помещение и се огледа. Стаята беше оскъдно мебелирана, неукрасена — изключение правеше само едно знаме, закачено на стената зад масата. На него бяха изобразени белите външни очертания на риба на син фон. Около масата седяха петима души — трима мъже и две жени. Носеха обикновени светлосини униформи, по които нямаше никакви отличия или знаци, удостоверяващи ранга им. Двама от тях — един мъж и една жена — бяха хан. Последният факт изненада Де Вор. До него бяха стигнали слухове, че Пин Тяо мразят хан. Но нямаше значение. Те мразеха властта, а това беше достатъчно. Той можеше да ги използва — все едно дали бяха хан или не.

— Какво искате?

Говорител им беше мъжът, седнал в средата: нисък и набит, с тъмни, проницателни очи, пълни устни и дълъг нос. Веждите му бяха дълги, а рядката му сива коса капеше. Де Вор знаеше за него от рапорта, който бе получил. Казваше се Гезел. Бент Гезел. Той беше водачът им или поне човекът, от когото тази странна организация на т.нар. равноправни индивиди получаваше нареждания.

Де Вор се усмихна, после кимна към масата, разпознавайки прозрачната координатна мрежа, която лежеше пред Гезел.

— Виждам, че разполагате с картата.

Гезел присви очи, докато за кратко го изучаваше.

— Половината карта, но все едно. Това е ваша работа, нали, ши Търнър? Или греша?

Де Вор кимна, последователно погледна всеки един от тях — веднага се виждаше колко подозрително бяха настроени към него. Възнамеряваха да отхвърлят предложението му, каквото и да беше то. Но той го бе очаквал. Не си и беше помислял, че ще е лесно.

— Искам да се договоря с вас. Давам другата половина от тази карта, както и други, подобни на нея, в замяна на вашето сътрудничество в няколко мои плана.

Ноздрите на Гезел се разшириха, очите му добиха сурово изражение.

— Ние не сме престъпници, ши Търнър, независимо от това, което говорят за нас в медиите. Ние сме ко мин! Революционери!

Де Вор предизвикателно погледна Гезел.

— Нещо друго да съм казал?

— Тогава повтарям: какво искате?

Де Вор се усмихна.

— Искам това, което и вие. Да унищожа Седмината. Да сравня всичко със земята и да започна отново.

Усмивката на Гезел беше неприятна.

— Красива реторика. Но можете ли да подкрепите думите си?

Де Вор се усмихна още по-широко.

— Хората ви взеха от мене един пакет. Заповядайте на един от тях да го донесе.

Гезел се поколеба, после направи знак на стоящия зад Де Вор телохранител. Той се върна след секунда с малък, запечатан пакет, който подаде на Де Вор.

— Ако това е някакъв механизъм… — започна Гезел.

Но Де Вор поклати глава.

— Попитахте ме какво доказателство имам в подкрепа на моите намерения. Е, добре, в този пакет ще намерите човешко ухо. Ухото на последния танг на Африка, Ван Хсиен.

Чу се ахване от страна на седящите около масата, Гезел обаче запази самообладание. Той не докосна пакета.

— Половин карта и едно ухо. Това ли са единствените ви акредитиви, ши Търнър? Картата може да е на което и да е място, ухото — от който и да е човек.

„Сега той просто играе — мислеше си Де Вор. — Впечатлява другите с това, колко е мъдър и предпазлив. Защото той най-малко би трябвало да провери картата и така да разбере, че тя е на арсенала на службата по охрана в кантон Хелмщат. Същото е и положението с ухото. Той знае много добре колко лесно се проверява автентичността на кой да е генетичен материал.“

Де Вор реши да окаже натиск.

— Възможно е. Но вие не мислите така. Вероятно ви е интересно как съм се сдобил с тези неща.

Гезел се изсмя.

— Може би вие сте крадец, ши Търнър.

Де Вор не обърна внимание на оскърблението, но го запомни. Щеше да си отмъсти за това.

— За ухото е лесно да се обясни. Аз организирах убийството на Ван Хсиен.

Смехът на Гезел стана по-твърд, показа ясно неверието му към тези думи.

— Тогава защо идвате при нас? Ако толкова лесно сте осъществили убийството на един танг, тогава какъв интерес представлява за вас такава — той насмешливо се огледа, — дребна риба като нас, Пин Тяо?

Де Вор се усмихна.

— Дойдох тук, защото войната навлезе в нова фаза. И защото мисля, че мога да ви се доверя.

— Да ни се доверите? — Гезел го изучаваше внимателно, търсейки сянка от ирония в думите му. — Да. Вероятно можете. Но можем ли ние да ви се доверим, ши Търнър? И дали изобщо трябва да си помисляме за такова доверие? Всъщност какви са истинските ви мотиви да дойдете тук днес? Дали наистина е както вие казвате — да се съюзите с нас, за да разгромим Седмината? Или просто искате да ни използвате?

— Искам да споделя с вас това, което знам. Искам да се боря рамо до рамо с вас. Ако това означава да ви използвам, то тогава — да, искам да ви използвам, ши Гезел.

Изненадата на Гезел беше явна.

— Откъде знаете името ми?

Де Вор открито срещна погледа му.

— Пиша си домашните.

— Тогава със сигурност знаете, че не работим с други.

— Обикновено не го правите. Но това време отмина. Вие понесохте съществени загуби. Имате нужда от мене. Точно както и аз имам нужда от вас.

Гезел сви рамене.

— А защо ви е да се нуждаете от нас? Да не би поддръжниците ви Отгоре да са излезли от играта, а, ши Търнър?

Той се престори на изненадан, но предварително знаеше, че Гезел ще зачекне този въпрос. Знаеше го, понеже самият той бе подал информацията на връзката си от средите на Пин Тяо.

Гезел се изсмя.

— Изяснете се, ши Търнър. Кажете ни истинската причина, поради която сте тук.

Де Вор пристъпи напред и изведнъж се обърна към всички тях, а не само към Гезел, знаейки, че по този начин може да постигне целта си.

— Вярно е. Войната ми отне много от онези, чиито средства подкрепяха дейността ми. Но освен това има и нещо друго. Нещата се промениха. Горе вече няма противоречия между тези, които държат властта, и онези, които искат да разполагат с нея. Конфликтът се разрасна. Както и вие вече знаете. Въпросът вече не е в това, кой трябва да управлява, а дали изобщо трябва да има управляващи.

Гезел отново седна.

— Това е така. Но каква е вашата роля? Вие заявявате, че сте убили един танг.

— Също така и министри и един от синовете на танг… Гезел се изсмя късо.

— Добре де, все едно. Но аз пак ви питам: защо да ви се доверявам?

Де Вор се наведе напред и постави ръцете си на ръба на масата.

— Защото трябва. Ако сме поединично, ще се провалим. Пин Тяо ще потъне в неизвестност или в най-добрия случай ще си извоюва бележка под черта в някой исторически документ като поредната малка, фанатизирана групировка. А Седмината… — той въздъхна тежко и се изправи. — Седмината ще управляват вечно Чун Куо.

Той не им даде нищо. Или, иначе казано, нищо реално или съществено. Както Гезел правилно бе подчертал, всичко, с което разполагаха, беше половин карта и едно ухо. Това, както и неприкритата му дързост и безочие да се осмели да почука на вратата им, знаейки, че те са безскрупулни убийци. Но по лицата им можеше да прочете, че почти бе успял да ги убеди.

— Разтворете пакета, ши Гезел. Вътре освен ухото ще откриете и нещо друго.

Гезел се поколеба, после постъпи както му каза Де Вор. Остави ухото настрана, разгърна прозрачния лист и го положи до половинката му.

— Разполагам с триста и петдесет тренирани мъже — тихо рече Де Вор. — Ако се присъедините към силите ми, до два дена ще завладеем арсенала на Хелмщат.

Гезел се втренчи в него.

— Изглеждате много сигурен в себе си, ши Търнър. Хелмщат е силно охраняван. Има комплексна електронна защита. Как си представяте, че можем да го завладеем?

— Няма да има защитни системи. Не и когато ние нападнем.

Бързо и уверено той изложи плана си, премълчавайки единствено начина, по който бе организирал всичко. Когато приключи, Гезел погледна към колегите си. Той беше запомнил казаното от Де Вор и особено онази част, отнасяща се до високата степен на обществено одобрение, което Пин Тяо щеше да си спечели след това нападение — одобрение, което със сигурност щеше да увеличи редиците им с новопостъпили. Това, както и изгледите да си набавят значителни количества усъвършенствано въоръжение, сякаш предопредели решението.

Гезел се обърна към него:

— Оставете ни за момент, за да го обсъдим, ши Търнър. Ние сме демократично движение. Трябва да гласуваме.

Де Вор се усмихна вътрешно. „Каква ти демокрация, задник такъв? Става това, което ти искаш. Мисля, че си достатъчно умен, за да разбереш, че нямаш друга възможност, освен да тръгнеш с мене.“

Излезе с лек поклон и седна отвън. Почака само няколко минути, преди вратата да се отвори и да се появи Гезел. Той се изправи лице в лице с водача на Пин Тяо.

