Съществуваха немалко хора, които не искаха да делят планетата си с вампири. И макар вампирите винаги да са били помежду ни, тези хора не можеха да се примирят с излизането им на светло и непрестанно крояха планове за тяхното унищожаване. И — също като вампирите ренегати — не придиряха относно начините за убийство.

Ренегати бяха онези живи мъртъвци, които страдаха за миналото и смятаха, че хората не бива да знаят за тяхното съществуване. Ренегатите отказваха да пият синтетична кръв и вярваха, че вампирите трябва да се завърнат към загадъчната си невидимост. Те убиваха хора за удоволствие, защото копнееха за възобновяването на вампирските гонения и смятаха, че така могат да принудят „модерните“ вампири да се върнат към предишната си форма на съществуване. Освен това гоненията бяха и средство за контрол на популацията.

А сега научавах от Бил, че някои много стари вампири започват да изпитват мъчително разкаяние или най-обикновена скука и просто решават да „посрещнат слънцето“ — тоест самоубиват се, като остават на улицата след пукването на зората.

И ето че изборът ми на гадже отново ме хвърляше в такива дълбини на познанието, в каквито не бих нагазила при нормални обстоятелства. Никога не би ми хрумнало — ни наяве, ни насън — да въртя любов с жив мъртвец, ако не беше пустата му телепатия. Винаги съм изглеждала като черна овца в очите на обикновените младежи. Нима е възможно да излизаш с някого и съзнанието му да е разтворено пред очите ти като книга? Бил сложи началото на най-щастливия период от живота ми. Но не мога да отрека, че откакто го познавам, се сблъсках с повече неприятности, отколкото през всичките двайсет и пет години от досегашни ми живот.

— Предполагате, че Фарел е вече мъртъв, така ли? — попитах аз, опитвайки се да фокусирам вниманието си върху настоящата кризисна ситуация. Мразех да задавам такива въпроси, но просто се налагаше.

— Може би — отвърна Стан след дълга пауза.

— Възможно е да го държат затворен някъде — обади се Бил. — Обикновено канят журналисти на тези… церемонии.

Стан остана загледан в една точка пред себе си в продължение на минута. После се изправи.

— Един и същ човек е бил и в бара, и на летището — обобщи той. Стан, страховитият главатар на даласките вампири, крачеше напред-назад из стаята и движенията му ме изнервяха до лудост. Нямах намерение да му го казвам, разбира се; намирах се в неговия дом, и то в много трагичен за гнездото момент. Но дългото мълчание ме побъркваше, а освен това умирах за сън.

— Но как са разбрали, че аз ще съм на летището по това време? — попитах, опитвайки се да звуча бодро.

Ако има нещо по-лошо от втренчен в теб вампир, то това са двама втренчени в теб вампири.

— За да научат за пристигането ти предварително… е нужен предател — каза Стан. Въздухът в стаята взе да трепти и пука от искрите, които хвърчаха от очите му.

На мен обаче ми хрумна нещо много по-логично и далеч не толкова драматично. Откъснах едно листче от бележника на масата и написах: „Може би ви подслушват“. И двамата ме изгледаха така, сякаш им предлагах сандвичи от „Макдоналдс“. Вампирите, с всичките им свръхестествени способности, понякога са съвършено слепи за техническия напредък на човечеството. Двамата мъже си размениха озадачени погледи, лишени от всякаква инициатива.

Да вървят по дяволите, помислих си аз. Имах представа за тези неща единствено от филмите, но съобразих, че ако някой бе идвал да сложи „бръмбар“ в тази стая, то със сигурност е бързал и е бил изплашен до смърт. Значи устройството беше скрито наблизо, и то не много старателно. Свалих сакото и обувките си. Стан така или иначе възприемаше хората като низши твари, затова смело се мушнах под заседателната маса и запълзях по цялата й дължина, като избутвах столовете настрана. За пореден път съжалих, че облякох пола, а не панталон.

