Марлис Мелтън
Набелязана мишена (22)

Двадесета глава

Вечерта в Деня на благодарността на националното летище Норфолк беше лудница.

— Не мога да повярвам, че военноморският флот ме изпраща с граждански полет — дразнеше се Пени, следейки в монитора отпътуващите, отменените и закъснелите полети. — Я виж ти. Все пак е навреме — удиви се тя.

— Моят също — каза Джо, вперил поглед в друг екран.

— Предполагам, че това ни слага сред късметлиите — отбеляза саркастично тя.

Бяха прекарали последния час разглеждайки магазините за подаръци и слушайки негодуванието на пътниците наоколо за закъснелите им полети. Тайно се бе надявала нейният да бъде забавен, което щеше да й даде повече време с Джо, чийто самолет щеше да излети след три часа. Той бе достатъчно мил да дойде по-рано само за да я изпрати.

Реалността на предстоящото й заминаване оставяше стоманено усещане в стомаха й. Не бе готова за това.

— Е — каза той с неохота, — предполагам, че е по-добре да отидем до твоя терминал.

Пренебрегвайки факта, че ще пътува с униформа, Пени улови ръката му и се притисна към него. Защо не? Това можеше да е последният път, когато щеше да има възможност да го прегърне. Отправяше се към военна зона. Животът й не беше гарантиран.

Докато проправяха пътя си през охраната и тълпата, гласове по интеркома обявяваха отпътуващите и закъснелите полети. Пищяха бебета. Обезумели пътници спореха с персонала на гишетата.

Напрежението във въздуха се просмука през тънката кожа на Пени, връзвайки стомаха й на възел. Странно, въпреки че се отправяше към Вашингтон, а след това към Ирак, не нейното физическо състояние я притесняваше. Можеше да усети как напорът на надвисналата над нея тъга разбива стените на сърцето й.

Да, идеята да направи това беше нейна, за да се спаси от потенциалното разочарование. Но с всеки следващ миг все повече не й се искаше да продължи напред.

Щеше ли да го намери в обятията на друга жена, когато се завърне? Тази мисъл я убиваше. Как можеше той да полудее по нея, да прави любов с нея, да се грижи за нея така, както го бе правил през последните седмици, ако не обичаше само и единствено нея?

— Виждаш ли място, където да седнем? — попита я Джо, когато забавиха ход до нейния терминал.

— Не искам да сядам — призна тя, притискайки корема си с ръка.

С проницателен поглед, Джо сложи пътническите им чанти в краката си и я придърпа към себе си, придържайки я здраво.

Сълзи бликнаха от очите на Пени, когато се предаде на утешението му. Нямаше друго място на света, на което би искала да бъде, освен тук, с глава на гърдите на Джо, слушайки ритмичното биене на сърцето му, вдишвайки чистия му мъжки аромат. Това бе всичко, от което се нуждаеше, за да е щастлива.

Колко плашещо беше това.

— Боже, ще ми липсваш, Пен — каза той пресипнал, прегръщайки я дори по-силно.

Като фон се чу първото обявяване на нейния полет.

Той звучеше толкова искрен. Прониквайки в дълбочината на чувствата му към нея, Пени се изсмя с насълзени очи.

— Да, бе. След пет дни ще ме забравиш. Познавам те, Джо Монтгомъри.

За нейна изненада той повдигна брадичката й. Тя затаи дъх при вида на намръщеното му лице и страстта в очите му.

— Не мисля — изрече тихо. — Защото самият аз току-що го разбрах.

За нейно удивление прекара пръсти през косата й, разхлабвайки кока на тила й, и я целуна яростно.

Потънала в страстната му милувка, Пени не можеше да мисли. Той продължаваше да я целува, без да обръща никакво внимание на тълпата, редяща се за качване в самолета.

Какво бе разбрал току-що? Какво се опитваше да й каже?

Тя вкусваше страстната му целувка и я поглъщаше като цвете слънчева светлина. Светът й се въртеше около него. Би му позволила да я целува вечно, но най-сетне той се отдръпна и повдигна глава.

Неколцина пътници ги аплодираха, но Пени бе твърде зашеметена, за да я е грижа.

— Сега върви — каза Джо пресипнал, със зачервено лице и насълзени очи. — Върви да вършиш добрини за другите, Пенелопе Ан Прайс. Но по-добре да се върнеш при мен вкъщи невредима. Това е заповед — добави сериозно.

Пени се опита да отвърне. Надеждата пусна корени дълбоко в сърцето й.

— Тъй вярно, сър — успя да отвърне приглушено.

