Дейвид Уингроув
Счупеното колело (4)

Звукът на нефрита

Беше нощ и луната лежеше подобно на сляпо око над сатенения мрак на Нил. От мястото, където стоеше — тераса, намираща се високо над реката, — Ван Хсиен можеше да усети бавното, топло движение на въздуха върху бузата си — като дъх на спяща жена. Той въздъхна, опря ръце на студения каменен парапет и погледна надясно, на север, където в далечината големият фар протягаше своята дълга, плавно движеща се ръка от светлина напряко през делтата. Загледа се за момент, чувствайки се празен като въздуха, през който се движеше светлината, после отново се обърна и вдигна поглед нагоре към Луната. Нощите тук бяха толкова ясни. Също и звездите. Той потрепери, горчивината го заля отново. Звездите…

Един глас прекъсна мислите му:

— Чие хсия! Готов ли сте за нас?

Това беше Сун Ли Хуа, вътрешен шамбелан. Той стоеше на прага с наведена глава, двамата му помощници се намираха на почетно разстояние зад него, техните глави също бяха сведени. Ван Хсиен се обърна и с бегъл жест им показа да започват, после пак се извърна и се загледа в звездите.

Спомни си как през лятото заедно с двамата си най-големи синове — Чан Йе и Ли Цу — бяха на брега на Мозамбик. Беше късна лятна нощ, ярките звезди изпълваха небето над тях. Те тримата седяха около запаления огън, назовавайки звездите и определяйки разположението им, наблюдаваха движението на Голямата и на Малката мечка по черното кадифе на небето, докато от огъня остана само пепел и отново беше настъпил денят. Тогава той за последен път бе прекарал времето си само с тях. Последната им съвместна ваканция.

Но сега те бяха мъртви. И двамата положени в своите ковчези, притихнали и студени под земята. А къде бяха духовете им в този момент? Там горе? Между вечните звезди? Или пък съществуваше само една душа — хан, — впримчена и гниеща в земята? Той стисна зъби, борейки се с усещането си за горчивина и загуба. Изграждайки си броня срещу него. Но горчивината си остана. „Дали наистина беше така? — се питаше той. — Дали духовната душа, по, се издига в небето, както казват, или съществува само това тук? Тази земя, това небе и човекът между тях? — Той потръпна. — Най-добре е да не питаш. Най-добре е да държиш подобни мисли надалеч, за да не ти отговори мракът.“

Той потрепери, ръцете му се вкопчиха в камъка. Господи, как му липсваха. Липсваха му повече, отколкото думите можеха да изразят. Запълваше часовете си, като занимаваше съзнанието си с безбройните държавни дела, но дори и така не можеше да спре да мисли за тях. Будувайки, той би попитал: „Къде сте? Къде си ти, Чан Йе, който така сладко се усмихваше? А ти, Ли Цу, моят йин тао, моето малко сладко детенце, моят любимец? Къде сте сега?“

„Убити са — обади се настойчиво един брутален глас вътре в него. — Остават само пепел и горчивина.“

Той се извърна буйно, ядосан сам на себе си. Сега нямаше да може да спи. Така адски изморен, както беше в момента, щеше да лежи — буден, неподатлив на хилядите горчиво-сладки образи, които щяха да го навестят.

— Сун Ли Хуа! — извика той нетърпеливо, като с една ръка поотмести встрани прозрачната завеса. — Донеси ми нещо за сън. Може би хо йе или може би тон чи.

— Веднага, чие хсия.

Вътрешният шамбелан се поклони ниско и отиде да изпълни онова, което му беше наредено. Ван Хсиен го наблюдаваше как тръгва, после се извърна и погледна към огромното ниско легло, разположено в далечния край на спалнята. Прислугата почти го беше оправила. Копринените чаршафи бяха обърнати, цветята отстрани — сменени, а нощните му роби — извадени и готови за прислужничките.

Лицевата табла на леглото сякаш изпълваше крайната стена; кръгът на Ю лун, Лунния дракон, символа на Седмината, се врязваше дълбоко в дървото. Седемте дракона образуваха голямо колело, техните царствени муцуни се събираха в центъра на главината, гъвкавите им, мощни тела изграждаха спиците, а опашките им — рамката. За момент Ван Хсиен се загледа втренчено в леглото, после кимна, сякаш беше доволен. Но дълбоко в себе си, на равнище, което не би могло да бъде назовано с думи, той чувстваше някакво безпокойство. Войната, убийството на синовете му — тези неща го бяха направили далеч по-неуверен, отколкото беше някога. Вече не можеше да погледне Ю лун, без да се запита какво беше направено в тяхно име през последните пет години.

Бързо и рязко сведе поглед. Пет години. Това ли беше всичко? Само пет кратки години? Така беше. А сякаш бе изминал цял период от шейсет години, откакто „Нова надежда“ беше взривена в небесата и бе обявена войната. Спомняйки си за това, той потръпна и вдигна ръка към веждите си. Това беше отвратителна, порочна война. Война на недостатъчно доверие, в която приятел и враг показваха едно и също усмихнато лице. Битката беше изменила природата — най-дълбоката същност — на Чун Куо. Нищо вече нямаше да е същото.

Той изчака, докато слугите си тръгнаха, отстъпвайки назад с дълбок поклон, отвръщайки очи от лицето на господаря си. След това прекоси стаята и застана пред огледалната стена.

— Стар човек си ти, Ван Хсиен — каза си той меко, след като забеляза дълбоките линии около очите и устата си, жълтото като слонова кост в ирисите, отпуснатата и грапава кожа. — Наричат те Лунното лице. Може би е така. Но тази луна е нараствала и намалявала хиляди пъти, а аз все още не мога да виждам по-ясно на светлината й. Кой си ти, Ван Хсиен? Що за човек си?

Той се извърна, стягайки се инстинктивно, след като чу някакъв шум в галерията отвън, после се отпусна и се усмихна.

Трите момичета се поклониха ниско, после влязоха в стаята. Малката Пчела тръгна направо към него, докато Нежната Върба и Сладката Роса си намериха работа някъде другаде из стаята.

Малката Пчела коленичи пред него, след това погледна нагоре, нейната сладка, непресторена усмивка повдигна духа му, вдъхвайки в старото му сърце усещането за младост и веселие.

— Как се чувстваш тази вечер, добри ми татко?

— Добре съм — излъга той, стоплен от вида й. — А ти, Ми Фен?

— Още по-добре от това, че те виждам, господарю мой.

Той кротко се засмя, после се наведе напред и я докосна по главата нежно, с обичлива привързаност. Малката Пчела беше с него вече пет години — от десетия си рожден ден. За него тя беше като дъщеря.

Той се извърна, наслаждавайки се на познатата гледка: неговите момичета се движат из стаята, приготвят му нещата. За момент това разсея предишното му настроение и го накара да забрави за мрака, който беше съзрял вън и вътре в себе си. Позволи на Малката пчела да му съблече пау-то и да му помогне да седне гол на един стол. После затвори очи и отметна глава назад, докато тя започна да разтрива с масло гърдите и ръцете му. И както винаги досега, нежният натиск на ръцете й по кожата му го разбуди. Нежната Върба се приближи — държеше бледолилава емайлирана купа, докато Сладката Роса го галеше. Нежните й пръсти с фини костици го милваха, поглаждаха го, докато той се възбуди. След това Малката Пчела го изми, изправи го и обви около тялото му обикновена жълта копринена дреха, докато бъде донесена чистата нощна роба.

Той погледна надолу към миниатюрните й деликатни форми — така, както тя стоеше пред него, докато закопчаваше дрехата му — и почувства през тялото му да преминава лека тръпка. Малката Пчела го погледна загрижено.

— Сигурен ли си, че си добре, татко? Да помоля ли някоя от съпругите ти да дойде при тебе?

— Няма нужда, Ми Фен. Не, няма нужда, тази нощ ще спя сам.

Тя закопча и последното от миниатюрните, създаващи трудности копчета, погледна за момент нагоре към лицето му, после сведе поглед, смръщвайки вежди.

