Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюлените (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Next To Die, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 113 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?
Сканиране
ina-t (2010)
Допълнителна корекция
asayva (2013)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Марлис Мелтън. Набелязана мишена

Редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Ивелина Йонова

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от yanko173)
  3. — Корекция от asayva

Осемнадесета глава

Пени се събуди в стая, студена като гробница и също толкова неприятна. Миризмата на мухъл й напомняше на мазе, но не можеше да определи със сигурност, тъй като очите й бяха здраво завързани. Като се надигна, чу скърцането на желязно легло и усети тънък дюшек под себе си. Металният вкус в устата й й припомни — беше упоена с хлороформ.

Превръзката на очите й не пропускаше дори следа от слънчев лъч. Връзките, стягащи китките на гърба й, пораждаха вълни на паника, които се учестяваха от усилията да се освободи.

Трябваше да отиде до тоалетната. Пени овладя нуждата, кръстоса крака и се насили да се успокои.

Какво ще стане с мен? Ужасяващият въпрос смаза самоналоженото й спокойствие. Тя се сви на кълбо, треперейки от проникващата до мозъка на костите й безпомощност.

Най-накрая звукът, който я ужасяваше, достигна до ушите й — бавните отмерени стъпки на набит мъж.

Ключ застърга в ключалката, която изщрака. Вратата се отвори със скърцане. Зад превръзката Пени усети проблясък от светлина. Човекът, който я държеше в плен, затвори и отново заключи.

Един влудяващ миг той я гледа безмълвно.

— Пенелопе Прайс — каза най-накрая с толкова стерилен глас, че я накара да се почувства, сякаш костите й са чупливи.

— Да.

Нищо нямаше да спечели, ако отрича истината. Той разполагаше с чантата й и с документите й за самоличност. Може би ако му сътрудничеше, ако не се оплакваше, щеше да я остави жива. Но след това си припомни съдбата на баща си и Ерик и паниката отново я обзе.

Когато онзи се приближи, тя се сви до стената. Можеше да го усети — застанал достатъчно близо, за да я убие с голи ръце.

— Какво знаеш за рицина, взет от БиоТех през юли 2002-ра?

Само това ли искаше? Информация?

— Ерик Томлинсън го продаде, за да плати сметките за лечението на жена си — отвърна тя.

— Продал го е… На кого?

— Не знам.

Ударът дойде сякаш от нищото. Тя падна по лице на дюшека и лявото й ухо закънтя. За свое безкрайно огорчение усети мокра топлина да овлажнява дюшека под бедрото й. О, Господи.

— Това събужда ли някакви спомени? — подигра й се студеният като стомана глас. Звучеше, сякаш иска да я унижи.

Не плачи. Недей! Тя усети, че ако се моли и плаче, няма да спечели нищо.

— Не — отговори, като се привдигна. Тя беше просто човек. — Казвам истината. Не знам кой е купил рицина.

— Какво знае ФБР?

Пени се поколеба. Колко преданост дължеше на Бюрото?

— Те мислят, че който е купил рицина, е отговорен за отравянето на четирима военни офицери. — И добави: — Дадоха го по новините. Не знам нищо повече от това.

— Ами Ерик Томлинсън?

Тя облиза сухите си устни.

— Какво за него?

— Какво ти каза, когато влезе в къщата ти? Откъде знаеше за това?

— Всичко, което ми каза, беше, че не е убил баща ми.

— Кой го е убил тогава? — По тона му можеше да познае, че й се подиграва.

— Ти — отвърна му с внезапно прозрение.

Раздиращият гняв се надигна у нея неочаквано, прекалено бързо и свирепо, за да го потисне. Надигна се на колене, блъсна се в широките му гърди, отвори уста и ухапа нападателя си с всичка сила.

Мъжът изкрещя от изненада, сграбчи косата й чак до скалпа и силно дръпна главата й назад.

— Шибана кучка! — изкрещя той, запращайки я назад така, че главата й се удари в стената и под превръзката заблещукаха звезди.

Пени падна с препускащо сърце, ужасена, че ще я убие. Какво бе направила? Струваше й много усилие да се контролира, за да не застане в отбранителна позиция. По-добре да се прави на припаднала с надеждата, че ще я остави на мира.

