Марлис Мелтън
Набелязана мишена (18)

Шестнадесета глава

Хана се затича към асансьора в главния щаб на ФБР, надявайки се да го хване, преди вратите да се затворят. Тази сутрин имаше силни болки и бе разтревожена от признаците, че цикълът й идва въпреки твърдото решение на Лутър да си направят бебе. Той щеше да бъде много разочарован.

Не забеляза кой бе задържал асансьора за нея, докато не я заговори:

— Още не си се събудила? — попита я мъжки глас.

Тя примигна изненадано.

— Рейф! Искам да кажа сър! Какво правите тук?

Той я удостои с леко подобие на усмивка. Както винаги, носеше тъмен копринен костюм, комбиниран с риза със снежнобяла яка и без вратовръзка, заради което изглеждаше като свещеник. А може би това идваше от тъжния, но спокоен поглед в черните му като нощта очи.

— По всичко личи — каза той, — че с теб ще работим по един и същи случай.

Тя ахна и в този момент асансьорът тръгна нагоре.

— Имаш предвид, че всички онези четирима офицери са били отровени с рицин?

Той леко присви рамене.

— Това отчетоха тестовете.

— О, Господи! — вратите се отвориха на втория етаж. Те излязоха и минаха покрай няколко отдела, преди да стигнат до офиса на Хана. — Мислех, че идеята ми е случайно попадение — учуди се тя.

— Имаш удивителна интуиция — отвърна Валентино. — Затова те избрах.

Агентът влезе в офиса си.

— Съжалявам, такава бъркотия е тук — извини се тя.

— Въртях се в кръг с този случай. Ето, вземи стол. Настанявай се. Ще изтичам да взема кафе.

Тя пусна куфарчето си до вратата.

— Хана?

— Да, сър.

— Първо — каза той, като положи успокоително ръка на рамото й, — караш ме да се чувствам толкова стар, когато ме наричаш „сър“. — Още не бе минал четиридесетте. — Второ, аз си избрах да сляза надолу по служебната стълба, така че, моля те, наричай ме Рейф.

— Както кажеш, Рейф.

— Така е по-добре. Сега си поеми дълбоко въздух. Идвам с теб да вземем кафе.

Тя кимна.

— Вече съм добре.

Подобието на усмивка бе доста сполучливо.

— Радвам се, че ще работя с теб.

* * *

Три часа по-късно Хана оттласна стола си от бюрото и разтри схванатия си врат.

— Гладна съм и съм нервна — призна тя. — Как можеш да стоиш на едно място толкова време?

Рейф откъсна тъмния си поглед от компютъра и я погледна изненадано.

— Не знам — отвърна искрено.

— Прочетохме стотици документи. Проверихме всички възможни аспекти от живота на жертвите и все още нямаме мотив — каза отчаяно.

— Може би трябва да го обсъдим на обяд — предложи той.

— Само защото ти казах, че съм гладна — обвини го тя.

— Няма да призная подобно нещо — отвърна мъжът и се изправи на крака.

Докато Хана се протягаше, той стоеше спокойно до нея. Изведнъж тя ахна.

— Имам идея!

— На гладен стомах?

— Потърпи малко. Може би не е много добра. Кой знае за отравянето с рицин, освен теб и мен?

— Тримата лаборанти в Куонтико, които направиха теста.

— Ами ако изнесем това в пресата? — предложи федералният агент.

— И ще го направим, защото…

— Първо, за да знаят висшите офицери, че трябва да бъдат по-бдителни. Ами ако този се опитва да отрови някой друг в момента? Може да спасим нечий живот. Второ, има шанс някъде навън да се разхожда човек, който е наясно с нещо, което ние не знаем, като например какво е общото между четирите жертви.

Рейф я наблюдаваше замислено.

— Ще помисля върху това — обеща той.

— Добре — съгласи се Хана. — А сега да идем да хапнем.

* * *

Джо заобиколи бюрото, за да затвори леко вратата на офиса си.