— Тревожа се за тебе, чие хсия — каза тя и се извърна, за да вземе една четка от масата до себе си. — Понякога изглеждаш така, сякаш носиш на раменете си всичките световни несгоди.

Той се усмихна и й позволи нежно да го върне отново на стола.

— Аз съм един от Седмината, Ми Фен. Кой друг трябва да изнесе бремето на Чун Куо?

Тя млъкна за момент, пръстите й се опитваха да развържат плътно прилепналите му, прихванати с панделки плитки. После се наведе към него и прошепна в ухото му.

— Синът ти — каза тя. — Защо да не направиш Та-хун свой регент?

Той се изсмя кратко, невесело.

— И да направя от този негов приятел, мошеника Хун Миен-ло, танг, едва ли не да му дам и това име?

Погледна я косо.

— Той ли ти е говорил за това?

— Кой да ми е говорил, татко? Мислех единствено за твоето здраве. Имаш нужда от повече време за самия себе си.

Той се засмя, като видя колко далеч е тя от всякакво хитруване.

— Забрави какво казах, Ми Фен. Освен това аз се наслаждавам на задълженията си.

Сега тя четкаше косата му от върха към краищата, миниатюрното й, съвършено оформено тяло се полюляваше нежно, съблазнително близо до него при всяко докосване на четката. Той можеше да я вижда в отсрещното огледало — да вижда копринените й дрехи, едва прикриващи голотата й.

Въздъхна и отново затвори очите си, завладян от странна смесица от чувства. Мислеше си: „Повечето мъже биха ми завидели. И все пак понякога се чувствам прокълнат. Тези момичета… те биха направили каквото пожелая, без да се поколебаят дори и за миг, и все пак тази мисъл не ми донася радост. Синовете ми са мъртви. Как би могла радостта да оцелее в такова разбито сърце?“

Той потръпна и се изправи внезапно, изненадвайки Малката Пчела и карайки другите да се извърнат и да погледнат към тях. Видяха го как отива бързо до огледалото и застава там, сякаш изпитва голяма болка, като прави гримаси срещу стъклото. След това се обърна, лицето му беше пропито с горчивина.

— Та-хун! — произнесе той съсипан и се хвърли обратно на стола. — Бях глупак, че позволих той да се роди!

Дъхът на трите момичета внезапно спря. Не беше обичайно за Ван Хсиен да произнася такива неща. Малката Пчела погледна към другите и им кимна. След това изчака да си тръгнат, преди да му заговори отново.

Тя коленичи и загрижено вдигна поглед нагоре към лицето му.

— Какво има, Ван Хсиен? Какво те разяжда като отрова?

— Синовете ми! — отговори той в пристъп на внезапна агония. — Синовете ми са мъртви!

— Не всичките ти синове — възрази тя нежно, поемайки ръцете му в своите. — Ван Та-хун е все още жив. Също и Ван Со-леян.

— Един слабак и един развратник! — каза той горчиво, без да я поглежда, втренчен в пространството зад нея. — Имах двама добри, силни синове. Праведни, почтени мъже, притежаващи най-изтънчените качества на майка си. А сега…

Той се разтрепери силно и я погледна, чертите му болезнено се изкривиха, ръцете му здраво се вкопчиха в нейните.

— Тази война ми отне всичко, Ми Фен. Всичко. Понякога си мисля, че тя ме остави кух, изпразнен от онова, което някога съм бил.

— Не… — тя споделяше болката му. — Не, господарю мой, не всичко.

Той пусна ръцете й и отново се изправи, извръщайки се от нея, с поглед, втренчен във вратата, която извеждаше към терасата.

— Това е най-горчивият урок — изрече той с жар. — Да можеш да завладееш света и пак да нямаш нищо.

Малката Пчела се сви и погледна надолу. Беше виждала господаря си в различни настроения, но никога такъв.

Тя се обърна, съзнавайки, че заедно с тях в спалнята има и някой друг. Това беше Сун Ли Хуа. Той стоеше на прага с приведена глава. В ръцете си държеше светлолилавата емайлирана купа, която Нежната Върба му беше донесла преди минути.

— Чие хсия?

Ван Хсиен се обърна внезапно, виждайки новодошлия и явно ядосан от прекъсването. После изглежда се овладя и бавно наведе глава. Погледна към Малката Пчела и я отпрати с принудена усмивка.

— Лека нощ, чие хсия — промълви тя нежно, отстъпвайки назад. — Дано Куан Ин те дари с мир.

* * *

Сун Ли Хуа остана там, след като момичето си беше тръгнало, съвсем притихнал, изчаквайки заповедите на господаря си.

— Влез, управителю Сун — нареди Ван Хсиен само след миг. Той се извърна, бавно прекоси стаята и тежко се отпусна на леглото си.

— Добре ли сте, чие хсия! — попита Сун Ли Хуа. Остави купата на малката ниска масичка отстрани на леглото и погледна нагоре към господаря си. — Да не би някое от момичетата да е направило нещо, което да ви е разстроило?

Ван Хсиен хвърли бегъл поглед на вътрешния шамбелан, сякаш почти не го разпознаваше, после гневно разтърси глава.

— Какво е това? — попита той, сочейки купата.

— Вашето приспивателно, чие хсия. Семена от лотос, смесени със собствения ви еликсир на живота. Трябва да ви помогне да заспите.

Ван Хсиен си пое въздух дълбоко и на пресекулки, след това се пресегна, взе купата с една ръка и отпи. Лотосовите семена хо йе придаваха само малко от горчивия вкус — горчивината се засилваше от соления дъх на собствената му есенция „ян“ — неговата сперма. Но тази горчивина не беше неприятна. Той пресуши купата, после погледна Сун Ли Хуа и му я подаде празна.

— Ще ме събудиш в пет часа, нали?

Сун Ли Хуа пое купата и заотстъпва назад, като отново се кланяше:

— Разбира се, чие хсия.

Наблюдаваше как старият танг се обръща и пъхва крака между чаршафите, после отпуска глава на възглавницата, издърпва завивката и покрива раменете си. „Две минути — мислеше си той, — добрият доктор Юе каза, че ще трае само толкова.“

Сун Ли Хуа се извърна и спря близо до стаята, изчаквайки на прага, докато чу промяната в дишането на танга. След това остави купата на земята и извади от копринената си дреха ключ, протегна се и отвори някакво табло, вградено високо в рамката на вратата. То изщрака и се отвори, откривайки миниатюрна клавиатура и часовников механизъм. Той бързо набра комбинацията. Часовникът замръзна, две кехлибарни светлини се появиха в горния край на таблото.

Преброи до десет, след това докосна бутона с надпис „изхвърляне“. Изведнъж изскочи тъничка, прозрачна карта и падна върху поставката до клавиатурата. Той пъхна картата в джоба си, в страничното жлебче постави неин заместител и после натисна бутона „вмъкване“.

— Добре — кротко промълви той, затваряйки таблото и пъхвайки ключа обратно в копринената си дреха. След това извади чифт ръкавици от джоба си и пристъпи обратно в спалнята.

* * *

Шест етажа по-надолу, в най-далечния край на двореца, двама военни седяха в тясното помещение, предназначено за охраната, и разговаряха.

По-младият от тях, лейтенант, се извърна за момент от редицата екрани, запълващи стената пред него, и погледна към своя капитан.

— Какво мислиш, че ще се случи, Ото? Дали ще закрият всичките компании долу?

Капитан Фишер, командир на личната охрана на танга, погледна към него иззад бюрото си и му се усмихна.

— Волф, твоето предположение е толкова добро, колкото и предположенията на всички останали. Но едно ще ти кажа — каквото и да направят, ще си имаме неприятности.

— Мислиш ли?

— Да, а ти само помисли. Количеството притежавани активи е толкова огромно, че ако Седмината ги замразят, това определено много ще навреди на пазара. Ако обаче преразпределят цялото това богатство под формата на обезщетения, то тогава ще изникне проблемът кой какво ще получи. Много хора ще заревнуват или няма да са удовлетворени. От друга страна, не могат просто да ги върнат. Трябва все пак да има някакво наказание…

Лейтенантът отново се извърна към своите монитори и съвестно ги заизучава.

