Марлис Мелтън
Набелязана мишена (2)

Пролог

Северен Афганистан

— Прекъсвам връзката — прошепна Джо в радиостанцията и заедно с тримата морски тюлени под негово командване се отдалечи от пътеката надолу към дефилето колкото може по-безшумно.

Докато се провираха през кипарисовата горичка, която през очилата за нощно виждане сияеше в тъмнозелено, той отброяваше секундите до момента, в който заложеното взривно устройство трябваше да избухне.

— … деветнайсет, двайсет.

Бум! Мощният взрив бе последван от крясъците на бунтовниците талибани — същите, които ги изненадаха от подземните пещери на около четири километра по пътеката. Тюлените се бяха изтеглили, отвръщайки на ожесточения обстрел. Пътят към площадката за кацане се оказа дълъг. Екипировката за нощен бой на четиридесетината мъже, чиито изстрели отекваха оглушително в планинските склонове, утежняваше придвижването още повече.

Тюлените трябваше да захвърлят раниците, за да увеличат скоростта си. Разполагаха само с по шест амуниции на човек и вече бяха изчерпали както боеприпасите, така и силите си, когато най-сетне зоната за кацане се появи пред погледите им.

Тя се намираше на планинско плато, чийто склон бе изпепелен от въздушен обстрел. Храстите бяха изгорени, а земята разровена. Единственият начин да стигнат до нея беше да се спуснат по обраслото с дървета стръмно дефиле и да се изкачат от противоположната страна.

Щом се озоваха в падината, тюлените останаха скрити и поне за известно време в безопасност. Когато гъстият дим започна да се разсейва, изстрелите постепенно се разредиха и в далечината се чуваха само стенания и викове. Вятърът шумеше злокобно в клоните на вечнозелените дървета.

С малко повече късмет тюлените щяха да използват експлозията, за да се изтеглят и да задържат бунтовниците далече от площадката за приземяване.

Тази разузнавателна мисия, мрачно размишляваше Джо, бе прокълната още от момента, в който се поддаде на изкушението да заеме мястото на главнокомандващия Харлан, който имаше треска. Час преди да започнат да се спускат, техни другари бяха огледали планинската местност от хеликоптер, но изобщо не бяха забелязали неприятеля. И което беше още по-лошо, останалите тюлени се намираха далеч от мястото, където беше отрядът на Джо. Иначе щяха да се втурнат да ги спасяват — като орлица, която се стрелва към малките си. Малогабаритните оръдия на хеликоптера можеха да отстранят четиридесетината бунтовници с прецизността на хирургически скалпел.

Принудена да се крие, на групата на Джо не й оставаше нищо друго, освен да се обади за помощ. Ако талибаните не се оттеглеха преди пристигането на хеликоптера или ако — не дай боже — разполагаха с въздушни ракети в арсенала си, то прокълнатата мисия можеше официално да бъде обявена за катастрофа.

Щом стигнаха до дъното на клисурата, той провери предавателя. Беше време. Къри извика помощ по радиостанцията.

— Браво, докладвай — каза в слушалката.

— Къри е тук — прошепна санитарят.

— Смайли — обади се снайперистът.

— Нико — съобщи артилеристът. — Мамка му!

Ругатнята разтревожи Джо.

— Случило ли се е нещо?

— Питам се какво, по дяволите, се стича по крака ми… Мамка му!

Това вече звучеше зле.

— Тръгвайте насам — нареди командирът, съзнавайки необходимостта да събере отряда.

Четирите сенки се раздвижиха едновременно. Нико дишаше тежко. Той се отпусна до Къри, който коленичи да го прегледа. Джо направи същото и веднага прецени сериозността на раната, осветена от джобното фенерче на санитаря. „Мамка му“ не беше точно възклицанието, изскочило в съзнанието му. Нико беше улучен в бедрото, близо до артерията. Ако се съдеше по бледото му лице, вече беше изгубил много кръв. Какво щяха да правят? За да стигнат до зоната за кацане, щеше да им се наложи да изкачат склона с ловкостта на планински кози.

Трябваше да се обадят спешно за помощ, иначе с Нико беше свършено.

Докато Къри трескаво се опитваше да спре кръвоизлива, Джо взе радиостанцията, отдалечи се няколко крачки и се свърза с командващия мисията капитан Лукас.

— Хеликоптерът тръгна към вас — увери го Лукас.

— „Черен ястреб“^[1]? — осведоми се Джо, молейки се да дойде именно тази лека и безшумна машина.

— Не можахме да ви осигурим такъв — мрачно призна командващият. — Изпратихме военен.

Обзет от лошо предчувствие, Джо изключи предавателя. Шумното кацане на тежкия хеликоптер нямаше да остане незабелязано от бунтовниците, останали на пътеката, които, ако се съдеше по начина, по който се бе развила акцията, със сигурност разполагаха с ракетни снаряди.

— Да вървим — нареди той, опитвайки се да звучи оптимистично.

Като командващ офицер, най-важната му задача беше да мотивира хората си и да запази самообладание.

Мъжете бързо му се подчиниха. Къри вдигна Нико на крака и го прихвана под мишница. Смайли взе оръжието на ранения и облекчи товара на санитаря, пред когото стоеше тежката задача да довлече себе си и артилериста до площадката за кацане.

