Серия
Училище за вампири (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marked, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 99 гласа)

Тринадесета глава

Успях сама да намеря кабинета по математика. Добре, де, той всъщност беше точно срещу кабинета на Неферет, но все пак се почувствах малко по-уверена, че не се налага непрекъснато някой да ме води, все едно съм безпомощно дете идиотче.

Зоуи, запазихме ти място! — провикна се към мен Стиви Рей, веднага щом влязох в стаята. Седнала бе зад Деймиън и буквално подскачаше от въодушевление. Отново имаше вид на щастливо кученце и аз неусетно се усмихнах. Много се радвах да я видя.

— Хайде, хайде. Разкажи ми всичко. Как беше актьорското майсторство? Хареса ли ти? Какво мислиш за професор Нолън? Нали има много готина татуировка? Малко ми прилича на маска.

Деймиън я дръпна за ръката.

— Поеми си малко въздух и дай думата на момичето да ти отговори.

— Извинявам се — смути се тя.

— Предполагам, че е хубава — отговорих аз.

— Предполагаш?

— Ами… разсейваха ме.

— Какво? — Тя присви очи. — Да не би някой да те е тормозил заради белега ти? Хората са просто отвратителни същества!

— Не, нищо подобно. Онази Елизабет Без Фамилия спомена, че била готина татуировка… А аз бях разсеяна, защото… ами… — усетих, че отново се изчервявам. Бях решила да ги разпитам за Ерик, но сега, като започнах да говоря, се разколебах дали изобщо трябва да казвам нещо. Например, дали да им кажа за случката в тъмния коридор?

Деймиън наостри уши.

— Усещам, че сега идва интересната част. Хайде, Зоуи. Ти беше разсеяна, защо-о-ото-о-о?

— Добре, добре. Мога да го обобщя с две думи. Ерик Найт.

Стиви Рей зяпна, а Деймиън се престори, че припада, но много бързо се наложи да се изправи, защото в този момент звънецът би и професор Пентесилея влезе в стаята.

— По-късно — прошепна ми Стиви Рей.

— Обезателно! — добави Деймиън.

Усмихнах се невинно. Ако не друго, поне бях доволна, че със споменаването на Ерик ще ги държа в напрежение цял час.

Урокът по литература си беше цяло преживяване. Стаята беше напълно различна от всички, които досега съм виждала. По стените имаше много интересни и странни рисунки, картини и плакати, които запълваха всеки сантиметър. А от тавана висяха най-различни камбани, много на брой.

Професор Пентесилея (чието име аз вече познавах от урока по социология и знаех, че е принадлежало на една от най-почитаните амазонки, и която всички наричаха просто професор Пи) беше като излязла от филм. И то от научнофантастичен. Имаше червеникаворуса коса и лешникови очи, а фигурата й беше толкова перфектна, че сигурно всички момчета в курса точеха лиги. (Не че е особено трудно да накараш един тийнейджър да точи лиги.) Татуировката й изобразяваше фин и красив кел тек и възел, стигащ до скулите й, което придаваше на лицето й суров и сериозен вид. Носеше скъпи черни панталони и копринена жилетка с цвят на планински мъх, а на гърдите си имаше същата бродерия, която носеше и Неферет.

— Родена съм през 1902. — Тя привлече вниманието към себе си. Странна работа, аз не бих й дала повече от трийсет. — Бях на десет години през април, когато се случи трагедията и помня всичко много ясно. За какво говоря? Дали някой от вас може да се досети?

Отлично знаех за какво говори, но това не се дължеше на необятните ми познания по история. По-скоро се дължеше на факта, че като малка бях лудо влюбена в Леонардо ди Каприо и майка ми ми купи всички негови филми за дванайсетия ми рожден ден. А конкретно този филм съм го гледала толкова много пъти, че все още помня части от него наизуст (и не мога да преброя колко пъти съм плакала, когато накрая той се изхлузва от дъската и потъва… толкова сладък, направо да го схрускаш).

Огледах се. Явно никой друг не се досещаше, затова въздъхнах и вдигнах ръка.

— Корабът „Титаник“ е потънал през април 1902 година. Бил е ударен от айсберг късно през нощта в неделя, четиринайсети април и е потънал няколко часа след полунощ, на петнайсети.

Чух зад себе си възклицанията на Деймиън и Стиви Рей. Толкова глупава ли им се струвах по принцип, че правилният ми отговор сега ги изненада така?

— Обичам, когато новаците знаят отговорите — усмихна се професор Пи. — Абсолютно вярно, госпожице Редбърд. Живеех в Чикаго по време на трагедията и никога няма да забравя как от всеки ъгъл продавачите на вестниците подвикваха страшните заглавия. Беше наистина ужасно, особено заради всички тези нелепо загинали хора. Това събитие беше знаменателно за края на една ера и началото на нова, която доведе много промени и наложи отдавна необходими закони за корабоплаването. За всичко това ще учим сега, както и за мелодраматичните събития от онази нощ в произведението на Уолтър Лорд — „Последната нощ на Титаник“. Въпреки че Лорд не е вампир, а си е срамота, че не е — добави тя тихо, — аз намирам неговия разказ за събитията за много завладяващ, а стилът му на писане за изключително интересен. И така, да започваме. Нека тези, които стоят на последните чинове, да вземат от библиотеката зад себе си книги за останалите от своята редица.

