Де Вор беше в планината, безжизнените тела на двете алпийски лисици висяха на кожени ремъци на гърба му, козината им беше изцапана с кръв. В лявата си ръка той държеше лъка, с който ги беше убил, а в дясната — двете покрити с кръв стрели, които бе измъкнал от плътта им.

Беше изминал един час след зазоряване и планините под него бяха обвити в мъгла. Стоеше високо, много над линията на снега. От лявата му страна, под него, планината беше плътно залесена, високи борове покриваха повечето от ниските склонове, простиращи се надолу в мъглата. Засмя се, наслаждавайки се на свежестта на утрото, дъхът му се виеше пред него. Нямаше по-красива гледка от планините в разгара на лятото. Огледа се наоколо си и след като плъзна стрелите в дълбокия джоб на кожената си дреха, започна да си проправя път надолу, към руините на замъка.

Беше изминал половината път, когато спря, разтревожен изведнъж. Там долу, сред руините, нещо се движеше. Бързо се придвижи надясно, ръката му се протегна за една от стрелите, намести я бързо на лъка и опъна тетивата.

Промъкна се зад някакви ниски скали и коленичи с насочен надолу към склоновете лък. По това време там не трябваше да има никой. Дори собствените му патрули…

Напрегна се. Една фигура се беше измъкнала и сега стоеше с ръка на очите си, претърсвайки планинския склон. Висока, слаба фигура със странно позната ъгловата форма. После се извърна, плъзна поглед нагоре по склона, хищните й очи се спряха на скалите, зад които се свиваше Де Вор.

„Леман…“ Де Вор наведе лъка и се изправи, после се спусна надолу по склона и спря на десетина-петнайсет чи от албиноса; лъкът небрежно висеше на лявата му ръка.

— Щефан! Какво, в името на боговете, правиш тук?

Леман за миг се взря покрай него, после извърна поглед и срещна очите му.

— Приятелите ни стават неспокойни. Чудят се къде си.

Де Вор се засмя.

— Вече са готови, нали? — Приближи се и подаде лисиците на албиноса. — Заповядай… подръж ми ги.

Леман ги пое, едва поглеждайки към мъртвите животни.

— Чудех се къде ходиш сутрин. Красиво е, нали?

Де Вор се обърна изненадан, но ако се бе надявал да открие някакво изражение на учудване по лицето на албиноса, беше разочарован. Бледите му розови очи се взираха студено в хълмовете, в далечните върхове, сякаш красотата беше само във формата на думите — също толкова безсмислени, колкото и останалите.

— Да — отговори той. — Красиво е. И най-вече в тази част от денонощието. Чувствам се така, сякаш съм последният човек на Земята. Най-последният. И това е хубаво усещане. Чисто, искрено усещане.

Леман кимна.

— Най-добре да се връщаме.

Де Вор се засмя студено.

— Нека да почакат малко по-дълго. Ще се отрази добре на онова копеле Гезел.

Леман замълча за момент, студените му очи наблюдаваха бавните, реещи се движения на кръжащ орел високо-високо над един от най-близките върхове. За миг изглеждаше погълнат от гледката, после извърна глава и проницателно се втренчи в Де Вор.

— Помислих си, че ще те убие заради онази история с Шен Лу Чуа.

Де Вор му върна погледа изненадан.

— Така ли? — Изглежда го обмисляше за момент, след това поклати глава. — Не. Гезел е много по-предпазлив. Знаеш ли какво казват хан: „пен че луан цу куо чао“?

Леман поклати глава.

Де Вор се засмя.

— Е, нека просто да кажем, че е от този тип хора, които си държат топките, когато пресичат мост.

— А-ха…

За момент Де Вор се вгледа в албиноса, чудейки се какво ли би могло да проникне зад тази студена външност и да предизвика усмивка, гневна гримаса, сълза. Погледна надолу. Може би нищо. Може би той беше толкова лишен от емоции, колкото изглеждаше. Не можеше да бъде. В края на краищата той беше човек. Трябваше да има нещо, което иска. Нещо, което да му попречи да се хвърли от канарата върху скалите долу.

Но какво?

Де Вор се усмихна слабо и вдигна поглед — установи, че Леман все още се взира в него. Позволи на усмивката си да се разшири, сякаш за да установи връзка с нещо зад — далеч-далеч зад — неусмихващата се повърхност на това неестествено бледо лице.

След като поклати глава, се обърна и се отправи към кулата и тунелите под нея.

* * *

Водачите на Пин Тяо чакаха в конферентната зала, където огромен прозорец-стена разкриваше ясна гледка към склоновете. Отвън светлината беше жива и прозрачна, пласт от мъгла покриваше най-горните била. Дори и така гледката беше впечатляваща. Човек имаше чувството, че огромни каменни стени се опират в небето.

Де Вор застана за момент на вратата и погледна вътре. Шестима от тях се бяха събрали в далечния ляв ъгъл на залата, седнали около голяма маса — колкото е възможно по-далеч от прозореца. Усмихна се, после се обърна и погледна в другия край. Само един от тях стоеше до прозореца и гледаше навън. Беше жената — любовницата на Гезел — Емили Ашър.

Той влезе вътре.

Като го забелязаха, двама от мъжете се опитаха да станат на крака, но Гезел протегна ръце от двете си страни и ги докосна по раменете. Те седнаха пак, колебливо поглеждайки от Гезел към Де Вор.

— Търнър… — Гезел грубо поздрави Де Вор, цялото му поведение изведнъж стана оживено, делово.

— Гезел… — едва-едва кимна за поздрав, след това отиде до прозореца и погледна навън, сякаш не забелязваше жената, застанала до него. После се обърна с усмивка. — Е?

Докато беше отсъствал, лейтенантът му, Виганд, ги бе развел из базата, беше им показал маскировката — повърхностната инсталация, прикриваща съществуването на лабиринта от тунели, разположен отдолу.

Гезел погледна към Мах, след това — отново към Де Вор, а на устните му играеше тънка презрителна усмивчица.

— Искате да ви кажа колко съм впечатлен — така ли е, ши Търнър?

— Да съм казал такова нещо?

Гезел се облегна напред, преплел пръсти.

— Не. Но вие сте продукт на нивото си. А на вашето ниво обичат да впечатляват всички онези отдолу с грандиозността на творенията си.

— Съвсем вярно. И впечатлен ли сте? Достатъчно грандиозни ли са творенията ми за вас?

Де Вор се стараеше думите му да са достатъчно предизвикателни, като по този начин прикриваше отвращението си от този мъж. Арогантно дребно копеле. Мислеше си, че знае всичко. Сега беше полезен, но щеше да бъде отстранен.

Почака Гезел да отговори, но вместо него му отвърна Мах:

— Много е хубаво, ши Търнър, но за какво е всичко това? Врагът е там вътре, в Града, не е тук сред Пустошта. Не виждам смисъл да се строи нещо такова.

Де Вор погледна към Мах, после кимна. „Колко си хитър — помисли си той. — Колко си умен — да прозреш толкова навътре само с един поглед. Но изобщо не си видял всичко. Не си видял огромните хангари, ракетните силози, тренировъчните зали. И защото не си го видял, нямаш представа какво е това в действителност. На тебе ти изглежда само сянка на Бремен — огромна крепост, строена с една-единствена мисъл: да се защитава от нападение. Но това е различно. Целта ми не е да защитавам позицията си тук, а да атакувам враговете си. Да отрежа връзките им и да проникна на територията им.“

— Значи мислите, че всичко това е загуба на време?

Видя как Мах погледна към Гезел, после леко наведе глава и остави Гезел отново да поеме отговорността. Тази отстъпка беше поредното потвърждение на онова, което той вече подозираше. Идеите, думите, които Пин Тяо използваха — те бяха дело на Мах. Но властта беше у Гезел. Гезел, от когото Мах се разграничаваше, когато думите му трябваше да се превърнат в действия.

Гезел се облегна напред.

— Загуба — да. Но не пълна загуба. Тук изглеждате извън досега на Седмината и това е добре. А и видях как се бият хората ви. Те са добре обучени, много дисциплинирани. В това отношение можем да се поучим от вас, но…

Де Вор прикри изненадата си от откровеността на Гезел.

— Но?

Гезел се засмя и погледна над него.

— Е, погледнете това място! Толкова е отрязано от реалността на онова, което става. Толкова изолирано. Искам да кажа, как можете да знаете какво става — какво наистина става по нивата на Града — след като сте толкова далече от всичко?

Де Вор се усмихваше.

— Така ли мислите?

Щракна с пръсти. Над главите им се плъзна панел и в стаята се подаде цяла редица екрани: екрани, които показваха сцени от дузина различни нива на Града. Като се обърна, Де Вор видя колко впечатлени бяха въпреки желанието си.

— Какво искате да видите? — попита той. — Къде бихте искали да отидете в Града? Камерите ми са навсякъде. Очите и ушите ми. Наблюдават, слушат и докладват. Напипват пулса на нещата.

Докато говореше, образите се променяха, местеха се от място на място. Когато втори път щракна с пръсти, замръзнаха и всичките дванайсет екрана показваха една и съща картина.

— Но това е човекът на Шен Лу Чуа, Юн Чо… — започна Гезел, разпознал фигурата.

— Отерслебен — обади се тихо Мах. — Ниво трийсет и четири. Трябва да го е заснел по-преди.

Де Вор ги наблюдаваше; видя как Мах поглежда надолу, сякаш разсъждава какво означава това, после пак вдига поглед и изучава дузината, водещи щурмови отряди на Пин Тяо в рейда срещу апартамента на своя другар, Юн Чо. До него Гезел се беше облегнал напред, омагьосан от развитието на акцията. Видя кратката схватка; видя Юн Чо да пада смъртоносно ранен и след това — как извеждат в коридора осмината заложници — осмината офицери от сигурността, които Де Вор им беше казал, че ще са там. Когато всичко свърши, Гезел погледна към Де Вор и едва се усмихна.

— Това беше много умно от ваша страна, Търнър. Хубав трик. Но наистина не означава много, нали?

— Искате да кажете като ухото на танга или картата на Хелмщат? — засмя се Де Вор, после се приближи. — Трудно е да ви убеди човек, ши Гезел. Какво трябва да направя, за да сте доволен?

Чертите на Гезел се втвърдиха.

— Дайте ми другите карти. Картите на Бремен.

— А вие какво ще ми дадете?

Но преди Гезел да успее да отговори, прекъсна го жената, Ашър.

— Тук си говорите за сделки, но на мен нещо не ми е ясно, ши Търнър. Ако сте толкова могъщ, ако можете да сторите толкова много, тогава защо имате нужда от нас? Тази база, която сте построили, нападението над Хелмщат, убийството на Ван Хсиен — всяко от тези неща е далеч извън онова, което може организацията ни. Защо в такъв случай ние?

Гезел я погледна ядно, Де Вор се взря за момент във водача на Пин Тяо, след това, полуобърнат, извърна поглед към жената.

— Защото онова, което аз мога, е ограничено.

Тя се засмя студено, върна му погледа с неприкрита омраза.

— Ограничено от какво?

— От средства. От възможности.

— А пък ние ги имаме, така ли?

— Не. Но имате нещо много по-ценно. Организацията ви има потенциал. Огромен потенциал. А всичко това — всичко, което търпеливо съм градил през последните осем години — е, както ши Мах толкова точно отбеляза, неподвижно. Вашата организация е различна. Тя е нещо като организъм, способен на растеж. Но е необходимо да създадете най-добрия климат за този растеж. Онова, което направихме вчера, беше началото. То едновременно и издигна обществения ви имидж, и ви даде значителна огнева мощ. И двете неща сериозно ви подсилват. Без мене обаче нямаше да се доберете до тях.

