Ли Юан и баща му бяха застанали в центъра на кръглата панорамна площадка и наблюдаваха огромното кълбо на Чун Куо на сто и шейсет хиляди ли под тях. Там долу беше нощ. Осветена отвътре, огромната, разпростряла се над целия континент маса на Град Европа сияеше с мека, почти перлена бяла светлина, поръбена по всички краища с дълбок черен мрак. На юг, зад тъмнината на Чун Хай — древното Средиземно море, блестеше Град Африка — обширната му продълговата форма се извиваше и се скриваше от погледа, а на изток, разделен от Град Европа от тъмната бариера на Източноевропейските плантации, започваше Град Азия — огромен ледник, прострял се до студеното сърце на огромната земна маса.

Стаята, в която се намираха, беше осветена със сумрачна светлина; двойните врати в горния край на стъпалата, извеждащи към личните покои на танга, бяха затворени. В стаята беше топло, но както винаги надделяваше илюзията за студ.

— Какво реши, татко?

Тангът се обърна към сина си, погледна го замислено и се усмихна.

— Ще изчакам да изслушаме маршала. Тази сутрин той е видял момчето.

— А… — Ли Юан хвърли поглед към тънката папка, която беше мушнал под мишница. В нея се намираха копия от досиетата, които Кар беше донесъл от Марс: личният архив на Бердичев, изваден от трупа на личния му секретар три дена преди Кар да хване самия Бердичев.

Трябваха им две седмици, докато разгадаят сложния шифър, но си струваше. Освен че им даде достъп до редица секретни файлове на „Сим Фик“ — файлове, посочващи местонахождението на няколко специални проекта, с които се бе захванал Бердичев — архивът съдържаше и други интересни сведения.

Първото беше детайлно описание на събитията, довели до убийството на министъра на Едикта, Лу Кан, преди десет години. В много отношения то приличаше на документа, представен на Ли Шай Тун от Толонен скоро след събитието и съставен от майор Де Вор. Този документ и мрежата от влияния и връзки, които описваше, беше достатъчен, за да обвинят дисперсиониста Едмънд Уайът и да го осъдят на смърт за предателство. Макар Уайът да беше против Седмината, той нямаше никакъв пръст в убийството на министър Лу. Не, то беше организирано от другарите му по конспирация. Но почти толкова сигурно, колкото и унищожаването на космическия кораб „Нова надежда“, й смъртта на Уайът беше повод да избухне войната.

Ли Юан погледна баща си и забеляза колко много е остарял за последните десет години. Войната го беше опустошила; бе го лишила от всичките му илюзии. Преди пет години той нямаше дори да погледне проекта „Жица в главата“. Но времената се бяха променили. Бяха необходими нови решения. Вторият файл го потвърждаваше.

— Файлът „Аристотел“, татко… знаем ли дали съществуват и други копия?

Ли Шай Тун погледна надолу, към синьо-белия кръг на Чун Куо.

— Все още нищо не сме открили, Юан. Може пък и да имаме късмет. Може да не са успели да го разпространят.

— Може би… — но и двамата знаеха, че файлът „Аристотел“ е прекалено важен — съдържаше твърде голяма потенциална вреда за Седмината — и затова Бердичев едва ли го бе задържал за себе си: в него се съдържаше ни повече, ни по-малко истинската история на Чун Куо: онази версия на събитията, която тиранинът Цао Чун беше погребал под своята собствена.

Ли Юан потрепери, щом си спомни деня, в който бе открил истината за този свят; изведнъж си спомни съня, който беше сънувал — образа на огромната планина от кости, изпълнила равнината от хоризонт до хоризонт. Основата на този свят.

— Знаеш ли, Юан, стоях точно тук онази нощ, когато ти се роди. Беше късно и гледах надолу, към Чун Куо, и се чудех какво ли ни чака занапред. Бях сънувал…

Вдигна очи и срещна погледа на сина си.

— Сънувал си, татко?

Тангът се поколеба, после леко поклати глава.

— Няма значение… просто всичко това много ме учуди, толкова е странно. Това момче… и изобщо…

Знаеше какво иска да каже баща му.

Третият файл се отнасяше до някакво момче, от което Бердичев се бе заинтересувал лично: дете, родено в Глината, изтеглено от Проекта за възстановяване, за което Бердичев беше платил необичайната сума от десет милиона юана.

Част от файла съдържаше генотипно изследване — сравнение на генетичния материал на детето с този на мъж, за когото се предполагаше, че е негов баща. Резултатът беше убедителен. Мъжът беше баща на детето. А името на този мъж? Едмънд Уайът — човекът, погрешно обвинен в организирането на убийството на министър Лу Кан.

Това си беше достатъчно странно, но още по-странна беше бележката в края на файла, която разкриваше, че файлът „Аристотел“ далеч не е дело на Сорен Бердичев, както се твърдеше в самия файл, а всъщност е бил съставен и написан от момчето.

Но онзи факт, който бе поразил и двамата, беше датата, която се посочваше в генотипното изследване като време за зачеване на момчето: тя съвпадаше с посещението на Уайът, Бердичев и Леман в публичен дом в Глината.

На същата дата беше роден Ли Юан. На същата дата майка му, Ли Юа, бе умряла при преждевременното му раждане.

Сякаш боговете си играеха с тях. Вземаха, даваха и никога не обясняваха защо. Но какво беше момчето — дар или проклятие? Файлът „Аристотел“ доказваше, че то вероятно — поне потенциално — е проклятие, но ако на сведенията за него можеше да се вярва, то можеше да се окаже и най-голямата придобивка на Седмината. Въпросът, с който се бяха сблъскали — въпрос, на който днес трябваше да си отговорят — беше прост: да се опитат ли да обуздаят таланта му или да го унищожат?

Някой затропа по огромната врата в дъното на стаята.

— Влез! — тангът се обърна към новодошлия.

Беше Толонен. Влезе с решителна крачка, след това спря на три крачки от танга, удари токове и наведе глава.

— Чие хсия.

— Е, Кнут? Видял си момчето. Какво мислиш?

Толонен вдигна глава — изненадан, че тангът беше поставил въпроса толкова направо. Нямаше този навик. Маршалът се обърна към Ли Юан, поклони се лекичко и отново се обърна към Ли Шай Тун. На устните му се заизписва усмивка.

— Момчето ми хареса, чие хсия. Много ми хареса. Но вие не ме питате за това, нали? Питате ме дали, според мене, можем да му имаме доверие. Дали можем да рискуваме да го използваме в една толкова деликатна изследователска област.

— И?

Толонен сви рамене.

— Все още не съм напълно сигурен, чие хсия. Инстинктът ми е склонен да потвърди написаното във файла. Той е верен. Връзката между него и учителя му, Тай Чо, например, е много силна. Мисля, че това е в природата му. Но трябва да имаме предвид и битката с онова момче, Янко, и цялата онази работа с реконструирането на личността, която е последвала. Той вече не е същият човек. Трябва да се запитаме по какъв начин го е засегнало всичко това. Дали го е направило по-покорен и, следователно, по-лесен за контролиране или го е дестабилизирало? Нямам отговор на това, боя се, че наистина нямам.

Тангът се замисли за момент, след това усмихнато кимна на маршала.

— Благодаря ти, Кнут. Твоите страхове са огледало на моите. Вече подписах смъртната му присъда. Просто чаках да чуя ти какво ще кажеш.

— Но, татко… — Ли Юан се втурна напред, после отстъпи назад и сведе глава. — Прости ми, аз…

Ли Шай Тун се вгледа в сина си, изненадан от тази намеса, след което се намръщи.

— Е, Юан?

— Хиляди извинения, татко. Забравих се.

— Искаше да кажеш нещо ли?

Ли Юан се поклони.

— Аз… просто исках да те предупредя, че не трябва да прибързваме, що се отнася до това.

— Да прибързваме ли? — старият танг се засмя и погледна към Толонен. — Какво ли не са ми казвали в този живот, но че действам прибързано… Какво искаш да кажеш, Ли Юан? Изясни се!

— Това момче… — Ли Юан погледна баща си в очите. — Ако онова, което пише за него, е вярно — ако то е поне малко толкова талантливо, колкото се твърди… е, ами ако го убием, това ще е страшна загуба.

Ли Шай Тун се вгледа внимателно в сина си.

— Забравяш защо се бихме в тази Война, Ли Юан. За да възпрем Промяната, не да я подхранваме. Това момче, Ким… виж какви пакости е успяло да стори досега с този свой „талант“. Виж файла, който е написал. Какво можем да направим, за да не ни причини още неприятности?

Ли Юан преглътна — усещаше, че всичко зависи от онова, което ще каже в следващите няколко мига; че дори и в този момент баща му все още не е взел твърдо решение.

— При цялото ми уважение, татко — нещата са се променили. Всички го знаем. Сега враговете ни са по-различни — действат по-внимателно и по-коварно от когато и да било. А и средствата, които използват, са се променили. Докато ние продължаваме да пренебрегваме възможностите на технологиите, те правят всичко възможно, за да ги подчинят на себе си — и да ги използват срещу нас. — Ли Юан погледна надолу. — И сега сякаш боговете ни дават дар, който да използваме срещу своите врагове. Трябва просто да го следим изкъсо.

— И преди са се опитвали да го следят. Забравяш колко умно е това момче.

Ли Юан кимна.

— Разбирам го, татко. Но въпреки всичко мисля, че ни е по силите.

Тангът се позамисли, после отново се обърна към Толонен:

— Е, Кнут? Ти какво мислиш?

Толонен се поклони.

— Мисля, че е възможно, чие хсия. Пък и би ли ни навредило да почакаме, преди да вземем крайното решение?

Тангът се разсмя.

— Две към едно. Печелите.

Толонен му се усмихна.

— Вашето „едно“ е по-голямо от нашите „две“, чие хсия.

— Така е. Но аз не съм глупав. Нито пък инат — и той отново се обърна към сина си: — Добре, Юан. Засега оставям това в твои ръце. Уреди въпроса за охраната с маршал Толонен. Но за момчето ще отговаряш пряко ти, разбра ли ме? То ще живее, защото ти си пожелал така. Нека смъртната присъда остане у тебе — използвай я при нужда.

Юан се усмихна и ниско се поклони.

— Както желае баща ми.

— О, и още нещо, Юан. Най-добре ще е сам да се срещнеш с момчето — той се усмихна. — Чух, че имаш още две свободни места в проекта „Жица в главата“.

— Аз… пазех ги за всеки случай…

— Така си и помислих. Върви тогава. Още сега виж момчето. И ако мнението ти за него съвпада с това на маршала, ще направим както казваш ти. Но внимавай, Юан. Знанието е меч с две остриета.

Когато синът му излезе, тангът се обърна към своя маршал:

— Дръж ме постоянно в течение, Кнут. Ли Юан няма да знае, но аз искам през цялото време да знаем къде се намира Ким. Може би Юан е прав за него. Но онова, което ние можем да използваме, със същия успех може да бъде използвано и от враговете ни. Аз се отвращавам при мисълта, какво ще стане, ако това момче отново попадне в ръцете им. Разбираш ли ме ясно, Кнут?

