Марлис Мелтън
Набелязана мишена (9)

Седма глава

След като самолетът кацна в Орландо, Джо нае кола и пристигна в разположения на брега на океана град Дайтона едва привечер. При мисълта за предстоящата среща с вдовицата на Нико стомахът му се свиваше. Потта, която се просмукваше в ризата му, се дължеше повече на притеснението, отколкото на задушното време.

На два километра от брега зави към спокоен, скромен квартал. Двете момчета, които играеха бейзбол на улицата, бяха синовете на Нико. Имаха същата тъмна коса и матова кожа. Гръцко-американският произход на баща им си личеше. С натежали крака, паркира до тротоара на няколко метра от тях и ги загледа.

Опита се да излезе от колата, ала нямаше сили.

Залязващото слънце багреше небето в различни оттенъци на лилавото. Братята бяха почти на една височина, вероятно на шест и осем години. Без да обръщат внимание на все по-удължаващите се сенки, те се редуваха да хвърлят топката и да я удрят с бухалката.

Нико никога вече нямаше да играе с тях.

Просто слез от колата, Джо. Свършвай с това.

Той изключи двигателя и открехна леко вратата. Точно когато почти бе стъпил на земята, лампата на верандата светна и на вратата се появи тъмнокоса жена.

— Алекс, Маркъс, време е да се прибирате! — извика тя.

Момчетата не й обърнаха внимание. Майка им опита отново:

— Прекалено тъмно стана за игра. Оставете топката и влизайте вътре веднага!

— Още пет минутки — настоя по-големият.

Джо усети съпротивата и в тялото, и в гласа му.

Вдовицата на Нико притисна с ръка челото си. Отчаяният жест се заби като нож в сърцето му. Сега тя беше глава на семейството.

Със стегнати гърди, видя как младата жена изправи рамене, изскочи на улицата и решително измъкна бухалката от ръцете на по-големия си син, който в първия момент понечи да се отбранява. Ала миг след това, забелязал изражението върху лицето на майка си, отстъпи смирено. Тримата мълчаливо изчезнаха в къщата. Съпругата на Нико затвори вратата.

Беше дошъл моментът да отиде да поговори с нея.

Само че не можеше да се насили да го направи. Чувството за вина го изгаряше като отрова. Затръшна вратата и отново запали двигателя. Направи остър обратен завой и напусна тихия квартал.

Джо натисна страничното копче, стъклото бавно се смъкна надолу и в колата нахлу хладен океански бриз. Яркият блясък на неоновите светлини го примами към кея. Плати три долара и паркира на плажа.

Събу обувките и чорапите си и запристъпва бос към плискащите се приливни вълни. Топлият пясък скърцаше между пръстите му. Вървеше право навътре в океана. Усещаше ледената вода върху глезените, върху коленете, върху бедрата си. И не спря, докато не се потопи до кръста и едва не изгуби равновесие.

Остана така, почти вцепенен от студа. В паметта му нахлуха спомени от обучението на морските тюлени. В залива на Коронадо по това време на годината беше много по-студено, отколкото край Атлантическия океан. Той и останалите кандидати трябваше да лежат на брега призори притиснати един в друг, докато вълните се разбиваха в телата им. Това беше опит, който целеше да ги научи, че ако са винаги заедно, биха могли да устоят на всичко.

Само че не се получи така. Бяха победени от непреодолими обстоятелства, оказали се извън техния контрол.

Дали вдовицата на Нико щеше да разбере това, или щеше да го обвини точно както той се самообвиняваше?

По-скоро би оставил дълбините да го погълнат, отколкото да се изправи пред нея тази вечер, ала споменът за момчешката усмивка на приятеля му го накара да се обърне.

С подгизнали панталони, отново се качи в колата. Върна се в спокойния квартал на Нико, слезе и закрачи бос към входната врата. Отвътре се чуваха закачките на водещия популярно телевизионно шоу. Джо събра всичките си сили и почука.

Нечия сянка затъмни овалното матово стъкло.

— Кого търсите?

Очевидно изглеждаше доста подозрително със стичащите се от дрехите му вади.

— Аз съм приятел на Нико — отвърна дрезгаво. — Бях с него, когато загина.

Вратата се открехна и в цепнатината надникна тъжно лице.

— Казвам се Джо — продължи той и протегна ръка.

Нейната беше тънка и хладна. От допира й в гърлото му заседна буца.

— Виктория — представи се жената. — Искате ли да влезете?

— Целият съм мокър.

— Заповядайте — настоя тя и отвори вратата по-широко.

