Марлис Мелтън
Набелязана мишена (5)

Трета глава

Лия установи, че тухлената фасада на централата на ФБР изглежда точно толкова плашеща, колкото си бе представяла. Вероятно това се дължеше на факта, че отвсякъде бе обградена с бетонни бариери и наблюдавана от десетки охранителни камери. На входа обаче не прекараха голямата й ръчна чанта през скенер. Само поровиха из нея и взеха флакона й с невропаралитичен газ и двата мобилни телефона на сестра й. Бродираните й дънки и дълбоко изрязаният потник в коралов цвят бяха посрещнати с мълчаливо неодобрение.

В обстановка, където условията и правилата, на които обикновено се присмиваше, се спазваха безпрекословно, тя се чувстваше като риба на сухо. Едва не избяга от сградата ужасена, когато откри, че специалният агент, дошъл да я вземе от чакалнята, беше жена почти на нейната възраст, с огненочервена коса и любезна усмивка. Беше облечена в костюм с цвят на мед, чийто стил много се доближаваше до нейния собствен.

— Здравей, аз съм специален агент Линдстром — протегна й ръка тя. — Но можеш да ме наричаш Хана.

— Офелия Прайс. — Стана от мястото си посетителката. Жената беше толкова висока, че я караше да се чувства съвсем дребна. — Идвам вместо сестра си Пенелопе. — Забелязала учудено повдигнатите вежди, поясни: — Кръстени сме на бабите си.

— Аха — измърмори агентът. — Ела с мен, ако обичаш.

Тя придружи момичето от рецепцията до една отдалечена стая с размерите на килер.

— Тук провеждаме разговорите — каза жената, като се настани зад бюрото и направи знак на Лия да седне на един от двата стола. — Чаша кафе? — предложи и кимна към кафеварка, поставена върху поднос.

— Не, благодаря. И без това съм нервна.

— Няма причина — увери я Хана и подпря едни в други дългите си пръсти. — Е, какво мога да направя за теб?

Лия отвори чантата си и извади дневника, който сестра й бе поръчала да донесе. След това измъкна лист хартия от голям бележник и го разгърна.

— Баща ни почина преди пет години, след като колата му бе изхвърлена от пътя. Обстоятелствата около инцидента бяха много подозрителни, но нищо не беше предприето. А наскоро Пени откри това в дневника му. — Тя подаде листа през бюрото.

Специалният агент го разгледа подробно с ябълковозелените си очи.

— Кой е този Ерик Томлинсън? — попита накрая.

— Беше партньор на татко. Работеха заедно в една биотехнологическа лаборатория на военновъздушните сили в Лангли.

Хана кимна, за да покаже, че е знае мястото.

— Точно преди смъртта му от там изчезна силно токсичната отрова рицин. Медиите доста шумяха около случая.

— Рицин — повтори жената с жив интерес. Присвивайки очи, тя продължи да чете. — „… шейсет и четири хиляди долара са били преведени тази сутрин в специална сметка…“ Но защо баща ти е запазил този документ?

— Защото подозираше, че Ерик е продал рицина. Пише го на последните страници от дневника му. — Отвори на нужното място и показа на агента. — Сестра ми смята, че след като е открил имейла, се е скарал с него и му е дал срок да оправи нещата. — Докато говореше, нещо стягаше гърлото й. — Ала Ерик е предпочел да прикрие престъплението си.

Агентката вдигна поглед от изписаните на ръка страници, погледът й накара Лия да се притесни, че подозренията й ще бъдат посрещнати с насмешка.

— И това е станало преди пет години?

— Да. Проблем ли е?

— Ако става въпрос за предумишлено убийство, няма давност, така че нищо не би ни попречило да повдигнем обвинение — обясни Хана. — Проблемът е докъде би могло да ни отведе едно такова дело.

— Пет години не са малко време.

— Можеш ли да ми кажеш къде загина баща ти?

— Някъде близо до Моргантаун, Западна Вирджиния. Беше в служебна командировка.

— Имаш ли копие от смъртния акт?