— Разбирам, чие хсия.

— Добре тогава. Нека да си поговорим за друго. Дъщеря ти, Джелка — как е?

Погледът на Толонен светна.

— Много по-добре, чие хсия. Вече си е вкъщи.

Ли Шай Тун се намръщи.

— Дали това е умно, Кнут? Искам да кажа… да се върне там, където са я нападнали?

— Лекарите решиха, че така ще е най-добре. А аз… откакто се случи това, си мисля, че там тя ще е в най-голяма безопасност.

— Ясно. Но както разбирам, тя не е съвсем същата като преди.

Толонен сведе глава — в погледа му се четеше притеснение.

— Не е съвсем същата, чие хсия.

— И аз така си мислех… Е, виж какво, Кнут. Знам колко зает беше напоследък. Хрумна ми една идея — защо не вземеш да си починеш и да оставиш и Джелка да преодолее случилото се?

— Чие хсия!

— Спомняш ли си онзи остров, собственост на семейството ти? До финландския бряг?

— Край Якобстад? — Толонен се разсмя. — Как да го забравя? Прекарах там един месец с Джени скоро след като се оженихме.

— Да… — двамата се умълчаха, споделяйки сладката тъга на спомена. — Е… — с по-бодър глас продължи Ли Шай Тун, — … защо не заведеш там Джелка за някоя и друга седмица?

Толонен грейна в усмивка.

— Но да! Разбира се! — После се умърлуши. — Но вие казвате, че имам твърде много работа, чие хсия. Кой ще се грижи за нея? Пък и въпросът с пропуските…

Тангът докосна маршала по рамото. Такъв си беше Толонен — не би престъпил Закона за пропуските, не би раздавал разрешения на роднини и приятели. През всичките тези години, откакто го познаваше, не беше чул Толонен и веднъж да се е възползвал от положението си.

— Не се безпокой, Кнут. Вече съм уредил всичко. Пропуски, припаси, дори и специален отряд, който да я охранява — той се усмихна широко, наслаждавайки се на изненаданото изражение на Толонен. — Брат ти Джон и жена му се съгласиха да останат с нея, докато тя е там.

Толонен се разсмя смаяно.

— Джон?! — после поклати глава, трогнат до дъно. — Дълбоко съм ви благодарен, чие хсия. Това е отлично. Тъкмо това й трябва. Страшно ще й хареса, знам.

— Добре тогава. Значи утре ще я заведеш сам. След като оправим тази работа с момчето. И, Кнут…

— Да, чие хсия?

— Не бързай да се връщаш. Остани с нея една вечер. Да видиш като как е, а?

— Това заповед ли е, чие хсия?

Тангът се усмихна и кимна.

— Да, скъпи приятелю. Това е заповед.

* * *

След като Толонен си тръгна, Ли Шай Тун се отправи към покоите си. Изкъпа се, облече вечерните си копринени дрехи и седна на стола до шадравана с шарани. Вдигна книгата на Хун Лу Мен, „Сънят на червените имения“, от мястото, където я беше зарязал. Известно време се опитва да чете, да потъне отново в щастието на младия Пао-ю и любимата му братовчедка Тай-ю, но не му се удаваше — умът му непрекъснато се връщаше към файла „Аристотел“ и към въпроса, какво би могъл да означава той за Чун Куо.

Неговият син, Ли Юан, го беше прочел преди пет години, в първите дни, след като бе посветен в тайната на техния свят — Голямата лъжа, върху която беше съградено всичко. Спомняше си как онази нощ Юан бе дошъл при него блед и уплашен. Беше се събудил от ужасен сън.

— Защо крием истината от тях? — бе поискал да разбере Юан. — От какво се боим? Че тя ще ги накара да мислят по-различно, а не така, както ние искаме? Че могат да изберат нещо друго, а не онова, което ние искаме да изберат?

Тогава той беше спорил със сина си, бе се противопоставил на настояването на Юан, че те са затворнически надзиратели на Града на Цао Чун, наследници на система, която ги води към зло.

— Ние сами сме си господари — беше казал тогава. Но така ли беше всъщност? Дали те контролираха всичко? Или ги командваха невидими сили?

Винаги беше твърдял, че прави всичко в името на най-доброто — не заради самия себе си, а за всички: така, както според великия мъдрец Конфуций би трябвало да действа един владетел. И винаги беше вярвал в това. Но сега, в последните си години, бе започнал да поставя под въпрос направеното в негово име.

Дали наистина имаше някаква разлика между това, да скриеш истината от някого, и това, да му сложиш жица в главата?

Навремето може би щеше да отговори другояче — да каже, че тези две неща сами по себе си са много различни — но сега не беше чак толкова сигурен. Петте години война го бяха променили, бяха го направили по-мрачен.

Въздъхна, погледна страницата и затвори книгата.

— Прав си бил, Пао-ю. Всички ручеи са замърсени. Нищо не е чин… нищо не е чисто.

Беше го предвидил — преди шестнайсет години, през онази ужасна вечер, когато неговата мила Лин Юа бе умряла при раждането на втория му син, Ли Юан. Онази нощ и него го беше събудил лош сън. Сън за Града, потънал в бездната на хаоса; за мъртви скъпи приятели и деца, за мрака, който настъпваше.

Такива сънища криеха смисъл. Те бяха гласове на скрита част от същността му, която притежаваше познания, гласове, които не трябва да пренебрегваш, защото иначе загиваш. И все пак те ги бяха пренебрегнали. Бяха оставили Системата и Града да отричат силата на сънищата, пълни с илюзии и смътни образи, сякаш за да убият вътрешните гласове и да накарат мрака дълбоко вътре в тях да млъкне.

Но не можеш да унищожиш онова, което е вътре в човека. И може би Юан е прав. Може би е най-добре да контролираш всичко. Сега, преди да е станало твърде късно. Защото не беше ли по-добре мир — дори на такава цена — отколкото хаос?

Той се извърна, ядосан на себе си, загубил търпение, че не идва ясен отговор.

Вгледа се в дълбините на шадравана с шарани — търсеше сигурността на миналото — след това поклати глава.

— Не знам… — въздъхна той. — Просто вече не знам.

Един шаран се издигна бавно, лениво към повърхността и потъна пак надолу. Ли Шай Тун гледаше вълните, които се разбягаха, после докосна сплетената си на плитки брада и я подръпна замислено.

Ами Юан, синът му? Дали Юан беше толкова уверен, колкото изглеждаше? Беше чул, че нещо между него и Фей Йен не е наред. Бяха му съобщили, че принцът, неговият син, няколко дена не е посещавал спалнята на съпругата си и то не поради умора от работата. Беше заедно с нея в двореца в Тонджиян и въпреки всичко не посещаваше спалнята й. Това не беше на добре. Щом една двойка започва толкова рано да се кара, това не е никак обещаващо за бъдещето им. Беше се страхувал от това — знаеше, че са неподходяща двойка, но бе пренебрегнал вътрешния си глас. Беше оставил нещата да вървят по течението като ездач, пуснал юздите.

Шаранът отново се надигна, този път по-бързо, сякаш за да захапе въздуха. Щом устата му се показа над водата, се чу лек плисък, след това отново потъна надолу и се сля с мрака на дълбините.

Ли Шай Тун вплете пръсти в брадата си, после кимна. Щеше да остави нещата да си вървят. Да ги наблюдава отблизо и да следи как се развиват. Но пресечната точка се приближаваше. Беше казал на Толонен друго, но не бе чак толкова сигурен, че Ли Юан греши. Може би беше време да се сложат юзди на масите — да бъдат обуздани, преди всичко да рухне и да ги смаже.

Едно проучване нямаше да навреди. А ако това момче, Ким, можеше да им помогне да намерят начин…

Тангът се извърна, после се наведе и вдигна книгата — познаваше я много добре и това му вдъхваше странна увереност. Избърса корицата — съжаляваше, че се бе отнесъл така пренебрежително с нея. Като млад беше чел тази книга дузина пъти и всеки път я разбираше все по-добре и й се наслаждаваше все повече. Нещата се променяха — след като дълго го беше отричал, сега го знаеше, ала определени неща — съществени неща — си оставаха постоянни за всички хора във всички времена. И всеки човек изживяваше живота си при редуване на промяна и статичност.

И за онези, които управляваха, не беше по-различно. Но на тях им тежеше и допълнително бреме. На тях беше поверена задачата да оформят матрицата на обществото, в което съществуваха обикновените хора. На тях беше поверена свещената задача да намират равновесие. Защото без равновесие нямаше нищо.

Нищо освен хаос.

* * *

Беше късен следобед, когато Ли Юан най-после пристигна в Бремен. Генерал Ноченци беше предоставил канцеларията си на младия принц. Точно там, на горния етаж на огромната тристаетажна крепост, той смяташе да се срещне с момчето.

Ким чакаше долу. Чакаше там от срещата с Толонен рано тази сутрин и не подозираше как междувременно съдбата му беше висяла на косъм. Но Ли Юан не го извика веднага. Вместо това се възползва от възможността отново да прочете файловете и да прегледа извадките от визуалните архиви — филми, заснети през осемте години, прекарани от Ким в Проекта за възстановяване.

Нарекоха момчето Уард не защото така му беше името — малко от момчетата, появили се от Глината, въобще имаха представа какво е фамилно име — а защото всички, излезли от Проекта, се казваха така. Нещо повече, изписваха го, както изписваха имената на хун мао — по онзи странен начин: първо малкото име и чак тогава фамилното.

Ли Юан се усмихна. Дори и този мъничък детайл беше равен на цели томове информация за разликата между културите. Защото хан винаги поставяха на първо място рода. Преди индивида.

Той спря последния кадър, после затвори комуникатора, наведе се и докосна интеркома на бюрото. Личният секретар на Ноченци веднага се появи на вратата.

— Принц Юан?

— Нека доведат момчето. Разбрах, че го придружава и служител от Проекта на име Тай Чо. Да дойде и той.

— Разбира се, ваше височество.

Той стана от бюрото и се приближи до прозореца. Когато влязоха, все още беше там, с гръб към тях.

Тай Чо се прокашля.

— Ваше височество…

Ли Юан се обърна. Бяха застанали близо до вратата, момчето — на крачка зад служителя. Тай Чо беше висок мъж — повече от пет чи; миниатюрните размери на детето от Глината караха височината му да изпъква още повече. Ли Юан ги оглежда известно време. Опитваше се да се добере до ключа към тяхната връзка, до нещо повече от онова, което беше прочел в обобщенията във файла; след това се върна на бюрото и седна. Те останаха прави.

От другата страна на бюрото нямаше столове. Забеляза как го гледаше Тай Чо. После пристъпи напред.

— Ваше височество… — започна той, но Ли Юан с жест го накара да млъкне. Беше забелязал как очите на момчето постоянно се отклоняват към големия прозорец отзад.