Намери долнище от анцуг на съпруга си, достатъчно дълго, за да му стане, и отнесе дрехите му в сушилнята. После двамата се настаниха един срещу друг в трапезарията, където бе принуден да изяде купа топла супа. Момчетата подадоха глави откъм спалнята, ала тя им махна с ръка да се прибират.

Виктория изчака, докато гостът се нахрани, преди да помоли настоятелно:

— Разкажете ми… какво се случи.

Джо й каза всичко, без да прикрива дори факта, че бе заел мястото на командващия Харлан. И се приготви да чуе обвинения, но нищо такова не се случи. Тя остана стоически изправена, докато стигна до момента, в който й описа как съпругът й бе изгубил съзнание вследствие на загубата на кръв и бе повлякъл Къри със себе си. Когато разказът свърши, тъмните й очи бяха пълни със сълзи.

— Значи не е усетил нищо — заключи Виктория, посегна за салфетка и я притисна към треперещите си устни.

— Не, нищо.

Лицето й се сгърчи от мъка, когато му кимна с разбиране. Цялото му хладнокръвие се изпари. Буцата в гърлото му пречеше да си поеме въздух.

— Благодаря ви, че ми разказахте.

Благодарността й го зашемети. Очите му пареха. Горещи сълзи замъглиха погледа му.

— Съжалявам — каза и с ужас установи, че гласът му трепери. — Съжалявам, че не успях да го спася.

— Вината не е ваша — увери го тя и в изражението й се четеше опрощение. После се пресегна бързо през масата и сграбчи ръката му: — Не бива да се обвинявате. Той умря, докато вършеше онова, което обичаше най-много.

Тази благосклонност най-сетне го смири. И вече не можа да сдържи сълзите, които се затъркаляха по лицето му.

Виктория му предложи да пренощува в стаята за гости, но Джо отклони поканата. Когато си тръгна час по-късно, облечен в изсушените си и изгладени дрехи, имаше чувството, че от плещите му се е смъкнал огромен товар.

Докато обикаляше из града и се опитваше да намери приличен мотел, мислите му отново се върнаха към Пени.

Бяхте права, лейтенант. Оказа се много полезно за мен.

* * *

Джо се беше върнал.

Докато паркираше колата си пред къщата, Пени се усмихна на изрязаните във формата на сладострастни лица тиквени фенери, които хвърляха отблясъци насреща й в мрака. Преднамерено ги бе поставил така, че да не пропусне да ги види, когато се прибере.

Извинението се приема, командире. Щастието я стопляше като пламък, докато крадешком надничаше към прозорците му, питайки се как ли бе минало пътуването. Трептяща синкава светлина й подсказа, че телевизорът е включен. Но тогава забеляза сянката на друга кола, паркирана зад джипа му, и всичката й радост се изпари. Зеленият фолксваген принадлежеше на една от приятелките му.

Значи той отново беше в действие. Е, помисли си с въздишка, сигурно пак щеше да се напие до вцепенение.

Ала самотата я обгърна като плътна пелена, когато извади от багажника торбите с покупките и ги понесе към тъмната си празна къща. Лия не бе оставила да свети нито една лампа, когато бе тръгнала на работа.

Пени положи продуктите върху кухненския плот и отиде да закачи якето си в килера. Толкова ли много искаше — любящ съпруг, с когото да споделя грижите от ежедневието и в когото да се сгуши вечер на дивана? Представи си Стивън Паркс, хирурга, с когото беше обядвала всеки ден през изминалата седмица. Беше обещал да й се обади през почивните дни, но все още не го беше направил. Или пък й беше звънял, докато бе отсъствала от къщи.

Забърза към кухнята, за да провери телефонния секретар. Примигващата светлина накара пулса й да се ускори. „Имате едно ново съобщение“, уведоми я електронният глас. Машината изпиука, но никой не заговори. Звук на тежко дишане прогони и последната й надежда.

Отново беше Ерик. Ала за нейна изненада, този път имаше продължение: „Зззащо правите тттова? Зззащо? Ще сссвършите мъртви… като бббаща си!“ Телефонът изщрака и гласът уведоми: „Край на обаждането“.

Пени остана неподвижна. Силните удари на сърцето й я разтърсваха. Но в следващия момент осъзна, че това беше доказателството, което им беше нужно.

Грабна бързо слушалката, за да уведоми властите. Визитната картичка на специален агент Линдстром беше закрепена върху корковата дъска на стената. До нея, върху парче хартия с почерка на Лия бяха надраскани името и номерът на Джо.

Докато избираше Хана, тя се загледа в цифрите. Как ли сестра й бе успяла да се добере до телефона на съседа?

Обаждането й до агента бе прехвърлено на гласова поща и тя остави малко трескаво съобщение, завършващо с молба да й позвънят колкото може по-скоро.

