Серия
Училище за вампири (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marked, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 99 гласа)

Шестнадесета глава

— Ето тук е — каза Стиви Рей и спря пред стълбището, което водеше към цилиндрична постройка, разположена върху леко възвишение, което се издигаше над източната страна на стената, ограждаща училището. Високи дъбове я обвиваха в мрак, така че едва-едва различавах блещукането на свещите, разположени на входа.

— Ами добре. Благодаря ти за хапчетата. — Опитвах се да бъда смела. — И ми запазете място на вечерята. Това тук едва ли ще продължи кой знае колко. Сигурно ще успея да дойда, преди да сте приключили е вечерята.

— Не бързай, наистина. Може да срещнеш някого, когото харесваш и с когото искаш да бъдеш. Не се притеснявай, ако стане така. Ще кажа на Деймиън и близначките, че просто разузнаваш.

— Нямам намерение да ставам една от тях, Стиви Рей!

— Вярвам ти — каза ми тя, но очите й изглеждаха изпълнени с подозрение.

— Значи ще се видим скоро.

— Да, до скоро — отвърна ми тя и тръгна по пътеката обратно към сградата на училището.

Не исках да гледам как се отдалечава. Изглеждаше като отчаяно и пребито кученце. Вместо това се качих по стълбите и си казах, че не трябва да се впрягам. Едва ли ще е по-лошо от онзи път, когато лигавата ми сестра ме замъкна на лагер с останалите клакьорки от нейната група. Най-малкото, няма да продължи цяла седмица. Най-вероятно ще направят и те някакъв кръг (което беше доста приятно), после ще кажат няколко заклинания, както направи Неферет, и накрая ще прекъснат за вечеря. Тогава ще настъпи моментът, в който ще се усмихна мило и ще се изнижа. Лесна работа.

Светлините от двете страни на дебелата дървена врата бяха от газени лампи, а не свещи, както беше в храма на Никс. Посегнах към масивното метално чукало, но в този момент със звук, който наподобяваше въздишка, вратата се отвори само от докосването ми.

— Добра среща, Зоуи.

Олеле! Беше Ерик. Облечен изцяло в черно, с чупливата си коса и безумно сините си очи ми напомняше на Кларк Кент. Хм, добре де, без идиотските очила и тъпо пригладената коса… Предполагам, че по-скоро напомняше на Супермен. Но без наметалото и буквата „S“.

Умът ми напълно изключи, щом той потопи пръста си в маслото и изписа пентаграмата на челото ми.

— Бъди благословена — каза той.

— Бъди благословен — отвърнах аз и бях хиляди пъти благодарна, че гласът ми не прозвуча фалцетно.

Той ухаеше прекрасно, макар да не можех да определя точно на какво. Не беше от обикновените парфюми, които момчетата използват. Миришеше на… миришеше на… на гора през нощта, непосредствено след като е валяло дъжд… на нещо, което идва от земята, нещо чисто…

— Можеш да влезеш — каза ми той.

— О, да. Благодаря ти — отвърнах и прекрачих прага, като веднага се спрях до него. Вътре имаше огромна стая, чиито обли стени бяха покрити е черно кадифе, което покриваше дори прозорците и скриваше сребърната лунна светлина. Иззад завесите се виждаха сенки със странна форма, което тъкмо беше започнало да ме плаши, когато се сетих, че това е обикновена всекидневна и най-вероятно са скрили зад завесите телевизорите и конзолните игри. Но така всичко определено изглеждаше… зловещо.

Изведнъж вниманието ми бе привлечено от самия кръг. Разположен беше в средата на стаята и описан от единични свещи, поставени във високи червени свещници. Сигурно бяха повече от сто и осветяваха учениците, застанали в кръг зад тях. Направи ми впечатление, че всички са облечени в черно, без каквито и да било бродерии, но пък всеки от тях носеше на врата си сребърна огърлица, на която висеше някакъв странен символ. Изглеждаше като два полумесеца, застанали с гръб срещу пълната луна.

— Ето те и теб, Зоуи! — Гласът на Афродита се промъкна в стаята преди тялото й. Беше с дълга черна рокля, обсипана с камъни оникс, която изглеждаше като копие на тоалета, който Неферет носеше на училищния ритуал. Тя имаше същата огърлица като останалите, но нейната беше по-голяма и очертана с червени камъни, които като че ли бяха от алмандин. Русата й коса беше пусната и я обвиваше като воал. Изглеждаше някак пресилено красива.

