Марлис Мелтън
Набелязана мишена (8)

Шеста глава

— Вие трябва да сте Монти.

Джо вдигна стреснато поглед от списанието, което разглеждаше, за да убие времето в чакалнята на медицинския център. Веднага бе забелязал възрастния мъж с бастун и треперещи ръце, който наблюдаваше всяко негово движение. Но бе предположил, че старецът е или изкуфял, или потънал в мислите си. И през ум не му бе минало, че се опитва да го разпознае.

— Да, сър. — Отмести списанието настрана. Познаваме ли се отнякъде?, запита се мислено.

— Аз съм адмирал Джейкъбс — представи се непознатият.

Беше облечен в цивилни дрехи, на върха на яйцевидната му глава сребрееха няколко редки кичура коса. Адмирал. Джо веднага скочи на крака.

— Приятно ми е да се запозная с вас, сър — стегнато отдаде чест, на което другият отвърна неохотно.

— Свободно, командир — изсумтя той. — Тук съм в качеството на цивилно лице.

— Бихте ли искали да седнете, сър? — предложи му мястото си младият офицер, въпреки че всички столове наоколо бяха свободни.

— О, не. Когато седя, не се чувствам свободен. Връщат се неприятни спомени от Виетнам.

— Били сте военнопленник, сър?

— Дааа, бях. Прекарах сто и три дни в лагер насред джунглата на Южен Виетнам с потрошени колене. Врагът свали парашута ми.

— Много съжалявам да го чуя, сър — каза Джо, като продължаваше да стои прав. — Ако ми позволите да попитам, как ме познахте?

В продължение на няколко секунди адмирал Джейкъбс мълчаливо се взираше в него с бледосините си очи.

— Направих някои проучвания, синко — отвърна накрая. — Когато умират мои момчета, го приемам лично.

Джо преглътна с пресъхнало гърло. Чувстваше се неловко, че този човек го познава, макар самият той никога да не бе чувал за него.

Старецът присви очи.

— Питал ли си се някога дали има виновен за ада, през който си преминал?

Младият мъж леко се олюля.

— Да, сър — призна и за първи път осъзна, че всъщност обвинява единствено себе си. Ако бе оставил Хърли да си свърши работата или бе отложил мисията с няколко дни, последиците нямаше да бъдат толкова тежки.

— Къде е бил хеликоптерът, когато най-отчаяно си се нуждаел от него? — с дрезгав глас продължи адмиралът. — И кой разумен военен би изпратил такава тежка машина в обстрелвана от бунтовниците зона? — Върху набръчканото му чело нервно запулсира вена. — Това е все едно да седиш насред бойното поле, да размахваш ръце и да крещиш: „Ето ме! Тук съм! Застреляйте ме!“ — От единия ъгъл на гневно изкривената уста запръска слюнка.

Вероятността друг да носи вината накара Джо да изпита едновременно удивление и облекчение.

— Моят син беше в Трето десантно експедиционно обединение — неочаквано каза възрастният мъж.

На Джо му трябваха само няколко секунди да си припомни, че всички от тази група бяха загинали от приятелски огън в самото начало на войната.

— Инцидентът край Насирия — отбеляза той. — Много съжалявам за загубата ви, сър.

Адмиралът кимна с насълзени очи и извърна лице. Санитарят подаде глава иззад вратата, за да повика следващия пациент.

— Адмирал Джейкъбс? Ваш ред е, сър.

Без да погледне събеседника си, старецът напусна помещението.

Джо го изчака да излезе, преди да се отпусне уморено на стола. Възможно ли беше някой друг, а не той да носи вината за катастрофата, отнела живота на толкова хора?

Затвори очи и за пръв път се осмели да погледне открито назад. Седеше пристегнат с колан в многоцелевия вертолет УХ-60 и очакваше омразния скок. Моторът ревеше, въздухът беше разреден, между зъбите му скърцаше пясък. Спомняше си го, сякаш се бе случило вчера.

