Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Loneliness of the Long Distance Runner, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Алън Силитоу. Самотният бегач на дълго разстояние. Разкази

Второ издание

 

Редактор: Лилия Рачева

Художник: Галя Георгиева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Ана Тодорова

 

Националност английска. Издателски номер 746.

Дадена за набор 10.XI.1981 г. Подписана за печат на 15.II.1982 г. Излиза от печат 22.II.1982 г.

Формат 32/84/108. Издателски коли 8,82. Печатни коли 10,50. Условно издателски коли 9,01.

Цена: подвързия 0,88 лв.; брошура 0,62 лв.

Държавно издателство „Отечество“

Държавна печатница „Д. Найденов“, Велико Търново

 

The Loneliness of the Long Distance Runner

Pan books ltd, London 1961

История

  1. — Добавяне

III

Облещеният, шкембест началник каза на облещения, шкембест член на парламента, седнал до своята облещена шкембеста законна мадама, че аз съм единствената му надежда Борстал да получи „Купата със синя лента на кроса за дълго разстояние (общоанглийски)“. Единствената му надежда бях аз и това ме накара да се разсмея в душата си, но не казах и дума пред облещеното, шкембесто копеле, с която да подхраня надеждата му. Но аз си знаех, че началникът тълкува посвоему моето мълчание — той виждаше вече купата на полицата в своя кабинет между другите плесенясали трофеи.

— Излезе ли си, може да стане професионален бегач — каза той и когато го чух със собствените си уши, осъзнах, че това е възможно: да тичам за пари, да търча за заплата, на парче да ми плащат — да започна с шилинг за всяко вдишване, постепенно да кача до цяла гвинея[1] за всяка глътка въздух и на тридесет и две години да стигна до пенсия по старост заради дантелените дробове, раздутото сърце и краката, станали като фасул на пръти от разширените вени. Но бих имал жена, кола, моят циферблат ще се усмихва от вестниците и една изумителна секретарка ще отговаря на купищата писма от разни кукли, готови да ме глътнат, като ме срещнат на път за Уулуърт, откъдето ще купувам ножчетата си за бръснене и ще вземам чая си. Заслужаваше си човек да помисли за това, а началникът разбра, че ме накара да се замисля и заговори, сякаш непременно трябваше да се посъветва с мене:

— Та как ти се струва това, Смит, момчето ми?

Шкембестите втренчиха ред облещени, мътни очи в мен, като паст на златни рибки зейнаха ред уста и показаха златните си зъби — и аз им отговорих така, както им се искаше, а коза си скрих за по-късно:

— Много би ми допаднало, сър.

— Юначага! Добър отговор! Правилно отношение! Отлично!

— Виж какво — каза началникът, — спечели ни днес тази купа и аз ще направя за тебе всичко, което е по силите ми. Ще ти обезпеча такава тренировка, че ще надминеш всеки бегач от свободния свят.

Видях се как тичам и надбягвам състезателите по целия свят — оставям ги зад себе си и продължавам съвсем сам по една безбрежна, мочурлива земя, достигам невероятна скорост, летя между огладени от времето каменни късове, между китки тръстика и изведнъж: „Къххх… Къххх…!“ — профучават куршуми, по-бързи й от най-бързия бегач. Стреля една полицейска пушка, потулена в дърветата, улучва ме и пръсва гърлото ми, макар че тичам така прекрасно. И аз се свличам на земята.

Шкембестите очакваха да добавя още нещо, затова казах:

— Благодаря ви, сър.

Пуснаха ме, изтичах надолу по стъпалата на трибуната и оттам направо на пистата, защото великият крос започваше вече и двама състезатели от Гънторп чакаха, залепнали на стартовата линия като двойка бели кенгуру, готови да се втурнат напред. Стадионът представляваше великолепно зрелище: навсякъде просторни палатки за сервиране на чай, развети знамена, места, запазени за семействата ни, но незаети, защото нашите майки и бащи нямат представа какво значи откриване на състезания; момчета, които пробягваха в момента стоте ярда, лордове и ледита, които сновяха от ложа в ложа, духовата музика на борсталските момчета, облечени в сини униформи, а горе по трибуните — кафявите куртки на Хъкнелци, сивите пуловери на нашите и Гънторпци с навити ръкави на ризите. Сините небеса бяха облени със слънчево сияние, денят беше прекрасен и величествената гледка ми напомняше сцени от „Айвънхоу“ — филм, който ни прожектираха преди няколко дни.