Прекъсна го Гезел.

— Грешите. Вие имате нужда от нас.

Де Вор се обърна.

— Съвсем не. Можех сам да превзема Хелмщат. Видяхте хората ми, ши Гезел. Дори отбелязахте колко добри са обучението и дисциплината им. Е, имам още хиляда там, откъдето дойдоха тези. И още хиляда зад тях. Не, поисках вчера да се присъедините към мене, защото този тип отношения, които е необходимо да установим, трябва да са реципрочни. Трябва да се дава и да се взема. Аз ви дадох Хелмщат. Както след време ще ви дам Бремен. Но и вие трябва да ми дадете нещо в замяна. Не кой знае какво. Още не съм ви го поискал. По-скоро нещо дребно, което да укрепи партньорството ни. Нещо, което може би ще ми бъде трудно да извърша сам.

— Дреболия? — Гезел го гледаше подозрително.

— Да. Искам да убиете някого вместо мене. Дете.

— Дете?

Де Вор щракна с пръсти. Образите на екраните се промениха; показаха дузина различни портрети на тийнейджърка с пепеляворуса, дълга до раменете коса, хлабаво сплетена на няколко плитки, вързани една за друга. Кокалестата й тънка фигура беше хваната в дузина различни пози; облечена беше или във всекидневни дрехи, или елегантно по последната мода на Първо ниво.

— Но това е…

— Да — Де Вор вдигна поглед към екраните. — Това е Джелка Толонен. Дъщерята на маршал Толонен.

* * *

Тренировката на Джелка тъкмо беше свършила, когато в тренировъчната зала влезе баща й. Като го видя, инструкторът й, Шан Че, се поклони, после се оттегли и се зае с нещо в далечния край на гимнастическия салон.

Чула различни стъпки, тя се обърна, след което се засмя; младото й лице се превърна в огромна ослепителна усмивка.

— Татко! Върнал си се рано! — Прекоси залата и протегна ръце да го прегърне. — Какво има? Не те очаквах преди края на седмицата?

— Нищо — каза той, като се усмихна и се наведе да я целуне по челото. — Почти бях забравил…

— Какво си забравил?

Толонен положи ръка на рамото й.

— Не тук. Хайде да излезем. Ще поговорим веднага след като се преоблечеш, нали?

Стоеше и се оглеждаше из стаята й, докато тя си вземаше душ. Не беше типичната стая на младо момиче. По никой начин. В кутия в един от ъглите имаше бухалки и полицейски палки, тренировъчни мечове и тояги, а близо до него високо на стената висеше портрет в ярки цветове на Му-Лан, известната героиня от войната, облечена в пълно бойно снаряжение, с плашещо изражение и предизвикателна поза. Стари карти и схеми покриваха предните стени на вградените гардероби отляво, докато по-голямата част от стените вдясно бяха изпълнени с творения от собствената ръка на Джелка — машинария и оръжия, чиято грозна цел някак си контрастираше с изящната елегантност на перото й.

Стар фотьойл, отрупан с многоцветни копринени възглавнички, до едната стена, внасяше малко лукс, но леглото й беше спартанско, покрито с обикновен тъмносин чаршаф. До него, под високото половин ръст огледало, се намираше бюрото й — с дъска за уей чи вдясно, с книги и документи, подредени спретнато в левия му край. Прекоси стаята и ги заразглежда — беше му интересно да види какво чете тя.

Най-отпред на бюрото, с лицето надолу до комуникатора й, имаше екземпляр от книгата на Сун Дзъ „Изкуството на войната“, Пин Фа. Той я вдигна и прочете абзаца, който тя беше подчертала:

„Ако не е в интерес на държавата, не действай. Ако не можеш да успееш, не използвай войски. Ако не си в опасност, не се бий.“

Усмихна се. По темата бяха написани десетки хиляди книги, откакто Сун Цу първи е написал трактата си преди две хиляди години, но никой не беше стигнал толкова близо до схващането за същността на въоръжената борба, както в Пин Фа. Пак остави книгата с лице надолу, след това за момент огледа дъската за уей чи — забеляза как голям хребет от черни камъни се е вклинил между два района на бялата територия и ги е разделил. Имаше и други книги, струпани върху бюрото — Сан Куо Ян И, „Романът за трите царства“, Ву Чин Цун Яо на Цен Кунлян, „Същност на бойната класика“ и между тях — Мен Ке — но онова, което привлече вниманието на маршала, беше малко невзрачно томче в оранжева подвързия, сбутано в края на бюрото. Протегна се и го измъкна от купчината.

Беше много старо, краищата на корицата се бяха извили, а хартията вътре — доста пожълтяла. Но не това му беше хванало окото, а думите на корицата. Или по-скоро една дума в частност. Китай.

За известно време се взира в корицата намръщен. Не беше чувал това понятие — нито пък го бе виждал написано — повече от четирийсет години. Китай. Името, което Чун Куо, Средното царство, е имало преди Цао Чун. Или поне името, с което са го наричали на Запад. Прелисти книгата, зачитайки случайни абзаци, после я затвори — пулсът му се беше ускорил. Ислям и комунизъм. Америка и Русия. Съвети и империалисти. Това бяха празни понятия. Понятия от друга ера. Забравена, забранена ера. Загледа се за малко по-дълго в корицата, след това кимна на себе си — знаеше какво трябва да направи.

Обърна се, след като я чу да си пее тихо в съседната стая, докато се облича, после се принуди да се отпусне, да накара яда и напрежението да паднат от него. Почти сигурно беше грешка. Щеше да открие кой й беше дал това и да го накара да си плати.

— Е? — попита тя, застанала на вратата; усмихваше му се. — Сега ми кажи. Какво има?

Видя го как гледа надолу към книгата в ръцете си.

— Момент. Първо, откъде взе това?

— Това? Беше в твоята библиотека. Защо, не трябваше ли да я вземам?

— В моята библиотека?

— Да. В онази кутия с разни неща, която докара преди три седмици. Моята ама, Лу Као, ги разопакова и ги подреди тук-таме. Не забеляза ли?

— Не е трябвало да го прави — започна той раздразнен. — Това бяха неща, които ми беше изпратил генерал Ноченци. Неща, които бяхме изровили по време на конфискациите. Специални неща…

— Съжалявам, татко. Ще й кажа. Ала тя не е можела да знае.

— Не… — тонът му се смекчи, след това той се засмя, успокоен, че е било само това. — Прочете ли нещо от това?

— Оттук-оттам — усмихна се тя, вглеждайки се в себе си за момент. — Но е странно. Поднесено е като факти, а прилича на художествена измислица. Всички твърдения са погрешни. Почти всички. Пък и онази карта в началото…

— Да — за момент той претегли книгата на ръка, после я погледна отново. — Е, предполагам, че не е станало нищо лошо. Но чуй. Това е забранена книга. Ако някой разбере, че си прочела дори и най-малката част от нея… — Той поклати глава. — Е, нали разбираш?

Тя сведе глава.

— Както желаеш, татко.

— Добре. Тогава по онзи, другия въпрос… — Той се поколеба, след това късо се изсмя. — Е, знаеш от колко отдавна сме приятели с Ханс Еберт. Колко близки са били винаги нашите семейства.

Тя се засмя.

— Ши Еберт ми е като чичо.

Усмивката на баща й веднага се разшири.

— Да. Но аз отдавна желая нещо повече от това. По-здрава, по-близка връзка между семействата ни.

— По-близка… — тя се вторачи в него, без да разбира.

— Да — изрече той и я погледна нежно. — Отдавна си мечтая един ден да се омъжиш за сина на стария ми приятел.

— За Ханс? Ханс Еберт? — Сега очите й се бяха присвили и го наблюдаваха.

— Да. — Той извърна поглед с усмивка. — Но е повече от мечта. Виж сега, Клаус Еберт и аз стигнахме до споразумение.

Тя усети, че изстива.

— Споразумение?

— Да. Клаус беше много щедър. Зестрата ти ще е значителна.

Тя се изсмя нервно.

— Не разбирам. Зестра? Каква зестра?

Той се усмихна.

— Извинявай. Трябваше да поговорим с тебе за всичко това още преди, но нямах време.

Обля я вълна от гняв. Поклати предизвикателно глава.

— Но ти не можеш…

— Мога — каза той. — Всъщност изобщо не става въпрос за това, Джелка. Всичко е уредено още преди десет години.

— Преди десет години? — тя разтърси удивено глава. — Ама аз бях на четири…

— Знам. Но тези неща трябва да се направят. Такъв е нашият начин. В края на краищата Ханс е наследник на огромна финансова империя. Няма смисъл по тези въпроси да цари несигурност. Пазарите…

Тя погледна надолу, думите му я заливаха, без да ги чува. Дъхът й се беше спрял в гърлото й. Баща й я беше продал на сина на най-добрия си приятел. О, тя беше чувала за такива случаи. Всъщност някои от съученичките й бяха сгодени по този начин. Но тук ставаше въпрос за самата нея.

Вдигна поглед към него, потърси в очите му някакъв знак, че той разбира как се чувства тя, но нямаше нищо; само решимостта му да свърже двете семейства.

Гласът й беше тих, изпълнен с укор.

— Татко… как можа?

Той се засмя, но сега смехът му беше твърд, а когато проговори, думите му съдържаха известно недоволство:

— Как можах какво?

„Да ме продадеш“ — помисли си тя, но не можа да изрече думите. Преглътна и наведе глава.

— Трябваше да ми кажеш.

— Знам. Но си помислих… е, помислих си, че ще ти е приятно. В края на краищата Ханс е красив млад мъж. Повече от половината момичета Отгоре са влюбени в него. А ти… е, само ти ще станеш негова съпруга. Съпруга на генерал. Съпруга на глава на компания. И не на коя да е компания, а на „Джен Син“.

Беше вярно. Трябваше да е доволна. Приятелките й от училище щяха да й завиждат. Да позеленеят от завист. Но мисълта за това някак си бледнееше в сравнение с предателството на баща й. Той не я бе попитал. Не беше взел под внимание чувствата й. Би ли постъпил така, ако майка й беше жива?

Потръпна, след това го погледна отново.

— Значи трябва да се омъжа за него?

Той кимна напрегнато със сериозно лице.

— Уредено е.

За момент пак се взря в него, изненадана от твърдата нотка в гласа му, след това сведе глава.

— Много добре. Тогава ще постъпя, както казваш.

— Хубаво — той се усмихна сковано, после наведе поглед към таймера на китката си. — Тогава най-добре повикай твоята ама и я накарай да те облече. Вече минава единайсет, а казах, че ще сме там в един.

Тя се вторачи в него с удивление.

— Този следобед?

Той й върна погледа и се намръщи, сякаш изненадан от въпроса й.

— Разбира се. Побързай сега, любов моя. Побързай, за да не закъснеем.

Джелка се поколеба загледана в него малко по-дълго — видя как беше свел поглед към книгата в ръцете си, сякаш там имаше загадка, която трябва да разреши, — след това се обърна и отиде в другата стая, за да потърси Лу Као.

* * *

— Е, какво има?

Одън отведе Еберт настрана, там, където двамата от охраната не можеха да ги чуят.

— Мисля, че може да сме се натъкнали на нещо.

Еберт се усмихна.

— На какво нещо?

