Серия
Училище за вампири (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marked, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 99 гласа)

Втора глава

Когато прецених, че е минало достатъчно време и всички вече трябва да са напуснали двора на училището, закрих отново лицето си с коса и тръгнах към вратата, която се излиза на паркинга. Пътя изглеждаше чист. Мярнах в края на двора само едно хлапе, облечено с онези особено противни, изсулени рапърски панталони. Явно цялото му внимание беше погълнато от това да внимава да не му паднат панталоните, докато върви, така че изобщо не ме забеляза. Стиснах зъби заради болката в челото, бутнах силно вратата и се насочих с решителна крачка към колата си.

В момента, в който прекрачих навън, слънцето ме прониза. Не беше особено слънчев ден. Небето беше изпълнено с онези бели, пухкави облаци, които почти закриваха слънцето. Но това нямаше значение. Присвих очи от болка и се опитах да прикрия с ръка, за да се предпазя тази на пръв поглед не особено силна светлина и понеже болката ме беше обсебила, изобщо не забелязах пикапа, докато не спря точно пред мен.

— Хей, Зо! Не получи ли съобщението ми?

Ох, мамка му! Беше Хийт. Погледнах към него през пръстите, с които прикривах очите си от слънцето. Беше седнал в пикапа на приятеля си Дъстин. През рамото му успях да видя в кабината Дъстин и неговия брат Дрю, които както винаги спореха за един господ знае каква момчешка глупост.

За щастие не ми обърнаха никакво внимание. Погледнах отново към Хийт и въздъхнах. Държеше бира в едната си ръка и се хилеше глуповато. Моментално забравих, че току-що съм била белязана да се превърна в чудовище, смучещо кръв, и се развиках на Хийт:

— Ти пиеш в училище? Да не си откачил?

Усмивката му стана още по-широка.

— Откачил съм! По теб, миличка!

Обърнах му гръб, набързо отключих колата си и метнах учебника на задната седалка.

— Вие защо не сте на тренировка? — попитах и се извърнах настрани.

— Не си ли разбрала? Дадоха ни почивен ден, защото наритахме задниците на „Съюза“ в петък.

Дъстин и Дрю, които явно най-после ни обърнаха някакво внимание, нададоха викове на одобрение.

— А! Хм. Не. Явно съм пропуснала новината. Бях много заета днес. Ясно ти е, че имаме тест по геометрия утре. — Опитвах се да говоря колкото се може по-нормално и спокойно. Закашлях се и добавих: — Освен това ме е хванала ужасна настинка.

— Зо, сериозно питам. Да не си ми сърдита или нещо такова? Да не би Кайла да ти е казала някоя гадост за партито? Знаеш, че не съм ти изневерил съвсем…

Хм! Кайла не е споменала и една-единствена дума за изневяра. Като пълен идиот отново забравих за белега си. Поне временно. Главата ми щеше да се пръсне, така че го изгледах кръвнишки.

— Хийт, какво точно си направил?

— Зо, аз ли? Знаеш, че никога не бих… — Но невинното изражение на лицето му и извинителният тон от гласа му изчезнаха моментално, когато зърна белега на челото ми. — Какво по…

Но аз го прекъснах:

— Ш-т!

Извърнах глава към нищо неподозиращите Дъстин и Дрю, които в момента пееха с пълно гърло и безобразно фалшиво песен от новия албум на Тобп Кийт.

Очите на Хийт все още бяха ококорени, но успя да се овладее:

— Това да не е някакъв грим, който си сложила за часа по театрално изкуство?

— Не — прошепнах аз, — не е.

— Но ти не може да си белязана! Нали излизаш с мен.

— Не излизам с теб! — в този момент таймаутът ми от кашлицата приключи. Буквално се превих на две и не можех да си поема дъх от тежкия пристъп.

— Хей, Зоуи, май е време да откажеш цигарите — провикна се Дъстин през кабината.

— Да, звучиш, сякаш ще изкашляш ей сега някой дроб или нещо подобно добави след него Дрю.

— Пич, остави я на мира! Знаеш, че не пуши. Тя е вампир.

Чудесно. Направо прекрасно. Хийт, с вродената си липса на здрав разум, беше застанал точно пред мен, когато се провикна към своите приятели, и те веднага показаха глави от прозорците на пикапа.

— Вярно, мамка му! Зоуи е шибан изрод!

