Серия
Училище за вампири (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marked, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 103 гласа)

Двадесет и четвърта глава

— Това беше най-предизвикателният кръг, в който някога съм участвал — заяви Деймиън.

Бяхме приключили с кръга и вече прибирахме свещите.

— „Предизвикателният“… в смисъл на голям? — обади се Шоуни.

— В смисъл също и на вълнуващ, но думата може да означава и друго. Нещо монументално или ужасно глупаво — впусна се в обяснения Деймиън.

— О, моля те, не ми се спори — дръпна се Шоуни и изненада всички, с изключение на Ерин.

— Да, кръгът наистина беше невероятен — потвърди тя.

— Знаете ли, аз почувствах земята, когато Зоуи я призова — каза Стиви Рей. — Усетих се заобиколена от житни поля. Не, не бях заобиколена, беше нещо повече. Сякаш бях част от тях.

— Знам какво имаш предвид. Когато тя призова отъня, той сякаш изригна от мен — обади се Шоуни.

Докато четиримата споделяха впечатленията си, аз се опитах да подредя чувствата си. Бях щастлива, но наред е това — малко напрегната и объркана. Най-важното бе, че си доказах една истина: усещах и петте елемента.

Защо?

Само за да победя Афродита ли? (Въпреки че все още нямах никаква представа как да го направя.) Не, не мислех, че е за това. Не вярвах, че Никс ме дари с такава мощ само за да изритам глезлата от лидерското място на клуба.

Вярно беше, че „Дъщерите на мрака“ бяха много повече от обикновен ученически клуб, но все пак…

— Зоуи, добре ли си?

Загриженият глас на Деймиън ме изтръгна от мислите ми и аз осъзнах, че седя в средата на мястото, където допреди малко беше кръгът, с котката в скута си и я чешех несъзнателно между ушите, потънала в собствените си мисли.

— Ох, да. Извинявайте! Просто се замислих.

— Трябва да се връщаме. Става късно — каза Стиви Рей.

— Права си — кимнах и се изправих, без да изпускам Нала от ръцете си.

Но не успях да накарам краката си да тръгнат след тях.

— Зоуи?

Пръв забелязал колебанието ми. Деймиън бе спрял да ме извика. Другите също спряха и ме погледнаха със смесено чувство на тревога и объркване.

— Вие вървете — подхвърлих нехайно. — Аз ще постоя още малко.

— Ние също ще поостанем… — започна Деймиън, но Стиви Рей (благословено да е страхливото й сърчице) го прекъсна:

— Зоуи има нужда да остане сама и да помисли. Да осмисли случилото се. Нямаше ли и ти да искаш да останеш насаме с мислите си, ако току-що бе открил, че усещаш всичките пет елемента?

— Щях — призна Деймиън.

— Добре. Зоуи, но не забравяй, че скоро ще се развидели.

Усмихнах им се и се постарах да изглеждам убедително.

— Няма. Ще се прибера скоро.

— Ще ти направя сандвич и ще се опитам да свия малко чипс за твоята кафява недиетична бира. Великата жрица трябва да си хапне добре след ритуал — усмихна се Стиви Рей и махна с ръка към останалите.

Благодарих й, изчаках мракът да ги скрие, после отидох до дървото, седнах и облегнах гръб на дънера. Затворих очи и погалих Нала. Познатото мъркане ме успокои и ми възвърна самообладанието.

— Все още съм си аз — прошепнах в ухото й. — Точно както казваше баба. Всичко останало се промени, но Зоуи си остана такава, каквато е вече шестнайсет години.

Реших, че ако продължа да си го повтарям отново и отново, ще успея да повярвам в това. Подпрях глава на ръката си, зачесах Нала с другата и започнах да си повтарям, че все още съм си аз… аз… аз…

— Виж как търси ръката ти. О, да имаше ръкавица на ръката ми, можех и аз да я почеша.

Подскочих от изненада, изпуснах Нала и тя веднага се заоплаква с нейното жаловито „мяу“.

— Продължавам да те намирам под това дърво — усмихна се Ерик и заприлича на бог.

