Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Емил Боев (8)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
goblin (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

Богомил Райнов. Голямата скука. Денят не си личи по заранта.

Издателство „Български писател“, София, 1986

Ново издание

Редактор: Теодора Димитриева

Художници: Стефан Груев, Кирил Гогов

Худ. редактор: Петър Тончев

Техн. редактор: Емилия Дончева

Коректор: Ана Лазарова

Формат 32/84/108. Тираж 75112 екз.: подвързия 2112 екз., брошура 73 000 екз.

Печатни коли 39. Издателски коли 32,76. УИК 34,38. Л.Г. VI/56a. Изд. №6401

Поръчка №159/1986 година на изд. „Български писател“

Дадена за набор на 29.IV.1986 г. Излиза от печат на 29.XI.1986 година

Цена: Подв. 4,70 лв. Брошура 4,40 лв. Код 25 9536229611/5605–425–86

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание

ПЪРВА ГЛАВА

Не знам как е по другите етажи на този живот, но отдавна съм се убедил, че на нашия етаж историите, които почват добре, са доста повече от ония, които завършват добре. Изобщо на нашия етаж поговорката, че денят се познава от заранта, не е много на почит. Колкото повече се трупат годините, толкова повече се убеждаваш, че ведрата заран не предвещава непременно хубав ден.

Разбира се, нашата работа е такава, че трябва да предвиждаш всичко и да си носиш чадър даже когато небето е безоблачно. С две думи, работиш по грижливо обмислен план, въоръжен с всевъзможни запасни варианти, за в случай че нещата не се развият тъй, както очакваш. Само че тръгнат ли нещата наопаки, нищо чудно да се окаже, че тъкмо необходимият вариант ти липсва. Налага се да сменяш посоката насам и натам, да импровизираш и да дерайлираш от сигурните релси на плана в несигурните мрачини на риска. А когато си принуден да вземаш бързи решения под дулото на една заплаха, шансовете да сгрешиш неимоверно нарастват.

Автострадата Брюксел-Лиеж, по която се движа в момента, е тъй широка и удобна, че ти е просто скучно да държиш кормилото, и вероятно тъкмо скуката ме кара да предъвквам горните размисли, които не са нито особено интересни, нито твърде нови. Професионални размисли, машинални размисли, лишени дори от обичайната нотка на горчивина. Защото в случая операцията е вече зад гърба ми и тя е била осъществена почти по разписание, което — както вече споменах — не става всеки ден.

Напрежението и опасностите са отминали назад. Напред е пътят на спокойното завръщане. Две хиляди километра път, колкото да снижиш волтажа на нервната си инсталация и наново да откриеш, че животът не е толкова лош. Почти редовен белгийски паспорт, добра кола с изправен мотор, най-сетне — хубаво време, искам да кажа, достатъчно влажно и облачно, за да не завриш от жега. Какво повече?

Влагата и хладината донейде омекотяват миризмата на бензиновите изпарения, които съвременното човечество е свикнало да диша вместо въздух. За да я омекотя още повече, запалвам поредната цигара и се опитвам да не мисля за нищо друго извън особеностите на пътната обстановка.

Широката монотонна писта на автострадата е обилно украсена с баналната символика на шосейните знаци и разсеяният ми поглед се насочва върху един от тях: нож, вилица, а отдолу — 2 км, което на нормален език означава, че ако търся ресторант, имам всички шансове да го намеря съвсем наблизо. Часът за закуска отдавна е минал, а този за обеда още не е дошъл, но понеже закуската и тая заран съм я спестил, възниква въпросът дали не бих могъл да ускоря обеда.

Отпускам леко педала на газта, щом забелязвам в далечината ресторанта. Няма как да не го забележа, понеже той не се гуши нейде край пътя, а е възседнал самия път — дълга бетонена постройка с кръгли прозорци като на параход, прехвърлена подобно на мост над автострадата, сякаш не е заведение за хранене, а надлез.

Намалявам, прочее, скоростта и добре, че намалявам, защото точно до отклонението, водещо към ресторанта, е застанал човек, който ми прави знак да спра. Човекът не ми е съвсем непознат. Това е Борислав.

Последните дни имахме обща работа с Борислав, обаче още предната вечер бяхме си казали сбогом и до скоро виждане, без много да вярваме в последното пожелание. А ето че то се сбъдва прекалено скоро. Толкова скоро, та когато зървам приятеля ми да стърчи край шосето, усещам как едно познато до втръсване чувство на тягост се разлива коварно в гърдите ми. Така е на нашия етаж. Дори да си завършил с успех операцията, една инфекция все пак не е изключена като послеслов.

Спирам за миг, колкото да дам възможност на Борислав да се настани до мене, сетне рязко подкарвам и включвам касетофона. Този номер с касетофона, както е известно, се прави, за да се затрудни евентуалното подслушване, макар че по моему това е вятър работа при наличната техника за очистване на звукозаписа от паразитни шумове.

— С какво ще ме зарадваш? — питам, додето басът на покойния Армстронг заглушава шума на мотора.

— Извънредно нареждане от Центъра. Трябва да измъкнеш Радев от Мюнхен.

— Кой Радев?

— Петко Земляка бе. Не го ли помниш?

Как няма да го помня, след като сме работили заедно. Помня го като Земляка, но съм го забравил като Радев. Нисък, мургав, с прошарена коса, някак тъжно лице и вечния навик да нарича всекиго „земляк“. Не бих се учудил, ако и към баварците се обръща с привичното „а бе, земляк!“…

Карам бавно в най-дясната писта, предназначена за костенурки като мене, и наблюдавам с едно око в огледалото пейзажа зад нас, додето Борислав излага случая с обичайния си лаконизъм:

— Радев се е занимавал с някои емигранти. Те го надушват, устройват му едно кално улично сбиване, скалъпват му едно левашко обвинение за въоръжено нападение и пускат подире му полицията. Нашият успява да се изплъзне и вместо да се прибере в хотела, изчезва в тълпата. Твоята задача е да го откриеш.