— Съгласен съм. Но къде ще теглят чертата? Как ще могат да различат тези, които действат активно против тях, от онези, които са чисто и просто безпомощни?

Фишер сви рамене.

— Не знам, Волф. Наистина не знам.

Обсъждаха най-новата вълна на конфискации и изселвания — тема, която напоследък не слизаше от устата на хората. През последните осемнайсет месеца повече от 180 000 семейства от Първо ниво бяха „изпратени долу“, а всичкото им имущество — конфискувано от Седмината като наказание за тъй наречената им „подривна дейност“. Други 5 000 семейства просто изчезнаха от лицето на Чун Куо — и то, според изискванията на закона, до трето поколение — заради активно предателство спрямо Седмината. Но сега, когато войната беше в последната си фаза и броят на шумните митинги за мир нарастваше ежедневно, конфискацията стана деликатна тема и основната ябълка на раздора между онези, дето настояваха за възмездие, и другите, които просто искаха да загасят пламъците на омразата и горчивината, които това възмездие би разпалило.

Лейтенантът се извърна и замислено се вгледа в капитана.

— Чух дори да се говори за повторно отваряне на Къщата.

Фишер строго погледна своя младши офицер, гласът му изведнъж стана твърд.

— Най-добре ще направиш, ако забравиш за подобни разговори, лейтенант.

— Слушам, сър — лейтенантът кимна леко, после се обърна към своите монитори.

За момент Фишер се втренчи в гърба на Ран, след това се облегна назад и се прозина. Беше малко след два — часът на Вола. Дворецът беше притихнал, екраните — празни. След един час смяната му щеше да свърши и той можеше да поспи. Усмихна се. Така ще е, ако Лоте го остави да спи.

Почеса се по врата, после отново се облегна напред и се захвана с документацията си. Едва беше започнал, когато вратата от дясната му страна се отвори с трясък. Той моментално скочи с изваден пистолет и се прицели към прага.

— Сун Ли Хуа! Какво става, по дяволите?

Вътрешният шамбелан изглеждаше ужасно. Копринените му дрехи бяха раздрани, косите му — разрошени. Облегна се на рамката на вратата с широко отворени от уплаха очи, с бузи, мокри от сълзи. Протегна силно треперещата си ръка, после поклати глава; устните му се движеха, без да издадат звук. Когато все пак успя да проговори, гласът му беше дрезгав и неестествено висок:

— Тангът…

Фишер бързо погледна към монитора, който показваше спалнята на Ван Хсиен, после — пак към Сун Ли Хуа.

— Какво има, управителю Сун? Какво се е случило?

За момент изглеждаше, че Сун Ли Хуа не е в състояние да говори, след това се свлече на колене. Силно, мъчително ридание разтърси цялото му тяло. После погледна нагоре, очите му бяха диви, обезумели.

— Нашият господар, тангът. Той е… мъртъв.

Фишер го беше разбрал в мига, в който видя Сун Ли Хуа; бе усетил как стомахът му се свива от страх, но не искаше да го узнае — определено не искаше.

— Как? — чу се да казва. После, като разбра какво означава това, погледна към своя лейтенант — да го обезоръжи предварително, да го спре да не включи главната алармена инсталация, която щеше да разбуди целия дворец.

— Не пипай нищо, Волф. Не и докато не ти наредя. Веднага извикай Курт и Алън.

Обърна се към Сун:

— Управителю Сун, кой друг знае? На кого другиго каза?

— На никого — отговори Сун. Гласът му едва се чуваше. — Дойдох направо тук. Не знаех какво да правя. Те го убиха. Убиха го, докато спеше.

— Кой? Кой го уби? Какво имаш предвид?

— Фу и Чай. Сигурен съм, че са били те. Камата на Фу…

Фишер преглътна ужасен.

— Те са го намушкали? Твоите двама помощници са го намушкали?

Той се обърна към лейтенанта:

— Волф, направи две копия от наблюдателната касета. Изпрати едното на маршал Толонен в Бремен, а другото — на генерал Хелм в Рио.

— Слушам, сър!

Фишер бързо премисляше всичко. Никой нищо не знаеше. Все още не. Само той, Волф и Сун Ли Хуа. И убийците, разбира се, но те не биха казали на никого. Отново се обърна към лейтенанта:

— Пази управителя Сун. Когато дойдат Курт и Алън, задръж ги, докато се върна. И, Волф…

— Сър?

— Не казвай никому нищо. Още не. Разбрано?

* * *

Ван Хсиен лежеше по гръб, лицето му беше спокойно, сякаш спеше, но вече бледо — почти като на хун мао. Фишер се наведе към него и попипа врата му, търсейки пулс. Нищо. Тялото беше студено. Тангът беше мъртъв поне от час.

Фишер потръпна и отстъпи, докато още веднъж оглеждаше тялото. Копринените чаршафи бяха тъмни, лепкави от кръвта на стареца. Малката кама със сребърна дръжка стърчеше от голата гръд на танга, острието беше забито досами дръжката. Той присви очи в размисъл. Беше необходима сила, за да се постъпи така дори и със спящ човек. И не просто сила. Не беше толкова лесно един човек да убие друг. За тази работа трябваше воля.

Би ли могъл Фу да го направи? Или Чай? Фишер поклати глава. Той не можеше да си представи, че го е направил някой от тях. И все пак, ако не бяха те, тогава кой?

Огледа се наоколо, отбелязвайки положението на нещата. После взе решение, обърна се и напусна стаята; знаеше, че има на разположение само няколко минути.

* * *

На масата пред Де Вор лежеше дъска, разчертана на части — деветнайсет на деветнайсет — и шарена от покриващите я черни и бели камъчета. По-голямата част от нея беше празна — само в горния десен ъгъл, в чу, на запад, камъчетата бяха нагъсто. Там беше водена първата фаза на битката, като черните здраво бяха притиснали белите в ъгъла, бавно ги задушаваха и заслепяваха, докато накрая цялата група бе мъртва, а камъчетата — махнати от дъската. Това беше древна игра — една от десетте игри от Западното езеро, играна през 1763 г. от двамата велики владетели на Хай-нин — Фан Си-пин и Су Тин-ан. Той я играеше често по памет, спирайки, както и сега, на петдесет и деветия ход, питайки се какво ли е избрал тогава Фан, играещ с белите. Това беше елегантна, увлекателна игра, двамата господари — с толкова изравнени сили, ходовете им — толкова добре премислени, че той изпитваше тръпка на удоволствие в очакване на това, което щеше да последва. Все едно, не можеше да помогне с нищо, но можеше да търси онези тесни пътечки, по които начинът на игра на всеки един би могъл да се усъвършенства.

Де Вор вдигна очи от дъската и погледна към младия човек, изправен с гръб към него в противоположния ъгъл на стаята. След това извади от джоба на якето си тънка като вафлена кора брошура от прозрачна хартия, разви я и я изправи.

— Щефан, чувал ли си за тази нова група — Пин Тяо!

Леман се извърна с безизразно лице. Приближи се, взе брошурата и внимателно я разгледа. След това отново погледна Де Вор — студените му розови очи не казваха нищо.

— Да, чух за тях. Типове от долните нива, нали? Защо се интересуваш от тях?

— Човек трябва да се интересува от много неща — тайнствено отговори Де Вор, навеждайки се напред, за да вземе едно бяло камъче, и го задържа в ръка.

— Пин Тяо иска това, което искаме и ние — да унищожим Седмината.

— Да, но те биха унищожили и нас — и то с радост. Те са терористи. Искат само да разрушават.

— Зная, но дори и така могат да ни бъдат полезни. За известно време бихме могли да вървим по същия път, не мислиш ли?

— А после?

Де Вор леко се усмихна. Леман го знаеше толкова добре, колкото и той самият. После между тях щеше да има война. Война, която той щеше да спечели. Отново погледна надолу към дъската. Петдесет и деветият ход. Как би играл той на мястото на Фан? Усмивката му стана по-широка, по-естествена. Колко пъти го беше премислял. Сто? Хиляда? И винаги, неизбежно би решил да направи хода на Фан — да вземе черното на 4/1, за да си осигури временно свободно за дишане пространство. На това място нещата бяха толкова абсолютно равностойни, че да играе по друг начин — да направи някой от дузината други изкусителни ходове, — би означавало да загуби всичко.

