Серия
Училище за вампири (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marked, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 99 гласа)

Единадесета глава

Не мисля, че щях да заспя. По-скоро щях да си лежа и да си мисля за дома и за невероятния обрат, който животът ми пое в последните дни. Тревожните пламъчета в очите на момчето от тъмния коридор се носеха в мислите ми, но бях прекалено уморена, за да задържа вниманието си върху тях. Даже и омразната Афродита ми се струваше далечна. Последните мисли, които си спомням, преди да потъна в дълбок сън, се отнасяха до челото ми. Чудех се дали още ме боли белегът или раната на слепоочието… или пък ми излизаше огромен цирей? Дали косата ми ще изглежда добре в първия ми ден във вампирското училище? Но когато се завих с одеялото и подуших познатата миризма, която ми напомняше за вкъщи, се почувствах спокойна, в пълна безопасност и веднага заспах.

Нямах кошмари. Вместо това сънувах котки. А готини момчета? Не. Свръхестествени вампирски сили? Не. Само котки. И по-конкретно една — малка рижа котка с тигрова окраска, която имаше много малки лапи и издут корем с гънка, едва ли не като торба на двуутробно. Тя мяукаше с женски глас и ме питаше какво ме е забавило толкова много. Тогава котешкият глас се промени на досадно бибипкане и аз…

— Зоуи! Изключи най-после тази глупава аларма!

— Кой… какво? — По дяволите, мразя сутрините. Посегнах да изключа досадния будилник.

Споменавала ли съм, че без контактните си лещи съм сляпа като къртица? Грабнах очилата и се опитах да видя колко е часът. Шест и половина вечерта, а аз тъкмо се събуждам. Шантава работа.

— Искаш ли да се изкъпеш, или аз да вляза първа; — попита ме сънливо Стиви Рей.

— Аз ще те изчакам, ако нямаш нищо против.

— Нямам — прозя се тя.

— Добре.

— Трябва да побързаме, защото не знам за теб, но аз, ако не закусвам, на обед вече съм умряла от глад.

— Мюсли ли ще закусваме? — разсмях се аз. Обожавам мюсли, даже имам една тениска с надпис „Аз — сърчице — мюсли“ за доказателство. Особено любимо ми е „Граф Шоколакула“ — поредната ирония на съдбата.

— Да, всяка сутрин има мюсли, плодове, твърдо сварени яйца и други подобни.

— Ще побързам. — Изведнъж се почувствах ужасно гладна. — Хей, а има ли значение как съм облечена?

— Абсолютно никакво — отвърна тя и пак се прозя. — Просто сложи някоя от дрехите, на които има символа на третокурсниците, и си готова.

Постарах се да побързам, въпреки че бях много нервна и смятах, че не изглеждам добре. Искаше ми се да имам поне няколко часа на разположение, за да пооправя косата и грима си. Използвах огледалото на Стиви Рей, докато тя беше в банята, и установих, че изглеждам по-добре е молив, отколкото с очна линия. Странно е как белегът променя лицето ми. Очите ми винаги са били хубави — големи и кръгли, с гъсти мигли. Толкова гъсти, че Кайла винаги мърмореше колко било нечестно, че миглите ми били като за трима, за разлика от нейните — къси и русоляви. (Като стана дума, Кайла ми липсва, особено тази сутрин, докато се приготвях да отида на училище без нея. Може би по-късно трябва да й звънна. Или да й пратя имейл. Или… Спомних си какво каза Хийт за партито и реших да не я търся.) Както и да е, белегът някак си правеше очите ми по-големи и по-тъмни. Използвах тъмни сенки за ефекта „леко опушени очи с леки сребристи проблясъци“ Не се нацапах с твърде голямо количество като онези загубенячки, които си мислят, че като си сложат един тон грим, изглеждат много готини. Всъщност стават направо страшни.

Размазах леко очната линия и после си сложих спирала, както и гланц за устни, за да прикрия, че си хапя устните от нерви.

Вгледах се в отражението си.

За щастие косата ми изглеждаше добре и не стърчеше на всички страни, както се случва понякога. Въпреки това изглеждах някак… различна и в същото време като предишната аз. Белегът някак подчертаваше индианския ми произход — тъмните очи, високите скули, правия нос и маслиновата кожа. Сапфиреният полумесец на лицето ми подчертаваше всичко това и изкарваше на показ индианското момиче в мен.