Това веднага накара пеперудите в стомаха ми да запърхат с криле. Знаех, че причината е той, но тази вечер ме накара да се замисля и за нещо друго. Например защо и как продължава да ме „намира“? И колко време ме е наблюдавал тайно този път?

— Какво правиш тук. Ерик?

— Здравей, и аз се радвам да те видя. Да, благодаря, ще поседна — отвърна той и се приготви да седне.

Станах бързо и това накара Нала отново да подхване протестите си.

— Всъщност тъкмо се връщах в общежитието.

— Хей, чакай, не съм искал да ти се натрапвам. Просто не успях да се концентрирам в урока и излязох да се поразходя. Предполагам, че краката ми сами поеха в тази посока, защото следващото нещо, което видях, беше, че ти си тук и аз съм тук. Не те следя, честна дума.

Той наведе глава и пъхна ръце в джобовете си. Изглеждаше смутен. Много сладък и смутен. Спомних си колко много исках да му кажа „да“, когато ми предложи да гледаме заедно някой от старите филми. Защо сега го отблъсквах и го карах да се чувства неудобно? Цяло чудо е, че продължаваше да говори с мен. Дали не се вживявах прекалено в цялата тази работа с Великата жрица?

— Искаш ли да се върнеш обратно към общежитието? Да ме изпратиш? — попитах накрая.

Понечих да взема Нала на ръце, но този път тя възрази. Краката ми влязоха лесно в синхрон с неговите и двамата закрачихме един до друг, както преди. Известно време вървяхме мълчаливо. Исках да го питам за Афродита или поне да му кажа какво ми бе казала тя за него, но се изплаших да не изтърся нещо, което не ми беше работа.

— И какво правеше тук по това време? — попита той.

— Мислех — отвърнах и това си беше самата истина.

Наистина мислех. И то усилено. Мислех през цялото време — преди, по време и след затварянето на кръга, за който нямах намерение да споменавам.

— Аха, тревожиш се за онзи Хийт?

Не бях мислила за Хийт, нито за Кайла от момента на разговора ми е Неферет, но свих рамене. Не ми се искаше да уточнявам за какво съм мислила всъщност.

— Предполагам, че е много трудно да скъсаш с някого само защото си белязана — каза той.

— Не съм скъсала с него заради Белега. Връзката ни беше приключила още преди това. Белегът само сложи точката. — Поех дълбоко въздух и го погледнах в очите. — Ами ти и Афродита?

Той примигна изненадано.

— Какво искаш да кажеш?

— Днес тя ми заяви, че ти не си й бивш, защото винаги си бил неин.

Ерик присви очи. Виждаше се, че е искрено ядосан.

— Афродита има сериозни проблеми с казването на истината.

— Не че е моя работа, но…

— Твоя работа е! — отвърна бързо той и взе ръката ми, което ме побърка тотално. — Поне аз искам да е твоя.

— О! Ами аз… — заплетох език. — Добре де, добре.

За пореден път пусках в действие „удивителното“ си красноречие.

— Значи тази вечер не си тук, защото ме отбягваш, а защото наистина си имала повод за размисъл?

— Не съм те отбягвала. Аз просто… — измънках нерешително. Нямах представа как да му обясня нещо, което бях сигурна, че не бива да му обяснявам. — В момента ми се случват разни неща. Цялата работа с тази Промяна е доста объркваща.

— Постепенно ще се оправиш — стисна ръката ми той.

— Съмнявам се — измърморих под носа си.

Той се засмя и потупа с пръст Белега ми.

— Ти си по-напред от всички подрастващи. Отначало е трудно, но повярвай ми, ще стане по-лесно… дори и за теб.

— Надявам се — въздъхнах, но дълбоко в себе си се съмнявах.

Спряхме пред вратата на общежитието и той се обърна към мен. Гласът му се промени, стана неочаквано сериозен.

— Зи, не вярвай на тази гаднярка Афродита. От месеци не съм бил с нея.

— Да, но преди си бил.

Той кимна и очите му потъмняха.

— Тя не е много приятна личност, Ерик.

— Знам.

Изведнъж осъзнах какво точно ме притесняваше и реших, ох, добре, какво толкова, да го кажа.

