Марлис Мелтън
Набелязана мишена (19)

Седемнадесета глава

В края на един скучен понеделник Пени отвори входната врата на къщата и спря изненадана. Офелия носеше купчина дрехи надолу по стълбите.

— Какво става? — попита я.

— Местя се обратно в апартамента си — обяви щастлива сестра й. — Джени и Джон са си намерили друга квартира. — Ухили се на сестра си, докато сновеше из пералното, и подхвърли: — И така, най-сетне ще ти се махна от главата. Освен това трима души са вече тълпа, не мислиш ли.

Пени потисна руменината, която загря лицето й. Последва Офелия в гаража и забеляза, че вече е напълнила до горе багажника на колата си.

— Освен това — хлопна капака Лия — Вини най-накрая ще се прибере. Когато това стане, ще се радваш, че съм се махнала.

Усмивката, която й изпрати, се стори на Пени пресилена. Неведението и очакването се отразяваха зле на момичето.

— Не мисля, че това е най-подходящото време да се местиш — заразубеждава я Пени. — Хана казва, че ФБР постоянно получавали обаждания, след като ти раздуха историята с рицина. Не може ли да изчакаш, докато хванат убиеца?

— Това може да отнеме месеци — отбеляза Лия. — Плащам наем за празен апартамент.

— Ами преотдай го отново.

— Не мога. Собствениците са бесни, задето изобщо съм го отстъпила. Освен това ми липсват нещата ми, Пен. Имам нужда от своите камбанки, статуетки и фонтани. Имам нужда от положителна чи^[1].

Пени извъртя очи от това непрактично, но пламенно обяснение.

— Трябва да си внимателна — посъветва тя сестра си. — В апартамента ти няма кой да се грижи за теб.

— Шегуваш ли се? Никой не може да мине незабелязан край госпожа Ватър.

— Съседката отсреща?

— Именно.

Пени въздъхна.

— Искам да си вземеш мобилен телефон, да го носиш с теб през цялото време и да сложиш номера, който ни дадоха от щатската полиция, в режим бързо набиране — настоя тя.

— Ще го направя, мамче, обещавам! — каза Офелия, като целуна леко сестра си по бузата. После добави с нарастваща сила на гласа: — Благодаря, че ме изтърпя, и то не само през последните няколко седмици. Знам, че те приемах за даденост през всичките тези години. Никога не съм осъзнавала колко много си правела за мен. И ми се струва недостатъчно да ти кажа просто благодаря.

Думите на Лия предизвикаха изблик на топлота.

— О, скъпа — проплака Пени, прегръщайки я силно.

— Ще ми липсваш.

— Е, аз не се местя на Тимбукту — запротестира по-малката. — Ще съм просто десет мили надолу по пътя. Дори няма да разбереш, че ме няма.

Това, помисли си Пени, бе най-голямото й безразсъдство напоследък.

* * *

Бъз Ритър се вгледа в натрапника през очилата си за нощно виждане. Кой, по дяволите, беше този?

Застанал до чимширения плет, бе чакал с часове точния момент, за да се промъкне незабелязан в апартамента на Офелия Прайс. В дванадесет без десет в комплекса беше тихо. Точно щеше да се измъкне от храстите, когато откъм сенките изскочи някакъв непознат.

Бъз погледна през очилата за нощно виждане, изненадан от откритието, че непознатият не само носи камуфлаж, но е въоръжен с пистолет и нож. Младият мъж почука на вратата на Офелия и зачака. После почука отново. Тъй като тя не отвори, той бръкна в джоба на панталоните си и извади ключ. Може да беше и шперц, тъй като му отне известно време да влезе в жилището.

Бъз измърмори недоволно. Очевидно това беше някой близък приятел, отбил се за едно бързо. И с това бе сложен край на плана му да отвлече Офелия тази вечер, да я разпита и… — завъртя очи при очевидната глупост на шефа си — да я пусне да си върви.