— Е?

Гезел се вгледа в него за момент, преценявайки го хладно. После се поклони леко, отстъпи назад и протегна ръката си.

— Заповядайте, ши Търнър. Трябва да обсъдим плановете.

* * *

Момичето беше мъртво. Хаавикко седеше там смутен, взрян в нея, в кръвта, която покриваше ръцете и гърдите му и нещата наоколо, съзнавайки, че я е убил.

Той леко изви глава и видя ножа там, на пода, където си спомняше, че го беше хвърлил, после потрепери, доповръща му се от отвращение от самия себе си. Какви ли още дълбини, каква ли по-нататъшна деградация му предстоеше? Той беше преминал през всичко. А сега и това.

Нямаше нищо друго. Това беше краят на пътя, по който бе поел преди десет години.

Той се обърна отново и се вгледа в нея. Лицето на момичето беше бяло, обезкървено. Докато беше жива, лицето й бе толкова красиво — преливаше от смях и усмивки, очите й не бяха загубили блясъка си вследствие на различни преживявания. Той стисна зъби — беше почувствал внезапна болка — и наведе глава, за да я преодолее. Тя не би могла да бъде на повече от четиринайсет години.

Огледа стаята. Там, безгрижно метната на облегалката на стола, беше униформата му. А на пода до него — подносът с празните бутилки и чаши, от които бяха пили, преди това да се случи.

Затвори очи и силно потрепери, виждайки отново всичко — образите се оформяха почти с яснотата на халюцинация, от която дъхът му спря. Издаде тих, болезнен стон, видя се да я притиска надолу с едната си ръка, докато с другата забиваше ножа като обезумял — веднъж, втори, трети път, разрязвайки гърдите й, стомаха й, докато тя крещеше сърцераздирателно и се опитваше да се изправи.

Скочи на краката си и се изви настрани, закривайки лицето си с ръце.

— Да те опази Куан Ин заради онова, което си сторил, Аксел Хаавикко!

Да, сега го проумяваше. Всичко го бе водило към този момент. Пиенето и развратът, неподчинението и хазартът. Това беше естественият край на нещата. Тази вулгарна постъпка. Беше наблюдавал собственото си падение. От онзи миг в кабинета на генерал Толонен до този… завършек. Не му оставаше нищо друго. Нищо друго, освен да вземе ножа и да свърши със себе си.

Втренчи се в ножа. Гледа го дълго и неумолимо. Видя как кръвта беше засъхнала по острието и дръжката му, напомняща усещането за това, как го бе държал в ръката си. Собствения си нож.

Бавно тръгна натам, коленичи до него и постави ръце от двете му страни. „Сложи край сега — каза си той. — Чисто, бързо, с повече достойнство, отколкото си показал през всичките тези последни десет години.“

Хвана с две ръце дръжката на ножа, след това насочи острието към стомаха си. Ръцете му затрепериха и — за част от секундата — той се зачуди дали му е останала достатъчно смелост, за да продължи докрай. После, вече решен да го стори, затвори очи.

— Лейтенант Хаавикко, дойдох да видя…

Хаавикко рязко се обърна, пускайки ножа. Сводникът Лин Чан едва беше направил три крачки навътре в стаята и спря, поразен от разкриващата се пред него сцена.

— Господи! — каза хан с лице, на което се четеше ужас. Погледна към Хаавикко, изпълнен със страх, и, отстъпвайки назад, се обърна и бързо напусна стаята.

Хаавикко потръпна, после се изви, съзирайки ножа. Не можеше да се изправи. Цялата сила беше напуснала краката му. Нито пък можеше да се пресегне и отново да вземе ножа. Смелостта му се беше стопила. Не му бе останало нищо друго освен срам. Отпусна глава на гърдите си, от очите му потекоха сълзи.

— Прости ми, Веза, не исках…

Веза. Това беше името на любимата му сестра. Ала мъртвото момиче нямаше име. Или поне той не го знаеше.

Чу вратата да се отваря отново и в стаята да отекват стъпки, но не вдигна глава. „Нека ме убият — мислеше си той. — Нека си отмъстят. Няма да е по-малко от онова, което заслужавам.“

Той чакаше примирен, но нищо не се случи. Чу как вдигат момичето и го отнасят, после почувства някой да стои изправен пред него.

Хаавикко бавно повдигна глава и погледна нагоре. Беше Лин Чан.

— Отвращаваш ме — той изричаше думите ядно и злъчно. — Тя беше добро момиче. Мило момиче. Беше ми като дъщеря.

— Съжалявам… — започна Хаавикко със свито гърло. Отпусна глава и се разрида. — Прави с мене каквото искаш. С мене е свършено. Нямам дори пари да ти платя за последната нощ.

Сводникът се изсмя с явно отвращение.

— Разбирам, войниче. Но откакто започна да идваш тук, ти всъщност никога не си си плащал.

Хаавикко го погледна изненадано.

— Не. Хубаво е да имаш приятели. Нали? Добри приятели, които ще те измъкнат, ако си създадеш неприятности. Това е, което ме отвращава най-много у хора като тебе. Вие никога не си плащате. Всичко ви е уредено, нали?

— Не знам какво имате предвид. Аз…

Но Лин Чан избухна в гневен смях, който го накара да млъкне.

— Това. За всичко е платено. Не разбираш ли? Твоите приятелчета уредиха всичко.

Гласът на Хаавикко премина в смаян шепот:

— Всичко…?

— Всичко.

Лин Чан се вгледа в него за секунда с все така голяма погнуса в очите, после се наведе и плю в лицето на Хаавикко.

Хаавикко продължи да стои на колене дълго след като Лин Чан си бе отишъл, храчката върху бузата му беше като символ на срама, който сякаш го изгаряше чак до костите. Беше по-малко, отколкото заслужаваше. Мислеше си за това, което бе казал Лин Чан. Приятели… Какви приятели? Той нямаше приятели, а само партньори в разврата — а те не биха направили нищо за него.

Облече се и излезе да търси Лин Чан.

— Къде е Лин Чан?

Момичето на рецепцията го изгледа за миг така, сякаш той е нещо нечисто и отвратително, изпълзяло от някаква рибарска мрежа, после му подаде плик.

Хаавикко загърби момичето, след това отвори плика и извади от него един-единствен лист. Беше от Лин Чан.

Лейтенант Хаавикко,

Не мога да изразя с думи отвращението, което изпитвам. Ако имаше начин, бих ви накарал да платите за всичко, което сторихте. Но така, както стоят нещата, просто ще ви помоля никога повече да не се появявате в моя Дом. Дори ако само се приближите, ще предам собствения си пълен запис на събитията на властите, били те „приятели“ или не. Чувствайте се предупреден.

Лин Чан

Натъпка хартията в джоба на куртката си, после се заклати навън, по-объркан от всякога. Вън, в коридора, се огледа и залитайки тръгна към чешмата с питейна вода, която беше вградена в стената на сградата, точно на пресечката. Напръска лицето си, после се изправи.

Приятели. Какви приятели? Бяха ли те изобщо приятели?

Лин Чан знаеше кои са, но той дори не можеше да се приближи до Лин Чан. Кой тогава?

Хаавикко потръпна, после се огледа. Някой знаеше. Някой си беше направил труда те да узнаят. Но кой?

Той отново се замисли за момичето и изстена. „Аз не заслужавам този шанс“ — каза си той. И все пак беше там — свободен, с погасени дългове. Защо? Стисна зъби и докосна засъхналата на бузата му храчка. Това му даваше повод да продължи. Да разбере кой. И защо.

* * *

Де Вор свали ръкавиците си и ги хвърли на масата, след това се извърна, изправи се лице в лице със своя лейтенант Виганд и наведе глава, за да извади от очите си лещите.

— Ето — той подаде лещите на Виганд, който ги постави внимателно в малката пластмасова кутийка, приготвена предварително. — Изследвайте ги. Искам да разбера кои са другите четирима.

Виганд се поклони и си тръгна.

Де Вор се извърна и срещна погледа на другия мъж, който беше в стаята.

— Мина чудесно. След два дни ще нападнем Хелмщат.

Албиносът кимна, но не каза нищо.

— Какво има, Щефан?

— Лоши новини. Сорен Бердичев е мъртъв.

Де Вор погледна за миг към младия човек, след това се запъти към бюрото си и седна зад него, започна да работи по докладите, които се бяха натрупали, докато го нямаше. Заговори, без да вдига поглед.

— Зная. Чух за това, преди да вляза. Лоша работа, както казват всички, но може да ни бъде от полза. Вероятно здраво е сплотила заселниците на Марс. Сега, след унищожаването на тръбопровода, няма да изпитват особено голяма любов към Седмината.

— Може би… — Леман млъкна за секунда, после се приближи и застана до ръба на бюрото, взирайки се в Де Вор. — Аз го харесвах, както знаеш. Възхищавах му се.

Де Вор вдигна поглед, прикривайки изненадата си. Беше му трудно да повярва, че Щефан Леман изобщо може да харесва някого.

— Е, добре — каза той, — сега обаче е мъртъв. Но животът продължава. Трябва да правим планове за бъдещето. За следващата фаза на войната.

