Серия
Училище за вампири (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marked, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 99 гласа)

Двадесета глава

Трябваше да говоря с Неферет. Замислих се за това, когато на другата сутрин със Стиви Рей бързахме за закуска. Не исках да й казвам нищо за моите предполагаеми реакции по време на призоваването на елементите. Може и да съм се заблудила с всичко това. Какво би станало, ако кажа на Неферет, а тя ме подложи на някакъв тест за дарби (нищо чудно да има и такова нещо в това училище) и се види, че единствената ми дарба е развинтеното ми въображение? По никой начин не искам да се подлагам на това. Смятам да си трая, докато науча повече. Също така смятам да не й споменавам нищо за призрака на Елизабет. Все пак не искам Неферет да ме помисли за откачалка. Тя е готина, но също така е и възрастна и направо я чувам как ми казва: „Всичко това е плод на въображението ти, защото в живота ти настъпват много промени…“

Но определено трябва да поговоря с нея за тази история с Жаждата. (Ако толкова ми е харесало, защо ми прилошава само при мисълта за това?)

— Мислиш ли, че ще идва с теб в часовете? — попита Стиви Рей, като имаше предвид Нала.

— Може ли? — попитах аз и погледнах към Нала, която се търкаше в краката ми.

— Питаш дали е позволено ли? Котките могат да ходят където си поискат.

— Хм, ами в такъв случай ми се струва, че ще върви след мен по цял ден.

— Радвам се, че не е моя. От това, което видях, като се включи алармата, тази котка е страшен окупатор на възглавници.

Засмях се.

— Права си. Погледни колко е малка, а успя да ме измести от собствената ми възглавница. Хайде, да тръгваме, че ще закъснеем.

Изправих се рязко с купата си в ръка и за малко да се блъсна в Афродита. Както винаги, придружена от Ужасната и Войнствената. Осата не се виждаше наоколо. Гадната усмивка на Афродита ми напомни на пиранята, която видях миналата година, когато учителят по биология ни заведе в един аквариум.

— Хей, Зоуи! Толкова бързо си тръгна снощи, че не успях да ти кажа „чао“. Съжалявам, че не си изкара добре. Много жалко, но „Дъщерите на мрака“ не са за всеки. — Тя погледна към Стиви Рей и повдигна устни в лека иронична усмивка.

— Всъщност снощи изкарах страхотно и адски ми хареса роклята, която ми даде! — възкликнах възторжено. — Благодаря ти за поканата да се присъединя към „Дъщерите на мрака“. Приемам. Без колебание.

Гадната усмивка на Афродита помръкна.

— Наистина ли?

Ухилих се като пълен идиот.

— Наистина! Кога е следващата среща или ритуал, или каквото и да е? Или просто да питам Неферет? Тази сутрин ще се виждам с нея. Знам, че ще бъде много щастлива да научи колко добре ме посрещнахте снощи и че вече съм част от „Дъщерите на мрака“.

Афродита се поколеба само за миг. След това се усмихна и перфектно уцели моя небрежен тон.

— Да, предполагам, че Неферет ще бъде много доволна да го научи. Но аз съм лидер на „Дъщерите на мрака“ и знам графика ни наизуст. Няма смисъл да занимаваш Неферет с такива маловажни въпроси. Утре ще празнуваме Самхайн. Облечи своята рокля. — Тя така подчерта думата, че се усмихнах широко. Исках да я засегна и бях успяла. — Ще се срещнем в същата зала след вечеря, в четири и половина.

— Чудесно, ще бъда там.

— Добре, това е много приятна изненада — изтърси тя мазно. И последвана от Ужасната и Войнствената (които изглеждаха меко казано шокирани), напусна кухнята.

— Кучки! — промърморих под носа си. Обърнах се към Стиви Рей, която ме гледаше с паническо изражение, застинало на лицето й.

— Ще се присъединиш към тях?

— Не е каквото си мислиш. Хайде, ще ти разкажа по пътя.

Оставих съдовете в миялнята и поведох безмълвната Стиви Рей навън. Нала подтичваше след мен и съскаше срещу всяка котка, която се опитваше да ме доближи.

— Влизам като шпионин. Точно както ти предложи снощи.

— Не, това не ми харесва — възпротиви се тя.

— Никога ли не си чувала старата поговорка „Дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо“?

— Да, но…

— Точно това и правя. Афродита си проправя път напред чрез гадости. Тя е себична и зла. Не може да е това, което Никс би искала за своя Висша жрица.