Но миг след това тишината бе раздрана от изстрел. Идваше от вътрешността на апартамента.

— Какво, по дяволите! — напълно объркан, Бъз дишаше тежко.

Той изчака някой да избяга, но вместо това вратата, която бе най-близо до него, се отвори и жена на средна възраст подаде глава навън.

— Офелия! — извика тя, притискайки устата си с ръка.

Сухо листо прошумоля под лакътя на Бъз и жената обърна глава.

— Кой е там?

Тъй като той не отговори, тя се отдръпна и затръшна вратата. Мъжът я чу да тича през апартамента, без съмнение право към телефона.

Проклятие, кипна Бъз и се измъкна от прикритието си. Нямаше да хване Офелия Прайс още сега. А рискът да се навърта наоколо с надеждата да я пипне по-късно същата вечер беше прекалено голям. Има различни пътища към целта, успокои се той. Беше много вероятно другата Прайс да има отговорите, които ги интересуват. Стига да получеше парите си, какво значение имаше откъде е взел информацията.

* * *

Лия спеше с тапи в ушите. Дори ромоленето на фонтана до стената й не издаваше достатъчно приятен шум, който да заглуши виковете и тропането, които неминуемо бяха част от живота в апартамент. Бе забравила колко досадно е това. Престоят у Пени я бе разглезил.

По някаква ирония недостатъкът при ползването на тапи за уши беше, че не можеш да чуеш нищо, и това я изнервяше, тъй като убиецът на Ерик беше на свобода. Но една работеща жена трябваше да вземе необходимата доза сън за красотата си, така че си купи пистолет от една заложна къща, за да го използва като презастраховка, преди да избере спасителния номер 911.

Тази вечер нещо я разбуди от дълбокия сън. Но какво беше то?, учуди се тя и вдигна глава от възглавницата, за да отвори сънените си очи.

С нетърпеливо мърморене, извади восъчната тапа от едното си ухо и се заслуша.

Ето какво било. Странен шум в апартамента й!

Обзета от страх, тя промуши ръка между близките възглавници и стисна пистолета „Колт Командър“, с който бе взела ценни уроци по стрелба. Като насочи дулото към вратата, тя се понадигна в леглото, внезапно обхваната от неувереност. Сърцето й биеше до пръсване.

Замиращият пламък на ароматна свещ хвърляше зловещи сенки върху четирите стени на стаята. Шумът не се чу отново, но инстинктите й подсказваха, че някой се приближава към открехнатата врата. С треперещи пръсти, тя дръпна предпазителя.

Може би трябваше да остане при Пени все пак.

Лекото изскърцване на пантите предизвика внезапен прилив на ужас, от който кожата й настръхна. Вратата зейна отворена и на прага се открои силует на мъж с черна коса и широки рамене.

Лия затвори очи и натисна спусъка.

Бум!

— По дяволите! — изсумтя непознатият, преди да залегне на пода, за да се прикрие.

В първия изпълнен с шок момент тя не можа да повярва, че бе стреляла по човека, когото обичаше.

— Вини! — изпищя, хвърли пистолета настрана и се спусна към краката на леглото си.

Откри го с притиснато в килима лице и с ръце над главата. Щом чу името си, мъжът я погледна. Дори в тъмнината тя можеше да прочете недоумението в очите му.

— Да не си полудяла, дявол да те вземе? — изкрещя той.

Тя се сви от яростта в гласа му.

— Мислих, че си някъде другаде. Улучих ли те?

— Не — Вини се надигна на колене и запълзя към леглото. Лия се дръпна назад. — Изсвистя покрай ухото ми — изръмжа той, докато прескачаше таблата в долния край на спалнята. — Защо не отвори, когато почуках на вратата? Боях се, че ще те намеря мъртва. Господи! Ти се опита да ме убиеш!

Лия лежеше по гръб, а Вини се бе надвесил над нея, суров и ядосан.