— Косата ти изглежда чудесно — отбеляза Стиви Рей, когато излезе от банята с кърпа на късата си коса. Иска ми се и моята да изглежда нормално. Като я пусна по-дълга обаче, става като разплетена кошница.

— Много ми харесва късата ти коса — казах, докато обувах обувките си.

— Да, но изглеждам много странно тук, където всички са дългокоси.

— И на мен ми направи впечатление.

— Това е едно от нещата, които се случват по време на Промяната. Косата ти започва да расте ненормално бързо. Както и ноктите всъщност.

Потръпнах при спомена за ноктите на Афродита, които разрязаха дънките и кожата на онова момче. За щастие Стиви Рей беше далеч моите мисли и продължи:

— Ще видиш, че след известно време, без да гледаш символите, ще знаеш кой в кой курс е. Всичко това ще го научиш в часовете по социология. Което ми напомня… Тя се разрови из някакви листове на бюрото си. — Ето ти програмата. Третият и петият час ни съвпадат. Разгледай и списъка с избираемите. Можеш да си избираш измежду всичките.

Най-отгоре на листа с големи букви стоеше моето име: ЗОУИ РЕДБЪРД, ТРЕТИ КУРС, а под него датата, която беше пет (!?) дни преди Ловецът да ме бележи.

 

Първи час Социология на вампирите 101 стая 215 проф. Неферет
Втори час Актьорско майсторство 101 Център за приложни изкуства проф. Нолън
Или
Графика 101 стая 312 проф. Донър
Или
Въведение в музиката стая 314 проф. Венто
Трети час Литература 101 стая 214 проф. Пентесилея
Четвърти час Фехтовка гимнастически салон проф. Д. Ланкфорт
ОБЕДНА ПОЧИВКА
Пети час Испански език 101 стая 216 проф. Гарми
Шести час Въведение в ездата стадиона проф. Ленобия

 

— Няма геометрия? — възкликнах аз, изненадана от програмата, но все пак се опитах да гледам на нещата от положителната им страна.

— За щастие няма. Следващия срок ще имаме икономика, но това едва ли може да е чак толкова лошо.

— Фехтовка? Езда?

— Казах ти вече, че искат да ни поддържат в добра форма. Фехтовката е готина, въпреки че е малко трудно. Аз не съм много добра. Но доста често ни разпределят с някой от по-горен курс и мога откровено да заявя, че някои от момчетата са много готини. Този срок нямам езда, мен ме разпределиха в курса по таекуондо. Обожавам го!

— Сериозно? — казах аз, изпълнена със съмнение. Чудя се какво ли ще представляват часовете по езда.

— Да. Кои от избираемите ще запишеш?

Погледнах отново към програмата.

— А ти кои си избрала?

— Въведение в музиката. Професор Венто е толкова готин, а аз… ъъъ… — Тя се изчерви и се усмихна неловко. — Искам да стана кънтри звезда. Все пак Кени Чесни, Фейт Хил и Шаная Туейн са все вампири. И това са само трима. А Гарт Брукс е отраснал тук в Оклахома и също е вампир. Така че не виждам защо и аз да не стана една от тях.

— Звучи ми напълно логично — съгласих се. — Защо не?

— Искаш ли заедно да се занимаваме с музика?

— Би било забавно, ако можех да пея или да свиря на поне някакво подобие на инструмент. Но не мога.

— Е, тогава може би няма да стане.

— Всъщност си мислех да избера актьорското майсторство. В предишното си училище имахме такива часове и много ми харесваше. Знаеш ли нещо за професор Нолън?

— Да, тя е от Тексас и има ужасен акцент, но преподава актьорско майсторство в Ню Йорк и всички много я харесват.

За малко да се разсмея, когато Стиви Рей спомена за акцента. Самата тя говореше толкова смешно, че можеше да озвучава реклама на селскостопанска техника, но никога не бих й го казала, за да не я обидя.

— Добре, значи избирам театъра.

— Хубаво. Вземи си програмата и да тръгваме. Хей! — подвикна тя, когато излизахме от стаята и тръгнахме към стълбището. — Може би ти ще си новата Никол Кидман.

