Серия
Училище за вампири (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marked, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 103 гласа)

Четвърта глава

Седнах на леглото си и се закашлях, докато слушах майка ми да води паникьосано разговор след разговор по спешната телефонна линия, съобщавайки на всички Вярващи за молитвата, която ще се състои у нас. След трийсетина минути къщата ни щеше да започне да се пълни е дебели жени и техните подобни на педофили съпрузи. Ще ме извикат в дневната. Белегът ми ще бъде обявен за изключително голям и сериозен проблем. Предполагам, че ще ме намажат с някаква гадост, която със сигурност ще запуши порите ми и ще ми излезе пъпка с размерите на окото на Циклопа, още преди да са сложили ръцете си върху мен и да са започнали да се молят. Ще се молят на Бог да престана да бъда толкова лошо момиче и да създавам проблеми на родителите си. И, разбира се, след това белегът ми ще трябва да изчезне.

Де да ставаше толкова лесно. С най-голямо удоволствие бих направила сделка е Господ да бъда добро момиче срещу това да не се налага да сменям училището и биологичния си вид. Дори ще направя теста по геометрия. Добре де, може би без теста по геометрия, но определено не е като да съм искала да се превърна в чудовище. Всичко това означаваше, че нямам друг избор, освен да си тръгна. Да започна живота си отново някъде, където ще бъда нов човек. Някъде, където нямам никакви приятели. Заставих се да не се разплача. Училището беше единственото място, където се чувствах у дома си. Приятелите ми бяха единственото ми семейство. Стиснах юмруци и положих всички усилия да не се разплача. Стъпка по стъпка. Ще правя нещата стъпка по стъпка.

Последното нещо, което исках, е да се разправям с клонингите на загубеняка. И ако Вярващите не бяха достатъчни, ужасният молитвен сеанс щеше да бъде последван от друг, не по-малко досаден сеанс с доктор Ашър. Той ще ми зададе много въпроси относно как това или онова ме кара да се чувствам. След това ще започне да дърдори за това, че тийнейджърският гняв и страхове са нормални, но че само аз мога да избера как това ще се отрази на живота ми. Дрън-дрън… И понеже това е преглед, сигурно ще ме накара да нарисувам нещо, което да представи детето вътре в мен или нещо подобно.

Определено трябваше да се измъкна от тук.

Добре, че винаги съм била лошото дете — бях подготвена за ситуации като тази. Добре де, не съм си представяла, че ще ми се наложи да се измъквам от къщи, за да се присъединя към вампирите, когато скривах резервния ключ за колата си под саксията до прозореца. Просто си мислех, че може някой път да ми се прииска да се измъкна и да отида при Кайла. Или когато наистина имах желание да бъда лоша, можех да се измъкна и да се срещна с Хийт, за да се целуваме в парка. Но той започна да пие, а сега аз започнах да се превръщам във вампир. Понякога в живота няма абсолютно никаква логика.

Грабнах раницата си, отворих прозореца и е лекота, която говореше много повече за греховната ми природа, отколкото проповедите на загубеняка, се покачих на прозореца. Сложих си слънчевите очила и се огледах внимателно. Все още беше едва четири и половина следобед и бях много благодарна, че оградата ни напълно ме скриваше от съседите. От тази страна на къщата имаше само един прозорец — този на стаята на сестра ми, но според мен тя още не се беше прибрала от заниманията си с клакьорките. За пръв път бях невероятно щастлива, че целият свят на сестра ми се изчерпва с клакьорството. Хвърлих първо раницата си на земята, а след това се спуснах бавно след нея, полагайки максимални усилия да не издам и най-малкия шум. Спрях се за миг и зарових лице в ръцете си, за да заглуша ужасната кашлица. После се набрах на оградата, където стоеше саксията е лавандулата, подарена ми от баба Редбърд, и заопипвах, докато усетя твърдия метал на ключовете, които се бяха настанили удобно в меката трева.

Вратата дори не скръцна, когато я отворих и се изнизах като една от „Ангелите на Чарли“ Колата ми стоеше точно там, където винаги я оставям — точно пред третата врата на триместния ни гараж. Загубенякът казваше, че косачката за трева е по-важна и затова ще стои в гаража, а колата ми отвън. (Как пък да не е по-важна от моя ретро фолксваген? Пфу, каква глупост. Започвах да разсъждавам като момче. Откога съм взела да се интересувам дали колата ми е ретро? Явно наистина в мен е започнала да настъпва Промяната). Огледах се на двете страни. Беше чисто. Скочих в колата, включих на първа и бях искрено благодарна, че улицата ни е толкова необичайно гладка, когато чудесното ми автомобилче се плъзна нежно и тихо по нея.