— Ти си последният човек на света, когото бих искала да убия — запротестира тя. — Бях с тапи в ушите, не съм те чула да чукаш.

— Значи си глуха и притежаваш пистолет!

— Виж, не знаеш какво става…

— Всъщност знам — поправи я той. — Идвам от сестра ти, с която проведохме дълъг и приятен разговор. Какво, по дяволите, се опитваш да докажеш, като си решила отново да заживееш сама! Че можеш да свършиш мъртва като всяка друга безпомощна жена!?

— Не съм безпомощна! — веднага се обиди тя. — Вземах уроци по стрелба.

— Докажи го — сряза я той, като улови ръцете й и ги вдигна високо над главата. В същото време притисна краката й под нея. Лия се извъртя, но не успя да се освободи. — Къде е пистолетът ти сега? — попита подигравателно.

— На пода. — Започна да се бори по-настойчиво, а той отвърна, като увеличи натиска върху китките й. От очите й изскочиха сълзи, когато извика умолително: — Престани! Защо си толкова ядосан!

Натискът веднага отслабна.

— Мамка му. — Вини издиша рязко и я освободи. Седна назад, преметна крака над бедрата й и попита все още гневно: — Защо не ми каза, че онези полицая са те охранявали?

— Защото вярвах, че ти ще го направиш по-добре.

— Глупости. Ти не ме искаше в живота си, помниш ли?

— Това не е вярно. Имам предвид… тогава беше вярно, но вече не е.

Внезапното му мълчание изискваше отговори. Беше време да е искрена с и него, и със себе си.

— Толкова ме беше страх, че ще се влюбя в теб — призна Лия, без да си спестява нищо. — И все още ме е страх. Случват се различни неща, Вини. Хората се губят. Хората умират, както умря баща ми. Толкова ме е страх от болката, която идва с това.

Тя замълча, защото мъжът улови лицето й между ръцете си, докосвайки я изключително нежно.

— Слушай, Лия — помоли я той. — Знам, че си уплашена. Аз също, но не защото съм по-млад и мога да те преживея. Страх ме е да не те загубя заради някакъв побъркан. Едва не полудях от начина, по който застана пред телевизионната камера — като войник на фронтовата линия. Господи!

— Видя ли ме? — попита тя, доволна от откритието, че той не бе пропуснал първата й изява.

— Беше невероятна. Между другото чия беше шибаната идея да дадат на теб този репортаж?

— На ФБР — призна му спокойно.

— Защо? Защото баща ти е бил жертва?

— Защото аз и сестра ми им дадохме информация, която задейства събитията още от самото начало. Ти сам ли се досети, че Дани Прайс ми е баща? — добави тя. — Или Пени ти каза?

— Сам се досетих. Изглеждаш точно като него.

Това заключение предизвика парене в очите й.

— Толкова много го обичах — прошепна със заглъхващ глас. — Когато той умря, исках и аз да умра. Това ми се отрази толкова зле. Но сега имаме шанса да заловим копелето, което го уби — прибави свирепо. — И ще направя всичко, което зависи от мен, това да се случи.

Вини затвори очи.

— О, Боже. Добре — каза, като я погледна отново. — Разбирам те. Когато мама се разболя от рак, си скъсвах задника от работа, за да се грижа за нея и сестра ми. Така че знам как се чувстваш. Но не е твоя работа да хващаш убиеца на баща си. Откъде знаеш, че няма да тръгне след теб, след като се опитваш да го разкриеш? Заключваш вратата си, взимаш си пистолет и си мислиш, че си в безопасност. Не е толкова просто, мила моя. В момента можеше да си мъртва.

Офелия трябваше да признае, че има право.

— Съжалявам — измърмори тихо.

Той прекара пръсти през косата й, разресвайки заплетените копринени кичури.

— Толкова си красива на светлината на свещите. Не мога да понеса мисълта, че нещо ще ти се случи.

