П. С. Каст, Кристин Каст
Белязана (10)

Осма глава

Общежитията бяха достатъчно отдалечени от сградата на училището, а Неферет имаше спокойна и бавна походка, което ми даваше възможност да задавам въпроси и да се удивявам на всичко наоколо. Разхождахме се край различните сгради и тя ми разказваше кое какво е, като с това влагаше смисъл в нещата, които виждах. Беше странно и красиво едновременно. Колкото и странно да звучи, започнах отново да се чувствам като себе си. Не кашлях, нищо не ме болеше. Дори главоболието ми бе преминало. И по никакъв начин не се сещах за обезпокоителната сцена, на която станах свидетелка преди малко. Бях я забравила. Или поне имах такива намерения. Последното нещо, от което се нуждаех, бяха още разправии. Новият ми живот и странният ми белег бяха предостатъчни за момента.

Мислех си, че ако не вървях през училищния двор посред нощ редом с вампир, можех да си представя, че и днес съм същата, каквато бях вчера.

Добре, може би не беше точно, но главата вече не ме болеше, а и всеки момент щях да се срещна със своята съквартирантка, защото в този момент Неферет отвори вратата на женското общежитие.

Изненадах се. Нямах представа какво съм очаквала да видя. Може би нещо тъмно и зловещо. Всъщност бе много симпатично, издържано в нежни сини и жълти цветове, е удобни канапета и изобилие от пухкави възглавници. Достатъчно големи, за да може да се седне човек върху тях. Нежната светлина и старинните кристални свещници придаваха на мястото атмосфера на замък. По гладките стени висяха портрети на жени, всяка от които изглеждаше някак екзотична и властна. Имаше много свежи цветя, предимно рози, поставени в кристални вази на различни места из помещението. Масите бяха покрити с книги, чанти и други нормални, типично момичешки неща. Видях няколко телевизора и разпознах канала на един от тях. Стараех се да се усмихвам и да изглеждам дружелюбна на момичетата, които още с влизането ми млъкнаха и започнаха да ме гледат втренчено. Добре, не се изразих съвсем коректно. Не гледаха точно мен, гледаха белега ми.

— Момичета, това е Зоуи Редбърд. Поздравете я и я посрещнете с добре дошла в „Дома на нощта“!

В първият момент никой нищо не каза. Идеше ми да умра от неудобство. Тогава едно момиче от групичката, която гледаше телевизия, се изправи. Беше слаба, руса и, по дяволите, перфектна. Всъщност напомняше ми на по-млада версия на Сара Джесика Паркър (която аз въобще не харесвам, толкова е дразнеща и някак превзето закачлива).

— Здравей, Зоуи. Добре дошла в твоя нов дом. — Усмивката й, подобна на тази на Сара Джесика Паркър, беше топла и сърдечна, гледаше ме в очите, вместо да се кокори на запълнения полумесец на челото ми, както правеха останалите. Почувствах се неприятно, че направих негативно сравнение по неин адрес. — Аз съм Афродита.

Афродита? Добре, може би не съм била толкова прибързана е негативното сравнение. Кой нормален човек си избира името Афродита? Моля ви се. Явно имаме мания за величие. Лепнах си набързо една усмивка и казах приветливо:

— Здравей. Афродита.

— Неферет, може ли аз да покажа стаята на Зоуи?

— Неферет се поколеба, което ми се стори много странно.

Вместо да отговори направо, тя стоеше на място и гледаше Афродита съсредоточено в очите.

После неочаквано на лицето й цъфна усмивка.

— Благодаря, Афродита, много мило. Аз съм менторът на Зоуи, но съм сигурна, че тя би се чувствала много по-комфортно, ако някой на нейната възраст й покаже стаята.

Гняв ли беше това, което видях да проблясва в очите на Афродита? Не, сигурно съм си го въобразила. Или поне щях да си помисля, че съм си го въобразила, ако моето вътрешно чувство не ми казваше точно обратното. Не че се нуждаех от новопридобитата си интуиция — Афродита се засмя и аз безпогрешно разпознах гнева в нейния смях.

Почувствах се, сякаш някой ме е ритнал в корема, когато осъзнах, че това момиче, Афродита, е онази, която засякох с момчето в тъмния коридор!

Тя подхвърли игриво:

— Разбира се, и за мен ще е удоволствие да разведа Зоуи наоколо. Винаги съм готова да ти помогна, Неферет.