Мъдър човек е бил този Фан Си-пин. Знаел е цената на жертвата — да накараш противниците си здраво да се трудят за своите малки победи, да знаеш, че ако битката в чу, на запад, е загубена, то войната в шан, на юг, пин, на изток, и цу, на север, продължава.

Така стояха нещата в Чун Куо сега. Силите бяха напълно изравнени. И един погрешен ход… Отново погледна към Леман, изучавайки високия млад албинос.

— Питаш ме какво ще стане, в случай че успеем, но пред нас стоят и други, по-належащи въпроси. Достатъчно важни ли са Пин Тяо! Знаеш как медиите преувеличават тези неща. И дали съюзът с тях ще ни навреди или ще ни подсили?

Леман срещна втренчения му поглед.

— Както казах, Пин Тяо е организация от долните нива. Още по-лошо, те са идеалисти. Ще е трудно да се работи с такива хора. Те ще притежават по-малко недостатъци, отколкото ние сме свикнали да преодоляваме.

— И все пак те са хора. Имат си своите нужди, желания.

— Може би е така, но от самото начало те не биха ни се доверили. В техните очи ние сме от Първото ниво, техните естествени врагове. Защо им е да работят с нас?

Де Вор се усмихна, изправи се и заобиколи масата.

— Щефан, това не е въпрос на избор, а на необходимост. Те имат нужда от някой като нас. Помисли си за загубите, които претърпяха.

Възнамеряваше да говори още, с цел да очертае плана си, когато някой настоятелно почука на вратата.

Де Вор хвърли поглед и срещна очите на Леман. Беше наредил на лейтенант Виганд да не го безпокоят, освен за нещо жизненоважно.

— Влез!

Виганд направи две крачки, после застана мирно и наведе глава.

— Има обаждане по кодирания канал, сър. Означено с тройно „А“.

Де Вор присви очи, съзнавайки колко внимателно го наблюдава Леман.

— Кой е?

— Щифел, сър. Казва, че няма много време.

„Щифел“ беше кодовото име на намиращия се в Александрия Ото Фишер. Де Вор се поколеба за момент — умът му бързо пресмяташе възможностите, — после кимна.

— Добре. Свържи ме.

Нямаше картина, гласът на Фишер беше изкуствено модулиран, за да се избегне и най-малката възможност да бъде разпознат.

— И така, Щифел, какво има?

— Луната залезе, сър. Оттогава измина почти час.

Де Вор затаи дъх.

— Как?

— Беше затъмнена.

Де Вор изненадано погледна към Леман. Поколеба се за миг в размисъл, после отново заговори.

— Колко души знаят за това?

— Трима, може би четирима.

— Добре. Задръж така. — Той мислеше бързо. — Кой охранява нашата залязла луна?

— Никой. Една камера…

— Отлично. Слушай сега…

Набързо обясни всичко, което искаше да каже, после прекъсна връзката — знаеше, че Фишер ще направи точно каквото го е помолил.

— Кой е мъртъв?

Де Вор се обърна и отново погледна Леман. Лицето му, както и тонът му, изглеждаха напълно лишени от каквото и да е любопитство, сякаш въпроса си бе задал от чиста учтивост, а отговорът му беше съвсем безразличен.

— Ван Хсиен — отговори Де Вор. — Изглежда, е бил убит в леглото.

Ако беше очаквал албиносът да изрази изненада, би останал разочарован. Но Де Вор познаваше младия мъж добре.

— Разбирам — каза Леман. — Знаеш ли кой го е направил?

— Зная кой е изпълнителят, но не и за кого работи.

Де Вор отново седна зад масата си, после погледна към Леман.

— Бил е Сун Ли Хуа.

— Сигурен ли си в това?

— Не съм сигурен, не. Но бих заложил милион юана на това.

Леман се приближи и застана до ръба на масата.

— И сега какво?

Де Вор срещна погледа му за кратко, после отново наведе очи надолу, към дъската.

— Ще чакаме. Докато пак научим нещо от Щифел. След това започва купонът.

— Купонът?

— Да, купонът. Ще видиш. Сега обаче върви, Щефан. Почини си. Ще ти се обадя, когато имам нужда от тебе.

Той осъзна, че все още държи бялото камъче. То лежеше в дланта му като малка луна — студена, овлажнена от потта му. Разтвори пръсти и я загледа, след това я повдигна и я избърса. Петдесет и деветият камък.

Играта се бе изменила драстично, везните се бяха наклонили в негова полза. Луната залезе. Затъмнена.

Де Вор се усмихна, след това кимна на себе си, внезапно разбрал къде да играе с камъка.

* * *

Мъртвият танг си лежеше необезпокояван там, където го беше оставил — дългите му сиви коси бяха разпилени по възглавницата, ръцете му — отстрани на тялото, дланите — обърнати нагоре. Фишер се спря за момент, погледна към тялото, вдиша дълбоко и се подготви. След това, съзнавайки, че не може да се бави повече, се наведе и сложи ръка зад студения, вдървен тил, повдигна главата и опъна косата зад ухото.

Физически не беше трудно да го направи — плътта лесно се разтваряше пред ножа, кръвта спря почти веднага, след като бе протекла. И все пак съзнаваше дълбоката, почти завладяваща съпротива вътре в себе си. Това беше танг! Син на небето! Потръпна, пусна прорязаната плът, след това обърна главата и направи същото и от другата страна.

Положи главата на възглавницата и отстъпи назад. Беше ужасен. Външно изглеждаше спокоен, почти леден, овладял се, но вътрешно беше разтърсен от необясним, почти религиозен страх от това, което правеше. Пулсът му се ускори, стомахът му се разбунтува и през цялото време част от него му повтаряше: „Какво правиш, Ото? Какво правиш?“

Ужасен, той се взря в двете дебели въпросителни от плът, които сега лежаха на възглавницата, отделени от главата на притежателя си, после се окопити и се пресегна да ги вземе. Извади малка чантичка от якето си и ги пусна в нея, после я закопча и я върна в джоба си.

Ван Хсиен си лежеше там, величествен дори и в смъртта си, безучастен към всичко, което правеха с него. Фишер се взря в него за момент хипнотизиран, изпълнен със страхопочитание пред мощта на притихналата фигура. После, осъзнавайки, че губи време, отново се наведе над тялото, за да приглади косата на мястото й, да прикрие обезобразените части.

Нервността го накара да се разсмее — смях, който бързо потисна. Потрепери и отново се огледа, след това пристъпи към прага. Там се спря, протягайки се отново да включи камерата, сравнявайки изминалото време с показваното от ръчния му часовник, после премести часовника на камерата напред така, че двата вече бяха в синхрон. След като приключи с това, той бързо набра комбинацията. Светлините в горния край се промениха от кехлибарени в зелени — показаха, че камерата отново работи.

Погледна назад, проверявайки стаята за последен път, после, доволен, че нищо не е разместено, излезе заднишком, тихо придърпа вратата; сърцето му биеше силно, устата му беше пресъхнала от страх, затворената торбичка сякаш изгаряше мястото, където се допираше до гърдите му.

* * *

Ван Та-хун се събуди от някакъв шепот в стаята си, седна в леглото и притисна завивките към гърдите си със съзнание, замъглено от страх.

— Кой е? — извика той с треперещ глас. — Куан Ин, защити ме, кой е там?

Един силует се доближи до огромното легло и се поклони.

— Аз съм, ваше височество. Вашият слуга У Мун.

Ван Та-хун, най-големият от оцелелите синове на танга, придърпа завивките плътно до шията си и се вторачи с широко отворени очи в тъмнината зад своя шамбелан.

— Кой е тук, У Мин? На кого шепнеше?

Втори силует излезе от мрака и застана до първия със сведена глава. Той беше висок, здраво сложен, облечен в тъмни копринени дрехи, с брада, сплетена на три малки плитчици, с лице, което той внезапно вдигна и показа, солидно, непонятно. Красиво и все пак безизразно лице.

— Ваше превъзходителство!

— Хун Миен-ло!