— Кажи ми, Ким, какво виждаш там?

Момчето беше толкова дребничко! Повече приличаше на осемгодишно дете, отколкото на петнайсетгодишен юноша.

То поклати глава, но продължи да се взира с широко отворени очи, като че ли беше уплашено.

— Е? — настоя Ли Юан. — Какво виждаш?

— Навън — тихо отговори момчето. — Виждам навън. Кулите. Покривът на Града. А там — то посочи над рамото на принца, — слънцето.

Млъкна и поклати глава, сякаш не е в състояние да обясни. Ли Юан се обърна, за да види какво сочеше, като че там виждаше някакво чудо. Но видя само познатите стражеви зидове, тъпия край на стената на Града, залязващото слънце. След това разбра. Това не беше страх, беше благоговение.

Ли Юан се обърна намръщен, после се довери на инстинкта си и подхвана направо:

— Извиках те, защото си млад, Ким, и умът ти е гъвкав. Моите хора казват, че си гений. Това е хубаво. Би ми било от полза. Но те избрах отчасти и защото ти не си част от вътрешната научна организация тук. Това означава, че имаш много по-ясен поглед върху нещата от повечето хора, незамърсен от амбиции и административна политика. Но не разбирам неохотата ти да си имаш работа с мене и да ми дадеш онова, което искам.

Той преплете пръсти и се облегна назад.

— Искам да се присъединиш към един научен екип. Екип, чиято задача е да разработи и изпита нов тип система за забавление.

Ким присви очи — беше му интересно, но и беше нащрек.

— Както и да е, това не е всичко, което искам от тебе. Искам да направиш за мене и нещо друго — нещо, което трябва да се пази в тайна от всички останали членове на екипа, дори и от маршал Толонен.

Момчето се поколеба, след това кимна.

— Добре — той заоглежда момчето. Усещаше как възпитателят не го изпуска от очи. — Нека тогава ти обясня накратко какво ще искам от тебе. Тук имам един файл с проекти, иззет от покойния директор на „Сим Фик“, предателя Бердичев. Някои разработки са доста напреднали, други не са нищо повече от хипотези. Онова, което искам от тебе, е да ги прегледаш и да прецениш дали биха могли да влязат в работа или не. Даже нещо повече. Искам да откриеш за какво биха могли да бъдат използвани.

Забеляза, че момчето се намръщи, и обясни:

— Не се доверявам на етикетите, лепнати от Бердичев на тези проекти. Онова, което той твърди, че са, и онова, което всъщност са представлявали са две съвсем различни неща.

Момчето кимна отново. След това заговори:

— Но защо точно аз? И защо да държим тези неща в тайна от маршала?

Ли Юан се усмихна. Беше точно както му бяха казали: момчето имаше пъргав ум.

— Що се отнася до маршал Толонен, за него тези неща не съществуват. Ако той знаеше за тях, веднага щеше да нареди да се унищожат, а аз не искам да стане така.

— Но без съмнение вашият баща ви подкрепя в това?

Принцът се поколеба, после погледна строго служителя и отговори:

— Баща ми не знае нищо за това. Той си мисли, че тези файлове са вече унищожени.

Тай Чо преглътна и наведе глава.

— Простете, ваше височество, но…

— Да? — гласът на Ли Юан беше студен, заповеднически.

— Както казах, простете, но… — мъжът отново преглътна. Знаеше колко много рискува с това, че въобще е заговорил. — Ами… загрижен съм за безопасността на моя подопечен.

— И аз съм също толкова загрижен, колкото сте и вие, ши Тай. Но това трябва да се направи. И нека да отговоря и на другия въпрос на Ким — според мен той е единственият, който може да го направи.

Тай Чо отново сведе глава.

— Но, ваше височество…

Ли Юан се изправи ядосано.

— Забравяте се, Тай Чо! — Пое си дъх, за да се успокои, после заговори пак — този път по-спокойно: — Както казах, аз съм твърде загрижен за безопасността на Ким. Ето защо днес, точно в този миг взех решението да запазя живота му.

Той вдигна присъдата и я подаде на Тай Чо. Наблюдаваше как озадачението му отстъпва пред объркан ужас. Лицето му остана без капчица кръв. Тай Чо сведе ниско глава и му подаде обратно листа с трепереща ръка.

— И вие сте отменили това, ваше височество?

— Не, не съм го отменил. Отложих го. Ким е жив, защото аз искам той да живее. Баща ми го постави под моя отговорност. Но аз съм справедлив човек. Ако Ким направи онова, което желая — ако ми даде исканите от мене отговори — то аз ще скъсам този документ. Разбра ли, Тай Чо?

Тай Чо продължаваше да стои със сведена глава.

— Разбрах, ваше височество.

* * *

Когато влезе, Фей Йен спеше. Той застана над нея в сумрака, вгледа се в чертите й, след това се извърна и забеляза дрехите й за езда, разхвърляни на пода до леглото. Съблече се и се плъзна в леглото до нея. Тялото й беше топло и голо под хладните чаршафи. Притисна се към нея и отпусна ръка върху извивката на бедрото й.

Усмихна се в тъмното — беше доволен, че лежи там, до нея. Беше твърде изпълнен с най-различни мисли, за да заспи, ала продължаваше да лежи тихо и да размишлява, успокояван от топлината й, от присъствието й.

Сега разбираше. Съвсем естествено беше тя да ревнува. Възможно беше дори по някакъв странен, женски инстинкт да е „разбрала“ за по-раншните му отношения с момичетата.

Затвори очи и се вслуша в лекото й дишане. Наслаждаваше се на сладкия й мирис, на копринената мекота на кожата й под пръстите си.

След малко се отдръпна от нея и остана да лежи по гръб, взрян през пластовете мрак в смътните извивки на драконовите тела от мозайката на тавана. Мислеше за момчето. Ким беше обещаващ — много обещаващ — и той щеше да осигури момчето да получава всичко необходимо за работата си. А ако в края на годината резултатите бяха добри, щеше да го възнагради както подобава.

Беше научил от баща си един урок. Талант като Ким би трябвало да бъде обуздан; такива хора трябваше да бъдат добре награждавани или унищожавани, иначе щяха да унищожат всичко. Контрол — това беше ключът. Насочен интерес.

Протегна се и се прозина. Отдавна не се беше чувствал толкова добре. Сякаш изведнъж нещата се бяха изяснили. Разсмя се тихичко. Всичко това го караше да се чувства чудесно — и страшно благосклонен.

Устните му, се извиха в усмивка, щом се сети какво беше купил на Фей Йен същата тази вечер след срещата с момчето. Чистокръвен расов жребец: арабски жребец, потомък на поредица шампиони. Чисто белите му хълбоци, изящните му силни крака, гордата му аристократична муцуна — всичко това се съчетаваше в животно толкова прекрасно, че веднага щом го погледна, той разбра, че тя би искала да бъде нейно.

Беше го купил веднага и веднага бе наредил да го докарат в конюшните му тук, в Тонджиян. Утре сутринта щеше да я заведе да го види.

Усмихна се, щом си представи радостното й лице. До него Фей Йен се размърда и се обърна по гръб.

Той седна в леглото, после се извърна и я погледна. Бавно, внимателно издърпа чаршафа и го остави да се плъзне и да разкрие голотата й. Отначало просто гледаше, проследявайки нежните извивки на тялото й — пръстите му почти не докосваха плътта й. Беше толкова крехка. Толкова красива. Съвършена скулптура от жива плът.

„Събуди се! — помисли си той. — Събуди се, любов моя!“

Но желанието му остана неизпълнено. Фей Йен продължаваше да спи.

Остана да лежи още малко — не можеше да се отпуска. След това стана и навлече халата си. Желанието му беше минало онази точка, когато можеше да продължи да си лежи и да го забрави. Влезе в мраморната баня и застана под душа. Остави се на студените и твърди струи да го пречистят.

Остана там, наслаждавайки се неосъзнато на стичащата се по крайниците му вода. Сега тя беше хладка, но все пак ободряваща като дъждец. Прочистваше ума му. Стоеше там, отпуснал ръце покрай тялото си, когато тя се появи на вратата.

— Юан…?

Той бавно вдигна поглед, смътно осъзнавайки присъствието й, и се усмихна.

— Будна ли си?

Усмихна му се и тя.

— Разбира се. Чаках те.

Тя се изплъзна от халата си, приближи се, застана до него под душа и лекичко изписка.

— Ама, Юан! Ще замръзна!

Отстъпи назад със смях.

И той се засмя, после врътна кранчето. Погледна я — кожата й беше осеяна с мънички капчици като с мъниста.

— Също като бисери… — той пристъпи напред.

Тя се пресегна и взе кърпа, след това коленичи до него и започна да го бърше, да се грижи послушно за него, както беше длъжна една съпруга. Той погледна надолу — усещаше смътно желание, но беше приспал предишната си ярост.

Тя се изправи, за да подсуши раменете и косата му. Тялото й се отърка о неговото, гърдите и бедрата й го докосваха леко, докато го обикаляше. Отиде до шкафа и миг по-късно се върна с пудри и мехлеми.

— Малко удоволствие — тя застана пред него, като с пръсти галеше гърдите му. — Но хайде да се заемем.

Засмя се и го обърна с гръб към себе си. Смехът й беше гърлен, странно сексуален — досега не я беше чувал да се смее така. Този смях го накара да се извърне и да я погледне, сякаш очакваше да я види преобразена. Но не, беше си тя, Фей Йен.

— Липсваше ми — изрече тя и започна да натрива с масло раменете му, врата му, гърба му. — Много ми липсваше — пръстите й се спуснаха надолу по гръбнака му и той потръпна. Думите й отекнаха в главата му. — Като самия въздух, съпруже. Като самия въздух…

* * *

Шест часа по-късно и половин свят по-нататък, на Средните нива в кантон Данциг, маршал Толонен стоеше насред главната канцелария на новосформирания проект „Жица в главата“. Сам се беше убедил в напредъка, постигнат за трите изминали дена, откакто за последен път бе посетил лабораторията. Тогава тук нямаше нищо — нищо освен голи стаи: сега си личеше, че се работи, макар и по-голямата част от оборудването да се намираше все още в сандъците и да чакаше да го разопаковат.

Толонен се обърна — администратор Шпац беше влязъл с припряна стъпка в стаята. Той му се поклони ниско — личеше си, че е объркан от пристигането на маршала, който не го беше предупредил.

— Маршал Толонен, моля ви, простете. Не ви очаквах.

Толонен се усмихна наум. „Не — помисли си той, — не си ме очаквал. И за в бъдеще ще ми стане навик да пристигам тук без предупреждение.“

Той изпъна рамене.

— Дойдох да ви дам съвет относно последните двама души, назначени в екипа.

Забеляза как Шпац се поколеба, преди да кимне. Зачуди се защо ли, после изтика тази мисъл от ума си, завъртя се и щракна с пръсти. Ординарецът моментално му подаде две папки.

