П. С. Каст, Кристин Каст
Белязана (3)

Първа глава

Тъкмо си помислих, че този ден не би могъл да стане по-лош, когато забелязах мъртвеца точно до шкафчето си. Кайла беше включила бърборетката на пълни обороти и дори не го забеляза. Поне в началото. Всъщност, сега като се замисля, никой не го забеляза, преди той да проговори, което е още едно доказателство за невероятната ми неспособност да се приспособя.

— Но Зоуи, за Бога, заклевам се, че Хийт не беше чак толкова пиян след мача. Не трябваше да си така рязка с него.

Да, права си — качах аз разсеяно. Закашлях се. Отново. Чувствах се отвратително. Помислих си, че сигурно се разболявам от това, което моят, меко казано, луд учител по биология нарича „тийнейджърска чума“. Ако взема, че умра, дали ще имам късмета да пропусна утрешния тест по геометрия? Поне мога да се надявам.

— Зоуи, ти въобще слушаш ли ме? Мисля, че бе изпил четири… най-много шест бири и около три шота. Но въобще не е в това въпросът. Сигурно изобщо нямаше да се стигне дотам, ако твоите тъпи родители не те бяха накарали да се прибираш след края на мача.

Погледите ни се срещнаха в пълно единодушие относно поредната несправедливост, извършена спрямо мен от майка ми и загубеняка, за когото бе омъжена вече ужасно много дълги години. След тази кратка пауза, колкото да си поеме дъх, Кайла продължи с бърборенето.

— Освен това празнуваха. Имам предвид, че биха „Съюза“. — Тя ме хвана за рамото и почти притисна лицето си в моето. — Хей, гаджето ти…

— Не ми е точно гадже — поправих я аз, като правех всичко възможно да не се закашлям срещу нея.

— Освен това Хийт е нашият нападател, така че е в реда на нещата да празнува. Минали са поне милион години от последния път, когато „Счупена стрела“ са победили „Съюза“

— Шестнайсет. — Никак не съм добре с математиката, но в сравнение с Кайла съм гений.

— Няма значение. Въпросът е, че той беше на върха на щастието. Трябва да му дадеш шанс.

— Въпросът е, че той беше пиян за пети път тази седмица. Съжалявам, но нямам намерение да излизам с момче, на което главните цели в живота се изчерпват с футболния отбор на колежа или с опитите да изпие шест бири една след друга, без да повърне. Изобщо няма да споменавам факта, че е започнал да надебелява от толкова бира.

Закашлях се. Почувствах се замаяна и си поех бавно и дълбоко дъх, след като кашлицата отмина. Не че бърборет изобщо забеляза нещо.

— Дебел Хийт. Не е картинка, която искам да си представям.

Потиснах поредния порив за кашлица, за да си довърша:

— А да се целуваш с него, е все едно да смучеш накиснати в алкохол крака!

Кайла сбърчи лице:

— Ясно де, стига гадости. Жалко, че е толкова секси.

Завъртях очи, без изобщо да се опитвам да прикрия раздразнението си от нейно плиткоумие.

— Много си кисела, когато си болна. А изобщо не можеш да си представиш колко беше разстроен Хийт, като не му обърна внимание на обяд. Той дори…

Тогава го забелязах. Мъртвеца. Добре де, съвсем ясно ми е, че той не е точно мъртъв, по-скоро е не-жив. Или не-човек. Както и да е. Учените казват едно, хората — друго, но резултатът е един и същ. Нямаше никакво съмнение за какво става дума и дори да не усещах силата и мрака, които се излъчваха от него, нямаше абсолютно никакъв начин да пропусна знака му — сапфиреносин полумесец на челото и татуировката на заплетен възел, ограждаща сините му очи. Той беше вампир и което е по-лошото, беше Ловец. По дяволите! Застанал бе точно до шкафчето ми.

— Зоуи, ти въобще не ме слушаш!

Тогава вампирът заговори и думите му плавно се понесоха в пространството между нас, опасни и съблазнителни като кръв, смесена с разтопен шоколад.

— Зоуи, Монтгомъри избра теб. Твоята смърт ще бъде твое начало. Нощта те зове, вслушай се в нежния й глас. Твоята съдба те очаква в „Дома на нощта“.

Той вдигна дългия си бял пръст и ме посочи. В този момент усетих челото ми да експлодира от болка, а Кайла нададе писък.

Когато ярките петна пред очите ми започнаха да изчезват, фокусирах пребледнялото лице на Кайла, която се взираше в мен. Както обикновено казах първото глупаво нещо, което ми дойде наум.

— Кайла, очите ти са изпъкнали като на риба!

— Той те беляза! О, Зоуи! Имаш очертанията на това нещо на челото си. — Тя притисна треперещата си ръка към устните си в опит да възпре риданията си.

Закашлях се. Имах убийствено главоболие и потърках с ръка мястото над веждите си. Усетих пробождане, сякаш ме ужили оса, и болката се разпростря по цялото ми лице. Имах чувството, че ще повърна.