Грубите думи на Дрю пробудиха в мен гнева, който се стаяваше някъде дълбоко в гърдите ми още първия момент, когато Кайла се отдръпна от мен. Сега този гняв закипя и изригна. Без да обръщам внимание на болката, която слънчевата светлина ми причиняваше, аз се вгледах право в очите на Дрю.

— Затваряй си скапаната уста! Вече имах достатъчно гаден ден и не ми трябват още глупости и от теб! — Преместих погледа си от ококорения Дрю към Дъстин и добавих: — Нито пък теб!

Когато погледнах в очите на Дъстин, осъзнах нещо. Нещо, което ме шокира и в същото време адски ме въодушеви. Той беше изплашен. Много изплашен. Погледнах отново към Дрю. Той също изглеждаше изплашен. Тогава го усетих — сякаш нещо пропълзя по цялата ми кожа и накара белега ми да пламне. Мощта. Усетих мощта.

— Зо, какво, по дяволите… — Гласът на Хийт отвлече вниманието ми и го върна обратно към братята.

— Да се махаме от тук! — извика Дрю, подкара пикапа и настъпи силно газта.

Тръгна толкова бързо, че Хийт загуби равновесие и се изсули на земята, размахвайки безпомощно ръце и крака. Аз машинално изстрелях въпроса:

— Добре ли си?

Хийт беше паднал на земята и аз му подадох ръка да се изправи. Тогава подуших нещо. Някаква сладка и много съблазнителна миризма. Дали Хийт ползва нов парфюм? Някои от онези, които според рекламите им съдържат феромони и привличат неудържимо жените? Не осъзнавах колко близо до него съм застанала, преди да се изправи. Оказахме се притиснати един към друг. Той погледна към мен и очите му съдържаха въпрос. Не се отдръпнах от него. А трябваше. Преди така бих направила. Но не и сега, не и днес.

— Зо? — започна той нежно с дълбокия си и леко дрезгав глас.

— Миришеш фантастично. — Не можах да се въздържа да го кажа. Сърцето ми биеше толкова силно, че усещах пулсирането в слепоочията си.

— Зоуи, много ми липсваше. Знаеш, че наистина те обичам. — Той посегна, за да докосне лицето ми, и в този момент и двамата забелязахме кръвта, която се стичаше на струйка по ръката му.

— О, по дяволите! Явно съм се… — Внезапно млъкна, след като забеляза изражението ми. Представям си как съм изглеждала с пребледняло лице, сияещ сапфирен полумесец на челото, втренчена в раната на ръката му. Не можех да отместя поглед.

— Искам да… — прошепнах аз, — искам да… — Какво исках? Не можех да го кажа с думи. Не, по-скоро не бих го казала с думи. Не бих казала на глас нито дума за всепоглъщащата вълна на желание, която се опитваше да ме задуши. И не беше заради това, че Хийт стоеше толкова близо до мен. Бил е близо до мен и преди. Странно, излизахме почти цяла година, а никога не ме е карал да се чувствам така. Прехапах устни и простенах.

Пикапът се върна и заби спирачки точно зад нас. Дрю изскочи отвътре, грабна Хийт през кръста и го помъкна към кабината.

— Престани, сега говоря със Зоуи! — Той се опита да се отскубне от Дрю, но момчето беше защитник в отбора на „Стрелите“ и това никак не беше лесно.

Дъстин стигна до тях, отвори вратата и двамата натикаха Хийт вътре.

— Стой далече от него, изрод такъв! — ми изкрещя Дрю, докато Дъстин подкарваше пикапа с мръсна газ.

Най-после влязох в колата си. Ръцете ми трепереха толкова силно, че успях да запаля едва от третия път.

— Само да се добера до вкъщи! Само да се добера до вкъщи! — повтарях си това през цялото време, докато гърдите ми се раздираха от ужасната кашлица. Не исках да мисля за това, което се случи току-що. Не можех да мисля за това, което се случи току-що.

Пътуването до вкъщи отне петнайсет минути, но ми се стори като миг. Твърде скоро се озовах пред гаража и се опитвах да се подготвя за сцената, която със сигурност знаех, че ме очаква, така както знам, че светкавицата ще бъде последвана от гръм.

Защо бях толкова нетърпелива да вляза вътре? Предполагам, че всъщност не съм била чак толкова нетърпелива. По-скоро се опитвах да избягам от това, което се случи преди малко на паркинга с Хийт.