На около два метра разстояние от краката на Стан забелязах малка тъмна издутина, която се открояваше върху светлото дърво. Огледах я внимателно и макар да нямах фенерче, можех да се обзаложа, че не става въпрос за стара дъвка.

Нямах представа какво да правя с находката. Запълзях обратно и се появих — цялата в прахоляк — точно до краката на Стан. Неохотно поех протегнатата му ръка и само след част от секундата вече бях на крака, с лице към него. Не беше много висок и се наложи да го гледам право в очите, колкото и да не ми се искаше. Дадох му знак да мълчи и посочих с пръст под масата.

Бил изхвърча от стаята. Лицето на Стан побеля още повече, а очите му гневно засвяткаха. Извърнах глава настрана. Не исках да се намирам в полезрението му точно когато осмисля факта, че някой е сложил подслушвателно устройство в собствената му зала за аудиенции. Действително го бяха предали, просто начинът леко се разминаваше с очакванията му.

Опитах се да измисля нещо, което да му е от полза, но не успях и само се усмихнах глуповато. По навик посегнах да стегна конската си опашка, но осъзнах, че косата ми все още е прибрана на кок, макар и вече доста пораздърпан. Залових се да оправям прическата си, за да не ми се налага да поглеждам Стан в очите.

Бил най-после се завърна и сякаш камък падна от плещите ми. С него влязоха Изабел и миячът на чинии, понесъл в ръце купа вода.

— Съжалявам, Стан — каза Бил. — Опасявам се, че Фарел е мъртъв, съдейки по последните разкрития. Ако няма да сме ти нужни повече, Суки и аз се прибираме в Луизиана с утрешния полет. — Изабел кимна към масата и мъжът остави купата отгоре.

— Прибирайте се — отвърна Стан с леденостуден глас. — Изпратете ми сметка за разходите си. Господарят ви Ерик изрично настоя за това. Някой ден трябва да се срещна с него. — Нещо в тона му загатваше, че срещата няма да е приятна за Ерик.

— Ама че глупак! — извика Изабел. — Разля чашата ми! — Бил протегна ръка, изскубна „бръмбара“ изпод масата и светкавично го пусна в купата с вода, а Изабел я изнесе от стаята, като внимаваше да не я разлее. Придружителят й остана с нас.

Всичко мина лесно и просто. Оставаше ни да се надяваме, че инсценираният диалог бе успял да заблуди врага. Всички се отпуснахме и дори Стан вече не изглеждаше чак толкова страшен.

— Изабел спомена за опасението ви, че Фарел може да е отвлечен от Братството — каза мъжът. — Ако тази млада дама ме придружи утре до Центъра на Братството, бихме могли да проверим дали в скоро време не планират провеждането на някакви церемонии.

Бил и Стан го погледнаха дълбокомислено.

— Добра идея — отвърна Стан. — Двойките събуждат по-малко подозрения.

— Суки? — попита Бил.

— Ясно е, че вие няма как да отидете — казах аз. — Няма да е зле да огледаме наоколо, ако смятате, че наистина е възможно да държат Фарел точно там. — Ако успеех да разбера нещо повече за обстановката в Центъра на Братството, можеше и да предотвратя нападението на вампирите. Те едва ли възнамеряваха да ходят в полицията, за да пускат заявление за изчезнал близък или да ръчкат полицаите да правят обиск. Въпреки желанието на даласките вампири да спазват човешките закони, не се съмнявах нито за миг, че ако техен събрат бе затворен в Центъра против волята му, кръвопийците щяха да изтрепят доста народ. Може би имах шанс да предотвратя тази касапница и да открия изчезналия Фарел.

— Ако този татуиран вампир е ренегат и планира да срещне слънцето, вземайки Фарел със себе си, и ако цялата тази работа се организира с любезното съдействие на Братството, значи мнимият свещеник от летището би трябвало да работи за тях. Те вече те познават — отбеляза Бил. — Ще се наложи да носиш перука. — На лицето му грейна доволна усмивка.