— Ето, вижте ги — Толонен ги подаде на мъжа. — Моля, седнете, докато ги преглеждате.

Шпац се поклони, след това се върна зад бюрото си, отвори първата папка, прокара пръст по наглед празната страница. Топлината на докосването му бързо изведе характеристиките върху специално обработената хартия. Само след минута вдигна поглед и се намръщи.

— Простете, маршале, но мислех, че на последните две свободни места ще назначат действащи учени.

— Тъкмо такова е и намерението.

Шпац отмести поглед, после отново погледна маршала. Заговори, като внимателно подбираше думите си:

— И все пак… Например този човек, Тай Чо — че той няма никаква научна подготовка. Той е възпитател! Квалификацията му…

Толонен кимна.

— Разбирам загрижеността ви, ши Шпац, но бихте ли погледнали другата папка?

Шпац кимна все още колебливо, след това остави първата папка и отвори втората. Отново прокара пръст по страницата. Този път обаче преглеждането му отне повече време — методично запрелиства страниците една след друга, като от време на време кимаше удовлетворено и изсумтяваше от удоволствие или от изненада. Щом свърши, вдигна поглед и пусна широка усмивка.

— Да, изключително! Изненадан съм, че досега не съм чувал за този човек. От някой от другите Градове ли е?

Толонен беше вперил поглед зад гърба на Шпац — оглеждаше съсредоточено таблиците, които покриваха стената.

— Би могло да се каже.

Шпац кимна разбиращо.

— И кога пристига?

Толонен го погледна.

— Веднага, ако искате.

Шпац вдигна поглед.

— Наистина ли? — поколеба се, после кимна отново. — Добре. Сега остана да уточним още само една дреболия. Тук на първа страница има една грешка — той пак прокара пръст по горния край на страницата, след това вдигна очи. Усмихваше се объркано. — Датата на раждане…

Толонен извърна поглед и щракна с пръсти. Миг по-късно ординарецът се върна — този път не сам.

Толонен отново се обърна напред.

— Няма никаква грешка.

Шпац гледаше смаяно.

— Искате да кажете… Уард… това е Уард?!

Толонен погледна момчето — опитваше се да го види през очите на Шпац; така, както сам той го беше видял за първи път, преди да гледа филмите, които демонстрираха способностите му. На пръв поглед изглеждаше почти невъзможно това хилаво тъмнокосо същество да е изключителният учен, описан в личното досие, и все пак беше така. Бердичев не беше единственият, повярвал, че това момче е наистина нещо особено.

Шпац се разсмя.

— Това някаква шега ли е, маршале?

Толонен усети, че го побиват студени гневни тръпки. Хвърли яден поглед към Шпац и забеляза как онзи пребледня.

Шпац се изправи бързо и се поклони толкова дълбоко, че почти удари чело о бюрото.

— Простете, маршале, не исках да…

— Грижи се за него, Шпац! — злъчно го сряза Толонен. — Прикрепи към момчето някого, който да се грижи за него през следващите няколко дни, докато пристигне възпитателят му, Тай Чо. — Потрепери и остави гнева си да се уталожи. — А ти ще отговаряш нищо лошо да не му се случи!

Забеляза как Шпац преглътна сухо и кимна доволен, че го е сплашил достатъчно.

— Добре. Оставям го под твое попечителство.

* * *

Шпац наблюдаваше как Толонен се отдалечава, после насочи вниманието си към момчето. За миг остана безмълвен, все още твърде смаян, за да успее да асимилира всичко това, после се отпусна тежко на стола си, наведе се напред и натисна копчето.

— Докарайте тук Хамънд! — забеляза как помощникът му крадешком гледаше момчето. — Веднага!

Облегна се назад, сключи длани и се втренчи в момчето. После се разсмя и разтърси глава.

— Не…

Когато първоначалният шок затихваше, започваше да чувства раздразнение; ядосваше се заради положението, в което го бяха поставили. Сега щеше да се наложи да върне парите, които му бяха дадени, за да посочи кандидатури за свободните места. И не само това — вместо истински учени му бяха натресли някакъв бездарник и някакво хлапе! С какво го беше заслужил?! Кого беше разгневил?!

Втренчи се в бюрото и подсмръкна силно.

— Значи ти си учен, а, Уард? Така ли?

Момчето не отговори. Той вдигна глава — в очите му пламтеше ярост.

— Виж сега какво ще ти кажа. Не знам какви игрички си играят онези горе, но не вярвам нито на думица от онази папка, разбра ли ме?! И нямам намерение да те допускам да припарваш до нищо, което е важно! Щом трябва да те бавя — добре, ще те бавя, но проклет да съм, ако те оставя да ми се бъркаш в работата!

Млъкна. На вратата зад момчето беше застанал някой.

— Викали сте ме, ши Шпац?

— Влизай, Хамънд. Запознай се с новия колега, Ким Уард.

Забеляза погледа, който Хамънд хвърли на момчето.

— Искаш да кажеш… ти си Уард?! — Хамънд не можеше да скрие изненадата си. — Е, тогава боговете да ни пазят! — разсмя се и протегна ръка. — Аз съм Джоел Хамънд, главен техник на Проекта.

Щом Шпац забеляза как момчето се втренчи в ръката на Хамънд, преди плахо да му протегне своята, как внимателно наблюдава докосването на дланите им, сякаш това беше нещо съвсем ново за него, той разбра. Момчето никога досега не беше живяло сред обществото. Никой не го бе учил на обноски. Това накара Шпац да се замисли. Да види в нова светлина написаното в папката. Или по-скоро онова, което не го пишеше там. Ала все пак не можеше да повярва. Ами че това момче изглеждаше най-много на девет години! Не би могъл да направи толкова много за толкова кратко време!

— Искам да се грижиш за това момче, Хамънд. Докато пристигне неговият… пазач.

— Пазач ли? — Хамънд отново погледна Ким и присви очи.

— Тай Чо — обади се Ким, преди Шпац да успее да обясни. — Той ми беше възпитател в Проекта за възстановяване. Той ми е като баща!

Богове, помисли си Шпац, по-убеден от всякога, че някой от горните нива си прави гавра с него, че иска да го провали. Хлапето и неговият „баща“ — точно това им трябваше! Отново се наведе напред — тонът му изведнъж стана по-хладен, по-делови:

— Виж, Хамънд. Настани го. Покажи му кое къде е. После се върни. До един час. Искам да те инструктирам по-пълно, разбра ли?

Хамънд пак погледна момчето. На устните му трепна усмивка. Върна погледа си върху Шпац и наведе глава.

— Разбира се, директоре. Както кажете.

* * *

— Е, Юан, мога ли вече да я сваля?

Той я обърна с лице към себе си, после развърза копринената превръзка на очите й и я пусна на земята. Тя го погледна с широко отворени очи, неуверено, след това се засмя тихичко, нервно.

— Виж там — той посочи зад нея и цъфна в усмивка.

Тя се обърна и заоглежда конюшните. Конярите се размотаваха лениво, забравили за миг работата си — наблюдаваха младия принц и булката му, всичките ухилени до уши. Наясно бяха какво й е приготвил Ли Юан.

Тя се намръщи — не знаеше какво да търси. После отново се обърна към него.

— Давай — подкани я той. — Там долу, в крайната ясла. Тя продължаваше да се колебае, сякаш се боеше. Това го накара да се разсмее.

— Подарък, глупачето ми! — снижи леко глас. — Моят начин да ти се извиня.

— Там долу ли?

— Да. Ела, ще ти покажа…

Хвана я подръка и я поведе към яслата.

— Виж! — гледаше я.

Тя погледна. Там, в полумрака на яслата, стоеше конят, който й беше купил. Бавно пристъпи крачка напред, втора… конят извърна дългата си бяла муцуна и я погледна. Огромните тъмни очи сякаш я галеха. Изпръхтя тихичко, след това сведе глава, като че ли й се кланяше.

Видя я как потръпна едва забележимо и замря, щом тя се приближи до коня и започна да го гали по главата, по хълбока. Известно време само го галеше. После се обърна към съпруга си — очите й бяха пълни със сълзи.

— Прекрасен е, Юан. Наистина е прекрасен! — отново погледна към коня и потръпна. Ръката й беше отпусната върху гривата му. След това леко склони глава. — Не трябваше, любов моя. Нали си имам кон!

Юан преглътна трогнат.

— Знам, но исках да е твой. Още щом го видях, разбрах, че страшно ще ти хареса! — той навлезе в полумрака, застана до нея и нежно опря длан о хълбока на коня.

Тя вдигна очи към него — усмихваше се през сълзи.

— Има ли си име?

— Има си. Но ако искаш, можеш да го прекръстиш. Тя отново погледна към арабския жребец.

— Не. Погледни го, Юан. Той си е той, не мислиш ли? Танг сред конете!

Юан се усмихна.

— Такъв е, любов моя. Император. А името му е Тай Хуо.

Тя остана загледана в жребеца, после извърна глава и отново срещна погледа на Ли Юан.

— Велик Огън… Да, това име напълно му отива! — погледът й се плъзна по лицето на Ли Юан — явно подаръкът я изпълваше с благоговение. След това тя неочаквано падна на колене и се поклони толкова ниско, че челото й докосна коленете.

— Съпругът ми ме удостоява с чест, която не заслужавам…

Той веднага я изправи на крака.

— Не, Фей Йен. Съпругът ти те обича. Аз, Юан, те обичам. Останалото… — той сви рамене. — Е, сбърках. Не бях прав да…

— Не — тя поклати глава, след това вдигна очи. — Аз се държах неподобаващо. Сега го разбирам. Не е моя работа да се разпореждам с твоето домакинство. Не и без твоето разрешение…

— Тогава имаш разрешението ми.

Думите му я изненадаха.

— Разрешаваш ми?! Да управлявам домакинството ти?

Той се усмихна.

— Разбира се. Много съпруги го правят, нали така? Защо и моята да не го прави? В края на краищата имам умна съпруга!

Усмивката й бавно се разшири, след което съвсем внезапно тя се хвърли на врата му, събори го на земята и го покри с целувки.

— Фей Йен!

От близките ясли се чу смях, после — шумолене на слама — конярите бързаха да се отдалечат.

Той се надигна и я погледна смаяно, след това се разсмя, притегли я към себе си и я целуна. От близките ясли се разнесоха ръкопляскания и тихи окуражителни подсвирквания. Той се наведе напред и прошепна в ухото й:

— Нека довършим това при закрити врати, бива ли?

В отговор тя го притегли върху себе си.

— Ти си принц, любов моя — прошепна тихо. Дъхът й опари ухото му. — Ти заповядваш.