— Хайде, Смит — ми каза треньорът Роуч, — няма да закъсняваме за решаващото състезание, нали? Макар че и да закъснееш, ти пак ще се откъснеш, обзалагам се!

Отговориха му с рев и вой, но аз не им обърнах внимание и застанах между Гънторпеца и един от асовете на Ейлшем, приклекнах зад старта и откъснах няколко стръка трева, за да си смуча по пътя.

Ето и голямото състезание — в чест на онези, които ни наблюдават от главната трибуна под развятия национален флаг — дългоочакваното състезание на началника. Той и цялата му облещена шайка сигурно се суетят сега да залагат на мене — и все на едро: едно към сто, не, изпразват до дъно джобовете си, залагат рентите си за цели пет години напред — и колкото повече залагат, толкова по-щастлив ще бъда. Защото им бях подготвил сигурното рухване на великата илюзия, която си бяха създали, подготвил го бях и щях да се смея при това чак до задушаване. Коленете ми се притискаха в земята, чувствах хладината й, а с крайчеца на окото си видях, че Роуч вдига ръка. Гънторпецът трепна преди сигнала, някой подрани с приветствения си вик, момчето от Медуей се наклони напред — раздаде се изстрел й аз полетях.

Обиколихме веднъж пистата и сетне потичахме около половин миля по брястовата алея, приветствани непрекъснато с „ура“ — струва ми се, че когато излязохме от портата и продължихме по пътя, водех аз, но не проверих, защото ми беше все едно. Пробегът от пет мили бе очертан със знаци от вар, които белееха по гредите на портите, по стволовете на дърветата, при прелези и по камъни. На всяка половин миля имаше по едно момче с бутилка вода и превързочен пакет за онзи, който се удари или припадне. След първата миля аз бях втори, и то без усилие — ако искате да научите някой тайни за бягането, запомнете, че никога не бива да бързате, но ако забързате, никога не позволявайте на другите да го разберат. Можеш винаги да преодолееш едно състезание на дълго разстояние, без другите и да подушат дори, че се напрягаш. Когато свикнеш да изразходваш по този начин силите си и надминеш двама или трима, накрая се откъсваш така главоломно, че засенчваш всички — защото дотогава не си правел усилие и си се пестил. Аз тичах с постоянен, равномерен ритъм, така уравновесен, че скоро забравих самото тичане — почти не чувствах как се вдигат и спущат краката ми, как ръцете ми се движат напред и назад. Дробовете ми дишаха спокойно, даже и това проклето сърцебиене, което се явява в началото на тичането, престана съвсем. Защото аз никога не се надбягвам — аз просто тичам и някак си подсъзнателно чувствам, че забравя ли състезанието и побягна равномерно, без да мисля, че тичам, винаги ще печеля. Когато по някой прелез или котедж позная, че финишът наближава, аз давам лудешки спринт, защото чувствам, че дотогава не съм бягал и всичките ми сили си непокътнати. Постигнах това, защото се научих да мисля, докато тичам — питам се понякога дали съм единственият бегач, изработил тази система: да забравя, че тича, потъвайки в размишления, които го откъсват от всичко. Дали и другите момчета знаят за този трик, питам аз, макар и сигурен, че отговорът е отрицателен. Летя като вихър по настлания път, по отъпканата пътечка, по-гладка от скучната тревиста писта на игрището и не прекалено гладка, за да ти пречи при мисленето. Този следобед се чувствам в стихията си и зная, че никой не може да ме победи, но съм решен да победя накрая сам себе си. Защото когато при влизането ми в затвора началникът говори за честността, той не разбираше значението на тази дума — иначе не би ме включил в това състезание, не би ме пуснал под това слънце по фланелка и гащета. Би трябвало да ме изпрати там, където аз бих го изпратил, ако бях на негово място — в някоя каменоломна, да троши скалите, докато си строши гръбнака. Цивилният дебелак с хитлеровото лице беше поне по-честен — и на двама ни беше ясно, че сме врагове, а когато делото ми стигна до съда, един полицай потропа на главния ни вход още в четири часа сутринта и събуди майка ни, която спеше полужива от умора, за да й напомни, че на всяка цена трябва да бъде в девет и половина часа в съда. Това беше най-учтивото предизвикателство, за което бях чувал, но все пак можех да го нарека и честно, така както и думите на майка ни бяха честни — тя наговори на този полицай всичко, което мислеше за него, наруга го с най-оскърбителните имена, които знаеше — тази работа й отне половин час и разбуди всички съседи.