— Кучка! — изръмжа мъжът отново. — Мамка му!

Продължавайки да мърмори, той се отдалечи вероятно за да спре бликналата кръв, чийто вкус тя усещаше в устата си. Преди да излезе през вратата, се чу бръмчене.

На Пени й отне секунда, за да осъзнае, че мобилният му телефон звъни.

— Какво искаш? — попита той.

Възможно най-слабият звук от мъжки глас достигна до ушите на Пени.

— Казах ти, че го държа под контрол.

Този, който се обади, го бе помолил нещо.

— Какво те интересува? — попита похитителят и добави, озадачавайки Пени, като спомена името й. — Пенелопе е. Пенелопе Прайс.

Недоверчивостта на събеседника му беше очевидна, въпреки че тя не можеше да чуе думите му. Каквото и да беше казал, накара похитителя й да се върне до леглото. Потисна инстинкта да се свие на кълбо.

— И какво, ако е? — говореше похитителят.

— … ме, Ритър! — изведнъж дочу гласа на събеседника му.

Пени вече имаше име — Ритър. Защо й звучеше така познато?

— … направи връзката — продължи човекът от другата страна. — Ще трябва да се отървеш от нея.

О, Боже! Тя ахна ужасена. Имаше само един начин, по който можеха да се разтълкуват тези думи.

Ритър не чу тихия й стон. Беше прекалено погълнат от спора.

— Мислех, че не искаш да очиствам никого. Защо промени мнението си? — изръмжа в недоумение. — Дължиш ми още десет бона.

Събеседникът му отвърна нещо бесен, но тя не разбра какво.

— Докато не си получа парите — продължи Ритър, — тя ще остане жива. Ако продължиш да ме ядосваш, аз сам ще те предам.

— Бъди проклет, Ритър… ще ти ги изпратя веднага щом мога.

— Чакам — подсмихна се Ритър.

Той се завъртя с гръб към леглото и си тръгна, като затръшна и заключи вратата след себе си.

О, Боже… Пени легна на една страна, трепереща от ужас. На похитителя й му бе наредено да я убие. Но защо? Освен ако този, който се беше обадил, не я смяташе за сериозна заплаха. Изведнъж започна да й се гади, което я накара да се надигне и да изплюе горчив жлъчен сок. Стомахът й беше съвсем празен.

Отпусна се назад и сграбчи дюшека, блъскайки главата си, неспособна да повярва. Какво щеше да прави Лия без нея? Ами Джо? Щеше ли някога да разбере колко много бе започнала да го обича?

 

 

— Искаш ли още кафе? — попита специален агент Валентино.

— Не, благодаря — отказа Джо.

Двамата агенти от ФБР и Джо бяха седнали около масата у Пени, докато Офелия крачеше от кухнята до хола и обратно. Вини стоеше до стената на кухненския килер и я наблюдаваше загрижено. Отдавна бе минало полунощ.

— Защо изобщо мислим, че похитителят ще се обади? — изстена Лия с подпухнали очи и трепереща брадичка. — Как можем да бъдем сигурни, че няма просто да я убие, както уби Ерик? — На думата „убие“ гласът й заглъхна.

Джо изскърца със зъби.

— Ерик е знаел повече от Пени — отбеляза Хана, докато преглеждаше записите от охранителната камера на паркинга. — Тя имаше ограничени правомощия.

В този момент Джо завиждаше на способността на агентите да продължават да мислят трезво в критични моменти. Тя и бдителният й другар се бяха появили на паркинга с екип криминалисти. Те се натрупаха около колата на Пени, иззеха записите от охранителните камери и провериха за потенциални свидетели.

Но никой не бе видял нищо подозрително.

Като Хана, Джо бе трениран да разсъждава трезво в напрегнати ситуации, да не позволява на емоциите да замъгляват разума му. Но тази вечер мозъкът му въобще не работеше.

Той разтри челото си в отчаян опит да изличи невероятната мисъл, че Пени може да бъде застигната от същата съдба като Ерик и баща й. Пени, която бе преодоляла толкова много трудности и все пак преливаше от оптимизъм. Способната и великодушна Пени, която бе отказала да го съжалява и дори да му позволи да се самосъжалява. Ако нещо й се случеше…

Кога бе престанала да бъде просто Пени, милата му и винаги приятелски настроена съседка? Картини и спомени, специални моменти, които бе прекарал с нея след завръщането си от Афганистан, преминаха през съзнанието му, но той по никакъв начин не можеше да определи точния момент, когато бе започнало да му пука за нея.