Замаяна, пое ръчния багаж, който той повери в ръцете й. Покорно стъпи на бързо движещата се пътека, търсейки бордовата карта и документа си за самоличност.

Те продължиха да се гледат, докато стюардесата не взе билета й. Джо помаха с ръка за довиждане с умислено изражение, което я трогна.

— Обичам те, Джо! — изкрещя тя в последния момент.

Очите й блеснаха, а смайването замени тъжното му изражение.

С пламтящо лице и опасявайки се от последиците на порива си, Пени се обърна и се понесе надолу по подвижната стълба.

Ако това не накараше Джо да се затича, тогава може би нищо не би могло.

О, Боже, моля те, нека той да ме чака, когато се върна.

* * *

Когато Вини паркира пред редица къщи в източната част на Филаделфия, Лия изтри потта от дланите си. Имаше чувството, че стъпва на чужда планета, където сградите са прилепени една до друга и негостоприемният студен вятър носи боклуци.

— Коя е вашата къща? — попита тя.

Усещаше напрежението в корема си.

— Ето я там.

Той посочи масленожълта сграда с лющеща се боя и изкривена предна веранда.

Лия преглътна с усилие. Дали фактът, че двамата с Вини са от различни светове, щеше да повлияе на съвместното им бъдеще?

Той изключи двигателя и улови несигурния й поглед.

— Обичам те — наведе се и допря чело до нейното. — Не се притеснявай. Сто пъти ти казах, че ще те харесат.

— Щом казваш — въздъхна тя.

Едва бяха слезли от колата, когато входната врата се отвори с трясък. Тъмнокосо момиче се затича по стъпалата на верандата и с вик на задоволство се хвърли в обятията на Вини. Докато той я въртеше, Лия осъзна, че съществото с буйни коси е петнадесетгодишната му сестра Изабела.

— Бела — каза той, пускайки я на земята. — Искам да те запозная с някого. Това е Лия.

Черешовите очи се разшириха, преценявайки я.

— Здрасти — каза Изабела срамежливо.

Бе слабичка, само кожа и кости, но тялото й тепърва щеше да се развива.

— Приятно ми е да се запознаем — измърмори Лия.

Мрази ме, помисли си тя.

Входната врата се отвори отново и тя се стегна, очаквайки нещо още по-лошо.

— Винсенте! — извика жената и хукна към тях с разперени ръце.

Здрава и тъмнокоса, с едва забележими сребърни нишки в косите, майката на Вини го погълна в прегръдката си. Целуна го силно по двете бузи, а след това го отдалечи от себе си, без да го пуска.

— Винсенте, синчето ми — пропя жената. — Всеки път, когато те видя, си все по-красив.

— Мамо, моля те — смути се той, изтръгвайки се от ръцете й. — Искам да се запознаеш с Лия. — Той улови ръката на Лия и я дръпна до себе си. — Това е жената, за която ти разказах. Помолих я да се омъжи за мен.

Майката и дъщерята ахнаха. Градският шум като че ли се усили пропорционално на внезапно настъпилото помежду им мълчание.

— Боже мой — въздъхна майка му и погледът й се насочи към лявата ръка на Лия.

Изглеждаше ужасена.

Вини постави ръка на раменете на годеницата си. Устата й бе пресъхнала, сърцето й препускаше. Тази любов бе обречена. Но тогава…

— Добре дошла! — извика майката на Вини. Улови главата на Лия и я целуна по двете бузи, след което добави: — Винсенте ми е разказвал толкова много за теб. Трябваше да се досетя, че ще ти предложи да се ожените.

— Благодаря — промърмори Лия едновременно смаяна и объркана от внезапно проявената топлота.

Тя погледна Вини за обяснение.

— Какво ти казах? — присви рамене той.

Час по-късно Лия, Вини и Изабела седяха около малка кухненска маса, която Роза, майката на Вини, бе покрила с дантелена покривка. Изваждайки бутилка вино и кристални чаши, тя почете с тост годежа им, а след това се хвърли в трескаво готвене.

— Любов! — каза с въздишка, надвесена над врящия сос за спагети.

От време на време поглеждаше Лия и Вини, които седяха, допрели рамене, и попиваше очите си с края на престилката си. Изабела, която бе преодоляла срамежливостта си, ги заливаше с новини от социалния си живот.

— Защо дружиш с толкова много момчета? — прекъсна я Вини строго. — Момчетата носят само неприятности. Стой настрана от тях.

Изабела извъртя очи.

— Вече не съм малко момиче, Вини — осведоми го тя.

— Напротив. — Той се наведе над масата, за да й отправи непреклонен поглед. — Докато си ми сестра, ти все ще си малко момиче.