Като командващ офицер бе прегледал картите заедно с останалите четирима тюлени и през цялото време бе поддържал връзка с щаба по радиостанцията. А от там го бяха уверили, че на върха на планината няма бунтовници, но дори и да имаше, хеликоптерът щеше да бъде наблизо, за да ги измъкне при нужда. Нищо не би трябвало да се обърка.

Джо рязко отвори очи. За няколко секунди се бе поддал на цинизма, който адмирал Джейкъбс се бе опитал да му внуши. Господи, такова изкушение беше да вини някой друг за онази ужасна нощ…

Само че не можеше да го направи. Неговите началници бяха воювали във войната в Залива и знаеха до какви последствия би могло да доведе самолюбието.

Просто бе лош късмет, че онези бунтовници се бяха скрили в пещерите. Лош късмет беше, че хеликоптерът се оказа толкова далече, както и че не успяха да изпратят по-лека и безшумна машина.

Единственият, който можеше да промени събитията от онази нощ, беше той. Друг ден, друг командващ и трагедията щеше да бъде избегната.

 

 

Мобилният телефон на адмирал Джейкъбс иззвъня остро. Пени понечи да му каже, че ползването му не е разрешено в болницата, но премълча. Коя беше тя, че да нарежда на адмирала какво да прави.

— Джейкъбс — изсумтя той и се намръщи, щом физиотерапевтката сви коляното му, след това използва цялата тежест на тялото си, за да изпъне крака.

Щом човекът от другата страна на линията се представи, Пени усети как всеки мускул в старческото тяло се стегна.

— Какво искаш, по дяволите? — извика гневно.

Господи, мислено изстена тя и продължи да сгъва и разгъва коляното му. Никога не бе виждала адмирала в такава светлина. По време на сеансите, които провеждаха два пъти в седмицата, винаги се бе държал възпитано и приветливо. И мълчаливо се зае с левия крак.

— Смятах, че този въпрос е уреден — избухна старецът.

— Свийте крака си, сър — напомни му Пени.

Той се подчини, изцяло погълнат от разговора. Новините очевидно бяха много лоши, защото ръката му здраво сграбчи телефона.

— Сигурен ли си? — попита настойчиво.

От получения отговор брадичката му затрепери.

— Добре тогава. Направи каквото е нужно. — С тъжно поклащане на главата изключи телефона, отпусна се по гръб и притисна сърцето си с ръка.

Пени го изгледа съчувствено.

— Наред ли е всичко, сър? — попита и увеличи натиска върху коленете му.

— Доколкото е възможно — отвърна той със затворени очи. Гласът му звучеше глухо.

Внезапно я обзе съжаление. Горкият човек! Единственият му син беше убит от приятелски огън още в началото на войната и изглежда, никога нямаше да превъзмогне мъката си. Самата тя не можеше да си представи какво означава да изгубиш дете, още повече при такива нелепи обстоятелства.

— Това е за днес, сър — каза меко. — Ще се видим следващата седмица по същото време. И не преставайте да правите упражнения — прибави, като сложи ръка върху неговата.

Кожата му беше толкова хладна!

Тя излезе от кабинета и се отправи към рецепцията, за да вземе картона на следващия пациент. Щом прочете името на Джо, лицето й пламна от смущение. Цял ден бе очаквала този сеанс.

Почука предпазливо и надникна в стаята.

— Добро утро.

Дъхът й секна, когато видя съседа си легнал върху високата маса, облечен само в черни боксерки. Погледът й се плъзна от стегнатия мускулест корем към подутината под него и усети, как цялата настръхва.

— Добро утро — отвърна той, без изобщо да се смути, че го бяха сварили полугол.

— А къде е… ммм… нощницата ви? — отклони поглед тя. По лицето й пълзеше топлина и без съмнение се бе изчервила.

