П. С. Каст, Кристин Каст
Белязана (29)

Двадесет и седма глава

— Хубава рокля, Зоуи. Изглежда точно като моята. Ох, почакай! Та тя беше моя — изсмя се някак гърлено Афродита в стил „аз съм голямо момиче, а ти си още детенце“.

Много се дразнех от такива момичета. Да, тя наистина е по-голяма, но и аз имам гърди.

Усмихнах се многозначително, придадох загадъчна нотка на гласа си и изтърсих огромна лъжа, при това ми се стори, че се справих доста добре, като се има предвид, че не умея да лъжа, че току-що бях нападната от призрак и че всички наоколо не сваляха погледи от мен.

— Здравей, Афродита! Тъкмо прочетох глава четиристотин и петнайсета от книгата, която ми даде Неферет. Там пише, че е много важно лидерът на „Дъщерите на мрака“ да направи така, че всеки нов член да се чувства охотно приет и добре дошъл. Сигурно се гордееш, че се справяш толкова добре със задачата? — Пристъпих към нея и сниших глас, така че да ме чуе само тя: — И искам да ти кажа, че изглеждаш доста по-добре от последния път, когато се видяхме.

Видях ясно как пребледня и в очите й се появи страх. Изненадващо за мен, това не ме зарадва, нито ми донесе усещане на победител. Напротив, почувствах се подла, празна и уморена.

Тя стисна зъби и изсъска:

— Майната ти!

После се засмя високо, сякаш се бе пошегувала (за моя сметка), обърна ми гръб, отметна презрително разкошната си коса и отиде към центъра на залата.

Това беше достатъчно, за да освободи съвестта ми от угризенията. Гадна крава.

Тя вдигна ръка и всички, които ме гледаха и се подхилкваха ехидно, насочиха вниманието си към нея. Тази вечер Афродита беше в старомодна рокля от червена коприна, толкова плътно прилепнала по тялото й, че изглеждаше като нарисувана върху кожата й. Бих искала да разбера откъде ги намира тия страхотни дрехи. Дали има вампирски молове?

— Вчера умря един новак. Днес още един — започна тя. Гласът й беше чист и силен, с нотка на съчувствие, което ме изненада. Заприлича ми на Неферет и аз зачаках да видя дали ще каже нещо дълбокомислено като истински лидер.

— Всички ги познавахме. Елизабет беше мило и скромно момиче. Елиът беше наш хладилник през последните няколко ритуала.

Тя се усмихна за миг. Усмивката й беше цинична и злобна и всяка прилика с Неферет изчезна на секундата.

— Но те бяха слаби, а вампирите нямат нужда от слабаци в редиците си. — Сви покритите с алената коприна рамене и продължи: — Ако бяхме хора, щяхме да го наречем естествен подбор. Слава на богинята, че не сме, затова нека го наречем Съдба и да се радваме, че не споходи някого от нас.

Всеобщото одобрение от страна на останалите ме потресе. Не познавах добре Елизабет, но тя се бе държала мило с мен. За Елиът си признавам — не го харесвах. Никой не го харесваше. Беше досаден и неприятен на външен вид (а неговият призрак, или каквото там беше, имаше същия характер), но смъртта му ме натъжи. Ако някога стана водач на Дъщерите на мрака никога няма да си правя шеги със смъртта на някой новак, независимо колко безличен е бил той. Заклех се пред себе си, но се постарах да го повторя като молитва, с надеждата да бъда чута от Никс и да получа одобрението й.

— Но стига сме си говорили за тях — продължи Афродита. — Тази нощ е Самхайн. Тази нощ празнуваме края на събирането на реколтата. Тази нощ отдаваме почит на нашите прадеди — всички велики вампири, които са живели и са били почитани преди нас.

Колкото повече се вживяваше в шоуто, толкова по-зловещ ставаше гласът й. Тя продължи:

— Тази нощ границата между живота и смъртта изтънява и духовете слизат на земята.

Спря и огледа групата, като се постара да забележа, че ме игнорира (както правеха и останалите). Това ми даде възможност да осмисля последните й думи. Дали случилото се с Елиът имаше нещо общо е изтънялата граница между живота и смъртта и с факта, че бе умрял на Самхайн? Но нямах време да продължа разсъжденията си, защото Афродита издигна глас и извика:

— Излизаме навън!

„Дъщерите и Синовете на мрака“ повториха думите й.

Смехът на Афродита беше прекалено секси за случая и се кълна, че я видях да се докосва. Пред очите на всички. Пфу, извратена кучка!

— Това е истина. Избрала съм за нас страхотно място, където ще ни чакат момичетата и един малък хладилник.