— Стига, Изабела — обади се Роза откъм печката. — Остави Вини да говори. Работиш ли, скъпа Лия? — попита тя.

— Репортер съм в една новинарска телевизия — отвърна младата жена.

— Ще стане известна, мамо — вметна Вини. — Още в първия си репортаж разкри убиеца с рицина. Нали знаеш, онзи, дето отровил четирима висши офицери, замесени в случаите с приятелски огън.

— Четох за това във вестника — обади се Изабела.

— Ти пък защо четеш вестници? — смъмри я Вини. — Не ти трябва да знаеш какво пишат там.

Сестра му погледна Лия и въздъхна.

— Как се справяш с него? — попита тя.

— Родителите ти трябва да са много горди с теб — обади се Роза в същото време.

Тъга прониза сърцето на Офелия, забавяйки отговора й.

— Тя няма родители, мамо — поясни Вини с онзи нежен тон, който я караше да иска да изпълзи в скута му.

— Какво!

Роза изпусна черпака в тенджерата.

Докато Вини обясняваше, че майката на Лия ги е изоставила, а баща й е бил убит от онзи с рицина, тя цъкаше с език и мачкаше престилката си. Сълзи тръгнаха по страните й, а Лия усети как собствените й очи парят.

— Бедното дете! — възкликна бъдещата й свекърва и се приближи до Лия, за да я целуне още веднъж по двете бузи. После заяви: — Вече аз ще съм твоята майка.

— Охо, и още как — измънка Вини под носа си.

Роза размаха пръст към него.

— Ти мълчи! — скара му се тя. — Всяко момиче, което ще се омъжва, се нуждае от майка. Кога е датата на сватбата?

Вини и Офелия се спогледаха.

— Все още не сме я определили — бързо отвърна момичето.

— Кариерата й тъкмо започва — обясни Вини. — А и аз трябва да реша дали ще остана в армията, или ще постъпя в колеж.

— Разбирам — каза Роза разочарована и се върна към бъркането на соса. — В такъв случай тази вечер Лия ще трябва да спи в стаята на Изабела — обяви категорично.

— Мамо! — запротестира Вини.

Лия прикри киселата си усмивка зад чашата с вино. В отделни стаи или не, Вини щеше да намери начин да бъде с нея.

Докато закачките продължаваха, усещане за благополучие се прокрадна в сърцето й. Странно, но в тази непозната обстановка, обградена от хора, които бе видяла за първи път само преди малко, тя изведнъж се почувства у дома си.

* * *

Докато се качваше по стълбите на къщата на Гейб Рено на плажа, Джо се чувстваше като самия чичо Скруч. Несекващите звуци на веселие, които се носеха наоколо, почти го накараха да се върне. Но беше Бъдни вечер. Като командир на празнуващата компания бе длъжен не само да присъства на купона, но и да се престори, че се забавлява.

Лай на лабрадор и тийнейджърка с изкуствена усмивка, тоест дъщерята на Гейб, отговориха на силното му чукане по вратата.

— Добро момиче — обърна се Малъри към кучето, което покорно седна на прага. — Здрасти — поздрави тя Джо, когото познаваше от преди няколко седмици, когато семейство Рено го бяха поканили на вечеря. — Обзалагаха се дали ще дойдеш.

— Така ли! — Бе се научил да очаква всичко от Малъри. — Предполагам, че напоследък съм голям мърморко.

— О, не се притеснявай — каза тя. — Не си единственият.

Нямаше време да размишлява какво означава това. Гейб Рено се появи иззад ъгъла и каза:

— Малъри, престани да му надуваш главата и го покани вътре.

— Виждаш ли какво имам предвид? — изсумтя тийнейджърката, отстъпвайки назад, за да пусне Джо да влезе.

Появи се и Хелън, жената на Гейб.

— Толкова се радваме, че успя да дойдеш — каза тя, поемайки от ръцете му бутилката с шери, която й подаде. — О, това е точно за вечерята, която правя.

Джо не можеше да повярва колко е наедряло добре сложеното й тяло.

— Леле, бебето май е пораснало много за последните три седмици — отбеляза той.

— Знаеш ли, и аз го забелязах — отвърна тя иронично, понесла шерито в кухнята.

— Ще взема палтото ви, сър — каза Гейб. — Мисля, че познавате почти всички тук — добави, когато го въведе в огромна стая с високи тавани. Осветената с множество лампички елха хвърляше черешов блясък върху гостите. Коледна музика звучеше тихо за фон. — Но като се позамисля, май не сте се срещали с нашия бивш главен началник Себастиян Леон. Себастиян, това е новият ни командир, Джо Монтгомъри.