Идваше му да я блъсне. Шумът, който го бе влудявал целия следобед, веднага утихна и той въздъхна с облекчение.

Да се поддържа политика на отворени врати, беше международно управленско решение, но то му докарваше главоболие. Бръмченето на гласовете, придружено от смеха в стаята за почивка или рева на старши офицер Макгуайър, го докарваха до лудост.

Той се върна на бюрото си и се строполи върху стола на колелца. Намери мястото, до което беше стигнал в наръчника, който разучаваше внимателно, но след като прочете един и същи ред три пъти, прие, че е загубил концентрация.

Рязко затвори книгата. Разтърка очите си, за да прогони паренето и болката. Щом ги затвори, си представи Пени така, както бе изглеждала с увити около него крака и отметната назад глава, отдадена на удоволствието. Разтърси го вълна от копнеж. Искаше я отново, и то не само физически. Не бе говорил с нея от дни. Липсваше му гласа й.

Погледна часовника си и се зачуди дали се е прибрала вече от работа.

Но му трябваше причина да й се обади.

Когато излизаше от дома си призори, бе забелязал, че полицаите, които трябваше да охраняват сестрите, ги няма. Можеше да я пита за това.

Стомахът му се сви, докато набираше външната линия. Минута по-късно мобилният й телефон звънеше, а сърцето му необяснимо препускаше.

— Ало?

Обля го вълна от задоволство.

— Здрасти, Джо е — каза той, колкото се може по-небрежно.

— О, здравей — звучеше озадачена.

— Прибра ли се вече от работа? — попита я.

— Не, в офиса съм и оправям документацията. На работа обикновено изключвам телефона си. Предполагам, че съм забравила.

— И аз съм още в офиса — каза той.

— Работиш прекалено много — отбеляза тя. — Много рядко виждам джипа ти на алеята.

Това означаваше ли, че го е търсила?

— Все още се опитвам да се ориентирам в обстановката — призна той.

— Е, как върви?

Мъжът изсумтя.

— Началникът ми е страхотен. Нали помниш, запозна се с лейтенант Рено на купона.

— О, да.

— Той ме научи на много неща. Но темпото е различно от това, на което съм свикнал — някак си по-бавно е. В същото време не ни достигат хора и останалите се мъчим да оправим цялата документация.

Тя измърмори нещо съчувствено.

— Как е старши офицер Макгуайър?

Усещане, подобно на ревност, се промъкна в душата му.

— Добре — отвърна кратко.

— Нали между вас двамата няма напрежение?

Джо се поколеба.

— Ние сме професионалисти — каза накрая. — Не можем да си позволим да смесваме работата е личния живот.

— Е, това е добре — обади се тя.

От двете страни на линията последва мълчание, докато Джо си припомни целта на обаждането си.

— Забелязах, че пазачите ви не бяха отпред тази сутрин.

— О, да, писна им да наблюдават къщата и да следят Офелия. Нищо не е станало, така че сега трябва да се оправяме както можем.

— Хана Линдстром знае ли това?

— Да, предполагам.

— Но убиецът на Ерик все още е на свобода — отбеляза Джо.

— Знам — съгласи се Пени. — Оставиха ни телефон, на който да се обадим, ако нещо се случи. Поне има напредък в друга посока. Нали си чул за военните, които в близките няколко години умряха един след друг без видими причини?

— Ами…

— Последният беше един от командващите Генералния щаб на армията — напомни му услужливо.

— Имаше нещо такова — сети се Джо.

— Миналия понеделник Хана ми каза, че са били отровени с рицин — обясни Пени развълнувано, — но по различни начини, за да не се установи причината. Тя мисли, че това е същият рицин, продаден от Ерик преди пет години.

— По дяволите — изпъшка Джо и тревогата му нарастваше всеки миг. — Очевидно жертвите са имали нещо общо. Имам предвид, освен начина, по който са били убити.

— Да, Хана все още не е разгадала тази връзка. Но работи с голяма клечка от управлението в Отдела по сигурността. Уверена съм, че рано или късно ще хванат тази откачалка.