— Не я намерих — подигравателно обясни той, очевидно забавлявайки се с притеснението й.

— Ще донеса няколко — бързо каза Пени и изчезна от кабинета.

Когато се върна, Джо вече лежеше по корем, затрупан с мокри компреси. Санитарят се бе възползвал от отсъствието й и бе свършил работата си. Тя остави нощницата за след сеанса и отново излезе.

Появи се след двайсетина минути.

— А сега искате ли да се облечете? — попита, докато смъкваше изсъхналите компреси.

— Какъв смисъл има? — сънено се обади той.

— Добре — но когато беше с нощница, можеше да се преструва, че е с дрехи, а не почти гол, което беше тежко изпитание за всичките й сетива. — Как чувствахте гърба си? — Придърпа ултразвуковия апарат по-близо, нави ластика на боксерките, изстиска гел и започна да го втрива, наслаждавайки се на гладката му кожа.

— Почти не ме притесняваше в продължение на един ден, но след това спазмите започнаха отново.

— Точно затова трябва да се виждаме повече от веднъж седмично — заяви тя, включи машината и притисна плъзгача към травмираните места.

Обзе я детинско изкушение да изпише върху гърба му думите любов, прегръдка, страст. Той едва ли би се досетил за играта, така че защо не?

Точно седем минути по-късно изключи апарата. Беше нетърпелива да пристъпи към онази част от лечебния сеанс, която обичаше най-много. Повдигна седалката на стола и сложи длани върху кожата му. О, да.

Определението нежен като коприна беше напълно неподходящо за Джо. В него нямаше нищо нежно. Той беше силен, изтъкан от стегнати мускули, от чиято твърдост върховете на пръстите я боляха и въпреки това би го масажирала така с часове.

— Бихте ли разтрили раменете ми още малко? — Сънливият му глас отекна като ехо на собственото й нежелание да прекрати сеанса толкова скоро. — Напоследък ги усещам доста схванати.

Пени импулсивно щеше да отвърне: „С най-голямо удоволствие“, но веднага се сети, че той все още не й се беше извинил за грубото си държане преди няколко дни. Значи имаше пълното право да поиска нещо в замяна.

— Не знам — каза делово. — Стига да се съгласите да направите нещо за мен.

— И какво е то? — леко се извърна Джо.

Тя изви очи към тавана при очевидното недоволство в гласа му. Какво си мислеше, че щеше да го помоли? За секс услуга?

— Да направите фенери от двете тикви, които оставих на верандата ви.

— О! — възкликна той и замълча. — Досетих се, че точно вие сте ги донесли.

— Празникът Вси светии е само след седмица. Миналата година бяхте окачили цели четири. Съседските хлапета ще останат много разочаровани, ако не направите поне два.

— Ще си помисля — каза мъжът неопределено.

— Не е достатъчно — заяви Пени и притисна палеца си към един изпъкнал мускул, за да го отпусне.

— Ммм… — измърмори той едновременно от удоволствие и болка.

— Освен това бихте могли да държите под око по-малката ми сестра Офелия, поне докато съм на работа.

Не беше толкова трудно да се разпорежда, когато беше в такава позиция.

— А, нея ли? — почти ужасен подскочи Джо.

— Напоследък получава анонимни обаждания по телефона — обясни Пени. Защо да не му даде друга тема за размисъл, вместо да се тормози за нещо, което никой не би могъл да промени? И добави: — От мъжа, който уби баща ни.

— Кога се случи това? — объркано попита мъжът.

— Преди около пет години. Татко работеше в една военна химическа лаборатория, където, наред с други вещества, тестваха и рицин. Става въпрос за токсични…

— Знам за какво става въпрос.

— Е, няколко грама рицин изчезнаха преди пет години и малко след това баща ни загина при автомобилна катастрофа. Колата му била изтласкана от пътя. Ние смятаме, че съдружникът му е продал отровата на терористи, а те са премахнали татко, защото е знаел прекалено много.