Аз тичах по отъпканата пътечка досам полето. Вдъхвах уханието на свежа трева и орлови нокти — струваше ми се, че произхождам от древния род на сибирските хрътки, дресирани да тичат на два крака — само че отпреде ми не се мяркаше никакво зайче, а зад мене нямаше камшик, който да поддържа скоростта ми. Надминах Гънторпеца, чиято фланелка бе вече потъмняла от пот — напреде съзирах и края на оградената горичка. За да мине пръв половината на кроса, там напрягаше последните си сили единственият бегач, когото трябваше да надбягам, за да спечеля състезанието. След малко той свърна в една тясна ивица от дървета и храсти й аз го загубих от погледа си. Наоколо нямаше никого. Познавах вече самотността на бегача, който минава петте мили, прескачайки поля и гори. Осъзнах, че само това чувство на самотност е истински честното и неподправеното, знаех, че отсега нататък ще мисля винаги така, независимо от дребнавите си настроения и усещанията за разни хора. Състезателят зад мене изостана сигурно много, защото наоколо стана съвсем тихо, по-тихо и безжизнено дори и от мразовитите зимни утрини. Не е леко да достигнеш сърцевината на нещата. Сега знаех само едно — че трябва да тичам, да тичам, да тичам, без да разбирам защо се съгласих да прекосявам неразгадаемите полета, които не мога да разгадая, горите, които плашат, хълмите, които не забелязваш, да летя над ручеи, които носят смърт, ако хлътнеш в тях. И финишът не е край, макар че тълпите те приветстват с победа, не е край, защото си се условил да се втурнеш отново, още преди да си поел истински дъх. За тебе краят ще бъде отдих, ако се пребиеш в някой дънер и си счупиш врата или пък паднеш в някой запуснат кладенец и потънеш завинаги в мрака. Така мислех аз — не могат ме улови в тази клопка със състезания, бягане и победи, с тичане за парче синя лента, защото е много малко да живееш само за това — нищо, че ме увещаваха с честните си думи в обратното. Не вярвай, върви по своя собствен път, не по пътеките, белязани с бутилки вода и шишенца йод, та ако паднеш и се нараниш, да те повдигнат и заставят да бягаш отново, даже и ако предпочиташ да останеш на земята.

А пък аз все още тичах — излязох от гората, надминах и единствения, който тичаше пред мене, без дори да съзнавам, че правя това. Туп-тап, туп-тап, тип-тап, тип-тап… Отново прекосявам едно ширно поле, все още без всякакво усилие, с моите ритмични крачки на сибирска хрътка. Не бях преполовил пътя, но знаех вече, че съм спечелил състезанието, че бих го спечелил, ако пожелаех. Ако трябваше, можех да продължа още десет, петнадесет или двадесет мили и да рухна мъртъв на финиша. В края на краищата това не би било по-различно от „честния“ живот, който ми натрапваше нашият началник. Според него, това значеше: „Спечели състезанието и ще си честен!“ А пък аз тичах, защото ми доставяше огромна радост, обичах постиженията си, защото ми помогнаха да започна да мисля, обикнах и самото мислене. От време на време си спомнях, че трябва не само да тичам, но и да победя, но това ми беше съвършено безразлично. Едно от двете — трябваше да спечеля състезанието или само да го пробягам; знаех, че мога да постигна и двете, защото краката ми ме бяха отнесли вече далеч напред — сега печелех време, спускайки се по склона, обрасъл с къпини, и пресичайки отъпканата пътека — краката ме носеха все по-надалеч и по-надалеч, изплетени сякаш от електрически жици, неуморимо бодри, политнали с размах над коловози и коренища.