* * *

Джоел Хамънд беше застанал на вратата и наблюдаваше как момчето разопакова багажа си. Още не бяха разменили и дума, но той вече осъзнаваше, че това момче е по-различно от всички хора, които някога бе срещал. Не беше само бързината, а имаше и нещо неопределимо: нещо, което онзи глупак Шпац не беше доловил. Сякаш в момчето бликаше някаква мощна, ала прикрита жизненост. Хамънд се усмихна и кимна. Да, това момче приличаше на малка компактна батерия, изпълнена с енергията на познанието; светлина, закрита с воал, която чакаше своя миг, за да заблести ярко и да освети света.

Ким се обърна и го погледна — сякаш изведнъж бе усетил погледа му.

— С какво се занимавахте, преди да дойдете тук, ши Хамънд?

— Аз ли? — Хамънд се отмести от вратата и вдигна картата, която Ким беше оставил на масата. — Работех над различни неща, но причината, поради която съм тук, е, че прекарах пет години в „Сим Фик“, където участвах в създаването на изкуствен разум.

Очите на Ким леко се разшириха.

— Но това не е ли незаконно? Не престъпва ли Едикта?

Хамънд се разсмя.

— Ами и според мене е така… Но имах късмет. Тангът умее да прощава. Или поне в моя случай беше милостив. Опростиха ме. И ето ме тук.

Той отново погледна картата.

— Това е звездната карта Тун Хуан, нали? Виждал съм я преди години. В колежа. Интересуваш ли се от астрономия?

Момчето се поколеба.

— Интересувах се преди… — после се обърна към Хамънд. Тъмните му очи гледаха предизвикателно. — Шпац каза, че ще ме държи настрани от Проекта. Би ли могъл?

Хамънд се сепна.

— Аз…

Момчето се извърна; плавността на внезапното му движение изненада Хамънд — така не приличаше на нищо, което беше виждал дотук. Вълна от страх пропълзя надолу по гръбнака му. За миг остана там със зяпнала от смайване уста, а след това изведнъж откритието се стовари отгоре му като гръм. Той потръпна. Думите едва излизаха от гърлото му — почти шепнеше:

— Ти си роден в Глината, нали?

Ким извади няколко книги от сака си и ги сложи върху купчината на бюрото, после отново вдигна очи.

— Да, живях там до шестгодишна възраст.

Хамънд отново потръпна — това го караше да вижда момчето в съвсем нова светлина.

— Съжалявам. Сигурно е било ужасно.

Ким сви рамене.

— Не знам. Не си спомням. Но сега съм тук. Тук е моят дом.

Хамънд огледа голите бели стени на стаята, след което кимна.

— Да. Предполагам, че да — той остави картата и взе една от книгите. Беше „Чиу Чан Суан Шу“ от Лю Хуй — „Девет глави върху математическото изкуство“ — знаменитият трактат от III век, от който започваше цялата наука на хан. Той се усмихна и го отвори. Нова изненада — книгата беше на оригинален мандарин. Запрелиства страниците и забеляза, че по полетата имаше бележки — мънички, изящно изрисувани йероглифи в черно, червено и зелено.

— Говориш ли куо-ю, Ким?

Ким подреди книгите, обърна се и погледна Хамънд. Известно време се вглежда в него напрегнато, почти яростно, после посочи камерата над главите им.

— Това нещо работи ли?

Хамънд погледна нагоре.

— Още не. Ще ги пуснат два-три дена преди да инсталират системата.

— Ами Шпац? Той говори ли куо-ю… мандарин?

Хамънд се замисли, след това поклати глава.

— Не съм сигурен. Според мене — не, но лесно мога да проверя. Защо?

Ким го гледаше втренчено — откритият му поглед караше Хамънд да се чувства обезоръжен.

— Не съм наивен, ши Хамънд. Разбирам какво е положението ви тук. Тук вие сте нежелан. По това си приличаме. Правим каквото ни се каже или сме нищо. Нищо.

Хамънд потрепери. Никога не си го беше помислял точно по този начин, но беше вярно. Той остави книгата.

— Да. Но все пак не мога да те разбера. Накъде биеш?

Ким взе книгата, отвори я наслуки и я подаде на Хамънд.

— Прочетете първия пасаж.

Хамънд го прочете — произнасяше думите на мандарин с лек южняшки акцент. След това пак погледна Ким.

— Е?

— Така си и мислех. Видях как я гледахте. Веднага се сетих, че сте разбрали коя е книгата.

Хамънд се усмихна.

— Е, и?

Ким взе книгата и я остави на рафта при другите.

— Добра памет ли имате?

— Доста добра, бих казал.

— Достатъчно добра, за да запомните шифър?

— Шифър ли?

— Когато се върне, Шпац ще ви нареди да не говорите с мене за нищо, свързано с Проекта. Ще ви инструктира да ме държите далече от всичко освен от най-безобидните съоръжения.

— Сигурен ли си?

Ким се огледа.

— Така ме заплаши малко преди да дойдете. Но тези хора ги познавам. Срещал съм се с такива и преди. Ще направи всичко възможно, за да ме дискредитира.

Хамънд се разсмя и заклати глава, после млъкна — беше забелязал как го гледа Ким. Сведе очи.

— Ами ако аз не му се хвана на играта? Ако откажа да те държа настрана?

— Тогава ще дискредитира вас. Вие сте уязвим. Той знае, че сте длъжен да изпълнявате каквото ви нареди. Освен това ще прикрепи към вас някого, който да ви наблюдава. Някой, когото мислите за приятел.

— И какво мога да направя тогава?

— Да си водите дневник. На личния си комсет. Нещо, което при проверка би се сторило на Шпац напълно невинно.

— Разбирам. Но ти как ще имаш достъп до него?

— Оставете това на мене — и Ким се извърна, за да извади и последния предмет от сака, и го остави на нощната масичка.

— Ами шифърът?

Ким се разсмя.

— А, това ще ви хареса. Ще станете поет, ши Хамънд. Направо цял Ван Вей!

* * *

Де Вор седеше зад бюрото си в малката стаичка в сърцето на планината. Вратата беше заключена, в стаята не светеше — само малкият екран встрани на бюрото излъчваше леко сияние. Беше късно, почти два сутринта, а все пак не усещаше и следа от умора. Спеше малко — два, най-много три часа на денонощие — но сега не можеше дори и да мисли за сън.

Беше прекарал следобеда, преподавайки Сун Цу на висшите си офицери: последната глава — за използването на тайни агенти. Точно тази част от произведението на Сун Цу повечето войници намираха за противна. Общо взето те бяха хора директни — като Толонен. Смятаха подобни методи за необходимо зло, което нямаше как да избегнат, но мислеха, че е под достойнството им да ги използват. Обаче грешаха. Сун Цу неслучайно беше оставил темата в края на книгата от тринайсет глави. Там беше ключът към всичко. Както казваше Сун Цу, причината един просветен принц или добър генерал да възтържествува над врага си при всеки свой ход беше предварителното знание. И както бе коментирал много векове по-късно Ча Лин: „Армия без агенти е като човек без очи и уши.“

Така си беше. И колкото повече знаеше човек, толкова повече беше способен да надделее над обстоятелствата.

Усмихна се. Днес беше хубав ден. Беше му се отплатил за месеците труд. Нещата се бяха свързали и добили нова форма — форма, която предвещаваше добро бъдеще.

Загубата на агентите му сред Пин Тяо беше сериозна пречка, а хората, които бе подкупил сред тях, се оказаха незадоволителни почти във всяко едно отношение. Имаше съвсем бегла представа какво кроят висшите кръгове на Пин Тяо. Тоест до днес, когато внезапно бяха пристигнали две съвсем различни информации.

Първата беше просто кодова дума, на която се бе натъкнал един от платените му агенти: един-единствен йероглиф на мандарин, надраскан в изхвърлен от Ян Мах бележник. Йероглиф, който приличаше на галопиращ кон с четири крака. Йероглифът ю, думата на хан за риба, символът на Пин Тяо. Отначало не му говореше нищо, но после се сети да се опита да го използва като входен код към някоя от тайните компютърни мрежи на Пин Тяо, които беше открил още преди седмици, но в които не можеше да проникне.

При третия опит влезе. Ю беше кампания за набиране на нови попълнения; призив за сбор; дума, предавана от уста на уста. Де Вор бързо бе прегледал информацията, смаян от прочетеното. Ако това беше вярно…

Но разбира се, че беше вярно. Имаше смисъл. Мах се чувстваше нещастен заради ставащото в Пин Тяо. Чувстваше се омърсен от общуването с хора, които бяха същите като танговете, и с ренегати. Каква по-добра причина от това, да основе ново движение? Отцепническо движение, което след време щеше да се докаже като по-ефективно от Пин Тяо. Движение, което не сключва сделки, не прави компромиси. Това движение беше Ю.

Ю. Самата дума преливаше от двусмисленост, защото беше фонетично идентична с думата на хан със значение „изобилие“. Тя беше самият символ на богатството и все пак в традицията рибата да плува срещу течението нагоре по реката на големи пасажи беше сигурен признак за социални вълнения. По този начин Ю ставаше самият символ на граждански безредици.

Второто беше попаднало на Фишер в Александрия. Съобщението беше кратко — минута и три четвърти защитен от подслушване сигнал — и все пак потенциално достатъчно в разшифрована форма, за да разтърси самите основи на Седмината.

Наведе се напред и отново пусна филма.

Първите трийсет секунди бяха доста неубедителни. Виждаше се Ван Со-леян със своя канцлер, Хун Миен-ло. Щом Фишер влезе, тангът леко се извърна и излезе от кадър. Капитанът се поклони.

— Тук ли са? — попита Ван и лицето му отново влезе в кадър, когато Фишер се изправи.

— Четирима от тях, чие хсия. Бяха претърсени и сканирани заедно с подаръка, който носят.

— Добре — тангът се извърна и възбудено погледна канцлера. — Доведете ги тогава.

— Чие хсия…

Де Вор докосна копчето и спря кадъра. Ван Со-леян все още се виждаше в цял ръст пред тайната камера на Фишер. Бузестото му лице бе разцепено от усмивка, разкриваща неочаквано хубави зъби. Беше грубиян, но интересен. Въпреки всичките си наклонности, Ван Со-леян имаше остър ум; вероятно по-остър от умовете на Седмината, с изключение на младия принц, сина на Ли Шай Тун, Юан.

Облегна се назад и известно време оглежда двамата мъже — чувстваше се нещастен от това, че не е запознат с разговорите им преди и след тази важна среща. Цена нямаше да има, ако знаеше какво всъщност искат от връзките си с Пин Тяо. Но спокойната мисъл на Фишер му беше осигурила поне прозрение за причините, които се виждаха на пръв поглед.

Отново пусна филма, докато стигна до един по-късен момент, когато Фишер бе прекъснал разговора, за да съобщи на танга за пожара.

В обектива си камерата беше хванала шестима души: отляво Ван Со-леян, точно зад него Хун Миен-ло, а Гезел, Мах и двамата им придружители — отдясно. Това беше важен момент — можеше да бъде използван срещу танга на Африка. Но също толкова важен беше и моментът точно преди Фишер да почука и да разтвори вратите с трясък; в този момент гласът на Ван беше прокънтял ясно:

— Надявам се разбирате, чун цу, че не мога да ви осигуря подкрепа, без по някакъв начин да изразите добрите си намерения. Очаквам например мирис на горящо жито или новина за похабена реколта поради случайно замърсяване на водоизточника. Сигурен съм, че няма да ми се наложи да ви давам разяснения.