От думите й лъхаше толкова фалш, колкото от циците на Памела Андерсън, но Неферет просто кимна в отговор и после се обърна към мен:

— Оставям те, Зоуи. Афродита ще ти покаже стаята, а твоята съквартирантка ще ти помогне да се приготвиш за вечеря. Ще се видим там.

Тя ми се усмихна с типичната си топла и майчинска усмивка и аз изпитах желание да я прегърна и да я помоля да не ме оставя сама с Афродита.

— Всичко ще бъде наред — каза ми тя, сякаш прочела мислите ми. — Ще видиш, Зоуи. Всичко ще бъде чудесно — прошепна тя и този път думите й прозвучаха толкова типично за баба ми, че положих усилие да не се разплача.

После Неферет се сбогува с Афродита и останалите момичета и побърза да излезе. Вратата се затвори със скърцащ, зловещ звук. О, по дяволите, искам да се прибера вкъщи!

— Ела, Зоуи. Стаите са насам. — Афродита ми направи знак с ръка да я последвам към широкото стълбище, което се намираше вдясно от нас.

Когато започнахме да се изкачваме, ми се наложи да игнорирам внезапно избухналия зад гърбовете ни шепот.

Нито една от нас не проговори и се чувствах толкова неудобно, че ми идваше да крещя. Дали тя ме беше видяла в тъмното? Аз съм напълно сигурна, че никога няма й да го спомена. Никога. Доколкото зависи от мен, това просто няма да стане.

Прочистих гърлото си и казах:

— Общежитието изглежда много симпатично. Имам предвид, че наистина е хубаво.

Тя ми хвърли кос поглед.

— Тук е много по-хубаво от просто симпатично. Невероятно е!

— О, добре. Радвам се да го чуя.

Тя се засмя. Звукът определено беше неприятен — звучеше като подигравателен смях и отново ме полазиха тръпки, както и първия път, когато го чух.

— Тук е толкова готино главно заради мен. — Погледнах я, за да разбера дали се шегува, но срещнах студените й сини очи. — Да, чу ме правилно. Това място е готино, защото аз съм готина.

Леле! Доста странно изказване. Нямам представа как да отговоря на тази озадачаваща информация. Имам предвид, че не исках да си имам разправии с мис Голямо самочувствие още на прага на новия си живот като различен биологичен вид. А и все още нямах представа дали тя е наясно, че именно аз я видях в онзи коридор.

Добре, аз все пак исках да намеря своето място тук. Исках да получа възможността да наричам това ново училище свой дом.

Реших засега да не се обаждам.

Нито една от нас не проговори повече. Стигнахме до голям коридор, по продължението на който имаше много врати. Притаих дъх, когато Афродита спря пред една светловиолетова врата. Но вместо да почука, тя се обърна към мен. Перфектното й лице в този момент изглеждаше враждебно, студено и всичко друго, но не и красиво.

— Така, ето какво ще се разберем, Зоуи. Всички тук приказват само за твоя скапан белег и се чудят какво, по дяволите, означава той. — Тя преправи гласа си и започна да имитира разговорите по мой адрес: — О, новото момиче има запълнен полумесец! Какво ли означава това? Дали е специална? Дали има невероятни способности? О, Боже, о, Боже! — Афродита изостави подигравателната си поза, присви очи още по-злобно и процеди: — Ето как стоят нещата тук. Аз казвам кое как се случва. Ако искаш да ти върви тук, най-добре го запомни. Ако ли не — чакат те само неприятности.

Определено беше започнало да ми писва от нея.

— Виж какво — отвърнах, — аз току-що се озовах тук. Не си търся белята, но и нямам никакъв контрол върху това, което хората приказват за мен и моя белег.

В отговор тя гневно присви очи. Сега пък какво — нима ще се наложи да се бия с нея? Досега никога не съм се била. Приготвих се да се защитя или да избягам, или каквото там да се наложи да направя, за да спасявам кожата си.

В този момент, също така внезапно, както беше станала злобна и страшна, лицето й се отпусна и тя се усмихна нежно, превръщайки се в предишната мила и сладка блондинка. (Не че се заблудих, де.)

— Добре. Значи се разбрахме.

Моля? Единственото, което аз разбрах, беше, че тя явно е забравила да си пие хапчетата, за друго не знам. Но тя не ми даде възможност да кажа нищо. Просто ми се усмихна топло и широко, след което почука на вратата.

— Влез — разнесе се глас с типичен южняшки акцент. Афродита отвори вратата. — Привет! Влизайте!

С огромна усмивка новата ми съквартирантка, също блондинка, се разбърза като торнадо. Но в момента, в който забеляза Афродита, усмивката й замръзна и тя се спря.