Бррр! Дали под „момичетата“ разбираше Войнствената, Ужасната и Осата? Огледах набързо залата. Трите не се виждаха никъде. Леле! Можех да си представя какво означаваше за тях и Афродита „страхотно“ място. И дори не ми се мислеше за нещастното хлапе, което по някакъв начин бяха накарали да стане техен хладилник.

И, да. Опитах се да отрека пред себе си, че устата ми се напълни със слюнка, когато спомена, че ни чака хладилник, което означаваше, че отново ще пием кръв.

— Хайде, тръгваме! И помнете, трябва да пазим тишина. Съсредоточете се, станете невидими, така че, ако някой от човеците все още не е заспал, да не може да ни види. — Тя се обърна и погледна право в мен: — И дано Никс има милост към този, които ни издаде, защото ние няма да проявим такава.

Хвърли подкупваща усмивка към останалите и вдигна ръка.

— След мен, Дъщери и Синове на мрака! — каза и ги поведе към задната врата на залата.

Децата тръгнаха по двойки или на малки групички след Афродита. Естествено всички ме подминаха. Малко оставаше да се откажа. Просто изгубих желание. Реших, че ми стига за тази нощ. Трябваше да се върна в общежитието и да се извиня на Стиви Рей. После щяхме да намерим Деймиън и Близнаците и да им разкажа за Елиът. (Спрях за момент, за да разбера дали вътрешният ми глас протестира срещу намерението ми да им разкажа всичко, но този път всичко беше спокойно.) Добре. Значи можех да им кажа. Беше много по-добре, отколкото да следвам тази кучка Афродита и група новаци, които не можеха да ме понасят. Но интуицията ми подсказваше, че трябва да отида на ритуала.

— Хайде, Зи. Нали не искаш да изпуснеш шоуто?

Ерик стоеше до вратата — същински Супермен със сини очи — и ми се усмихваше.

— Голямо шоу, няма що!

— Че малко ли е? Лоши момичета, скрита драма, възможности за неочаквани сблъсъци и кръвопускане. Какво по-хубаво? Не бих искал да изпусна и минута.

И ние последвахме групата навън.

Всички се придвижиха безшумно към стената зад спортната зала, съвсем близо до мястото, където бях видяла Елизабет. Ерик вървеше до мен и шумът от стъпките му ме караше да се чувствам сигурна и защитена. Най-неочаквано всички започнаха да изчезват един по един в стената.

— Какво, по ляв… — прошепнах.

— Това е трик. Ще видиш.

И аз видях. В стената имаше тайна врата, от онези, които бях виждала по филмите с убийства, само че вместо зад библиотечен шкаф или камина (както беше в една от сериите за Индиана Джоунс — време е да си призная, умирам си за стари филми), тази врата беше част от дебелата и иначе изглеждаща солидно училищна стена. Част от нея отваряше тясно пространство, колкото да се провре един човек (или новак, или вампир, възможно беше да минат дори и един-два призрака, при това плътни). С Ерик минахме последни. Чух след себе си мек звук, обърнах се и видях вратата да се затваря.

— Заключва се автоматично, като при колите — обясни ми шепнешком Ерик.

— Хм. И кой друг знае за нея?

— Всеки, който някога е бил Дъщеря или Син на мрака.

Ясно, значи почти всички зрели вампири. Огледах се и видях, че никой не ни гледа.

— Не ги интересуваме — каза Ерик. — Измъкването от ритуалите е училищна традиция. Ако се върнем, ще се правят, че не са забелязали, стига да не направим нещо прекалено глупаво. Стара практика.

— Стига да не направим нещо прекалено глупаво — повторих след него.

— Ш-т! — скастри ни някой отпред.

Затворих уста и се опитах да разбера накъде вървим.

Беше около четири и половина сутринта. Всички спяха. Видя ми се странно да вървя из тази хубава част на Тулса — квартал, застроен е петродолари — без да ме забележи никой. Минавахме напряко през разкошни градини и дворове, но нито едно куче не залая. Сякаш бяхме сенки… или призраци… Тази мисъл ме накара да потръпна.

До скоро скритата в облаците луна сега огряваше със сребристобялата си светлина неочаквано ясното небе. Кълна се, че още преди да получа Белега, можех да гадая по светлината й. Беше студено, но странно защо това не ми пречеше. Опитах се да не мисля какво прави Промяната с физиката ми.

Пресякохме улицата, после се промушихме безшумно между два двора, чух ромон на течаща вода и скоро зърнах пред нас малко мостче. Луната огряваше поточето под него и то изглеждаше така, сякаш някой бе разпръснал живак по водната повърхност. Красотата му ме заплени и аз забавих инстинктивно ход, напомняйки си, че нощта е моят нов ден. Надявах се никога да не се наситя на прелестите на тъмнината.

— Хайде, Зи — прошепна Ерик от другата страна на мостчето.

Вдигнах поглед към него и видях силуета му пред великолепна къща с терасирани поляни, с езеро, павилион, фонтани и водопади (тези хора бяха въшливи от пари). Изведнъж ми заприлича на романтичен исторически герой като… като… сещах се само за двама романтични герои — Супермен и Зоро — но нито един от тях не беше историческа личност. Но Ерик изглеждаше като рицар, обвит в романтичен ореол. Изведнъж се сетих чия е тази фантастична къща и забързах по мостчето.

— Ерик — прошепнах развълнувано. — Това е музеят на Филбрук. Ако ни хванат, че се мотаем наоколо, здравата ще загазим.

— Няма да ни хванат.

Трябваше да подтичвам, за да не изостана от него. Той бързаше, изгаряше от нетърпение да настигнем тихата призрачна група.

— Но това не е просто някаква богаташка къща. Това е музей. Има двайсет и четири часова охрана.

— Афродита ще ги дрогира.

— Какво?!

— Ш-т! Няма да им стане нищо. Ще поспят известно време, после ще се приберат у дома и няма да помнят нищо. Какво толкова?

Не отговорих, но не ми хареса, че за него дрогирането на охраната беше „какво толкова“. На мен не ми изглеждаше редно, въпреки че разбирах необходимостта от това. Ние бяхме нарушители. И не искахме да ни хванат. Затова охраната трябваше да бъде дрогирана. Разбирах го. Но просто не ми харесваше. Беше поредното нещо в устава на „Дъщерите на мрака“ и тяхното самовлюбено отношение към света, което плачеше за промяна. Все повече ми напомняха на фанатици, което не бе особено ласкателно сравнение. Афродита не беше бог (нито пък богиня, в нейния случай), независимо как се виждаше самата тя.

Ерик спря и ме изчака. Скоро се присъединихме към останалите в подножието на хълма, на върха на който се виждаше красив павилион, и оформихме около него широк кръг. Бяхме съвсем близо до декоративното езеро, чиито каменни стени опираха до терасите пред музея. Мястото беше удивително красиво. Бях идвала тук няколко пъти на екскурзия и веднъж за час по изобразително изкуство. До такава степен се бях влюбила в мястото, че се опитах да го нарисувам, въпреки че не ме бива в рисуването. Нощта бе превърнала добре поддържаното имение с красиви градини и мраморни фонтани, което помнех, в приказно, окъпано в лунна светлина царство, сгушено сред сиви, сребристи и тъмносини редици от облаци.

Самият павилион също беше прекрасен. До него се стигаше по голяма мраморна кръгла стълба, а самият той изглеждаше като трон. Куполът му се поддържаше от красиви бели колони и бе осветен отвътре. Приличаше на древногръцки павилион, реставриран и облян от светлина, за да може нощта да разкрие цялото му великолепие.

Афродита изкачи стълбите, зае мястото си в средата на павилиона и веднага засмука част от красотата и магията му. Естествено Войнствената, Ужасната и Осата също бяха там. Имаше и още едно момиче, което не познавах. Може да съм я виждала милион пъти, но не я бях запомнила. Беше просто още една русокоса Барби (въпреки че най-вероятно се казваше Злата или Жестоката). Масата в средата беше покрита е черна покривка, върху която имаше купища свещи и други неща, включително един бокал и нож. Някакво хлапе дремеше с подпряна на масата глава. Покрито бе с плащ, за да не се вижда тялото му. Заприлича ми на Елиът в нощта, в която играеше ролята на хладилник.

Сигурно му бе коствало много да позволи на Афродита да източи кръвта му за ритуалите си. Запитах се дали тази процедура е ускорила смъртта на Елиът. Категорично отказах да си призная, че устата ми отново се напълни със слюнка, когато си помислих, че кръвта на покритото с плащ дете ще бъде смесена с виното в бокала. Отвратих се от себе си и едновременно с това го пожелах още по-силно.

— Ще събера кръга и ще призова духовете на нашите прадеди да празнуват с нас — започна Афродита.

Говореше тихо, но гласът й ни заля като отровна мъгла. Беше глупаво да се плаша от духовете, които щяха да влязат в кръга на Афродита, особено след скорошната ми среща с техни побратими, но честно казано, не бях толкова любопитна, колкото изплашена. Може би интуицията ми казваше, че трябва да остана, за да разбера нещо за Елизабет и Елиът. А и ритуалът беше нещо, което всяка Дъщеря на мрака правеше. Следователно не би могло да бъде толкова страшно или опасно. Афродита изглеждаше спокойна и овладяна, но според мен играеше роля. Дълбоко в себе си беше като всяка друга грубиянка — несигурна и незряла. Грубияните избягваха по-силните от тях, затова ми се стори логично да призове безобидни, дори мили духове. Не вярвах, че ще посмее да се изправи пред някое голямо и лошо чудовище.