Перука в тази жега. Дявол да го вземе! Опитах се да прикрия раздразнението си. В крайна сметка, по-добре да ме сърби главата, отколкото да ме разпознаят като жената, която съдейства на вампирите. Все пак отивах на посещение в Центъра на Братството.

— Няма да е зле да ме придружи още един човек — признах аз, макар да не ми се искаше да въвличам в опасност и другиго.

— Това е приятелят на Изабел — каза Стан и млъкна. Вероятно й пращаше сигнали или каквото там правеше, когато искаше да се свърже с подчинените си.

Както и очаквах, Изабел пристигна на мига. Много удобен начин за комуникация. Не ти трябва нито телефон, нито радиостанция. Дали сигналът отслабваше след определено разстояние? Слава богу, че Бил не можеше да ми праща безмълвни съобщения; бих се чувствала като робиня. Зачудих се дали похватът на Стан действаше и върху хора. Само се чудех, изобщо не исках да узнавам…

Мъжът реагира на присъствието на Изабел като ловджийска хрътка, подушила пъдпъдък. Или по-скоро като гладен човек, на когото са сервирали сочна пържола, но трябва да изчака молитвата преди хранене. Направо му потекоха лигите. Искрено се надявах, че не изглеждам така нелепо в присъствието на Бил.

— Изабел, твоят човек прояви желание да придружи Суки до Центъра на Слънчевото Братство. Дали би могъл да изглежда убедително в ролята на потенциален „новопокръстен“?

— Да, смятам, че би могъл — отвърна Изабел и погледна приятеля си право в очите.

— Имаме ли посетители тази вечер?

— Да, един, от Калифорния.

— Къде е?

— В къщата.

— Идвал ли е в тази стая? — Естествено, Стан би предпочел да не познава вампира или човека, поставил бръмбара.

— Да.

— Доведи го.

Пет минути по-късно Изабел се върна заедно с висок на ръст вампир. Много висок; метър и деветдесет, ако не и повече. Мускулест, гладко избръснат, със сламеноруса коса. Забих поглед в краката си и усетих как Бил застина на мястото си.

— Това е Лейф — представи го Изабел.

— Лейф — любезно рече Стан. — Добре дошъл в гнездото ми. Тази вечер тук възникна малък проблем.

Продължавах да гледам в земята. Копнеех да остана насаме с Бил за две минути и да разбера какво, по дяволите, ставаше, защото този вампир не беше никакъв „Лейф от Калифорния“.

Това беше Ерик!

Бил улови ръката ми и нежно я стисна, а аз му отвърнах по същия начин. После ме прегърна и аз се облегнах на гърдите му. Господи, така ми се искаше да си почина!

— Мога ли да помогна с нещо? — учтиво попита Ерик… тоест, хм, Лейф.

— Изглежда, някой е влязъл в тази стая и е извършил шпионски акт.

Много уместна формулировка. Стан не искаше да уточнява, че става въпрос за подслушване. Страхотна идея от гледна точка на факта, че наоколо се подвизаваше предател.

— Аз съм гост в гнездото ви и нямам проблем нито с вас, нито с вашите подчинени.

Спокойното и искрено отрицание в гласа на Лейф звучеше впечатляващо, особено след като знаех, че блъфира, за да постигне незнайната си вампирска цел.

— Извинете… — започнах плахо аз.

Стан видимо се подразни от намесата ми, но на мен вече не ми пукаше.

— Но това… хм, устройство… няма как да е сложено тук днес — казах аз, стараейки се да не звуча наставнически, — а по-отдавна, щом са разбрали за точния час на кацането ни в Далас.

Стан ме гледаше с абсолютно неразгадаемо изражение на лицето.