— Доведох ти новата съквартирантка.

На пръв поглед нямаше нищо лошо в думите на Афродита, но тонът й беше изпълнен с омраза, а гласът й имитираше подигравателно южняшкия акцент. — Стиви Рей Джонсън, това е Зоуи Редбърд. Зоуи Редбърд, това е Стиви Рей Джонсън. Ето, не си ли станахме близки като три зрънца в царевичен кочан?

Хвърлих поглед към Стиви. Тя изглеждаше изплашена като заек.

— Благодаря, че ме придружи дотук. Афродита — казах набързо, пристъпвайки към нея, което я принуди автоматично да отстъпи крачка назад и да се озове извън стаята. — Пак ще се видим. — Хлопнах вратата пред носа й точно в момента, в който изненаданото й изражение беше започнало да се превръща в гневно. След това се обърнах към Стиви Рей, която все още беше пребледняла. — Какво й става?

— Тя е… тя е…

Без да я познавам изобщо, ми стана ясно, че Стиви Рей се чуди колко от това, което си мисли, би могла да ми каже или да не ми каже по въпроса.

— … кучка — довърших аз.

Стиви Рей се ококори, след което се изкиска.

— Не е много симпатична, това е сигурно.

— Има нужда от фармацевтична помощ, ето това е сигурно! — допълних аз, с което я накарах да се разсмее още повече.

— Мисля, че с теб ще се разбираме отлично, Зоуи Редбърд — отвърна тя през смях. — Добре дошла в новия си дом.

Тя отстъпи назад и посочи с театрален жест малката стая, сякаш ми представяше палат.

Огледах се и примигнах. Няколко пъти. Първото нещо, което видях, беше плакат в реален размер на Кени Чесни, който бе окачен над едно от леглата, и каубойска шапка, оставена на една от масите. На същата маса имаше и старомодна газена лампа с формата на каубойски ботуш. О, не! Стиви Рей беше типична южнячка.

След това тя ме прегърна за добре дошла и ми заприлича на малко пухкаво кученце със своята къса, къдрава коса и усмихнатото си кръгло лице.

— Зоуи, много се радвам, че вече си по-добре. Много се притесних, когато разбрах, че си пострадала. Радвам се, че най-накрая си тук.

— Благодаря — казах аз, като все още оглеждах стаята, която щеше да бъде и моя. Чувствах се толкова объркана, че ми идваше да заплача.

— Малко е плашещо, нали? — Стиви Рей ме гледаше съчувствено е големите си сериозни и сини очи. — Знам какво е, защото плаках цялата първа нощ.

Преглътнах собствените си сълзи, за да я попитам:

— От колко време си тук?

— От три месеца. Нямаш представа колко бях щастлива, като ми казаха, че ще си имам съквартирантка!

— Ти си знаела, че ще дойда?

Тя кимна енергично:

— Да, Неферет ми каза онзи ден, че Ловецът те е надушил и смята да те бележи. Мислех си, че ще си тук още вчера, но после разбрах, че си имала инцидент и са те закарали в клиниката. Какво се случи?

— Тръгнах да търся баба си, паднах и си ударих главата. — Този път нищо не ми подсказа да си държа устата затворена, но не знаех как да разкажа на Стиви Рей за срещата си е богинята.

Изпитах облекчение, когато тя просто кимна и повече не спомена нито инцидента, нито по-особения ми белег.

— Родителите ти сигурно са откачили, като са видели, че си белязана?

— Напълно. И твоите ли?

— Да. Макар че всъщност майка ми не го прие толкова тежко. Тя каза, че всичко, което може да ме измъкне от Хенриета, е добро за мен.

— Град Хенриета в Оклахома, предполагам? — попитах аз, доволна, че мога да насоча темата встрани от себе си.

— Да, за съжаление.

Стиви Рей се метна на леглото до плаката на Кени Чесни и ме подкани да седна на другото, което се намираше на отсрещния край на стаята. Когато го направих, ме обзе възторг от изненадата, че се намирам на собственото си розово-зелено легло, марка „Ралф Лорън“. Погледнах към малката дъбова масичка и не повярвах на очите си. Там се намираха моят ужасно дразнещ будилник, очилата, които слагам, когато очите ми се изморят от контактните лещи, както и една снимка на мен и баба от миналото лято. А на лавицата зад компютъра забелязах някои от любимите ми книги, сред които и „Дракула“ на Брам Стоукър, което изглеждаше малко като ирония на съдбата. Там бяха някои от аудиодисковете ми, лаптопът ми, както и колекцията ми с фигурки от „Таласъми ООД“. Колко странно! А раницата ми стоеше точно до леглото.