— Ерик, благодаря ти, че посрещна Зоуи. Мога да поема нещата оттук нататък. — Звучеше съвсем нормално, даже сложи за миг ръката си в ръката на Ерик, което за неинформирания наблюдател би изглеждало като обикновен приятелски жест, но лицето й показваше друго. Беше безизразно и студено, но търсещо неговия поглед.

Той почти не я погледна и бързо отдръпна ръката си. Усмихна ми се и без да се обърне повече към Афродита, влезе.

Чудесно. Изобщо нямах нужда точно сега да се насадя в центъра на скъсването им. Но нямаше начин да се въздържа и да не проследя Ерик с очи.

Каква глупачка съм!

Афродита се закашля и аз се постарах, доколкото можах, да не изглеждам като хваната на местопрестъплението, но нейната мазна и гадна усмивка ми показа, че без никакво съмнение е забелязала интереса ми към Ерик (и неговия към мен). И отново се зачудих дали се е досетила, че аз ги видях в онзи коридор. Не че можех да я попитам.

— Трябва да побързаш, донесла съм нещо, с което да се преоблечеш — подбра ме тя към женската тоалетна. Хвърли ми отвратен поглед през рамо. — Не може да се появиш на наш ритуал, облечена по този начин. — Връчи ми роклята и започна да ми помага да я облека.

Чувствах се доста тъпо. Сякаш съм отишла на купон, маскирана като патица, защото никой не ми е казал, че купонът не е маскен бал и останалите са по дънки.

Преоблякох се набързо и с облекчение установих, че роклята, която Афродита ми даде, ми е по мярка. Изглеждаше обикновена, но красива. Беше направена от онази нежна, прилепваща материя, която не се мачка. Имаше дълги ръкави и голямо обло деколте, което откриваше раменете ми (добре, че бях с черен сутиен). По ръба на деколтето и на ръкавите имаше червени мъниста. Роклята наистина беше много красива. Обух си обувките, доволна, че такива страхотни обувки биха паснали на всякакъв тоалет.

— Е, поне ми става — казах на Афродита.

Но забелязах, че тя не гледаше роклята. Гледаше втренчено белега ми, което адски ме подразни. Добре, полумесецът ми е запълнен, голяма работа! Но не казах нищо, понеже това все пак беше нейното „парти“, на което аз бях просто гост. С две думи: бях малцинство, така че най-добре бе да не се караме.

— Понеже ще водя ритуала, няма да имам възможност да те държа за ръка през цялото време.

Току-що бях решила да си държа устата затворена, но тя играеше по нервите ми.

— Виж, Афродита. Изобщо нямам нужда някой да ми държи ръката.

Тя присви очи и аз се приготвих да видя поредната психопатска сцена от нейна страна. Вместо това тя ми отправи изключително неприятна усмивка, която й придаде вид на озъбено куче. Не защото я смятам за кучка, просто аналогията беше много точна.

— Естествено, че нямаш нужда някой да ти държи ръката. Ти просто ще преминеш безгрижно през този ритуал, както го правиш и с всичко останало. Нали все пак ти си новата любимка на Неферет.

Върхът. Не стига цялата работа с Ерик и странния ми белег, а сега излиза, че ревнува и заради това, че менторът ми е Неферет.

— Афродита, не мисля, че съм новата любимка на Неферет, аз съм просто новата. — Положих всички усилия да говоря разумно и дори се усмихнах.

— Както и да е. Готова ли си?

Отказах се да се разправям с нея и кимнах, като се надявах този ритуал да приключи по-скоро.

— Добре. Да тръгваме тогава.

Излязохме от тоалетната и тя ме поведе към кръга. По пътя срещнахме две момичета, които аз разпознах като „подлизурките“ — бяха я придружавали вчера по време на вечерята. Само че този път вместо изражения в стил „току-що изядох лимон“, на лицата си имаха по една приветлива усмивка.

Не, не че се заблудих, че са невероятно приятелски настроени към мен. Но и аз се усмихнах. Когато си на вражеска територия е най-добре да се смесиш с тълпата или да си незабележим, дори и леко глуповат.