Джо се надигна, за да я погледне през рамо.

— Разказвали ли сте всичко това на полицията?

Чутото му се струваше невероятно.

— ФБР се зае с разследването.

— И това е нещо.

Той отново се отпусна върху леглото.

— И така? — попита тя и прекара пръсти по раменете му. — Колко силно ви болят раменете?

— Е, добре де, ще я наглеждам — съгласи се сърдито.

— Много благодаря.

С доволна усмивка, Пени се зае с масажа. Никога досега не бе докосвала толкова широки, силни и стегнати рамене. И продължаваше да разтрива мускулите му, наслаждавайки се на стоновете от удоволствие, които Джо не можеше да сподави.

— Господи, наистина ви бива — призна накрая.

— Жалко, че не съм масажистка — въздъхна тя и се протегна за сухи салфетки, за да изтрие излишния гел от гърба му. После сложи малко пудра и с вещи движения я втри в кожата. — Другите пациенти ме чакат — заяви накрая, прикривайки разочарованието си.

Лицето, което се извърна към нея, беше сънливо и доволно.

— Благодаря — каза Джо мрачно. — Кога да дойда пак?

— Да кажем в понеделник — предложи Пени и отхвърли решително мисълта, че той има вид на мъж, който току-що е правил секс.

— Дотогава няма да съм се върнал.

— Ще пътувате извън града?

— Ще отскоча до Флорида — кратко обясни той.

— Ще шофирате или ще пътувате със самолет? — полюбопитства тя.

— Защо са тези въпроси? — изстреля гневно Джо.

— Защото не бива да седите в едно и също положение повече от два часа — хладно отвърна жената.

— Ще стигна със самолет до Орландо, а оттам с кола до Дайтона.

Единият от загиналите морски тюлени беше от Орландо. Беше го прочела в някаква статия вчера. Веднага се досети, че Джо ще отиде да изкаже съболезнования на семейството.

— Ще ви се отрази добре — подметна съчувствено.

Той я изгледа с присвити очи.

— Кое?

— Да отдадете последна почит.

Помежду им настана дълбока, наситена с напрежение тишина.

— Да не би адмирал Джейкъбс да ви е казал нещо? — попита я настойчиво.

— Адмирал Джейкъбс ли? Не. А вие познавате ли го?

— Не, не го познавам. Но той ме познава и както се оказа, вие също — завърши Джо обвинително.

Пени въздъхна и стисна медицинския му картон по-здраво.

— И защо това ви притеснява толкова? — попита, като наблюдаваше с благоговение мрачното му изражение. — Нямам причина да споделям с никого, че вие сте единственият оцелял в онази трагично завършила мисия.

Ето, беше го казала и той не бе отрекъл. Ала болката в очите му късаше сърцето й.

— Съжалявам за случилото се — прибави тихо. — Трябва да е било истински кошмар за вас.

В погледа му отново се появи ужасът, който бе забелязвала и преди. Джо дори не й отговори.

— Бъдете внимателен по време на пътуването — предупреди го тя, като промени темата, за да му спести унижението от проявената слабост. За пореден път. — Ще ви очаквам във вторник.

Излезе безшумно от кабинета, оставяйки го да се бори с демоните си.

 

 

Джо се отпусна с цялата си тежест върху възглавниците на дивана и както винаги се опита да намери забрава. Ако само можеше да изхвърли всички мисли от съзнанието си и да се остави в порочните ръце на Барбара, вероятно щеше да се поотпусне. Но не беше толкова лесно, колкото изглеждаше, дори когато предизвикателната й червена рокля се вдигна над бедрата й достатъчно високо, за да се види, че не носи бельо.

Високата блондинка бе седнала върху него с разтворени крака, притискаше гърдите си към неговите, дразнеше с език шията му и шепнеше страстни думи.