— Баба ти дойде и донесе тези неща — отговори на учудването ми Стиви Рей. — Тя е много симпатична.

— Тя е много повече от симпатична. Трябва да си смела като тигър, за да се изправиш пред майка ми и нейния тъп съпруг, само за да донесеш тези неща за мен. Представям си каква драматична сцена е разиграла майка ми. — Въздъхнах и поклатих глава.

— Е, аз явно съм късметлийка. Поне майка ми беше навита да дойда тук. Баща ми напълно си загуби ума, понеже аз съм „единственото му съкровище“. — Тя сви рамене, а след това се закикоти. — Тримата ми братя ме попитаха дали ще мога да им помогна да свалят мацки вампирки. Мъже…

— Да, мъже — повторих аз и й се усмихнах. Ако и тя смяташе момчетата за глупави, двете щяхме да се разбираме много добре.

— Вече започнах да свиквам с живота тук. Искам да кажа, че предметите в училище наистина са много странни, но някои ми харесват. Особено часовете по таекуондо. Явно ми харесва да ритам задници. — Тя се усмихна дяволито като малко русо елфче. — Харесвам униформите, колкото и странно да звучи. Искам да кажа, че не е обичайно да си харесаш училищната униформа, нали? Но ние имаме право да си добавяме собствени детайли, с което ги правим уникални и в крайна сметка се получават доста хубави дрехи, а не типичните скучни училищни униформи. И да ти кажа честно, колкото и да смятам момчетата за глупаци, тук има няколко невероятно готини. — Очите й проблеснаха закачливо. — А може би просто съм толкова щастлива, че съм се разкарала от Хенриета, че не обръщам достатъчно внимание на недостатъците им. А пък Тулса е толкова голям и страшен град, няма нищо общо с Хенриета.

— Изобщо не е страшно в Тулса — отвърнах машинално. За разлика от повечето младежи от нашето предградие аз познавах добре околностите на Тулса благодарение на разходките с баба. — Просто трябва да знаеш къде да отидеш. Има много хубав магазин за мъниста на улица „Брейди“, където можеш да си направиш бижута по собствен дизайн. А веднага след това се намира сладкарницата „При Пола“, където ще намериш най-вкусните десерти в града. На улица „Чери“ също е много готино. Всъщност сега не сме много далече от там. Даже сме доста близо до страхотния музей „Филбрук“ и площад „Утика“. Там има няколко чудесни търговски…

В този момент осъзнах какво съм казала. Дали вампирите се събират с обикновените хора? Замислих се над този факт и осъзнах, че никога не съм виждала младежи с полумесеци на челата да кръстосват улиците. Не съм ги виждала и в кината. По дяволите, та аз не бях виждала изобщо младежи вампири до днес! Дали това значи, че ще ни държат затворени тук следващите четири години? Потиснах паниката, която започна да ме обзема, и попитах:

— Пускат ли ни понякога да излизаме от тук?

— Да, но има доста правила, които трябва да се спазват.

— Правила? Какви например?

— Ами например нямаш право да излизаш с училищната униформа… Опа! Това ми напомня, че трябва да побързаме. Вечерята е след броени минути, а ти трябва да се преоблечеш.

Тя стана и започна да ровичка в гардероба, който се намираше до моето легло, като през цялото време приказваше с мен:

— Неферет донесе дрехи за теб снощи. Не се притеснявай дали ще са ти по мярка. Тук винаги знаят кой размер носи всеки от нас. Малко е странно как възрастните вампири знаят много неща, които ни се струва, че няма откъде да научат. Както и да е, не се притеснявай. Казах ти, че униформите са готини. А и можеш да си добавиш нещо свое към тях. Виж мен например.

Погледнах я. По-скоро се вгледах в нея внимателно. Беше с едни от онези „богоугодни“ дънки, прекалено тесни и без задни джобове. Не знам как на някого му е хрумнало, че тесните дънки без джобове може да са готини, но явно никога няма да разбера. Стиви Рей беше съвсем кльощава, а тези дънки придаваха известен обем на задните й части. Още преди да погледна надолу, ми беше ясно какво е обула — каубойски ботуши. Погледнах и въздъхнах — да, островърхи, от кафява кожа и с нисък ток. В изтърканите й дънки беше втъкната черна блуза с дълги ръкави, със скъпия вид на нещо, което може да се намери в лъскавите маркови магазини.