— Зоуи! — Кайла вече плачеше и се мъчеше да говори между хълцанията: — О, Боже! Този тип беше Ловец вампир.

— Кайла — заговорих аз, като се опитвах да игнорирам болката в главата си. — Спри да плачеш. Много добре знаеш, че мразя да плачеш. — Протегнах ръка към нея, за да я потупам успокоително по рамото, но тя веднага се сви и се отдръпна от мен.

Не можех да повярвам. Тя наистина се отдръпна, сякаш се страхуваше мен. Сигурно е забелязала болката в очите ми, защото мигновено започна отново с типичното си бърборене:

— О, Зоуи! Какво ще правиш сега? Не можеш да отидеш на онова място. Не можеш да станеш една от тях. Това просто не може да е истина! Сега с кого ще ходя на всички футболни мачове?

Забелязах, че по време на цялата си тирада тя не се приближи към мен на сантиметър. Потиснах болката и не се разплаках. Очите ми останаха сухи. Бях добра в криенето на сълзи. Няма как да не бъда. Имах три години на разположение, за да се науча.

— Няма проблем, всичко е наред. Ще се опитам да оправя нещата. Това сигурно с някаква странна грешка — излъгах. Мръщейки се от болката в челото, се огледах. Изпитах леко облекчение от факта, че с Кайла бяхме единствените в кабинета по математика, и ми се наложи да потисна истеричния си смях.

Ако не се бях побъркала толкова покрай теста по геометрия, който трябваше да правим утре, и бях хукнала към шкафчето си, за да си събера учебниците, бих могла да прекарам вечерта в четене. И Ловецът щеше да ме намери пред училището, сред повече от хиляда и триста ученици, чакащи училищните автобуси, „Големите жълти лимузини“, както ги нарича моята глупава, префърцунена сестра.

Аз имам кола, но да стоя с тези, които нямат моя късмет и са принудени да чакат автобуса, си е стара традиция, да не говорим за невероятната възможност да разбера кой с кого се натиска.

Както и да е, освен нас имаше само още едно момче в кабинета по математика — висок, кльощав смотаняк с мръсни зъби, които за съжаление успях да видя, понеже зяпна, сякаш току-що съм родила малки летящи прасенца.

Закашлях се отново. Този път с отвратителна, влажна кашлица. Смотанякът изписука и офейка, притиснал папка към гърдите си. Явно клубът по шах е преместил срещите си в понеделник след училище.

Дали вампирите играят шах? А дали сред тях има смотаняци? Или пък префърцунени мажоретки? Дали има вампири, които свирят в група? Или пък тази тяхна странна склонност момчетата да се обличат като момичета и да носят прически, които им покриват половината лице? Или пък от онези почитатели на готик музиката, които не обичат да посещават банята особено често. Дали и аз ще стана готик момиче. Или по-зле? Не харесвам особено да нося черно или поне не само черно. Освен това не изпитвам внезапна и необратима омраза към водата и сапуна, нито пък имам натрапчиви пориви да си променя прическата или да си сложа прекалено дебела очна линия.

Всички тези мисли се прескачаха в ума ми, когато усетих поредния порив истеричен смях, който се опитваше да се изплъзне от гърлото ми. За щастие успях да го прикрия с кашлицата.

— Зоуи, добре ли си? — гласът на Кайла звучеше някак фалцетно, сякаш някой я беше ощипал. Тя отстъпи още една крачка от мен.

Въздъхнах и тогава усетих първия пристъп на гняв. Не е като да съм искала това. С Кайла бяхме приятелки още от трети клас, а тя ме гледаше, все едно съм чудовище.

— Кайла, това съм аз. Същата, която бях и преди две минути, преди два часа и преди два дни — посочих ядосано към челото си. — Това тук не променя коя съм!

Очите й отново се насълзиха, но за щастие в този момент звънна мобилният й телефон. По навик тя погледна към дисплея, за да види от кого е обаждането. По изражението й, подобно на заек в светлините на прожекторите, ми стана ясно, че се обажда гаджето й Джаред.

— Хайде — казах й. — Прибирай се с него.

Погледът, с който ми отвърна, беше като шамар.

— Обади ми се по-късно! — подхвърли през рамо, докато предприемаше светкавично отстъпление през входната врата.

Видях я колко бърза през двора към паркинга, притиснала плътно телефона към ухото си. Приказваше буквално на залпове. Със сигурност вече му казваше новината, че се превръщам в чудовище.

Проблемът, естествено, беше там, че моето превръщане в чудовище ми даваше два избора. Избор едно — да се превърна във вампир, което е равнозначно на чудовище в ума на всеки нормален човек. Избор две — отказвам да приема промяната и умирам. Завинаги.

И така, добрата новина е, че няма да ми се налага утре да държа тест по геометрия. Лошата новина е, че ще трябва да се преместя в „Дома на нощта“ — частно училище с пансион, разположено в центъра на Тулса. То е известно на всички като „Вампирското училище“. Там ще трябва да прекарам следващите четири години, преминавайки през странни и неназоваеми физически трансформации, както и през необратимо преобръщане на целия ми досегашен живот. И това само в случай, че всичко друго не ме убие междувременно.