Слаб мъж с тъмна кожа стана от фотьойла и му протегна ръка.

— За мен е удоволствие, сър — каза след здраво ръкостискане и продължи с подчертан английски акцент: — Почти съжалявам, че се пенсионирах. От онова, което ми разказаха, щеше да е удоволствие да работим заедно.

— Чувал съм добри неща за вас — отвърна Джо откровено.

Себастиян Леон, известен като „човека пясък“, беше истинска легенда за своето време.

— Това е жена ми Лейла с дъщеря ни Исме — представи слабата брюнетка на дивана мъжът. Бебето беше само бузи и блестящи черни очи. — А това у старши офицера е близнакът й.

Джо забеляза Соломон Макгуайър да седи с кръстосани крака на пода, гъделичкайки пищящото от радост бебе по коремчето. Нежното отношение към детето промени цялата му представа за него само за броени секунди. Кой би могъл да предположи, че човекът си имал слабост?

— А с началник Макафри се запознахте снощи — добави Гейб, все още в ролята на домакин.

Джо кимна към снайпериста, когото бе освободил от отряда предната вечер, за да може да прекара последните четири години от службата си с любимото момиче.

— Сър — обърна се офицерът с коса, вързана на конска опашка. Той свали ръката си от раменете на жената до себе си и я представи на Джо. — Това е Сара — каза той, произнасяйки името й с благоговение и западен акцент. — Пристигна със сина си снощи, за да ми подари най-прекрасната нощ в живота ми, сър.

Слабата блондинка със синьо-сиви очи му отправи срамежлива усмивка.

— Много ви благодаря — обади се тя и го погледна по същия начин, по който го гледаше Пени, сякаш можеше да види истинския Джо. — Направихте Чейс толкова щастлив. Мен също, разбира се — прибави тя и се изчерви.

От това, което Джо бе чул за живота й, тази жена заслужаваше малко радост.

— Не ми благодарете — възпря я той, чувствайки се неловко. — Лейтенантите Рено и Линдстром настояха за ранното му освобождаване.

— Но вие не сте се възпротивили — настоя тя.

Вярата й в него отново го накара да се сети за Пени.

Господи, колко му липсваше!

Звънецът иззвъня, кучето се разлая и Гейб отиде да посрещне закъснелите гости.

— Ето ви и вас. Бях започнал да си мисля, че няма да дойдете — чу думите му Джо.

— Вината за закъснението е моя — провикна се познат глас.

Секунда по-късно Хана Линдстром влезе в голямата стая в тъмночервен костюм, който подхождаше на огненочервената й коса.

— Не са ти се обадили от офиса, нали? — попита я Хелън, която се появи с поднос с глазирани коледни сладки.

— Не, имах пристъп на сутрешно неразположение — съобщи Хана и продължи намръщено: — В осем часа вечерта, представи си!

— Хей — смъмри я съпругът й. — Развали ми изненадата. Щях да му дам чорапа с подаръка ми.

Подаде на Гейб лентичка от тест за бременност.

— По дяволите, синко — възкликна Гейб. — Мислех, че двамата едва сте започнали да опитвате.

Лутър сви огромните си рамена.

— Просто дадох най-доброто от себе си — каза той с убийствена усмивка.

Хана го сръга, въздишайки ядосано.

— Оу! — изпротестира той.

— Престани да си приписваш всички заслуги. Ние сме тези, които трябва да свършат цялата работа, нали, Хелън!

Грабна бисквитка от подноса, който домакинята носеше покрай нея.

— Точно така — съгласи се другата. — Всичко се свежда до женската сила на духа. Вие, момчета, участвате само в ездата — подхвърли, подавайки подноса към Себастиян, а след това и към Соломон Макгуайър.

— Каква езда! — измърмори Гейб под носа си. — Не съм го правил от седмици.

Е, Джо вече знаеше защо началник-щабът му е кисел. Усети, че се усмихва.

— Чакай само да те застигнат прословутите безсънни нощи — предупреди го Лейла от дивана. — Дори не се опитвайте да се правите на героини, дами. Среднощното ставане е измислено само за бащите. Себастиян му се наслаждаваше, нали, скъпи?

— Нощем мислех, че близнаците никога няма да заспят — отвърна мъжът, без всъщност да отговори на въпроса.

— Човече, нямам търпение! — Лутър сграбчи жена си и погали плоския й корем. — Кога ще изглеждаш бременна, а?

— Това не е дух в бутилка, скъпи — отблъсна ръката му тя. — О, Хелън, не ми казвай, че си приготвила прочутите си коктейли, след като не мога да пия.