— Да, но през това време никой няма да те охранява — изтъкна Джо.

Разяждаше го безпокойство.

— Мисля да си сложа аларма — заяви тя полусериозно.

— Мога да… ъъъ… патрулирам пред вас — предложи той, — ако се нуждаеш от някаква защита.

— О… — Това очевидно я свари неподготвена и тя опита да се измъкне: — И без това си достатъчно зает, не мислиш ли?

Искаше ли го тя или не? Не можеше да прецени.

— Виж — каза той, подготвяйки се да бъде отблъснат. — Не очаквах, че случилото се онази вечер ще бъде само за една нощ — каза откровено и прибави с глас, издаващ желанието му: — Искам още, Пени.

Тя забави отговора си прекалено дълго.

— Отбий се довечера вкъщи — съгласи се най-накрая.

Нетърпението му пламна като газова горелка.

— В колко часа?

— Когато се прибереш. Ще ти сготвя вечеря. Офелия ще работи до късно — подметна Пени.

Той се усмихна на скритото послание, че ще бъдат сами.

— Чудесно. Ще съм там около шест.

— Добре. Ще се видим тогава — каза, сякаш останала без дъх.

Да, тя се опитваше да говори равнодушно, но искаше същите неща, които искаше и той.

Джо затвори телефона и погледна часовника си. Беше неприлично началник да напусне работното място преди подчинените си. Той натисна бутона на вътрешната линия, който го свързваше с офиса на командващия щаба.

— Гейб?

— Сър.

— Трудно ли ще бъде да разкараме всички от тук до пет часа?

— Не е проблем, сър. Кога искате да опразня сградата?

* * *

— Мамка му! Върни предишния канал — заповяда Вини и забрави диетичната кола, заседнала в машината за безалкохолно.

Двамата мъже, излегнали се пред телевизора във временното летище в залива Гуантанамо, не му обърнаха внимание. Гледаха комедийно шоу.

Вини скочи към дистанционното и го изтръгна от ръцете на Хайку.

— Казах да смените шибания канал — повтори той, като припряно натискаше копчетата.

Изстена на глас. Това беше тя. Жената, която обсебваше всяка негова мисъл, докато беше буден, стискаше здраво микрофон и съобщаваше новините.

— Ей, престани де! — започна да протестира Хайку. — Тук гледаме телевизия.

— По-добре си гледайте работата. Това е приятелката ми — похвали се Вини и кимна към телевизора.

Другите двама тюлени огледаха Офелия скептично. Облечена в прилепнал жълт пуловер, с медена коса, спускаща се върху раменете, тя изглеждаше достатъчно гореща, за да накара Вини да се разтопи. Той насочи гладния си поглед към розовите й устни и остави звънкият й глас да го облее.

— „… от тази лаборатория на БиоТех преди пет години — говореше тя. — Рицинът е включен в списъка на Националната агенция за сигурност като токсин, използван от терористите. Представлява устойчиво смъртоносно вещество, убиващо при вдишване, поглъщане или инжектиране в кръвообращението. Точно това се е случило със сержант Ърнест Еймс от американските Военноморски сили, с полковник Луис Пауъл от американската армия, с командира на Военноморския флот Джонатан Пруит и неотдавна с генерал Кейси Фрип от американските Специални части. По неизвестни причини, четиримата са били отровени вероятно със същия рицин, изчезнал от БиоТех през 2002-ра година. Който и да е причинил смъртта на тези военни, вероятно е убил и двама от технолозите в БиоТех. Дани Прайс загина в автомобилна катастрофа малко след изчезването на рицина.“

Снимката на Дани Прайс накара тила на Вини да настръхне. Въобразяваше ли си, или Офелия изглеждаше точно като този човек?

Дани Прайс. Дори фамилията му бе като нейната.

Шокиран от предположението си, той чу много малко за убийството на втория лабораторен технолог, но запомни информацията, че това се е случило съвсем скоро. Убеждението, че Лия е замесена в тази история, не му позволи да чуе нито една дума повече. Можеше да го усети по езика на тялото й, както и по начина, по който тя стискаше микрофона.