— Трябва да е у Пени — отвърна Лия, като едва сега си даде сметка, че въпреки скръбта сестра й се бе свързала със застрахователната компания, беше се срещнала с адвокатите му, след това бе подала молба за социална помощ. А междувременно самата тя се бе отдала на наркотиците. Цял живот щеше да й бъде задължена.

— Изпратете ми копие по факса веднага щом го намерите. Подозирам, че колата е била смачкана и извлечена до някоя автоморга. Ако не са я предали за скрап, бихме могли да я изследваме. Смятам също така да прегледам заключенията от първото разследване.

Лия подръпна дългата си обеца.

— Смятате ли, че ще можете да откриете нещо след толкова време?

— Никога не се знае — сви рамене специалният агент. — Трябва да има цял куп документация, след като е била установена липсата на рицина. Може и да успеем да възбудим дело.

— А тук… ъъъ… не предлагате охранителни услуги, нали? — смутено се осведоми момичето.

Нищо не можеше да се изплъзне от острия поглед и професионалния нюх на агентката.

— Защо питаш?

— Ами, хрумна ми след разправията с Ерик по телефона — отвърна Лия и прехапа долната си устна.

— Свързала си се със заподозрения — уточни агентът.

— Даа. Когато Пени ми каза за дневника, малко се поразгорещих — призна младата жена.

Всъщност тя се опитваше да омаловажи нещата. Беше обзета от ярост при мисълта, че баща й, когото бе обожавала, беше убит не от някой друг, а от собствения си партньор и приятел. Смъртта му бе хвърлила сянка върху годините, които би трябвало да са най-щастливите в живота й.

Хана се протегна за химикал.

— И какво точно каза на Ерик Томплинсън?

— Представих му се.

— Така?

— Той… той се изненада. После го попитах как спи нощем, като се има предвид стореното от него.

— Спомена ли за рицина?

— Не, но останах с впечатлението, че знае за какво намеквам.

Агентът записа нещо в бележника си.

— Какво ти отговори?

— Беше трудно да се разбере, защото заеква силно. Но успях да различа нещо като: „Ще съжалявате“.

Не беше споменала тази заплаха пред Пени.

— Това ли беше последният ви разговор?

— Всъщност не. Оттогава той непрекъснато ми звъни. Наложи се да преотдам апартамента си под наем и да се преместя при сестра ми, за да избегна тези обаждания, но ме откри дори там.

Споменът я накара да потръпне.

— И какво ти казва?

— Нищо. Трудно му е да произнесе дори дума.

Хана Линдстром потупа с химикала върху бележника.

— Не назначаваме персонална охрана — отговори тя на зададения й по-рано въпрос. — Ако свидетел по някое важно дело е застрашен, се обръщаме към щатската полиция. Но нашият случай не е точно такъв.

Лия се изчерви, сякаш я бяха наказали.

— Но ако се чувствате заплашени, можете да се обърнете към телефонната си компания и да им разрешите да проследяват входящите ви обаждания — предложи жената. — Полицията разглежда подобни провинения като дребно хулиганство. — Тя бръкна в чекмеджето отстрани на бюрото. — Ето визитната ми картичка. Ако откриете още нещо, свързано с кражбата на рицина, веднага ми се обадете.

— Непременно — отвърна Лия и пусна картончето в чантата си. С неприятно стягане в гърдите си даде сметка, че федералните няма да се втурнат още същата вечер да арестуват Ерик. — А сега какво?

— Ще прегледам резултатите от първоначалното разследване и ще ти позвъня. Имам координатите ти — каза Хана, като намекна за формуляра, попълван от всички посетители още на рецепцията. — Предполагам, ще останеш при сестра си за известно време?

— Да — с гримаса отвърна момичето.

Колкото и да й се искаше да се прибере в собствения си апартамент, все още не можеше да си го позволи.

Когато излезе от сградата и се отправи към колата си, Лия усети безпокойство. Отдалечи се бавно от паркинга на ФБР със спрей в чантата и веднага се озова сред задръстване близо до базата на военноморските сили.

— Защо трябва да пускат моряците точно в три часа следобед? — изсумтя тя. Тръпнеше от нетърпение да се върне в къщата на Пени на Вирджиния Бийч.

Докато дневникът беше у нея, се страхуваше. Сега, след като го бе предала на специалния агент, се чувстваше още по-уязвима.