— Затова ли се срещна с тази измет?

Де Вор погледна за миг зад гърба на Леман, към картата на стената. После отново срещна погледа му.

— Имам вести за тебе, Щефан.

Розовите очи придобиха твърд блясък, устните се свиха.

— Вече знам.

— Разбирам. — Де Вор се замисли за момент. — И кой ти каза?

— Виганд.

Де Вор присви очи. Виганд. Разбира се, той беше посветен във всички входящи новини, но бе и строго инструктиран да не ги предава никому, докато самият той, Де Вор, не го упълномощи съответно. Беше извършил сериозно нарушение на заповедта.

— Съжалявам, Щефан. Това утежнява нещата за всички нас.

Съобщението за конфискацията беше дошло едва час преди той да отиде на срещата с Пин Тяо, веднага след новината за смъртта на Бердичев. На теория това лишаваше Леман от всичко, което беше наследил от баща си, правеше го абсолютен бедняк, но Де Вор бе предварил това съобщение още преди години, карайки Бердичев да прехвърля огромни средства от имуществото под формата на заеми на измислени, несъществуващи наследници. Тези „заеми“ отдавна бяха изхарчени — най-вече за построяването на още и още укрепени градове, — но Леман не знаеше нищо за това. Сега осъзнаваше, че цялата сума беше загубена.

Леман го наблюдаваше внимателно.

— И как това ще промени нещата?

Де Вор остави листа и се облегна назад.

— Що се отнася до мене, нищо не се променя, Щефан. Така или иначе ние сме лишени от живота си. И какво по-различно може да направи лист хартия, носещ печата на Седмината?

Бледото лице на младежа потрепна съвсем леко.

— Мога да бъда полезен. И ти го знаеш.

— Зная. — „Добре — помисли си Де Вор. — Той разбира. Добре си е научил урока. В това, което вършим, няма място за сантименталности. Миналото си е минало. Не му дължа обяснение за това, как сме използвали парите му.“

— Не се притеснявай — каза той, облегна се напред и отново взе листа. — Сега вече си вписан във ведомостта, Щефан. Произвеждам те лейтенант. Имаш еднакъв чин с Виганд.

„Да — помисли си той. — Това ще изтрие усмивката от лицето на Виганд.“

Когато Леман си тръгна, той се изправи и отново се приближи до картата. Участъкът с формата на таран, разположен в долния й ляв ъгъл и обозначаващ швейцарската Пустош, беше нашарен от линии — някои — пунктирни, други — цели. Там, където се пресичаха или свършваха, имаше малки квадратчета, представляващи укрепления. Бяха общо двайсет и две на брой, но само четиринайсет от тях — затворените в района между Загреб на югоизток и Цюрих на северозапад — бяха запълнени. Само те бяха завършени. Осемте укрепления в западния край оставаха недостроени. Четири от тях трябваше тепърва да бъдат започнати.

Парите. Това беше най-големият му проблем. Пари за заплати, храна и оръжие. Пари за ремонти, за подкупи и всякакви дребни разходи. И преди всичко пари, за да довърши строителната програма — мрежата от тунели и укрепления, които единствени можеха да гарантират успешна кампания срещу Седмината. Конфискациите го бяха лишили от мнозина от най-големите му инвеститори. След по-малко от три часа останалите трябваше да се срещнат с него с цел — по общо мнение — да подновят своите ангажименти към него, но всъщност, според него, да му кажат, че им е дошло до гуша. Затова и Хелмщат беше толкова важен сега.

Хелмщат. Той беше придумал Пин Тяо, като им обеща оръжия и обществена известност, но истината беше друга. Разбира се, щеше да има оръжия и известност, достатъчни, за да донесат удовлетворение и на най-самовлюбените терористки водачи, но истинският плод, донесен след набега над арсенала в Хелмщат, щяха да са двата милиарда юана, които Де Вор щеше да вземе от трезора. Това бяха пари, предназначени за заплащане на разноските по сто и четирийсетхилядната войска от осемте гарнизона, разположени около Пустошта.

Но Пин Тяо нямаше да знаят нищо по този въпрос.

Той се извърна и отново погледна към бюрото си. Съобщението за конфискацията си лежеше там, където го бе оставил. Приближи се и го взе, зачете го за пореден път. На пръв поглед нищо особено: открито признаване на ситуация, съществуваща на практика от дълго време — средствата на Леман са били замразени в момента, когато Бердичев е предприел полета към Марс, т.е. от три години. Но в документа имаше и скрит подтекст. Той показваше, че Седмината са открили факти, доказващи връзката на бащата на Щефан с убийството на министър Лу Кан, и че в резултат на това биха оправдали предприетите от Толонен действия, довели до убийството на Леман старши.

Това хвърляше светлина върху начина на мислене на Седмината. За тях войната беше свършила. Те я бяха спечелили.

Но Де Вор беше на друго мнение. Войната дори не бе и започнала. Не и в действителност. Независимо от конфискациите и смъртта на танга всичко станало досега беше просто игра, малко забавление за богатите и отегчените, развлечение, което да запълни часовете на безделие и лентяйство. Но сега всичко щеше да се промени. Той щеше да впрегне силите, движещи се из долните нива. Щеше да ги поеме и да ги направлява. А после?

Засмя се и смачка на топка копието от съобщението. После щеше да дойде промяната. Като ураган, бушуващ из нивата и сравняващ със земята Града.

* * *

Майор Ханс Еберт постави внимателно напитките върху подноса, след това се извърна и, след като си проправи път през тълпата, която изпълваше голямата зала, мина през закритата със завеси врата и влезе в стаята.

Приемът беше в разгара си, но тук, в личните покои на танга, беше спокойно. Ли Шай Тун седеше в голям фотьойл, разположен отляво, а краката му си почиваха, поставени върху табуретка, покрита като черупка на огромна костенурка. През последните дни той изглеждаше по-стар и налегнат от грижи, косата му, някога сива, сега беше чисто бяла — като фини ледени иглици, здраво сплетени отзад на главата. Жълтата официална роба падаше свободно около тънката му старческа фигура, а изящното съвършенство на златната верига около врата му само подчертаваше немощното и болнаво несъвършенство на плътта. Но дори и така в очите му все още имаше сила, в думите и жестовете му можеше да се усети достатъчно мощ, която да разсее всяка породила се мисъл, че той си е изпял песента. Дори и плътта му да отслабваше, духът му изглеждаше непроменен.

Срещу него, вдясно от церемониалния кан, седеше Цу Ма, танг на Западна Азия. Беше се облегнал назад, в едната си ръка държеше небрежно дълга и тънка пура. Сред познатите си беше известен като „Коня“ и това име му отиваше. Приличаше на породист жребец, беше в края на трийсетте, с широки гърди и тежки мускули, тъмната му коса беше накъдрена, оформена на елегантни дълги опашчици, в които бяха сплетени сърма и перли. Враговете му все още го имаха просто за денди, но грешаха. Независимо от външния си вид той беше способен и интелигентен млад човек и след смъртта на баща си се бе проявил като добър управител, гордост за Съвета на Седмината.

Третият човек в помещението беше Хал Шепърд. Той седеше отдясно на Цу Ма, купчина възглавници му помагаше да стои изправен на стола си, лицето му беше изопнато и бледо от болестта. Боледуваше вече две седмици, причината все още не беше ясна. Очите му, обикновено така искрящи и пълни с живот, сега изглеждаха като излезли от орбитите си и сякаш се взираха от дълбините на някакъв вътрешен мрак. До него с наведена глава, прекалено сериозна и сдържана, стоеше млада медицинска сестра хан, числяща се към персонала на танга и очакваща заповедите на болния.

Еберт се поклони, после се приближи до танга и застана пред него, държейки в ръце подноса. Ли Шай Тун пое питието си, без да прекъсва разговора и сякаш без да забелязва младия майор, който се приближи до Цу Ма, за да му подаде и неговото питие.

— Въпросът все още се състои в това, какво да правим с компаниите. Дали изцяло да ги закрием? Да ги ликвидираме и да разпределим техните активи между приятелите ни? Или да направим оферти за тях? Да ги включим в списъка, като по този начин ги лансираме? Или пък ние самите да ги ръководим, назначавайки управители, които да изпълняват заповедите ни, докато усетим, че нещата потръгват?

Цу Ма пое своя прасковен коняк, дарявайки Еберт с кратка усмивка, после се извърна и погледна към своя събрат танг.

— Знаете какво мисля по този въпрос, Шай Тун. Нещата все още са твърде несигурни. Ние вече дадохме на нашите приятели значително възнаграждение. Да сложим край на сто и осемнайсетте компании и просто да им ги предложим като изгодна плячка, би могло да предизвика гняв и омраза сред онези, които не участват в подялбата. Това само ще създаде ново поколение бунтари. Не. Аз бих гласувал за назначаването на управители. Да експлоатираме компаниите десет, може би петнайсет години и после да ги изкараме на пазара и да ги продадем на онзи, който предложи най-висока цена. По този начин ще избегнем омразата и в същото време, налагайки строга дисциплина над това, което в края на краищата представлява една пета от целия пазар, ще подпомогнем укрепването на Декрета за технологичния контрол.