— На връзка. Възможно обяснение за станалото миналата нощ.

Усмивката на Еберт се разшири.

— Колко сериозна връзка? Достатъчно сериозна, за да ме накара да закъснея за среща с жената на министъра?

Одън му върна усмивката.

— Така мисля.

Излязоха навън. Затворникът беше хан. Млад мъж в края на двайсетте години. Беше добре облечен и доста чист, макар да се потеше обилно.

— Кой е тоя? — попита Еберт, сякаш мъжът нямаше живот, нямаше идентичност, различна от тази, която той или Одън щяха да му дадат.

— Близък роднина на един от убитите. Жертвата е търговец, Лу Тун. Този е негов трети братовчед, Лу Ван-пей. Изглежда, е зависел финансово от Лу Тун. За да си плаща комарджийските дългове и такива работи.

Лу Ван-пей бе навел глава при споменаването на името му, ала никой от офицерите не му обърна и най-малко внимание. Очите му ги последваха, докато те се движеха из помещението, но иначе беше съвсем притихнал. Нямаше никакъв избор, защото беше здраво вързан за стола.

Еберт се огледа из оскъдно мебелираната стая.

— И какво сте открили?

— Съдебните улики сочат, че бомбата е била скрита в пакет — подарък, донесен в апартамента на Лу Тан само минути преди експлозията. Изглежда, че нашият човек е доставил този пакет.

— Ясно. Значи в този случай имаме нашия убиец?

— И да, и не. Ван-пей е нямал представа какво е онова, което доставя. Това не означава, че, да кажем, не е виновен в някаква малка степен, защото се е съгласил да го донесе.

— Вместо някого другиго?

Одън се усмихна.

— Точно така. Вместо трима мъже. Бизнес съперници на Лу Тун, така казали. Изглежда са купили комарджийските дългове на нашия приятел, после му предложили да изчистят всичко, ако им направи малка услуга.

— Пакетът.

— Точно така. Казали му, че искат да изплашат братовчед му. Малко да го поразтърсят.

Еберт се разсмя.

— Е… И така и направили!

— Да — за момент Одън погледна надолу. — И с това щяло да се свърши, ако не беше фактът, че Ван-пей тук не се доверил на новите си приятели. Скрил камера в себе си, когато отишъл да вземе пакета. Ето…

Подаде на Еберт триизмерна снимка, след това видя как първоначалното му озадачение се сменя с облекчена усмивка.

— Де Вор…

Одън кимна.

— Да. Но Ван-пей е имал работа с другите двама отпред. Те са водили всички разговори.

— И кои са те?

— Единият е бивш служител от сигурността. Макс Виганд. Изглежда добър. Има отлично служебно досие.

— А другият?

— Не можахме да го идентифицираме. Но погледнете бледата му кожа. Изглежда албинос. Ако е така, може би носи контактни лещи, за да прикрие цвета на очите си.

— Хммм… — Еберт му върна снимката. — А какво знае нашият човек тук?

— Нищо повече. Мисля, че говори истината. Проверих за комарджийските дългове. Предполагам, че е станало точно както ни каза.

Еберт кимна, после се обърна и за първи път, откакто беше влязъл в помещението, погледна право към хана.

— Добре. Остави ни сами за момент. Ще видя дали няма да мога да науча още нещо.

Когато Одън излезе, той прекоси стаята, изправи се точно пред хана и презрително се загледа надолу към него.

— Доколкото става въпрос за мене, ши Лу, и скапано лайно не давам, дори и вие, хан, да се изколите един друг, докато коридорите почервенеят. Ако това беше всичко, за което става въпрос тук, щях да те пусна да си вървиш. Но не е. Ти направи грешка. За мене — съдбовна грешка. Но за тебе…

Злонамерено шибна с камшика и удари хана по носа. Ван-пей дръпна глава назад, изохка, очите му се разшириха от шока. От носа му обилно потече кръв.

— Кажи ми истината. Каква е връзката ти с тези мъже? Кога започна да работиш за тях?

Ван-пей се опита да поклати глава, но Еберт го удари отново; жилещ удар през ухото, който го накара да извика; лицето му се изкриви от болка.

— Никога не съм ги виждал преди… — започна той. — Както казах…

Третият удар го блъсна назад; столът под него се катурна. Еберт веднага се приближи и го зарита — веднъж, втори, трети път — в стомаха. Силни, злобни удари, които накараха хана да се свие надве, едва поемайки си дъх.

— Не знаеш нищо, а? Нищо! Шибаняк! Скапан шибан жълтур! Разбира се, че не знаеш нищо!

Риташе отново и отново, този път — по-ниско. Ханът започна да повръща. Еберт се извърна отвратен. Естествено, че оня не знаеше нищо. Де Вор не беше такъв глупак. Този път се беше подхлъзнал. Трябваше да се държи далеч от това. Трябваше да остави двамата си главорези да му свършат мръсната работа.

Вратата зад него се отвори.

— Добре ли сте…?

Погледна към Одън с усмивка.

— Добре съм. Но тоя е мъртъв.

Одън се втренчи в него за момент, след това кимна.

— А охраната?

Еберт отново погледна към хана, усмивката му се разшири.

— Не са видели нищо? Нали? Оправи се с тях, Уил. Ще ти се реванширам.

Ханът лежеше там, борейки се да си поеме въздух, уплашените му очи се взираха в тях умолително.

Одън кимна.

— Слушам. Но защо? В края на краищата имаме връзката.

— Да. И ще я запазим, разбираш ли? Искам Де Вор. Искам да го прикова. Но искам да го направя аз. Аз. Разбираш ли? Не някое друго копеле.

Одън гледаше надолу със замислено изражение.

— Разбрано.

— Добре. Тогава ще те оставя да оправиш нещата. Вече накарах жената на министъра да чака твърде дълго.

* * *

Когато Хаавикко излезе от офицерската столова, Чен го чакаше. Прикри се; внимаваше младият хун мао да не го забележи, макар че беше повече от пиян. Усмихна се горчиво. Да, беше написано в досието му — наред с цялото скандалджийство, ходенето по курви, хазарта и всички останали гафове в службата.

Но това не беше нищо в сравнение с предателството му. Чен усети гневна тръпка да преминава през него и ръката му веднага се озова върху дръжката на ножа. Е, ако трябваше, можеше да изтръгне признание от него — парченце по парченце. Чен се придвижи настрани и спря. Хаавикко също беше спрял и се бе облегнал на стената несигурно, сякаш готов да си изповръща червата. Но когато в него се блъсна колега офицер, се обърна бързо и изрече ругатня. Офицерът протегна ръце пред себе си за извинение, отдръпна се, после се обърна и се отдалечи, като клатеше глава.

Чен усети раздразнението да се надига отново в него. Хаавикко беше позор. Като си помислиш какви перспективи е имал… А да се съсипе така… Поклати глава, след това отново започна да се движи, като продължаваше да наблюдава мъжа.

Бе видял как Хаавикко се бори с комбинацията на вратата си, как после се блъска в стената, докато три пъти се опитва да уцели с окото си идентификатора. Тогава Чен се задвижи бързо, затича се през последните няколко чи, докато вратата започваше да се затваря.

Когато Чен влезе в стаята, Хаавикко се олюляваше насам-натам, кръвясалите му очи бяха полузатворени, куртката — вече съблечена.

— Какво, по дяволите…?

Чен бе измъкнал ножа си. Голям нож със зловещо извито острие, което проблясваше остро като бръснач на светлината от потона.

— Хаавикко? Аксел Хаавикко?

Видя искрите на ужас в очите на младия мъж, когато той заотстъпва назад и почти се строполи на леглото.

— Какво… какво искаш? — Думите бяха почти неразчленими.

— Мисля, че знаеш… — започна Чен и се приближи. Но Хаавикко вече не беше несръчен. След нападението на мъжа Чен се озова хвърлен по гръб, а ножът му — избит от ръката му с жилещ удар. Но преди Хаавикко да успее да продължи, Чен се претърколи настрана и отново скочи на крака, с тяло, извито в защитна стойка.

Хаавикко беше с лице към него, приведен, с широко отворени очи, наблюдаваше всяко движение на Чен, вече не изглеждаше пиян. Олюля се леко, сякаш се готвеше да нападне, но на Чен му беше ясно, че не това е намерението на Хаавикко. Чакаше Чен да се протегне за ножа си, който лежеше точно зад него до вратата. Именно това би направил самият той. Чен кимна едва-едва, изведнъж изпълнил се с уважение към способностите на мъжа. Никой, нито дори Кар, никога не бе успявал толкова бързо да избие ножа от ръката му.

— Е? — попита Хаавикко, този път ясно; думата се оформи като капка киселина. — Какво искаш?

Чен предизвикателно вдигна брадичка.

— Ще ти кажа какво искам. Искам отговори.

Хаавикко се изсмя горчиво.

— Отговори? Какво искаш да кажеш? — Но в очите му затрептя слабо колебание, едва забележима следа от страх.

— Мисля, че знаеш повече, отколкото изглежда. Мисля, че си извършил едно или две неща, от които се срамуваш. Неща, които ги няма дори в досието ти.

Чен видя как той пребледня при тези думи, как кожата около очите му се изпъна.

— Кой те изпраща? Да не е Лю Чан?

— Лю Чан? Кой пък е тоя?

Хаавикко изсумтя отвратен.

— Знаеш дяволски добре какво искам да кажа. Лю Чан, съдържателят на вертепа. От Западния остров. Той ли те изпрати? Или е някой друг?

Чен поклати глава.

— Нещо бъркаш, лейтенант. Аз съм войник, не съм биячът на някой сводник. Забравяш къде сме. Това е Бремен. Как може един бияч да се озове тук?

Сега поклати глава Хаавикко.

— Издължих му се за всичко. Доста е нечестен, не мислиш ли?

„Кой?“ — зачуди се той, но каза:

— Аз съм Чен… капитан Као Чен.

Хаавикко се изсмя кисело, после разтресе глава.

— Откога произвеждат в капитани хан? Ръката на Чен бавно се плъзна към куртката му.

— Опитай нещо и ще ти счупя врата.

Чен погледна към него, студено срещна очите му, пръстите продължаваха да ровят в джоба и след малко се появиха с паспорта му. Хвърли го към Хаавикко, който го хвана сръчно; изобщо не изпускаше от поглед лицето на Чен.

— Отстъпи назад… Две крачки.

Чен се отдръпна и се огледа из стаята. Беше гола — легло, гардероб, един-единствен стол. Снимка на момиче в рамка върху малката нощна масичка. Униформената туника на Хаавикко висеше смачкана върху вратата на гардероба — там, където я беше захвърлил.

Хаавикко разгледа паспорта, повъртя го в ръце, след това го хвърли обратно на Чен с ново изражение в очите — озадачение, може би любопитство.

Чен прибра паспорта в джоба си.

— Имаш проблеми, нали, Хаавикко? Като изключим дълговете ти.

— Не знам какво искаш да кажеш.

— О, мисля, че знаеш. Този път приятелите ти са те хвърлили на кучетата. Оставили са те ти да го отнесеш.

Хаавикко се засмя язвително.

— Приятели? Нямам приятели, капитан Као. Ако си чел досието ми, трябва да знаеш поне това.

— Може би. А може би това е просто друга поза — като преструвката, че си пиян, която ми сервира по-рано.

Хаавикко дишаше дълбоко, неравно.

— Видях те преди, когато влязох в столовата. Като забелязах, че си кротуваш на същото място, когато излязох, знаех, че ме преследваш.