Беше хладен и мрачен октомврийски ден. Макар да не беше студено, Лия потрепери и включи парното. Без да откъсва очи от огледалото за обратно виждане, започна внимателно да оглежда шофьорите.

Щеше ли да познае Ерик след толкова години? Беше го виждала няколко пъти, когато със съпругата си бе присъствал на коледните вечери, давани от баща й. Как ли щеше да реагира, ако внезапно се окажеше зад нея? Но от друга страна, какво би могъл да й стори тук? Да я избута от пътя и после да я измъкне от колата? В такъв случай щеше да го напръска със спрея.

Беше купила флакона преди три години и никога не го беше използвала. О, по дяволите, може би вече беше изветрял?

Докато ровеше в чантата си, колоната се раздвижи. За да избегне червената светлина на светофара, Лия увеличи скоростта, но бе принудена да спре почти веднага. С едната си ръка продължаваше да рови из чантата.

Спирала, червило, гланц за устни, черен молив. А, ето го и спрея.

Измъкна флакона и го обърна. Къде ли му беше срокът на годност на това нещо?

Бам!

Тя извика от ужас и вдигна глава, за да установи, че се е ударила в задницата на хондата, зад която караше от известно време. Захвърли спрея, стисна здраво волана и остана като втрещена. О, Господи, не още един инцидент!

Вратата на по-малката кола се отвори бавно. Оттам излезе младеж в камуфлажна униформа. Лия примигна от смайване, защото за момент й се стори, че към нея се приближава Ал Пачино, точно както изглежда във филма „Белязаният“. Божичко, той идваше, за да говори с нея. Дали щеше да прояви агресия? И отново сграбчи флакона, който преди минута беше изпуснала.

— Какво си мислеше, че ще се случи, след като се движиш толкова близо до мен? — започна настойчиво мъжът.

Тя отвори прозореца само колкото да му отговори:

— Едва те докоснах.

— Докоснала си ме? — Вдигна вежди той и посочи задницата на колата си. — Очевидно си видяла щетите точно толкова, колкото гледаш и къде караш.

— Гледах къде карам! — разгорещи се тя.

— Глупости. Беше прекалено заета да се оглеждаш в огледалото и да търсиш мобилния си телефон.

— Аз нямам телефон, глупак такъв. — Щом той не смяташе за необходимо да говори учтиво, никой не можеше да очаква това и от нея. — Търсех това! — Насочи спрея към пролуката на прозореца.

— Леле! — Младият мъж отстъпи назад и вдигна ръце. — Разкарай го. Ти да не си луда?

— Да, луда съм. А сега се качвай в колата си и заминавай. Предните коли се раздвижиха.

Той прецени щетите по бронята на колата си, после изгледа с презрение по-големия автомобил, на който очевидно му нямаше нищо.

— А, няма да стане.

Отиде до хондата и се върна с мобилен телефон. С предизвикателно движение набра три цифри и го вдигна към ухото си.

Той викаше ченгетата!

— Чакай! — Лия припряно отключи вратата и докато се опитваше да се измъкне от колата, си счупи един нокът. — О, по дяволите! Спри! Това необходимо ли е?

Тъмните му очи бързо обходиха фигурата й. В следващия момент мъжът пъхна телефона в джоба на панталона си.

— О, значи имаш осигуровка? — попита вече съвсем делово.

— Ами… не съвсем — наистина се бе опитала да внесе вноските преди два месеца, но сумата се оказа твърде голяма.

Устните му отново се изкривиха в презрителна гримаса.

— Но ще ти платя разноските по ремонта.

Той отстъпи назад.

— Престани да размахваш това нещо пред лицето ми.

— О, извинявай. Освен това мисля, че е изветрял — каза тя и свали флакона. — Виж, ще ти напиша чек. Само ми дай химикал.

— За глупак ли ме мислиш? — попита я с такова изумление, че тя се почувства неловко.

Е, може би беше гений в униформа, но едва ли.

— Не — отвърна тя предпазливо. Изглеждаше около осемнайсетгодишен, но дрехите му придаваха внушителен вид. Беше подстриган много ниско. Духаше вятър и косата й непрекъснато се пъхаше в очите й. — Виж, хайде да започнем отначало — предложи смирено. — Много съжалявам, че ударих колата ти. Днес съм малко разсеяна. Искаш ли да ти платя щетите или не?