Но аз не желаех такава победа — победа би било да избягам от полицията, след като съм ограбил най-богатата банка. А тук победата означаваше точно обратното, независимо от това как те подвеждат — означаваше да дотичаш право в облечените им в бели ръкавици ръце, при техните ухилени морди, зад решетката, и да останеш там до края на живота си — в някоя каменоломна. Но дори и в нея аз бих трошил камъните, както си пожелая, а не както ми наредят.

Връхлита ме и друга честна мисъл — мога да свърна покрай онзи жив плет в полето и, прикрит от него, да започна бавното си отстъпление от победния финиш. Без усилие бих могъл да протичам три, шест, дванадесет мили през торфените ливади, да пресека няколко шосета и никой да не отгатне накъде съм поел — а когато се смрачи и изляза на последното шосе, може да случа някой камион, който би ме отнесъл безплатно някъде на север, може да случа и човек, който не би ме издал. Не, не — говоря си аз, — нима съм луд? Да избягам, когато ми остават само шест месеца? И без да съм сторил нещо, което да крия? Не, искам само едно — да покажа на тези затлъстели „праведници“ поне малко от своето пренебрежение, да ги накарам да подскачат от удобните, меки кресла, когато видят как губя състезанието. Нищо от туй, че зная съвсем точно какво ще ми се случи през месеците, които остават да си доизлежа — ще ми възложат най-мръсната работа в клозета и кухнята. За хората от затвора ще бъда просто отрепка — и така ще ме почетат за това, че бях честен посвоему. Защото, когато началникът ме уговаряше да бъда честен, той го разбираше различно, не като мен, и ако се бях покорил и спечелил заради него това състезание, нямаше и да усетя шестте месеца до моето излизане от затвора. Но не, моята честност ми забранява това и щом съм намерил вече начин, за да го докажа, трябва да изтърпя и всичките подлости, които неговият ум може да измисли. Но ако погледнеш на нещата от моята гледна точка, нима би могъл да го упрекнеш? Защото тук се води война — нали го казах вече? — и когато го ударя на най-болното място, той сигурно ще ми отмъсти, загдето няма да го снабдя с купата на победителя. Сърцето му е копняло ден и нощ за днешния следобед — да се надигне той от мястото си и да ме потупа по гърба, докато поемам купата от лорд Бръмбаранов или друго някое чудо, родено без долна челюст, но пък с голямо родословие. И тъй, аз ще улуча началника, където най-много ще го заболи, и той ще се постарае да ми го върне — око за око, зъб за зъб. Но моята радост ще бъде по-дълбока, защото удрям пръв и съм го обмислял отдавна. Не зная защо, но, според мене, това са най-добрите мисли, до които съм стигал — не е важно защо, важното е, че мисля така. Трябваше ми много време, докато стигна до тях. Преди, през целия си разбойнически живот, аз нямах време и покой за мислене, а сега мислите ми текат плавно и ме тревожи само това, че често не мога да ги спра, и чувствам как мозъкът ми се гърчи, премръзва сякаш, парализира се — тогава му давам отдих, като политам стремително надолу по падината, през къпинака. И това е другият ъперкът, който пак аз пръв нанасям на хора като началника, за да им разкрия — ако успея, че в техните състезания никой не побеждава, макар че винаги има някое момче, което несъзнателно стига първо. Да им разкрия, че в края на краищата те са обречени на загиване, а хора като мене ще събират пепелта на изгорелите им кости и ще танцуват лудешки върху развалините на Борстал. И тази история прилича на състезанието, и отново моят герой-победител няма да се понрави на началника. Не, аз съм честен, както той самият ме увещаваше, без да разбира какво казва. Но дори да прочете моята книжка и да схване, за кого говоря, не вярвам той да прояви такава мъдрост, че сам да напише своята история.