Като ще е гарга, да е рошава, казах си аз и смело продължих:

— И пак извинете, но съм капнала от умора. Може ли Бил да ме отведе в хотела?

— Ще помолим Изабел да те изпрати — презрително отвърна Стан.

— Не, сър.

Русите вежди на Стан се надигнаха чак над очилата му.

— Не? — Сякаш за пръв път чуваше тази дума.

— Според условията на договора ми навсякъде трябва да ме придружава вампир от моя окръг. Този вампир е Бил. И крачка няма да направя без него посред нощ.

Стан отново ме дари с един от онези негови безкрайно дълги погледи. Добре че все пак свърших някаква работа с разкриването на „бръмбара“, инак едва ли щях да достигна дълголетие.

— Тръгвайте — каза той и двамата с Бил не чакахме втора покана. Нямаше как да помогнем на Ерик дори и да искахме; да не говорим, че можехме и неволно да го издадем. По-скоро аз — с някой мой жест или дума, а Стан не пропускаше нищичко. Вампирите добре познават слабостите на хората, защото от векове ги дебнат така, както хищникът дебне плячката си.

Изабел излезе с нас, за да ни закара до хотела с колата си. Улиците на Далас бяха доста по-тихи в сравнение с пътуването ни до гнездото по-рано същата вечер. По мои груби сметки оставаха по-малко от два часа до съмване.

— Благодаря — учтиво казах аз, когато колата спря под козирката на „Тихият пристан“.

— Моят човек ще дойде да те вземе в три следобед — обади се Изабел.

Засърбя ме езикът да кажа „Слушам!“ и да козирувам, но потиснах желанието си и просто казах, че ще го очаквам.

— Как се казва той? — попитах.

— Казва се Хюго Айрес.

— Добре.

Влязох във фоайето и спрях да изчакам Бил. Той пристигна само няколко секунди по-късно и двамата мълчаливо влязохме в асансьора.

— У теб ли твоят ключ? — попита ме той пред вратата на стаята.

— А твоят къде е? — сънено и не много любезно попитах аз.

— Просто исках да видя как ще го извадиш — усмихна се той.

Настроението ми моментално се подобри.

— Намери го сам, ако искаш — предложих аз.

По коридора се зададе вампир с дълга до кръста черна коса, прегърнал пухкаво девойче с рижи къдрици. Бил изчака да влязат в стаята си и започна да търси ключа.

Откри го доста бързичко.

Щом влязохме вътре, той ме взе на ръце и започна да ме целува. Имахме да обсъждаме толкова много неща, но нито на мен ми се говореше, нито на него.

Хубавото на полите, както се оказа, е удобството да се запретват, особено ако прашките лесно се свалят. Сивото сако полетя към пода, миг по-късно до него кацна бялата риза, ръцете ми обвиха шията на Бил…

И точно когато той се мъчеше да разкопчае панталона си, без да се налага да ме сваля от врата си, на вратата се почука.

— По дяволите! — прошепна той в ухото ми. — Изчезвай, който и да си. — Увих се още по-силно около него, а той сръчно свали щипката от косата ми и зарови пръсти в нея.

— Трябва да говоря с теб — чу се познат глас иззад дебелата врата.

— Не! — изпъшках аз. — Едва ли е Ерик. — Единственото същество на света, което бяхме длъжни да приемем.

— Ерик е! — чу се глас отвън.

Отпуснах краката си и Бил нежно ме спусна на пода. Влетях ядосана в спалнята и нахлузих халата си за баня. Хич не ми се занимаваше с копчета и илици.

Върнах се тъкмо когато Ерик казваше на Бил, че се е справил добре тази вечер.

— Ти също беше невероятна, Суки — каза Ерик и едва отлепи очи от късия ми розов халат. Вдигнах поглед към него — нагоре, и още по-нагоре — и мислено му пожелах да се озове на дъното на Ред Ривър, заедно с лъчезарната си усмивка, русите си коси и всички останали прелести.