— Не си единствената, скъпа — отвърна приятелката й.

— Да, но ти почти си излязла от това положение — отбеляза другата, загледана в обиколката на талията й. — Божичко! Кога ще се ражда това бебе?

— Вчера. Може ли да не говорим за термина?

— Сладките ти са страхотни — любезно смени темата гостенката.

Прозрение прониза съзнанието на Джо. Неговото момиче трябваше да бъде тук. Видение на бременната Пени проблесна в главата му. Със спираща сърцето увереност осъзна, че го иска повече от всичко на света. Очакваше тази мисъл да го ужаси, ала вместо това тя го развълнува както нищо друго досега.

— Хей, Джо, поддържаш ли връзка с Пени?

Изненадан да чуе името й, докато бе подвластен на видението си, Джо срещна въпросителния поглед на Хана.

— Разменихме си по няколко имейла — отвърна той.

Колко пъти му се бе искало да й напише: Каза ли, че ме обичаш? Терминалът бе толкова шумен онзи ден. Ами ако не я бе разбрал правилно, чувайки само онова, което му се искаше? Имейлите й през последните четири седмици просто разказваха какво й се е случило, без да му дават каквато и да е надежда, че тя таи дълбоки чувства към него.

— В такъв случай следващия път, когато й пишеш, й кажи, че адмирал Джейкъбс се е признал за виновен, така че няма да се наложи да свидетелства на делото му.

— Чудесно — зарадва се Джо. — Знам, че не го очакваше с нетърпение. Но не е нужно да й пиша. Утре се прибира — добави той. — Ще й го кажа лично.

Изречени на глас, на тези думи накараха сърцето му да забие ускорено и дланите му да се изпотят. Тъй като се бе отдал на работата си, за да забрави колко много тя му липсва, не бе разбрал как времето, през което бяха разделени, бе почти изтекло.

Какво ли щеше да бъде да се видят отново очи в очи след всички тези седмици? Намираше огромна промяна в себе си. Пренареди приоритетите си, което му действаше като движеща сила, за да достигне до най-важния момент в живота си.

Не можеше да повярва, че най-сетне, въпреки всички несгоди, е намерил любов, толкова чиста и силна, колкото тази на родителите му. Не трябваше да разочарова очакванията им повече, търсейки тръпки и забежки, за да държи надалеч мислите за живота си, изпълнен със самота. Повече нямаше да бяга. Да има Пени, бе всичко, от което се нуждаеше.

Соломон Макгуайър стана от пода. Все още държейки бебето в ръка, той загреба шепа ядки от масичката за кафе.

— Сър, имате ли предвид някой снайперист, който да заеме мястото на началник Макафри? — попита той.

— Да, имам — отвърна Джо. Беше го обмислил много добре. — Името му е Шон Харлън, викат му Харли. Най-добрият началник, с когото някога съм имал честта да работя.

— Харли — обади се началник Макафри. — Да, знам го. Страхотно момче. Истински пич. Добре де, съжалявам — извини се той на Сара, която го смушка с лакът.

— Така е — съгласи се Джо.

Въпросът беше дали Харли ще поиска въобще отново да работи с него. Бе му изпратил неофициално запитване и все още не бе получил отговор.

Соломон удостои Джо със странния си немигащ поглед, докато дъвчеше ядките.

— И аз познавам Харли — обади се той.

Нещо в тона му секна притока на въздух към дробовете на Джо. Двамата си размениха продължителен поглед и Джо осъзна с безпокойство, че старши офицерът е наясно, че той е оцелелият, заел мястото на Харли в онази ужасна съдбовна вечер.

Мъжът изсипа останалите ядки в устата си и кимна, сякаш да потвърди предположението му.

— За него ще е чест да работи за вас — прибави той неочаквано.

Невидима тежест сякаш падна от гърдите на Джо, улеснявайки дишането му.

— Мислиш ли?

— Много командири забравят какво е да си на бойното поле — продължи Соломон. — Но не и вие, нали, сър.

— Не — заяви другият твърдо. Увереността на старши офицера предизвика признателността му. — Благодаря — продължи той, питайки се дали и останалите знаят. Огледа се и установи, че всички са се обърнали към него. Нито един не изглеждаше да го съди така, както сам се осъждаше.

Пени бе права. Повече от всеки друг командир той знаеше какво да очаква от хората си.

Да мисли отново за нея, предизвика у него усещане, подобно на скачане от самолет, само че по-хубаво. Утре щеше да проучи посоката на вятъра и да рискува всичко, най-вече сърцето си.