Никога не му бе загатвала, че баща й е бил убит. Но очевидно е станал жертва на някакъв психопат, който сега бе взел на прицел висши офицери.

— О, човече — възкликна Хайку, неподозиращ за мислите, които препускаха в главата на Вини. — Тя е изпепеляваща, братче! Давай все така!

Обърна се да удари ръката на Вини, който припряно ровеше в джоба си за дребни. Трябваше веднага да се обади на Офелия и да разбере за какво става въпрос.

Мамка му! Ето го сега, затънал до уши в мисия, която съвсем скоро щеше да го изпрати обратно в Хаити, а неговата жена бе замесена в скандал с убийства. Преброи монетите в дланта си. Имаше двадесет и шест цента.

— Да тръгваме, момчета! — извика глас в края на коридора. — Чака ни работа.

Вини изруга на глас. Сграбчи бързо раницата си и погледна с копнеж телефона.

Имаше моменти, когато наистина мразеше да бъде тюлен, и това беше един от тях.

По дяволите, той дори не взе колата си от машината за безалкохолно!

* * *

Бъз Ритър знаеше, че времето наближава. Той разчиташе на това и пресмяташе колко би могъл да спечели този път.

Мобилният му телефон започна да вибрира пет минути след емисията новини. Усмихна се самодоволно, щом разпозна номера.

— Ритър слуша — измърмори в слушалката.

— Видя ли новините по Десети канал?

— Да, гледах ги — отвърна Ритър.

Не беше ни най-малко притеснен. С убийството на Томлинсън бе премахнал последното слабо звено. Ако зависеше от него, това щеше да се случи още преди пет години.

Но човекът, който му се обаждаше, изглеждаше обзет от паника.

— Мислех, че имаш влияние в Бюрото. Сега ще ми кажеш, че не си знаел за това по-рано, нали? Те са открили връзката, по дяволите!

— Предполагам, че са я открили — съгласи се Ритър, сигурен, че в момента властите не знаеха почти нищо.

— Трябва да са се натъкнали на нещо.

— Като например? — осведоми се събеседникът му.

— Каза, че този технолог от лабораторията, когото си отстранил, не ти е казал кой знае какво. Искам отговор, по дяволите!

— Няма да е лесно — каза замислено Ритър, подготвяйки го за това, към което се стремеше. — Ще трябва да разпитам повече хора.

— Не ги наранявай — помоли гласът отсреща. — Тази репортерка каза, че аз съм убил двамата химици от лабораторията. Това не ми харесва, Ритър. Знаеш, че не ми харесва.

— Понякога няма друг начин — отвърна Бъз дръзко.

— Просто… разпитай хората! Намери отговорите, но ги остави живи, за бога. Колко може да струва това?

— Петдесет хиляди — подхвърли първото хрумнало му число Ритър.

— Господи — оплака се другият. — Да не мислиш, че съм червив с пари?

— Приемаш или се отказваш?

— Ако ме хванат — заплаши го събеседникът му, — ще направя всичко възможно и ти да потънеш с мен.

Ритър се усмихна.

— Едва ли — каза той и изпука ставите на пръстите си.

Неловкото мълчание свърши.

— Петдесет хиляди долара — съгласи се пораженчески гласът. — Ще ти ги изплатя както преди.

* * *

Джо се бе прибрал преди нея, както можеше да се съди по джипа, паркиран на алеята пред къщата му. Пени влезе вкъщи, нетърпелива да се приведе в спретнат вид, преди той да дойде. За свое удивление го намери да седи в хола й.

— Как влезе? — попита го озадачена и малко изненадана, че той би направил подобно нещо.

Мъжът я изгледа смръщено.

— Пени, задният вход беше отключен — каза й едновременно с неодобрение и загриженост.

— Сигурен ли си? — попита тя и отиде до вратата, за да провери. — О, да, наистина.