Дори не поглеждах в огледалото за обратно виждане. Пресегнах се и изключих мобилния си телефон. Изобщо нямах желание да говоря с когото и да било. Всъщност не беше точно така. Имаше един човек, с когото определено, исках да говоря. Тя беше единственият човек в света, който след като научеше за белега ми, нямаше да реши, че съм чудовище, изрод или кой знае какво още.

Колата сякаш прочете мислите ми и сама вземаше завоите по магистралата към може би най-прекрасното място на света — лавандуловата ферма на баба Редбърд.

За разлика от пътуването от училище до вкъщи, шофирането до фермата на баба ми отне час и половина и ми се стори, че продължи цяла вечност.

По времето, когато отбих от магистралата и тръгнах по малкия разбит и мръсен път, който водеше до фермата, цялото тяло ме болеше ужасно. Чувствах се по-зле дори от онзи път, когато ни бяха назначили една нова, побъркана учителка по физическо, която ни караше да правим невероятно тежки упражнения, докато размахваше камшика и ни се присмиваше. Добре, де, може и да е нямала камшик, но все пак…

Мускулите ме боляха зверски. Наближаваше шест часът и слънцето се канеше скоро да залезе, но все още дразнеше очите ми и предизвикваше неприятни усещания по кожата ми. За щастие беше краят на октомври и можех да нося любимия си пуловер с надпис „Нашествието на боргите 4D“ (да, луда фенка съм на „Стар Трек“), който за щастие добре ме скриваше от слънцето.

Преди да сляза от колата, седнах на задната седалка, за да потърся старата си шапка с емблемата на университета на Оклахома. Нахлупих я на главата си така, че лицето ми да бъде напълно скрито от слънцето.

Къщата на баба ми се намираше между две ниви с лавандула, а над нея се извисяваха няколко огромни стари дъба. Построена е от камък през година. Имаше много удобна веранда и огромни прозорци. Обожавам тази къща. Дори само да се кача по дървените стълби, които водят към верандата, вече ми е достатъчно, за да се почувствам по-добре… на сигурно място. Тогава забелязах бележката от външната страна на вратата. Не беше трудно да позная красивия почерк на баба: „На склона съм, бера диви цветя.“

Докоснах мекия лист с аромат на лавандула. Баба винаги знаеше кога ще й отида на гости. Когато бях малка, го намирах за откачено, но като пораснах, започнах да оценявам това нейно качество. Цял живот съм била сигурна в това — каквото и да стане, винаги мога да разчитам на баба Редбърд. Първите месеци, след като мама се омъжи за Джон, щях да умра, ако нямах възможност всеки уикенд да се спасявам при нея.

За миг се поколебах дали да не вляза (тя никога не заключва вратата) и да я изчакам вътре, но имах нужда да я видя колкото се може по-скоро. Жадувах тя да ме прегърне и да ми каже това, което майка ми така и не ми каза:

Не се притеснявай, всичко ще бъде наред… ще се справиш чудесно.

Така че вместо да вляза в къщата, тръгнах по една пътечка между поляните с лавандула, която може би водеше към склона и като докосвах с пръсти върховете на цветята, покрай мен се разнасяше техният аромат, сякаш ме приветстваха за добре дошла вкъщи.

Струваше ми се, че са минали години, откакто съм била тук за последен път, макар да знаех, че са само четири седмици. Джон не харесва баба. Смята, че е откачалка, и дори съм го чувала да казва на майка ми, че била вещица и щяла да гори в ада. Какъв гадняр.

И тогава ме обзе толкова удивително прозрение, че неволно се спрях. Родителите ми вече не можеха да контролират това, което правя. Никога повече нямаше да ми се налага да живея с тях. Джон вече не можеше да ми се налага за нищо.

Брей! Това е чудесно!

Толкова прекрасно, че ме докара до неконтролируем пристъп на кашлица — толкова силен, че се наложи да стисна тялото си е ръце, сякаш се прегръщам. Трябваше да намеря баба, и то веднага.