— Здравей, аз съм Енио — каза ми по-високата от двете. Тя, разбира се, беше руса, но дългата й къдрава коса беше по-скоро като пшеница, отколкото златиста на цвят, макар че на светлината от свещите беше малко трудно да се определи.

— Здравей — отвърнах аз.

— Аз съм Дейно — каза другото момиче.

Кожата й имаше цвят на кафе с повечко сметана. Притежаваше невероятно гъста и къдрава коса, която е адски трудно да поддържаш в такъв вид.

И двете бяха стряскащо перфектни.

— Здравей — казах и на нея.

Започваше да ме хваща клаустрофобията, затова направих крачка напред и застанах между тях.

— Надявам се и трите да се насладите на ритуала — каза ни Афродита.

— О, задължително! — отвърнаха в един глас Енио и Дейно Те си размениха погледи, от които кожата ми настръхна.

Насочих вниманието си встрани от тях, преди трезвата ми преценка да е надвила гордостта ми и да съм избягала от залата.

От мястото, където стоях, имаше добра видимост към кръга. Всичко много приличаше на ритуала в храма на Никс, но тук зад масата беше поставен стол, на който седеше някой. Или по-скоро се беше свлякъл, а черната качулка на наметалото му покриваше изцяло главата му.

Хм…

Както и да е. Масата беше покрита със същото черно кадифе, както и прозорците. На нея имаше статуя на богинята, купа с плодове и хляб, няколко бокала и кана. И нож. Вгледах се отново, за да съм сигурна, че не греша. Да, определено беше нож — дръжката му беше направена от кост и имаше дълго, зловещо закривено острие. Изглеждаше прекалено остър, за да може с него безопасно да се нарежат плодове или хляб. Едно момиче, което като че ли съм виждала в общежитието, нареждаше на масата дебели свещи и тамян и напълно игнорираше седящото на стола момче. Хм, да не би да е заспал?

Изведнъж помещението започна да се изпълва с пушек, който, кълна се, беше зеленикав на цвят и се виеше призрачно из стаята. Очаквах да има сладникава миризма като тамяна в храма на Никс, но когато димът достигна до мен и го вдишах, останах изненадана от горчивия му аромат. Беше ми някак познато и аз свих вежди в опит да се сетя на какво… ох, мамка му, на какво приличаше? Беше почти като лавров лист, смесен е карамфил. Но имаше и още нещо. (Да не забравя да благодаря на баба Редбърд, че ме научи да разпознавам миризмите на подправките.) Заинтригувана, подуших отново и главата ми леко се замая. Странно. Добре, беше нещо особено. Миризмата започна да се променя — изпълни стаята като скъп парфюм, променящ се с всеки, който го употребява. Вдишах отново. Да, карамфил и лавър, но имаше и още нещо, което правеше миризмата тръпчива, някак… мрачна, мистична и привлекателна в своята… гадост.

Гадост? И тогава се сетих.

Мамка му! Миризмата, която изпълни стаята, бе на марихуана… трева, смесена е подправки. Устоявала съм на натиска и години наред отказвах дори най-учтивите покани да си дръпна от ръчно свития джойнт, който се върти по купоните и къде ли още не. (Даже не е хигиенично! И от какъв зор да пробвам дрога, която ще ме накара да се тъпча неконтролируемо с храна?) А сега стоя тук, потопена в миризмата на трева. Ех, Кайла никога няма да го повярва.

Изведнъж ме обзе параноя (явно друг страничен ефект на марихуаната) и започнах да се оглеждам, за да видя дали отнякъде няма да се появи учител, който да ни… да ни… не знам, да ни направи нещо неописуемо ужасно.

Но за щастие, за разлика от ритуала в храма на Никс, тук нямаше никакви учители, нито други възрастни вампири. Всички присъстващи бяха ученици, около двайсетина. Те си говореха тихо и се държаха така, сякаш незаконната марихуана не е кой знае какво. Опитах се да дишам бавно и се обърнах към момичето от дясната ми страна.

— Дейно е ммм… странно име. Означавали нещо конкретно?

— Дейно означава „ужасна“ — усмихна се мило тя.

— А Енио означава „войнствена“ — обади се със закачлив глас от другата ми страна високата блондинка.

— Аха — отвърнах аз, опитвайки се да бъда учтива.