Джо се изправи. Носеше шарена блуза и обикновени каубойски ботуши. Сърцето й запрепуска лудо, щом се приближи до нея.

— Помислих, че някой може да е влязъл с взлом, но не виждам никакви следи от подобно нещо.

— Ти… провери ли горе? — попита тя, разсеяна от носещия се от него приятен аромат.

Бе успял да си вземе душ. Не беше честно.

— Не — призна той. — Но не съм чул нищо.

— Може би трябва да проверим все пак.

— Разбира се — отправи й подканваща усмивка и безпокойството й изчезна, щом си даде сметка, че няма да останат в гостната дори да хапнат.

— Искам първо да се преоблека и да пооправя грима си — примоли се Пени.

— И така изглеждаш добре.

— В тази стара униформа?

Младата жена се отскубна, надявайки се на известна преднина. Джо я подгони. Тя избухна в смях, докато тичаше безгрижно пред него. Никога досега не се бе чувствала така.

Един бърз поглед към кабинета я накара да спре на място. Тръгна в обратната посока и се приближи към отворената врата с изумление и нарастващ ужас. В стаята цареше пълна бъркотия, чекмеджетата бяха оставени отворени, а документи и папки бяха разхвърляни навсякъде.

— О, Боже… — промърмори притеснено.

Джо постави ръце на раменете й и тя се отпусна върху гърдите му.

— Не мисля, че Офелия е направила това — каза замислено.

— Трябва да се обадим на Хана — съгласи се той.

* * *

Не останаха сами чак до десет часа вечерта. Къщата бе проверена за отпечатъци и евентуален материал за ДНК анализ. Но неканеният гост, който и да беше той, бе повече от добър крадец. Беше оставил след себе си много малко неща, които биха могли да подскажат самоличността му. Дали бе открил онова, което бе търсил, можеше само да се предполага.

Хана, която не знаеше, че щатската полиция е оттеглила охраната, се обади бясна на Маколи само за да чуе от него, че хората му имат прекалено много работа, за да се суетят около сестрите Прайс. Те биха могли да си наемат бодигардове.

Пени бе уверила агента на ФБР, че всичко ще бъде наред. Джо щеше да прекарва нощите у тях. Бе успяла да го съобщи, без да се изчерви дори когато Хана бе измърморила многозначително: „О, наистина ли?“

Но тогава Джо не беше там. Той бе отскочил до дома си, за да донесе полуавтоматична пушка МР5, която пъхна под леглото й. Въпреки че нямаше полицейска охрана, а в къщата й някой беше влизал с взлом, Пени никога през живота си не се бе чувствала по-сигурна.

Но когато излезе изпод душа, облечена в копринен комбинезон, и бе открила Джо сгушен върху дивана й без никаква дреха върху себе си, бе принудена да признае, че я обзема внезапно чувство на тревожност. Обграден от възглавници във формата на цветя, той я дръпна така безмилостно, мъжествено и силно, че за момент й се стори, че мечтата на лошото момиче у нея най-сетне се е сбъднала.

Той се усмихна иронично на облеклото й.

— Нека да позная. Офелия ти е дала това.

— Виж, не разваляй момента — предупреди го тя. — Аз съм начинаеща в съблазняването, така че ще трябва да потърпиш. — Отиде до бюрото си, за да запали свещите с аромат на рози — нещо, което се оказа почти невъзможно поради треперещите й пръсти.

Той седна, когато тя се доближи до леглото, и без предупреждение се хвърли върху нея.

Пени се намери легнала по гръб. Здравото му топло тяло я притискаше към чистите чаршафи.

— Не е нужно да ме съблазняваш — уведоми я с дрезгав глас. — Мислите за теб ме обсебват вече цяла седмица. Тази вечер — добави със странен блясък в тъмнозелените си очи — е време да получа своето.

Разтърсиха я горещи тръпки. Магнетичното му влияние върху нея беше много силно — можеше да го усети дълбоко в себе си. Но той е просто обсебен, напомни си тя, а това е временно.