Де Вор се усмихна. Не, нямаше нужда Ван Со-леян да казва нищо повече. Беше ясно за какво говори. В замяна на средства искаше Пин Тяо да му вършат мръсната работа — да запалят Източноевропейските плантации и да разстроят снабдяването с храна на Град Европа, като по този начин дестабилизират Града на Ли Шай Тун. Но биха ли предприели Пин Тяо подобни радикални действия? В края на краищата от последвалия недостиг на храна най-много щеше да пострада техният народ. Биха ли рискували да настроят срещу си общественото мнение толкова скоро след като то беше започнало да гледа с добро око на тях?

Знаеше отговора. Щяха да го направят. Защото Мах беше готов Пин Тяо да бъдат дискредитирани. Той би бил щастлив да види как Ю заема празното място, оставено от смъртта на Пин Тяо. Беше му омръзнало да отстъпва пред Гезел. Омръзнало му беше да гледа как пренебрегват съветите му.

„Е — помисли си Де Вор и отново спря кадъра. — Може би можем да използваме тези напрежения, да ги пренасочим и да ги контролираме. Но още не. Още не му е дошло времето.“

Временно бяха прекъснали съвещанието, докато се овладее пожарът, но когато Фишер се върна, Пин Тяо си бяха тръгнали. Въпреки това обаче последните четирийсет секунди от записа бяха очарователна малка ода на всичко останало.

Ван Со-леян седеше в далечния ъгъл на стаята и въртеше в ръце подаръка, който му бяха връчили Пин Тяо. Беше мъничката нефритова скулптура на Куан Ин, която Де Вор беше дал на Гезел само преди седмица.

— Невероятно — обади се Ван. — Откъде, според тебе, са я задигнали?

Хун Миен-ло, застанал на няколко крачки от него, вдигна поглед.

— Извинете, чие хсия!

— Това — той вдигна малката статуйка така, че съвсем ясно се виждаше в обектива. — Бих казал, че е автентична. От династията Тан. Откъде, да ги вземат дяволите, са я докопали, според тебе?

Хун Миен-ло сви рамене, после се приближи до танга и сниши глас:

— Да се върнем към обратното, чие хсия — откъде знаете, че ще изпълнят онова, което искате от тях?

Ван Со-леян продължаваше да оглежда статуйката, след това погледна канцлера си и се усмихна.

— Защото искам от тях да правят само онова, което е в техен собствен интерес — той кимна и погледна право в обектива. — Е, капитан Фишер, угасихте ли го?

Филмът свършваше тук — с поклона на Фишер, — но това беше достатъчно. Де Вор имаше за какво да мисли — и то много. И какво да използва — то също беше много.

И това не беше всичко. Предишният ден беше пълен с изненади. Беше пристигнал запечатан пакет от Марс: копие на файловете, които Кар бе взел от личния секретар на Бердичев.

Де Вор се усмихна. Същия следобед беше разказал на висшите си офицери онази история — приказката за Цао и тангутите. Тангутите били врагове на хан от север и Цао, командир на хан, помилвал един осъден с уговорката, че ще глътне топка восък, ще се облече като монах и ще отиде в царството на тангутите. Онзи се подчинил и бил хванат от тангутите и хвърлен в тъмница. При разпита им разказал за восъчната топка и когато най-накрая я изсрал, те я разрязали и намерили вътре писмо. Писмото било от Цао до главния им стратег. Тангутският крал се разгневил и заповядал да екзекутират и фалшивия монах, и собствения си главен стратег. Така Цао се отървал от най-способния човек в лагера на врага само с цената на един осъден на смърт.

Същото беше и с момчето. То щеше да стане средството, чрез което Седмината щяха да бъдат унищожени. Не както си го беше представял Бердичев отвън, а отвътре. Седмината щяха да предизвикат собственото си унищожение. Защото момчето им носеше не восъчна топка, а идея. Една-единствена идея, способна да преобрази всичко.

Де Вор се облегна назад. Да, а Ли Юан щеше да се бори да запази момчето, защото искрено вярваше, че може да го контролира. Но Ли Юан нямаше ни най-малка представа какво е това момче. Дори и самото момче все още не го разбираше. Но той го беше забелязал веднага — още когато Бердичев му бе показал файла „Аристотел“ за първи път. Файлът беше забележително постижение и все пак не беше нищо в сравнение с онова, на което е способно момчето. Потенциалът му беше смайващ. Със същия успех Ли Юан би могъл да се опита да обуздае самата Промяна, пробваше ли да принуди таланта на момчето да се подчини на нуждите на Държавата.

Ли Шай Тун беше прав, когато беше подписал смъртната присъда на момчето. Вътрешният инстинкт на стареца никога досега не го бе подвеждал. Де Вор имаше късмет, че Войната беше подкопала увереността му. Едновремешният Ли Шай Тун би действал без колебание. Но старият танг на практика всъщност беше мъртъв — убит заедно със сина си, Хан Чин, преди осем години.

Де Вор кимна и прогони тези мисли от ума си — трябваше да се заеме и с последната си задача. Докладът беше кратък — не повече от единствено кодирано съобщение — и все пак важен. Тъкмо него чакаше.

Извади малкото омачкано листче от горния си джоб и го разгъна. Беше предавано от ръка на ръка по верига от доверени хора, докато стигне до него, но беше разбираемо само за неговите очи. „Тигърът е неспокоен“ — гласеше то. Усмихна се. „Тигър“ беше кодовото име на Ханс Еберт. Почеркът беше на неговия човек, Одън.

Бе вербувал Одън отдавна — години преди да го назначат за сержант под началството на Еберт — но Хамърфест се оказа възможност, изпратена му от небесата. Одън беше спасил живота на Еберт през онзи ден преди осем години и Еберт никога не забрави това. Ханс Еберт беше себичен млад мъж, но по странен начин лоялен към онези, които го обкръжаваха. Или поне към онези, които заслужаваха лоялността му, а Одън беше от тях. Но не вярваше да използва едновременно всичките си козове. В това отношение всичко беше като в уей чи: майсторът избираше играта на изчакването, на предварителното планиране. Така играеше и той с Одън.

Но сега дългата и търпелива подготовка вървеше към края си. Например, за Одън се беше оказало лесно да убеди Еберт да предприеме преждевременната атака над онази клетка на Пин Тяо — атака, която беше попречила на Кар да открие връзките между терористите и самия Де Вор. Но това беше само началото: проверка на потенциала на младежа. Сега щеше да доведе нещата много по-далече и да провери дали можеше да преобрази припряността на Еберт в нещо по-полезно. По-градивно.

Да, но не чрез Одън. Щеше да остави Одън в неведение, истинската му природа щеше да остане скрита за Еберт. Имаше и други начини да стигне до Еберт, и други хора, на които той се доверяваше, макар и не чак толкова много. Например чичо му Луц.

Де Вор сгъна листчето и го пъхна обратно в джоба си. Не. Одън беше част от много по-дълга игра: част от план, който засега съществуваше само в главата му.

Усмихна се, после се изправи и се протегна. Преливаше от доволство. Засмя се. След това се сепна: „Внимавай, Де Вор. И не се отпускай. Това е просто план. Не е действителност. Все още не. Не и докато не го превърнеш в действителност.“

— Но аз ще го направя! — каза той тихо и си позволи лека усмивка. — Само почакайте!

* * *

Сводникът спеше с по едно момиче от всяка страна. Стаята тънеше в полумрак, стенна лампа точно до вратата хвърляше зелени сенки върху спящите тела. Четвъртият звънец беше ударил, а последният гост за вечерта си беше тръгнал преди час. Сега тишината се нарушаваше само от хъркането на спящите.

Чен тихо плъзна вратата и се промъкна в стаята. И веднага сякаш се сля с осветените в зелено плътни силуети. Поколеба се за миг, докато очите му свикнат с едва забележимата промяна в осветлението, после бързо и тихо прекоси стаята и застана до леглото.

Сводникът лежеше по гръб, с глава, килната на една страна, и със зяпнала уста. От него лъхаше силен мирис на вино и лук: острата миризма, от която на човек му се повдигаше, се смесваше с тежкия дъх на мухъл в стаята.

„Да — помисли си Чен. — Той е. Винаги бих познал това лице.“

Извади ивицата лейкопласт от кесията, обели две къси парчета и ги лепна леко над ръката си близо до рамото. Хвърли лейкопласта и извади пистолета. Наведе се над момичето и опря дулото о дясното слепоочие на сводника.

— Лю Чан — прошепна той, щом сводникът се размърда. — Лю Чан, слушай ме много внимателно. Прави точно каквото ти казвам, иначе ще ти пръсна мозъка по дюшека, разбра ли?

Лю Чан не помръдваше. Очите му се стрелнаха встрани — напрягаше се да различи пистолета — след това се приковаха в надвесилата се маскирана фигура. Преглътна, после кимна страхливо.

— Какво искаш? — изхъхри той и млъкна, щом Чен притисна още по-силно пистолета към главата му.

— Млъквай, Лю Чан! — скара му се Чен тихо, но твърдо. — Аз ще ти кажа кога да говориш.

Сводникът отново кимна — очите му бяха широко отворени, цялото му тяло — напрегнато, свито от страх пред въоръжения.

— А така. Ето какво ще направиш: надигаш се много бавно. Много бавно, разбра ли ме? Само да си мръднал рязко и край с тебе! — Чен се усмихна жестоко. — Не си играя игрички, Лю Чан. По-скоро бих те застрелял, но моите хора искат да им отговориш на няколко въпроса. Разбра ли ме?

Лю Чан отвори уста, сякаш за да попита нещо, после пак я затвори. Преглътна силно. По врата му се стичаше пот. Кимна.

— Добре. А сега ставай.

Сводникът се надигна бавно на лакти. Чен продължаваше да притиска дулото към слепоочието му.

Чен кимна доволно, след това бутна дясната си ръка в лицето на сводника.

— Вземи сега единия лейкопласт и залепи устата на ей това момиче тук. А сега направи същото и с другото. И хич не си мисли да ми скачаш, Лю Чан. Единственият ти шанс да останеш жив е да правиш каквото ти казвам.

Лицето на сводника отново трепна въпросително. После той кимна.

Чен се наведе напред и леко побутна сводника с пистолета, за да му напомни за присъствието си, но това беше само за всеки случай — ако написаното в досието беше вярно, този тук нямаше да му причини никакви неприятности. Лю Чан, преди да стане сводник, беше работил като актьор в хан-операта и беше известен повече с издръжливостта си в леглото, отколкото със способностите си да върти ножа. Но все пак би било умно от негова страна да внимава.