Не, сега не мога да мисля за това. А и съм сигурна, че всичко си има рационално обяснение, рационално и просто обяснение. Дъстин и Дрю бяха идиоти. Абсолютно безмозъчни типове. Не съм използвала новата си сила, за да им изкарам акъла. Те си бяха напълно изтрещели още като видяха, че съм белязана. Толкова е просто. Хората се страхуват от вампирите.

— Но аз не съм вампир! — казах си. И тогава си спомних за хипнотизиращата красота на кръвта на Хийт и огромното желание, което изпитвах към нея. Не към Хийт, а именно към кръвта му.

Не, не, не! Кръвта не може да бъде нещо красиво или пък желано. Сигурно съм в шок. Това ще да е. В шок съм и не мога да мисля трезво. Добре, добре… неволно докоснах белега си. Вече не гореше, но все още беше странен на пипане. Кашлицата ме нападна отново за милионен път. Добре, не мога да мисля за Хийт, но не мога да продължавам да го отричам. Чувствах се различна. Кожата ми беше свръхчувствителна, гърдите ме боляха, а очите ми сълзяха болезнено, въпреки че сложих слънчевите си очила.

— Умирам — простенах и веднага стиснах устни. Сигурно наистина умирах. Погледнах към голямата тухлена къща, която след почти три години все още не чувствах като дом. — Хайде да приключвам с това. Просто да приключа веднъж завинаги.

Най-вероятно сестра ми няма да си е вкъщи, сигурно е на репетиция с клакьорките. Надявам се, че досадният трол, тоест брат ми, ще бъде напълно погълнат от новата си видеоигра. Може би ще мога да остана насаме с мама. Тя сигурно ще ме разбере. Може би дори ще знае какво да направим…

Е, не! На шестнайсет години съм и осъзнавам, че не се нуждая от нищо друго така, както от майка си.

— Моля се, дано да ме разбере! — промълвих кратка молитва към някой бог или богиня, който и да ме слушаше в момента.

Както обикновено влязох през гаража. Отидох до стаята си и сложих на леглото учебника по геометрия, дамската чанта и раницата и се отправих да търся майка си.

Намерих я в дневната, седнала на дивана, с ролки на главата, пиеше кафе и четеше „Пилешка супа за женската душа“. Изглеждаше толкова нормална, колкото изглежда обикновено. С изключение на това, че преди четеше екзотични романи и носеше грим. Но новият й съпруг не й дава да го прави вече (какъв тъпак).

— Мамо?

— М-м? — Тя дори не погледна към мен.

— Мамче — обърнах се към нея по начина, по който я наричах, преди да се омъжи за Джон. — Нуждая се от помощта ти.

Не знам дали заради обръщението, или нещо в гласа ми е докоснало нейната майчина интуиция, но погледът, с който ми отвърна, беше изпълнен е нежност и загриженост.

— Какво има, миличка? — започна тя, но в същия миг забеляза белега на челото ми. — О, Господи! Какво си направила?

Сърцето ме заболя.

— Мамо! Това не е нещо, което аз съм направила, то ми се е случило! Но не заради мен, вината не е моя.

— О, не! — продължи да се вайка тя, сякаш не бях казала и думичка. — А сега какво ще каже баща ти?

Искаше ми се да изкрещя: „Как, по дяволите, може някой от нас да знае какво ще каже баща ми, след като не сме го виждали и чували вече четиринайсет години?“, но знаех, че това само ще влоши нещата, защото тя винаги побеснява, когато намеквам, че Джон не е „истинският“ ми баща. Затова реших да пробвам друга тактика. Такава каквато не бях предприемала през последните три години.

— Мамо, моля те! Може ли просто да не му казваш? Поне за ден-два. Запази го само между нас двете, докато… знам ли… докато свикнем с това. — Притаих дъх в очакване.

— Но какво да му кажа? Не можеш да прикриваш това нещо на челото си с грим! — устните й се свиха в гримаса, когато хвърли поглед към полумесеца.

— Мамо, нямах предвид, че ще стоя тук през това време. Трябва да си тръгна, знаеш го. — Направих пауза, защото тялото ми се разтресе от пристъп на кашлица. — Ловецът ме беляза. Трябва да се преместя в „Дома на нощта“. Ако не го направя, ще се разболея и ще ставам все по-зле и все по-зле… — Докато умра. Опитах се да го кажа с поглед, защото не можех с думи. — Просто искам няколко дни, преди да се наложи да се разправям с… — Не исках да казвам името му и този път нарочно се престорих, че кашлям.

— И какво точно да кажа на баща ти?