Когато погледнах отново към нея, забелязах, че има по две дупки на ушите с малки сребърни халки в тях. Тя се обърна и ми подаде две блузи. Едната бе памучна като нейната, а другата — плетен пуловер. И макар аз да не си падах по типичния кънтри стил, трябваше да призная, че селско елегантният стил подхождаше на Стиви Рей.

— Ето, само облечи една от тези и сме готови.

На пуловера, който тя държеше, имаше сребърна бродерия. Приближих се, за да я видя по-добре. Бродерията представляваше спирала, която се извиваше в кръг и завършваше точно на мястото, където се пада сърцето.

— Това е нашият знак — обясни ми Стиви Рей.

— Нашият знак?

— Да, всеки клас (тук ги наричаме трети, четвърти, пети или шести курс) има различен знак. Ние сме третокурсници, така че нашият знак е сребърният лабиринт на богинята Никс.

— Какво означава? — попитах по-скоро себе си, отколкото нея, докато проследявах с ръка извивките на лабиринта.

— Символизира нашето ново начало, защото сега поемаме по Пътя на нощта, изучаваме заветите на богинята и възможностите, които ни предоставя нашият нов живот.

Погледнах я е изненада, защото говореше необичайно сериозно. Тя ми се усмихна засрамено и сви рамене.

— Това е едно от първите неща, които научаваме по социология на вампирите. Този предмет се води от Неферет и е много по-интересен от скучните глупости, които учехме в гимназията на Хенриета, чийто спортен отбор се нарича „Бойните кокошки“. Представи си — бойни кокошки! Що за глупост е това? Както и да е. Чух, че Неферет е твой ментор, което е голям късмет. Тя е най-готината учителка тук.

Това, което тя не каза, е, че освен късметлийка съм и „специална“ заради различния си белег. Което ми напомни, че…

— Стиви Рей, защо досега не си ме питала нищо за белега ми? Искам да кажа… много високо оценявам, че не ме обсипваш с хиляди въпроси, но докато стигна дотук, всички зяпаха белега ми. Афродита веднага повдигна тази тема, щом останахме насаме. А ти дори не го погледна. Защо?

Тогава тя все пак погледна към челото ми, преди да свие рамене и отново да срещне погледа ми.

— Ти си ми съквартирантка. Прецених, че ще ми кажеш, каквото имаш за казване, когато се почувстваш готова. Едно от нещата, на които се научих от живота си в малко градче като Хенриета, е, че не трябва да се бъркаш в работите на хората, ако искаш да ти останат приятели. А ние с теб ще живеем заедно в продължение на четири години… Тя млъкна и в пропастта на мълчанието й увисна грозната и неизречена истина, че ще останем заедно в следващите четири години само ако и двете оцелеем след Промяната. Стиви Рей преглътна тежко и завърши набързо: — Опитах се да ти кажа, че искам да бъдем приятелки.

Усмихнах й се. Тя изглеждаше толкова млада и изпълнена с надежда, толкова симпатична и нормална — нищо общо е това, което очаквах да срещна в едно вампирско училище. Усетих прилив на надежда. Може би щях да намеря своето място тук.

— Аз също искам да бъдем приятелки.

— Много яко! — Тя отново ми заприлича на кученце. — Но да не се бавим, че ще закъснеем!

Показа ми вратата между двата гардероба и се настани пред огледалото си, за да се среше. Аз натиснах дръжката и се озовах в малка баня. Набързо свалих тениската си и облякох памучната блуза, а отгоре — плетения пуловер, който беше тъмновиолетов на цвят и кариран с тънки черни ивици. Приготвих се прекалено бързо, така че имах малко време да използвам и гримовете, които си бях донесла. Огледах се в огледалото над мивката. Лицето ми все още беше бледо, но беше загубило страшния си и болнав вид. Косата ми изглеждаше ужасно, беше разрошена. Освен това се забелязваха тънките линии от шевове над слепоочието ми. Но това, което най-силно привлече погледа ми, беше сапфиреният полумесец. Докато се взирах в него, запленена от екзотичната му красота, светлината в банята попадна върху сребърния знак на мястото на сърцето ми. Стори ми се, че тези два символа някак си пасват, въпреки че бяха с различни форми… и цветове.

Но аз дали им пасвах? И дали пасвах на целия този странен, нов свят?

Притворих очи и отчаяно се замолих каквото и да има за вечеря (о, дано само да не включва пиене на кръв), да не е в дисхармония с и без това нервния ми и разстроен стомах.

— О, не — прошепнах сама на себе си. — Дано е моя ужасен късмет не получа някое разстройство.