Ван Та-хун се обърна и хвърли поглед към богато украсения часовник до леглото си, после отново се извърна към двамата мъже; лицето му потрепваше от тревога.

— Часът е почти един и половина! Какво правите тук? Какво се е случило?

Хун Миен-ло приседна на леглото до изплашения двайсетгодишен младеж и нежно, но решително взе ръцете му в своите.

— Всичко е наред, Та-хун. Моля те, успокой се. Просто имам новини, това е всичко.

Младият принц кимна в отговор, но сякаш все още се намираше във властта на някакъв ужасен сън — очите му бяха все така втренчени, един мускул на дясната му буза подскачаше усилено. Беше в такова състояние вече осемнайсети месец — от деня, когато бе открил двамата си братя мъртви в една от спалните за гости на летния дворец. Голите им тела бяха сиво-сини от отровата, двете момичета, с които се бяха забавлявали, лежаха проснати наблизо — бледите им крайници — опръскани с кръв, очите им — извадени.

Някои казваха, че бледият и с крайно изтощен вид младеж е луд, а други — че е съвсем естествено, имайки предвид предразположеността му към болести, да страда след подобно откритие. Той не беше особено силно момче, но сега…

Хун Миен-ло погали младия мъж по раменете — опитваше се да го успокои и ясно съзнаваше деликатността на онова, което предстои — това, което трябваше да му каже, можеше да го подлуди още повече.

— Става дума за баща ти, Та-хун. Страхувам се, че той е мъртъв.

За момент тези думи не направиха впечатление. Имаше само секунда на неверие, на несигурност. После принцът внезапно се отдръпна, почти се хвърли назад и се удари о лицевата дъска на леглото с очи и уста — широко отворени.

— Как? — отрони той; думите му прозвучаха като тих, уплашен писък. — Как умря той?

Хун Миен-ло не обърна внимание на въпроса. Говореше спокойно, със същия вдъхващ увереност тон като преди:

— Трябва да се облечеш, Та-хун. Трябва да дойдеш и да видиш какво се е случило.

Ван Та-хун се изсмя остро, после зарови глава в ръцете си, разтърсвайки я диво.

— Не-е-е! — плачеше той с глух глас. — Не-е-е! Не, за Бога, не отново!

Хун Миен-ло се извърна и щракна с пръсти. У Мин веднага се засуети, за да приготви нещата. „Да — мислеше си Хун, — поне разбира. Сега, когато старият танг е мъртъв, Та-хун заема мястото му — независимо дали е луд или не. Всъщност колкото по-луд, толкова по-добре. Колкото по-загрижен съм аз за него, толкова повече Та-хун ще разчита на мене, с толкова повече власт ще разполагам.“

Той се засмя и се изправи, виждайки как младият мъж се отдръпва от него и все пак очите му просят помощта му. „Да — мислеше си Хун Миен-ло, — всъщност настъпи и моят час. Часът, който чаках толкова дълго, придружавайки този млад глупак по пътя му. И сега на практика аз съм първият човек в Град Африка. Създателят. Главнокомандващият. Удостояващият с милост.“

Вътре в себе си той усещаше екзалтация, напираща заслепяваща го радост, която се беше запалила в него от момента, когато му бяха известили за случилото се. Но сега повече от всякога беше време да се носят маски. И той си сложи своята, придавайки на лицето си строгост и сериозност, изражение на дълбока скръб. Доволен от постигнатото, той се приближи до младия принц и го вдигна от леглото, изправяйки го на крака.

— Беше толкова студено — промълви младежът, поглеждайки го в лицето. — Когато докоснах рамото на Чан Йе, ми се стори, че е лежал върху лед. Студенината му сякаш изгаряше ръката ми.

Той се поколеба, после погледна надолу, извъртя ръката си, вдигна дланта си и се взря в нея.

— С това е свършено, Та-хун. Сега трябва да се облечеш и да видиш баща си. Сега ти си най-възрастният, главата на фамилията. Ти трябва да поемеш отговорността за нещата.

Та-хун се втренчи в него, без да разбира:

— Да поема отговорност?

— Не се притеснявай — каза Хун, развърза връзките, после смъкна нощната копринена роба от раменете на принца и го съблече гол. — А аз ще съм до тебе, Та-хун. Ще ти казвам какво да правиш.

У Мин се върна и веднага започна да облича и реше принца. Още не беше привършил, когато Та-хун се откъсна от него и, ридаейки, се хвърли в краката на Миен-ло.

— Страх ме е, Миен-ло! Толкова ме е страх!

Хун погледна към У Мин, после се пресегна и грубо изправи принца.

— Спри! Веднага трябва да спреш това!

Настъпи момент на неловко мълчание, след това младият принц сведе глава в поклон:

— Съжалявам, аз…

— Не! — изкрещя Хун. — Не се извинявай. Не разбираш ли, Та-хун? Сега ти си танг. Един от Седмината. Аз съм този, който трябва да се извинява, а не ти, чие хсия.

Чие хсия. За първи път това обръщение, използвано за най-високопоставени особи, беше отправено към младежа и Хун Миен-ло можа веднага да забележи ефекта, който то оказа върху него. Въпреки че Та-хун все още трепереше, въпреки че сълзите все още се стичаха свободно по бузите му, той стоеше там, по-изправен отпреди, малко по-висок, осъзнавайки за първи път в какъв се е превърнал.

— Значи разбираш? Добре. Тогава запомни следното: не позволявай на никого, дори и на един танг, да ти говори така, както аз ти говорих преди малко. Сега ти си танг. Върховен господар. Разбираш ли ме, чие хсия?

Когато Та-хун отговори, гласът му беше различен, почти спокоен.

— Разбирам те, Миен-ло. Баща ми е мъртъв и сега аз съм танг.

— Добре. Тогава, с ваше позволение, ще отидем да видим баща ви и да му отдадем дължимото уважение, нали?

Лека тръпка премина по изнемощялото тяло на младия мъж, за секунда на лицето му се появи сянка на отвращение, после той кимна.

— Както кажеш, Миен-ло. Както кажеш.

* * *

Ван Со-леян чу приближаващите им гласове, шумоленето на копринените дрехи и леките стъпки по облицования с плочки коридор, внимателно отвори вратата и се промъкна в полумрака. Много тихо притвори вратата зад себе си, после се обърна и се озова лице в лице с тях. Те продължиха, бързайки, говорейки през цялото време, докато почти не връхлетяха върху него. Той видя изненадата на лицето на Хун Миен-ло, чу изплашеното ахване на брат си.

Усмихна се и съвсем леко се поклони.

— Чух шумове, Та-хун. Гласове, които тихо, но настоятелно зовяха в тъмнината. Какво става, братко? Защо се лутате по коридорите в този ранен час?

Той видя как Та-хун погледна към приятеля си, изгубил ума и дума, как по лицето му се преплитаха противоречиви чувства и се усмихна вътрешно, наслаждавайки се на безсилието на брат си.

— Страхувам се, че имаме лоша новина, Ван Со-леян — му отговори Миен-ло, кланяйки се ниско, с мрачно лице. — Баща ви е мъртъв.

— Мъртъв? Но как?

Той видя как Хун Миен-ло поглежда към брат му и веднага разбра, че на Та-хун не бяха казали всичко.

— Най-добре би било, ако сам дойдете, ваше височество. Тогава ще ви обясня всичко. Но сега ви моля да ни извините. Трябва да отдадем нашата почит на последния танг.

Той забеляза как Хун Миен-ло внимателно наблегна на последните две думи, как гласът му, макар и привидно учтив, показваше как, според него, са се променили нещата. Ван Со-леян се усмихна леко на Хун, после се поклони на по-големия си брат.

— Веднага ще се облека.

Видя ги как тръгват, после, удовлетворен, внимателно отвори вратата и влезе обратно в стаята си.

Откъм леглото нежно го повика млад женски глас:

— Какво беше това, любов моя?

Той се приближи и, смъквайки робата си, легна гол до нея в чаршафите.

— Нищо — каза той, усмихвайки се на третата съпруга на баща си. — Съвсем нищо.