Чудесно. Не исках да правя нито едно от двете неща. Исках просто да си бъда нормална въпреки непоносимо консервативните ми родители, въпреки ужасния ми по-малък брат и отвратително перфектната ми по-голяма сестра. Исках да мина теста по геометрия. Исках да изкарам високи оценки, за да ме приемат в специалност „Ветеринарна медицина“ в колежа и да напусна този малък град в Оклахома. Но повече от всичко исках да намеря мястото си, най-вече в училище. Вкъщи ситуацията беше безнадеждна, така че всичко, което ми оставаше, бе свързано с училището и приятелите ми извън семейството.

Сега това също ми беше отнето.

Разроших косата си, така че да прикрия белега на челото ми, и с приведена глава, сякаш ровех за нещо в чантата си, забързах към вратата, от която се излиза на паркинга за ученици.

Спрях, преди да пристъпя навън. През стъклото на вратата видях Хийт. Около него се тълпяха момичета, чупеха стойки и приглаждаха коси, докато момчетата форсираха абсурдно големите си пикапи, в опит да изглеждат готини, без да им се удава особено.

Възможно ли е да съм била привлечена от всичко това? Не. Всъщност трябва да призная, че Хийт е невероятен сладур и дори сега не е толкова лош. Особено когато се постарае да е трезвен.

Писклив момичешки кикот долетя до мен откъм паркинга. Перфектно. Кати Ричтър, най-голямата кучка в училището, изглежда се сваляше на Хийт. Дори оттук, където бях застанала, си личеше ясно, че му се натиска. Както обикновено той просто си стоеше и се хилеше. По дяволите! Денят ми явно нямаше да започне да се подобрява точно сега. А синият ми фолксваген се намираше точно до тях двамата. Не, не можех просто така да отида там. Не можех просто така да се покажа пред всички с това нещо на челото си. Никога повече няма да мога да бъда част от тях. Знаех много добре какво щяха да направят. Спомнях си много ясно последното хлапе, което Ловецът беше белязал в нашето училище.

Случи се в началото на миналата учебна година. Ловецът дошъл още преди да започнат часовете и засякъл хлапето, докато отивало към стаята си. Не успях да видя Ловеца, но видях самото хлапе след това само за секунда, след като изпусна учебниците си и побягна навън от сградата. Белегът пламтеше на бледото му чело и сълзи се стичаха по пребледнялото му лице. Никога няма да забравя колко препълнени бяха коридорите тогава и как, след като той бързо излезе навън, в миг всички побягнаха от него, сякаш беше чумав. Аз бях едно от тези хлапета, които се отдръпнаха от пътя му и гледаха с ококорени очи, въпреки че много съжалявах за него. Просто не исках да стана известна като онази, която е приятелка е чудовища. Каква ирония, нали?

Вместо да отида до колата си, тръгнах към най-близката тоалетна, която за щастие се оказа празна. Вътре имаше три кабинки. Проверих по два пъти всяка от тях за подаващи се отдолу крака. На едната стена имаше две мивки, над които висяха две средно големи огледала. На отсрещната стена имаше голямо огледало с поставка за гримове, четки и какво ли още не. Оставих там чантата си и учебника по геометрия, поех си дълбоко въздух и отметнах косата си нагоре.

Беше като да се взирам в лицето на непознат, който съм срещала и преди, но не си спомням къде точно. Все едно да мернеш в тълпата познато лице, за което си напълно сигурна, че си виждала и преди, но не се сещаш на кого принадлежи. Ето това беше тя — непознатата от огледалото.

Имаше моите очи. Същият лешников цвят, който не можеше окончателно да приеме нито зелен, нито кафяв цвят. Но моите очи никога не са били толкова големи и кръгли. Или може би са такива? Косата й беше досущ като моята. Дълга, права и почти толкова тъмна, колкото е била косата на баба ми, преди да започне да побелява. Непознатата имаше моите високи скули, дълъг прав нос и широка уста — все черти от моята баба и другите ми предци от племето чероки. Но моето лице никога не е било толкова бледо. Аз винаги съм била тъмничка, доста по-мургава от когото и да било от моето семейство. А може би не кожата ми е станала бледа така внезапно… може би тя просто изглежда бледа в сравнение с тъмносиньото очертание на полумесеца, който се намираше точно по средата на челото ми. А може би се дължи на ужасното флуоресцентно осветление. Искрено се надявах, че е от осветлението.

Вгледах се в екзотичната си татуировка. На фона на индианските ми черти изглеждах белязана със знака на непокорството… сякаш принадлежах на едни по-древни времена, когато светът е бил… по-варварски.

От този ден нататък животът ми никога нямаше да бъде същият. За един кратък миг, съвсем кратък, аз забравих за ужаса от Промяната и изпитах разтърсваща експлозия от удоволствие, докато дълбоко в мен кръвта на моите предци ликуваше.