Натоварен с автомата на Нико, Смайли зае позиция. Слаб и подвижен, двайсет и една годишният младеж изскочи от прикритието на дърветата и заизкачва почти вертикалния склон. Щом измина петдесетина метра, се спотаи зад широка скала и вдигна оръжието си, за да прикрие Нико и Къри, които едва се придвижваха след него. Те задминаха позицията му и спряха до самия ръб на каменния блок.

Сега беше ред на Джо. Физически той беше не по-малко силен и подвижен от по-младите мъже, но пръстта се ронеше под грубите подметки на ботушите му. Жилавото му тяло се стегна от усилията да се движи по-бързо към оголените скали, които напомняха скелет на тиранозавър. Помагаше си с ръце. Между оглушителните удари на сърцето си долавяше далечното бучене на приближаващия хеликоптер.

Без съмнение бунтовниците също го чуваха. Хайде, давай, насърчаваше той мислено и машината, и момчетата си. На врага нямаше да му отнеме много време да забележи катерещите се по склона мъже, още по-малко пък четиритонния хеликоптер, кацащ на върха на възвишението. И сякаш за да направят ситуацията още по-сложна, първите лъчи на зората вече сребрееха на фона на тъмното небе.

Смайли трябваше да продължи напред. Отблъсквайки се с крака, той се закатери по склона. С лекота мъкнеше тежките автомати. А хеликоптерът идваше все по-близо и по-близо и раздираше въздуха като хиляди ангелски криле. Всеки момент очертанията му щяха да се откроят на фона на обгръщащия ги мрак.

Нико и Къри се мъчеха да изкачат последните метри. Джо понечи да напусне позицията си, за да помогне на санитаря, когато двамата мъже се подхлъзнаха и се затъркаляха надолу. Той се втурна ужасен след тях.

Хеликоптерът се появи с оглушителен шум, а те все още бяха далеч от площадката.

— Къри! Нико! — подвикна Джо, когато най-сетне ги откри.

— Не успях да го удържа, сър — обясни Къри.

Раненият беше изгубил съзнание.

— Хвани го за краката — нареди Джо и двамата с усилие помъкнаха Нико нагоре по склона.

Но тогава десетина снаряда прелетяха над главите им. „Кучи синове!“ Двамата с Къри се хвърлиха върху Нико. Гранати разровиха земята край тях. Засипваха гърбовете им с пръст и камъни.

Джо усети, че е ранен, и вдигна поглед към хеликоптера. Машината ги очакваше с тревожно ревящи двигатели.

— Да вървим! — изкрещя той, като имаше намерение да изнесат ранения до върха, без да спират.

Нито Нико, нито Къри отговориха. Джо захвърли уредите за нощно виждане.

— Къри! — извика, невярващ на очите си. Черепът на младежа беше разбит, очевидно от паднала отломка от скала. Нагласи микрофона и нареди: — Смайли, слизай долу. И двамата са в безсъзнание.

Вдигна отново поглед, надявайки се хеликоптерът да ги изчака. Сянката на Смайли се мерна бързо точно когато над дефилето прелетяха още четири снаряда.

Джо стисна зъби и залегна. Бум, бум, бум, бум! Целият склон се разтресе. Във въздуха се вдигна стълб от пръст и камъни, които се стовариха като безмилостен дъжд върху гърба му. Когато се надигна, Смайли беше изчезнал. Потърси с ръка очилата за нощно виждане, но и тях ги нямаше.

Последната му надежда беше хеликоптерът. Рампата беше спусната и пристигналите като подкрепление войници притичваха навън, теглейки гранатомет. Джо застана на колене и започна да им маха да слязат при него.

Трябваше му помощ, за да пренесе момчетата, да ги натовари на борда и да ги върне у дома — живи или мъртви. Но това не се случи.

В небето над клисурата като падаща звезда проблесна нов снаряд. Всичко се случи за части от секундата.

В следващия миг хеликоптерът избухна в огнено кълбо. То се издигна като гъба на фона на нощната тъмнина и запрати към командира нажежена струя и дъжд от горящи отломки. Ударната вълна го отхвърли назад, далеч от труповете на Нико и Къри.

Джо усети, че пада.

Стовари се върху земята и започна да се търкаля по отвесния склон. Той се опита да се вкопчи в нещо, но се движеше прекалено бързо, като се удряше в камъни и ниски храсти. Сви се на кълбо и продължи да се преобръща, като се опитваше да предпази главата и крайниците си. После се блъсна в ствола на едно дърво, отскочи и продължи да се търкаля надолу. Успя за момент да стъпи на крака, извърна се и се подхлъзна върху дебелия килим от окапали листа.

Най-сетне спря. Когато с усилие отвори очи, лежеше под един кедър, през чиито клони можеше да наблюдава пламъците от останките на хеликоптера. Стълбове дим се вдигаха към светлеещото небе. Пое си въздух тежко и болезнено. Миризмата на изгоряла плът го накара да изкриви лице в гримаса.

Ликуващи викове се носеха из дефилето, следвани от единични изстрели. Бунтовниците празнуваха победата си.

О, Господи! Исусе Христе!

Нито един човек не би могъл да оцелее след такава експлозия нито в хеликоптера, нито близо до него. Неговите хора или бяха мъртви, или в момента умираха.

Значи това е поражението, помисли си Джо, преди да изгуби съзнание. Беше по-страшно, отколкото си го беше представял.