Лю Чан се дръпна назад, след това пак се наведе и залепи устата на спящото момиче с лейкопласта. Тя се събуди и започна да се бори. Вдигна ръце към лицето си и се опита да го отлепи. После забеляза Чен и пистолета и замря неподвижно, широко отворила очи от страх.

— А сега другата.

Забеляза лекото колебание на Лю Чан и го побутна с пистолета.

— Действай!

Сводникът взе и другия лейкопласт и залепи устата и на другото момиче. Тя също се събуди и след кратка съпротива притихна.

„Добре — помисли си Чен. — А сега да се залавяме за работа.“

— Чудиш се какво искам от тебе, нали така, Лю Чан?

Лю Чан закима.

— Да, ами то е много просто. Преди месец-два едно от твоите момичета е било убито тук. Сигурен съм, че си го спомняш. Когато е станало това, тук е имало млад офицер. Той мисли, че я е убил. Но ти по-добре знаеш, нали, Лю Чан? Знаеш какво е станало всъщност.

Лю Чан сведе поглед, после го отмести встрани; всичко само и само да не срещне погледа на Чен. Заклати отрицателно глава, но Чен го блъсна с дулото и му разкърви слепоочието.

— Това тук, дето го държа, не е играчка, Лю Чан. Ако се опиташ да ме излъжеш, ще се убедиш. Знам, че ти си изиграл лейтенант Хаавикко. Дори знам и как. Но искам да узная точните детайли. И кой е дал заповедта.

Лю Чан сведе поглед с нещастен вид. Сърцето му биеше лудо, целият се беше изпотил. Поколеба се още миг, след това отново вдигна глава и погледна Чен в очите.

— Добре, Лю Чан, говори. Разкажи ми какво стана.

Сводникът преглътна, след което му дойде глас:

— И като ти разкажа, какво после?

— Ще те оставя жив. Но само ако ми разкажеш всичко.

Лю Чан потрепери.

— Добре.

Но от начина, по който погледна момичетата, Чен разбра какво си мислеше. Ако той оживее, момичетата трябваше да умрат. Защото бяха чули. И защото Лю Чан не можеше да рискува те да разкажат каквото и да било на когото и да било. В случай че някой има да си отмъщава.

Но нямаше значение, помисли си Чен, щом сводникът започна да разказва. „Ти вече и без това си мъртъв, Лю Чан. Заради онова, което си направил. И заради онова, което ще направиш, ако те оставя да живееш.“

* * *

Домът на Херик се намираше на четирийсет ли източно от дома на Лю Чан — малко, претъпкано място на самото дъно на Града, под Мрежата.

Не беше изминал и час, откакто Чен бе излязъл от публичния дом; съвсем недостатъчно време, за да открие някой трупа на Лю Чан или пък момичетата да успеят да се развържат. Въпреки това той вървеше с бърза крачка по коридорите — опърпани, зле осветени сокаци, които дори и в този ранен час бяха оживени. Знаеше, че с всяка минута нараства шансът вече да са предупредили Херик.

Бяха изминали две години от последния път, когато беше слизал под Мрежата, но първоначалният дискомфорт бързо отшумя и старите му навици надделяха. Походката му, осанката му се промениха. Той отново беше куай, доверяваше се на инстинктите си като куай; всички мъже сякаш усещаха това и се отдръпваха, когато минаваше.

Това тук беше лабиринт — планът, по който бяха построени горните нива, отдавна беше унищожен. Самоделни бариери преграждаха коридорите и маркираха териториите на съперничещите си банди; вратите на аварийните изходи бяха извадени навсякъде, а през едновремешната жилищна площ бяха прокарани нови коридори. За друг всичко това би изглеждало пълна бъркотия, но Чен беше роден тук. И знаеше, че всичко беше въпрос на това, да следваш дадена посока в главата си като стрелката на компаса.

Въпреки това чувстваше отвращение. Самият мирис на това място — един и същ навсякъде под Мрежата — отново го връщаше към кошмара, който представляваше животът тук. Докато вървеше, се оглеждаше, ужасен от омерзението и грозотата на всичко, което го обкръжаваше. Чудеше се как ли го е понасял.

На следващото кръстовище се прилепи о стената отляво и надникна зад ъгъла в левия коридор. Беше точно така, както беше казал Лю Чан. Там, малко по-нататък, на стената в зелено беше нарисуван дракон. Но не какъв да е дракон: този дракон имаше човешко лице. Мършаво, изпито лице на хун мао с яркосини очи, с уста с тънки устни, свити почти презрително.

Ако Лю Чан беше прав, сега Херик беше там и работеше. Като мнозина под Мрежата и той беше нощна птица и будуваше в часовете, които в големия Град там горе бяха смятани за неподходящи за общуване. Тук нямаше полицейски час, нямаше периоди на мрак. Тук винаги цареше сумрак — коридорите бяха осветени или не в зависимост от това, дали местните бандитски босове бяха сключили сделки с онези Горе, които контролираха такива неща като осветление, канализация и вода.

Подобни мисли го изнервяха. Той работеше за Седмината — а тъкмо те, неговите господари, бяха позволили съществуването на това място. Поради случайността, че се беше родил тук, те го бяха направили онова, което беше — куай, наемен нож, убиец. Те имаха богатството и властта да променят това място и да го направят годно за обитаване за онези, които искаха да живеят тук — и все пак не правеха нищо. Защо? Той дълбоко си пое въздух — знаеше отговора. Защото без всичко това на дъното не можеше да съществува и останалото. Това тук трябваше да го има — тази яма на беззаконието — под всичко онова горе. За да бъдат държани онези Горе нащрек. За да бъдат обуздавани ексцесиите им. Или поне така твърдяха.

Отхвърли тези мисли. Това, което правеше сега, не го правеше заради Седмината. Правеше го заради Аксел. И заради самия себе си — Кар беше прав. Ако Еберт бе платил, за да лепнат убийството на Аксел, то имаше големи шансове той да стои зад смъртта на момичето.

— Има си начини — беше казал Кар, — да накараш човек да мисли, че е направил нещо, което не е направил: начини за насаждане на фалшиви спомени.

Имаше и места, където можеш да си купиш такава техника. Като магазина на Херик.

Чен се усмихна. Сега беше почти сигурен, че Кар е прав. И Лю Чан го беше потвърдил, но трябваше да се увери. Трябваше да се сдобие с доказателство, с което да убеди Аксел, че не е виновен за убийството на момичето.

Бързо и безшумно заобиколи ъгъла, спусна се по коридора и спря пред вратата до дракона. Една камера горе моментално се завъртя и се насочи към него.

Последва леко жужене, а после от високоговорителя до камерата се чу глас — кънтящ и изкривен:

— Какво искаш?

Чен погледна нагоре и направи с ръце знака, на който го беше научил Лю Чан. Това беше решителният момент, знаеше. Ако Лю Чан го беше излъгал или го бе научил на сигнал, който щеше да предупреди Херик…

Последва пауза.

— Кой те изпраща?

— Сводникът — отговори Чен. — Лю Чан.

Херик въртеше бизнес предимно с тези от Горе. Незаконни сделки. Имплантите на Херик можеха да се използват по хиляди начини, но повечето ги използваха по начина, по който ги бяха използвали и при Хаавикко — да направят някого уязвим, като го накарат да повярва, че е сторил нещо нередно. Това беше идеалният начин да приклещиш някого. Идеалното оръжие за изнудване. Чен наведе глава, за да прикрие избухналия вътре в него гняв. Чудеше се колко ли невинни хора са умрели или са загубили всичко, което имат, заради магиите на Херик.

— Как се казваш?

— Тон Чу — отговори Чен. Това бе псевдонима, който беше използвал, когато работеше в плантацията; знаеше, че ако проверят, ще намерят досие с такова име и изображение, което съвпадаше с неговото. Очевидно точно това и направиха — защото последва дълга пауза, преди вратата да се отвори със съскане.

В коридора зад вратата го чакаше дребен мъж. Хан.

— Влезте, ши Тон. Извинете ни, но трябва много да внимаваме с кого си имаме работа тук. Казвам се Лин Хен, помощник на ши Херик — той се усмихна и се поклони леко. — Простете, но съм длъжен да ви помоля да оставите всички оръжия тук, във външния офис.

— Разбира се — Чен извади пистолета от вътрешния джоб на сакото си и му го подаде. — Ще ме претърсите ли?

Лин Хен се поколеба, после поклати глава.

— Не, ши Тон. Задръжте ги засега. Просто исках да бъда сигурен, че разбирате какви са правилата тук. Виждам, че Лю Чан ви е информирал напълно. Ние не работим на кредит. Плаща се веднага, но и получавате стоката си бързо. Гарантираме имплант — специална изработка според вашите спецификации — в срок от три дена.

— Три дена? — обади се Чен. — Надявах се…

Лин леко сведе глава.

— Е… Елате. Нека за това да поговорим вътре. Сигурен съм, че ще достигнем до някакво споразумение; нали, ши Тон?

Чен му върна поклона и го последва по коридора към друга врата. Стражът се дръпна и ги пусна да минат. Щом се приближиха, вратата се отвори със свистене.

Всичко беше много изтънчено. Херик беше положил големи усилия да подсигури безопасността си. Но това и трябваше да се очаква тук долу. В този свят режеха гърла. Сигурно за да стигне дотук, беше сключвал сделки с многобройни дребни босове и все пак нямаше гаранции срещу алчността на Триадите. Под Мрежата параноята си беше нещо необходимо.

Пристъпиха в хладния полумрак на вътрешната светая светих. Тук единственият звук беше лекото жужене на въздушните филтри над главите им. След вонята на коридорите беше хубаво да диша чист, хладен въздух. Чен дълбоко си пое дъх и огледа редовете монитори, които изпълваха всички стени на огромната шестоъгълна зала. Въпреки всичко гледката го впечатляваше. Екраните сияеха в пастелни цветове и по тях играеха хиляди разнообразни образи. Загледа се в най-близките. Опита се да долови някакъв смисъл в сложната верига от символи, после сви рамене: това беше някакъв чужд, непознат език и все пак той имаше чувството, че всичките тези форми — спирали, разклонени дървета, гроздове, неправилни пирамиди — бяха свързани по някакъв начин със сложната химия на тялото.

Погледна към централното бюро. Висок, кльощав човек се беше прегърбил над един от контролните панели и не помръдваше. Вниманието му беше изцяло погълнато. Огромен тюрбан караше главата му да изглежда гротескно голяма.

Лин се обърна към него с приглушен глас:

— Изчакайте само момент, ши Тон. Господарят ми тъкмо довършва нещо. Моля, седнете, той ей сега ще дойде.

Чен се усмихна, но не помръдна. Наблюдаваше как Лин се приближи към фигурата до контролния панел. Ако Кар беше прав, Херик пазеше копия от всичките си произведения — за всеки случай. Но къде? И къде ли се помещаваше охраната?

За миг наведе замислено глава. Възможностите бяха твърде много и това не му харесваше, но вече се беше хванал. Трябваше да бъде дързък.