— Дребна работа — кимам. — Мюнхенската тълпа едва ли възлиза на повече от милион и половина души.

Дребна или не, обаче усещам, че оная тягост в гърдите е почнала да се разсейва. Добре поне, че другото зад гърба ни е приключено. А колкото до новото, дето току-що е изскочило пред тебе… Едно отминава, идва друго. На нашия етаж е така.

— Ще го търсиш в Кауфхоф — чувам гласа на Борислав, борещ се с баса на Сачмо. — Там някъде трябва да се навърта. Там се е срещал с връзката си, Лазаров — знаеш го нали, — значи, там е единственото място, където очаква, че ще го потърсим.

— Защо Лазаров не го потърси?

— Защото Лазаров са го забъркали в същата каша още по-зле: задържан е.

— По кое време са се срещали в Кауфхоф?

— Това са го уточнявали помежду си. Ще висиш и ще чакаш.

— За да му кажа здрасти…

— Може и нищо да не му казваш. Достатъчно е да му предадеш паспорта с нова самоличност. Паспортът е вече готов. Ще го получиш във Висбаден. Запиши адреса в главата си.

Борислав произнася бавно съответния адрес и аз, преди да го запиша в главата си, го повтарям гласно, за да не стане някоя грешка. После заключавам:

— Закъсал е, завалията.

— Не чак толкова, колкото ти беше закъсал в Копенхаген — припомня Борислав, който е от хората, дето винаги те успокояват с това, че от лошото има и по-лошо.

— Копенхаген ли? Не разбирам за какво говориш.

— И не помниш да си бил някога в тоя град.

— Може и да съм бил. Забравил съм.

— Ако наистина си забравил, значи добре си. Хубаво щеше да бъде, ако можехме да изтриваме с гума лошите спомени.

— За какво ще ги трием. Нали това ни е имуществото.

— Точно това имущество ми развали съня. Трябва да е от възрастта.

— Не е от възрастта — поклащам глава. — Петко Земляка е от нашия набор, а нищо не му тежи.

— Да, той е добре с нервите — съгласява се Борислав.

— В смисъл, че изобщо е лишен от тях. Сигурно се е успал оная заран, когато господ е раздавал нервите.

— Късметлия.

— Както се е успал и на следващата заран, когато са раздавали въображение. Шляпа си така по света, без нерви и без въображение.

— Ако питаш мене, то е едно и също: нервите идат от въображението. Нямаш ли едното, нямаш и другото. А почнеш ли да си представяш какво може да се случи и как ще се случи, значи зле си.

Известно време в колата се чува само дрезгавият речитатив на Сачмо, който, без да си поема дъх, минава от Хело, Доли към Мики Месер. Гледката в огледалото не съдържа нищо тревожно. Зад гърба ни на неравни интервали се появяват коли, сетне се изравняват с нас и отминават. До ушите ми достига сякаш отдалеч гласът на Борислав:

— Не е ли време да свиеш в някое отклонение и да ме върнеш? Нямам намерение да минавам границата.

— Не бой се, няма да те прекарвам през границата — промърморвам разсеяно.

Съвсем разсеяно, защото в момента съм зает да правя тъкмо това, което не би трябвало да правя: представям си какво може да се случи. Именно: не чертая план и не обмислям действия, а само си представям, колкото да си гриза нервите. Борислав е прав: зле сме.

* * *

Спирам, за да обядвам, след като отдавна съм във Федералната република и след като отдавна е минало времето за обед. Това ми предоставя привилегията да се ширя в полупразен ресторант и да бъда обслужван без излишно бавене.

Седя край огромната витрина с изглед към близката борова гора, а вниманието ми е погълнато от свинската пържола и от миналото. Борислав си нямаше друга работа, та ми припомни оная мила датска история. Май че от времето на тази история открих, че и аз имам нерви. Преди това бях, кажи-речи, като Петко Земляка. Не че бях съвсем от дърво, но нямах навик да взимам нещата навътре.

А после дойде капанът в Копенхаген. Датската полиция ме търсеше под дърво и камък по обвинение в убийство. Агентите на ЦРУ ме търсеха, за да ми видят сметката. Никакъв път за отстъпление. Никаква връзка с Центъра. И на всичко отгоре, тровещото съмнение, че може би Центърът отдавна вече ме е вписал в графата на предателите. Да умреш от чужд куршум и на чужда земя, това си е част от рисковете на професията, но да останеш в паметта на своите като предател…

Една агония, чието времетраене бе малко по-дълго от поносимото. Една агония, безупречно организирана от оня ужасен човек Сеймур, който и сега понякога идва да ме посети в съня ми, за да ме зарадва с думите:

— Вие нямате никакъв изход, Майкъл. Вие сте в капан. Нали знаете какво се нарича капан? Едно такова място, където входът е съвсем свободен за разлика от изхода. Не излизате, а ви изваждат, за да ви видят сметката.

Довършвам някак си порцията, като посвещавам вниманието си най-вече на картофите. Изключено е да се сетиш за Сеймур и да продължиш да се храниш с апетит. Кафето обаче ме разведрява и мислите ми се насочват към настоящето. Едно добре наситено с грижи настояще, това е най-сигурното средство срещу лошите спомени.

Мисълта, че в същия този момент Петко Земляка се крие из Мюнхен точно тъй, както аз се криех на времето в Копенхаген, ме накарва да избързам с уреждане на сметката и да потегля отново по аутобана. Нерви, нищо повече. И да натискам газта, и да не натискам — по-рано от утре заран не мога да се видя с Петко.