 

Ван Та-хун стоеше на прага на бащината си стая, взирайки се навътре; гърлото му се стягаше от страх. Той се извърна и умоляващо погледна Миен-ло.

— Не мога.

— Вие сте танг — отговори му строго Хун. — Вие можете.

Младият мъж преглътна, после отново се обърна, стиснал юмруци.

— Аз съм танг — повтори той. — Танг на Град Африка.

Хун Миен-ло спря за секунда, наблюдавайки го как прави първите няколко колебливи стъпки към вътрешността на стаята, съзнавайки колко важни са следващите минути. Та-хун беше приел факта, че баща му е мъртъв. Сега трябваше да открие как е умрял старецът. На първо място трябва да научи каква е ориста на кралете.

А ако това го подлуди?

Хун Миен-ло се усмихна вътрешно, после пристъпи в стаята. Кралете и преди бяха луди. Освен това какво друго представляваше един крал, ако не просто символ — видимият знак на системата за управление? В случай че Градът е управляван, има ли някакво значение кой издава заповедите?

Той се спря до стола на стареца, наблюдавайки как младият мъж се приближава към леглото. Дали наистина бе забелязал, питаше се той. Все пак Та-хун беше твърде тих, твърде сдържан. В този момент младият танг се обърна и го погледна.

— Знаех си — каза кротко той. — От мига, в който ми го каза, знаех, че е убит.

Хун Миен-ло изпусна дъха си:

— Знаехте ли?

Той погледна надолу. Там, до него, върху възглавницата, лежеше четката за коса на танга. Наведе се и я взе, изучавайки я за кратко, оценявайки великолепното изящество на дръжката й от слонова кост, съвършенството на изработката й. Възнамеряваше да я върне на мястото й, когато забеляза няколко кичура от косата на стария танг, оплетени измежду зъбците й — дълги, бели кичури, почти прозрачни в своята белота; после отново погледна към Ван Та-хун.

— Как се чувствате, чие хсия? Достатъчно добре ли сте, за да се видите с другите, или да го отложа?

Ван Та-хун го погледна, след това се извърна и се втренчи в баща си. Беше притихнал, неестествено спокоен.

„Вероятно е това — мислеше си Хун. — Вероятно нещо в него се е пречупило и това спокойствие е първият знак.“ Но при Та-хун нямаше и следа от лудост — само някакво усещане за достойнство и дисциплинираност, изненадващи поради своята неочакваност.

— Нека другите да дойдат — каза той, а в гласа му нямаше и сянка на страх, очите му изпиваха гледката на мъртвия му баща. — Няма смисъл да се отлага.

Хун Миен-ло се поколеба, изпълнен изведнъж с неувереност, после се обърна и се запъти към вратата, каза на пазача да доведе Фишер и Сун Ли Хуа. След това отново се върна в стаята.

Ван Та-хун стоеше до леглото. Беше взел нещо и го душеше. Хун Миен-ло се приближи до него.

— Какво е това? — попита Та-хун, подавайки му една купа.

Беше съвършено изделие от порцелан. Кръглата форма и превъзходният бледолилав емайл доставяха наслада на окото. Хун въртеше купата в ръцете си; на устните му се появи бледа усмивка. Това беше съд от преди много години, вероятно Кан Хси… а може би пък не — цветът не пасваше. Но не това искаше да знае Та-хун. Той беше питал за остатъка в него.

Хун го помириса — тежката, мускусна миризма му се стори странно позната. После, като чу гласове, идващи от вратата, се обърна. Бяха Сун Ли Хуа и капитанът.

— Управителю Сун — попита той, — какво имаше в тази купа?

Сун се поклони ниско и влезе в стаята.

— Това беше приспивателно, чие хсия — каза той с все още сведена глава, обръщайки се към новия танг. — Доктор Юе го приготви.

— И какво имаше в него? — попита Хун, объркан от отказа на Сун да отговори на него.

Сун Ли Хуа се поколеба за момент.

— Имаше семена хо йе против безсъние, чие хсия.

— Хо йе и какво още? — настоя Хун, който познаваше специфичния мирис на семената от лотос.

Сун погледна за миг към младия танг, сякаш очакваше подкрепа от него, после отново наведе глава.

— Беше смесено със собствената ян-есенция на танга, чие хсия.

— А-ха — кимна той, вече разбирайки.

Остави купата и се извърна, за да огледа стаята — забеляза свежите цветя до леглото, дрехите на танга, закачени на скрина, готови за сутринта.

Погледна към Фишер.

— Пипано ли е нещо?

— Не… ваше превъзходителство.

Забеляза колебанието му и осъзна, че макар и да знаеха колко важен е станал изведнъж, те всъщност не знаеха как да се обръщат към него. „Трябва да си имам някаква титла — мислеше си той. — Може би «министър». Някой белег, който да изисква уважението им.“

Обърна се, гледайки към отворената врата, която водеше към балкона.

— Оттам ли е влязъл убиецът?

Фишер отговори веднага:

— Не, ваше превъзходителство.

— Сигурен ли сте?

— Определено, ваше превъзходителство.

Хун Миен-ло се обърна изненадан.

— Как така?

Фишер погледна към камерата, после пристъпи напред.

— Всичко е записано, ваше превъзходителство. Помощниците на Сун Ли Хуа, братята Йин Фу и Йин Чай, са убийците. Те са влезли в стаята малко след като управителят Сун е дал лекарството на танга.

— Господи! А хванахте ли ги?

— Все още не, ваше превъзходителство. Но тъй като след убийството никой не е напускал двореца, то те трябва да са някъде тук. Дори и в този момент хората ми претърсват двореца, за да ги открият.

Та-хун наблюдаваше всичко това с удивление, с полуотворени устни и широко разтворени, втренчени очи. Хун Миен-ло го погледна за миг, след това отново се обърна към Фишер и кимна леко.

— Добре. Но ги искаме живи. Възможно е да са действали от името на някой друг.

— Естествено, ваше превъзходителство.

Хун Миен-ло се извърна, отиде до отворената врата, дърпайки встрани тънката, прозрачна копринена завеса, и излезе на балкона. Вън беше студено, луната — ниско, от лявата му страна. Отдясно сиянието на далечния фар прорязваше мрака, осветявайки за миг тъмните води в делтата на Нил и понасяйки се из околната пустиня. Остана там за миг, поставил ръце на парапета, взрян в здрача на реката, течаща някъде там долу.

Така, значи бяха Фу и Чай. Те бяха изпълнителите. Но кой стоеше зад тях? Кой друг освен самия него желаеше смъртта на стареца? Сун Ли Хуа? Може би. Освен това Ван Хсиен го беше унижил пред синовете си, когато Сун го бе помолил да повиши братята му, а тангът му отказа. Но това се беше случило много отдавна. Преди почти три години. Ако е бил Сун, то защо сега? И във всеки случай Фишер каза, че Сун е бил като луд, когато е отишъл при него, възбуден и ужасен.

Кой тогава? Кой? Напрегна мозъка си, но в съзнанието му не се появи отговор. Ван Со-леян? Той поклати глава. Защо ще му е власт на този пройдоха? Какво би могъл да стори с нея, освен да се изпикае отгоре й, когато я получи? Не, малкият брат на Та-хун беше добър само за креватни авантюри и курви, но не и за интриги. Ако не беше и той, то тогава кой?

От стаята се чу отчаян силен плач. Той веднага го разпозна. Беше Та-хун. Обърна се и бързо влезе вътре.

Та-хун го погледна, когато влезе, лицето му беше като прозорец, отворен пред обхваналия го вътрешен ужас. Той се беше навел над баща си, люлеейки главата на стареца, положена в извивката на лакътя му.

— Погледни! — крещеше той на пресекулки. — Погледни какво са направили с него отвратителните боклуци! Ушите му! Взели са ушите му!

Хун Миен-ло го погледна ужасен, после се извърна към Сун Ли Хуа.

Всички съмнения, които таеше към вътрешния шамбелан, моментално се изпариха. Сун стоеше там със зинала уста и изцъклени от ужас очи.

Хун се извърна, умът му беше съвсем объркан. Ушите му! Защо да вземат ушите му? После, преди да успее да се пресегне и да го хване, Та-хун се свлече от леглото и падна безчувствен на пода.