Усетих страх и паника в гласа й. Нали тя беше майката? Не трябваше ли тя да знае отговорите, вместо да задава въпросите?

— Ами… кажи му, че ще прекарам следващите няколко дни у Кайла, защото имаме да правим проект по биология.

Забелязах как очите на майка ми се промениха. Загрижеността се изпари от тях и отстъпи място на твърдостта, която така добре познавах.

— Значи ми казваш, че искаш от мен да го излъжа?

— Не, мамо. Казвам ти, че искам поне веднъж да дадеш предимство на това, от което аз се нуждая, пред това, което той иска. Искам да ми бъдеш майка. Да ми помогнеш да си събера багажа и да отида до това ново училище, защото съм уплашена, болна и не знам дали ще мога да се справя сама — изрекох всичко това на един дъх и отново се закашлях.

— Не съм забелязала да съм преставала да ти бъда майка — каза тя студено.

Дори Кайла не успяваше да ми дотегне толкова. Въздъхнах:

— Мисля, че точно в това е проблемът. Не ти пука достатъчно, за да го забележиш. Въобще не се интересуваш от нищо друго, освен от Джон, откакто се омъжи за него.

Тя присви ядосано очи.

— Как може да си такава егоистка? Не осъзнаваш ли колко много неща направи той за нас? Благодарение на него напуснах ужасната си работа, благодарение на него не се налага да се притесняваме за пари и имаме тази хубава, голяма къща. Благодарение на него имаме сигурност и светло бъдеще.

Чувала съм тези думи толкова пъти, че бих могла да ги изрецитирам едновременно с нея. На този етап от разговора аз обикновено се извинявах и отивах в стаята си. Днес обаче бях различна. Всичко беше различно.

— Не, майко. Истината е, че заради него ти не обръщаше никакво внимание на децата си през последните три години. Знаеш ли, че голямата ти дъщеря се е превърнала в подла, разглезена кучка, която е преспала с половината футболен отбор? Знаеш ли какви отвратителни и кървави компютърни игри играе Кевин тайно? Не, разбира се. Не знаеш, понеже те двамата се преструват на щастливи и се правят, че много харесват Джон и цялата семейна бутафория. Затова ти им се усмихваш, молиш се за тяхно добро и им разрешаваш да правят каквото си искат. А аз? Аз съм лошата, защото не се преструвам, защото съм честна. Знаеш ли какво? Животът ми е толкова скапан, че направо съм доволна, че Ловецът ме беляза. Наричат това вампирско училище „Домът на нощта“, но то едва ли е по-мрачно място от този перфектен „дом“.

Преди да се разкрещя или разплача, хукнах към стаята си и затръшнах вратата след себе си.

Да се задавят дано!

През стената на стаята чувах как майка ми говори с истеричен глас на Джон по телефона. Нямаше никакво съмнение, че той ще дойде по най-бързия начин, за да се разправя с мен. Вместо да стоя на леглото и да плача, както ми се искаше, аз се заех да изпразвам училищните глупости от раницата си. Така или иначе няма да ми трябват там, където отивам. Най-вероятно те изобщо нямат нормални предмети. Сигурно имат часове по „Прерязване на човешки гърла“… или… хм… например: „Как да виждаме в тъмното“.

Както и да е.

Независимо от това, което майка ми направи или не направи, аз не можех да остана тук, трябваше да си тръгна. Тогава какво да взема със себе си? Любимите си джинси и тези, които нося в момента. Няколко черни тениски. Така де, какво друго носят вампирите? Почти пропуснах много готиния си син потник и понеже всички тези черни неща ме караха да се чувствам още по-депресирана, реших да го взема. След това натъпках един тон сутиени и прашки, а в страничните джобове напълних всичките си гримове и козметика. Почти пропуснах моето любимо животинче „Либката Отис“ (не съм можела да казвам „р“ когато съм била на две), което стоеше на възглавницата ми. Така де, вампир или не, не мисля, че бих могла да заспя много добре без него. Така че го сложих внимателно в раницата.

В този момент чух да се тропа по вратата и неговия глас да ме вика.

— Какво? — извиках в отговор и веднага се задавих в ужасна кашлица.

— Зоуи, с майка ти трябва да говорим с теб.

Прекрасно. Значи явно не са се задавили. Потупах нежно „Либката Отис“:

— Голяма гадост, да знаеш.

Вдигнах рамене, закашлях се отново и излязох да се срещна лице в лице с врага.