Лия измънка при този комплимент, наклони глава назад и спусна връзките на нощницата надолу по едното си рамо.

— Покажи ми — прошепна тя.

Вини изстена. Той насочи палците си към двете места, които повдигаха фината материя.

— Кога се върна? — попита тя и посегна към копчетата на якето му.

Под бързите й пръсти те мигом се разкопчаваха.

— Тази вечер. Идвам направо от летището.

Той смъкна горната дреха и дръпна силно тениската си.

Страстта се надигна като зараждаща се буря и помете безмилостно и двамата по пътя си. Те се вкопчиха един в друг и впиха устни, което направи по-нататъшното говорене невъзможно.

Остани с мен, помисли си Лия. Винаги и завинаги, остани с мен.

Вини се отдръпна, за да опита вкуса на врата, на ушите и раменете й.

— Миришеш толкова хубаво, че мога да те изям.

— Направи го — заповяда му тя, като разпери ръце и крака, предавайки се символично и доверявайки му се напълно.

Той изръмжа глухо и гърлено. Гъделичкаше голата й плът с наболата си брада.

— През цялото време, докато ме нямаше — каза, накъсвайки думите си с целувки, с които обхождаше тялото й и събираше копринената нощница, — си мислех за теб и… какво искам да правя с теб. Ще… отнеме години и години… за да го свършим.

— Аз за никъде не бързам — прошепна тя, останала без дъх, разтреперена от нетърпение.

— Е, ще видим — засмя се той.

Тя извика от задоволство, когато той сложи устни върху бедрото й. Това беше Вини. Той можеше да я накара да стигне до края за по-малко от десет секунди.

Като че ли за да докаже това, той се хвърли да й разкрива възможностите си.

Звукът на смеха му, докато свършваше, придаде напълно ново измерение на удоволствието й.

— Мислех, че не бързаш — подигра й се той, докато тя се връщаше от рая.

— Не аз съм бързата — настоя тя. — Ти си като вибратор, включен на висока скорост.

— Давай, обвинявай ме — измърмори младежът. — Нямам нищо против.

Въпреки че все още беше с панталони, някак си бе успял да си сложи презерватив и проникваше в нея.

Лия ахна удивена. Тя обви крака около него и се наслаждаваше на усещането, докато той отчаяно се опитваше да стигне по-близо, по-дълбоко. И все пак независимо колко усърдно се стараеха, никога не беше достатъчно.

— Още! — крещеше, повдигайки се към него.

След минути се отпуснаха, застигнати от опустошителните размери на бурята, която разтърси и двамата. Чукане по вратата ги стресна от обзелата ги отмала.

— Полиция! — извика нечий глас. Синята светлина на полицейска кола трептеше по стените на дневната й зад полуотворената врата. — Има ли някого вкъщи?

Вини се ухили, когато Лия ахна смаяна.

— Да не би да си мислеше, че можеш да ме застреляш и да ти се размине? — попита я той, изправяйки се на крака. — Облечи се, а аз ще отворя.

Когато се отправи към вратата, като пътьом махна презерватива и закопча панталона си, на Лия й хрумна, че той е допуснал появата на служителите на реда. Нищо чудно, че я бе любил със скоростта на светлината. Това я развесели.

Тя се заливаше от смях, когато Вини отвори вратата.

 

 

В седем вечерта Пени затвори папката в ръцете си. Бе приключила с разглеждането на лечението на дългосрочните си пациенти, включително адмирал Джейкъбс, чиито колена не се поддаваха на терапията и скоро щяха да имат нужда от операция. Постави документите в таблата за операции, за да ги погледне доктор Хъксли.

После грабна палтото и чантата си, пожела лека вечер на старшината на рецепцията и се отправи към асансьора. Болницата бе тиха, вечерта работеха само стационарът и спешното отделение.