Стиви Рей облещи очи.

— Смяташ да я спреш ли?

— Е, поне мисля да опитам.

И докато го изричах, усетих сапфирения полумесец на челото ми да потръпва.

 

 

— Благодаря за котешките принадлежности, които си взела за Нала — казах аз.

Неферет вдигна поглед от това, което четеше, и се усмихна.

— Нала — страхотно име! Но трябва да благодариш на Скайлар, не на мен. Той ми каза, че тя идва. — Неферет се загледа в рижата топка козина, която нетърпеливо обикаляше около мен. — Много е привързана към теб. — Тя вдигна очи към мен и погледите ни се срещнаха. — Зоуи, кажи ми, досега чувала ли си я да ти говори с глас? И случвало ли ти се е да знаеш точно къде е, дори когато не е при теб?

Примигах смутено. Неферет сигурно си мисли, че имам дарба, свързана с котките.

— Не, аз… не съм я чувала да говори. Но доста често ми мяука. И няма как да знам къде е, ако не е с мен, защото винаги е с мен.

— Страхотна е. — Неферет протегна пръст към Нала. — Ела тук, мъниче.

Изведнъж Нала скочи върху бюрото на Неферет, разпилявайки листове навсякъде.

— О, Неферет, много съжалявам! — Посегнах да взема Нала, но тя не ми позволи. Започна да гали котето по главата, а то затвори очи и замърка.

— Котките винаги са добре дошли тук, а листовете лесно ще ги събера. И така — за какво искаше да говорим, Зоуибърд?

Нарече ме с прякора, който баба ми измисли, и от спомена за нея направо ме заболя сърцето. Липсваше ми толкова много, че не успях да сдържа сълзите си.

— Липсва ли ти предишният дом? — попита ме нежно тя.

— Не, определено не. Само баба. Но бях толкова заета, че явно го осъзнавам едва сега.

— Не ти е мъчно за родителите ти.

Не го каза като въпрос, но имах чувството, че трябва да й отговоря.

— Не. Може да се каже, че нямам баща, той ни изостави, когато бях малка. А преди три години майка ми се омъжи повторно и… ами…

— Можеш да ми кажеш. Давам ти думата си, че няма да разкажа на никого.

— Мразя го — изрекох с повече омраза, отколкото предполагах, че изнизвам. — Откакто се присъедини към нашето семейство — казах думата с ирония, — нищо не е както трябва. Майка ми напълно се промени. Сякаш не може да ми бъде и майка, и негова съпруга. Онази къща отдавна престана да е мой дом.

— Моята майка почина, когато бях на десет. Баща ми не се ожени повторно. Вместо това започна да ме използва като съпруга. От тогава чак до момента, в който Никс ме беляза и спаси, той ме изнасилваше. — Неферет замълча и ми даде време да преглътна шока си от думите й. — Като казах, че разбирам какво е домът ти да се превърне в непоносимо място, наистина го мислех.

— Това е ужасно… — Просто не знаех какво повече да кажа.

— Тогава беше. Сега е просто лош спомен. Зоуи, хората от твоето минало и настояще ще стават все по-незначителни с времето и рядко ще си спомняш за тях. Ще го разбереш по-добре, когато настъпи Промяната.

Имаше хлад в гласа й, от който се почувствах странно.

— Не искам да преставам да се сещам за баба — чух се да казвам.

— Разбира се, че не искаш. — Тя отново стана приветлива. — Едва девет вечерта е. Защо не й се обадиш? Може би малко ще закъснееш за часа по актьорско майсторство, но аз ще предупредя професор Нолън да те извини.

— Благодаря. Много бих се зарадвала. Но не заради това исках да говорим. — Поех си дълбоко дъх. — Снощи пих кръв.

Неферет кимна.

— Да, „Дъщерите на мрака“ често смесват ритуалното си вино с кръв от третокурсник. Явно така им харесва. Това много ли те притеснява, Зоуи?

— Ами, аз първоначално не знаех. А после… да, притесни ме.

Неферет се намръщи.

— Не беше много етично от страна на Афродита да не ти каже. Трябвало е да имаш избор дали да пиеш. Ще поговоря с нея.

— Не! — извиках, а после се постарах да се успокоя и да звуча по-уравновесено. — Не, наистина няма нужда. Ще се оправя. Реших да се присъединя към „Дъщерите на мрака“ и не искам още от самото начало да изглежда, сякаш се мъча да създавам проблеми на Афродита.