Току-що изкачих пътеката, помагайки си с колене и лакти, натъртен и издраскан от къпините, и вече съм преодолял две трети от пътя. В главата ми някакъв глас не млъква като радио и повтаря непрекъснато: „Щом като в мразовитата утрин можа да се радваш на усещането, че си първият човек на земята, в лятното пладне да тъжиш, че се чувстваш като последния останал жив, вече е време да живееш така, сякаш си единственият човек на тази планета, без да се тревожиш за доброто и злото по нея — тупкаш си само с шпайковете по добрата изпръхнала земя и знай, че тя поне никога не ще ти измени.“ Думите стават неясни, сякаш детекторът се е повредил, а в раковината на моите вътрешности става нещо, което ме тревожи. Не разбирам защо и не зная кого да виня за това — край сърцето ми стърже нещо, сякаш в мене са изсипали цяла торба ръждясали болтове, които раздрусвам при всяка крачка. От време на време нарушавам ритъма си, за да опипам с дясната ръка лявата лопатка през гърдите и да измъкна невидимия нож, който кой знае как е попаднал там. Зная, че няма за какво да се безпокоя. Това сигурно става от премногото мислене, което бъркам понякога с тревогата. Струва ми се, че по целия свят няма по-тревожен човек от мене (сигурно сте го открили по това, което съм писал). Все пак това е много странно, защото мама не знае дори и значението на тази дума — значи не съм я наследил от нея. Татко обаче живя тежко с една вечна тревога, докато окървави цялата спалня и умря, когато в къщи нямаше никой. Никога не ще го забравя, никога не бих могъл, защото го видях пръв и понякога ми се ще да не бях аз. Тъкмо се връщах от магазина, където продават пържена риба с картофи — бях работил с автомата за рязане на лимони и подрънквах, малкото възнаграждение — колкото стойността на три лимона. Още щом влязох в замрялата къща, аз разбрах, че нещо е станало, спрях и облегнах чело на студеното огледало над камината — не исках да отворя очи и да погледна смразеното си лице, защото знаех, че съм побелял като тебешир, сякаш вампир ме бе спипал. Даже и дребните спечелени монети затихнаха в джоба ми.

Гънторпецът едва не ме догони. В шипките на живия плет пееха птици. Двойка дроздове се стрелна към някакви трънливи храсти. Житата в близката нива бяха високо изкласили — скоро щяха да жънат със сърпове и машини. Когато тичам, не обичам да се оглеждам много, защото това нарушава равномерната крачка — край купата сено реших да престана и въпреки всички гвоздеи в мен дадох такъв спринт, че скоро и Гънторпецът, и птиците останаха далеч, далеч назад. Навлязох в последната миля и половина без усилие, като нож в късче маргарин. Тишината, в която пропаднал след двата пикета, беше неочаквана — сякаш се бях гмурнал под вода и разтворил очи, оглеждах облите камъни по речното дъно. Тази тишина ме тласна отново назад, в къщи, през онази заран, когато моят стар татко напусна този свят. Странно, не бях мислил за него, откакто се случи това, дори не бях си и потъгувал. Защо ли? Струва ми се, че откакто свикнах да мисля по време на тези дълги тренировки, аз станах податлив на всякакви неочаквани и дотегливи размишления, които нападат душата ми. Ето, моят окаян мозък ме кара да виждам зад всяко стръкче трева окървавения татко и сега съвсем не съм сигурен, че мисленето ми доставя радост и че в края на краищата е нещо наистина много полезно. Преглъщам слюнката си. Все пак продължавам да тичам и да ругая и създателите на този Борстал, и неговите спортисти. Тап-тап, туп-тап, тап-тап. Кой знае, това е може би тяхното отмъщение — че още от самото начало успяха да натикат в главата ми тази „латерна магика“ с диапозитиви — нещо, което не можеше да стане преди. Само ако и в бъдеще продължа да разбирам нещата така, както ги разбирам сега, по време на бягането, аз ще успея да съхраня себе си и ще мога да отблъсна другите. Щом проумях тази истина, зная, че в края на краищата ще изляза по-силният.