— А момичето, което запали свещите, е Пемфредо — означава „оса“. Имената ни са взети от гръцката митология. Това са трите сестри на Горгона и Сцила. Според митовете те са били вещици, които са си споделяли едно око, но според нас това са тъпотии и мъжка пропаганда, написана от човешки мъже, които са искали да държат силните жени в подчинение.

— Наистина ли? — знаех какво друго да кажа. Наистина.

— Да. Човешките мъже са гадове — отговори Дейно.

— И до един трябва да умрат — допълни Енио.

След тези прекрасни размишления засвири музика, която беше прекалено силна, за да продължим разговора (за щастие).

Музиката беше неприятна. Имаше дълбок, пулсираш ритъм и беше колкото древна, толкова и модерна. Сякаш някой беше смесил една от тези противни песни за връткане на задник с племенен молитвен танц. И тогава, за да ме шокира още повече, Афродита започна да танцува в кръга. Е, предполагам, че е изглеждала готина. Имам предвид, че тялото й е хубаво и танцуваше като Катрин-Зита Джоунс в „Чикаго“. Но въпреки това някак не ме грабна. И то не защото не съм обратна (въпреки че наистина не съм). Не ме грабна, защото изглеждаше като недодялана имитация на Неферет и нейния прекрасен танц на „Пленителна като нощта“. Ако тази музика тук беше поема, повече би й паснало да се казва „Задника си ще разтърся“.

Докато Афродита се кълчеше, естествено всички гледаха нея, така че аз хвърлих едно око наоколо, като се преструвах, че не търся точно Ерик, и… по дяволите, открих го на отсрещната страна на кръга. Той беше единственият човек в залата, който не гледаше Афродита. Гледаше мен. Преди да реша дали трябва да отместя поглед, да му се усмихна или да му помахам (Деймиън каза да му се усмихна, а той е самопровъзгласил се експерт по момчетата), музиката спря и аз машинално погледнах към Афродита. Тя стоеше в средата на кръга, точно пред масата. В едната ръка държеше голяма виолетова свещ и нож в другата. Свещта бе запалена и тя я понесе пред себе си, вървейки към едната страна на кръга, където, както сега забелязах, имаше жълта свещ сред множество червени. Нямаше нужда Войнствената или Ужасната да ми дават указания да се обърна на изток. Когато вятърът започна да роши косата ми, видях как Афродита запали жълтата свещ и вдигна ножа, изписвайки с него пентаграма във въздуха.

 

О, ветрове на бурята! В името на Никс ви призовавам

да разпръснете моята благословия

сред магията, която ще бъде извършена тук!

 

Трябва да призная, че беше добра. Естествено не така силна, както Неферет, но си личеше, че е тренирала силата на гласа си и коприненият звук на думите й се носеше във въздуха.

Обърнахме се на юг, тя взе голямата червена свещ, поставена сред другите червени, и аз вече предусетих силата на огъня.

 

О, небесен огън! В името на Никс те призовавам

да ни подкрепиш в заклинанието, което създаваме тук!

 

Завъртяхме се отново, изведнъж неочаквано лицето ми се наля с кръв и се почувствах силно привлечена от синята свещ, която стоеше при червените. Въпреки че това ме ужасяваше, трябваше да положа усилия да не изляза от кръга и да се присъединя към нея в призоваването на водата.

 

О, потоци от дъжд, в името на Никс ви призовавам!

Присъединете се към нас със смъртоносна сила

в изпълнението на този мощен ритуал.

 

Какво, по дяволите, ставаше с мен? Потях се и вместо да почувствам лека топлина, както по време на предишния ритуал, белегът на лицето ми стана горещ, огнено горещ, а в ушите си започнах да чувам грохота на морето. Безмълвно се обърнах надясно.

 

О, Земя! Дълбока и влажна. В името на Никс те призовавам!

Нека те усетя да се движиш в грохота на бурята от сила,

която ще получа, когато се присъединиш към мен.

 

Афродита отново разряза въздуха с ножа си и в този момент усетих дланта на дясната ми ръка да изтръпва.

Изпълни ме мирис на окосена трева и чух плача на козодоя, сякаш стоеше в невидимо гнездо, непосредствено зад мен.

Афродита се върна в центъра на кръга. Постави виолетовата свещ на мястото й в средата на масата и завърши заклинанията:

 

О, дух! Див и свободен! В името на Никс се обръщам към теб!

Отговори ми! Остани с мен по време на този могъщ ритуал

и ме дари със силата на богинята!

 

И някак си знаех какво се кани да направи сега. Чувах думите вътре в себе си — в собствения си дух. Като вдигна бокала и започна да обикаля в кръга, почувствах думите й и въпреки че не притежаваше силата на Неферет, те ме изгаряха отвътре.

— Днес е времето на пълната луна. Има величие в тази нощ. Древните са познавали това величие и са го използвали, за да затвърдят силите си и да укрепят границата между световете. Преживели са приключения, за които ние днес можем само да мечтаем. Тайни… мистерии… магия… истинска красота и сила във вампирска форма — на хората не е отредено да притежават или управляват подобни способности. Но ние не сме хора! — Гласът й кънтеше, подобно гласа на Неферет по-рано. — И всички ние, Дъщери и Синове на мрака, желаем чрез този ритуал да получим това, за което сме молили всяко Пълнолуние през изминалата година. Освободи нашите сили, за да придобием животинската гъвкавост като дивите котки и да се освободим от веригите на човечеството, от тяхното невежество и слабост.

Афродита спря точно пред мен. Знам, че изглеждах ужасена и дишах тежко, също като нея. Тя вдигна бокала и ми го подаде.

— Пий, Зоуи Редбърд, и се присъедини към нас в молитвата към Никс да получим това, което ни се полага от правото на кръвта и телата ни и Знакът на великата Промяна — Знакът, с който тя вече те е докоснала.

Да, знам. Може би трябваше да откажа. Но как? А и вече не исках. Определено нито харесвах, нито имах доверие на Афродита, но нима това, което тя казва, не беше вярно? В ума ми ясно нахлуха спомените за реакцията на родителите ми относно моя белег. Спомних си и за уплашения вид на Кайла, за Дрю и Дъстин, как никой не ми се е обаждал, откакто съм тук. Дори съобщение по мобилния не са ми пратили. Зарязали са ме тук да се оправям сама с новия си живот.

Всичко това ме натъжи, но също така ме и ядоса. Взех бокала от ръцете на Афродита и отпих голяма глътка. Беше вино, но имаше различен вкус от виното на другия ритуал. И то беше сладко, но някак различно. Не приличаше на нищо, което съм опитвала досега. Усетих експлозия от вкусове, която остави в гърлото ми горчива и в същото време гореща следа. Изпълни ме зашеметяващо желание да пия още и още от него.

— Бъди благословена! — просъска ми Афродита докато издърпваше бокала от ръцете ми с рязко движение и разля малко от виното по пръстите ми. След това ме удостои с триумфираща усмивка.

— Бъди благословена — отвърнах автоматично. Все още се наслаждавах на вкуса.

Афродита подаде бокала на Енио, а аз не можех да спра да облизвам пръстите си, за да получа още капка от виното, което се разля. Беше много повече от божествено. И миришеше… миришеше някак познато. Но заради шеметното замайване на главата ми не можех да се концентрирам достатъчно, за да си спомня откъде ми е позната тази миризма.

Афродита обиколи кръга, подавайки бокала на всеки един последователно. Проследих я е очи, като се надявах да мога да отпия още веднъж, но тя се върна до масата.

— Велика и могъща Богиньо на нощта и на пълнолунието, която препуска през бурите и мълниите, водеща духовете и Старейшините, красива и величествена, на която дори най-древните се подчиняват и почитат, дай ни своята подкрепа в това, за което молим! Изпълни ни със своята сила, магия и мощ!

Афродита надигна бокала и аз гледах жадно как изпива и последната капка. Когато приключи, музиката засвири отново. Тя започна да танцува в кръга, като гасеше свещите една по една и се сбогуваше с всеки призован елемент. И докато гледах нейния танц, сякаш получих видение — картината пред очите ми се смени и имах чувството, че виждам Неферет, но в по-млада и по-груба версия.

— Нека пътищата ни се съберат отново — каза най-после тя, а всички й отвърнахме в хор. Видението ми със странния образ на Афродита-Неферет избледня, както и паренето на белега ми. Но все още усещах вкуса на виното. Беше странно. Не обичам алкохол. Наистина. Просто не ми харесва вкуса му. Но във вкуса на това вино имаше нещо, което го правеше по-прекрасно… по-прекрасно дори от шоколадови трюфели (знам, че направо не е за вярване). И все още не можех да определя защо ми се струваше познато.

Кръгът се разпръсна и всички започнаха да си говорят и да се смеят. Газените лампи светнаха и ни заслепиха с яркостта си. Хвърлих поглед на тълпата, за да разбера дали Ерик все още гледа към мен, но нещо на масата привлече погледа ми. Момчето, което седеше на стола и не помръдна по време на цялата церемония, сега се изправи. Качулката на тъмното му наметало се отметна назад и бях много шокирана да разпозная огненочервената му рошава неприятна коса и бледото му луничаво лице.

Това беше противният Елиът! Много, много странно, че го виждах тук. Какво общо могат да имат Дъщерите и Синовете на мрака с него? Хвърлих още един поглед на стаята. Да, както и предполагах, нямаше пито един грозен или идиотски изглеждаш човек тук. Всички, имам предвид наистина всички, с изключение на Елиът, бяха красиви. Той определено не се връзваше с обстановката.

Елиът примигваше и се прозяваше, сякаш е вдишал твърде много от тревата. Изведнъж вдигна ръка, за да избърше носа си, и видях, че китките му са бинтовани. Какво по…

Ужасно, зловещо чувство пропълзя по гърба ми. Енио и Дейно стояха близо до мен и си говореха с момичето, за което споменаха, че се казва Иемфредо. Приближих се до тях и изчаках пауза в разговора. Преструвайки се, че стомахът ми няма никакво намерение да изригне, с непринуден жест посочих към Елиът и попитах:

— Този какво прави тук?

Енио погледна към него и завъртя очи в знак на досада.

— Той е нищожество. Ползвахме го за хладилник тази вечер.

— Тотален тъпак — допълни Дейно и махна с презрение към него.

— Той на практика е човек — обади се отвратена и Пемфредо. — Нищо чудно, че става само за снекбар.

Стомахът ми вече се обръщаше.

— Чакайте, нещо не схващам. Хладилник? Снекбар?

Дейно „Ужасната“ завъртя към мен шоколадовите си очи.

— Така наричаме хората. Хладилник или снекбар. Сещаш се — закуска, обяд и вечеря.

— Или нещо между храненията измърка „Войнствената“ Енио.

— Все още не… — започнах аз, но Дейно ме прекъсна:

— О, я стига! Не се прави, че не ти стана ясно какво има във виното и че не обожаваш този вкус.

— Да, няма какво да се преструваш. Зоуи. Беше очевидно. За малко да изпиеш целия бокал. Хареса ти повече, отколкото на нас. Видях те да си облизваш пръстите. — Енио направи крачка към мен, като се взираше в белега ми. — Това тук те прави нещо като изрод, нали така? Хем си новак, хем си завършен вампир — две в едно. И май не само искаше опиташ кръвта на това момче, ами и…

— Кръв? — не можах да позная собствения си лае. Дума: „изрод“ продължаваше да кънти в ушите ми.

— Да, кръв каза „Ужасната“.

Стана ми едновременно горещо и студено, извърнах очи от тях и погледът ми попадна право на Афродита. Тя стоеше в другия край на залата и говореше с Ерик. Погледите, ни се срещнаха и тя бавно и решително ми се усмихна, ръката си държеше бокала. Повдигна го като за наздравица към мен, след което отпи и се обърна да се засмее на нещо, което Ерик беше казал.

Измислих някакво оправдание за пред Ужасната, Войнствената и Осата и спокойно напуснах стаята. В секундата, в която затворих дебелата дървена врата зад себе си, побягнах като обезумял слепец. Не знаех къде отивам, иска само да е по-далеч.

Пих кръв, кръвта на онзи противен Елиът и ми хареса.

И още по-ужасно — божествената миризма ми беше позната, защото преди това бях подушила кръвта на Хийт, когато си нарани ръката. Не беше нов парфюм, беше кръвта му. А по-късно я подуших отново — вчера, когато Афродита одра бедрата на Ерик и аз също изпитах желание да оближа кръвта му.

Наистина бях изрод.

Не можех да си поема дъх повече. Строполих се върху студената каменна стена и си изповръщах червата.