Отново вдигна глава и видя, че Херик е махнал тюрбана и го гледа. На светлината на екраните лицето му изглеждаше много по-мършаво и костеливо, отколкото на драконовия портрет на външната стена.

— Ши Тон… — Херик се приближи. Гласът му беше силен, плътен и прокрадващ се. Такова беше и ръкостискането му. Чен погледна ръката, която толкова здраво стискаше неговата. Издължена, умна ръка, като уголемена версия на ръката на мъртвия му другар, Джиян. Вдигна очи, срещна погледа на Херик и се усмихна на спомена.

— Какво има? — попита Херик. В ястребовия му поглед просветна забавление.

— Ръката ви — отговори Чен. — Напомня ми за ръката на един приятел.

Херик едва-едва сви рамене.

— Разбирам — той се извърна и погледна през рамо към голямото гнездо от екрани и апарати. Е… значи вие имате някаква работа за мене. Знаете ли цената?

— Да… Преди няколко месеца при вас е идвал един мой приятел. Ставало е въпрос за нещо съвсем просто, както разбрах. И аз искам нещо подобно.

Херик отново го погледна, после сведе очи.

— Просто? — той се разсмя. — Аз не правя прости неща, ши Тон. Точно затова вземам толкова много пари. Онова, което правя, е форма на изкуството. Нали разбирате, не са много тези, които го умеят. Липсват им талант и технически способности. Тъкмо затова хората идват при мене. Хора като вас, ши Тон — той вдигна очи и срещна погледа на Чен. Неговият беше студен и твърд. — Така че не ме обиждайте, приятелю.

— Простете — побърза да се извини Чен и сведе глава. — Не исках да омаловажавам труда ви… просто така бях чувал.

— Чувал какво? — Херик отново се взираше някъде встрани, сякаш отегчен.

— Че сте способен на чудеса.

Херик се усмихна.

— Така си е, ши Тон. Но дори и вашите „прости неща“ не са по силите на повечето хора — той подсмръкна, после кимна. — Добре тогава, обяснете ми какво точно съм правил за този ваш приятел и аз ще ви кажа дали ще ви направя „нещо подобно“…

Чен се усмихна наум. Да, сега знаеше как да се справи с Херик. Беше напипал слабото му място. Херик беше суетен, прекалено се гордееше със способностите си. Е, това можеше да му влезе в работа. Би могъл да се заиграе с това и да го накара да говори.

— Както аз го разбрах, моят приятел имаше неприятности с един войник. Млад лейтенант. Причинявал големи неприятности на приятеля ми и затова, за да го накара да млъкне, ви поръчал да изготвите имплант, който да го убеди, че е убил младо момиче хун мао.

Херик кимаше.

— Да, разбира се… Спомням си го. В някакъв бардак, нали? Е, сега разбрах връзката с Лю Чан. Той ви е запознал, нали?

Чен усети как замира неподвижно. Значи онзи път Лю Чан не е идвал тук. Той просто е насочил някого. Защо тогава не го беше казал?

— Значи капитан Одън ви е добър приятел, ши Тон? — Херик отново го погледна.

Одън…? Чен се поколеба, после кимна.

— Знаем се от десет години.

Усмивката на Херик се сви и по лицето му се изписа недоверие.

— Колко странно. Мислех си, че хан никак не му допадат. И все пак…

— Мислите ли, че бих могъл да видя предишния имплант? Той ми разказа, обаче… е, ще ми се да видя дали наистина е точно такова нещо, каквото искам.

Херик се почеса по бузата.

— Много необичайна молба, ши Тон. Обичам да бъда дискретен относно клиентите си, разбирате ли ме? Би било много неприятно за капитан Одън, ако разбере, че съм ви показал импланта, който съм разработил за него.

— Разбира се — Чен веднага разбра какво се иска от него и извади от джоба си един от чиповете. — Това достатъчна гаранция ли е, че ще си мълча, ши Херик?

Херик пое чипа, известно време го разглежда под светлината на близката настолна лампа, после се обърна към Чен и се усмихна.

— Според мене — да, ши Тон. Чакайте да намеря моето копие.

Херик се върна при централния пулт и се заигра с клавиатурата, след това пак дойде — между пръстите на лявата си ръка внимателно държеше квадратче тънък прозрачен филм.

— Това ли е?

Херик кимна.

— Това е просто аналогово копие. Или поне визуалният му елемент. Истинското нещо е много по-сложно. Имплантът е нещо много повече от прост визуален компонент — той се разсмя със студен смях, после мина покрай Чен и пъхна картата в процепа под един празен екран. — Ако беше просто визуален компонент, надали щеше да бъде убедително, нали така?

Чен сви рамене и се обърна — точно навреме: екранът току-що светна.

— Не — продължи Херик. — Нали разбирате, тъкмо тук е изкуството! Да създадеш цялостно преживяване. Да накараш жертвата да се почувства така, сякаш е извършила акта, какъвто и да е той. Мирисът, вкусът, докосването — страхът, омразата и просто насладата от това, да вършиш нещо незаконно.

Той пак се разсмя и се обърна към Чен. Очите му горяха с нездрав блясък.

— Тъкмо това е, което всъщност ме очарова. Което ме кара да продължавам. Не парите, а предизвикателството да изработвам по мярка преживяванията на човека. Вземете този Хаавикко например. От данните, които ми предоставиха за него, беше толкова лесно да конструирам нещо въз основа на чувството му за вина, за самодеградация. Беше лесно да го убедя, че нищо не струва — да го накарам да повярва, че е способен да извърши нещо подобно. И това е част от моето изкуство, нали разбирате. Аз правя така, че подобно анормално поведение изглежда като кохерентна част от действителността на жертвата.

Чен потрепери. Херик говореше така, сякаш нямаше представа какво всъщност върши. За него то беше просто предизвикателство — фокус на извратения му гений. Липсваше му всякакво чувство към онези, чийто живот погубваше. Нещастието и болката, които причиняваше, за него бяха просто измерение на успеха. Това беше зло. Истинско зло. Чен усещаше желание да протегне ръка, да сграбчи Херик за гърлото и да го удуши, но първо трябваше да се сдобие с копието и да се измъкне оттук с него.

На екрана започна да се оформя образ. Неподвижният образ на момиче, проснато на някакво легло. Тя се дърпаше назад, лицето й беше разкривено от страх.

— Има едно нещо обаче, което не разбирам, ши Херик. Моят приятел ми каза, че Хаавикко е пил нещо. Някакъв наркотик. Но как имплантът е бил поставен в главата му? Той е просто младши офицер — няма никакви вградени устройства. Как тогава са го направили?

Херик се разсмя.

— Така грубо си представяте нещата, ши Тон. Имплантът не е физически предмет — не и в смисъла, който имате предвид. Той не е тази карта. Тя служи за съхранението му — постоянен запис. Не, имплантът е именно наркотикът. Много сложен наркотик, изработен от цяла серия химикали с различно време на реакция, разработен така, че да възбужда определени синапси в самия мозък — ако щете, да създаде фалшива картина на нещо преживяно. Анимирана картина заедно с предварителна последователност от събития.

Чен поклати глава.

— Не разбирам как става това.

Херик отмести поглед и се втренчи в някаква въображаема далечина.

— Защото не разбирате как функционира мозъкът. Всичко в крайна сметка се свежда до химикали и електричество. Всяко преживяване. То влиза чрез нервните окончания и се преобразува в химично-електронни реакции. Аз просто преминавам покрай нервните окончания. Създавам сънища. Но сънища по-реални и по-образни от самата действителност!

Чен се вторачи в него — за миг силата, която владееше този човек, го беше стреснала. После отново погледна към екрана. Не искаше да гледа как убиват момичето. Инстинктивно се наведе напред, извади картата и я пъхна в джоба си.

Херик зяпна насреща му.

— Какво, мамка му…

Чен сграбчи Херик за врата, измъкна ножа от ботуша си и го опря о гърлото му.

— Чух достатъчно, ши Херик. Повече от достатъчно, ако трябва да съм по-точен. Но вече получих онова, за което бях дошъл, и сега ще си ходя.

Херик преглътна.

— Няма как да излезеш оттук. Имам дузина телохранители.

Чен рязко натисна острието и разряза плътта под брадичката на Херик. Херик изкрещя и се замята, но Чен затегна хватката си.

— По-добре прави каквото ти казвам, ши Херик, и ме изведи оттук. Иначе си мъртъв. А си казал още някоя лайняна думичка и ще ти имплантирам този нож от другата страна на гърлото.

Очите на Херик обикаляха стаята. След това отново се насочиха към Чен.

— Добре. Но трябва да ми позволите да инструктирам хората си.

Чен се разсмя.

— Кажи им само да отворят вратите и да ми се махнат от пътя! — той погледна нагоре към една от камерите на охраната и повиши глас: — Чухте ли ме, ши Лин? Ако искате пак да видите шефа си жив, правете каквото ви казвам! Само да сте се опитали да ми погодите някой номер, край с него — а вие къде ще отидете тогава? Ще станете охрана на някой бандитски бос и след най-много година ще сте труп!

Изчака, като оглеждаше стените — дали нямаше да забележи някакви технологични хитрости. После се чу свистене и вратата в дъното на стаята се отвори.

Притисна по-здраво ножа о гърлото на Херик.

— Кажи им, че искам да изляза, откъдето съм влязъл, ши Херик. Бързо, иначе умираш!

Херик преглътна, след това леко помръдна с глава.

— Правете каквото ви казва.

Бавно излязоха в коридора. Чен се оглеждаше, готов всеки миг да забие ножа в гърлото на Херик.

— За кого работиш?

Чен се изсмя.

— Защо трябва непременно да работя за някого?

— Тогава не разбирам…

„Не — помисли си Чен. — Не би и могъл да разбереш.“ Стигнаха до втората врата. Тя се отвори. Зад нея бяха застанали четирима телохранители с оголени ножове.

— По-нататък няма да отидеш! — показа се иззад тях Лин.

Чен го погледна в очите и още по-здраво стисна гърлото на Херик.

— Не ме ли чу, Лин? Искаш господарят ти да умре, така ли?

Лин се усмихна.

— Няма да го убиеш, Тон. Защото без него няма как да излезеш оттук.

Чен отвърна на усмивката на Лин с усмивка. После дръпна Херик към себе си. Ръката, която държеше ножа, се стегна.

— Това е за моя приятел Аксел. И за всички онези, чийто живот си съсипал.

Чу вика и вдигна поглед. Видя лицето на Лин, останало без капчица кръв, след това остави тялото да се строполи на земята.

— А сега… — той приклекна и вдигна ножа пред себе си. — Елате насам, ши Лин. Да видим на какво сте способен срещу един куай.

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Уингроув Счупеното колело (13)

Метаданни

Данни

Счупеното колело

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 9Светлина под воала

Дейвид Уингроув
Счупеното колело (13)

Глава 9
Светлина под воала