Брей! Това определено беше по-интересно от нашите часове по литература, където се налагаше да четем „Големите надежди“. (Пип, Естела, на кого му пука за тези глупости?!)

Взех книгата си, настаних се удобно и отворих тетрадката, за да си водя записки. Професор Пи започна да ни чете първа глава на глас и определено го правеше много добре. Цели три часа изкарах в това училище и всеки от тях ми беше приятен. Ще вземе да се окаже, че това вампирско училище е нещо много повече от досадно място, където така и така съм принудена да ходя и където да се срещам с приятелите си. Не че абсолютно всички часове в предишното ми училище бяха досадни, но не сме учили за амазонките или за „Титаник“ (и то от учител, който е бил жив, когато корабът е потънал!).

Докато професор Пи четеше, аз хвърлих поглед на съучениците си. Бяха около петнайсетина, което е горе-долу колкото в предишния ми курс. Всеки от тях беше отворил учебника си и следеше текста.

Тогава погледът ми засече в другия край на стаята нещо червеникаво и рошаво. Коригирам се — не всички ученици внимаваха. Този например беше подпрял главата си с ръце, отдаден на сладка дрямка. Сигурна бях, защото виждах лицето му. Устата му беше леко отворена и предположих, че му тече някоя лига. Зачудих се как ли професор Пи ще реагира на това. Не прилича на учител, който би толерирал спането в час, но тя просто си продължи четенето, само от време на време прекъсваше, за да сподели интересни факти от първа ръка за началото на двайсети век, към който аз проявявах голям интерес.

Когато звънецът би, професор Пи ни остави за домашно следващата глава. Каза ни да разговаряме по-тихо, сякаш беше забелязала спящото момче. Най-после то се размърда, надигна глава и ми се стори, че изглеждаше ужасно не на мястото си, въпреки белега на челото му.

— Елиът, трябва да поговорим — каза професор Пи, седнала зад бюрото си. Момчето се надигна и с провлачена походка се доближи до бюрото й.

— Да?

— Елиът, ти се проваляш по литература. Но, което е по-важно, проваляш се и в живота. Мъжете вампири са силни, благородни и уникални. Те са наши воини и защитници от безброй поколения. Как си представяш, че ще се превърнеш в същество, което е повече воин, отколкото човек, ако си толкова недисциплиниран, че дори не можеш да стоиш буден по време на час?

Той вдигна крехките си рамене. Изражението на професор Пи стана по-сурово.

— Ще ти дам възможност да поправиш двойката, която току-що получи за участие в клас, ако напишеш съчинение за кое да е важно за Америка събитие от началото на двайсети век. Искам го за утре.

Без да каже и дума, той понечи да се обърне.

— Елиът! — Гласът й беше изпълнен с раздразнение и тя ми се стори доста по-страшна, отколкото докато четеше книгата. Можех да усетя силата, която се излъчваше от нея и започнах да се чудя защо ли изобщо й е необходим мъж, който да я защитава. Момчето спря и се обърна към нея. — Не съм те освободила! Какво е решението ти относно възможността да поправиш двойката си?

Момчето просто стоеше и мълчеше.

— Въпросът ми се нуждае от отговор, Елиът. Веднага! — Думите й направо нажежиха въздуха и усетих тръпки по кожата си.

Напълно незаинтересован, той отново вдигна рамене:

— Най-вероятно няма да го напиша.

— Това говори много за твоя характер, Елиът. И то не хубави неща. Излагаш не само себе си, но и своя ментор.

Той отново вдигна рамене и разсеяно докосна носа си.

— Дракона вече знае как съм.

Звънецът би и професор Пи направи жест с ръка към Елиът да напусне стаята. Аз, Деймиън и Стиви Рей тъкмо излизахме през вратата, когато той мина покрай нас изненадващо забързано. Бутна се в Деймиън, който изохка и залитна.

— Разкарай се от пътя ми, шибан педал! — озъби му се противното момче и то блъсна с рамо, така че да излезе преди него през вратата.

— Трябваше да смачкам това лайно — изсъска Стиви Рей.

— Не се тревожи. Този Елиът си има сериозни проблеми и без това.

— Да, като например, че има изпражнения вместо мозък! — процедих аз, като гледах отдалечаващия се тъпанар. Косата му наистина изглеждаше противно.

— Изпражнения вместо мозък? — Деймиън се засмя и ме хвана под ръка, а другата подаде на Стиви Рей и ни поведе към коридора като героите от „Магьосникът от Оз“. — Това й харесвам на нашата Зоуи. Има особен подход към вулгарния език.

— „Изпражнения“ не е вулгарно — казах аз в своя защита.

— Да, много мила беше — засмя се Стиви Рей.

Аз също се засмях и определено много, ама много ми хареса как ме нарече Деймиън — „нашата“ Зоуи. Сякаш бях част от тях, сякаш бях намерила вече своя дом.