Дали беше променила размера на бюста си? Или просто сравняваше формите й с нечии други?

— О, Монти — изстена жената и се плъзна надолу, за да коленичи в краката му. — Толкова ми липсваше. — Смъкна бавно ципа на дънките му и възкликна от удоволствие, когато намери онова, което търсеше.

Барбара беше опитна и сластна, точно неговият тип. Устата й беше топла, влажна и ненаситна. Това обаче не разпалваше ентусиазма му; особено пък когато тя непохватно започна да му нахлузва презерватив.

Отново се притисна към гърдите му и започна да го целува. Устните й се движеха по брадичката му, по ухото, по бузите.

— Ммм… Обожавам този белег — измърмори и прокара език през набръчканата потъмняла кожа. — Прави те да изглеждаш като много, много лошо момче.

Думите й мигом върнаха всичко в съзнанието му: експлозията, огненото кълбо, хвърчащите около него останки от човешки тела, мощната ударна вълна. Възбудата му изчезна. Внезапно усети повдигане в стомаха.

— Дръпни се — каза й тихо.

Барбара се отдръпна и го изгледа с широко отворени очи. И разбра, че е допуснала грешка.

— Съжалявам — извини се тя.

— Вината не е у теб — насили се да я успокои той. — Просто в последно време изживявам тежки моменти.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не. Благодаря ти. Мисля, че е по-добре да си вървиш.

Невярваща на ушите си, жената пое рязко дъх от обида, скочи от дивана и като дръпна роклята си надолу, затърси обувките си. Джо също се изправи и бързо се отправи към банята.

След като напръска лицето си с вода, се загледа в огледалото. Как една жена би могла да намира този отвратителен белег за привлекателен? Всеки ден до края на живота си щеше да го гледа и да си спомня за хората си, на чиято смърт бе станал свидетел — мъже, които му бяха като братя и синове. Мразеше това сбръчкано петно. Но в същото време за нищо на света не би се подложил на пластична операция. То беше част от него, както онези момчета бяха част от живота му.

Входната врата се затръшна шумно. Джо остави Барбара да си отиде, макар да знаеше, че едва ли ще я види вече. Но това изобщо не го притесняваше. Привличането помежду им беше само физическо и нищо повече. Тя не беше жена, на която би доверил тревогите си.

Тя не беше като… Пени.

Мисълта за съседката го накара да погледне през прозореца на банята. Всички стаи в къщата й светеха. Значи си беше у дома, както и сестра й, която бе паркирала колата си на алеята точно когато Барбара бе позвънила на вратата му.

Внезапно се улови, че е тръгнал навън. Беше обещал да наглежда Офелия, когато Пени е на работа. Доколкото можеше да прецени, и двете момичета бяха застрашени, докато ФБР работеше по залавянето на опасния престъпник. Ако колегата на баща им наистина беше толкова безскрупулен, какво би му попречило да потърси възмездие?

Джо пъхна крака в маратонките, нахлузи едно дънково яке и излезе. Колата на Барбара вече я нямаше.

Беше студена октомврийска вечер. Докато приближаваше къщата на Пени, кръглата луна осветяваше щедро моравата. Тъй като щеше да заминава рано на другата сутрин, сега беше идеалният момент да огледа терена и да вземе всички необходими предпазни мерки.

Дворът на Пени не беше просто оградена поляна като неговия. Докато обикаляше наоколо, видя добре оформените цветни лехи. Ранната слана бе оставила розовите храсти съвсем голи. Ако бодлите им не бяха в състояние да възпрат някой натрапник, то трънливата зеленика, посадена точно под прозорците, щеше да свърши работа.

Стигна до спретнатия вътрешен двор, обзаведен с барбекю, маса от ковано желязо и подходящи столове. Приятната обстановка го изкуши да седне и да послуша цвърченето на щурците в далечния край на градината.