* * *

— Принц Юан! Събудете се, баща ви е тук!

Ли Юан се претърколи и седна. На прага стоеше Нан Хо с фенер в едната ръка и със сведена глава.

— Баща ми?

Зад Нан Хо се появи втора фигура.

— Да, Юан. Зная, че е късно, но трябва веднага да говоря с тебе.

Нан Хо отстъпи встрани, поклони се ниско, така че тангът да може да мине, после излезе заднишком, затваряйки тихо вратата след себе си.

Ли Шай Тун седна на леглото на сина си, след това се пресегна, за да запали нощната лампа. На ярката светлина на лампата лицето му изглеждаше пепеляво, а около очите му имаше червени кръгове.

Ли Юан се намръщи.

— Какво има, татко?

— Лоши новини. Ван Хсиен е мъртъв. Убит в леглото си. Още по-лошото е, че това вече се е разчуло. Из долните нива започват размирици. Пин Тяо подстрекават масите към бунт.

— А… — Ли Юан почувства, че стомахът му се свива. Беше се случило това, от което те всички тайно се страхуваха. Войната ги беше обезсилила. Дисперсионистите бяха разпръснати и победени, но днес вече имаше нови врагове, други, които искаха да ги смачкат и да застанат на кормилото на държавата.

Срещна погледа на баща си.

— Какво трябва да се направи?

Ли Шай Тун въздъхна, после погледна настрана.

— Вече говорих с Цу Ма и У Ши. Те са на мнение, че не трябва да правим нищо. Че трябва да оставим пламъците да утихнат от само себе си.

Той замълча, след това сви рамене.

— Напрежението се е повишило твърде много. Може би засега ще по-добре да оставим нещата на естествения им ход.

— Може би.

Ли Юан изучаваше баща си и по неговата несигурност разбра, че това е ход, от който той не е щастлив, но който са го уговорили да направи.

Тангът гледаше встрани, впил мрачен поглед в най-отдалечения ъгъл на стаята, след това се извърна към сина си.

— Ван Хсиен беше добър човек, Юан. Силен мъж. Аз бях зависим от него. В Съвета той беше верен съюзник, мъдър съветник. Беше ми като брат. Смъртта на синовете му… много ни сближи.

Той поклати глава, после се извърна, изведнъж ядосан, една сълза се стече по бузата му.

— А сега Ван Та-хун е танг! Та-хун, в името на всички земни създания! Толкова слаб и глупав младеж!

Обърна се към Ли Юан; в очите му проблясваха яд и горчивина.

— Куан Ин да бди над всички ни! Това е лош ден за Седмината.

— И за Чун Куо.

Когато баща му си тръгна, Ли Юан стана и облече робата си, после прекоси стаята и застана до прозореца, гледайки осветената от луната градина. Както каза баща му, с тази смърт Седмината бяха станали много по-слаби. И все пак Ван Хсиен беше стар човек. Много стар. Този или някой друг ден щяха да се изправят лице в лице с последиците от неговата смърт, така че защо не сега? Ван Та-хун беше слаб и глупав, това беше вярно, но имаше още шестима други тангове, които да го водят и направляват. Нали в това беше силата на Седмината? Там, където един падне, ще се изправят Седмината. Така беше. Така щеше да е винаги.

Той се обърна и сведе поглед. Там, на ниската маса до прозореца, лежеше лъкът му, изящните му извивки сребрееха на лунната светлина. Наведе се и го вдигна, допирайки за момент до бузата си хладната замъглена дървена повърхност. След това внезапно го завъртя, лъкът внезапно се озова на кръста му, тетивата бе изпъната, сякаш готова да пусне стрелата.

Той потрепери, после, поглеждайки назад, почувства, че все още расте.

Дълго време не беше мислил за това, но сега мисълта ясно се открои в съзнанието му, паметта му беше като стрела, пусната назад в годините. Той се видя осемгодишен и как седи до Фей Йен на ливадата край езерото. Можеше да усети слабия, сладък мирис на жасмина, да види бледото кремаво на ръкава й, да почувства още веднъж тръпката, която премина през него, когато тя в движение леко докосна коленете му. Срещу тях седеше брат му, Хан Чин, обутите му в ботуши крака напомняха на две млади фиданки, вкоренени в земята, ръцете му уверено почиваха върху коленете му.

Ван Со-леян… Да, сега си спомни. На Фей Йен й бяха разказвали за Ван Со-леян — как го хванали в леглото на баща му. Бил на десет години. Само на десет години, а вече хванат с момиче в леглото на баща си!

Ли Юан се намръщи, после преглътна. Устата му внезапно беше пресъхнала от спомена за това, как Фей Йен се бе смяла — не шокирана, а развеселена от историята. Спомни си как бавно се беше опипала, как бе погледнала в пазвата си, преди да повдигне подканващо вежди и да накара Хан да избухне в смях. Фей Йен. Жената на брат му. А сега — негова годеница. Жената, която ще е негова съпруга само след седмици.

А Ван Со-леян? Да, всичко това имаше някакъв смисъл. Спомни си как Ван Хсиен беше осъдил на заточение най-малкия си син, бе го изпратил в немилост в плаващия си дворец, отдалечен на 100 000 ли от Чун Куо. И там момчето беше останало в продължение на една година, като единствената му компания бяха личните телохранители на танга. Една година. Това беше дълго, много дълго време за толкова енергично дете. Сигурно му се е струвало като вечност. Може би достатъчно дълго, за да бъдат прекъснати и последните тънки нишки на обич и синовно уважение. Каква ли горчивина трябва да се е породила у момчето, каква ли омраза към държащите го в плен.

Ли Юан погледна към лъка, който държеше в ръцете си, и силно потрепери. Този ден, прекаран с Фей Йен. Това беше денят, когато беше проведено състезанието по стрелба с лък — денят, когато тя беше позволила на брат му да спечели. И само два дена по-късно Хан Чин бе мъртъв, а тя — вдовица.

Той потръпна, после я видя как се усмихва и наклонява главата си, показвайки малките си, съвършени зъби. И се по-чуди.

* * *

Сун Ли Хуа, вътрешният шамбелан, стоеше до вратата и наблюдаваше как лекарите правят оглед на тялото. Той вече бе дал показания, седнал под светлините на камерите на службата за сигурност, докато мониторите изследваха виталното му тяло в търсене на някакви симптоми, показващи вероятни отклонения. Беше преминал през този тест и сега само едно нещо стоеше между него и успеха.

Видя ги как тихо обсъждат нещо помежду си, после Фишер се обърна и тръгна към него.

— Изследването е готово, управителю Сун — каза той с лек поклон. — Хо йе е било чисто.

— Не се и съмнявах — отговори Сун, позволявайки в гласа му да се появи нотка на възмущение. — Доктор Юе е доверен служител. Той е служил на танга повече от четирийсет години.

— Разбирам. И все пак хората могат да бъдат купени, нали?

Фишер леко се усмихна, после отново се поклони и веднага напусна стаята.

Сун го наблюдаваше как излиза. „Какво значение има какви подозрения таи той? — мислеше си Сун. — Не може нищо да докаже.“

Обърна се и тръгна към лекарите, които бяха заети с работата си. Единият прикрепяше главата на танга, докато вторият внимателно разглеждаше мястото, където бе отрязано ухото. Щяха да направят нови уши от собствения му генетичен материал, тъй като тангът трябваше да бъде погребан цял. Но къде бяха отишли истинските, засега нямаше никаква следа, точно както нямаше следа от Фу или Чай.

Мистерия…

Сун Ли Хуа се вгледа в безизразното лице на стареца и си пое дълбоко въздух, внезапно изпълнен с чувство на зловещо задоволство. „Да, старче — мислеше си той, — някога ти ме унизи пред синовете си. Отказа да повишиш братята ми. Остави семейството ми в низините. Но сега ти си мъртъв и ние ще се въздигнем въпреки желанието ти. Друг обеща да въздигне семейство Сун, да го направи второ по значимост в Град Африка.“

Той се извърна и се усмихна под маската си на дълбока печал. Беше толкова лесно. Фу и Чай — какви глупаци бяха те! Замисли се, спомни си как ги беше упоил и ги бе заснел да убиват копието на танга. Но те си нямаха и представа от това, знаеха само, че са търсени за престъпление, което не си спомняха да са извършили.