— Вероятно си права. Афродита е доста темпераментна, но аз вярвам в теб и смятам, че можеш да се справиш и сама. Тук се стремим да насърчаваме учениците сами да решават конфликтите помежду си, когато е възможно. — Тя ме гледаше с тревожно изражение. — Нормално е, когато опитваш кръв за пръв път, да ти се стори доста неприятно. Щеше да си наясно с това, ако беше тук от по-отдавна.

— Напротив. Беше прекрасно на вкус. Ерик ми каза, че не било обичайна реакция.

Неферет сключи вежди.

— Да, определено не е. Почувства ли се замаяна или развеселена?

— И двете.

Неферет се загледа в белега ми.

— Ти си уникална. Зоуи Редбърд. Мисля, че ще е най-добре да те преместя в часа по социология на шести курс.

— Наистина бих предпочела да не го правите. И без това вече се чувствам достатъчно странна, задето всички се взират в челото ми и гледат дали няма да направя нещо кой знае колко странно. Ако ме преместите в час с ученици, които учат тук вече три години, наистина всички ще решат, че съм откачалка.

Неферет се поколеба за миг, без да спира да гали Нала.

— Разбирам какво имаш предвид, Зоуи. Не съм била тийнейджърка от сто години, но пък имам адекватни спомени и помня какво беше да минаваш през Промяната. — Тя въздъхна. — Добре, какво ще кажеш за следния компромис. Ще продължиш да учиш социология е трети курс, но ще ти давам да четеш текстовете, които учим с по-големите. Ще четеш по една глава на седмица и задължително ще ме питаш, ако имаш някакви въпроси.

— Съгласна съм.

— Зоуи, знаеш, че посредством Промяната ти се превръщаш в напълно ново същество. Вампирите не са хора, макар да изглеждаме като такива. Сега може да ти звучи ужасно, но Жаждата за кръв с толкова нормално нещо за новия ти живот, колкото досега е било… пиенето на кола.

— Ти всичко ли знаеш?

— Никс беше щедра към мен, когато ми даваше дарби. Освен способността да общувам с любимите ни котки и лечителството, имам много силна интуиция.

— Можеш да четеш мислите ми? — попитах нервно.

— Не точно. Просто усещам някои неща. Сега например виждам, че снощи се е случило още нещо, за което искаш да говориш с мен.

Поех си дълбоко въздух:

— Бях много разстроена, когато разбрах за кръвта, и побягнах от залата. Така намерих Нала. Беше се покачила на едно дърво, което се намираше много близо до стената. Мислех си, че се е заклещила там, така че се покатерих да я взема. Докато й говорех, двама мои бивши съученици ме намериха.

— Какво се случи? — Неферет беше като замръзнала. Вече не галеше Нала, цялото й внимание беше насочено към мен.

— Нищо хубаво. Те… те бяха напушени. — Добре де, това защо трябваше да го казвам?

— Опитаха ли се да ти направят нещо?

— Не, нищо подобно. Бяха бившата ми най-добра приятелка и почти бившият ми приятел.

Неферет вдигна въпросително вежди.

— Ами… с него престанахме да излизаме, но все още има нещо между нас. — Тя кимна с разбиране и ме подкани да продължа. — С Кайла като че ли се скарахме. Сторих й се много променена, а предполагам, че и тя на мен. Никоя от нас не хареса това, което видя. — Щом го изрекох, осъзнах, че е вярно. Не че Кайла се беше променила, тя си беше абсолютно същата. Просто аз я виждах с други очи. Малките неща, на които преди не бях обръщала внимание, като непрекъснатото й дърдорене и гадната й страна, сега ме подразниха прекалено много. — Както и да е. Тя си тръгна и аз останах насаме с Хийт. — Замълчах, защото не бях сигурна как да разкажа останалото. Неферет присви очи.

— Изпитала си желание да пиеш от кръвта му.

— Да — прошепнах аз.

— А направи ли го, Зоуи? — гласът й беше рязък.

— Опитах само капка. Одрасках го. Нямах намерение да го правя, но когато чух биенето на пулса му, не можах да устоя и го одрасках.

— Значи не си пила директно от раната?

— Започнах, но Кайла се върна и ни прекъсна. Тя напълно откачи и накара Хийт да си тръгват.

— А той не искаше?

Поклатих глава.

— Не, не искаше. — Имах чувството, че отново ще се разплача. — Неферет, ужасно съжалявам! Не исках да го правя. Дори не осъзнавах какво правя, докато Кайла не изпищя.