Пак за онзи ден — заизкачвах бавно, стъпка по стъпка стълбите, без да искам да мисля как ли ще сваря татко и какво ще сторя, когато го намеря. Възмездието днес давам самият аз — спомням си как мама разби живота на моя баща отдавна, още когато бях малък. Мъкнеше се с разни мъже, а татко беше жив и здрав; нея не я беше грижа дали той разбира или не — а обикновено той не беше толкова сляп, колкото тя си въобразяваше — ругаеше, кълнеше, заплашваше, че ще й счупи главата, и трябваше да го възпирам, макар че знаех какво заслужава тя. Какъв живот живяхме ние… Не, няма да се оплаквам, защото ако започна, може да се увлека и да спечеля това проклето състезание, а не искам да го спечеля, въпреки че устремен вече назад, към знамената и входната алея, аз дочувам музиката и шума от игрището, под краката си имам новото усещане от прясно насипания чакъл, който се противопоставя на стоманените ми мускули. Нито за миг не се задъхах, макар че онази торба с гвоздеите продължава да си дрънчи. Ако поискам, аз мога да дам последния голям тласък и да се втурна като вихър, но всичко е подвластно на моето самообладание. Сега вече зная, че в цяла Англия няма друг бегач на дълго разстояние през пресечена местност, който може да се мери с мене по скорост и стил. Нашият грохнал, незаконороден началник, този полумъртъв гангренясал старик е кух като празен бензинов бидон — и той ще ми иска да му донеса слава, да му влея кръв и съживя сърцето му, той иска да има за свидетели своите тлъсти приятели, та когато спра на финиша, задъхан и разлюлян, да може да им каже:

— Виждате, нали, че моят Борстал получава купата. Печеля облога, моите момчета знаят, отдавна разбраха, че си заслужава да бъдеш честен, да направиш усилие за спечелването на тази купа. Отсега нататък те винаги ще бъдат честни, защото аз съм този, който ги е направил такива.

А приятелите му ще започнат да умуват:

— В края на краищата той приучва момчетата си да живеят порядъчно. Заслужава медал, но ние ще му издействуваме да стане „сър“.

Точно в мига, когато птиците запяват отново, аз си обещавам никога да не зачитам това, което мислят или казват неговите гипсирани, безгръбначни „праведници“. Видяха ме и вече викат „ура“, а високоговорителите, които стърчат покрай игрището като слонови уши, разпръскват голямата новина, че съм се откъснал много напред и не ми остава нищо друго, освен да пристигна пръв. Но аз все още мисля как татко умря със смъртта на „грешниците“, как изгони от къщи лекарите, когато го увещаваха да свърши в болница („Като прокълнато морско свинче!“ — изрева им той). Надигна се от леглото, за да ги изхвърли, и дори тръгна подире им надолу по стълбите, както си беше по риза, останал само кожа и кости. Увещаваха го, че ще има нужда от някакви хапове, но той не се поддаде и пиеше само болкоуспокояващите треви, които му вземахме с мама от съседния билкар. Едва сега разбирам колко мъжество е имал моят баща. Когато през онази сутрин влязох в стаята, той лежеше по очи, отхвърлил завивките, и приличаше на одран заек. Посивялата му глава се бе отпуснала на ръба на леглото, а подът бе залян сигурно с всичката кръв, която е имал — до последната капка, защото почти целият линолеум и килимът бяха облени в кръв — рядка и розова.