Дъхът му бе топъл и сладък. Той целуваше бузите, брадичката, носа и най-сетне устните й с бавни вълнообразни движения на езика, които продължаваха и продължаваха, като караха сърцето й да препуска, загрявайки я отвътре навън, така че се топеше като свещите върху бюрото.

Той й се наслаждаваше, караше я да се чувства специална, неповторима, единствената жена на света. Половин час по-късно се усмихна с хищническо задоволство, докато тя стенеше, мяташе се, дишаше тежко и блещукаше от бликналата от страстта пот.

— Джо! — проплака тя, хващайки главата му с ръце, за да го спре, след като бе успял да я накара да стигне до ръба на удоволствието за пореден път. — Моля те!

— Какво? — попита мъжът. — Връщам ти за всички онези приятни масажи. Трябваше да лежа там твърд като скала, без да издавам звук. А ти можеш да крещиш, ако искаш. Това не е никак справедливо.

Пени се изсмя. Джо бе превърнал леглото й в игрище.

— Не можеш да ме накараш да крещя — подигра му се тя. — Не съм такова момиче.

— О, така ли? — Това бе цялото предупреждение, което получи, преди да я хване с ръка през кръста, да я обърне по корем, и да влезе в нея с едно-единствено движение.

Тя изкрещя.

— Надявам се, че не те заболя — каза й, мигом обзет от разкаяние.

— О, не — успокои го жената. — И да не си посмял да спреш.

Той не спря. Започна и продължи, докато не я накара да извика още няколко пъти.

Защо не? Бяха само двамата. Джо беше в леглото й и правеше всичко, което си бе представяла в продължение на толкова много самотни нощи. Само че истинският Джо от плът и кръв беше дори по-изобретателен, отколкото мъжът от фантазиите й.

Бе невероятен. Нищо чудно, че жените са тълпяха при него.

Най-сетне двамата лежаха лице в лице, с преплетени тела, а Джо все още не беше приключил. Пени бе замечтана, задоволена, изтощена, но решена това да продължи цяла вечер. Той повдигна устните си от врата й и я погледна с притворени очи.

— Ей — каза, като отметна кичур влажна коса от бузите й.

— Какво „ей“? — промърмори тя.

— Искам да си останем приятели — продължи с дрезгав глас. — Завинаги.

След като това приключи. Макар да не изрече думите, й се стори, че ги чу. И примигна, усетила как реалността измества щастието й.

— Не искам да те нараня, Пени — продължи мъжът.

Изглеждаше разкаян за нещо, което все още не беше направил.

— Няма проблеми, Джо. Започнах това с ясна представа — увери го тя.

Но сърцето й все още беше свито. Самата мисъл, че може да бъде с друга жена, я разкъсваше емоционално.

Джо въздъхна и долепи чело до нейното.

— Виж, аз съм егоист — повтори той, връщайки се отново към разговора, който бяха водили преди седмици. — Дори когато това приключи, ще искам да те запазя за себе си.

Сърцето й подскочи странно. Това звучеше почти като моногамия; но разбира се, едва ли бе имал това предвид. За щастие Пени бе реалист. Да очаква Джо да се превърне за една вечер от желан мъж във верен любовник, беше просто изключително наивно. Ако да бъде приятелка на Джо, беше всичко, на което можеше да разчита в дългосрочен план, така да е. Дори това бе повече от всичко, което някога бе очаквала.

— Обещавам — съгласи се тя. — Ще си останем приятели. — Когато това приключи.

Той прехвърли тежестта си върху лактите и я притегли по-близо. Притисна устните си върху нейните и влезе в нея нежно, но преднамерено. Пени веднага усети разликата. Той вече не си играеше.

Тя сграбчи врата и раменете му, подтиквана от желание, което беше колкото емоционално, толкова и физическо. Можеше да усети как удоволствието го обзема. С притаен дъх и потиснат вик, то излезе от него и влезе в нея. Тя извика, когато се стовари върху й, въвличайки и двамата в един перфектен, безкраен водовъртеж.