— Ах! — хапливо отвърнах аз. — Добре че намина да ни похвалиш, сега вече ще спим спокойно.

Ерик изглеждаше невъзмутим и доволен до безобразие.

— Божичко! — възкликна той. — Да не би да прекъснах нещо? Струва ми се, че тези… така де, това тук… е твое, Суки, нали? — Той вдигна с два пръста едната половина от прашките ми.

— Да. И на двата ти въпроса — каза Бил. — Има ли нещо друго, което би искал да обсъдиш с нас, Ерик? — И буца лед би се стреснала от студенината в гласа му.

— Няма достатъчно време — въздъхна Ерик. — Скоро ще съмне, а трябва да се погрижа за още нещо, преди да си легна. Но утре вечер трябва да се срещнем. Щом разберете какво иска от вас Стан, оставете ми съобщение на рецепцията. Тогава ще уточним часа и мястото.

Бил кимна.

— Довиждане тогава — каза той.

— По едно питие преди лягане? — Да не би да очакваше да му предложим бутилка кръв? Погледът на Ерик се разходи до хладилника и бързо се върна върху мен. Щеше ми се да бях облякла скафандър, а не този оскъден халат. — Нещо топличко?

Бил запази ледено мълчание. Без да отделя поглед от мен, Ерик прекрачи прага и Бил хлопна вратата под носа му.

— Мислиш ли, че подслушва отвън? — попитах аз, докато Бил отвързваше колана на халата ми.

— Да прави каквото ще — отвърна той и се залови да довърши започнатото.

Събудих се около един следобед. Хотелът тънеше в мъртвешка тишина. Съвсем нормално — повечето от гостите спяха. Камериерките не припарваха в стаите посред бял ден. Предишната вечер забелязах, че нощем хотелът се охранява от вампири. Денем, разбира се, беше различно. Гостите плащаха луди пари точно за дневна охрана. За пръв път през живота си позвъних на обслужващия персонал и поръчах закуска в стаята. Умирах от глад; от самолета насам не бях слагала и троха в устата си. Взех си душ, увих се в халата си и точно тогава на вратата се почука. Първо се уверих, че действително е сервитьорът, и чак тогава го пуснах да влезе.

След опита за отвличането ми на летището не приемах нищо за чиста монета. Стисках лютия спрей в ръка плътно до крака си, докато младежът подреждаше храната и каната с кафе върху масата. Ако направеше и една крачка към вратата, зад която Бил спеше в ковчега си, щях да го напръскам, без да ми мигне окото. Но момчето на име Артуро си гледаше работата точно според инструкциите и дори не погледна към спалнята. И към мен не погледна. Признавам обаче, че си мислеше за мен. Съжалих, че не сложих сутиен, преди да му отворя.

Когато си тръгна — а аз, както Бил ме посъветва, добавих и бакшиш към подписаната сметка, — ометох цялата закуска: наденички, палачинки и резенчета пъпеш. Божичко, облизах си пръстите! Кленовият сироп беше съвсем истински, пъпешът — сладък и сочен, а наденичките — просто великолепни. Радвах се, че Бил спеше и можех спокойно да се насладя на храната си. Не обичаше да ме гледа как ям, а видеше ли ме да хапвам чесън, направо го втрисаше.

Измих си зъбите, сресах се и си сложих грим. Време беше да се приготвя за посещението си в Центъра на Братството. Разделих косата си на път, прибрах я с фиби и извадих перуката от кутията. Къса, кестенява и невзрачна. Когато Бил предложи да вземем перука от Луизиана, го помислих за луд. Представа нямам как му хрумна, но идеята му си я биваше. Имах и чифт фалшиви очила като на Стан. В долната им част имаше увеличително стъкло — съвсем слаб диоптър, — така че спокойно можех да се преструвам, че съм с очила за четене.