Или странен тип като Елиът.

Започнах да се отпускам под вече познатия тътен на силите, докато всяка от четирите Дъщери на мрака поемаше съответстващата на представяния от нея елемент свещ и заставаше в правилната посока на малкия кръг в павилиона. Афродита призова вятъра и мекият бриз повдигна леко косата ми, незабелязано от другите. Затворих очи и се насладих на тръпката от преминаващото през тялото ми електричество. Напук на Афродита и нейните слуги посрещнах с радост началото на ритуала. Ерик стоеше до мен и това ме накара да забравя, че никой друг не иска да разговаря с мен.

Отпуснах се, напълно убедена, че бъдещето не може да бъде чак толкова лошо. Щях да се извиня на приятелите си и щяхме заедно да разнищим цялата странна история около онези призраци. Освен това може би щях да се сдобия с най-готиното гадже в училището. Всичко щеше да се оправи. Отворих очи и се загледах в Афродита, която обикаляше кръга. Всеки един от елементите пращеше и хвърляше електричество по кожата ми. Зачудих се как Ерик, който беше толкова близо до мен, не усеща нищо. Дори се обърнах лекичко към него, очаквайки да срещна погледа му, докато елементите играеха по кожата ми, но той като всички други гледаше в Афродита. (Което беше доста дразнещо. Не беше ли редно поне веднъж да ме погледне?) Афродита започна ритуала с призоваването на предците. Аз забравих за всичко друго и се загледах в нея. Тя застана до масата и поднесе над пламъка на лилавата свещ дълга плитка от суха трева. Тя пламна бързо. Афродита я остави да се разгори, после я загаси, размаха я около себе си и заговори, изпълвайки въздуха с гъсти валма дим. До ноздрите ми достигна аромат на бизонова трева. Тя беше една от най-свещените ритуални билки, защото привличаше духовната енергия. Баба често я използваше за подсилване на молитвите си. Но изведнъж сбърчих нос. Бизоновата трева трябваше да се използва само след като салвията пречистеше пространството. Иначе можеше да привлече всякаква енергия, а „всякаква“ не означаваше само добра. Но вече беше късно да се намесвам, даже и да успеех да спра церемонията. Афродита вече призоваваше духовете. Гласът й звучеше напевно и злокобно, добил нова сила от къдрещия се около нея дим.

— Чуйте древния зов в тази нощ на Самхайн, о, вие, духове на нашите прадеди! Нека в тази нощ на Самхайн димът да отнесе гласа ми към Другия свят, където светли духове играят по зелената трева на вечната памет. В нощта на Самхайн аз няма да призова духовете на нашите човешки прадеди. Ще ги оставя да спят. Нямам нужда от тях нито в живота, нито в смъртта. В нощта на Самхайн призовавам нашите мистични предци, нашите духовни прадеди — онези, които някога са били повече от човеци и които и след смъртта си са повече от човеци.

Напълно омагьосана, гледах заедно е другите как пушекът се вие нагоре, къдри се и постепенно придобива форма.

В началото реших, че си въобразявам, и примигнах, за да се отърся от видението, но скоро разбрах, че това, което виждам, не е въображаем образ. Димът започна да оформя фигури на хора. Бяха трудно забележими, по-скоро очертания на силуети, отколкото на тела, но Афродита продължаваше да размахва оплетения сноп и те постепенно се изпълниха със същност. Кръгът изведнъж се изпълни с призрачни фигури с тъмни дупки вместо очи и отворени усти.

Тези не приличаха по нищо на Елизабет и Елиът. Бяха си точно такива, каквито си представях, че са призраците — сиви, прозрачни и зловещи. Подуших въздуха и не долових миризма на мухъл.

Афродита остави на земята димящата главня и взе бокала. Дори от мястото, където стоях, можех да видя необикновената бледност на лицето й, сякаш бе придобила физическите характеристики на призраците около себе си. Червената й рокля изглеждаше болезнено ярка в кръга от сиви силуети, мъгла и дим.

— Приветствам ви, духове на нашите предци, и ви моля да приемете нашия дар от вино и кръв, за да усетите отново вкуса на живота. — Вдигна високо бокала и призраците зацвъртяха и заръмжаха развълнувано. — Добре дошли сред нас! Под защитата на моя кръг ви…

— Зо! Знаех си, че ако се потрудя, ще те намеря! — Гласът на Хийт отекна в мрака и заглуши думите на Афродита.