Еберт, който в този момент държеше таблата пред Хал Шепърд, се опитваше да се преструва на незаинтересован от обсъжданите въпроси, но като наследник на „Джен Син“, втората по големина компания в списъка Хан сен, за него беше изключително трудно да не се почувства органично свързан със съдбата на конфискуваните компании.

— Какво е това?

Еберт повдигна глава и погледна Шепърд.

— Това е ян сен, пролетен винен тоник, ши Шепърд. Ли Шай Тун ми заповяда да ви донеса чаша от него. Има добър възстановителен ефект.

Шепърд помириса чашата и погледна над Еберт, към стария танг.

— Мирише много силно, Шай Тун. Какво има в него?

— Коняк, као лян, мед, женшен, семена от японика и още много други неща, които са полезни за вас, Хал.

— Например?

Цу Ма се засмя и се изви, за да погледне Шепърд.

— Например гущер на червени точки, морско конче и изсушена човешка плацента. Всичките те са ужасно полезни за вас, приятелю.

Шепърд погледна Цу Ма за момент, после отново обърна поглед към Ли Шай Тун.

— Истина ли е това, Шай Тун?

Старият танг кимна.

— Истина е. Защо, това смущава ли ви, Хал?

Шепърд се засмя, по бледото му лице се появиха бръчки от смеха.

— Не, изобщо.

Той отново надигна чашата и отпи няколко големи глътки, след това потръпна и подаде полупразната чаша на медицинската сестра.

Цу Ма се изсмя изненадано.

— Това трябва просто леко да се посръбва, приятелю Хал. Ян сен е силно питие. Преди да стане годно за пиене, отлежава осемнайсет месеца. А това тук е най-доброто, с което разполага Шай Тун. Дванайсетгодишно.

— Да — каза Шепърд дрезгаво, през смях. Очите му бяха широко отворени и насълзени. — Сега разбирам.

Цу Ма погледа още известно време болния, после се обърна към Еберт:

— Е, майоре, как е болният ви баща?

Еберт направи дълбок поклон.

— Добре е, чие хсия.

Ли Шай Тун се наведе напред.

— Аз трябва да му благодаря за всичко, което той стори през последните няколко месеца. Както и за щедрия сватбен подарък, който днес направи на сина ми.

Еберт се извърна и отново се поклони.

— Това е голяма чест за него, чие хсия.

— Добре. Сега, преди да си тръгнеш, ми кажи нещо. Но честно. Ти какво мислиш, че трябва да правим с конфискуваните компании?

Главата на Еберт си остана сведена; не се осмеляваше да срещне погледа на танга даже и когато последният му задаваше такъв директен въпрос. Нито пък се остави да бъде подлъган от изискването за прям отговор. Той отвърна така, както знаеше, че би желал тангът.

— Чие хсия, мисля, че негово превъзходителство Цу Ма има право. Необходимо е да се успокоят онези Горе. Да се излекуват раните и да се премахне горчивината. С назначаването на управители ще се осигури стабилността на пазарите. Нещата ще продължат нормалния си ход и в списъка няма да има раздвижване, каквото продажбата на такива огромни предприятия несъмнено би предизвикала. А що се отнася до печалбата и изгодата, то здравината и сигурността на Седмината със сигурност е достатъчна изгода, нали? Само един дребнав човек би желал нещо повече.

Очите на стария танг се стоплиха от усмивка.

— Благодаря ти, Ханс. Благодарен съм ти за тези думи.

Еберт се поклони и излезе, пристъпвайки заднишком — знаеше, че му е разрешено да се оттегли.

— Свестен млад човек — каза Ли Шай Тун, след като Еберт излезе. — С всеки изминал ден все повече и повече ми напомня на баща си. Същата абсолютна прямота. Дясната ръка на Толонен. Когато навърши необходимата възраст, трябва да стане генерал. Той би направил от сина ми също великолепен генерал, не мислите ли?

— Отличен генерал — отговори Цу Ма, скривайки леките си опасения по отношение на майор Ханс Еберт. Тайните доклади за него му бяха разкрили малко по-различна картинка.

— Сега, след като вече сме сами — продължи Ли Шай Тун, — имам и други новини.

И Цу Ма, и Шепърд веднага заслушаха с внимание.

— И какви са те? — попита Цу Ма, докато гасеше пурата си в порцелановия пепелник, поставен върху кана до него.

— Чух ги от Кар. Бердичев е мъртъв.

Цу Ма се засмя, очите му се разтвориха широко.

— Сигурен ли сте?

— Видях го със собствените си очи. Кар беше свързан с мене така, че да ми се предава всичко, което той вижда и чува.

— Значи всичко свърши.

Ли Шай Тун замълча за миг, гледайки надолу. Когато отново вдигна поглед, в него се четеше загриженост.

— Не мисля така. — Той погледна към Шепърд. — Въпреки всичко Бен беше прав, Хал. Ние убихме хората, но признаците останаха.

Шепърд се усмихна мрачно.

— Не всички хора. Де Вор е все още жив.

Старият танг бавно наведе глава.

— Да. Но Кар ще се справи с него. Както се справи с Бердичев.

Цу Ма се наведе напред.

— Полезен човек е този Кар. Би трябвало да създадем повече такива като него. Дайте патент на стареца Еберт, за да започне работа по тази идея.

Ли Шай Тун се засмя и свали краката си от табуретката-костенурка.

— Може би…

Той се изправи и се протегна.

— Но първо имам друга идея, над която искам да помислите. Нещо, върху което Ли Юан работи през последните няколко месеца. Утре ще я представя в Съвета, но първо исках вие да я чуете.

Цу Ма кимна, после се облегна назад, като държеше в ръка питието си и наблюдаваше как старият танг бавно обикаля из стаята.

— Това е идея, която Ли Юан имаше още преди години, когато беше едва осемгодишен. Бил на лов със соколи заедно с Хан Чин, когато един от соколите излетял високо и отказал да се върне долу при стръвта. Хан Чин изгубил търпение, взел от слугата контролната кутия и убил птицата.

— Използвайки насочващата жичка в главата на птицата?

— Точно така.

Цу Ма отпи, после бавно поклати глава.

— На мене никога не ми се е налагало да правя подобно нещо.

— Нито пък на мене — съгласи се Ли Шай Тун. — И това беше първият подобен случай, за който бях чувал, когато преди шест месеца ми го разказа Ли Юан. До този момент Ли Юан не беше осъзнавал, че птиците са свързани по такъв начин. Това разкритие го накарало да се замисли защо нямаме такъв контрол над хората.

Цу Ма се засмя.

— Хората не са соколи. Те няма да се оставят толкова лесно да бъдат вързани.

— Не, няма. Точно това си помислил и Ли Юан. Но все пак идеята е добра. Затова и той я обсъди с мен. Ако един човек е добър, то той не би се страхувал от това, да има такава жичка в главата си. За него нищо не би се променило. Ако обаче е лош, той би трябвало да има такава жичка.

— Това ми харесва. Но дори и така, пак си остава фактът, че хората не са соколи. На тях им харесва илюзията за свобода.

Ли Шай Тун се спря пред Хал Шепърд и се наведе напред, поставяйки ръце върху раменете на своя стар приятел, с тъжна усмивка на лицето си, после отново се изправи пред Цу Ма.

— А ако им дадем тази илюзия? Ако ги накараме да повярват, че те са искали да имат такива жички в главите си?

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— Но не е невъзможно. Пък и Ли Юан е готов с план, според който болшинството от хората просто ще го направят.

Цу Ма се облегна назад в размисъл.

— А техническите подробности?

Ли Шай Тун се усмихна.

— Както винаги, Цу Ма, вие ме изпреварвате. Всъщност проблемът се състои в изграждането на такава контролна система. Човешкият мозък е много по-сложен от този на сокола и обезпечаването на проследяването на четирийсет милиарда отделни индивиди, разпръснати из трите хиляди нива на Града, е много по-трудно, отколкото проследяването на няколко сокола, намиращи се в едно имение. Трябва да подчертая, че Ли Юан постигна малък напредък в това отношение. Не е нужно да се инвестират още време и пари в това изследване.

— Разбирам. Значи това ще поискате утре от Съвета? Разрешение да следвате тази линия на поведение в търсенията си?

Ли Шай Тун леко наклони глава.

— По такъв начин един танг няма да наруши Декрета. Цу Ма се усмихна.

— Така е. Но бъдете сигурен, Шай Тун, за това, както и за други неща имате пълната ми подкрепа в Съвета. — Той изпразни чашата си и я остави. — А другата част от плана ви?

Ли Шай Тун се усмихна.

— Засега това е достатъчно. Но ако ми окажете честта да бъдете мой гост в Тонджиян тази есен, ще можем да поговорим повече. Дотогава нещата ще са се развили повече и освен това, сигурен съм, че за Ли Юан ще е удоволствие и чест да ви изложи плана си.

На лицето на Цу Ма се появи усмивка.

— За мене ще е голяма чест и удоволствие. Но понеже стана дума за Ли Юан — за дълго пренебрегнахме сина ви и новата му съпруга. Трябва да го поздравя за избора му.

Двамата мъже се престориха, че не виждат съмнението, пробягало за миг по лицето на танга.

— А вие, Хал? — Ли Шай Тун погледна към стария си приятел. — Ще дойдете ли?

Шепърд се усмихна.

— Може би по-късно. Сега се чувствам малко уморен. Предполагам, че е от многото ян сен.

— Да, вероятно е така.

И тъжно извръщайки се от него, Ли Шай Тун пое ръката на Цу Ма и го поведе към насъбралото се множество в Голямата зала.

* * *

Кар се наведе над масата и с една ръка вдигна мъжа от стола, на който той седеше, здраво стиснал в юмрука си предницата на светлосинята му туника.

— Какво значи „не може“! Аз тръгвам днес. С първия възможен кораб. И ще взема тези файлове със себе си.

За миг лявата ръка на мъжа се опита да достигне до интеркома на бюрото му, после се отказа. Той вече беше чувал какъв маниак е Кар, но никога не би повярвал, че същият този Кар ще нахлуе в кабинета му и ще го нападне с физическа сила.

— Не знаете ли кой съм аз? — изкрещя той, гласът му обаче беше някак си сподавен. — Аз съм генерал-губернатор на Марс. Не можете да си позволявате това с мене.

Кар измъкна мъжа иззад масата, така че да се окаже очи в очи с него.

— Не сте вие този, който ще ме учи кое може да се прави и кое не, господин губернатор Шенк. Беше ви наредено да ми оказвате пълно съдействие, но откакто се върнах в Тян Мен Ку, вие не бяхте за мен нищо друго освен пречка.

Губернаторът болезнено преглътна.

— Но… разследването… Станцията Фен Шу беше разрушена, а тръбопроводът — сериозно повреден.

— Това си е ваша грижа. Моята е при първа възможност да докладвам на своя танг и да взема със себе си цялата важна и отнасяща се до случая информация. И вие го знаехте. Бяхте получили необходимите заповеди.

— Но…

Кар се изправи, пусна тежко Шенк обратно на стола, после стовари юмрука си върху интеркома.

— Искате война със Седмината ли?

— Какво? — лицето на Шенк се сгърчи.

— Защото точно това ще ви се случи, ако вземете каквито и да е по-нататъшни мерки за моето задържане тук. Аз бях упълномощен със специален декрет на Седмината да направя всичко, което сметна за необходимо, за да бъде наказан справедливо изменникът Бердичев, както и да използвам всички архиви и документи, отнасящи се до това лице. Така и направих. Значи, кажете ми сега, ши Шенк, какво общо има с мене вашето разследване?

— Аз… — започна той, после видя отворената врата зад Кар.

Кар светкавично се обърна.

— Донеси файловете за Бердичев. Веднага.

Подчиненият се обърна към губернатора Шенк, пренебрегвайки Кар.

— Ваше превъзходителство?

Кар отново погледна Шенк.

— Е? Ще се изправите ли срещу Седмината, подписвайки по този начин смъртната си присъда, или ще направите каквото аз предлагам?

Шенк отново преглътна, после наведе глава.

— Прави каквото казва той. Приготви и разрешителното на майор Кар за Тиенцин. Той тръгва този следобед.

— Веднага, ваше превъзходителство.

— Добре — каза Кар и разположи огромното си тяло в мъничкия стол. — Кажете ми сега, господин губернатор, кой ви нареди да ме задържите тук?

* * *

Долу в Чун Куо Де Вор вдигна поглед от папките и строго се втренчи в лейтенанта.

— Това ли е всичко?

Виганд наведе глава.

— Засега да, ваше превъзходителство. Но хората, с които поддържаме връзка, обещаха да получим повече. Ще знаете за тази паплач всичко, което бихте искали да знаете още преди да се срещнете отново с тях.

— Добре. Защото искам да знам кой в какво е добър и кой за какво отговаря. Искам да знам откъде идват и какво искат да постигнат. И не искам предположения. Искам факти.

— Разбира се, ваше превъзходителство. Веднага ще се заема с това.

Виганд се поклони дълбоко, после се обърна и напусна стаята. „Свестен човек — мислеше си Де Вор, докато го наблюдаваше как се оттегля. — Интелигентен и надежден въпреки онази неприятност с Леман и съобщението.“

Той се изправи и заобиколи масата, после се спря пред огромната увеличена снимка на петимата водачи на Пин Тяо, която Виганд беше закачил на стената.

Образите върху черно-бялата фотография бяха ясни и контрастни, лицата на петимата терористи, увеличени до естествен размер, се открояваха отлично. В центъра беше Гезел. Снимката бе направена десет или петнайсет секунди след началото на срещата, миниатюрните оптични камери се бяха активирали, когато той кимна, за да обърне внимание върху половината карта, лежаща на масата пред Гезел. Намерението му беше чисто и просто да запечата образите на другите четирима водачи на Пин Тяо, така че по-нататък те да бъдат проследени от службите за сигурност. Обаче това, което снимката най-ясно бе уловила, беше силното им, почти безумно подозрение. Де Вор се усмихна. И тогава беше почувствал нещо подобно, но бе твърде погълнат от собствените си планове и игри, за да му обърне достатъчно внимание. Сега, като го видя толкова ясно изразено, толкова осезаемо, той осъзна, че е пропуснал нещо наистина важно.

Те се страхуваха — да, но имаше и нещо повече от това. Те бягаха. Цялото им перчене беше просто фасада. Шумът, който вдигаше Гезел, прикриваше основния му страх, че някой ще се появи и просто ще ги изтрие от лицето на земята. Тях и всичко, за което се борят. Те бяха изтърпели твърде много поражения, твърде много предателства от собствените си среди. Бяха се превърнали в параноици, страхуващи се от собствената си сянка.

Но това беше добре. Той можеше да го използва. Така щеше да има преимущество, когато отново се срещне с тях след два дена.

Той прехвърли през ума си фактите, които вече му бяха известни. Мъжът хан най-вляво на снимката беше Шен Лу Чуа, компютърен експерт, дипломиран математик. Беше в средата на трийсетте, имаше продълговато и изпито гладко избръснато лице. До него седеше доста красива на външен вид жена с фино изваяни черти — истинска хун мао, въпреки че тъмната й хубава коса беше подстригана като на хан. Тя се казваше Емили Ашър и беше икономист. По-интересен за Де Вор обаче беше фактът, че тя е любовница на Гезел. От другата страна на Гезел, втора отдясно наляво, седеше жената хан — Мао Лян. Тя беше доста интересна. Четвъртата дъщеря в доста известна Низша фамилия, тя беше отгледана и образована на първо ниво. Като тийнейджърка обаче се бе разбунтувала срещу своите възпитатели и след едногодишни пререкания в дома си внезапно бе изчезнала някъде из долните нива, появявайки се едва сега, след пет години, като член на Пин Тяо.

Последният от петимата — най-вдясно на снимката, беше Ян Мах. Той беше висок, трийсет и тригодишен мъж с широки рамене, със стигаща до тях дълга, сплетена коса и гъсто набола брада. Работеше като служител по поддръжката към Министерството за рециклиране на отпадъците. Това беше подходяща работа за член на Пин Тяо, тъй като му позволяваше бързото и напълно законно движение между различните нива. Освен това обаче Мах имаше преимуществото да бъде и доброволец в запасния корпус към службите по охрана с разрешително за носене на огнестрелно оръжие. В средите, в които той се движеше и работеше, това представляваше идеално прикритие за неговите ко мин дейности.

Мах беше единственият от петимата на снимката, който не гледаше Де Вор. Беше свел поглед към една подложка за писане на масата. Върху нея бяха оформени пиктограми, които доста ясно можеха да бъдат разчетени: „Йен то чу луан лун то чу хан.“ Твърде многото хора създават хаос, прекалено многото дракони причиняват недоимък.

Тази подробност беше интересна. Ако Гезел бе водачът, то Мах беше скритата сила. Той наблюдаваше, въздействаше, направляваше групата в идеологическо отношение.

Някой рязко почука на вратата.

— Влез!

На прага застана Леман.

— Гостите ни са вече тук, сър.

Де Вор се позабави — отбеляза си колко добре изглежда албиносът в униформа — после кимна.

— Добре. Слизам след секунда. Заведи ги в трапезарията и се погрижи да бъдат обслужени както трябва.

Леман се поклони и излезе.

Де Вор се извърна и хвърли още един кратък поглед към уголемените до естествените си размери лица на петимата терористи.

— Когато една врата се затваря, друга се отваря.

Той се засмя, след това се запъти към бюрото си и набра кода, с който се свързваше с площадката за кацане. Кубини, неговият човек там, отговори веднага.

— Владеем ли положението?

— Всичко е както наредихте, ваше превъзходителство.

— Добре. Не желая погрешни стъпки. Разбрано?

Прекъсна връзката, преди Кубини да може да му отговори, после се пресегна и извади папка от чекмеджето. Поспря за миг, огледа кабинета си, осъзнавайки значимостта на момента. След това даде израз на удоволствието си — изсмя се рязко — затвори шумно чекмеджето и излезе.

„Новите насоки — каза си той, докато енергично крачеше по коридора към асансьора. — Мъдрият човек винаги следва новите насоки.“

Когато влезе в стаята, те се обърнаха. Бяха седмина. Бизнесмени от първото ниво, облечени в копринени пау в светли тонове.

— Господа — съзнателно каза той с нотка на ирония, вместо да използва обичайното за хан обръщение „чун цу“. — Колко е хубаво, че ви виждам отново.

Веднага забеляза колко напрегнати бяха те и как се споглеждаха, търсейки подкрепа един от друг. Страхуваха се от него. Страхуваха се от това, как ще реагира на новините, които му бяха донесли. Мислеха си, че не подозира какви са тези новини. Но той забеляза и колко бяха примирени. Силата им беше изчерпана. Седмината ги бяха разгромили напълно. Конфискациите, арестите, екзекуциите — всичко това ги беше разтърсило из основи. Сега вече виждаха истинската цена, която трябваше да платят за своето обвързване.

„Да, така е — мислеше си той. — Времето ви изтече.“

Тръгна сред тях — ръкуваше се, заговаряше ги. Това беше неговият начин да ги накара да се почувстват като у дома си. Чак накрая стигна до Дъглас, стисна здраво и топло ръката на стария човек, за миг положи своята на рамото му, сякаш поздравяваше най-добрия си приятел. Сега, след като Бердичев беше мъртъв, Дъглас беше новият водач на дисперсионистите. Лидер на една разпаднала се партия, която вече нямаше желание да изрече името си на всеослушание. Новината за смъртта на Бердичев се беше разнесла едва преди два часа. Докато се бяха събирали — без съмнение за да обобщят какво точно да му кажат този следобед. Сега бяха шокирани. Можеше да го прочете в очите на Дъглас.

— Тъжна история — каза той, изпреварвайки Дъглас. — Изпитвам единствено уважение и почит към Сорен Бердичев. Той беше великолепен човек.

Дъглас наведе глава. Новините му се бяха отразили зле. Гласът му беше изпълнен с горчивина и яд, но и някак си пресекнал.

— Убиха го — изрече той. — Като обикновен престъпник. Казаха ми, че го е направил един от техните получовеци полуживотни. Някакъв жесток „Джен Син“. Пречупил му гръбнака като вейка. Без съд и присъда. Просто така. — Той вдигна очи и отново срещна погледа на Де Вор. — Никога не съм си представял…

— Нито пък аз — каза Де Вор и сложи ръка на рамото му. — Но все едно. Елате… Да хапнем. Сигурен съм, че всички сте гладни след полета. После ще седнем и ще поговорим.

Дъглас леко наведе глава, на устните му се появи тъжна усмивка, която смекчи гнева и обидата в погледа му.

— Вие сте добър човек, Хауард.

Докато се хранеха, почти не говориха, но след това, когато чиниите бяха вдигнати и започнаха да сервират разхладителните напитки, Дъглас подхвана темата.

— Войната свърши, Хауард. Седмината спечелиха. Трябва да се подготвим за дълготраен мир.

Външните капаци на прозорците бяха отворени и през дебелото прозрачно стъкло, заемащо цялата стена, се виждаха огряната от слънце долина и обвитите в облаци планини. Светлината на късния следобед създаваше необичайно меланхолична атмосфера в помещението. Де Вор седеше начело на масата, обърнат към тях с лице, части от което бяха в сянка.

— Ай мо та ю хсин су.

Дъглас кимна в знак на съгласие.

— Така е. Нищо не ни опечалява повече от смъртта на сърцето. Така се чувстваме ние, Хауард. Уморени. С разбити сърца. И още повече сега, когато Сорен вече не е сред нас.

— И?

Де Вор местеше поглед от един към друг, забелязвайки колко им е трудно да срещнат очите му в този миг на капитулация. Те се срамуваха. Изпитваха дълбок и горчив срам. Но от какво? От неуспеха си в опита да бъдат свалени Седмината? Или от предателството си спрямо него? Гледаше го само Дъглас.

В настъпилото мълчание Де Вор се изправи, обърна се с гръб към тях и се загледа в планините отвън.

— Разочарован съм — каза той. — Безсилен съм срещу разочарованието си. Имах по-високо мнение за вас. Мислех си, че сте по… — той се обърна и ги погледна. — По-силни.

— Загубихме — рече Дъглас, облегна се назад и изведнъж пое защитата. — Неприятен факт, но факт. Нещата драстично се промениха, особено през последните няколко месеца. Ще е самоубийство да продължаваме.

— Разбирам — Де Вор изглеждаше изненадан. Той леко се извърна, сякаш размишляваше над нещо, неочаквано за него.

— Със сигурност сте мислили за това, нали, Хауард? Видели сте как стоят нещата. Видели сте арестите. Конфискациите. Седмината се целят нависоко. Всеки, който покаже дори и следа от някакво настроение против тях, бива смазван. И няма половинчати мерки. — Той направи пауза, оглеждайки се в търсене на подкрепа. — Така стоят нещата. Аз не мога да ги променя, Хауард. Никой от нас не може. Провалихме се. Сега е моментът да определим деня.

— И всички ли се чувствате по този начин?

Около масата се разнесе шепот, изразяващ съгласие.

Де Вор въздъхна тежко.

— Мислех си, напреднали сме дотам, че…

Гледаха го. Чудеха се какво ли ще направи.

Де Вор, внезапно оживен, почука шумно по папката, в гласа му нямаше и следа от гняв.

— Аз имах планове. Проекти за нови компании. Пътища, по които да довършим успешно започнатото.

— Успешно? — Дъглас се изсмя остро. — Съжалявам, Хауард, но грешите. Ние загубихме. И загубата е тежка. Бердичев, Леман и Уайът. Дучек, Вайс и Бароу. Всички те са мъртви. Както и още две хиляди други, по-нискостоящи членове на нашата „революция“. Сто и осемнайсет компании прекратиха дейността си — техните активи и имущество бяха конфискувани от Седмината. А Седмината са все още тук, по-силни от всякога, по-властни от всякога.

— Не. Грешите. Седмината сега са слаби. По-слаби, отколкото някога изобщо са били. През последните шест години Съветът загуби четирима от най-опитните си членове. Новите тангове са млади и неопитни. И не само това, но и по-възрастните тангове загубиха увереността, спокойствието, което някога имаха. Някога беше немислимо да бъдат предизвикани Седмината. Сега обаче…

— Сега разбираме защо е било така.

Де Вор поклати глава. После седна отново, примирен.

Дъглас го погледна за миг, след това сведе очи.

— Съжалявам, Хауард. Зная как се чувствате. Вие бяхте по-вътре в нещата, отколкото ние. Укрепленията. Акциите. Това бяха все ваши проекти — ваши деца, ако предпочитате. Сигурно е трудно да се откажете от тях. Всичко свърши. Продължим ли да подкрепяме всичко това, то ще е пилеене на пари на вятъра.

Де Вор вдигна глава, после се усмихна и сви рамене. Гласът му прозвуча по-меко, по-смирено.

— Е, добре, както кажете, стари приятелю. Но все пак вие грешите. Ние разклатихме дървото. Не виждате ли? То почти падна.

Дъглас отмести поглед встрани, изразявайки с този жест несъгласието си.

— Какво ще правите?

Де Вор погледна към двете папки, сякаш още не беше решил.

— Не зная. Ще унищожа всичко това, предполагам.

— А после?

Де Вор все още гледаше папките, прегърбените рамене и наведената му глава показваха разочарованието му.

— Може би ще отида на Марс.

— На Марс?

Той вдигна глава.

— Казват, че там е бъдещето. Там Седмината нямат много стабилна власт.

— А… — Дъглас се поколеба за момент, след това се огледа още веднъж. — Е, Хауард, мисля, че си казахме всичко, за което бяхме дошли. Сега е най-добре да си тръгваме.

Де Вор се изправи.

— Разбира се. Приятно ми беше да видя всички ви заедно за последен път. Желая ви успех в начинанията ви. И благодаря ви, джентълмени. За всичко, което направихте. Справихте се добре.

Когато се тръгваха, той прегърна всеки един от тях, после се приближи до прозореца и се загледа в назъбения пейзаж от скали, лед и сняг. Все още беше там, взрян в природата, когато десет минути по-късно корабът им се издигна и бавно се отправи надясно. За секунда сянката му премина по отсрещната отвесна скала, след това избухна изведнъж, изригвайки ярка светлина. Въздушният удар, причинен от експлозията, връхлетя след секунда и накара празните чаши по масата да задрънчат.

Той видя как огненото кълбо се издигна в небето, търкалящо се все по-нагоре и по-нагоре, чу как тътенът от експлозията се понесе като мощно буботене надолу към долината и след миг се върна обратно. Милион миниатюрни нажежени до бяло частички обсипаха склона на планината, топяха снега върху листата, където падаха, свистяха и искряха пред прозореца само на една ръка разстояние от лицето му.

Де Вор се обърна. На прага стоеше Леман.

— Какво е това, Щефан?