Но в този момент над него се разля светлина и когато вдигна поглед, забеляза, че прозорецът с изглед към залива е отворен. За негова огромна изненада в рамката му съвсем гола се появи Пени и спусна щорите, без да подозира присъствието му.

Главата му се завъртя. Униформата определено бе скривала красивите женствени форми. Тялото му неочаквано се стегна, преди раздразнено да отклони поглед.

Никак не му се искаше да открие, че съседката е привлекателна. Още при завръщането му у дома тя бе разклатила света му — като скачащо в басейн хлапе, което разплисква водата — и оттогава постоянно му беше като трън в петата. Вярно, че му беше физиотерапевт и чудесно се справяше с работата си. Имаше вълшебни пръсти и беше в състояние да облекчи физическите му страдания поне за няколко дни. Но нито имаше нужда, нито искаше да я опознава по-отблизо.

Въпреки това тя настойчиво крадеше от личното му време и си проправяше път в уединеното му, отшелническо съществуване.

Джо се намръщи и отново се зае да проверява сигурността на дома й. Първо изпробва френския прозорец, водещ към вътрешния двор. Беше заключен, но с най-обикновено метално резе. Всеки натрапник би могъл да счупи някой от съседните прозорци и да отвори вратата от вътрешната страна.

Продължи да обикаля и установи, че останалите прозорци и врати са заключени и достатъчно надеждни. Е, поне не беше небрежна.

Чувствайки се задължен да съобщи за слабото място в защитата на къщата, изкачи стъпалата на верандата и почука, като не откъсваше поглед от матираното овално стъкло на вратата, докато чакаше.

Отвори му ужасната Офелия.

— Здрасти — поздрави той, малко объркан от появата й. — Кажи на сестра си да смени резето на прозореца към задния двор. Най-добре да сложи нещо, което се затваря с ключ.

— Добре — отвърна учудено Лия. Беше облечена в копринен халат. — Няма ли да влезете?

Точно това момиче не му вдъхваше никакво доверие.

— Не, благодаря.

— Както желаете — небрежно сви рамене тя, — но в момента Пени пече пай.

Офелия се опитваше да го сближи със сестра си, това му беше съвсем ясно.

— Звучи добре — отвърна той, като се отдалечаваше бързо.

О, не. Пени Прайс не беше негов тип. Предпочиташе връзки с жени, които не разчитат на продължителни и сериозни отношения, а търсят авантюрата и удоволствието, също като него.

— Следващия път.

— Не знаете какво пропускате — подвикна след него момичето, докато Джо почти тичешком се измъкваше от двора.

Нямаше да има следващ път, поне за Пени. Любовниците, които бе имал досега, винаги бяха наясно, че връзката им е само временно развлечение. Така му харесваше и поне докато беше морски тюлен, нямаше намерение да променя положението.

Може би когато се установеше и престанеше непрекъснато да пътува, щеше да потърси онова, на което родителите му се бяха радвали цял живот — едно съвършено съчетание от страст, обич и доверие. Но засега не би подарил сърцето си на нито една жена. Те всички идваха при него заради имиджа му, а не заради него самия. Това не беше основата, върху която искаше да гради бъдещето си, затова предпочиташе изобщо да не полага основа.

Щом се озова в собствената си кухня, завари Феликс да очаква вечерята си. Нахрани котарака, след това отвори барчето с напитките.

— Май ще прекараме тази вечер само в мъжка компания, приятелю — каза му той. — Ти, аз и „Джак Даниъл“.

Наля си чаша уиски и я изпи наведнъж. Усещаше всяка пареща глътка в гърлото и стомаха си. Образът на Пени, застанала гола на прозореца, започна леко да избледнява.

Напълни чашата втори път, за да го прогони съвсем.

Ала от собствен опит знаеше, че спомените имат способността да връхлитат в най-неподходящия момент. Оставаше му само да се надява, че ще успее да се напие до безсъзнание. Така поне нямаше да сънува.