Затвори и се огледа, внезапно усетила колко тъмна и тиха е цялата къща. Ами ако не беше сама? Напрегнато се ослуша. Откъм горния етаж сякаш идваше някакъв приглушен шум.

Страхът я подтикна да грабне телефона за втори път. Набра цифрите от номера на Джо, като категорично отказа да си отговори на въпроса защо звъни точно на него от всичките си останали познати.

— Монтгомъри.

Дори само звукът на гласа му разля топлина из цялото й тяло.

— Здрасти, аз съм Пени. Знам, че сте много зает, но бихте ли могли да отскочите до нас за минутка?

Коженият му диван изскърца.

— Случило ли се е нещо? — попита той, очевидно доловил тревогата й.

— Искам да чуете нещо на телефонния ми секретар.

— Идвам веднага.

Тя се втурна към верандата да го посрещне, прекалено уплашена, за да се заеме с подреждането на покупките.

* * *

Джо откри Пени да кърши тревожно ръце на предната веранда. Широко отворените й и пълни с ужас очи му подействаха като удар в корема.

— Какво се е случило? — попита отново.

— Да влезем вътре. Искам да чуете това.

Хвърляйки подозрителен поглед към стълбището, тя го отведе в кухнята, където върху плота все още стояха пълните с продукти торби. Без да им обръща внимание, натисна бутона на телефона, закрепен на стената.

Докато Джо слушаше тежкото дишане и обърканото, пропито с паника съобщение, тя обви ръце около тялото си, сякаш се опитваше да се защити.

— Той признава, че е убил баща ми — обади се тя с удивление, щом машината изключи. — Ето го доказателството, от което се нуждаехме. — Опитваше се да говори спокойно, сякаш обаждането не я бе притеснило, ала не можеше да го заблуди.

— Значи това е мъжът, който ви тормози — предположи Джо, като пропусна да спомене, че непознатият не бе признал да е убил, когото и да било.

— Да, бившият колега на татко — потвърди Пени. — Същият, който според нас е откраднал и е продал рицина на терористите.

— След което е предизвикал автомобилната катастрофа — добави той за по-голяма яснота.

— Да.

— Ако си спомням правилно, споменахте, че ФБР се е заело със случая.

— Точно така. Току-що се обадих на специалния агент и оставих съобщение. Надявам се да ми позвъни всеки момент.

— Не се съмнявам.

Тези широко отворени, уплашени очи я правеха да изглежда изключително уязвима и женствена, а избелелите дънки и плътно прилепналия розов пуловер очертаваха стройните й бедра и малките, но съвършени гърди.

— Радвам се, че Офелия не е била вкъщи, за да вдигне телефона — задъхано говореше тя. — Щеше да се разстрои съвсем. Но сега разполагаме със записа на признанието. Това със сигурност ще ускори ареста му.

Нервното й бърборене издаваше обзелата я тревога. Джо инстинктивно пристъпи напред и леко я притисна към себе си, за да я успокои.

— Ще го хванат съвсем скоро — увери я той.

Не бе имал намерение да влага нищо интимно в прегръдката, но тя се почувства достатъчно окуражена от нея, за да попита:

— Как мина пътуването?

— Добре — отвърна Джо и отпусна ръце. — Радвам се, че отидох.

Отново бе възвърнал способността си да диша спокойно. Да, онази нощ се бяха случили ужасни неща, но вината не беше изцяло негова.

— Благодаря, че си направил тиквите — подхвърли Пени с лека усмивка, която го накара да впери поглед в пълните й устни.

— Няма защо. — Помежду им премина някакво странно, непознато усещане. — Искаш ли да огледам горе? — предложи той. — Просто да сме сигурни, че никой не се крие там?

— Ще го направиш ли? — с облекчение си отдъхна тя.

— Разбира се.

Джо огледа всички стаи на първия етаж, после се затича по стълбите, вземайки стъпалата по две, докато Пени подтичваше след него. Той провери в килерите, надникна под леглата и през цялото време с мълчаливо одобрение оглеждаше обстановката. Нейната спалня беше чиста и подредена, навсякъде се носеше нежно ухание на роза. В стаята на Офелия цареше хаос.

— Нищо обезпокоително — заяви накрая, след като се беше уверил, че е сама в къщата.

Спряха в самия край на стълбището, съвсем близо до трепкащите си сенки.

— Благодаря ти — каза тя, стиснала парапета.

— Искаш ли да дойдеш у нас, докато пристигнат федералните? — предложи той.

Очевидно все още не се бе успокоила.

— О, не, благодаря. Видях, че вече имаш гостенка — смутено отклони поканата Пени.

— Която точно си тръгваше, когато ти се обади.