За момент погледът на Леман премина през него, сякаш той си припомняше отново онова, което току-що беше видял. После пристъпи напред, подавайки на Де Вор някаква бележка. Беше от Дъглас. Писана на ръка. Де Вор я отвори и прочете.

Скъпи Хауард,

Съжалявам, че не се получи. Опитахме. Наистина опитахме, нали? Но животът продължава. Пиша ти просто за да ти кажа, че ако някога имаш нужда от нещо — от каквото и да е, — просто трябва да ми кажеш.

С дълбоко уважение, Джон Дъглас

Де Вор погледа бележката още миг, после я смачка на топка и я хвърли. „Каквото и да е…“ Думите бяха лишени от смисъл. Този мъж се беше отказал, предал. Е, сега беше време да се заработи по-надълбоко, по-ниско, да се изгради и възпита нова класа бунтовници. Отново да се разклати дървото на държавата. Да се клати и клати, и клати. Докато падне.

* * *

Офицерският клуб в Бремен беше просторно и богато украсено място. Прислугата беше от облечени в тъмни костюми хан, обръснатите им глави бяха постоянно сведени. Те се движеха безшумно между огромните кръгли маси, които лежаха като острови в океан от синьо-зелени килими. Високи пилони бележеха ръбовете на големия централен шестоъгълник, проправяйки по този начин пространство за преминаване между масите като галерия със сводове в древен манастир. На петдесет чи нагоре шестоъгълната ламперия на тавана представляваше мозайка, изобразяваща известни битки, в които победители бяха хан.

Беше късен следобед и повечето от масите бяха празни, но в далечния десен край, на половината разстояние между огромната двойна врата и бара, около една маса се бяха събрали осмина офицери, които разговаряха доста шумно. Начинът, по който говореха, както и разхвърляните по масата празни бутилки създаваха впечатлението, че те твърде бяха попрекалили с пиенето. Тъй като обаче никой от тях не беше с по-долен чин от капитан, дежурните офицери се усмихваха и се извръщаха настрани, като им позволяваха поведение, което не биха толерирали при офицери с по-нисък чин.

Център на групата беше младият майор Ханс Еберт, героят от Хамерсфест, който ги беше забавлявал с истории, свързани с приема, на който бе присъствал този следобед. Сега обаче разговорът вече се беше изместил на други теми и приглушеният одобрителен смях носеше оттенъка на мрачно задоволство.

Одън, като видя как разговорът се пренася просто от тема на тема, го насочи отново обратно към основната от тях. Това беше и задачата му — по всяко време да осигурява централното място на своя господар. За разлика от останалите този следобед той едва се беше докоснал до питието си, но тъй като това щеше да направи впечатление, той симулираше, че често-често надига чаша към устните си и я пълни от бутилката. За разлика от останалите обаче говореше все така ясно и прецизно.

— А ти, Ханс? Как ти се стори дамата, с която се видя?

Еберт погледна встрани и се усмихна някак покварено.

— Коя от всичките дами, Уил?

Одън се наведе напред, за да загаси пурата си в пепелника, после отново се облегна назад.

— Знаеш коя. Съпругата на министъра.

Чу се въздишка на изненада и възхищение. Съпругата на министъра! Тук ставаше опасно. А те всички знаеха, че опасността възбужда.

— Да, Ханс, разкажи ни — подкани го Скот с очи, пълни с интерес.

Еберт спокойно отпи от чашата си, след това погледна кръга от нетърпеливи, наблюдаващи го лица.

— Тя е моя робиня — невъзмутимо каза той. — Мога да я накарам да направи всичко, което си пожелая. Абсолютно всичко. Да вземем например днешния ден. Накарах две момичета да я съблекат и да я държат, докато я бия с пръчка. След това тя гледаше, докато аз бях с прислужничките й. После ме молеше да го направя и с нея. Но аз поклатих глава. Казах й: „Трябва да си го заслужиш. Искам да ми покажеш колко много обичаш прислужничките си.“

— Не! — обади се Паншин, доста солиден на вид генерал. — И тя направи ли го?

Еберт отпи отново.

— Аз не казах ли, че тя е моя робиня? — той се усмихна.

— Точно в краката ми тя легна на пода заедно с прислужничките си и трите се потъркаляха повече от двайсет минути, докато всичките вече бяха вън от себе си и ме умоляваха да се присъединя към тях.

Фест отваряше очи все по-широко.

— И ти после й удари една?

Еберт остави чашата си и бавно поклати глава.

— Не е толкова просто. Нали разбирате, имам си ритуал.

— Ритуал? — Скот глътна коняка си на екс, като бързо отметна глава назад, после стовари празната си чаша върху масата. — Какъв ритуал?

— Накарах ги и трите да коленичат пред мене голи, с наведени глави. След това една по една ги извиквах да се приближат към мен, да коленичат пред моя бог и да целунат главичката му. След като го направиха, трябваше да повторят няколко думи. Знаете ги този род неща: „Обещавам да бъда вярна и да се покорявам на бога и на неговите желания.“ Такива работи.

— Куан Ин! — възкликна друг капитан на име Рус. — Само не ми казвайте, че ги оправихте и трите наведнъж!

Еберт се засмя и допи питието си.

— Страхувам се, че не. Едва-що беше дошъл редът на горкото старо момиче, когато забелязах колко е часът. Казах й: „Съжалявам, не бях обърнал внимание на времето. Трябва да вървя. Тангът ме очаква.“

— За Бога! — едва успя да изломоти Скот и поклати глава. — Нали не се майтапиш с нас, Ханс? Това действително ли се случи?

— Преди по-малко от шест часа.

— И какво каза тя?

Еберт се изсмя.

— Какво можеше да каже? Никой не бива да кара танга да чака.

— А обещанието ти? — попита Рус. — Ти си обещал, че ще я чукаш, ако ти покаже колко много обича прислужничките си.

Еберт се пресегна и наля още вино в чашата си.

— Аз държа на думата си, капитан Рус. И ти го знаеш. Щом като свършим тук, ще се върна, за да изпълня обещанието си.

— Ами съпругът й? — попита Скот. — Къде беше той по време на всичко това?

— В кабинета си. Четеше Аналекта.

След тези думи избухна гръмък смях и сега главите на седящите по съседните маси се извърнаха към тях.

— Силата. Това е всичко, около което се въртят нещата — каза Еберт. Очите му бяха притворени, на устните му имаше лека усмивка, говореща за разпуснати нрави. — Това е ключът към секса. Силата. Това е нещото, на което тази нощ ще се научи младият Ли Юан. Овладей сексуалността си и светът е твой. Покори й се и… — той сви рамене. — Е… погледнете например Фест!

Смехът отново избухна — тъмен, неприличен.

В този момент на прага на огромната врата на клуба се спря един доста мрачен на външен вид, почти грозен мъж хан, очите му се насочиха веднага в посока към смеха, идващ от намиращата се вдясно от него маса. Той се различаваше от останалите хан в клуба по това, че носеше светлосинята униформа на офицер от службата за охрана, а отличителните знаци на гърдите му показваха, че е капитан. Но независимо от това той си беше хан и когато пристъпи през прага, дежурният офицер се приближи до него и му препречи пътя.

— Извинете ме, сър, но може ли да погледна паспорта ви?

Као Чен се спря, след това се обърна с лице към мъжа, овладявайки чувствата си. Освен това човекът беше в правото си. Затова се поклони леко, извади от горния джоб на куртката разрешителното си и го подаде на офицера. Докато последният го изучаваше със сериозен вид, Чен забеляза как останалите офицери, които не бяха хан, минаваха покрай тях, без някой да им създава затруднения — дори и гостите от други сили за сигурност влизаха и излизаха необезпокоявани. Той почти го беше очаквал. Цветът на кожата, формата на очите му — и двете не бяха на мястото си тук. Почти всички офицери от службите за сигурност бяха хун мао, останали от наемните войски, които се бяха били в името на Седмината срещу тиранина Цао Чин. Тук хан бяха втора ръка хора, слуги, а не управляващи. Но той беше офицер и при това жаден. Имаше право да поседне тук и да изпие една бира. Така щеше и да направи.

Офицерът му върна обратно паспорта, после му отдаде кратко, почти немарливо чест. По ранг Чен стоеше над него, но пък не беше хун мао, така че чинът му не означаваше почти нищо.

— Благодаря ви, лейтенант — каза той, след това си проправи път и заслиза по покритите с плочи стълби, които водеха към основната част на клуба.

Беше изминал половината от коридора, преди да разбере към кого се приближава. Очите на Еберт бяха широко отворени — беше го разпознал. Реши бързо да премине покрай него, но не му се отдаде. След като вече бе подминал с две-три крачки масата, го извикаха:

— Ей ти! Хан! Ела тук!

Чен се извърна бавно, после се върна и се изправи пред Еберт с наведена глава.

— Майор Еберт!

Еберт арогантно се отпусна назад в стола си, на лицето му се появи подигравателна усмивка.

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите, хан!

Чен почувства как се смразява от яд, после си спомни, че е куай. Това бяха само думи. А думите не могат да го наранят. Само ножът можеше да нарани един куай. Той отговори на Еберт спокойно и вежливо:

— Просто дойдох тук след работа. Беше ми горещо и бях жаден. Мислех да изпия една-две бири в бара.