Тичам вече по алеята, сърцето ми тежи като воденичен камък, затиснал артериите, гвоздеите се набиват все по-надълбоко и по-надълбоко, сякаш ме стягат в дървено менгеме, но краката ми са все още леки като птичи криле, а ръцете ми приличат на животински нокти. Можех да прелетя стадиона, да спечеля, без да ща, състезанието, но не исках никому да доставям такова удоволствие. Тичайки към финиша, аз вдъхвам горещия сух ден, минавам покрай купи окосена трева, която се изсипва от улеите, прикрепени към косачките, направлявани от мои другари. Откъртвам парче кора от едно дърво и го натиквам в устата си — тичам и дъвча кората, а може би и личинките, докато започне да ми прилошава. Но аз изсмуквам от нея всичко, което мога, защото едно птиче ми подсказва, че ще живея дяволски дълго, но през следващите шест месеца не ще мога да вдъхвам тази трева, да вкусвам прашната кора, нито да бягам по тази чудесна пътечка. Противно ми е да призная, но някаква проклетия успя да ме разплаче, а плачът е нещо, което — дявол да го вземе! — от мъничко дете не бях си спомнял. Забавям крачката, за да може гънторпецът да ме догони, и го правя точно там, където алеята се влива в стадиона — откъдето могат да видят какво правя най-вече началникът и неговата банда, разположена на централната трибуна. Движа се толкова бавно, че тичам почти на място. Тези, които са най-близко, все още не разбират какво става и продължават да крещят като луди в очакване да прекося финиша. А пък аз се питам кога по дяволите онзи проклет гънторпец зад мене ще се добере до стадиона, защото не мога да издържа така до безконечност. Мисля си: „О, боже, каква проклетия — гънторпецът сигурно е отпаднал й сега ще трябва да чакам половин час, докато се подаде следващият! И така да е, няма да отстъпя нито крачка, няма да протичам тези последни сто ярда, дори ако трябва да седна със скръстени нозе на тревата — нека началникът и неговите хубавци се вдигнат оттам и ме занесат на ръце до финиша. Но това би било против техните закони и може да се обзаложите, че няма да го направят, защото не са достатъчно умни, за да нарушат тези закони — както бих постъпил аз, — макар че те самите са ги съчинявали. Не, ще му покажа какво значи честност, дори ако трябва да умра, но съм сигурен, че никога няма да разбере, защото ако той и подобните му разбираха, това би значело да бъдат на моя страна, което е изключено. Кълна се в бога, ще издържа, както татко издържа болката и изхвърли онези лекари по стълбата — щом той е имал достатъчно мъжество да го стори, и аз ще имам достатъчно мъжество да остана тук и да изчакам, докато гънторпецът или ейлшемецът изтрополят по пътеката и налетят право на лентата, опъната на финиша. Колкото се отнася до мене, аз бих се допрял до тази лента само мъртъв, след като удобният ми ковчег е нагласен вече за онзи свят. Дотогава аз съм бегач на дълго разстояние, ще прекосявам земята винаги верен на себе си, независимо от това какво ще ми струва.“

Момчетата от Есекс крещяха до посиняване, убеждаваха ме да мръдна малко, махаха с ръце, станали прави, сякаш се канеха сами да изтичат до финиша — бяха само на няколко ярда от него, но от другата му страна. „О, глупава тълпа — мислех си аз, — защо си се хванала за този финиш?“ Но в себе си знаех, че те не вярват в това, за което викат, всъщност те бяха на моя страна и винаги ще бъдат, и техните лапи не умеят да кротуват, и те влизат и излизат непрекъснато от участъци и затвори. Ето ги сега — забавляват се чудесно, като ме приветстват, а началникът си въобразява, че с цялата си душа те са на негова страна — ако имаше само капка мозък, той никога не би го помислил. Дочувах вече разните лордове и ледита, седнали на централната трибуна, виждах ги как се надигат и ми махат с ръце:

— Бягай! — крещяха изнежените им гласчета. — Бягай!

Но аз бях глух, ням и сляп, не мърдах от мястото си, дъвчех кората и все още плачех като детенце, плачех вече от радост, че най-сетне ги победих.

