Марлис Мелтън
Набелязана мишена (3)

Първа глава

Позвъняването на входната врата накара лейтенант Пенелопе Прайс да въздъхне тежко. Току-що се бе отпуснала върху мекия диван с парче пица със сирене в ръка, за да изгледа по телевизията новините в шест. Ръцете и краката я боляха. Заслужаваше малко почивка, след като бе работила няколко извънредни часа във военната болница. Освен своите пациенти, беше поела и тези на другата физиотерапевтка, която излизаше в отпуск по майчинство.

— Дано да не е някой пътуващ търговец — измърмори тя и остави чинията върху страничната масичка.

Докато прекосяваше фоайето на двуетажната къща, затегна колана на хавлиения си халат. Най-вероятно беше съседът й, морски тюлен, дошъл да търси котарака си след завръщане от поредната мисия.

Но през овалния прозорец на входната врата не надзърташе командир Джо Монтгомъри. Беше кралицата на драмата, двайсет и четири годишната й сестра Офелия.

— Здрасти — каза Пени, предусещайки задаващите се неприятности. — Какво има?

В помещението нахлу студен октомврийски въздух и донесе със себе си мирис на сухи листа.

— Ами, налага се да отседна при теб за известно време — отвърна Офелия и хвърли през рамо нервен поглед. — Може ли да паркирам колата в гаража ти?

Пени замислено прибра зад ухото си кичур коса.

— Не можеш да тичаш при мен всеки път, когато скъсаш с поредното си гадже, Лия — смъмри я тя.

— Не е това — увери я сестра й. — Трябва да прибера колата веднага. Моля те.

Именно липсата на обичайната театралност в поведението й накара Пени да отстъпи.

— Е, добре — каза примирено и огледа скептично старата ръждясала бричка. — Изчакай за момент. Трябва да преместя някои неща.

Няколко минути по-късно, след като паркира колата в тесния гараж, Офелия слезе и измъкна от багажника голям куфар.

Пени изсумтя презрително, защото това беше сигурен знак, че сестра й за пореден път не беше платила наема на апартамента си.

— И колко дълго смяташ да останеш? — реши да се осведоми тя, когато вратата на гаража хлопна зад гърбовете им и момичетата останаха на тъмно.

— Не знам — призна Лия. — Нека ти разкажа какво се случи, а после ти прецени сама.

О, Господи, това не звучеше никак обещаващо. Обзета от неприятно предчувствие, Пени я поведе през пералното помещение към тристайната къща, която бе купила с много труд и пестене. Бе очаквала да живее тук със съпруга и децата си, но вече беше на двайсет и девет и още не беше омъжена. И ако сестра й продължаваше да се явява толкова често на прага й, вероятно никога нямаше да може да устрои нормално личния си живот.

Офелия остави куфара във фоайето и се отправи към кухнята, като през цялото време нервно чупеше пръсти.

— Ако си гладна, в хладилника все ще се намери нещо — предложи Пени, загледана в косата на сестра си.

Беше почти като нейната, но подстригана на етажи, с предизвикателен бретон. Докато тя самата се обличаше практично и удобно, малката често прехвърляше границите на добрия вкус, като носеше екстравагантни дрехи в дръзки цветове, украсени с пайети, дантела или мъниста.

— Благодаря, не ми се яде. — Но щом забеляза кутията с пица, веднага си отряза голямо парче.

— Е, какво се е случило? — настоя Пени.

Офелия пренебрегна въпроса.

— Я гледай, не знаех, че имаш котка — подвикна тя и посочи с вилицата към всекидневната.

Котаракът на командир Монтгомъри се навърташе около оставената на масичката чиния.

— Феликс! — скара му се Пени и се втурна да го вземе. — Не е мой. На съседа е.

— Морският тюлен? — вдигна очи към тавана Лия, докато пъхаше в устата си поредната хапка. — Спиш ли с него?

— Не, разбира се — възрази Пени, възмутена от липсата на деликатност у сестра си. — Сега е на някаква мисия. Една от приятелките му трябваше да се грижи за животинчето, но тя не идва достатъчно често, а то обича да си похапва. Нали, Феликс? — продължи, галейки пухкавата глава на котарака. — А сега може ли да се върнем към причината за твоето идване?

Раменете на Офелия увиснаха.

— Ами… първо, туристите вече си заминаха и не изкарвам достатъчно пари като сервитьорка.

— Това се очакваше — каза Пени, която я бе посъветвала да си намери истинска работа още миналата година, когато се бе случило същото.

— Но има и друго — тежко въздъхна сестра й.

Тя вече прехвърляше наум възможно най-лошите сценарии.

— Надявам се, няма нищо общо с дневника на татко — каза почти умолително.

— Опасявам се, че е точно така — тихо призна Лия.

— О, не! Какво си направила?

— Обадих се на Ерик — продължи тя и както обикновено прибегна до стария изпитан номер — неустоимите й тюркоазни очи гледаха тъжно. — Бях малко пийнала и исках да получа някои отговори.

— И какво му каза? — попита Пени, като стисна котарака.

Беше ядосана, че сестра й може би е провалила завинаги шансовете им да получат справедливост.

— Ами, само го питах как може да спи нощем. Не съм го обвинила, че е откраднал рицина или че е убил татко.

— И той какво?

— Нищо. Започна да мрънка и да заеква. Повярвай ми, винаги заеква повече, когато е нервен. А няма от какво да се нервира толкова, освен ако не е уплашен.

Пени гледаше сестра си, като продължаваше да стиска котарака.

— Заплаши ли те? — Не знаеше дали трябва да я зашлеви през лицето, или да се опита да я успокои. — Затова ли скри колата в гаража?

— Казах ти вече. Той дори не може да говори. Само диша в слушалката.

— Диша? Това звучи, сякаш си му се обаждала повече от веднъж.

Лия преглътна с усилие.

— Той ми звъня няколко пъти оттогава. И както вече обясних, мълчи.

По-голямата сестра потръпна, щом осъзна смисъла на казаното.

— О, Господи — измърмори тя.

Лия бе направила пробив и сега си плащаше за това.

— Много съжалявам. — С неприсъщо за нея смущение измърмори тя. — Не знам какво ме накара да му се обадя. Бях потисната.

Тревогата на Пени премина в съчувствие.

— Разбирам те, миличка. И аз бях разстроена — започна да премисля възможностите им. — Е, струва ми се, че за Ерик нищо няма да се промени, след като е научил, че сме се заели с него. Освен ако не изчезне съвсем, от ФБР винаги биха могли да го арестуват.

— Показа ли им вече дневника на татко?

— Не. Срещата ни е насрочена за четвъртък.

— О, Боже — въздъхна Лия и разтри рамене, сякаш й беше студено.

— Радвам се, че се премести при мен за известно време — неочаквано каза Пени. — Най-добре е да сме заедно при това положение. — Не й допадаше мисълта, че сестра й може да седи сама и уплашена.

Лия й отправи благодарна усмивка.

През мъркането на Феликс Пени успя да чуе в новините да се споменава нещо за морски тюлени. Веднага насочи вниманието си към телевизора, като направи знак на сестра си да мълчи.

— … североизточен Афганистан най-голямата катастрофа в историята на Специалните части — съобщаваше женски глас. — Засега известните жертви са шестнайсетте войници на борда на военния хеликоптер и трима тюлени, чиито тела са открити близо до мястото на взрива. Лидерите на талибаните твърдят, че са обезглавили четвърти морски тюлен. Въпреки тези изявления мащабната акция по издирването му продължава. Самоличността на изчезналия не е установена.

Докато говорителката съобщаваше за бомбардировката в Ирак, Пени погледна през прозореца към тъмната празна къща на съседа си и сърцето й се сви от съчувствие. Запита се дали командир Монтгомъри познава лично някого от жертвите. Малкото общество на Специалните сили беше изключително сплотено.

— Мислиш ли, че има нещо общо с твоя тюлен? — попита Офелия, проследила погледа й.

— Не — категорично отсече Пени. — Той има висок офицерски чин. Никога не го изпращат на бойната линия. Но вероятно е виждал някои от загиналите — добави тя, убедена, че трагедията ще го засегне дълбоко.

Когато преди година в квартала се завърна почти напълно парализиран ветеран от войната в Ирак, той саморъчно му направи рампа и му осигури транспорт до болницата. Беше изключително внимателен.

Освен това беше висок, мускулест, с изсветляла от слънцето коса и дълбоки зелени очи. Пени му бе хвърлила око от години, но знаеше, че няма никакъв шанс пред красивите жени, които постоянно влизаха и излизаха от джакузито му. Впрочем почти не си бяха разменили и дума, освен задължителните любезни поздрави.

Той нямаше представа, че тя се грижи за котарака и поддържа двора му чист по време на продължителните му отсъствия.

Със спотаена въздишка си спомни за недоядената пица, взе чинията и я отнесе в кухнята.

— Най-добре да си лягам — подвикна, докато изхвърляше остатъците, за да зареди миялната машина. — Утре ще ставам рано за работа. Мисля, че горе ще намериш всичко необходимо.

— Благодаря — отвърна Лия, стиснала дистанционното на телевизора и прещракваща каналите.

Няколко минути по-късно, когато вече беше в леглото, Пени отново се сети за деветнайсетте мъже, изгубили живота си. Като лейтенант от американската армия и пламенен патриот, сърцето й се свиваше заради тях и семействата им. Помисли си и за изчезналия командос. Дано да е жив, помоли се мислено.

След това, както вече й бе станало навик, се отдаде на фантазиите си за неустоимия съсед. Малкото му име беше Джоузеф, но бе чувала приятелите му да го наричат Монти. За нея обаче той беше Могъщия Джо, който щеше да приеме тази трагедия твърде лично и искрено й се искаше да може да го утеши.

* * *

Тук ще умра, помисли си Джо, като се отпусна в оскъдната сянка на надвисналата над него скала.

Дишаше дълбоко, за да успокои бързите удари на сърцето си. На тази височина въздухът беше изключително разреден. През деня беше горещо, но нощем температурата рязко спадаше и той трепереше от студ в изпокъсаната мръсна униформа.

От безпощадния вятър устните му се бяха напукали и раната от изгаряне на бузата му непрекъснато щипеше. Устата му беше толкова пресъхнала, че езикът се бе подул. Ако не намереше скоро вода, щеше да му се наложи да я краде от войниците, които го преследваха. Нямаше ли да е забавно?

Планът за оттегляне и бягство беше несигурен, което бе още едно недоглеждане в провалената мисия. По-добре да се бе опитал да се промъкне през вражеската линия и да потърси помощ от съюзническите войски, отколкото да се катери по планината Хиндукуш и да търси определеното за изтегляне място. В продължение на четири безкрайни дни бе преследван от бунтовниците, които познаваха терена като дланите на ръцете си. И през цялото време се бе хранил само с гущерите, изтегнали се на припек на скалата.

Много пъти бе на косъм от залавянето. Но страхът от смъртта — особено смърт чрез обезглавяване, с което талибаните бяха известни, го караше да продължава напред. Зоната за изтегляне си оставаше все така недостижима.

Беше попаднал в смъртоносен капан, където нищо не изглеждаше логично. Как можа всичко да се обърка толкова бързо? Защо не му се удаваше да намери изход от този лабиринт на ужаса?

Тътенът от далечни взривове беше единствената му връзка с реалността. Американците бяха предприели ответен удар.

Внезапно из долината се разнесе приглушеното бръмчене на военен хеликоптер. Веднага разбра, че го търсят, и с усилие преглътна сълзите на безсилие.

Нямаше как да даде знак за местонахождението си. Заедно с каската бе изгубил и светлоотразителната лента, която винаги носеше в подплатата й. Бе се лишил от инфрачервеното фенерче, заповядвайки на хората си да захвърлят раниците. Специалният набор за екстремни ситуации, в който се намираше сигналното огледало, бе изхвръкнал някъде, докато се бе търкалял надолу по склона. По никакъв начин не можеше да подаде сигнал за помощ.