— Помисли си още веднъж. Тук си има правила. Никакви жени и никакви хан.

— Никакви хан?

В момента, в който го каза, разбра, че е направил грешка. Би трябвало да се поклони, след това да се обърне и да си тръгне. Сега вече ставаше въпрос за достойнство. Думите му, достатъчно коректни и безвредни сами по себе си, бяха предизвикали Еберт да се защити. Нямаше значение, че той, Као Чен, имаше право да посещава клуба. Въпросът вече не беше в това.

Еберт леко се приведе напред, гласът му стана твърд:

— Чу ли ме, хан!

Чен се поколеба, после леко наведе глава — страхуваше се да не бъде видян гневът в погледа му.

— Извинете ме, майоре, но аз съм офицер на служба при танга. Със сигурност…

Еберт се наведе напред и плисна питието си в лицето на Чен.

— Ти глупак ли си или какво? Не ме ли разбираш?

Чен замълча, после отново се поклони.

— Съжалявам, майоре. Вината беше моя. Може ли да ви купя друго питие, преди да си тръгна?

Еберт го погледна с дълбоко отвращение.

— Просто си върви, малък хан. Веднага. Преди да съм те смазал от бой.

Чен се поклони дълбоко и отстъпи заднишком, овладявайки болката си; буря от чувства се отразяваше в очите му, но лицето му беше напълно под контрол. Обаче вътре в себе си той кипеше. На врата се обърна, чул смеха им, който се разнасяше от масата и го следваше.

„Насмей се сега — мислеше си той, — насмей се дълго и здраво, Ханс Еберт, защото аз няма да се спра, докато гордостта ми не бъде възстановена и ти не легнеш смирено в краката ми.“

Очите на всички, седнали около масата, отново се обърнаха към Еберт.

— Някои от тях имат кураж — каза той, докато за пореден път пълнеше чашата си. — Но няма значение. Та докъде бяхме стигнали? А, да… — той се изправи и вдигна чашата си. — За Ли Юан и неговата невеста! Нека тази вечер да им донесе облаци и дъжд!

Ревът в отговор беше оглушителен.

— За Ли Юан! Облаци и дъжд!

* * *

Церемонията беше свършила; и последните гости си бяха тръгнали; вратите на вътрешния дворец вече бяха заключени и охранявани. Останаха само те двамата.

Ли Юан се обърна и погледна към нея. Фей Йен седеше в срещуположния край на стаята на стол с висока облегалка, който беше поставен като трон върху подиум. Около малката й и крехка фигура се диплеше чи пао в брилянтено-червен цвят, а в тъмната й коса бяха вплетени нежни нанизи от скъпоценности. Фин плат, обагрен в червено и златно, обвиваше като воал чертите й — древен кай ту, какъвто бяха носили съпругите на императорите Чин в продължение на почти три века. Сега бяха сами. Тя повдигна воала си и му позволи да види лицето й.

Беше красива. По-красива от всякога. Дъхът му спря, когато я погледна, знаейки, че е негова. Сега знаеше как трябва да се е чувствал брат му, изживявайки своите последни мигове, и вече не скърбеше толкова за него. Би било прекрасно да умре сега, без да знае нещо повече от това.

Тръгна към нея неуверен, усещащ върху си погледа й, който го следеше.

Спря в основата на стълбите и погледна към нея. Огромният трон я правеше да изглежда съвсем дребничка. Приличаше на дете, седнало на стола на баща си. Три стъпала водеха до подиума, но така, както беше застанал, лицето му беше на едно равнище с това на Фей Йен. Изучаваше я, съзнавайки, че през годините, откакто я познаваше, тя беше израснала до истинската пълнота на женствеността си.

Очите му се свиха от болка, като видя колко тъмни са нейните очи. Колко дълбоки и красиви. Колко изящни — клепките й. Колко фино очертани — извивките на кожата й около очните ябълки. Очите й бяха толкова тъмни, толкова безкрайни, че той усещаше, че може да потъне и да се изгуби в дълбините им.

— Е? — Фей Йен се наведе напред. Усмихна му се, протегна ръка. — Какво ще заповяда съпругът ми?

Той почувства как през него премина тръпка на удоволствие, студена и гореща едновременно, остра и болезнена. Беше прикован от очите й, които го накараха да се пресегне и да я хване за ръка.

Сведе поглед към ръката й. Беше толкова малка и така изящна. Топлината й сякаш противоречеше на порцелановия й вид, силата й опровергаваше привидната й крехкост. Ръката й в неговата го притегли нагоре по стълбите до мястото, където седеше тя. Той коленичи, положи главата си в скута й, ръцете й галеха врата му. За момент това беше достатъчно. След това тя повдигна главата му, хванала я между дланите си, и го накара да отстъпи назад.

Стояха лице в лице.

Ръката й се насочи към украсената с рубини тока на рамото й и я разкопча. Бавно, с тихо копринено шумолене разхлабената дреха се свлече от тялото й.

Тя стоеше там гола, само по вплетени в косата скъпоценности и златни верижки около глезените и около врата. Кожата й беше бяла като лебедови пера, гърдите й — малки, съвършено оформени, с изпъкнали тъмни зърна. Хипнотизиран, той гледаше извивките на плътта й, малкия, тъмен триъгълник на пола й и чувстваше как желанието го завладява така бурно, мощно и неудържимо, че му се искаше да изкрещи.

Плахо протегна ръка, погали хълбоците й, после — гърдите й, нежно докосна тъмнокафявите зърна, сякаш това беше най-крехкото и нежно нещо, което някога бе докосвал. Тя го наблюдаваше. Усмивката й беше нежна, почти болезнена. После тя леко постави ръцете си на бедрата му и приближи лицето си.

Той се доближи със затворени очи и олекнало тяло. Ръцете му галеха раменете й, които му се струваха толкова гладки и топли, като че ли не бяха реални. Устните й, срещнали неговите, бяха меки, влажни и горещи като самото желание; сладостта им го заслепяваше.

Тя посегна надолу, разкопча го, после го притегли върху себе си. Веднага след като влезе в нея, той изля семето си. Извика, почувствал тръпката й. Когато отново я погледна, видя колко променени са очите й, колко различна — устата й — само болезнено желание той да е в нея.

Това, което видя, го възпламени, доведе го до нов прилив на желание и след това той все още лежеше върху нея.

Продължиха да лежат така известно време, после, все още едно цяло, се раздвижиха, забелязвайки колко неловко беше да лежат там с тела, проснати върху стълбите.

Той се изправи и прибра члена си в панталоните, сам осъзнавайки колко нелепо е такова действие, след това се наведе и й подаде ръка, помогна й да стане, неспособен да отмести поглед от тялото й.

Без да каже нищо, тя го поведе към брачната стая. Съблече го и го отведе в банята, изми го, без да обръща внимание на възбудата му — отблъскваше го, докато и тя самата не беше готова. След това най-сетне те лежаха на ниското и широко легло, гледаха се един друг, устните им се срещаха, разменяха си леки и кратки целувки, ръцете им нежно галеха тялото на другия.

— Кога разбра? — попита тя, без да откъсва очи от неговите.

— Когато бях осемгодишен — отговори той и кротко се засмя, сякаш знаеше, че това е лудост. Той я беше обичал повече от половината си кратък живот. И ето я сега — негова съпруга и любовница. С осем, почти девет години по-голяма от него. С почти половин живот по-възрастна от него.

Тя притихна за секунда, наблюдаваше го е присвити очи. Най-накрая проговори:

— Странно. Аз би трябвало да го зная.

Усмихна се, след това се премести по-близо и го целуна.

„Да“ — мислеше си той, след като я освободи от прегръдката си и се взираше в нея, виждаше леките движения на миглите й, кожата над очите й, линията на устните й. В очите й се носеха облаци, костиците на лицето й приемаха ту една, ту друга форма. Постоянно. Той беше очарован от нея. Хипнотизиран. Чувстваше, че може да остане да живее там завинаги, никога да не напусне тази стая, тази интимност.

Отново правиха любов — този път бавно, Фей Йен го направляваше, напътстваше, изглеждаше, сякаш го води към връх, по-прекрасен от последния, но и по-болезнен в своята интензивност.

След това той лежеше, гледаше мрака, покрил лицето й, цвета, ненадейно избил по бузите и врата й, и знаеше, че винаги ще я желае.

— Обичам те — каза накрая той, бавно поклащайки глава, сякаш не можеше да повярва. Толкова често бе произнасял тези думи в себе си. Беше си представял как й ги казва. А сега…

— Зная — каза тя и отново го целуна. После приседна до него, отпусна глава върху сгъвката на ръката му, а бузата й — мека и топла — се притисна до гърдите му.

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Уингроув Счупеното колело (5)

Метаданни

Данни

Счупеното колело

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част I: лятото на 2206 г.Изкуството да се води война

Глава 1Петдесет и деветият камък

Дейвид Уингроув
Счупеното колело (5)

Част I: лятото на 2206 г.
Изкуството да се води война

Глава 1
Петдесет и деветият камък