— О, ще ги платиш и още как! — заяви той толкова категорично, че тя прибра косата от лицето си с рязък жест. — Само че няма да приема чек.

Съвсем объркана, Лия вдигна глава и го погледна. Беше изключително привлекателен — с тъмни очи и гъсти мигли.

— Е, разполагам само с чекове — заяви тя, опитвайки се да не обръща внимание на сексуалното привличане помежду им. — Приличам ли на човек, който носи големи суми у себе си?

— Я стига — подигра я той. — Само един поглед към колата ти е достатъчен да ме увери, че чекът няма покритие.

Арогантността му я накара да се задъха от гняв.

— И ако не ме лъже интуицията, имаш няколко неплатени глоби за превишена скорост.

— Слушай, млади човече — прекъсна го Лия, преди да е направил още някои верни догадки. — Не съм длъжна да търпя грубости. Защо просто не се качиш в колата и не се прибереш при мама?

Той повдигна вежди и наклони глава, сякаш искаше да й каже: Ще се престоря, че това последното не съм го чул.

— Ето как ще се разберем — подхвърли закачливо с едва забележим филаделфийски акцент. — Какво ще кажеш да ме заведеш на вечеря и да приключим със случая?

— Да не си луд? — изкрещя тя, изумена от предложението.

— Явно предпочиташ да намеся властите. — Сви рамене мъжът и посегна за телефона си.

— Не, чакай! — Сърцето й биеше до пръсване и мислите й се въртяха хаотично, но бе съхранила способността си да размишлява поне дотолкова, доколкото да прецени, че положението не е безнадеждно. За да спечели време, добави: — Значи ще забравиш за нелепия инцидент, ако те заведа на вечеря?

— Предпочитам морската храна — каза той и очите му блеснаха дяволито.

— И как мога да бъда сигурна, че не си някой психар или нещо такова?

— Няма как — отвърна й, повдигайки рамене.

— О, страхотно. Много успокоително. На колко години си? На осемнайсет? Да не си падаш по по-възрастни жени?

— Възрастта не е единственият белег на зрелостта — невъзмутимо отбеляза младежът.

— Така е. — Тя погледна колата си, преценявайки възможността да скочи в нея и да избяга.

— Запомних регистрационния ти номер — подхвърли той, сякаш прочел мислите й. — Веднага ще се обадя в полицията.

Лия си представи реакцията на Пени при появата на униформените.

— Чакай ме пред „Пийбоди“ довечера в седем.

Да бе. Като че ли щеше отиде на среща с хлапак като него дори и заведението да не беше сред най-популярните в града.

— Там съм.

Колоната от коли покрай тях се раздвижи. Някой натисна клаксон. Шофьорите им хвърляха гневни погледи.

— Дай ми колието си.

— Какво? — На верижката висеше медальон, който някога бе принадлежал на баба й.

— Ако си го искаш обратно, ще трябва да дойдеш довечера.

— Няма да ти го дам — отсече гневно тя. — Ето ти пръстена ми. — С въртеливо движение започна да смъква от безимения пръст на дясната си ръка украшението от опал. Беше подарък от последния й приятел, истински глупак. Изобщо нямаше да й липсва.

Той прие залога с подозрителна гримаса.

— А сега ме остави на мира. Скоро ще се видим — прибави Лия, като оглеждаше намръщените лица на минаващите покрай тях шофьори.

Чудеше се дали Ерик се е забавлявал добре.

— Дължиш ми една вечеря — напомни й войникът, докато затваряше вратата на колата й. После почука на стъклото: — Предпазният колан.

С въздишка на досада, тя преметна колана през гърдите си и го закопча. После вдигна глава и го видя да се настанява зад волана. Хвърли й един поглед в огледалото за обратно виждане, включи двигателя и подкара шумно.

— Невъзпитан негодник — измърмори Лия и потегли бавно.

Бе разтърсена от инцидента, но поне й беше помогнал да отклони мислите си от по-сериозните тревоги, като например дали Ерик знае, че е ходила във ФБР и дали вече замисля разплатата.