Тя бе на половината път до ескалатора, който отвеждаше посетителите до паркинга, когато светлините в гаража пред нея внезапно угаснаха. Пени почти спря. Заради ранното смрачаване огромното помещение, което обикновено бе добре осветено, беше съвсем тъмно. Тя дори не беше сигурна, че ще успее да намери колата си в този мрак.

В този момент на прага пред нея се появи силует, носещ фенерче.

— Съжалявам, госпожо — извика човекът. — Имаме проблем с прекъсвача. Мога ли да ви помогна да стигнете до колата си?

Носеше униформа на охранител. Облекчена, че има на кого да разчита, Пени забърза към него. Можеше да различи широките рамене и квадратното му лице, но това бе всичко, тъй като мъжът държеше фенерчето насочено към циментовия под.

— Внимавайте с това стъпало, госпожо.

— Благодаря ви. Паркирах до лявата вътрешна стена, ето там.

Непознатият тръгна с бърза крачка, което я накара да подтичва, за да не изостане. Стъпките им отекваха силно в тишината. Пени зарови в чантата си за мобилния телефон. Джо сигурно щеше да работи до шест и половина, както обикновено. Искаше да го попита дали предпочита свинско или пилешко тази вечер. Нека да бъдем честни, смъмри я разумът й. Просто искаш да чуеш гласа му.

— Аз съм дотук — подхвърли на пазача, забелязвайки колата си. С мобилния телефон на едното ухо, започна да рови за ключовете си. — Благодаря.

Докато отключваше бавно вратата, тя се обърна с гръб към него.

— Няма защо.

Нещо студено и мокро удари лицето й и затисна здраво носа и устата й. Мобилният телефон падна от рамото й и издрънча на цимента. Докато се бореше да отблъсне ръката, която й пречеше да диша, Пени удари телефона с токчето си и го запрати под близката кола. О, Господи! Объркването й премина в ужас. Хлороформът попари синусите и замъгли мислите й, но той не можеше да спре пълния й отказ да повярва, че това се случва тук, в добре охраняваната болница.

Трябваше да остане в съзнание.

Но пред очите й се появиха бели петна. Шум, подобен на тракането на влак, ревеше в главата й. Коленете й се удариха в земята и тя разбра, че е победена.

* * *

Джо вдигна звънящия си телефон.

— Командир Монтгомъри — каза, зает с предложението, с което се бе захванал, но тъй като никой не заговори, повтори: — Ало?

Странни звуци отвлякоха вниманието му от работата. Слушаше, мръщейки се на шума, който приличаше на боричкане, завършило с приглушените викове на жена.

Какво… по дяволите…

Трябваше да е шега. Той беше на път да постави слушалката на мястото й, когато звук от тежко дишане достигна до ушите му.

— Кучка — чу да мърмори някакъв мъж. — Къде изпусна шибания телефон! — Последваха още няколко дълги секунди тежко дишане, след което се чу псувня. — По дяволите!

Сигналът изпука и изщрака, сякаш някой бе намерил и го бе грабнал. След това линията замря.

Джо бавно свали слушалката. Сърцето му препускаше. Беше шега, трябваше да е шега. Погледна часовника на стената и изпита неувереност. Пени понякога се обаждаше по това време, когато работеше до късно.

Той отново вдигна слушалката и набра мобилния й номер, окуражавайки се, че се тревожи напразно.

Телефонът й звънеше ли, звънеше, докато се включи гласовата поща. Джо не остави съобщение. Вместо това се обади на секретарката си.

— Вероника, свържи ме с Клиниката по физиотерапия в Центъра за медицина на Военноморския флот в Портсмут.

— Да, сър — отвърна тя с въпросителна нотка в гласа си.

Той се опита да насочи мислите си към текста на предложението пред него, докато чакаше. Но тревогата бе хвърлила мрежа, която държеше мислите му оплетени.

— На трета линия, сър — съобщи Вероника, доказвайки за пореден път ефективността си. Това не беше единственото, което обичаше да показва по коридорите на Спек Опе, но той ограничаваше контактите си с нея до строго професионални. — Старшина Дейвис ще разговаря с вас.

— Дейвис — започна Джо. — Можеш ли да ми кажеш дали лейтенант Прайс вече е излязла от болницата?

— О, да, сър. Тя си тръгна преди около десет минути.

Мамка му. Не това искаше да чуе.

— Благодаря. — Той затвори и отново набра мобилния телефон на Пени и се свърза… пак с гласовата й поща.

Тя винаги включваше телефона си веднага щом си тръгне от работа.

Джо остави листовете с предложението настрана, сграбчи ключовете за колата си и напусна офиса.

Вероника го наблюдаваше въпросително, докато маршируваше през външния офис.

— Имам спешна служебна работа — каза й той. — Кажи на началник-щаба и на старшия офицер, че се е наложило да си тръгна.

— Нещо не е наред ли? — подвикна тя след него.

Някои въпроси не заслужаваха отговори и този беше един от тях. Той профуча покрай нея, озадачен от съмнения и страхове.

* * *

— Гледай ти — учуди се Хана и се обърна от монитора на компютъра към Рейф. — Този, който се обади, е прав.

В четири часа този следобед ФБР беше получило ценно сведение от офицер в централното управление, който твърдеше, че знае какво е общото между четирите жертви на убийствата с рицин. Всички бяха разследвани от Военна прокуратура за инциденти, включващи приятелски огън. На Хана и Рейф им бе отнело само два часа проучване, за да се убедят, че твърдението е вярно.

Рейф поглади с ръка брадичката си, а Хана изчака, мъчейки се да прояви търпение като него.

— Може би имаме мотива — предположи той предпазливо.

Хана се опита да проследи мисълта му.

— Като че ли… някой е решил, че четиримата са виновни, въпреки че трима от тях са обявени за невинни по обвиненията в небрежност.

— Именно.

— Значи търсим някого от централното управление, който може би мисли, че им се е разминало твърде лесно.

— Вероятно — допусна Рейф. — Това е въпрос на отговорност. Ако нашият убиец смята, че водачите трябва да се държат отговорни за грешките, допуснати на бойното поле, тогава имаме мотив. В този случай най-вероятно самият убиец е военен, някой с достъп до разследванията и до информацията за тях.

— Вътрешен човек — съгласи се Хана, мъчейки се да сдържи вълнението си. — Но той трябва да е емоционално замесен в този проблем, за да убие някого.

— Може би е ветеран, който е бил жертва на нехайно командване — предположи Рейф.

— Или е загубил любим човек в инцидент с приятелски огън.

— О — размаха пръст мъжът. — Ако случаят е такъв, то убиецът вероятно е протестирал, преди да започне да отмъщава. Жалбите му би трябвало да са намерили място в новините преди датата на първото убийство.

Хана се обърна, за да попълни молба за информация от техния анализатор, и в този момент телефонът иззвъня. В извънработно време тя обикновено включваше гласовата поща. Но сега нещо я накара да приеме този разговор.

— Специален агент Линдстром.

— Аз съм Джо Монтгомъри — съобщи суров мъжки глас.

Като си представи командира на Лутър, кръвта се дръпна от лицето й. Ако нещо се бе случило със съпруга й…

— Пени Прайс е изчезнала. Пени, не Лутър.

— Къде… къде е била видяна за последно? — заекна Хана, чувствайки се виновна заради обзелото я облекчение.

— В болницата, когато си е тръгнала от работа преди около час. Тя се опита да ми се обади от мобилния си телефон. Чух боричкане, а след това мъжки глас.

— Ти къде си?

— Стоя до колата й на паркинга в болницата.

Говореше с неприкрита настойчивост.

— Идваме веднага — обеща Хана, доловила отчаянието му.

Когато затвори телефона, Рейф безмълвно се изправи на крака и посегна към палтото си.