Тя го беше променила, без нито веднъж да го е молила да се промени. Беше влязла в живота му, бе станала жизненоважна за него. Как се бе случило това? Той никога не беше срещал жена, която да не би могъл да замени. „Завинаги“ беше понятие, което той си мислеше, че ще прегърне, когато приключи с кариерата си, когато най-красивата, интелигентна и остроумна жена ще се появи някъде към средната му възраст и ще спре дъха му. Пени не беше имала такъв ефект върху него. Тя се бе промъкнала в живота му просто, внимателно и незабелязано. Така че как можеше да мисли за нея и за вечността едновременно?

— Извинете ме.

Джо блъсна стола си и се отправи към вратата. Имаше нужда от чист въздух, за да проясни мислите си.

— Джо! — проплака Лия и изтича след него. Улови го за ръката, принуждавайки го да спре. — Съжалявам. Съжалявам, че въобще споменах, че може да я убият.

Прегърна го силно и той усети ръцете му да се обвиват около нея. Тя беше дребничка като сестра си, със същата медна коса. О, Господи… Ами ако никога повече не прегърнеше Пени? Обля го студена пот и коленете му омекнаха.

— С нея всичко ще бъде наред, Джо. — Лия погледна нагоре към него с вяра в очите и гласа. — Познавам Пени. Тя е силна. Може да преживее всичко.

— Да — отвърна с груб глас мъжът, съгласявайки се, понеже другата възможност бе твърде ужасна, за да бъде обмисляна.

— Намерих го! — съобщи високо Хана. — Ето тук светлините угасват.

Съживен от надежда, Джо освободи Лия от обятията си. Двамата се спуснаха към кухнята, за да наблюдават през рамото на Хана. Камерата беше закачена към лаптопа й.

— Добре, вижте това.

Те вкупом затаиха дъх, тъй като вторият етаж на ярко осветения паркинг бе потънал в пълна тъмнина. Камерата обхващаше широкото пространство, осветено от ескалатора откъм болницата. Жена, излизаща от асансьора, забави крачка.

— Това Пени ли е? — попита Хана.

— Да — потвърдиха в един глас Джо и Офелия.

Точка светлина се появи отляво и заподскача към нея. Камерата се завъртя на другата страна, пречейки им да виждат.

— Някой се приближава към нея с фенерче — обясни Хана.

Джо чуваше ритъма на сърцето си в тъпанчетата, когато камерата се върна обратно. Двойка сенки се движеха по екрана, предхождани от сноп светлина. Той освети колата на Пени, а след това и самата нея. Дясното й рамо бе вдигнато към ухото, докато търсеше в чантата си ключовете. Камерата отново се завъртя в другата посока.

— По дяволите! — изруга Джо, изтръпнал от чувство на безпомощност.

Те изчакаха образите да се появят отново. Снопът светлина беше изчезнал. Имаше само слаб синкав отблясък и един силует. Четиримата се наведоха напред.

— Какво виждаме?

Хана натисна клавиш, за да увеличи картината. Изведнъж върху осветения дисплей на мобилния телефон ясно се открои лицето на някакъв мъж.

Лия се задъха.

— Пипнахме те! — извика Хана и отпусна клавиша, за да заснеме изображението.

Леденостудени тръпки преминаха по гърба на Джо, когато погледна лицето на похитителя на Пени — мъжа, убил Ерик, а вероятно и баща й. С притъпените си черти и късата сива коса той му се стори съвсем безмилостен.

— Кой е той? — попита, когато Лия се обърна на другата страна и се хвърли в обятията на Вини.

— Не знам — призна Хана. — Но ако има досие, ще узнаем самоличността му за нула време.

— Изглежда ми познат — каза замислено Валентино, присвивайки тъмните си очи. — Виждал съм това лице и преди.

При това изявление надеждите на Джо се възвърнаха. Той придърпа един стол, за да седне, преди краката да го предадат.

* * *

Скърцането на вратата разбуди Пени от лекия й сън. В кръвта й бликна адреналин и тя не можеше да се преструва на припаднала за втори път. Сви се в ъгъла на леглото. Не, не съм готова да умра.

Ритър не каза нищо. Сред ужасната тишина тя си помисли, че е дочула песента на щурец. Все още ли беше вечер? Беше изгубила всякаква представа за време.

Когато тежките му стъпки се приближиха, жената се сви в очакване на най-лошото. Като сграбчи косата й, той придърпа главата й по-близо. За свое учудване усети, че това движение разхлабва възела на превръзката върху очите й. Когато се свлече съвсем, мъжът блъсна жертвата си назад. Тя примигна, успя да забележи силуета му, но нищо повече.

Стаята беше тъмна със съвсем леко загатване за светлина по ръба на единствения прозорец. Нещо метално проблесна в ръката на Ритър. Пени бе заслепена от лъч силна светлина. В следващия момент той отново я сграбчи и върна превръзката на мястото й.

— За какво беше това? — осмели се да го попита.

— За спомен — отвърна той тайнствено.

— Какво? Искаш да кажеш, че снимаш хората, които убиваш? Ти си едно болно копеле, знаеш ли?

— Млъкни, мамка му!

Тя знаеше, че не е разумно да събужда гнева му, но бе в настроение за съпротива. Нямаше да бъде победена, преди да е изчерпала всички възможности за спасение.

— Снимките ще помогнат някой ден да те пипнат — подигра му се тя.

Наградата за това беше удар, достатъчно силен, за да я повали безчувствена.

* * *

Джо повдигна глава от масата и тайно избърса слюнката от ъгъла на устата си. Досети се, че е заспал, докато специален агент Валентино стои до него и пише на лаптопа на Хана.

— Сутрин е — съобщи агентът, без да го поглежда.

Поглед през прозореца в нишата показваше, че се зазорява. Небето имаше цвят на въглища. Мънички снежинки се спускаха зад стъклото.

— Колко дълго съм спал? — попита Джо разочарован. Морските тюлени не трябва да спят, докато някой друг работи.

— Само около час. Хана си почива на дивана — добави той, намеквайки, че трябва да говорят тихо. — Офелия и Вини тръгнаха за Портсмут. Тя ще съобщи за изчезването на Пени по сутрешните новини и ще помоли хората за съдействие.

Джо разтри сънените си очи.

— Някакво развитие? — попита той изтощен.

— Всъщност ни се обадиха от лабораторията — призна агентът с такава неохота, че сърцето на Джо едва не спря.

— И?

— Знаем самоличността на похитителя.

Той най-сетне погледна Джо. Уморените му очи бяха загадъчни.

— Кажи ми — настоя Джо вече съвсем буден.

— Казва се Бъз Ритър, бивш щатски полицай, станал наемен убиец. Издирван е в четиринадесет щата за покушения, убийства, кражби и злоупотреби.

Джо преглътна. Гърлото му изведнъж бе пресъхнало.

— Колко души е убил?

Валентино разтърси глава, за да предаде безмълвното си съобщение: Не би искал да знаеш.

— Мислиш, че ще убие Пени. — Това не беше въпрос, защото вече знаеше отговора. Имаше неприятното чувство, че вътрешностите му са вързани на възел. Прекара треперещи пръсти през косата си. — Лия няма да може да живее без нея. По дяволите, не знам дали аз ще мога — прибави през смях, в който нямаше нищо забавно.

Никога нямаше да каже толкова много на никой друг, освен на Пени. Но търпеливият поглед на агента го накара да си признае.

— Когато се прибрах от последната си мисия, бях развалина. Исках да се скрия на дъното на някоя бутилка и да остана там. — Разтърси глава. — Пени… не знам как го направи, но ме извади от тази дупка. Тя не заслужава да й се случи подобно нещо. — Стори му се, че се задушава.

Валентино отмести поглед.

— Непоносимо е, когато невинните стават жертви — съгласи се той с глас, преливащ от отчаяние.

Тези думи накараха Джо да замръзне. Звучаха, като че ли агентът не таеше никаква надежда.

— Не може просто да си стоим тук — отсече Джо.

— Мобилизирали сме всички да търсят Ритър — успокои го Валентино. — Очакваме да видим с какво може да помогне предаването на Офелия.

Джо плъзна стола си назад и се запъти към банята. Докато плискаше лицето си с вода, избягваше визуалния контакт с непознатия човек с кървясали очи в огледалото.

Пени беше най-добрият му приятел, неговата любима. Не искаше да научи по трудния начин, че е станала нещо повече: жената, която бе започнал да обича… и бе загубил.

* * *

— Да тръгваме — разбуди я стискане на ръката.

В полусъзнание, Пени дори не беше чула вратата да се отваря или похитителят й да приближава.

Да тръгват накъде?, чудеше се тя, чувствайки как адреналинът й се повиши от грубото събуждане и внезапно възникналата опасност. Главата я болеше и това забавяше реакциите й.

Ритър я издърпа на крака и я блъсна пред себе си, насочвайки я да върви слепешком към вратата. Тя си даде сметка, че е боса.

Той ще ме убие сега. Това прозрение накара коленете й да омекнат.

Ритър отново я повдигна на крака.

— Върви! — заповяда той.

Чувстваше се особено уязвима без обувки. Ароматът на свеж студен въздух помогна на сетивата й да се изострят. Мъжът я накара да изкачи няколко стъпала. Минаха през стая със скърцащ под и през друга врата. Надеждата се пробуди в нея веднага щом забеляза проблясък от слънчева светлина да пълзи под превръзката на очите й. Беше ли възможно все пак шефът му да не му беше платил и той да я освободи?

Тя се препъна по три стъпала, водещи надолу към двор, където нещо студено и мокро се удари в лицето й. Валеше сняг, а той бе взел палтото и обувките й. Надеждата се изпари, когато си даде сметка за това. Ритър я дръпна, принуждавайки я да спре. Тя го чу да отваря вратата на кола.

— Качвай се.

Просна я върху седалка от студена кожа.

Тя смътно си спомни, че беше докарана до затвора си по същия начин. Поне този път не я беше упоил с хлороформ. Може би съобразителността й щеше да я спаси.

— Къде ме водиш? — попита го, когато той седна на предната седалка и потегли.

Мъжът не отговори.

Легнала на лявата си страна, с ръце, завързани зад гърба, Пени се помъчи да седне. Усещаше, че краката й са свободни, но без обувки беше безпомощна. Или не беше? Все пак имаше вероятност да избяга.

Но пък, от друга страна, той може би очакваше от нея да направи точно това. Щеше да я откара до някое безлюдно място и да я освободи. Тя щеше да бяга, докато някой куршум не прониже главата й.

Не! Мускулите й се стегнаха в знак на протест. Тя отказваше да умре така… като жертва. Трябваше да осуети тази ужасна задача, преди да е станало твърде късно.

Но как? Свободата й бе ограничена. Скърцането на чистачките по предното стъкло й подсказа отговора. Валеше сняг. Пътят беше хлъзгав. Ако Ритър изгубеше контрол над автомобила, можеше никога да не я заведе на отдалеченото място.

С бясно биещо сърце, Пени се снижи на седалката. Бавно, мълчешком придвижи колената си на гърба на предната седалка. Краката й бяха слаби и бавни.

Тя щеше да има само един шанс да го направи правилно. Ако сбъркаше, Ритър щеше да завърже краката й и тогава наистина щеше да бъде безпомощна.

На три, каза си тя.

Едно.

Две.

Три! Пени придърпа коленете си до брадичката, после рязко изпъна крака и заби пети в главата на Ритър. Но мъжът беше с телосложение на вол.

— Какво, по дяволите! — изрева той, привидно спокоен.

Пени се сви. Беше се провалила.

Но колата се отклони и я повали на задната седалка. Ритър неумело държеше кормилото и се стараеше да овладее автомобила.

— Кучка! — изръмжа той.

Гумите занесоха по хлъзгавия път. Гравитацията ги държеше в плен. Движеха се бързо. Прекалено бързо, за да се измъкнат от законите на физиката.

Левите гуми опряха в банкета. Ритър рязко сви наляво и колата се завъртя. Пени се приготви.