Доверие. Деликатно нещо. Разруши ли се то, и светът пропада заедно с него. А Ван Хсиен беше разрушил доверието му в себе си преди няколко години.

Погледна насреща си и видя отражението си в стенното огледало. „Дали изглеждам по-различно? — чудеше се той. — Дали лицето ми издава станалата с мен промяна? Не. Защото аз съм различен от деня, когато той се отнесе към мен презрително. Тогава за първи път забих ножа в него. Тогава. Останалото беше просто осъществяването на онова, което си бях представял.“

Обърна се и видя Фишер да го наблюдава от прага.

— Е, капитане, открихте ли убийците?

— Все още не, управителю Сун, но ще ги открием. Обещавам ти.

Фишер задържа погледа си върху Сун още за секунда, после го отмести. Беше точно така, както бе казал Де Вор. Сун Лу Хуа е убиецът. Докато Сун беше в кабинета му, Фишер накара лейтенанта да му вземе кръвна проба под претекст, че ще му дават успокоително. Пробата показа това, което Де Вор беше казал, че ще покаже — наличие на наркотика СТ-7, който предизвиква симптоми на силна скръб.

Шокът му, непреодолимата му мъка — и двете бяха предизвикани по химичен път. Защо да се симулират такива неща, ако няма причина? Освен това там имаше и камера. Нямаше начин да се докаже, че е била пипана, но по всяка вероятност е била. Освен самия него само Сун Ли Хуа знаеше комбинацията, само Сун бе имал възможността да го стори. Разбира се, не беше изключено да не са видели как Фу и Чай влизат в стаята, но лейтенантът му беше човек на място — бдителен, внимателен. Той не би пропуснал нещо толкова очевидно. Което означаваше, че касетата с убийството е била записана върху оригиналната.

Но кой стоеше зад всичко това? Хун Миен-ло? Възможно е. Освен това той беше този, който щеше да спечели най-много от смъртта на Ван Хсиен. Но все пак той бе видял със собствените си очи колко почтено, колко добросъвестно се беше отнесъл Хун към своята задача. Не бе позволил нещо да бъде пропуснато, отминато по невнимание — като че ли и той също изгаряше от нетърпение да разбере кой бе разпоредил смъртта на танга.

Сякаш се нуждаеше от това. Защото знаеше, че този, който бе убил танга, можеше да убие отново.

Не. Щеше да убие отново.

— Капитан Фишер…

Той се обърна. Беше Ван Та-хун. Фишер се поклони ниско, като в същото време се чудеше къде ли е трябвало да отиде Хун Миен-ло.

— Да, чие хсия?

— Открихте ли ги вече?

Той се поколеба. Вече бяха изминали почти трийсет минути, откакто започнаха издирването на двамата помощници на Сун, а от тях все още нямаше и следа.

— Не, чие хсия. Страхувам се, че…

Замлъкна удивен. На прага зад Ван Та-хун се беше появил мъж с разрошена коса и разкъсани дрехи. В ръката си държеше окървавен нож.

— Ван Со-леян!

Та-хун рязко се обърна и изкрещя, после направи две неуверени крачки назад, сякаш се страхуваше от нападение. Но Ван Со-леян просто се засмя и хвърли ножа на земята.

— Копелетата! Нещастниците се бяха скрили в моята стая. Единият ме поряза ето тук — той смъкна своето пау и показа тънка червена ивица на врата си. — Прободох го заради това. Другият пък се опита да ми вземе ножа, но и той си го получи след малко.

— Божичко! — каза Фишер, гледайки пред себе си. — Къде са те сега?

Ван Со-леян се изпъчи, ядно попипвайки раната си.

— Там, където ги оставих. Не мисля, че ще стигнат далече.

Фишер се обърна и погледна към лекарите.

— Бързо! Елате с мене, чун цу! Трябва да спасим тези мъже.

Ван Со-леян се изсмя, странно гледайки брат си, и поклати глава.

— Направете, каквото трябва, капитане. Ще ги намерите там, където ги оставих.

Фишер се обърна и погледна към новия танг.

— Чие хсия, вие ще дойдете ли?

Ван Та-хун преглътна, после кимна.

— Разбира се.

Отвън в коридора срещнаха Хун Миен-ло.

— Значи ги открихте?

Фишер се поклони, след това погледна към Ван Со-леян.

— Принцът ги е открил в покоите си. По всичко личи, че ги е извадил от строя.

Хун Миен-ло се взря свирепо във Ван Со-леян, след което се извърна гневно.

— Да вървим тогава. Да видим какво ни е оставил принцът, нали така?

* * *

Ван Со-леян седеше на табуретката в стаята, докато лекарите превързваха раната на врата му. Точно срещу него Фишер се суетеше в банята, разглеждайки внимателно двата трупа.

— Защо? — отново го попита Хун Миен-ло, почти заплашително наведен над него. — Защо ги уби?

Той погледна нагоре, без да обръща внимание на Хун Миен-ло; очите му пронизваха по-големия му брат.

— Те бяха опасни. Убиха баща ни. Какво би ги спряло да убият и мене?

Леко се усмихна, после погледна към банята. Видя Фишер да се изправя, да се обръща и отива към прага. Беше претърсил дрехите на мъртвите, сякаш проверяваше дали не са откраднали нещо.

— Къде са? — попита Фишер, гледайки право в него.

Ван Со-леян се втренчи в него, объркан от дързостта му.

— Кое къде е? — гневно попита той и потрепери, когато докторът пристегна превръзката плътно около раменете му.

— Ушите — отговори Фишер, докато влизаше в стаята.

— Ушите? — късо се изсмя Ван Со-леян.

— Да — каза Фишер, срещайки погледа на принца. — Ушите, господарю. Къде са ушите на великия танг?

Принцът рязко стана от табуретката, блъскайки настрани Хун Миен-ло; широкото му и кръгло като месечина лице беше изпълнено с недоверие. С големи крачки тръгна и застана пред Фишер, взрян заплашително в него. Лицето му беше само на сантиметри от неговото.

— За какво намекваш, капитане?

Фишер коленичи, наведе глава.

— Простете ми, господарю. Не намеквах за нищо. Но убийците са взели ушите на баща ви, а от тях няма и следа.

Ван Со-леян замръзна за секунда, напълно озадачен, после се извърна и погледна право в брат си.

— Истина ли е това, Та-хун?

— Чие хсия… — напомни му Хун Миен-ло, но Ван Со-леян не му обърна внимание.

— Е, братко? Истина ли е?

Ван Та-хун наведе глава пред буйния и ожесточен поглед на по-малкия си брат. Кимна.

— Вярно е.

Ван Со-леян си пое въздух на пресекулки, след това отново се огледа наоколо, изведнъж цялото му държание стана някак си дръзко, очите му предизвикваха всеки един в стаята да му се противопостави.

— Тогава се радвам, че ги убих.

Хун Миен-ло се взря за момент в принца, удивен от избухването му, после се извърна и погледна към Ван Та-хун. Контрастът беше очевиден. Бяха като тигър и агне. И тогава разбра. Ван Со-леян беше решил да бъде убит баща му. Да! Като го наблюдаваше сега, той вече знаеше със сигурност. Сун бе имал достъп до танга и достатъчен мотив, но единствено Ван Со-леян би проявил волята — и истинската смелост — да извърши деянието.

Той си пое дъх. Погледна на принца с нови очи. След това, почти без да се замисля, пристъпи напред и склони глава с уважение, предназначено за него.

— Моля ви, принце, седнете и си починете. Вие нямате никаква вина. Направихте това, което трябваше. Убийците са мъртви. Няма нужда от повече разследвания.

Ван Со-леян се извърна с лице към него, по устните му пробягна усмивка. После погледна към Фишер и лицето му отново придоби каменно изражение.

— Добре. Тогава изнесете оттук телата на тези долнопробни животни и ме оставете на мира. Трябва да поспя.