Единственият избор бе да продължава напред с риск да бъде заловен, но вече бе на границата на изтощението. Затова лежеше под оскъдната сянка на скалата и жадно поемаше въздух глътка по глътка, всяка от които можеше да се окаже последна.

Дали не изпадаше в делириум? Стори му се, че долавя гласове… Тук, където досега се чуваха само бухалите и вятърът?…

Опита се да се надигне, но едва успя да отлепи подпухналите си клепачи. Успя да освободи ножа, но той се изплъзна от скованите му пръсти.

По дяволите, просто се беше предал.

Гласовете замлъкнаха. Нечии плахи стъпки се приближиха до него.

Бъди милостив, Господи.

С усилие се подпря на лакти. Пред замъгления му поглед се появиха силуетите на двама мъже, облечени в кремави роби и с тюрбани на главите. Ангели?, помисли си с удивление и примигна, за да фокусира образите. Тогава дочу блеенето на овце. Не, пастири.

Те пристъпваха към него предпазливо, като разговаряха помежду си и непрекъснато се оглеждаха наоколо. Единствената дума, която успя да различи, беше „американец“.

Единият от тях протегна нож и той потръпна в очакване на най-лошото. Но това беше неговото оръжие. По-възрастният го сложи на корема му. После бръкна под робата си, извади мях от козя кожа и му го подаде, гледайки го състрадателно.

— Благодаря — успя да прошепне Джо.

Опита се да поднесе манерката до устните си, но ръката му трепереше неконтролируемо.

Непознатият му помогна. Докато поглъщаше живителната течност, потискайки порива да я изпие до капка, възрастният каза нещо на по-младия, който му направи знак да стане.

— Ела.

Джо се поколеба. Кой можеше да му гарантира, че няма да го предадат на талибаните? Сякаш усетил недоверието му, младежът повтори отново:

— Американци.

В сърцето му се запали искрица надежда. Може би, но само може би, те щяха да му помогнат.

* * *

Упорството на Ерик Томлинсън най-сетне беше възнаградено. По време на третото му посещение в апартамента на Офелия Прайс възрастна германка с навита на ролки коса подаде глава през отсрещната врата и попита настойчиво:

— Що звъниш ’секи ден на Лия, кат’ виждаш, че няма никой?

Струя студена пот се стичаше от слепоочията към брадата му, когато я попита с мрачна усмивка:

— Зззнаете ли… кккъде е?

— И ’що трябва да ти казвам? — рече жената и го изгледа подозрително.

— Тттрябва да… пппоговоря с нея — цялото му тяло се бе стегнало от усилието да завърши изречението.

— Не, не знам къде е — отсече германката и понечи да хлопне вратата.

— Чакайте! — Ерик направи рязко движение и я подпря с рамо, за да попречи на жената да се скрие. — Знаете! — изрече обвинително.

Можеше да го прочете по месестото й лице, докато правеше усилие да го избута навън.

— Махай се! Отиде у сестра си, ясно? Няк’ви нейни приятели ще се настанят тук. Само т’ва знам.

Той рязко се отдръпна и вратата се затвори. При сестра си? О, да, по-голямата дъщеря на Дани Прайс. Ерик я харесваше повече от импулсивната Офелия. Ала Соня, съпругата му, харесваше малката. Не е ли красавица?, казваше тя за момичето с червеникавозлатиста коса и тюркоазни очи.

Да, съгласяваше се той, но другата е умна, също като баща си.

Проницателността на Дани почти щеше да провали Ерик преди пет години. Затова и бе умрял, отнасяйки тайната на съдружника си в гроба.

Или поне така се бе надявал.

Офелия Прайс очевидно знаеше истината. Как спиш нощем?, бе го попитала.

И точно след нейното обаждане бе изгубил съня си.

Как би могла да се досети, изпадаше Ерик в мъчителни размишления, освен ако Дани не бе оставил някаква бележка, някаква следа или бе изпратил послание от отвъдното? На по-голямата сестра нямаше да й трябва много време да замеси в случая федералните.

Трябваше да ги накара да млъкнат, иначе всички щяха да съжаляват.