Бум! Бяха се блъснали в нещо твърдо. Тя изхвърча към вратата и се удари толкова силно, че въздухът от дробовете й излезе. С шум от разбито стъкло, автомобилът спря внезапно и се разтресе. Тогава започна да се накланя и скърца като че ли в агония. Пени се опита да се задържи на място.

Тряс! Колата се преобърна и като подскочи, се приземи с гумите нагоре. Тя се озова легнала на тавана върху парчета счупено стъкло.

Трябва да се измъкна!, нареди мозъкът й, но бе прекалено зашеметена, за да се раздвижи. Заслуша се в странно шумолене, идващо отпред.

В катастрофата превръзката на очите й се бе плъзнала малко нагоре. Повдигайки глава, тя видя задната страна на облегалката и я използва, за да се освободи от нея напълно.

Изведнъж вече можеше да вижда. Състоянието на колата я накара да извика от ужас. Огледа се внимателно. Китките й все още бяха вързани, но не изглеждаше да е ранена.

Осмели се да надникне над седалката и за пръв път видя добре Ритър. Той бе заклещен под таблото. Кръв се стичаше от устата му, докато се опитваше да говори и да диша едновременно. Това усилваше отвратителното гъргорене.

Пени отвърна поглед без капка съжаление.

Трябваше да излезе. Да намери помощ.

С босите си крака ритна хлътналото строшено стъкло на страничния прозорец. То падна върху нея цяло, но тя успя да го отблъсне и да промуши глава през отвора. Радваше се на студения свеж въздух, който я удари лицето.

С вързани ръце, изпълзя от автомобила като червей и се изтърколи в канавката, при което дрехите й прогизнаха и подсилиха студа. Тя се олюля, борейки се с наклона, краката й бяха слаби и тя зашеметена осъзна, че все още е жива. Жива!

С усилие се измъкна от канавката и се озова на пустия път. Примигна, докато обхващаше с поглед равната селска местност. Замръзнали царевични стъбла и горички бяха единственото, което можеше да види във всички посоки. Със сигурност скоро щеше да мине някоя кола.

Но наоколо бе тихо и неподвижно, като се изключеше падането на снега и звуците, които Ритър издаваше, задушавайки се в собствената си кръв.

Тя напусна мястото на катастрофата, решена да намери къща или друго обитаемо място. Усещаше, че босите й крака скоро ще замръзнат. Снегът се беше натрупал. Мокрите й дрехи започваха да се вледеняват.

Само ако можеше да намери телефон, за да се обади за помощ. Да уведоми Джо и Лия, че е добре. Тя се съсредоточи върху тази затопляща мисъл, за да държи вцепеняващия студ настрана.

Когато над призрачната тишина започна да се носи бръмчене, Пени застина на мястото си и се заслуша със сърце, спряло в гърлото. Моля ви, помогнете ми!

Светлините на камион с осемнадесет колела се появиха от снежната долина зад нея. Той се движеше с темпо, което накара сърцето й да забие ускорено. Тя бързо отскочи от пътя, неспособна да направи знак на шофьора с вързаните си ръце.

В последния момент голямата машина мина в насрещното платно. Той я бе видял.

Пени гледаше как ревящият двигател минава покрай нея и закрещя за помощ. Надеждата й премина в отчаяние, но само за да се зароди наново в момента, в който стоповете светнаха. С рев от намаляващата скорост и свистене на хидравличните спирачки, камионът намали и спря предпазливо много по-надолу по пътя.

Пени се затича.

Брадат непознат скочи от кабината. Пени забави ход, внезапно обзета от съмнение.

— Госпожо? — извика той. Загрижеността в гласа му бе успокояваща. — Добре ли сте?

— Имам нужда от помощ! — призна тя на ръба на нервния срив, тъй като я застигаше ефектът от последните дванадесет часа.

Загрубялото му лице бе олицетворение на ужаса, след като се приближи и я огледа.

— Божичко! — възкликна мъжът със силно подчертан местен акцент. — Вие сте изчезналата Прайс, нали така?

— Откъде знаете?

— Видях ви по новините; чух по радиото. Какво пра’ите чак тук в Пунго?

— Опитвам се да се прибера у дома — каза му с очи, пълни със сълзи.

— Е, аз със сигурност мога да ви помогна.