— Разбира се, че не си осъзнавала какво става. Как може новобелязано момиче да е наясно с Жаждата? — Тя майчински ме потупа по рамото. — Най-вероятно не си му оставила Отпечатък.

— Отпечатък?

— Това често се случва, когато вампир пие директно от човека, особено ако преди това е имало установена връзка между тях. Затова е забранено на новаците да пият човешка кръв. Всъщност за възрастните вампири също е силно препоръчително да не се хранят от хора. Даже има цяла секта вампири, които смятат, че това е погрешно от морална гледна точка, и искат да го забранят със закон.

Забелязах, че очите й потъмняха, докато говореше. Изражението й изведнъж много ме притесни и потръпнах.

Внезапно очите й се проясниха и тя придоби обичайния си вид. Даже се зачудих дали не съм си въобразила това необичайно помръкване.

— Но това е разговор, който е най-добре да запазим за часа по социология в шести курс.

А какво да правя с Хийт? — попитах.

— Нищо. Просто ми кажи, ако отново се опита да се свърже с теб. Ако ти позвъни, не вдигай. Ако си оставила Отпечатък у него, достатъчно е да чуе гласа ти, който ще му подейства като примамка и ще го тласне отново към теб.

— Звучи ми като нещо от „Дракула“ — промърморих аз.

— Няма нищо общо с тази нещастна книга! — отсече тя. — Брам Стоукър ни е описал като злодеи и това ни коства много проблеми е хората.

— Съжалявам, не исках да…

Тя махна с ръка.

— Не, аз не трябваше да те занимавам с неприязънта си към тази глупава книга. И не се притеснявай за Хийт. Сигурна съм, че ще се оправи. Каза, че е бил напушен. Имаш предвид с марихуана?

Кимнах.

— Но аз не пуша — добавих набързо. — Той също не пушеше, както и Кайла. Не знам какво им е станало. Предполагам, че е защото се движат с онези футболисти от „Съюза“ и никой от двамата няма достатъчно здрав разум да откаже.

— В такъв случай възможно е реакцията му към теб да е свързана повече със степента му на опиянение от марихуаната, отколкото с Отпечатъка. — Тя ми подаде молив. — Но за всеки случай защо не запишеш тук трите имената на Хийт и Кайла, както и адресите им. О, и добави имената на футболистите от „Съюза“, ако ги знаеш.

— За какво са ви трите им имена? — Сърцето ми слезе в петите. — Няма да се обаждате на родителите им, нали?

Неферет се засмя.

— Разбира се, че не. Поведението на човешките младежи не е моя работа. Трябват ми, за да мога да наблюдавам тази група за признаци на евентуален Отпечатък.

— Какво ще стане, ако има такива? Какво ще стане с Хийт?

— Той е млад и Отпечатъкът ще е слаб, така че времето и дистанцията помежду ви ще го накарат евентуално да избледнее. Ако Отпечатъкът е сериозен, има начини това да се неутрализира. — Тъкмо смятах да кажа, че може би трябва да се предприеме нещо, щом има начини, но тогава тя допълни: — И никой от тях не е приятен.

— О, добре тогава.

Написах имената и адресите на Кайла и Хийт. Нямах представа къде живеят момчетата от отбора на „Съюза“, но поне помнех имената им. Неферет извади от библиотеката учебник, на чиято корица със сребърни букви пишеше „Социология за шести курс“.

Започни с първа глава и прочети цялата книга. Докато я четеш, това ще бъде твоята домашна работа по социология вместо задачите, които ще давам на останалите от курса.

Взех учебника. Беше тежък, а корицата му ми се стори леденостудена.

Ако имаш някакви въпроси, каквито и да са, веднага ме потърси. Ако не съм тук, можеш да дойдеш в апартамента ми в храма на Никс. Намира се от входната врата по стълбите вдясно. Аз съм единствената жрица в храма в момента, така че целият втори етаж е мой. И не се тревожи, няма да ме притесниш. Ти си моят новак и работата ми е да се грижа за теб — топло се усмихна тя.

— Благодаря ти, Неферет.

— Опитай се да се успокоиш. Имаш докосването на Никс, а богинята се грижи за своите деца. — Тя ме прегърна. Сега ще кажа на професор Нолън, че съм те задържала, а ти вземи телефона и се обади на баба си.

Тя ме прегърна нежно и затвори вратата на кабинета след себе си.

Седнах на бюрото и се замислих колко прекрасна е тя и колко отдавна не се е случвало да получа такава прегръдка от майка си. И тогава, незнайно защо, се разплаках.