— Не ми харесва, че си бил с тази гаднярка. Това ме кара, да се замисля дали искам да съм с теб.

Ерик отвори уста да каже нещо, но аз не исках да слушам извинения, на които не знаех дали да вярвам, и продължих:

— Благодаря, че ме изпрати. Радвам се, че се срещнахме за втори път.

— Аз също се радвам, че те срещнах, Зи — каза той. — Бих искал да те видя отново, но този път неслучайно.

Поколебах се и се изненадах, че се колебая. Аз също исках да го видя отново. Но как да забравя за Афродита? Тя наистина беше пленително красива, а той беше момче. Щеше да палне във вещерските й (но страстни) прегръдки, преди да се усети. Афродита беше като паяк. Чудно ми беше как така досега не го е оплела съвсем в мрежите си, как е допуснала той да получи втори шанс.

— Добре. Какво ще кажеш да гледаме онзи стар филм в неделя? — казах, преди да скоча на луната от радост, че ще излизам с най-готиното момче от цялото училище.

— Дадено — кимна той.

Бавно, много бавно, сякаш ми даваше възможност да избягам, ако реша, Ерик се наведе и ме целуна по устните. Устните му бяха топли и ухаеха прекрасно. Целувката беше мека и замайваща. Честно, беше толкова прекрасна, че си пожелах да ме целуне пак. Той отдели устни от моите, но не се отдалечи. Стояхме съвсем близо един до друг, ръцете ми бяха на гърдите му. Неговите почиваха на раменете ми.

— Радвам се, че поиска да се срещнем — усмихнах му се аз.

— Аз се радвам, че каза „да“.

И ме целуна отново. Този път без колебание. Целувката се задълбочи и ръцете ми го притеглиха към мен. Не чух, но усетих как изстена, докато устните му отключваха нещо скрито дълбоко в мен, което премина през тялото ми като гореща вълна. Беше невероятно, неописуемо, различно от всяка друга целувка, която бях изпит вала досега.

Тялото ми пасна точно на прегръдката му. Силните му ръце докоснаха меката ми кожа и разпалиха в мен желание. Притиснах се по-силно в него, забравила напълно за Афродита, за кръга, който бях затворила току-що, и за останалия свят. Отделихме устни, впихме погледи един в друг, задъхани и замаяни от силата на чувството. Постепенно разумът ми се възвърна и чак сега осъзнах, че стоя плътно долепена до него пред общежитието и му се натискам като мръсница. Веднага го избутах.

— Какво стана? Защо се промени изведнъж? — стегна ме в прегръдките си той.

— Защото не съм като Афродита — извиках, започнах да се боря и той най-после ме пусна.

— Знам, че не си. Нямаше да те харесвам, ако мислех така.

— Нямах предвид само характера. Просто за мен не е нормално да стоя под прозорците на общежитието и да се натискам с някого.

— Добре — той протегна ръка към мен, сякаш искаше да ме притегли отново към себе си, но веднага се отказа. — Зоуи, ти ме караш да се чувствам както никога досега.

Усетих, че бузите ми пламват, но не бих могла да кажа дали от гняв или от смущение.

— Не ме будалкай, Ерик. Видях ви с Афродита в коридора. Мога да се закълна, че се чувстваше точно по този начин, беше дори по-разгорещен.

Той поклати глава и очите му ми казаха, че съм го обидила.

— Афродита ме възбуди физически. Това, което правиш ти, докосва сърцето ми. Знам разликата и мислех, че и ти я съзнаваш.

Погледнах в красивите му сини очи, запленили сърцето ми още от първия миг, когато погледнаха в моите, и казах тихо:

— Извинявай. Не беше честно от моя страна. Аз също осъзнавам разликата.

— Обещай ми, че няма да допуснеш Афродита да застане между нас.

— Обещавам!

Обещанието ми ме изплаши, но бях искрена.

— Добре.

Нала изплува от мрака, уви се около краката ми и замяука.

— Трябва да я прибера и да я сложа да спи — казах тихо.

— Добре — усмихна се той и ме целуна бързо. — Довиждане, Зи. Ще се видим в събота.

Прибрах се в стаята с пламнали устни.