Пристигам във Висбаден още по светло. По стар навик най-първо минавам транзит край въпросния адрес, за да огледам мястото. Въпросната улица е встрани от центъра. Тиха уличка в тих жилищен квартал. Въпросният номер е приветлива едноетажна сграда с малка градинка. Подобни спокойни кътчета вдъхват доверие само на дебютанта. Тук рискът да бъдеш забелязан и запомнен е доста по-голям, отколкото на някой оживен булевард.

Продължавам пътя си, стигам до търговските улици в пешеходната зона и след известни усилия намирам място за паркиране в малка пресечка. Прекарвам половин час в някакво кафене, додето се посвечери, и отново потеглям с колата към съответния адрес.

Желязната вратичка на градината се оказва отключена. Влизам и натискам звънеца. Никакъв отзвук. Това не ме отчайва. Два от прозорците на къщата са осветени. Натискам пак, малко по-нахално. Този път се чува превъртането на ключ, сетне — на резе, после — на предпазна верига и на края се подава женско лице с не твърде приветлив израз.

— Хер Шмитхаген? — питам.

— Няма го.

— Но аз го търся за колата…

— Нали ви казах, няма го.

Изглежда, съм я откъснал от телевизора, защото явно не държи да продължава разговора.

— Не ви ли предупреди, че ще го търсят за колата? — упорствувам, като я гледам настойчиво.

Този настойчив поглед май че я изтръгва от телевизионната хипноза, защото промърморва:

— Всъщност, да. Каза да се обадите утре заран.

Тя вече е готова да ми хлопне вратата, ала аз я изпреварвам:

— Но защо утре заран?

— Боже мой, защото го няма — не разбрахте ли. Ще се върне чак след полунощ. Няма да дойдете да го търсите след полунощ за някаква си кола!

Тоя път вратата се затваря под носа ми и аз оставам сам да разсъждавам по това, какъв враг на добрите обноски са тия две злини — телевизорът и критичната възраст.

Утре заран, това значи най-рано към седем и нещо. Плюс петстотин километра до Мюнхен. При най-добро развитие на събитията, срещата с Петко няма да стане преди обедния час.

Излишно е да се въртя повече тук и да привличам вниманието на съседите. Поемам с колата отново към центъра, излизам на някакъв площад с църква и градинка, паркирам на първото свободно място и се оглеждам. Нощ, върволица от улични лампи и там, насреща, един червен неонов надпис: Кюраско.

Най-после нещо познато сред тази чужда обстановка. Ресторантите Кюраско са известни в целия Запад със своеобразното си меню: в тях се сервира само печено говеждо месо от специално отглеждан за целта добитък в Аржентина. Мъжко ядене, което те освобождава от необходимостта да избираш. Върху листа е изписан силуетът на едно безименно говедо, разграфено на строго номерирани части. Посочваш от коя част да ти бъде приготвен бифтекът — и толкова. Останалото време можеш да си мислиш по своите работи, вместо да водиш дълги гастрономически разговори с метр д’отела.

В тия ресторанти винаги е оживено. Но те имат и това предимство, че малките маси са разположени в сепарета, тъй че не си длъжен да слушаш околните разговори, а още по-малко — да участвуваш в тях.

След мрака и хладината на нощта заведението ме обгръща приветливо с мигащата светлина на големите червени свещи, с топлината и апетитния мирис на печено месо. Обстановката е естетично-грубовата, за да ни внуши, че сме почти в Аржентина — бели стени, черни греди, червени покривки. Поемам към вътрешността, като се озъртам за свободно място, когато чувам познат глас:

— Сам ли сте, Майкъл?

Поглеждам към съответното сепаре. Първата ми мисъл е да си кажа, че спя, и да се събудя. Втората — да се престоря на невидим.

— Сам съм, Уйлям.

— В такъв случай може да заповядате. Аз също съм сам.

И за да не помисля, че се натрапва, Сеймур добавя:

— Все едно, няма да намерите свободна маса. Тази беше последната.

Да, Сеймур. Същият, какъвто го помня от Копенхаген, и същият, какъвто го виждам в сънищата си. Леко прошарените коси, сивите хладни очи, мъжественото лице с едва уловим израз на отегчение.

Понеже няма какво друго да правя, налага се да играя на непринуденост. Сядам с царствена невъзмутимост на насрещния стол и запитвам:

— Вече поръчахте ли?

— Не. Вас чаках. — Тънките му устни отбелязват нещо като полуусмивка: — Не съм ви чакал, разбира се. Но знаете ли, Майкъл: винаги съм бил сигурен, че някой ден отново ще се видим.

— Вие ме ласкаете, Уйлям. Предполагах, че отдавна сте ме забравили.

— За мене наистина би било по-удобно да ви забравя. Обаче какво да се прави: аз никога не забравям пораженията си.

В този момент един келнер с червена жилетка и бяла престилка се приближава да приеме поръчката. Сеймур ме поглежда въпросително.

— Ако вече сте избрали, аз ще взема същото — забелязвам, за да скъся действието.

— Какво има да избирам! Филе, естествено!

И като се обръща към келнера, формулира:

— Две „бифе де ломо“, салати, бутилки червено вино.

А понеже момъкът прави опит да подхване разговор за марката и реколтата на виното, Сеймур го изпреварва:

— По ваш избор.

Онзи кима и се отдалечава. Уйлям ми предлага пакета кент и сам забучква по стар навик цигарата в десния ъгъл на устата си. Запалваме и пушим в мълчание. Усещам, че Сеймур ме наблюдава, и на свой ред го поглеждам с установената вече непринуденост. Лицето му е сериозно, дори някак замислено, но в погледа на сивите очи се мярка весела искра.

— За да не ви развалям апетита, искам предварително да ви кажа, че онази история в Копенхаген е за мене минала работа. Вярно е, че не съм я забравил, обаче отдавна съм я погребал в архивите. Така че можете спокойно да си изядете филето, с пълната увереност, че нищо не ви заплашва.

— Не съм и очаквал друго от вас, Уйлям.

— Разбира се, ако някои инстанции научат, че продължавате да се подвизавате в тая част на света, това едва ли ще им се види приемливо. Но аз не съм шеф на тия инстанции, нито съм натоварен да се занимавам с вашия случай и в момента се намирам тук по съвсем частна работа.

— Аз също, Уйлям.

— Толкова по-добре. Нека смятаме прочее, че сме двама туристи, запознали се някога през ваканцията и срещнали се наново при една втора ваканция.

— Хубаво нещо са ваканциите — кимам. — Макар че, между нас казано, оная, първата, едва не ми костваше живота.

Той ме поглежда мълчаливо, примижал с дясното око от дима на цигарата, висяща в ъгъла на устата му. Сетне произнася с известно колебание:

— Може би е излишно да го казвам, защото няма да повярвате, но всъщност вие дължите на мене живота си, Майкъл.

— Не се и съмнявам.

— Нямам никакво намерение да ви убеждавам, но така е. Ако бях провел операцията за залавянето ви с необходимия педантизъм, вие без друго щяхте да бъдете заловен. Естествено, не можех да не я проведа, но я проведох през пръсти. Това ви спаси.

— В такъв случай не знам как да разбирам жеста ви.

— По възможно най-простия начин. Една негласна отплата за собствения ви жест, вечерта, в оная квартира. Имахте възможност да ме ликвидирате, а се задоволихте да ме приспите.

— Не допусках, че съм заслужил вашата признателност.

— Вие смятате, че моето поражение — това е вашето бягство. Поражението ми е, че не успях да ви направя свой човек. Оттам нататък вашата съдба беше без особено значение за мене. Играта, все едно, беше свършена. Какъв смисъл да ви хвърлям на зверовете.

Момъкът с червената жилетка донася двата току-що изпечени къса месо върху две дървени подложки, сервира салатите, налива вино в чашите и се отдалечава.

— Предполагам, че се храните в тоя тип ресторанти, понеже тук има най-малък шанс готвачите да пипат месото с ръце… — забелязвам, като си спомням обичайната му гнусливост.

— Сигурно го пипат, додето е сурово, но едва ли могат да си позволят тая фамилиарност, когато е горещо — промърморва Сеймур, като смачква угарката в пепелника.

Той се заема с филето си, отрязва късче с острия като бръснач нож, но преди да го набоде, добавя:

— Вярно е, че предпочитам тия ресторанти. И ако бяхте се сетили навреме за тази подробност, нашата среща едва ли щеше да се състои.

Сеймур поставя най-сетне парченцето месо в устата си и бавно, без желание, почва да дъвче.

— Нима наистина смятате, че сте ми толкова неприятен? — питам.

— Като човек — може би не чак толкова. Но като противник — положително.

Прекалено съм зает с порцията си, за да отговарям.

— Да, вие гледате да избягвате противника, Майкъл. Докато аз предпочитам да беседвам с един истински противник вместо с един фалшив приятел.

„Защото нямате истински приятели“ — понечвам да кажа, но се въздържам.

По-нататък вечерята би могла да мине в мълчание, защото, когато хората се хранят, не е прието да се бъбре прекалено. Но, първо, този човек не се храни, а като че се измъчва с яденето и, второ, той е от тези, дето пет пари не дават за туй, какво е прието и какво не е прието.

— В кой хотел сте отседнали? — пита между другото Сеймур.

— В никой. Преди малко пристигнах.

— Бих ви препоръчал „Черния козел“. Аз съм там.

— Близо ли е?

— На две крачки оттук.

Той предпазливо отпива от виното, сякаш за да провери вино ли са му сипали, или отрова.

— Предполагам, че пътувате за родината?

— Не, в обратна посока — отвръщам. — Отивам в Кьолн.

По-точно би било да се каже, че ида от Кьолн, обаче с хора като Сеймур човек никога не знае. Особено като вземе да те разпитва така, съвсем небрежно, сякаш убива времето.

— Хм, Кьолн… Изключителна катедрала. Предполагам, че ще я посетите.

— Защо трябва да я посещавам. На катедралите това им е хубавото, че се виждат и отдалече.

— И вие сте като мене — кима американецът. — Никакви културни интереси.

Оттук нататък разговорът деградира до къси фрази без значение и до все по-дълги мълчания. Дори силното двойно еспресо не е в състояние да внесе оживление. Имам чувството, че този човек на бързото отегчение отдавна се е отегчил от присъствието ми.

— Къде е колата ви? — пита Сеймур, когато най-сетне излизаме от Кюраско.

— Отвъд пешеходната зона. Тук паркирането е истински проблем.

— Тогава ще отидем пеша до хотела, няма и сто метра дотам.

Отсядането в хотела не отговаря на първоначалния ми план, обаче аз съм вече извън релсите на плана, в смътната област на импровизациите.

„Черния козел“ се оказва действително съвсем наблизо. Човекът на рецепцията, противно на надеждите ми, оповестява, че има свободна стая.

— Ще ми дадете ли паспорта си?

В тия големи хотели е така. Оставяш паспорта, а служителят сам попълва фиша, за да те освободи от писмената работа. Подавам документа и човекът, без даже да го погледне, го прибира в чекмеджето.

— Е, Майкъл, аз се оттеглям — промърморва вяло Сеймур. — В случай че не се видим утре заран, приятен път.

— На вас също — отвръщам. — Трябва да отида да докарам колата.

— Да, да, разбира се — избъбря американецът, сякаш казва „защо ме занимаваш с дреболиите си“.

Той кима леко, почти без да ме погледне, и се отправя към асансьора, докато аз поемам към изхода.

Случайна среща без значение или фатална злополука — това тепърва ще се изясни. Но ако е злополука, тя не трябва да се отрази на мюнхенската ми мисия. Може би разполагам с твърде малко време за свободни действия. А туй вече определя и характера на действията.

Излизам от хотела и тръгвам бавно по улицата, след като съм се уверил, че никой не ме следва. Сетне свивам в първата пресечка и известно време наблюдавам иззад ъгъла входа на „Черния козел“. Наистина никой.

До площада, дето е гарирана колата ми, едва ли има повече от триста метра, но аз утроявам разстоянието, верен на правилото, че обиколните пътища понякога са по-къси от преките. След като съм извършил всички обичайни проверки, стигам при църквата и от мрачината на градинката проучвам обстановката около колата. Тъмносивото ми БМВ кротува, свито в редицата на другите коли. Площадът в тая си част е съвсем пуст. Минава десет.

Вмъквам се в БМВ-то и с бърза маневра се изтръгвам от върволицата коли, за да се насоча към вече познатия жилищен квартал. Там ме очаква същата пустош. Прозорците на съответния дом са тъмни. Впрочем не съвсем. В крайния отдясно се мяркат мъждиви цветни отблясъци, подсказващи, че телевизорът още работи.

Паркирам колата възможно по-далече от уличния флуорисцент и достатъчно близо до къщата, за да наблюдавам входа на градинката. „Ще се върне чак след полунощ“, бе казала оная, в критичната възраст. Да се надяваме, че не го е казала напосоки и че Шмитхаген още не се е прибрал. Ще се получи доста глупаво, ако той вътре спи, а аз отвън го чакам да се прибере.

Понеже няма начин да стана съвсем невидим, навлякъл съм тъмносиния си шлифер и съм се свил зад кормилото. В подобни ситуации човек трябва да се предпазва не толкова от погледа на пешеходците, които едва ли ще те забележат в полумрака, колкото от минаващите коли, дето те осветяват с фаровете си. Но редките коли префучават с пълна скорост, а пешеходци почти липсват.

„Сам ли сте, Майкъл?“

„Сам съм, Уйлям. И държа да си остана сам. Тъй че не ми натрапвайте компанията си.“

„Жалко, мислех ви за по-общителен.“

„Общителен? С вас? Я по-добре си вървете по пътя.“

Но той съвсем не бърза да си върви и продължава да ме трови с присъствието си, също както в кошмарите.

Уви, срещата в Кюраско не е кошмар. Иначе отдавна да съм се събудил. Един удар в корема, от тия, ненадейните и непозволените, това бе за мене тази среща.

И все пак Сеймур бе казал „нищо не ви заплашва“. Прекалено мило, за да звучи като истина, но би трябвало да е истина. Той не е по дребните лъжи. Те са под достойнството му. Така че въпросът остава висящ. А когато въпросът е висящ, аз действувам според принципа, че най-лошата възможност е и най-вероятна.

Обмислям наново по-нататъшните си действия, главно за да не заспя. Часът е точно един без четвърт, когато виждам мъжа да се приближава към градинската вратичка. Този път обаче тя е заключена, тъй че додето я отключи, аз съм вече до него.

— Хер Шмитхаген…

Човекът леко трепва, но запазва присъствие на духа.

— Идвам за колата.

— В тоя час? — изпъшква полугласно непознатият, като неволно се откланя от текста на паролата.

— Идвам за сивия Мерцедес — завършвам аз акуратно своята парола. — А вие трябваше да ме попитате…

— … дали идвате за черното волво — допълва Шмитхаген. — Само че, боже мой, в тоя час… Вървете подире ми.

Подчинявам се, като си мисля, че в този дом името божие, изглежда, се произнася доста често и съвсем напразно. Стопанинът заобикаля сградата и ме отвежда до задния вход. Едва когато спира и бърка за ключовете, виждам смътно лицето му — лице на възрастен човек с едър нос и хлътнали страни.

— Не мога да ви приема в къщи — предупреждава полугласно Шмитхаген, преди да превърти ключа. — Жена ми ще се събуди… ще възникнат усложнения.

— Те вече възникнаха — успокоявам го.

— Не се и съмнявам. Щом сте избрали такъв час за визити… И не стоите тук. Седнете там, в сянката, на скамейката.

„Там, в сянката“, защото, за проклетия, е изгряла луна. Целият ден бе облачно, а сега небето се е изчистило и по него самодоволно плува голям синкавобял полумесец. Настанявам се на скамейката, докато стопанинът безшумно отключва и изчезва в дома. Изпровождам го с поглед и с надеждата, че няма да събори някой стол в тъмното.

Пет минути по-късно той вече седи редом с мен, а аз прибирам във вътрешния джоб твърдия дебел плик.

— Значи, имате неприятности… — промърморва Шмитхаген, вече по-приветливо.

— Нищо фатално — отвръщам нехайно. — Казах ви го само за да имате предвид, че може пак да се обадя.

— Само не по това време, моля ви. Нашият квартал не е нощен квартал. Жена ми е нервна. Съседът страда от безсъние и любопитство. Не знам дали и в момента не наднича зад пердето…

Намекът е достатъчно прозрачен. Избъбрям едно последно извинение и се отправям към колата. Не сивият мерцедес, нито черното волво, а моето вярно БМВ.

На рецепцията в „Черния козел“, точно според очакванията ми, вече е настъпила смяна на караула. Нощният дежурен посреща със сънлива учтивост обясненията ми, че се налага внезапно да замина, изважда фиша със сметката, приема парите и ми връща паспорта.

Холът е пуст. Улицата пред хотела — също. Качвам се в паркираната в съседната пресечка кола и потеглям. Естествено — не към Кьолнската катедрала.

* * *

Фаровете пробиват в мрачината един тунел от светлина и аз летя в тоя тунел вече не знам колко време под равния шум на мотора, сякаш откъснат от околния свят, и само прелитащите край мене синьобели знаци ми напомнят, че тоя околен свят още съществува: Умлайтунг — отклонение; Аусфарт — изход; Нюрнберг — 75 км.

Карам с двеста километра в час не защото бързането е особено наложително, а защото високата скорост поддържа нервното напрежение и ти пречи да заспиш на кормилото. Малко преди да стигна предградията на Мюнхен, свивам от аутобана в един страничен път, гарирам в първия паркинг до някаква борова горичка, изключвам мотора на колата и правя опит да извърша същото с мотора в главата си. Остават ми точно два часа за сън.

Първият от тия два часа май че минава в някакъв идиотски разговор.

„Сам ли сте, Майкъл?“

„Сам или не, какво ви засяга това, Уйлям?“

Постепенно обаче изглежда, че се унасям, защото когато будилникът в мозъка ми зазвънява, стрелките на циферблата върху таблото показват седем. Запалвам една цигара за разсънване и отново подкарвам към аутобана.

Пристигам в Мюнхен точно навреме. Четвърт час за едно утринно кафе, още четвърт час, за да намеря място на колата, и ето ме пред Кауфхоф, пет минути преди тържественото отваряне на вратите към съкровищата на серийната продукция.

Ако Кауфхоф беше магазинче за вратовръзки или газови запалки, работата щеше да е съвсем проста. Настаняваш се в съседство, включваш в зрителния си ъгъл тротоара пред входа и чакаш да се появи Радев.

В Кауфхоф наистина има и вратовръзки, и запалки. Бедата е, че там има още милион други неща, защото това е супермаркет на четири етажа, които е трудно дори да обходиш, камо ли да наблюдаваш.

Кауфхоф. Светът на супермаркета, призван да задоволява нуждите и да създава нови нужди. Едно необятно пиршество за тъй наречения среден глупак, един лабиринт от пътеки сред щандовете, примамващи ви с разгула на десени и асортименти, една непрестанна игра на ярките неонови светлини, съпроводена от някоя диско-мелодия и от хипнотичните рекламни призиви на високоговорителите. Механиката на изкушението. Влизаш да си купиш ножчета за бръснене, а излизаш с цяла торба други неща, защото, преди да стигнеш до ножчетата, е трябвало да минеш край още двайсет щанда. Тайнствената сила на откривателството. На всяка крачка се сблъскваш с вещи, за чието съществуване до преди миг не си и подозирал. Динамиката на техническия прогрес. Колкото повече напредваш в това царство на изобилието, толкова по-ясно съзнаваш, че всичко, което си оставил в къщи — от будилника до пералната машина, — е безнадеждно демодирано. Новият радио-часовник те събужда с приятна мелодия, новата перална машина работи автоматично по шест различни програми, новата прахосмукачка… Какъв смисъл да продължавам — всяко ново се отличава с такива предимства пред старото, че просто те задължава да го купиш.

Въпреки че е едва девет, клиентите вече прииждат към широкия вход. Стоя на сянка малко встрани от входа и оглеждам разсеяно витрината с бански костюми. Като си представиш само, че във всеки от тези костюми ще влезе по една гола жена. В момента обаче аз си представям друго. Представям си, че обикалям из тоя огромен бетонен кафез чак до вечерта, а Петко все го няма, и електрическите звънци зазвъняват пронизително в смисъл: хайде, измитайте се, и аз излизам на улицата, където отдавна вече ме чака един човек, но този човек не е Петко.

„Сам ли сте, Майкъл?“

Заранта е слънчева и макар да сме още в началото на юни, налице са всички изгледи денят да бъде горещ, в буквалния и преносен смисъл на думата.

Бих могъл да използувам за начало метода на елиминирането: предварително се изключват секторите, където, по едни или други причини, Земляка едва ли ще се навърта. Например отделите за дамска конфекция. Да се навърташ там, значи да се набиваш в очите на хората. В тия джунгли на роклите, костюмите и полите рядко проникват мъже, а дори и да проникват, те винаги се тътрят подир съпругите си. Или етажът с килимите — прекалено пустинен, за да останеш незабелязан, в случай че се задържиш по-дълго тук. Или огромният сектор на парфюмите и козметичните препарати, където продавачките непрекъснато ти натрапват помощта си. Или подземната част с хранителните стоки, където напливът пречи да се задържиш на едно място.

Въз основа на подобни съображения значителни късове от територията на магазина отпадат като терен за изследване. Сега вниманието може да се съсредоточи върху по-малък брой сектори. Книжарският отдел. Тук е естествено хората да се застояват по-дълго, като се ровят из албумите с цветни снимки на кучета и на кинозвезди. Щандовете за сувенири. Тук също можеш да се шляеш продължително, без да предизвикваш подозрения, защото изборът на сувенири е деликатна и сложна работа, в смисъл че никога не намираш това, което търсиш. Етажът за мъжка мода, където всеки мъж е свободен да убива времето в гледане, в случай че разполага с време. Най-сетне — кафенето на горния етаж, нито твърде оживено, нито прекалено пусто, с две думи, напълно подходящо за мимолетна среща, която няма претенции да остане запечатана в паметта на човечеството или в архивите на полицията.

Елиминирането. Чудесно нещо. Метод за милиони. Теренът ми за наблюдение вече е сведен до минимум. Десетина места, пръснати из четирите етажа на магазина. Ако можех да насека и себе си на десетина парчета, та да бъда навсякъде едновременно — всичко щеше да е наред.

Разсъждавам по тия неща, додето правя проучвателната си обиколка из етажите на супермаркета. Сетне отново заставам на пост край витрината с бански костюми. Вместо да се мъча да следя с двете си очи десет различни места, по-удобно е да се съсредоточа върху единственото място, през което Петко не би могъл да не мине. Няма начин да се намираш в Кауфхоф, без предварително да си влязъл в Кауфхоф. Входът — какъв по-сигурен контролен пункт. Пресяваш с очи навалицата, докато погледът ти падне върху някакъв тип с посивяла коса и тъжно лице. Здрасти, Земляк.

Само че входовете тук са два, без да броим служебния и оня, за приемане на стоката. Два входа на две различни улици. Ще трябва да работя с петдесет на сто вероятност за успех, мисля си, като пуша край входа и оглеждам тълпата. Освен ако намеря нещо по-приемливо от туй да вися пред единия вход, додето в същото време Петко може би излиза през другия.

Две жени, които навярно не са открили в магазина това, което са търсили, разговарят, застанали до мене:

— Най-добре да прескочим до Херти — казва едната.

— Или до другия Кауфхоф — предлага другата.

Значи има и друг Кауфхоф. Сега вече тоя вариант с дебненето по входовете и с процентите става съвсем негоден. Трябва да се намери нещо по-сигурно. Трябва разборът да почне отначало.

Безполезно е да гадаеш кое точно място Радев и Лазаров са използували като най-удобно за среща. Такива опитни хора едва ли ще се виждат на едно и също място, защото биха могли да бъдат забелязани и запомнени. Сега се сблъскват в отдела с куфарите, а за утре си определят среща при аквариумите.

В случая това не е важно. Ситуацията се е променила, променили са се и съображенията. Въпросът е какви могат да бъдат съображенията на другия човек при така изменената ситуация. Радев ще стърчи там, където смята, че е най-вероятно да го потърсят. Не при аквариумите и червените рибки. Но може би при рибарските принадлежности. Радев е отчаян въдичар, това е известно. И когато му се полага отдих, този отдих минава в реките и в крайбрежните калища. И Радев знае, че този факт всички го знаят. И че е близко до ума да си кажат: къде по дяволите сред един огромен магазин можеш да намериш въдичаря, ако не при въдичарските принадлежности.

И така: няколко входа, две кафенета и два щанда за рибарски принадлежности. Бройката на обектите не е особено намаляла, но сега тия обекти внушават по-голяма надежда. Остава да решиш дали да ги обхождаш целодневно по определено разписание, или да се залостиш упорито в един-единствен от тях. С две думи — дали да се опитваш да намериш Радев, или да дадеш възможност на Радев сам да те намери.

И двата способа си имат добри и лоши страни. Първият при известен късмет може да даде по-бърз резултат, но може да бъде съпроводен и с разминаване. Макар че когато двама души се движат из едни и същи места, разминаването не би могло да трае до безкрайност. Естествено, вариантът да застанеш на един ъгъл и да висиш там до пълно затъпяване е далеч по-солиден. Само че целодневното висене се хвърля на очи. А тъкмо сега най-малко държа да привличам вниманието.

Съображението да не привличам вниманието идва в главата ми почти едновременно с констатацията, че вече съм го привлякъл. Една млада жена, застанала до насрещния магазин, разделя умело любопитството си между дамските чанти и мъжката ми особа. Ако вземем предвид високото качество на чантите, то фактът, че предизвиквам интерес наравно с тях, би следвало да ме ласкае.

Първият порив е всеизвестен: да потънеш в тълпата. Обаче аз отдавна съм прехвърлил възрастта на първия порив. А също и възрастта на илюзиите. Ако ме наблюдава, то не е защото ме е харесала като моден артикул, а защото е от занаята. Въпросът е — от кой занаят.

Проверката не е трудна. Започвам доста нагло да оглеждам дамата. Не е чак богиня, но заслужава известно внимание. Малко широко и приятно заоблено лице, без да говорим за други далеч по-едри части на тялото. Породиста немкиня.

Настойчивият ми поглед тутакси бива уловен и дешифриран. Вместо да се усмихне предразполагащо, жената ми дава гръб и бавно се отдалечава към ъгъла. Не е от любовния занаят. По-скоро — от другия.

Сега вече е време да изчезна в тълпата, преди дамата да е направила кръгом. Хлътвам повторно в Кауфхоф, пресичам бързо партера, като се провирам през навалицата, и от служебния изход се озовавам в насрещната улица. Трябва да напусна тоя квартал, поне временно. И да използувам междучасието, за да надзърна в другия Кауфхоф.

Би следвало да благославям тая едра немкиня, задето ме прогонва от единия магазин и ме отпраща към втория. Защото именно там откривам Петко. Откривам го едва привечер, вече капнал от обикаляне. Естествено, при въдичарския щанд.

Издебвам го в момента, когато съсредоточено пробва механизма на една спинингова макара. Човек без нерви. Полицията го търси под дърво и камък, а той си играе на спининг.

— Здрасти, Земляк — промърморвам, без да го поглеждам, като се залепвам до щанда.

„Не гледай мене, а си гледай макарата“, би следвало да добавя, но при стара лисица като Петко туй е излишно. Той тъкмо това прави — продължава да върти ръчката на устройството. Додето ровя из кутиите с макарите, приближавам до приятеля и без да ща, докосвам шлифера му. Сетне отново се дръпвам на две крачки.

— Паспортът, парите и указанията са в джоба на шлифера ти — казвам. — Тръгвай с първия влак за Пасау.

— Ей, братко, да си жив… — чувам тихия глас на Петко, преди да напусна въдичарския рай.

Все пак има нерви, мисля си, когато излизам на улицата. От вълнение ми каза братко, вместо земляк.

Краят на деня. Небето вече е потъмняло и само ивицата над цинковите покриви, насечена от жици и телевизионни антени, все още е светла. Неонът озарява витрините. Минувачите бързат да се приберат в къщи подир последните покупки. Време е и аз да помисля за домашните си работи.

Вторият Кауфхоф е в квартала при гарата — пъстър търговски квартал, изобилствуващ не само с магазини, но и с кина, кабарета, ориенталски ресторанти. Любопитният турист може да получи тук кускус, фалшив златен часовник или венерическа болест — всичко туй на съвсем достъпни цени. Край витрините се тътрят или караулят апатични гастарбайтери, причакващи жертвата мошеници, проститутки, извършващи вечния рейс между съседния бар и насрещния хотел.

Кускусът не ми говори нищо. Но половин печено пиле подир цял ден гладуване не е за пренебрегване. Влизам в някакъв Винервалд. Казвам „някакъв“, защото Винервалд също като Кюраско не е име на отделен ресторант, а на цяла мрежа от заведения, с тази разлика, че главен специалитет в случая са пилетата.

Неонът на Винервалд е зелен, а обстановката — сънна. Избирам маса възможно по-далеч от входа и от витрината и поръчвам на сервитьорката в тиролска рокля споменатия по-горе специалитет. В случай че ми е писано да влизам в капан, то поне нека вляза с пълен стомах.

Онази жена, заранта пред Кауфхоф… Ако не се касае до някое щастливо недоразумение, присъствието на тази жена изразява вниманието на Сеймур към бедната ми персона. Снощните ми действия целяха да прикритият връзката с Шмитхаген, обаче те не можеха да прикрият напълно и самия мене. В случай че американецът е установил наблюдение, пристигането ми в хотела е било засечено, а заедно с туй е била идентифицирана колата — марка, цвят, номер. Сивичкото невинно БМВ оттук нататък се превръща в моя ахилесова пета.

Тиролският сукман разтоварва пред мене големия поднос — пиле, картофи, салата, бира, — отправя ми къса усмивка за добър апетит и се отдалечава. Апетит не ми липсва. Нито теми за размисъл. Тъй че дъвкането на храната е съпроводено с предъвкване на проекти за предстоящето.

Ако не се касае до щастливо недоразумение, БМВ-то ми е под надзор. Най-добре би било да го изоставя, стига да е възможно. За жалост не е възможно. То е едничкото ми средство за евентуално измъкване през някой малък и отстранен граничен пункт. В случай, разбира се, че Сеймур вече не ми е решил съдбата. Но ако ми е решил съдбата, положението ми с кола или без кола е еднакво безнадеждно. Щом отличителните ми белези, съпроводени с данните, взети от рецепцията на „Черния козел“ и придружени от съответно нареждане, бъдат предадени на федералната полиция, задържането ми става въпрос на часове.

Какво рискувам ли? Най-малкото — присъда за умишлено убийство, същата, от която едва се отървах в Копенхаген. Обстоятелството, че се движа с фалшив паспорт, ще бъде само дребна добавка. Излишно е да се занимавам с такива дреболии, след като ме чака доживотен затвор.

Да, доживотен затвор — точно това ме заплашва. И все пак Сеймур бе казал: нищо не ви заплашва, хранете се спокойно.

Храня се. Какво би спечелил американецът от възкресяването на една отдавна погребана история? Нищо, разбира се. И дори ако по непонятни причини е искал да сложи ръка отгоре ми, защо не го бе сторил, когато бях в ръцете му? Защо е трябвало да ме пусне, та после да ме гони? Ами че аз сега бих могъл да бъда вече извън Федералната република, ако не се налагаше да спирам в Мюнхен за Петко. Бях казал наистина на Сеймур, че пътувам за Кьолн, ала Сеймур не е от тия, дето веднага приемат каквото им кажеш. Напротив, положително е бил убеден, че, подплашен от срещата с него, ще запраша с пълна скорост към родината. И въпреки туй ме пусна да си вървя.

Не, между моите догадки и реалните факти има някакво несъответствие. Онази жена наистина приличаше на броячка — имам око за такива неща, — но каква е гаранцията, че е броила специално мене? И дори да е изпратена от американеца, това съвсем не значи, че той иска да ме задържи. Ако целеше да ме задържи, щеше да ми прати не тая породиста немкиня, а някоя горила.

Четвърт час по-късно стигам до кафето и до твърдото заключение, че всичко ще се изясни, щом само се върна при БМВ-то. Една рискована проверка. Една неизбежна проверка. Без колата съм за никъде. И в края на краищата, ако има нещо опасно, по-добре да го разбера още тук, при колата, отколкото долу, на границата, в присъствието на униформени лица. Уреждам прочее сметката и излизам.

Девет часът. Вечерната улица е обляна в светлина, но минувачите са оредели. Бих могъл да хлътна в някое кино и изобщо да отложа възможно повече появата си на Променаде плац, дето съм оставил БМВ-то. Но в случай, че съм под наблюдение, протакането няма да ми помогне. Мисълта за киното е мисъл за бягство. А бягството нерядко е най-глупавият вариант.

Колата е паркирана близо до Дрезденер Банк и още щом я зървам, усещам как онова познато до втръсване чувство за тягост обгръща сърцето ми. БМВ-то е плътно притиснато отпред и отзад от две други коли и това едва ли е случайно. Бих могъл да се върна, додето не са ме забелязали. Все още има възможност да се върна, обаче каква полза.

Приближавам невъзмутимо до колата. Наистина е здраво залостена. Ако успея да избутам поне с половин метър гарирания отпред зелен Мерцедес…

— Няма да успеете — чувам спокоен женски глас тъкмо когато се опитвам да претворя замисъла в живо дело. — На скорост е.

Говорещата излиза изпод тъмния свод, дето се е приютила, и прави няколко крачки към мене. Едва ли трябва да пояснявам, че това е породистата немкиня.

— Тогава запалете и дайте малко напред — казвам, като зарязвам физическите упражнения. — Все пак трябва някак си да изляза.

— Защо е необходимо да излизате? — пита все тъй спокойно дамата. — По-добре влезте.

Тя е отворила дясната вратичка на мерцедеса и ме кани гостоприемно да седна на онова място, наричано мястото на мъртвеца.

— Много мило — промърморвам. — У вас ли отиваме?

— Може и дотам да стигнем — отвръща жената. — Но засега не сме стигнали дотам.

— Тогава?

— Един ваш познат иска да ви види.

— Кой точно? Аз имам много познати.

— Би трябвало да се сещате — подхвърля тя.

И понеже все още се колебая, добавя с леко нетърпение:

— Хайде, че ми стана студено.

„Да знаеш на мене какво ми е“, отговарям.

Само че — наум.