— С кого се срещна?

— С никого не съм се срещал. Отидох там да разбера нещо.

Чен присви очи.

— Тогава значи не си се срещнал с Фест? Забелязах го да влиза в столовата точно преди тебе. Служил си с него, нали?

За момент Хаавикко замълча, след това поклати глава.

— Не съм се срещал с Фест. Но да, служил съм с него. Под командването на генерал Толонен.

— И на майор Де Вор.

— Бях прикрепен към Де Вор за един месец, да.

— По времето на убийството на министър Лу.

— Точно така.

Чен кимна.

— И трябва да вярвам на тези глупости?

Устните на Хаавикко се изкривиха презрително.

— Вярвай на каквото си искаш, но не съм се срещал с Фест. Ако искаш да знаеш, отидох там, за да се опитам да подслушам какво казва той.

— Да не би да го изнудваш?

Хаавикко се наежи.

— Слушай, какво искаш? За кого работиш, капитан Као?

Чен веднага забеляза предизвикателството в очите му, след това отново се огледа из стаята. Нещо постоянно го човъркаше. Нещо, което не беше осъзнал, докато не забеляза лейтенантския знак върху туниката, висяща от вратата на шкафа. Разбира се! Хаавикко беше останал със същия чин през последните осем години. Но защо? В края на краищата, ако работеше за Еберт…

Отново погледна към Хаавикко, клатейки глава, след това тихо се разсмя.

Хаавикко бе напрегнат, очите му — присвити, подозрителни.

— Какво има?

Но сега Чен се смееше по-силно, цялото му поведение изведнъж се беше променило. Седна на леглото и вдигна поглед към Хаавикко.

— Точно така е, сгреших с тебе. Съвсем сгреших — и той разтресе глава. — Помислих си, че работиш за Еберт.

— Еберт! Това копеле! — После на Хаавикко изведнъж му просветна; беше разбрал. — Тогава… — Изсмя се кратко.

— Богове! А аз си помислих…

За момент двамата мъже се втренчиха един в друг, успокоението им — внезапното им просветление — се помрачи от сянката на Еберт.

— Какво е направил? — попита Чен, докато се изправяше, със сериозно лице и очи, изпълнени със симпатия. — Какво е направил, Аксел Хаавикко, за да те накара да се самоунищожиш?

Хаавикко сведе поглед, потрепервайки, след това пак срещна очите на Чен.

— Значи го няма в досието ми?

Чен поклати глава.

— Не. Предполагам, че не би и могло. Той би го видял, нали? — За момент замълча, взирайки се със симпатия в Чен.

— А ти, Као Чен? На тебе какво ти е направил, за да го мразиш толкова силно?

Чен едва-едва се усмихна.

— О, това е дреболия. Въпрос на раса. — Но си мислеше за приятеля си Павел и за смъртта му по време на атаката срещу къщата на надзирателя. Беше дело на Ханс Еберт.

— Е… И сега какво, Као Чен? Ще вървим ли всеки по пътя си или омразата ни към него е достатъчно силна, за да ни обедини?

Чен се поколеба, после се усмихна и кимна.

— Така да бъде.

* * *

Останалите водачи на Пин Тяо се бяха отправили право към крузъра, очевидно изнервени, че се намират навън, на открито, но жената, Ашър, изостана, спря до парапета, за да огледа разкриващия се планински пейзаж. Де Вор се присъедини към нея до перилата, като известно време правеше онова, което и тя — опиваше се от абсолютната грандиозност на гледката.

— Планините. Толкова са различни…

Де Вор обърна глава и я погледна. Имаше толкова фини черти; по тях нямаше нищо излишно. Той се усмихна — това, което видя, му харесваше. В нея нямаше нищо грубо, нито меко: строгата й, почти скулптурна красота се подчертаваше от елегантната подстрижка на хубавата й, наситеночерна коса, от малкото й, стегнато и с добре оформени мускули тяло. Беше толкова силно, гъвкаво създание и с толкова остър ум. Жалко. Хабеше се с Гезел.

— По какъв начин различни?

Тя продължи да се взира напред, сякаш без да разбира, че той я гледа.

— Не знам. Предполагам по-строги. По-сурови. Много по-могъщи и по-диви, отколкото изглеждат на екрана. Като живи са…

— Истински са, ето защо.

— Да… — Тя леко завъртя глава, дъхът й се виеше в студения въздух.

Той кимна с глава в посока на крузъра.

— И вие… вие също сте различна. Истинска сте. Не като тях. Например планините. Нещо във вас им отговаря. В това отношение сте като мене. Те могат да стигнат до вас.

Погледът й несигурно се втвърди, след това тя отново извърна очи.

— Грешите. Ние нямаме нищо общо, Търнър. Нито дори това. Виждаме го през различни очи. Искаме различни неща. — Тя потръпна, след това пак го погледна. — Вие сте различен. Служили сте им, не помните ли? Аз никога не бих могла да сторя това. Да направя такъв компромис със себе си, независимо какъв ще е краят.

— Така ли мислите?

— Знам го.

Той се усмихна.

— Тогава да бъде по вашему. Но си спомнете това, когато си тръгнете оттук, Емили Ашър. Познавам ви. Мога да виждам през вас — като през лед.

Тя задържа погледа си върху него — горда, предизвикателна — след това пак се взря в планините със слаба усмивка на устните си.

— Вие виждате само отражения. Ваши отражения във всичко. Но по такъв начин мисли целият ви вид. И не сте виновен вие. Мислите, че светът е оформен така, както го виждате. Ала има цяло измерение, за което сте слепи.

— Искате да кажете любовта? Човешкото разбиране? Добротата? — той се изсмя късо, след това поклати глава. — Тези неща не съществуват. Не и наистина. Те са илюзии. Маски на реалността. А пък реалността е като тези върхове — красива, но и сурова, безкомпромисна и студена като безвъздушните пространства между звездите.

Тя остана мълчалива за момент, сякаш обмисляше онова, което беше казал. След това се обърна към него.

— Трябва да вървя. Но ви благодаря, че ми позволихте да видя това.

Де Вор се усмихна.

— Заповядайте пак. По всяко време, когато пожелаете. Ще ви изпратя крузъра си.

Той я гледаше как се качва по стълбите и влиза вътре. След малко чу включването на големите двигатели на крузъра.

Обърна се и се взря в покрития със сняг метален купол. Леман стоеше до входа — гологлава, висока, мършава фигура дори под огромните кожи. Де Вор се отправи натам, докато зад него големият кораб се издигаше над хангара и бавно завиваше на север.

— Какво има? — попита.

— Успех — безстрастно отговори Леман. — Открихме комбинацията.

За миг положи ръка върху рамото на Леман, обърна се да види как крузърът бавно се издига в синевата, после пак се извърна с усмивка и кимна на себе си.

— Добре. Да вървим тогава да видим с какво сме се сдобили.

След минути стоеше пред отворения сейф, свел поглед към съдържанието му, разпръснато на пода в краката му. Сейфът имаше три отделения. Най-горното съдържаше над двеста кредитоносителя — „чипове“ от лед, всеки на стойност между петдесет и двеста хиляди юана. Във второто, по-малко отделение, в средата имаше няколко бижута. Третото, маскирано като луковица в пространството на сейфа, съдържаше малка колекция от съкровища на изкуството: свитъци, печати и антични съдове.

Де Вор се наведе и вдигна едно от нещицата, за да го разгледа за момент. След това се обърна и го подаде на Леман. Беше малка, изключителна скулптура на кон. Бял кон с кобалтовосиньо седло и стремена и светлокафява муцуна и опашка.

— Защо това? — попита Леман и го погледна.

Де Вор си взе фигурката, пак я разгледа, после вдигна поглед към Леман.

— Колко ли е старо?

Леман му върна погледа.

— Знам какво е. От династията Тан — отпреди хиляда и петстотин години. Но не това имах предвид. Защо е тук, в този сейф? Мислех, че днес само Фамилиите притежават подобни неща.

Де Вор се усмихна.

— Сигурността трябва да върши всякакви работи. Онова, което е скъпо Горе, невинаги има стойност долу. Някои босове от Триадата предпочитат нещо по-… материално, да кажем, от парите.

Леман поклати глава.

— И пак не е това, което имах предвид. Кредитоносителите — те са платежно средство, нали? Неофициални разходи за осемте гарнизона, заобикалящи Пустошта.

Усмивката на Де Вор избледня бавно. После той се изсмя късо.

— Откъде знаеш?

— Има смисъл. Сигурността трябва да върши много неща, които е по-добре да не станат обществено достояние. Подобни дела са ценни именно защото са толкова секретни. Какъв по-добър начин да се финансират, освен чрез отпускането на средства за несъществуващо въоръжение и после тези средства да се превърнат в кредитоносители?

Де Вор кимна. Действаше се точно по този начин.

— С бижутата е същото. Вероятно са били иззети по време на конфискациите. Мога да си представя, че са били оставени настрана по заповед на някого от най-високо място — да кажем, Ноченци — така че да не се появят в официалните описи. По документи те никога не са съществували, следователно, никой не трябва да се отчита за тях. Но дори и така, те са истински и могат да бъдат продадени. И това пак ще финансира огромна част от секретната дейност. Но конят…

Де Вор се усмихна, внезапно изненадан от прозорливостта на младия мъж. Кредитоносителите и бижутата: в най-добрия случай струваха два милиарда юана на черния пазар. Достатъчно, за да се движат нещата цяла година. Дългосрочно погледнато обаче, бяха печално неадекватни. Имаше нужда от четири, може би пет пъти по толкова, просто за да довърши мрежата от крепости. В това отношение конят и двете други фигурки — малкият Буда с лице като луна и бялата нефритова скулптура на Куан Ин — бяха като подарък от боговете. Всяка от тях струваше толкова, колкото (а потенциално и много повече от това) останалите части от съдържанието на сейфа, взети заедно.

Но Леман беше прав. Какво правеха те тук? Какво беше накарало Ли Шай Тун да предаде три толкова безценни съкровища? Какво планираше да извърши? Какво бе това, което се нуждаеше от такова разточително плащане?

Срещна погледа на албиноса и се усмихна.

— Не знам, Щефан. Още не.

Остави коня, вдигна деликатната богиня с кожа от нефрит и я завъртя в ръцете си. Беше съвършена. Меките гънки на робата й, ведрото изражение на лицето й, нежният начин, по който държеше детето на гърдите си: всеки отделен елемент беше майсторски изработен сам по себе си.

— Какво ще правиш с тях?

— Ще ги продам. Две от тях със сигурност.

„Да — помисли си той, — старецът Левер ще ми намери купувач. Някой, който много повече се интересува от тях, отколкото от стойността, която биха имали.“

— А другата?

Де Вор сведе поглед към малката скулптурна богиня.

— Тази ще задържа. Поне засега. Докато намеря нейното предназначение.

Пак я остави долу, до коня, после се усмихна. Двете фигури бяха толкова реалистични, толкова съвършени във всеки детайл, че за момент изглеждаше, сякаш се нуждаят само от една негова дума, за да оживеят. Задиша дълбоко, след това кимна на себе си. Не беше случайност, че се бе натъкнал на тези неща. Не беше инстинкт това, че се канеше да задържи богинята. Не! Зад всичко това стоеше сила, която придаваше форма на събитията, преминаваше като тъмен вятър на фона на всичко.

Вдигна поглед към Леман и видя как той го наблюдава.