Защото видях, че момчетата от Гънторп хвърлят палтата си във въздуха и чух как зареваха диво — долових, че тупкането по пътеката зад мене се приближава все повече и повече — край мене профуча дъх на пот и чифт дробове, изнемогващи за глътка въздух. Бегачът залитна към финиша, рухнал, политащ наляво и надясно, мучащ като див зулус. Той прилича не на човек, а на призрак — сигурно така ще изглеждам на деветдесет години, когато тръгна към мекия, драпиран ковчег. И аз бих могъл да го приветствам:

— Давай, давай, пречукай се! Омотай се цял в оная лента!

Но той беше вече на финиша, затова тръгнах и аз, тичайки в лек тръс след него, стигнах края и загубих съзнание под някакъв убийствен рев, който ме оглушаваше.

Време е да завършвам — не мислите, че не бягам вече, бягам, по един или друг начин. За началника на Борстал не сбърках — той не прояви никакво уважение към моята честност. Аз не го и очаквах, нито пък се опитах да му обясня, но ако той наистина беше образован човек, трябваше малко или повече да проумее. Върна ми доста добре или поне си мислеше, че го е сторил — накара ме да изнасям почти всяка заран помийните кофи от огромната кухня до затънтения край на градината, където трябваше да ги изливам. Следобед разстилах отпадъците от храната над лехите с картофи и моркови. Вечер триех подовете — дълги по цели мили. Но за шест месеца това не беше лош живот. Ето още нещо, което началникът никога не можа да проумее, иначе би станал още по-безпощаден. Когато си припомня, виждам, че си е струвало да постъпя така — научих се да размишлявам, а и момчетата разбраха, че нарочно загубих състезанието и не намираха достатъчно добри думи за мене и ругатни за началника — последното, то се знае, винаги наум.

Работата не ме прекърши — в много отношения тя ме направи по-силен и когато напуснах, началникът разбра, че злобата му е била хвърлена на вятъра. След Борстал те се опитаха да ме пратят в казармата, но аз пропаднах на медицинския и ще ви кажа защо. Щом излязох на свобода, след онова прощално бягане и шестте месеци тежка работа, аз легнах с плеврит. Доколкото разбирам, това означава, че тогава съм постъпил правилно — проиграх състезанието на началника и спечелих две победи на моето собствено. Вярвам твърдо, че ако не бях се състезавал за моето състезание, аз нямаше да пипна този плеврит, който ме запази далеч от униформата и същевременно не ми попречи да си върша работата, за която отдавна ме сърбяха ръцете.

Сега съм на свобода, отново правя различни набези, но и след последния сериозен удар плъховете не успяха да ме пипнат. Прибрах шестстотин двадесет и осем лири и съм все още вън, защото всичко, направих сам, след което имах време и спокойствие да напиша тази история. Парите ще ми стигнат, докато обмисля още един, по-голям удар, но това е най-съкровена тайна, която не бих споделил с никого. Докато търках с четките подовете на Борстал, аз си изработих моя система, места за укриване, изградих си привидно благоприличен живот, почиващ на честен труд. Но в същото време постигнах съвършенството на моята специалност, обмислих всички тънкости на това, което щях да предприема, изляза ли веднъж. И пак ще вървя по този път, дори ако попадна отново в мрежата на любопитните полицаи.

Междувременно (така пише в малкото книжки, които изчетох оттогава, и то без всякаква полза, защото спират винаги пред финиша и от тях нищо не се учи), възнамерявам да предам написаното на един приятел и да му кажа: ако някога отново ме уловят, нека опита и отпечата всичко това в някоя книжка или където успее. Защото ми се ще да погледам лицето на началника, докато разчита тези работи — ако успее да ги разчете, в което много се съмнявам. Но и да успее, според мене, той пак не ще достигне сърцевината.

А пък ако не ме хванат, момчето, на което ще предам моята книга, не ще ме издаде никога — то живее до нас, откакто се помня, и ми е приятел. В това вярвам непоколебимо.

Бележки

[1] Гвинея — парична единица, равна на 21 шилинга. Б.пр.

Край
Читателите на „Самотният бегач на дълго разстояние“ са прочели и: