Шарлейн Харис
Мъртви в Далас (10)

11.

Дори и да исках да видя какво се е случило на верандата, нямаше как да го направя. Бил и Ерик изглеждаха втрещени, а видиш ли двама втрещени вампири, по-добре не любопитствай.

— Ще се наложи да изгорим къщата — обади се Ерик от няколко метра разстояние. — Калисто не си мръдна пръста да почисти след себе си.

— Редовно й се случва — отвърна Бил. — Така поне съм чувал. Нима си очаквал нещо друго от едно безумно същество?

— Ами, не знам — изпъшка Ерик, сякаш вдигаше нещо тежко. После се чу глух удар. — Виждал съм не един или двама абсолютни безумци, които обаче пипат доста чисто.

— Прав си — каза Бил. — Не трябва ли да оставим един-двама на верандата?

— Кои по-точно? Можеш ли да ги разпознаеш?

— И тук си прав. Рядко се случва да се съгласявам с теб толкова често.

— Тя сама ми се обади и помоли за помощ — смени темата Ерик.

— Добре. Но нали помниш какво се споразумяхме?

— Как бих могъл да забравя?

— Напомням ти, че Суки ни чува в момента.

— Няма проблем — засмя се Ерик. А аз гледах нагоре и се чудех за какво точно спореха. За територии? Аз да не съм Русия, че да ме спечели по-силният диктатор? Сам си почиваше до мен, чисто гол, възвърнал човешкия си облик. Свръхсъществата не усещаха студ. Точно в този момент изобщо не ми пукаше кой е гол и кой — облечен.

— Тук има жив човек! — извика Ерик.

— Тара! — извика след него Сам.

Тара изпълзя надолу по стълбите и хукна към нас. Прегърна ме силно и се разплака. Аз събрах сили, притиснах я до себе си и я оставих да хълца на воля. Все още носех униформата на Дейзи Дюк, а тя — бельото си с цвят на пожарна кола. Приличахме на две големи бели водни лилии в студено езеро.

— Дали няма да се намери някое одеяло вътре? — обърнах се аз към Сам и той веднага изтича към къщата. След минута се върна и ни наметна с чисто одеяло. Интересно ми беше да го огледам както отзад, така и отпред, не мога да си кривя душата.

— Май няма да се мре тази вечер — измърморих.

— Какви ги приказваш? — попита Сам. Не изглеждаше особено изненадан от тазвечерните събития.

Нямаше как да му призная, че съм била впечатлена от голия му задник, затова побързах да сменя темата:

— Как са Яйцето и Анди?

— Все едно слушам радио — каза Тара ни в клин, ни в ръкав и започна да се кикоти. Тръпки ме побиха от гласа й.

— Още стърчат там, където тя ги остави — уведоми ни Сам. — Стоят и зяпат в една точка.

— Стоят… и зяпат… — затананика Тара мелодия на Елтън Джон.

Ерик се засмя.

Двамата с Бил тъкмо щяха да палят огъня и дойдоха при нас, за да направим последни уточнения.

— Ти с коя кола дойде, Тара? — попита Бил.

— Охо! Вампир! — каза тя. — Ти си приятелчето на Суки, нали? Я ми кажи какво правеше на стадиона с онази кучка Порша Белфльор?

— Става все по-забавно — отвърна Ерик и й се усмихна снизходително, като на безпомощно кутре.

— С коя кола дойде? — повтори въпроса си Бил. — Ако в главата ти е останал някакъв мозък, сега е моментът да го използваш.

— Дойдох с бялото „Камаро“ — отвърна тя, вече по-сериозно. — Ще се прибера с него. Май ще е по-добре да не шофирам. Сам?

— Аз ще те закарам, няма проблем. Бил, имаш ли нужда от мен тук?

— Мисля, че двамата с Ерик ще се справим. Ще вземеш ли и този кльощавия?

— Яйцето ли? Ще го взема.

Тара ме целуна по бузата и се запъти към колата.

— Ключовете са на таблото — извика тя.

— А къде е дамската ти чанта?

Полицаите със сигурност щяха да се изненадат, ако откриеха чантата на Тара насред купчина трупове.

— О!… Забравих я в къщата.

Погледнах безмълвно към Бил и той отиде да я донесе. Върна се с огромна дамска чанта, в която имаше достатъчно място не само за козметика и дреболии, но и за комплект резервни дрехи.

— Тази ли е?

— Да, благодаря — отвърна Тара и внимателно я пое от него, сякаш се страхуваше да не би да докосне пръстите му. В началото на вечерта не изглеждаше толкова придирчива, помислих си аз. Ерик носеше Яйцето към колата й.

— Няма да помни нищо от случилото се — каза той на Тара, докато Сам му отваряше вратата, за да сложи Яйцето на задната седалка.

— Как му завиждам… — Лицето й изглеждаше обтегнато от тежестта на спомена за случилото се тази нощ. — Иска ми се никога да не бях видяла тази твар, която и да е тя. Ако можех да върна времето назад, кракът ми нямаше да стъпи тук! Изобщо не исках да се занимавам с това, но дойдох заради него. — Тя кимна към задната седалка на колата. — Но не си струваше. Нито заради него, нито заради когото и да било.

— Мога да залича и твоите спомени — безцеремонно предложи Ерик.

— Не — отвърна тя. — Искам да запомня поне част от това. Не искам да се избавям от този товар, за да ми служи за урок. — Тара звучеше двайсет години по-възрастна. Понякога се случва така, че порастваме за миг на мен ми се случи, когато на седем години загубих родителите си. На Тара — тази нощ.

— Но всички те са мъртви. Всички, освен мен, Яйцето и Анди. Не се ли страхувате, че ще се разприказваме? И нас ли ще убиете?

Ерик и Бил се спогледаха.

— Чуй ме, Тара! — Ерик пристъпи към нея и Тара направи грешката да погледне нагоре. Очите й застинаха, вперени в неговите, и Ерик започна да изтрива спомените й от нощта. Нямах сили да протестирам, не че щях да успея да променя нещо. Тара нямаше да помни нищо. Надявах се никога да не повтори грешката, която едва не погуби живота й.

Сам (обут в панталоните на Яйцето) помогна на Тара да се качи в колата и потегли към града. Бил започна да подготвя къщата за предстоящия пожар. Ерик очевидно броеше остатъците от труповете, за да се увери, че няма липсващи части, които да събудят подозрения при разследването. После прекоси двора, за да провери как е Анди.

— Ерик, защо Бил изпитва такава ненавист към семейство Белфльор? — отново попитах аз.

— О, това е стара история — каза Ерик. — Още от времето, когато е бил човек. — Остана доволен от състоянието на Анди и отново се залови за работа.

Чу се шум от приближаващ автомобил и в двора мигом се появиха Бил и Ерик. От единия край на къщата се разнесе едва доловимо пукане.

— Не можем да подпалим къщата на няколко места едновременно, защото веднага ще разберат, че пожарът е бил предизвикан нарочно — каза Бил на Ерик. — Ненавиждам тези нови постижения в развитието на полицейската експертиза.

— Ако не бяхме решили да излезем на светло, сега щяха да обвинят за пожара някого от своите — отвърна Ерик. — А сега от нас ще излязат едни великолепни изкупителни жертви… което е унизително, като се има предвид колко по-силни сме от тях.

— Ало, момчета, аз не съм марсианка, а човек. Чувам ви идеално — обадих се аз и гневно ги изгледах, но те изобщо не се разтревожиха, а спокойно наблюдаваха как Порша Белфльор излезе от колата си и хукна към брат си.

— Какво сте направили на Анди? — изпищя тя с треперещ глас. — Проклети вампири! — Тя разкопча яката на ризата му и взе да оглежда шията му за следи от ухапвания.

— Именно те му спасиха живота — отбелязах аз. Ерик огледа Порша от глава до пети и без да обели и дума, започна да претърсва колите на мъртвите гуляйджии.

Бил пристъпи към Анди.

— Събуди се! — прошепна той.

Анди примига и отвори очи. Погледна ме и изненадано се ококори, сякаш се питаше кога е успял да ме пусне, без дори да забележи. После вдигна очи към Бил и се сви от уплаха. Миг по-късно установи, че до него стои сестра му, и най-накрая погледна към къщата.

— Там има пожар — бавно изрече той.

— Да — отвърна Бил. — Всички са мъртви, с изключение на двама, които се прибраха в града. Но те няма да помнят нищо.

— Значи… те са убили Лафайет?

— Да — казах. — Майк и семейство Хардауей, а Джен вероятно е знаела за това.

— Но аз нямам никакви доказателства.

— Я виж тук! — извика Ерик. Стоеше до отворения багажник на колата на Майк Спенсър.

Всички се наредихме около него. Оказа се — благодарение на силно развитото вампирско зрение, — че в багажника има окървавени дрехи и един портфейл. Ерик се протегна да го вземе и внимателно го отвори.

— На кого е? Има ли документи?

— На Лафайет Рейнолдс — каза Ерик.

— Тогава да оставим всичко така, както си е. Полицията ще намери тези неща в багажника и… край! Аз вече няма да съм заподозрян!

— Ох… слава богу! — изхълца Порша. Бледото й лице и кестенявите й коси грееха на лунната светлина. — Анди, миличък, хайде да се прибираме!

— Порша — рече Бил. — Погледни ме.

Тя вдигна поглед към него, но бързо го отмести.

— Съжалявам, че те подведох така — бързо изрече тя. Явно се срамуваше да се извинява на вампир. — Надявах се, че по този начин ще се сдобия с покана за това мероприятие… исках да разбера кой е убиецът на Лафайет.

— Суки свърши това вместо теб — тихо каза Бил.

Погледът й се премести върху мен.

— Надявам се, че не е било много страшно, Суки — каза тя толкова мило, че ме изненада.

— Беше просто ужасно! — отвърнах аз и Порша потръпна. — Но всичко свърши.

— Благодаря ти, че помогна на Анди.

— Аз не помагах на Анди. Направих го заради Лафайет — поклатих глава.

— Разбира се — каза тя и пое дълбоко въздух. — Той беше твой колега.

— Той беше мой приятел — поправих я аз.

Тя изпъна гръб и кимна:

— Твой приятел.

Огнените езици вече обхващаха къщата и скоро тук щеше да се напълни с полицейски и пожарни коли. Крайно време беше да тръгваме.

Забелязах, че нито Бил, нито Ерик предложиха на Анди да изтрият паметта му.

— Мисля, че трябва да тръгваш, Анди — казах аз. — Прибери се у вас заедно с Порша и кажи на баба ти да се закълне, че си бил там през цялата нощ.

Братът и сестрата Белфльор безмълвно се натовариха в аудито на Порша и потеглиха. Ерик отпрати с червения си „Корвет“ към Шривпорт, а ние с Бил тръгнахме към колата му, скрита между дърветата от другата страна на пътя. Бил ме носеше на ръце. Доставяше му удоволствие. На мен също, в някои случаи. Днес определено беше един от тези случаи.

Скоро щеше да съмне. Наближаваше краят на една от най-дългите нощи в целия ми живот. Облегнах се на седалката в колата и се почувствах уморена до смърт.

— Къде отиде Калисто? — попитах аз.

— Нямам представа — отвърна Бил. — Тя никога не се задържа дълго на едно място. Малко са менадите, преживели загубата на своя бог. Намират си гора и бродят из нея, но често сменят местонахождението си, за да не ги открият. Обожават безумието на войната. Има ли бойно поле, те са наблизо. Мисля си, че ако в Близкия изток имаше повече гори, всичките щяха да се преместят там.

— А тя какво правеше тук?

— Просто минава. Живя тук около два месеца и сега ще се отправи към… знам ли и аз? Към Евърглейдс или нагоре по реката към езерото Озаркс.

— Изобщо не мога да проумея какво толкова му харесва на Сам в това да… се мъкне с нея.

— Да се мъкне? Ние с теб това ли правим?

Протегнах се и го ощипах по рамото. Все едно пипах дърво.

— Може би е искал да усети вкуса на лудостта, на… дивото. В крайна сметка, малко хора биха приели истинската същност на Сам — каза Бил и направи многозначителна пауза.

— Да, сложно е — отвърнах. Сетих се за розовите бузи на Бил през онази нощ в Далас, след нападението, и в гърлото ми заседна буца. — Но когато обичаш някого, не е толкова трудно. — Замислих се за това как се почувствах, когато видях Бил и Порша заедно на стадиона. Протегнах ръка и нежно погалих крака му.

Без да откъсва очи от пътя, той се усмихна и резците му леко се удължиха.

— Изгладихте ли недоразуменията със свръхсъществата от Далас? — попитах аз след известно мълчание.

— Да, за около час. Всъщност Стан уреди всички сметки. Предложи им да ползват имението му по пълнолуние през следващите четири месеца.

— О, колко мило от негова страна!

— Е, той не губи нищо, в крайна сметка. Самият той не ловува, а дивеч има, така че…

— О…

— А те ловуват.

— Аха. Разбрах.

Когато пристигнахме вкъщи, не оставаше много до изгрева. Пресметнах, че Ерик щеше да се прибере в Шривпорт тъкмо навреме. Докато Бил се къпеше, хапнах малко фъстъчено масло и желе. Дори не помнех кога бях яла нещо за последно. После отидох в банята да си измия зъбите.

Добре че поне на Бил не му се налагаше да бърза за никъде. Миналия месец отдели няколко нощи, за да си устрои местенце у дома. Изряза дъното на гардероба в старата ми спалня — онази, която ползвах, преди да се преместя в бабината стая след смъртта й, — издълба под него ниша и монтира капак, който лесно да затваря след себе си. Единствено аз знаех за това. Ако се случеше да съм будна, когато той слиза долу, слагах стар куфар и някой и друг чифт обувки в гардероба, за да изглежда естествено. В нишата имаше сандък, който Бил използваше за спане. Не му се случваше много често, но имаше случаи, в които скривалището се оказваше полезно.

— Суки — извика Бил от банята. — Ела, имам време да те изкъпя.

— Но ако ме изкъпеш, ще ми е трудно да заспя.

— Защо?

— Защото ще съм напрегната.

— Напрегната ли?

— Ами да. Ще бъда чиста, пък… недолюбена.

— Скоро ще съмне — призна Бил и подаде глава зад завесата на душа. — Но утре вечер ще имаме достатъчно време.

— Е, да, ако Ерик не ни изпрати някъде — измърморих аз и изхлузих проклетите шорти, твърдо решена да ги изхвърля още утре. Съблякох тениската и се прострях на леглото да чакам Бил. Най-после щеше да види новия ми сутиен. Обърнах се на една страна и притворих очи.

— Суки?

— Изкъпа ли се? — сънено попитах аз.

— Да, преди около дванайсет часа.

— Какво? — Отворих рязко очи и погледнах към прозореца. Навън беше тъмно.

— Добре си поспа.

Бях завита с одеяло и все още носех новия си комплект бельо. Чувствах се като клисав хляб. Погледнах към Бил, той не носеше абсолютно нищо.

— Запомни си мисълта — казах аз и изхвърчах към банята. Когато се върнах, Бил лежеше на леглото, подпрян на лакът.

— Забеляза ли с какво съм облечена? С подаръка от теб! — завъртях се на всички страни, за да му дам възможност да се наслади на собствената си щедрост.

— Чудесен е, но ми се струва, че си твърде навлечена за случая.

— Така ли? А какъв е случаят?

— Най-страхотният секс през целия ти живот.

Слабините ми пламнаха, но лицето ми остана съвършено безизразно.

— Сигурен ли си?

— О, да! — отвърна той. Гласът му звучеше хладно и спокойно, като плъзгаща се по речни камъни бистра вода. — Сигурен съм.

— Докажи го тогава! — казах аз и лекичко се усмихнах.

Не виждах ясно очите му в тъмното, но забелязах, че той също се усмихва.

— С удоволствие.

Малко по-късно вече лежахме отпуснати на леглото. Аз се опитвах да възстановя силите си, а той просто си почиваше до мен, преметнал ръка през корема ми и крак върху бедрата ми. Езикът му нежно ближеше малките дупчици върху рамото ми.

— Знаеш ли какво трябва да направим? — измърках доволно аз.

— Ммм?

— Трябва да вземем вестника.

След дълга пауза Бил най-после се разплете от мен и се запъти към входната врата. Давам голям бакшиш на вестникаря само за да си направи труда да се отклони малко от пътя си и да хвърли вестника на верандата.

— Виж — каза Бил и аз отворих очи. Стискаше вестника подмишница, а в ръцете си държеше чиния, опакована в домакинско фолио.

Измъкнах се от леглото, наметнах розовия си халат и зашляпах след него към кухнята.

— Имам съобщение на телефонния секретар — казах аз и включих кафеварката. После свалих алуминиевото фолио от чинията и открих апетитна торта с шоколадова глазура, украсена с орехови ядки, наредени под формата на звезда.

— Шоколадова торта от старата госпожа Белфльор — възкликнах аз.

— Различаваш чия е само с поглед?

— О, това е прочута торта. Това е легенда. Нищо не може да се сравнява с тортата на госпожа Белфльор. Запише ли се за участие в градското съревнование, наградата й е в кърпа вързана. Освен това я приготвя всеки път, когато отива на погребение. Джейсън каза, че си струвало някой да умре само за да се докопаш до парче от тортата на госпожа Белфльор.

— Какъв прекрасен аромат — изненадващо каза Бил. После се наведе и я подуши. Нямах представа как вампирите надушват миризми, при положение че не дишат, но е факт, че притежават силно развито обоняние.

— Ако парфюмът ти ухаеше така, щях да те схрускам.

— Ти вече опита.

— Щях да повторя.

— Не, нямаше да го понеса. — Налях си чаша кафе и вперих поглед в тортата. — Дори не съм предполагала, че знае къде живея.

Бил натисна бутона на телефонния секретар.

— Госпожице Стакхаус — чу се гласът на възрастна дама с аристократичен южняшки акцент. — Почуках на вратата, но сигурно сте били заета. Оставих една шоколадова торта за вас… не знаех как другояче да ви се отблагодаря за онова, което — по думите на Порша — сте сторила за внука ми Андрю. Хората се изказват доста ласкаво за моите торти. Надявам се да ви хареса. Ако някога имате нужда от нещо, просто ми се обадете. Ще се радвам да ви бъда от полза.

— Не каза името си — отбеляза Бил.

— Карълайн Холидей Белфльор очаква от всички да знаят коя е.

— Кой?

Вдигнах поглед към Бил, който стоеше прав до прозореца. Аз седях на кухненската маса и пиех кафе от порцеланова чашка на цветенца.

— Карълайн Холидей Белфльор.

Бил пребледня като платно. После пристъпи напред и се стовари на стола до мен.

— Суки, направи ми услуга, моля те.

— Разбира се. Какво има?

— Изтичай до вкъщи и донеси Библията, която ще откриеш в стъкления бюфет в антрето.

Изглеждаше толкова развълнуван, че веднага грабнах ключовете и се качих в колата направо по халат. Едва ли щях да срещна някого в четири сутринта.

Влязох в къщата на Бил и открих Библията точно там, където ми каза. Свалих я от полицата много внимателно. Изглеждаше доста стара. В старанието си да не я изпусна едва не се препънах по стълбите към вкъщи. Бил седеше в същата поза, в която го бях оставила. Положих Библията на масата и той дълго я гледа, без да помръдне. Започнах да се чудя дали изобщо ще събере сили да я докосне, но стоях и чаках търпеливо. Най-после ръката му се протегна и белите му пръсти погалиха позлатените букви и протритата кожена подвързия.

Бил внимателно отвори книгата. На първата страница имаше родословно дърво с множество имена, изписани с избледняло мастило и няколко различни почерка.

— Това съм го писал аз — прошепна той. — Ето тези тук… — Бил посочи няколко реда от написаното.

Сърцето ми биеше учестено. Придърпах стола си по-близо и положих длан върху рамото му, за да запазя връзката му с настоящето. Едва успявах да разчета почерка.

Уилям Томас Комптън, бе написал някой от родителите му. Роден на 9 април 1840 г. И после, с друг почерк: Починал на 25 ноември 1868 г.

— Имаш рожден ден! — изтърсих аз възможно най-голямата глупост. За пръв път ми минаваше през ум, че Бил може да има рожден ден.

— Бях вторият син в семейството — каза той. — И единственият, който успя да порасне.

Спомних си, че Робърт, по-големият брат на Бил, бе починал на дванайсетгодишна възраст, а други две бебета — няколко месеца след раждането си. А тук, под пръстите на Бил, бе записано всяко раждане и всяка смърт.

— Сара, сестра ми, умря бездетна. — И това си спомнях. — Годеникът й загина във войната, съвсем млад. Всички млади мъже умряха по време на войната. Оцелях единствено аз, за да умра по-късно. Това е датата на смъртта ми, поне според семейството ми. Написана е с почерка на Сара.

Здраво стисках устни, за да не издам и звук. Гласът на Бил и начинът, по който докосваше Библията, ме караха да изпитвам дълбока тъга. Очите ми плувнаха в сълзи.

— Това е името на съпругата ми — каза той още по-тихо.

Наведох се да прочета. Карълайн Изабел Холидей. Стаята внезапно се завъртя пред очите ми. Нима беше възможно?

— Имахме и деца — добави той. — Имахме три деца.

И техните имена бяха там. Томас Чарлз Комптън, р. 1859 г. Значи съпругата му е забременяла веднага след сватбата им.

А аз никога нямаше да имам бебе от Бил.

Сара Изабел Комптън, р. 1861 г. Кръстена на леля си, сестрата на Бил. Родена по времето, когато Бил е заминал на фронта. Лий Дейвис Комптън, р. 1866 г. Роден след завръщането на Бил у дома. Починал през 1867 г. — написано с друг почерк.

— В онези години децата мряха като мухи — прошепна Бил. — След войната бяхме толкова бедни, че… нямаше никакви лекарства.

Искаше ми се да изляза от кухнята и да избавя Бил от тъжното си хлипане, но осъзнах, че щом той намира сили за тези мъчителни спомени, трябва да го направя и аз.

— А другите две деца? — попитах.

— Те оцеляха — отвърна той и напрежението по лицето му леко се разсея. — Но аз не се задържах дълго край тях. Том бе само на девет, когато умрях, а Сара — на седем. Сара имаше руси коси, като майка си. — По устните му пробяга усмивка. За пръв път се усмихваше така. Изглеждаше почти като човек. Сякаш в кухнята ми седеше някой друг, а не Бил, вампирът, с когото се бях любила допреди по-малко от час. Извадих една салфетка от кутията и избърсах сълзите си. Бил също плачеше, затова безмълвно подадох една и на него. Той изненадано я погледна, сякаш очакваше да види нещо различно — може би носна кърпа с монограм? Попи сълзите си и салфетката стана розова.

— Така и не разбрах какво е станало с тях — поклати глава той. — Загърбих всичко. Не се върнах нито веднъж, докато съществуваше каквато и да било възможност да са живи. Щеше да е твърде непоносимо за мен. — Погледът му се плъзна надолу по страницата.

— Джеси Томпсън, от която получих къщата, е последната ми пряка потомка — каза Бил. — Майчината ми линия също се е заличила с годините, докато накрая са останали само Лаудермилк, които се явяват единствените ми далечни родственици. Но Джеси действително е потомка на сина ми Том, а Сара, доколкото ми е известно, се е омъжила през 1881 г. Имала е четири деца, но едното от тях починало при раждането.

Вече нямах сили дори да го гледам и обърнах глава към прозореца. Навън валеше. Баба обожаваше тенекиения си покрив и когато се наложи да го поправим, така и не сложихме керемиди, а нови ламаринени листи. Барабаненето на дъжда бе един от най-приятните и успокояващи звуци, които познавах. Но не и тази нощ.

— Виж, Суки — каза Бил и посочи с пръст едно от имената. — Дъщерята на моята Сара, кръстена Карълайн, като баба си, се е омъжила за един от братовчедите си, Матю Филипс Холидей. Нейното второ дете се е казвало Карълайн Холидей. — Лицето му грееше от вълнение.

— Значи старата госпожа Белфльор е твоя праправнучка.

— Да — отвърна той и поклати глава, сякаш сам не можеше да повярва.

— Тоест Анди… — продължих аз, макар че мозъкът ми не го побираше, — е твой… господи… прапраправнук. А Порша…

— Да — каза той, вече не толкова усмихнат. Нямах представа какво да кажа, затова — като никога — просто замълчах. Минута по-късно ме сполетя усещането, че най-добре би било да се изпаря, затова се опитах да се промъкна покрай него, за да изляза от тясната кухня.

— Имат ли нужда от нещо? — попита той и ме улови за китката.

Добре. Няма да се изпарявам.

— Имат нужда от пари — отвърнах незабавно. — Не можеш да разрешиш личните им проблеми, но е факт, че са бедни като църковни мишки. Старата госпожа Белфльор категорично отказва да продаде къщата, а имотът е огромен и поглъща всичките им доходи.

— Толкова ли е горда?

— Не си ли личи по тона й? Нали чу съобщението? — казах аз и го погледнах изпод вежди. — Очевидно се предава по наследство.

Сега, когато вече знаеше, че може да помогне с нещо на наследниците си, на Бил му стана някак по-леко. Знаех, че поне няколко дни ще мисли само за това, и нямах намерение да му се сърдя. Но ако решеше да поеме грижата за Анди и Порша като свое постоянно задължение, едва ли щях да го приема безропотно.

— А защо досега изпитваше неприязън към името Белфльор? — попитах аз и сама се изненадах от въпроса си.

— Нали си спомняш, че веднъж говорих за войната в клуба на баба ти, „Потомците на геройски загиналите“?

— Да, разбира се.

— Тогава разказах историята за ранения войник, който викаше за помощ, сещаш ли се?… И как приятелят ми, Толивър Хъмфрис, се опита да го спаси?

Кимнах.

— Толивър загина тогава — мрачно каза Бил. — А раненият войник продължаваше да вика за помощ дори след смъртта му. През нощта все пак успяхме да го измъкнем. Казваше се Джебедая Белфльор. Седемнайсетгодишен.

— Господи! И до ден-днешен не си знаел нищо друго за рода Белфльор?

Бил кимна.

Искаше ми се да кажа нещо, което да подхожда за случая. Нещо важно и сериозно… за кръговрата на живота, за подвига и саможертвата.

Така и не измислих нищо, затова направих още един опит да изляза. Бил хвана ръката ми и ме придърпа към себе си.

— Благодаря ти, Суки.

Това беше последното нещо, което очаквах да каже.

— Защо?

— Защото ме накара да направя нещо добро, без да очаквам отплата.

— Бил, как бих могла да те накарам да направиш каквото и да било?

— Накара ме да мисля като човек… накара ме да се почувствам така, сякаш все още съм жив.

— Но доброто, което правиш, идва от самия теб, а не от мен.

— Аз съм вампир, Суки. И то от векове. А човек съм бил съвсем за кратко. Неведнъж съм те разстройвал. Честно казано, понякога изобщо не те разбирам, защото отдавна вече не съм човек и невинаги ми е приятно да си припомням какво е да си човек. Има моменти, в които изобщо не искам да се сещам за това.

Думите му ме стиснаха за гърлото.

— Не знам дали греша, или съм права, но не бих могла да постъпя иначе — казах аз. — Щях да съм много нещастна, ако те нямаше в живота ми.

— Ако нещо се случи с мен — каза Бил, — трябва да отидеш при Ерик.

— Не го казваш за пръв път — отвърнах. — Ако нещо се случи с теб, не е нужно да ходя при когото и да било. Аз съм голям човек. Знам какво искам и как трябва да постъпвам. Ти просто гледай да не ти се случи нищо.

— Тепърва ни предстоят големи неприятности от страна на Братството — каза Бил. — Ответните ни действия може да се окажат опасни за теб като човек. Да не говорим за рисковете, които крие работата ти. — Едва ли имаше предвид обслужването на клиенти в „Мерлот“.

— Ще говорим за това, като му дойде времето — отвърнах аз и се настаних в скута му; истинско удоволствие, тъй като той все още беше гол-голеничък. Не мога да кажа, че животът ми преливаше от удоволствия, преди да срещна Бил. А сега всеки ден криеше приятни изненади.

Дъждът продължаваше да барабани по ламаринения покрив, а в уютната малка кухня, потопена в мека светлина и изпълнена с аромат на прясно кафе и шоколадова торта, аз за пръв път усетих човешка топлина между мен и моя вампир.

А може би не трябва да се заблуждавам, размишлявах аз, притискайки го към себе си. Тази нощ Бил действително изглеждаше по човешки уязвим. Но нямаше как да не забележа, че докато се любехме върху гладките чаршафи, кожата му сияеше в мрака с онази прекрасна, неземна светлина.

Също като моята.