„А какво би направил ти с това, мой ултрарационални приятелю? Или ти, Емили Ашър, с едностранния си поглед към мене? Би ли си помислила, че съм омекнал? Би ли мислила за слабост в мене? Ако да, ще сгрешиш. Защото тук е моята сила: в онова усещане да си движен от мрака.“

В най-чистата си същност — в онези малко и редки моменти, когато булото се вдигаше и той виждаше нещата ясно — усещаше всичко човешко да пада от него; всички чувства, целият смисъл на „аза“ се изтриваха моментално от тъмното и мълчаливо налягане в най-дълбоките му бездни. В такива моменти ставаше като камък — чист бял камък — оставен върху дъската; просто пионка, управлявана от някой по-велик от него в игра, чийто мащаб дребният му човешки мозък едва ли можеше да разбере.

Игра на тъмнина и светлина. На слънца и луни. На самото пространство и време. Игра толкова огромна, толкова сложна…

Погледна надолу, дълбоко разтърсен от мисълта: от студената, кристалночиста абстракция на такава огромна и универсална игра.

— Добре ли си? — в гласа на Леман липсваше каквато и да е симпатия; беше като механична реакция.

Де Вор се усмихна, мислите му бяха далеч от тази стая, от това конкретно място и време.

— Извинявай, Щефан. Мислех си…

— Да?

Вдигна поглед.

— Искам да проследиш жената заради мене. Да откриеш каквото можеш за нея. Разбери дали е вярно онова, което казват за нея и Гезел.

— И?

Отново погледна надолу към богинята с кожа от нефрит.

— И нищо. Просто го направи за мен.

* * *

Беше мълчала, докато се върнаха в апартамента на Гезел. Там, когато останаха насаме, се обърна гневно към него — избликна цялото й сдържано досега разочарование.

— Защо, за бога, работим с това копеле?

Той се засмя сконфузено, отблъснат от избухването й.

— Има смисъл… — започна той. Опитваше се да бъде разумен, — но тя го сряза ядно.

— Смисъл? Това е лудост, ето какво е! Най-сигурният възможен начин да прережем собствените си гърла! Всичките тези простотии, с които ни тъпчеше, за неподвижността му и нашия потенциал за растеж. Това са глупости! Той ни използва! Не можеш ли да го видиш?

Погледна я със сковано лице.

— Мислиш, че не знам какъв е? Със сигурност се опитва да ни използва, но от това можем да спечелим. А онова, което говори, е далеч от глупостите. Истина е, Ем. Видя базата му. Той има нужда от нас.

Тя бавно поклати глава, като че ли разочарована от него.

— За известно време — може би. Но след като ни употреби, ще ни захвърли. Ще ни извие с една ръка и ще ни изхвърли на боклука. А що се отнася до „слабостта“ му, до „неподвижността“ му — видяхме само онова, което той искаше да видим. Залагам живота си, че в онази база има повече, отколкото се вижда с просто око. Много повече. Онази „откритост“, която ни предложи, е просто пълна глупост. Прикритие — като всичко, свързано с нашия приятел.

Гезел дълбоко си пое въздух.

— Не съм толкова сигурен. Но дори и да е така, все още можем да спечелим от съюза с него. Ще опитаме да разберем кой е той. И ще бъдем нащрек.

Тя се изсмя кисело.

— Ти си наивник, Бент Гезел, ето какъв си. Мислиш си, че можеш да яздиш тигъра.

Едва се въздържа да не й се тросне, после се овладя, клатейки глава.

— Не, Ем. Аз съм реалист. Достатъчно реалист, за да зная, че не можем да продължаваме по пътя, по който вървяхме през последните няколко години. Говориш за прерязване на собствените ни гърла… Със сигурност ще стигнем до там, ако не работим с някого като Търнър. Вземи например нападението над Хелмщат. По дяволите, Емили, той беше прав! Кога иначе бихме имали възможността да атакуваме място като Хелмщат?

— Бихме го направили. Ако ни се дадеше време.

Той грубо се изсмя.

— Ако ни се дадеше време…

— Не, Бент, не си прав. И още по-лошо, нетърпелив си, а нетърпението замъглява преценката ти. Тук става дума за нещо повече от това, ще се разрастваме ли като движение или не. Въпросът е какъв тип движение сме. Можеш да се самозалъгваш, колкото си искаш, но съвместната дейност с някого като Търнър не ни прави по-добри от него. Нито по-добри от Седмината.

Той изсумтя.

— Това са глупости и ти го знаеш! Какви компромиси трябваше да направим? Никакви! Нито пък ще се наложи. Забравяш, че ако има нещо, което не искаме да направим, просто не го правим.

— Като например да убием Джелка Толонен?

Той раздразнено разтърси глава.

— Това е доста разумно и ти го знаеш.

— Защо? Мислех, че установената ни политика е да се целим само в онези, които са корумпирани или брутално несправедливи?

— И е точно така. Какво е Толонен, ако не самият символ на системата, срещу която се борим.

— Ами дъщеря му…?

Той отхвърли възражението й.

— Това е война, Емили. И ако работата с Търнър ни дава малко повече сила, аз съм „за“. Няма да изпълняваме всичко, което той поиска. Далеч съм от тази мисъл. Но докато това служи на каузата ни, каква вреда може да има от него?

— Каква вреда…?

— Освен това, ако си против, защо не повдигна въпроса на съвета, когато имаше тази възможност? Защо само пред мене? В края на краищата решението беше единодушно.

Тя кисело се изсмя.

— Наистина ли беше? Доколкото си спомням, дори не го гласувахме. Но да оставим това настрана. Можех да си представя какво си мислите вие, останалите — дори Мах. Успях да видя начина, по който ви светнаха очите при мисълта да нападнете Хелмщат. При мисълта да сложите ръка върху всичките онези оръжия.

— И сега ги имаме. Това определено говори само за себе си! А Търнър беше прав и за публичността. Оттук нататък вербуването няма да бъде проблем. Ще идват на тълпи.

Тя поклати глава.

— Пропускаш основното. Аз…

Би казала още нещо, но точно в този момент на вратата се почука силно. След малко в стаята влезе Мах. Спря, премести поглед от единия към другия, усетил напрежението във въздуха помежду им, след което се обърна с лице към Гезел и заговори с нисък и настойчив глас:

— Трябва да говоря с тебе, Бент. Изникна нещо. Нещо странно. То е… — Погледна към Емили. — Хайде, ела. Ще ти покажа.

Тя схвана начина, по който я изключиха, и усети стомахът й да се свива от гняв, Пин Тяо трябваше да е братство — братство! — при тази дума вътрешно се разсмя — от равни, но въпреки всичките хубави слова за равенство между половете, когато възникнеше проблем, връх вземаше възпитанието им; а те бяха възпитани от онази шибана, ужасна система, където мъжете са богове, а жените — нищо.

Видя ги как излизат, после се обърна и гневът й се превърна в горчивина. Може би вече беше твърде късно. Може би, доколкото това засягаше Бент Гезел, Търнър вече си бе свършил работата; микробът на мисълта му вече се намираше в кръвта на Гезел, развращаваше мисленето му, задръстваше силния някога поток на идеализма му, болестта се разпространяваше по фибрите на морала му, трансформираше го, щеше да се превърне в бледа сянка на Търнър. Тя не хранеше надежди. Но въпреки всичко искаше да се надява, че ще се случи друго, макар в най-големите дълбини на сърцето си да знаеше, че се е започнало. И нищо — нито тя, нито онова, което би могъл да стори кой да е от тях — не би го предотвратило. Нищо — освен ако не направи нещо точно сега; ако откаже да пристъпи още една крачка надолу по този самоубийствен път. Но дори и тогава вероятно щеше да е твърде късно. Вредата вече беше нанесена. Да се каже „не“ на Търнър сега — това просто щеше да го изправи срещу тях.

Потръпна, след това влезе в банята и напълни умивалника с топла вода. Докато си миеше лицето, прекара нещата през главата си, опитвайки се да разбере как беше стигнала дотук.

За нея всичко беше започнало от баща й. Микаил Ашър беше човек на Системата: младши кредитен агент втора степен във финансовото министерство на танга, Ху Пу. Роден Долу, бе работил упорито, държеше изпити, бавно се изкачваше по нивата, докато в средата на трийсетте си години се установи в Горните средни нива и си взе оттам и съпруга. Там беше родена и Емили — в свят на ред и стабилност. Когато и да си помислеше за баща си, можеше да го види такъв, какъвто беше, преди да се случи всичко — облечен в барутно-сините си коприни, на гърдите му — голямата квадратна значка за заслуги към офиса, гладко избръснатото му лице, тъмната му коса — сплетена по модата на хан. Далечен, предпазлив, консервативен мъж, беше й приличал на парадигма на онова, върху което се крепеше светът им; на самия архетип на реда. Последователен неоконфуцианец, той я бе възпитал в ценности, на които все още — и също и днес — продължаваше да бъде вярна. Ценности, които светът беше отхвърлил много преди той да се появи в него.

Тя се отдръпна от мивката, потънала в спомени. Беше деветгодишна.

Тогава, преди Войната, търговията беше редовна, а курсът на кредита — относително стабилен, но винаги имаше слабо вариране — в размер на десетки, дори стотни части от процента. Едно от тези дребни варирания — колебание, по-малко от 0.05 от процента — се предполагаше, че баща й е „пропуснал да забележи“. Изглеждаше й такава дреболия, когато той се опита да й го обясни. Едва много по-късно, когато беше научила общата сума, за която ставаше въпрос, и бе изчислила колко бе струвало това на Ху Пу, разбра врявата, която се беше вдигнала. Старшият кредитен агент, отговарящ за секцията на баща й бе пропуснал да отбележи промяната в курса и за да спаси собственото си положение, беше посочил баща й с пръст, прибавяйки и фалшива, написана на ръка бележка, за да подкрепи обвинението си. Баща й настоя да го изслушат в съда, но старшият агент — хан с важни фамилни връзки — бе хвърлил мрежите си и изслушването се оказа в негова полза. Баща й се върна вкъщи в шоково състояние. Бяха го уволнили от Ху Пу.

Добре си спомняше онзи ден; и днес виждаше ясно колко смутена беше майка й, колко объркан — баща й. Онзи ден светът му се бе разпаднал на части. Приятелите го изоставяха, отказвайки да отговарят на обажданията му. Кредитът им в банката беше блокиран. На следващия ден изплащането на апартамента им бе отменено поради „потенциално неявяване“. Те пропадаха.

Баща й никога не дойде на себе си от удара. Почина след шест месеца — само сянка на предишното си „аз“. Междувременно се бяха оказали деградирали до долните нива. Надолу и надолу, падаха сякаш безспирно, докато един ден тя се събуди и се озова в разделен апартамент на Петдесет и осмо ниво. От другата страна на тънката завеса пищеше дете, смрадта от претопленото предната вечер, соево свинско я накара да повърне.

Не беше тяхна вината. Да, но не това си беше мислила тогава. Все още можеше да си спомни отвращението, с което се бе изправила лице в лице с новото си обкръжение, очебийната си антипатия към хората, сред които се озова. Бяха толкова груби. Толкова мръсни в навиците си.

Тя никога не дойде на себе си от това пропадане. То я деформира. И дори когато отвращението й се бе превърнало в съжаление, а съжалението — в огромно негодувание, тя все още усещаше тъмният пожар от това падане да изгаря гръдта й отвътре.

Майка й беше изтънчена жена, слаба, в много отношения, напълно неприспособима към суетнята Долу, но правеше всичко, което можеше, а през последвалите години се беше опитвала по всякакъв възможен начин да запази стандартите, които веднъж вече нейният съпруг бе установил. Несвикнала да работи, беше скъсала с житейските си навици и тръгна да си търси работа. Намери я случайно: работеше на една сергия на оживената главна улица, където живееха. Работата контузи тежко меката и чувствителна жена от Средните нива, но тя успя да се справи.

При спомена Емили потръпна.

— Защо го правиш? — бе питала майка си, когато се връщаше изтощена и с очи, пълни със сълзи, след прекаран на сергията ден, а отговорът винаги беше един и същ:

— Заради тебе. За да те измъкна от този жив ад.

Усилената й работа издържаше Емили в колежа; решимостта й, въпреки жестоката съдба, беше дала на Емили шанс. Но за какво? Отново да се изкачва по нивата? Да участва в същата шарада, която беше унищожила баща й? Не. Тя се бе противопоставила на този път. Тайно — защото знаеше, че само ако го спомене, дълбоко ще нарани майка си.

Бе се присъединила към Пин Тяо преди осем години, в първите дни на организацията, точно преди Войната. Тогава много се говореше за неотменни цели и за запазване на погледа чист. Но осем години са много време, за да се опази пламъкът на идеализма; особено когато трябваше да се изправят срещу неща, по-големи от всекидневните им разочарования. А през цялото това време беше жената на Бент; запалена от ентусиазма му, погледът му към нещата — такива, каквито могат да бъдат. Но сега те се бяха променили. Сега беше трудно да се каже дали онези идеали още ги изгаряха или по някакъв ужасен начин те се бяха превърнали именно в онези неща, които навремето претендираха, че мразят.

Взря се в отражението си в огледалото и се опита, както често се опитваше, да проникне отвъд повърхността на всяко око и да се види цяла и чиста. Беше толкова трудно да го направи. Толкова трудно. Отново сведе поглед, клатейки глава. Нямаше съмнение. Падението й беше отворило очите за злото в света; свят, в който добрите мъже и жени бяха оставени да гният в пълните с лайна дупки из долните нива, докато корумпираните и безскрупулните тънеха в незаслужен лукс високо над тях. Свят, непригоден за свестните същества. Не, тя никога нямаше да се усети спокойна в света, докато съществуваха такива морални несъответствия.

Въздъхна и се извърна от умивалника, за да изсуши лицето и ръцете си. Може би Бент беше прав. Може би тя беше просто глупачка по отношение на момичето на Толонен. Може би това щеше да помогне на изгнилата грамада да се срине. Но пак не се чувстваше добре. Нима Джелка Толонен беше виновна, че се е родила в този свят на нива. Докато нямаше доказателства, че момичето е нещо друго, а не пионка на обстоятелствата, нямаше да се почувства щастлива, поемайки подобна задача.

Освен това какъв беше мотивът му? Защо искаше дъщерята на генерала да е мъртва? Дали беше както каза — да отслаби генерала и така да подкопае силите за сигурност на танга? Или имаше нещо лично? Някоя обида, която беше изтърпял от генерала?

Отново потръпна, като си припомни как Търнър застана до нея в планината. Сети се как той си бе помислил, че те имат нещо — нещо! — общо! Засмя се и усети как смехът й става кисел при спомена за думите му:

— Искате да кажете любовта? Човешкото разбиране? Добротата?… Тези неща не съществуват. Не и наистина. Те са илюзии. Маски на реалността. А пък реалността е като тези върхове — красива, по и сурова, безкомпромисна и студена като безвъздушните пространства между звездите.

Е, може би той го виждаше по този начин, но истината беше друга. На него му липсваше едно измерение; липсваха му основните човешки чувства. За поведението на такива хора хан казваха: Ху лян, хей хсин. „Тлъсто лице — черно сърце“ и това никога не е било по-вярно от случая с Търнър. Но при него „тлъсто лице — черно сърце“ беше достигнало до своя краен предел, където лицето е толкова тлъсто, че става безформено, сърцето е толкова черно, че става безцветно. Нихилизмът му беше чист, недокоснат от каквато и да е следа от жалост. И ето защо те не трябваше да работят с него; защото макар и за известно време пътищата им да се пресичаха, целите им бяха диаметрално противоположни.

След време щеше да е необходимо да се преборят с този мъж. Така щеше да е, ако междувременно той не им отнемеше волята да се борят.

* * *

Муй цай се поклони ниско, след което се дръпна две крачки назад, като му държеше вратата отворена.

— Майор Еберт! Моля влезте. Моята господарка ви поднася своите извинения. Страхува се, че ще закъснее.

Момичето държеше главата си наведена ниско — сякаш от учтивост, но червенината по шията и бузите издаваше объркването й, че е насаме с младия майор.

— О! Надявам се да няма лоши новини.

— Не вярвам, ваше превъзходителство, но я повикаха внезапно. Тя знаеше, че ще разберете.

Еберт мина бавно покрай нея и се обърна да я погледне. Да, беше млада и хубава. Шестнайсет, най-много седемнайсетгодишна. Успя да забележи формата на гърдите й под тънката коприна на дрехата, която носеше, пълните й устни. Беше праскова. Апетитна зряла праскова.

— Колко време ще отсъства господарката ти?

Обърна се с лице към него, но с извърнати очи.

— Каза, че няма да е задълго, ваше превъзходителство. Петнайсет минути може би. Най-много двайсет. Съпругът й…

Замълча, изненадано вдигна поглед към него. Еберт се беше приближил, хвана лявата й ръка със своята, докато с другата опипваше гърдите й.

— Хубаво — усмихна се той. — Тогава ела. Има време за други неща, нали?

Следващата стая беше дрешник; малко стайче с широки чекмеджета и редици копринени чи пао, дълги до земята елегантни официални рокли, строени в дъга от изумителни цветове. Беше го забелязал при предишното си посещение: бе видял покрития с възглавници под и си помисли колко хубаво би било…

Бутна момичето долу, върху възглавничките, като леко се смееше и се наслаждаваше на начина, по който го погледна тя — със странна разпуснатост в тъмните й очи.

След това лежаха там, мекото съскане на дъха им беше единственият звук в тишината. Мирисът на секс деликатно се смесваше с изветрялите парфюми от дрехите, подредени над тях от всяка страна: сладка, мускусна миризма, която заедно с голото й тяло под него го възбуди.

Тя се засмя меко, после изви глава, за да го погледне.

— Това беше хубаво…

— Да… — Той изпусна слаб, трептящ дъх. Може би щеше да предложи да я купи от Чуан Лян…

Усети я да се напряга, след това да се отдръпва от него и отвори очи. Тогава чу звука. Идваше от другата стая. Звукът на шумоляща коприна.

— Богове… — уплашено прошепна момичето и затърси дрехата си. Но Еберт се усмихна. Толкова ли дълго го бяха правили, а? Или пък съпругата на министъра се беше върнала по-рано от очакваното? Придърпа панталоните си над коленете, после се изправи на крака и започна да се закопчава.

Момичето беше напъхало глава в дрехата си и се бореше със закопчалките. Еберт се обърна към нея, сложил пръст на устните си, след което се протегна покрай нея за колана си, бутна я обратно в дрешника и затвори вратата.

Закопча последното копче и с колан в ръка влезе в съседната стая.

— Лян, любов моя…

Тя се обърна — очевидно не го очакваше — за момент объркана от полуоблечения си вид. После със смях остави дрехата да се свлече от нея, гърдите й се оголиха и тя разтвори ръце да го посрещне.

— Бързо — и го дръпна надолу към леглото, ръцете й се пипкаха с копчетата на панталоните му. — Богове, липсваше ми… — Вдигна поглед към него с очи, пълни с неестествена възбуда.

— Бавно — каза той и я бутна надолу — странната внезапност на действията й го забавляваше. — Какво има, скъпа моя? Защо си толкова напрегната?

Тя спря, след което извърна очи, потръпвайки от отвращение.

— През цялото това време… — Отново погледна към него, несигурна какво да каже, после пак сведе поглед, подсмръкна, ръцете й се протегнаха да уловят неговите. — Беше съпругът ми. Не изпраща да ме викат често, но когато го стори…

Еберт се разсмя.

— Значи старецът още те чука, а?

Видя мигновения проблясък на гняв в очите й. След това тя омекна и се засмя.

— Опитва се. Но е като да се опитваш да чукаш златна рибка…

— Хммм… — Мислеше си за момичето, свито тихо в дрешника, и усети слаба тръпка на желание да преминава през него. — А ти искаш щука…?

Очите им се срещнаха, всички преструвки изведнъж паднаха от тях. Но единственото, което той успя да види, беше колко е набръчкана, колко стара; как се бяха отпуснали гърдите й, как се нагъваше плътта й по шията и на стомаха. Потръпна — мислеше си за муй цай, за стегнатата копринена повърхност на младата й кожа — след това се приближи, зацелува бузите и шията на жената, затворил очи, опитващ се да си представи, че тази, която целува, е Сладка Флейта. Но миризмата й беше различна — стара и изветряла като плътта й; пудрата й — гадно сладникава като вонята на труп.

Отдръпна се разтреперан, цялото желание изведнъж беше умряло. Тя тъкмо се връщаше от съпруга си: не се беше изкъпала след слабите опипвания на стареца. Мисълта за това накара стомаха му да се свие. Виждаше я под него, сбръчканият, изтощен задник на дъртака се стяга, докато той се празни.

А сега той да заеме мястото му? Да е мъжът, който съпругът й очевидно не можеше да бъде?

— Какво има? — попита тя, очите й се свиха, цялото й тяло се напрегна изведнъж.

— Аз… — той поклати глава. — Изморен съм, това е всичко. Аз… — Трескаво търсеше извинение, после си спомни за хана, когото беше пребил. — Бях дежурен трийсет часа. Изникна нещо спешно и трябваше да се занимавам с него. Голям брой старши служители в компаниите са били убити…

Тя преглътна и сведе поглед.

— Чух…

Той я погледна, внезапно отвратен — не само от нея, но и от това, че се е забъркал с нея. А когато тя се протегна да го докосне и прегърне, той рязко се отмести назад.

Видя я да отдръпва ръката си, след което със сгърчено лице я вдигна към носа си. Устата й остана отворена, после вирна глава, взря се в него с очи, почернели от гняв.

— Какво е това? Това ли искаш да кажеш с „дежурство“? — Усилено заклати глава. — О, сега разбирам. Чукал си моята муй цай, нали? Забавлявал си се тук, докато аз стоях на колене пред мъжа си…

Той се засмя, очарован от представата, която се появи в главата му.

— На колене, мадам Чуан?

В очите й избухна тъмен гневен огън, след това наведе глава към него и се опита да го удари по лицето, но той лесно хвана ръката й и я хвърли обратно на леглото. О, сега можеше да я чука. Можеше да го направи от яд. Да я унижи. Но имаше ли желание?

— И какво, ако съм? — подигра й се той. — Какво, ако ти кажа, че твоята муй цай се чука вълшебно? Че е десет пъти повече жена от тебе, а?

Тя стисна зъби.

— Ти си лъжец. Тя е още момиче…

Той издаде презрителен звук.

— Мислиш, че те бива, а? Така ли? Мислиш, че може да ми стане само като си мисля какво ми правиш, а? Е, нека да ти кажа, мадам Чуан… не си толкова добра. Имал съм много по-добри под Мрежата. Изхабени стари курви, които го правят за един-единствен юан! — Видя как тя се накани да му отговори и брутално затвори устата й с ръка. — Не… беше просто мисълта да чукам съпруга на министър. Да осера гнезденцето му. Това ме забавляваше. Но сега ми е досадно. Писна ми, дърто. Мършавата ти древна плът ме отегчава.

Докато се закопчаваше, се изправи, сложи си колана; през цялото време я гледаше, а в очите му гореше презрение. Сега можеше да види колко е слаба, колко е ранима под крехката си защита. Мислеше се за толкова твърда, толкова сложна, но беше само развратено малко момиче, което е пораснало. Досадно пораснало.

— Ще те закопая… — тихо произнесе тя; почти изсъска думите през зъби. — Сега можеш да се усмихваш, но ще те унищожа, Ханс Еберт. Името ти ще е станало на лайна, когато свърша с тебе.

Той се разсмя разпуснато.

— Ами твоето? Каква стойност ще има името ти, мадам Чуан, ако истината излезе наяве? Как би държала главата си изправена в компания, ако се разбере какви апетити криеш в този твой дърт, съсухрен череп?

— Ти, копеле… — тя потръпна и придърпа завивката над гърдите си. — Ще те пипна, Ханс Еберт. Само гледай как ще го направя.

Той се отправи към вратата, после се обърна, погледна я, свита там, на леглото.

— Ще ме пипнеш? — сведе поглед със смях, след това отново се взря в нея с внезапно втвърдено лице, безкомпромисен. — Ти ще ме пипнеш? — Поклати глава, после се разсмя — жесток, презрителен смях. — Върви да го духаш на мъжа си!

* * *

Два часа по-късно Клаус Щефан Еберт, шеф на „Джен Син“ стоеше на парадното стълбище на фамилното си имение с протегната широка ръка към стария си приятел Толонен. За над петдесетте години, откакто Еберт го познаваше, маршалът се беше превърнал в сивокос старец със сковани маниери, униформата му бе станала негова втора кожа, но си оставаше приятелят от неговото юношество.

Двамата мъже се прегърнаха, топлината на поздрава им преодоля официалността на случая. Това беше повече от политика. Усмихнаха се един на друг и се затупаха по гърба.

— Радвам се — каза Толонен; в очите му напираха сълзи.

— И аз — отговори Еберт, все още хванал ръката му, с широка усмивка на лицето. — Това е ден, който ще се запомни, Кнут. Наистина ще се запомни.

Джелка стоеше в подножието на стълбите, високо, стройно като върба четиринайсетгодишно момиче с дълга, права, пепеляворуса коса и красиви сини очи. Вече не беше дете. Превръщаше се в жена.

Еберт се усмихна и кимна. Тя щеше да е идеалната съпруга за сина му.

Синът му, Ханс, стоеше зад него на върха на стълбището, висок, двайсет и осемгодишен, с широки рамене, но гъвкав в тялото. Онези, които диктуваха вкуса Горе, го смятаха за изключително красив, а като наследник на огромната империя „Джен Син“ се котираше като най-привлекателния свободен мъж в Град Европа.

Ханс едва погледна към бъдещата си съпруга. За това имаше достатъчно време. Стоеше там отпуснат, униформата му — безупречна, късата му руса коса — фризирана модно на двойна опашка. Наблюдаваше прегръдката на двамата мъже и разпознаваше значението на всичко това, ролята си в него. Маршалът му беше като втори баща, негов командващ офицер.

Беше идеалният брак. Стратегически това трябваше да се направи, и когато баща му го бе предложил преди десет години, той веднага се съгласи.

Докато стоеше там, си представяше властта, която един ден ще притежава; не само като син на баща си, но и като командир на силите на танга. Имаше мечти. Мечти, които не можеше да сподели. И те започваха оттук.

Погледна към предопределената му — дете. Тя го изучаваше: гледаше го с критични очи, сякаш за да го отблъсне. Хвърли й поглед, после се отпусна.

Огледа я отгоре до долу. Имаше неоформената фигура на момиче. Достатъчно хубаво, но не жена. Не и тълпата жени, които познаваше, във всеки случай.

Усмихна се и извърна поглед. Все още можеше да уреди нещата. Да направи живота си приятен. В края на краищата една съпруга не беше тъмничар.

Влязоха вътре, Джелка беше свела глава, бузите й пламтяха, докато договорите бяха представени и парафирани от всички страни.

Той въздъхна, после се поизправи и погледна през масата към нея. След три години щеше да бъде неин съпруг. Три години. Но кой знаеше какво щеше да се случи до тогава? Ами момичето? След три години щеше да е на седемнайсет. Отново се усмихна, спомняйки си муй цай. „А ти, малката ми? — зачуди се, докато поглеждаше към дъщерята на маршала. — Каква ще бъдеш през първата ни брачна нощ? Фригиден, нервен тип ли си или в слабините ти има огън?“ Усмивката му се разшири, видя как тя отвърна очи, червенината по шията й се засили. „Да, добре, ще видим. И дори да се окажеш разочарование, ще има други — много други — да подслаждат нощите ми.“

А междувременно може би щеше да купи муй цай. В края на краищата не всяка жена можеше да прави любов по такъв начин. Обърна се, пое предложената от маршала ръка, усмихна се буйно на двамата мъже. Да, щеше да купи муй цай. И след това, когато страстите й се охладят, ще отиде отново да види мадам Чуан и да възстанови връзката си с нея.

* * *

Джелка седеше до баща си, отпиваше от чашата ча и осъзнаваше душното изобилие в стаята. Огледа се, усети се несигурна — това нямаше нищо общо със собственото й положение.

Потръпна и сведе поглед. Семейство Еберт парадираха със състоянието си — демонстрация, която намираше за твърде безвкусна. Претрупани вази Мин стояха върху ужасни поставки: тежки, брутални неща в ярки цветове. По стените на странно оформената стая висяха огромни платна в тежки позлатени рамки, картините бяха тъмни, намекваха за кръв.

Отсреща й двете сестри на Ханс се бяха вторачили в нея, по-младата — с година и нещо по-стара от Джелка, по-възрастната — в началото на двайсетте. Опита се да не гледа към тях — знаеше, че в нея виждат само съперница. По-объркващо беше създанието, което им сервираше: приличащо на коза творение, израсло във ваните на „Джен Син“. Потръпна, когато розовият поглед срещна собствения й и с дълбок, но безчувствен глас попита дали би желала още ча. Погледна към карикатурната трипръста ръка и поклати глава, забелязвайки фината коприна на маншетите, стилната кройка на панталоните.

Имаше най-странното усещане — сякаш се намираше в сън, нереалност се наслагваше над нереалност. Но това беше истинско. Реалността на властта. Погледна към бъдещия си съпруг и го видя с яснота, която почти я погълна. Беше висок млад мъж, по-висок от баща й, и красив. Но в красотата му имаше жестокост, арогантност, която я накара да потрепери. Можеше да види гордостта му, преднамереното внушение за значимостта му; видя ги в начина, по който държеше главата си, в студеното безразличие на очите му.

Дори и така, това още не я беше достигнало; не я бе докоснало или развълнувало. Три години бяха много време. Не можеше да си представи как ще се чувства след три години. Всичко това — този ритуал с договорите, с обети и колебливи обещания — изглеждаше дреболия, която трябва да се направи, за да е доволен баща й.

Усмихна се, погледна към баща си — усещаше гордостта му от нея. Както винаги, това й беше приятно и тя се протегна да докосне и да хване ръката му. Видя как старият Еберт се усмихна на това: нежна, разбираща усмивка. Беше замесен от друго тесто в сравнение с останалата част от семейството. До него съпругата му, Берта, изглеждаше далечна, дистанцирана от всичко около себе си, лицето й — маска на тоталното безразличие към цялата процедура. Висока, елегантна жена със студена, строга красота. Рядка, нечовешка красота.

Със същата яснота, с която беше разгледала сина, Джелка видя как Берта Еберт бе оформила децата си в отсъствието на баща им. Как студената им самовлюбеност беше отражение на нейната.

Хвана ръката на баща си, усети топлотата й, твърдата й сила и от този контакт се усети удобно. Той я обичаше. Със сигурност не би позволил нищо да я нарани.

По пътя насам беше разговарял с нея за причините за този брак. За нуждата да се изградят здрави връзки между Седмината и най-могъщите от новите, търговските семейства. Такъв беше предстоящият път и съюзът й с Ханс щеше да циментира мира, който упорито се бяха борили да извоюват. „Джен Син“ бяха останали неизменно верни на Седмината през последната Война и Ли Шай Тун ги бе възнаградил за лоялността. Клаус Еберт беше получил договори за експлоатация на мини на Марс и луните на Уран, както и големи холдинги в три от малките комуникационни компании. Бракът й щеше да превърне този абстрактен, търговски договор в нещо лично. В нещо от плът и кръв.

Тя го разбираше. Дори и така, пак й изглеждаше много далечно. Преди това трябваше да завърши училище, да изживее остатъка от детството си. Безчувствено погледна към Ханс Еберт, сякаш изучаваше непознат.

Размърда се на мястото си — чашата й беше празна — за да повика слугата. Той дойде при нея без думи, сякаш предугадил желанието й, и се наведе, докато пълнеше чашата й. Преди да се върне сред сенките в стаята, вдигна поглед към нея, за втори път срещна очите й и за момент ги задържа с тъмното си, интимно познаване на нещата, които тя не знаеше.

Джелка извърна глава, погледна покрай баща си, срещна погледа на бъдещия си съпруг. Сини очи, не розови. Плашещо сини. По-студени, по-твърди. Различни…

Потръпна и сведе поглед. И все пак същите. По някакъв любопитен начин същите.

* * *

Ван Со-леян вдигна копринената кърпичка към лицето си и избърса очите си. Добре оформеното му тяло леко потреперваше, смехът все още избиваше на устните му, после се изправи и силно подсмръкна, оглеждайки се наоколо си.

Гробницата зад него беше запечатана отново, плочата от палисандрово дърво — отнесена. Слугите бяха заети с метенето на мръсната пътека, докато в едната страна в плътен кръг стояха шестимата неоконфуцианци и тихо разговаряха помежду си.

— Това е странно, Хун, не мислиш ли? — попита Ван с лице към канцлера си, като пренебрегна неодобрителните погледи на другарите си тангове. — Имах видение как брат ми се изправя от ковчега, за да накаже бедните просяци!

— Господарю… — лицето на Хун беше самото слисване. Огледа се към насъбралите се тангове, след което сведе глава.

— Стана случайно…

— Случайно! — смехът на Ван избликна отново. — Защо, това можеше да се случи само на Та-хун! Кой друг освен брат ми можеше да се окаже хвърлен в собствената си гробница! — При последните думи Ван Со-леян показа с жест как ковчегът се плъзга в гробницата.

Беше станало случайно. На върха на стълбището един от носачите се бе спънал, равновесието на ковчега веднага се наруши и останалите носачи го изпуснаха. Цялото съоръжение се прекатури надолу по стълбите и почти изхвърли обитателя си. Съвсем близо зад него, Ван Со-леян бе застанал пред входа на гробницата и се превиваше от смях. Още не беше спрял да се смее. Бе се кискал по време на церемонията, забравил за удивените погледи на гостите.

Сега обаче другарите му тангове се споглеждаха помежду си, отвратени от поведението му. След малко най-старият от тях, Вей Фен, пристъпи напред.

— Какво е това, Ван Со-леян? Да не би да не чувстваш нищо към мъртвия си брат? Днес дойдохме да го почетем — да отдадем дължимото на душата му, докато пътува. А този смях е неподходящ. Забравил ли си обредите, Ван Со-леян? Твой дълг е…

— Дръж си езика зад зъбите, Вей Фен. Знам дълга си. Но е забавно. Изключително забавно. Ако вече не беше умрял, това последно падане би го убило! — За момент Ван Со-леян се вгледа в останалите тангове, после отвърна поглед. — Обаче… простете ми, братовчеди. Изглежда само аз видях хумора в този момент.

Вей Фен сведе поглед — едва сдържаше гнева си. Никога в живота си не беше виждал нещо подобно.

— Има време за хумор…

Отвратеното изражение на Ван беше очевидно неуважително. Мина покрай Вей Фен, сякаш старецът изобщо не беше там, и се изправи пред останалите тангове.

— Ако брат ми беше мъж, достоен за уважение, щях да му засвидетелствам известно уважение, но брат ми беше глупав и слаб. Никога нямаше да стане танг, ако не беше смъртта на най-големите ми братя. — Ван се огледа, клатейки глава. — Да, знам, че това се отнася и за мене, но, братовчеди, разберете ме. Няма да си играя на лъжи с никого. Ще говоря каквото чувствам. Какъвто съм, а не какъвто вие бихте искали да изглеждам. Така ще ме разберете, ако кажа, че не харесвах брат си. Не се радвам на смъртта му. Не, няма да стигна толкова далече, защото дори глупакът заслужава да диша. Но няма да бъда лицемерен. Няма да лея фалшиви сълзи за него. Ще ги спестя за хората, които наистина обичам. Както и ще запазя уважението си за онези, които заслужават уважение.

Цу Ма се бе загледал покрай Ван, докато той говореше. Сега вече го погледна с безизразно лице, очите му оглеждаха Ван Со-леян от горе до долу в цял ръст, сякаш за да го измерят.

— Но все пак брат ти беше танг, Ван Со-леян. Един танг определено заслужава уважение?

— Ако дрехите правеха човека…

— А него не, така ли?

Ван Со-леян млъкна, внезапно осъзнал на какъв опасен капан се е натъкнал. После се засмя успокоен и погледна към Цу Ма.

— Не ми приписвай чужди мисли, Цу Ма. Говоря само за брат си. Познавах го добре. В цялата дълга история на Седмината не е имало друг като него. Той не беше достоен да носи императорското жълто. Вгледайте се в сърцата си, всички вие, и ми кажете, че греша. Съвсем честно казано, имаше ли поне един от вас, който, научил за смъртта на баща ми, да прие, че Та-хун е танг?

Огледа ги и видя на всяко лице неохотното потвърждение.

— Е, да запазим уважението си за онези, които го заслужават, а? Аз лично ще се поклоня на всеки от братовчедите ми тук. Вие сте хора, доказали стойността си. Вие наистина сте тангове.

Видя как това ги умилостиви и вътрешно се засмя. Всички бяха толкова суетни, толкова се гордееха с титлата си. А и лицемери, защото истината беше известна: на тях им пукаше за Та-хун толкова малко, колкото и на него. Не, те го бяха нападнали не заради неуважението към брат му, а заради скритата подигравка в титлата на брата, защото можеше да се заключи, че това е подигравка и към тях. А що се отнася до него…

Мина между тях, покрай редиците им, и докато преминаваше, се поклони на всеки от тях, след това ги съпроводи по пътеката и нагоре по широките мраморни стълби към античния дворец.

Що се отнася до него, не му и пукаше за капаните на титлата. Беше видял достатъчно от хората и от начина им на живот, за да знае колко празна може да бъде самата титла. Не, онова, което ценеше, не беше титлата „танг“, а реалната власт, която тя му даваше; възможността да говори и да върши онова, което винаги бе мечтал да говори и да върши. Властта да напада, ако желае да нападне. Да е танг и да не притежава това беше все едно да бъде нищо — все едно да е актьор в досадна пиеса, произнасящ чужди думи, окован с веригите на ритуали и традиции.

Но той нямаше да бъде такъв.

Докато слугите си проправяха път между гостите му и предлагаха вино и сладкиши, той пак се огледа наоколо и на устните му се появи слаба усмивка при спомена за мига на влизането в гробницата.

„Да — помисли си, — не ти беше писано да си танг, Та-хун. Предназначението ти беше друго, не за царуване. Но все пак стана танг.“

Ван се усмихна и взе чаша вино от слугата, след това се извърна и се загледа през прозореца към оградената със стени градина и огромния мраморен масив на гробницата в центъра й.

Беше случайно. Не че не харесваше брат си. Може би го презираше — въпреки че дори и това беше твърде силна дума за слабото чувство на раздразнение, което бе усещал — но не го мразеше, както бе мразил баща си и двамата си най-големи братя. Обаче Та-хун имаше нещастието да се роди преди него. Като по-малък брат нямаше да бъде заплаха, но като танг се оказа пречка — нещо, което трябва да се отстрани.

Отпи от виното и завъртя глава, за да погледне към канцлера си. Хун Миен-ло разговаряше с Цу Ма, главата му беше сведена, за да се открои разликата. Без съмнение изглаждаше нещата. Ван сведе поглед с усмивка, доволен от свършената сутринта работа.

Вярно, беше намерил инцидента за изключително забавен, но веднага бе разбрал, че това е идеалният претекст да подразни останалите тангове — идеалният дразнител — и да преувеличи реакцията си. Беше видял как отпуснаха юздите срещу непочтителността му. И това после му бе дало възможност да блъфира, да се прави на честен човек. Да извади чувствата си на показ и да парадира с тях пред гостите. Пое си дълбоко дъх, след това отново вдигна поглед и забеляза как очите им постоянно се връщат върху му. „Да — помисли си. — Сега ме мразят, но и неохотно ми се възхищават. Мислят ме за груб, но честен. Е, нека си грешат и в двата случая. Нека да приемат повърхностното проявление за същност, защото това ще улесни нещата в бъдеще.“

Отново се обърна и погледна към гробницата. Бяха мъртви — всеки един от тях, присъствал в стаята в деня, когато го заточиха. Всички — баща и майка, братя и чичовци. Мъртви. И той ги беше убил — всички, един по един.

„И сега тангът съм аз и спя в леглото на баща ми с жените и прислужниците на баща ми.“

Пресуши чашата си, през него премина слаба тръпка на удоволствие. Да. Беше затворил устите им и склопил очите им. И никой никога нямаше вече да му казва какво може или не може да прави.

Никой.

* * *

Два часа по-късно Ван Со-леян седеше в стаята на баща си, в големия стол с висока облегалка, с лице към огледалото и с гръб към вратата.

Чу вратата да се отваря и меки стъпки да прекосяват плочките.

— Ти ли си, Сладък Дъжд?

Чу, че стъпките спряха, и си представи как момичето се навежда ниско, докато се покланя. Млада хубавица; може би най-хубавата от прислужниците на баща му.

— Чие хсия?

Обърна се наполовина, отпуснат от виното, което беше изпил, и протегна ръка.

— Донесе ли лавандуловата купа?

Първо — слабо колебание, после:

— Да, чие хсия.

— Добре. Е, тогава ела. Искам да се погрижиш за мене, както си се грижила за баща ми.

И отново имаше слабо колебание, преди тя да започне да действа. После заобиколи, ниско наведена, и коленичи пред него, като леко държеше купата с дългите, тънки пръсти на лявата си ръка.

Беше гледал записа на последната вечер на баща си: бе видял как Сладък Дъжд беше свещенодействала с него, за да го накара да се изпразни в лавандуловата купа. Е, сега щеше да стори същото с него. Но този път никой нямаше да гледа. Беше изключил камерите. Никой освен него нямаше да знае какво прави в личното си пространство, оградено от стените на спалнята му.

Отметна халата от скута си, излагайки голотата си. Пенисът му все още беше съвсем отпуснат.

— Е, момиче, какво чакаш?

Главата му се отпусна назад и той затвори очи в очакване. Чу се слабото шумолене на коприна, докато тя се приближи, след това усети пръстите й да се движат по плътта му. Потръпна, после кимна на себе си — усещаше пенисът му да се втвърдява под пръстите й. Такова деликатно докосване — като коприна — пръстите й бавно, дразнещо го галеха по цялата му дължина, караха дъха му да спира в гърлото му.

Отвори очи и погледна надолу към нея. Главата й беше сведена, насочена към онова, което вършеше, тъмнината на косата й се задържаше от една-единствена бяла нефритова игла.

— Така ли докосваше баща ми?

Тя вдигна поглед.

— Не, чие хсия. Но си помислих…

А пръстите й все още работеха по него, събираха цялата му същност в онази малка връзка на насладата там, между краката му.

— Помисли си какво? — каза той след малко; думите едва се чуваха.

Тя се поколеба, след това пак вдигна поглед към него — този път открито.

— Всички мъже са различни, чие хсия. Както и техните нужди…

Той бавно кимна. Богове, какво удоволствие. Никога не беше и сънувал, че ръцете на жена могат да са толкова мощен инструмент на насладата.

Очите й отново срещнаха неговите.

— Ако тангът би предпочел, бих могла… да го целуна там.

Той потрепери. Думата „целуна“ обещаваше наслади отвъд въображението. Едва кимна.

— Да. Бих искал.

Чу я да оставя купата на пода; главата му падна назад, очите бяха затворени, после усети да го повдига към устните си. Отново потръпна — беше излязъл извън себе си. След това за известно време сякаш не беше на себе си, превърнал се в едничка нишка от съвършена наслада, свързана с топлата влага на устата й; наслада, която растеше и растеше…

Не чу вратата да се отваря. Нито чу стъпките по плочките, но движението на момичето пред него го накара изведнъж да отвори очи и да вдигне поглед, вперен в огледалото.

Нежна Върба беше почти над него, ножът вече бе вдигнат в дясната й ръка. Веднага ритна с десния си крак, отблъсна Сладък Дъжд от себе си и от мястото си се хвърли напред.

И съвсем навреме. Ножът на Нежна Върба пропусна рамото му на косъм, разкъса копринената тапицерия на стола и се заби в дървената облегалка. Ван се извърна бързо с лице към нея — два пъти по-тежък и с цяло чи по-висок — но момичето продължаваше да напада, лицето й беше изпълнено с омраза и отвращение.

Когато за втори път насочи ножа към него, той се хвърли напред, блъсна ръката й встрани, след което я сграбчи брутално за врата и размаза главата й в облегалката на стола — веднъж, после втори път. Тя падна и замря.

За момент остана там, дъхът му излизаше с остро съскане от гърлото му, след това се обърна и отново ритна Сладък Дъжд — уцели я в стомаха, така че тя се преви о две и въздухът й излезе. Сега лицето му беше тъмно, изкривено от ярост.

— Вие, лисици… — тихо произнесе той, гласът му трепереше. — Вие, глупави малки кучки…

Ритна отново — удари падналото момиче точно в главата; тогава се извърна и се изплю върху другата.

— Мъртви сте. И двете.

Огледа се, забеляза счупената купа и до нея една бяла нефритова игла, след това се наведе и вдигна ножа от пода. Изправи се, потръпвайки леко, после отиде до вратата, отвори я и повика охраната.

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Уингроув Счупеното колело (8)

Метаданни

Данни

Счупеното колело

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 4Тлъсто лице — черно сърце

Дейвид Уингроув
Счупеното колело (8)

Глава 4
Тлъсто лице — черно сърце