— Ами… трябва да изчакам агентът да ми се обади — обясни тя.

— А, да — съгласи се Джо. — Значи ще се оправиш сама?

— Естествено — отвърна му със сияеща широка усмивка.

— Добре.

Той заслиза по стълбите. Последното впечатление, което искаше да остави у нея, беше, че й се натяга.

— Благодаря ти — отново подвикна след него Пени, докато го изпращаше.

— Лека — помаха й Джо.

Преди да стигне до вратата на къщата си, чу, че телефонът й звъни.

* * *

Под светлината на настолната си лампа специален агент Хана Линдстром отново прегледа папката с досието на Ерик Томлинсън. Очевидно нещо й се беше изплъзнало. Ако наистина се знаеше, че той е продал рицина на терористите, защо не е било заведено дело?

Отмести поглед към смълчания телефон и си пожела най-сетне да звънне. Предишната вечер полицаите си бяха тръгнали от дома на мис Прайс с доказателството за системен тормоз, ако не и с признание за извършено престъпление, и бяха обещали да го арестуват още на следващия ден. От този момент Хана очакваше да чуе, че разпитът му е бил по-успешен, отколкото проведения от колегите й от ФБР преди толкова време.

Мъжът никога нямаше да признае, че е продал откраднатия рицин.

Нито пък имаше каквито и да било доказателства или улики, позволяващи да се допусне, че е убил бившия си партньор: никакви сметки с баснословни суми на негово име в чужди или местни банки; никаква следа, водеща към компютъра, от който е изпратен разпечатаният имейл, абсолютно нищо.

И сякаш за да обърка нещата докрай, първоначалното разследване се оказа водено от възрастен детектив, който се бе отнасял с насмешка към следствените заключения. Хана можеше само да предполага, че е имал пръст в прибързаното закриване на случая. Никога досега не се бе сблъсквала с по-нехайно отношение.

Остър телефонен звън я изтръгна от мислите й.

— Специален агент Линдстром — вдигна слушалката тя.

— Миличка!

Стомахът й се стегна едновременно от удоволствие и от чувство за вина.

— О, здравей, скъпи.

— Надявах се да се прибереш до седем.

— Знаеш, че този път работата е доста сериозна. — Каква опашата лъжа! Както се очертаваше, всичко щеше да се окаже съвсем просто. Полицията имаше основание да арестува Ерик Томлинсън по обвинение за психически тормоз, но ФБР нямаше причина да се намесва.

— Зная колко тежка е работата ти, бебчо.

Приятно й беше да я нарича „бебчо“. В такива моменти направо я разтапяше.

— Не е нужно да се криеш от мен — прибави той. — Щом не си готова, значи не си готова.

Много й се искаше да е готова. Нито един мъж на света не би могъл да бъде по-добър баща от Лутър. Можеше дори да си го представи как седи на пода и играе с тъмнокосия си наследник. Просто не виждаше себе си като майка. Ала мисълта, че съпругът й проявява такова разбиране я караше още по-горещо да желае да осъществи мечтата му.

Хана шумно затвори папката на Ерик Томлинсън.

— Вкъщи съм до десет минути — обеща, обзета от трескаво вълнение, но и от страх.

— Обичам те, миличка.

Миличка вършеше същата работа като бебчо. Затвори телефона с твърдата увереност, че постъпва правилно.

Изключи лампата, взе чантата си и се отправи към изхода.

— Довиждане, Емилио — махна на портиера, преди да излезе.

А в малкия й кабинет телефонът отново иззвъня. След четвъртия сигнал се включи електронният секретар.

— Говори сержант Маколи от щатската полиция. Относно изисканата от вас информация за Ерик Томлинсън ви уведомяваме, че все още не сме успели да задържим заподозрения. Попаднахме на следа, но засега се укрива. Включен е в Националния информационен център за престъпността, така че ако се опита да предприеме нещо, веднага ще бъде арестуван. Просто реших, че трябва да ви съобщя.

* * *

Ерик се спотайваше в колата си на прашен път, който свършваше зад него, обграден от дървета и падащи листа. С усещане за ледена тежест, притискаща гърдите му, той отвори жабката, извади от там пистолет, прегледа пълнителя и го остави на съседната седалка. Сестрите Прайс живееха само на една пресечка от мястото. Беше ги наблюдавал дълго в очакване на подходящия момент да се изправи срещу тях. В същото време чувстваше, че враговете му все повече се приближават. Хищниците вече се въртяха около жертвата.

Дъщерите на Дани не се бяха вслушали в предупрежденията му. Бяха стигнали прекалено далеч, като бяха намесили ченгетата. Глупави, глупави момичета. И заради тях беше принуден да предприеме много по-драстични мерки.