 

 

В седем и половина сутринта Пени излезе от къщи, облечена в униформата си, и с облекчение си помисли, че е петък. Спря на предните стълби, за да вдиша студения въздух. Падналия през нощта дъжд го бе освежил. Слънцето, надничащо над покривите на сградите, беше масленожълто. Би предпочела да наблюдава изгрева на брега на Атлантическия океан, но дългът я зовеше и беше крайно време да тръгва. Поне щеше да разполага с целия уикенд, за да си отпочине след допълнителните работни часове.

Шум от затръшваща се врата я накара да обърне поглед към дома на Джо Монтгомъри. Видя го да куцука към джипа си. Беше облечен в парадната си униформа, с пискюли и метални копчета, които проблясваха на слабата светлина. Запита се закъде ли е тръгнал в този вид.

Сякаш усетил присъствието й, той се извърна и забави крачки. Въпреки сянката, хвърляна от козирката на шапката, тя успя да забележи болезнените бръчки около устата му.

— Добро утро — провикна се Пени през моравата. Беше ли спал изобщо, откакто се бе върнал? По цяла нощ лампите в къщата му светеха.

— Добро да е — отвърна той и продължи към колата си.

Тя го проследи с тревожен поглед, докато се отдалечаваше бавно по алеята.

А преди бе шофирал като луд.

Тя леко поклати глава и си каза, че не бива да му се натрапва. Във военномедицинския център имаше достатъчно пациенти, които я очакваха с нетърпение.

 

 

Джо искаше да умре. Болката в гърдите беше толкова непоносима, че едва дишаше. Очите му горяха. Коленете му се подкосяваха, докато седеше мирно до другия морски тюлен, дошъл за погребението на Смайли.

Националният гробищен парк в Арлингтън представляваше истинска палитра от есенни цветове. Саксии с разноцветни мимози украсяваха многобройните надгробни плочи. Покрай пътеките се редяха огненочервени кленове и златисти дъбове. Дали природата не му се подиграваше? Как можеше да изглежда толкова жива в присъствието на смъртта?

Въздухът бе наситен с аромат на лилии. Сред изобилието от цветовете им бе поставен ковчегът на Смайли, обвит в американското знаме.

Тръбачът вдигна рога до устните си, за да издаде най-чистите звуци, които Джо бе чувал някога. И те сякаш се забиваха право в сърцето му.

Денят си отиде. Слънцето залезе. Над езерата. Над хълмовете. От небето. Всичко притихна. Несмущаван покой. Бог е нощта.

Бум. Първият залп от седемте оръдия раздра тишината. Джо притисна колене, за да се задържи прав. В съзнанието му изплува образът на мъртвия Нико, който повлича Къри със себе си.

Бум. Снарядите се сипеха върху земята и цялата планина се тресеше.

Бум. Хеликоптерът се издигна и ударната вълна го изхвърли надолу по склона.

Той се олюля. Мъжете, застанали от двете му страни, го забелязаха и бързо се приближиха.

— Сър? — тихо го повика един от тях.

— Добре съм — отвърна Джо, въпреки че не беше вярно.

Ако на присъстващите им бе известно, че е бил командир на Смайли по време на мисията, бяха достатъчно тактични да не го показват. А ако не знаеха, така и нямаше да се досетят. Действащите офицери на средна възраст никога не заемаха местата на компетентните, опитни главнокомандващи. Това беше нечувано и в известен смисъл непочтително.

Но защо тогава го беше направил?

Зад опечаленото семейство на Смайли се бяха наредили представители на медиите. Отстраниха ги веднага, очевидно, за да се прикрие фактът, че на погребението присъства единственият оцелял в ужасната трагедия.

Господи, дано до края бъде така.

Трябва да изтърпя това, повтаряше си Джо, като си поемаше дълбоко дъх, за да се успокои. Краят вече се виждаше. В този момент адмирал Джонсън подаваше сгънатото на триъгълник национално знаме на майката на Смайли, която го притисна към гърдите си, както някога бе прегръщала сина си.

Джо затвори очи. Нямаше сили да гледа.