Не би било зле да съм следващата Никол Кидман (макар че нямах планове да се омъжвам и после да се развеждам с вманиачен нисък мъж). Но сега, след като Стиви Рей го спомена, осъзнах, че не съм се замисляла за бъдещите си планове, откакто бях белязана и в живота ми настъпи пълен хаос. Установих, че все още искам да съм ветеринарен лекар.

Дебела, дългокосместа черно-бяла котка подскачаше нагоре-надолу по стълбите, като гонеше по-малко коте, досущ като нея на вид. С всички тези котки наоколо как да не си помисли човек, че вампирите имат нужда от ветеринарни лекари. (Ха-ха, „Вампиринари“ — мога да си кръстя клиниката „Вампиринари“ и в рекламите да се казва „Ще ви вземем кръв безплатно“)

Кухнята и всекидневната на женското общежитие бяха препълнени с момичета, които хапваха, говореха си и бързаха насам-натам. Опитах се да отвърна на всички поздрави и в същото време целеустремено да се вмъкна в кухнята, където се надявах да открия някой пакет от любимите мюсли „Граф Шоколакула“. Тъкмо бях започнала да се притеснявам, когато ги открих зад няколко по-големи кутии на други марки. Не че бяха лоши, но не бяха шоколадови и нямаха малки вкусни бонбончета. Стиви Рей също си взе закуска и седнахме на масата да хапнем.

— Хей, Зоуи!

Ах, този глас. Знаех на кого е още преди да видя как Стиви Рей забива поглед в чинията си.

— Здравей, Афродита — опитах се да звуча неутрално.

— Ако не се видим по-късно, искам да съм сигурна, че знаеш как да ни намериш довечера. Ритуалът на „Дъщерите на мрака“ ще започне в четири след полунощ, непосредствено след училищния ритуал. Ще пропуснеш вечерята, но не се тревожи, ние ще осигурим храна. Ще се срещнем пред храма на Никс преди училищния ритуал и ще отидем заедно, а после ще те заведа към залата за нашия ритуал.

— Всъщност вече обещах на Стиви Рей, че ще отидем заедно на училищния ритуал. — Невероятно много мразя нахалници.

— Да, много съжалявам. — Бях много приятно изненадана, че Стиви Рей вдигна глава.

— Хей, ти сигурно знаеш къде се намира тази зала, нали? — попитах Стиви Рей с възможно най-закачливия си глас.

— Да, знам.

— В такъв случай можеш просто да ми покажеш как да стигна дотам. А това значи, че Афродита няма защо да се притеснява, че мога да се загубя.

— Ще направя всичко възможно, за да ти помогна — изчурулика Стиви Рей, най-сетне преодоляла притеснението си.

— Значи проблемът е разрешен — усмихнах се широко на Афродита.

— Добре. Чудесно. Ще се видим в четири след полунощ. Не закъснявай. — Тя се оттегли.

— Ако си завърти задника малко повече, докато върви, ще счупи нещо — казах аз.

Стиви Рей за малко да се задави с млякото си.

— Не прави така, докато пия — скара ми се тя на шега. А после добави: — Не я остави да се прави на шеф, а?

— Нито пък ти.

— Готова ли си да тръгваме? — попитах, след като изядох закуската си.

— Готова. Няма да се притесняваш. Първият ти час е много близо до моя. Всички третокурсници имат занятия на един и същи етаж. Хайде, ще те заведа.

Изплакнахме съдовете си и ги подредихме в една от петте миялни машини, след което излязохме в мрачната и красива есенна вечер. Беше много странно да ходя на училище нощно време, но тялото ми твърдеше, че всичко е наред. Вървяхме с потока от ученици и влязохме през голямата дървена порта.

— Ето тук са часовете на третокурсниците — посочи ми Стиви Рей и ме поведе по един коридор, а после — към малко стълбище.

— Това тоалетни ли са? — попитах аз, докато минавахме покрай няколко чешми, разположени между две врати.

Да — отговори ми тя. — Ето тук е моят час, а в съседната врата е твоят. Ще се видим после.

— Добре, благодаря ти.

Поне тоалетните бяха близо. Ако внезапно получа разстройство, нямаше да се налага да тичам дълго.