Почетната рота се оттегляше. Беше ред на тюлените да се подредят в редица покрай ковчега. Той непохватно се опита да откачи карфицата си във форма на тризъбец. Пръстите му все още бяха отекли и схванати. Погледът му бе замъглен от сълзи. С усилие следваше мъжете пред себе си. Ето че вече трябваше да забоде своята значка в капака…

Бум. С почти невиждащи очи успя да отдаде последна почит на приятеля си. Колегите му се ръкуваха с опечалените близки. Джо се извърна рязко и се отправи към джипа.

Веднага щом се озова в колата, сграбчи с всичка сила кормилото и едва си пое дъх. От солените сълзи раната върху бузата му започна да щипе.

Господи, помогни ми. Ала болката в сърцето ставаше още по-непоносима.

Двайсет минути по-късно най-сетне си пое дълбоко дъх.

Подсмърчайки, вдигна поглед към ковчега, който всеки момент щеше да бъде заровен на върха на малкото възвишение. Семейството продължаваше да се трупа около него, сякаш отлагаше момента на раздяла с обичания Ричард.

Простете ми, помисли си Джо, загледан в тях. Ако моята самонадеяност и амбициите ми го погубиха, простете ми. Защото аз никога няма да си простя.

Двайсет и осем карфици във формата на тризъбци проблясваха на слънцето.

* * *

Командир Монтгомъри най-сетне се беше върнал. Пени се обърна в леглото, когато стоповете на джипа му се отразиха в тавана на спалнята й. Двигателят заглъхна, след малко с хлопване се затвори врата. Вече мога да заспя, каза си тя и зарови глава във възглавницата.

Ала тогава през прозореца, който бе оставила открехнат, защото Офелия пускаше отоплението на най-висока степен и вътре не можеше да се диша, се разнесоха странни звуци. Шум от падащи предмети, последван от ругатни я разбуди съвсем. Отвори очи и забеляза, че за разлика от друга вечер къщата на съседа й бе съвсем тъмна. Какво, за бога, ставаше с него?

Беше необичайно морският тюлен да вдига такъв шум. Естествено, беше устройвал купони, които понякога се проточваха до три часа сутринта. Ала той самият беше толкова дискретен, че почти не се разбираше кога излиза и кога се прибира.

До тази вечер. Нещо определено не беше наред. Прекалено дълго бе общувала с ранени войници, за да не го разпознае. И тази мисъл й пречеше да заспи.

Още един тъп звук, последван от вик.

Това е. Като отметна завивките, тя се изтърколи от леглото. Ами ако се беше наранил и се нуждаеше от помощ? Професията й не позволяваше да се преструва, че нищо не се е случило.

Загърна се в халата си, обу чехлите и излезе от стаята.

Надникна в спалнята за гости и се увери, че Офелия спи похърквайки. Пени се спусна по стълбището и заключи сестра си отвън.

Ключовете подрънкваха в джоба й, докато прекосяваше моравата към тъмната къща. Сланата мокреше краката й. От топлия й дъх във въздуха се образуваше пара. Премръзнала, най-сетне стигна до вратата на Джо и почука.

Какво търся тук?, запита се, след като се ослуша и не чу нищо в притихналата къща на съседа. После си повтори, че има всички основания да се тревожи. Дори да я отпрати, поне ще го предупреди да пази тишина.

Вдигна ръка и почука отново.

Нищо. Може би най-сетне беше заспал.

Е, чудесно. Значи и тя можеше да се върне в леглото. Но точно когато се обърна, отвътре се разнесе звън от разбито стъкло, последван от цветиста ругатня. Той не само че не спеше, но по всичко личеше, че се е наранил.

Пени почука по-силно и подвикна:

— Сър? Добре ли сте?

Долепи ухо до вратата и чу трясък от падащи предмети и тихо стенание. Завъртя дръжката и установи, че е заключено.

Можеше да направи две неща: да се възползва от резервния ключ, който бе виждала приятелката му да пъха под изтривалката, или да си върви.

За момент избра второто. Направи три крачки, спря колебливо и се върна обратно. Извади ключа от скривалището и отключи.

— Сър? — извика отново и потръпна нервно. — Аз съм съседката ви. Сега ще вляза.