Какво обличаха фанатиците, когато се приготвяха за сектантските си сбирки? Нямах голям опит, но реших, че се обличат скромно — защото са твърде заети да следят модните тенденции, да речем, или пък защото намират елегантния стил на обличане за символ на злото. Ако си бях у дома, щях да отскоча до „Уол-Март“ и да реша проблема си за нула време, но как да постъпя тук, в този скъп хотел без прозорци? Преди да си легне, Бил ме посъветва да звъня на рецепцията, ако имам нужда от нещо. Така и направих.

— Рецепция — обади се човешки глас, който старателно се опитваше да имитира спокойната, хладна интонация на стар вампир. — С какво мога да ви бъда полезен? — Сърбеше ме езикът да го посъветвам да се откаже. На кого му е притрябвала имитация, след като наоколо гъмжи от оригинали?

— Обажда се Суки Стакхаус от стая 314. Трябва ми дълга дънкова пола и блуза в пастелен цвят с флорални мотиви. Размер „S“.

— Да, госпожо — каза той след въздълга пауза. — Кога да ви ги доставим?

— Скоро. — Брей! То било забавно! — Всъщност колкото по-скоро, толкова по-добре. — Започвах да се вживявам в ролята на клиент. Харесваше ми да поръчвам разни неща за чужда сметка.

Докато чаках доставката, реших да изгледам местната новинарска емисия. Типичните новини за един средностатистически американски град: проблеми с движението по пътищата, проблеми с инфраструктурата, проблеми с престъпността.

— Установена е самоличността на млада жена, намерена мъртва снощи в хотелски контейнер за смет — съобщи говорителят с подобаващо печален глас. Дори ъгълчетата на устата му леко увиснаха в знак на сериозна загриженост. — Трупът на двайсет и една годишната Бетани Роджърс е бил открит зад „Тихият пристан“, първия хотел в Далас, пригоден за специалните нужди на вампирите. Роджърс е била убита с един изстрел в главата. От полицията характеризираха случая като „показно убийство“. Следовател Тони Келнър заяви пред нашия репортер, че полицията работи по няколко версии.

Неестествено тъжното лице изчезна от екрана и на негово място се появи истински мрачна физиономия. Следовател Келнър беше ниска жена на около четиридесет и пет години, с дълга до кръста плитка. Камерата се дръпна назад, за да побере в обектива и самия репортер — нисък тъмнокож мъж в елегантно ушит костюм.

— Следовател Келнър, вярно ли е, че Бетани Роджърс е работела във вампирски бар?

Тони Келнър се начумери още повече.

— Да, вярно е — отвърна тя. — Но нека уточня, че е била наета като сервитьорка, а не като компаньонка. Работила е там едва няколко месеца.

Компаньонка? В „Крилото на прилепа“?

— А мястото, където е намерено тялото, не е ли знак, че престъплението е дело на вампири? — Репортерът упорстваше малко повече, отколкото аз бих си позволила на негово място.

— Напротив. Убедена съм, че извършителят е избрал това място, за да изпрати послание на вампирите — отсече Келнър и веднага млъкна, сякаш съжаляваше за казаното. — А сега, ако ме извините…

— Разбира се, госпожо следовател — като зашеметен отвърна репортерът. — Е, Том — обърна се той към камерата, като че ли през нея можеше да види говорителя в студиото, — нещата добиват интересно развитие, не мислиш ли?

Много интересно, няма що!

Говорителят също усети, че репортерът говори глупости, и бързо премина към следващата новина.

Горкичката Бетани беше мъртва, а аз нямах с кого да си поговоря за това. Преглътнах сълзите си; дори не бях сигурна дали имам право да плача за това момиче. Но не можех да спра да се чудя какво ли се беше случило с Бетани Роджърс предишната вечер, след като бе изведена от вампирското гнездо. Ако нямаше следи от ухапване, значи не беше убита от вампири. Те не биха пропуснали случай да пийнат истинска кръв.

Настаних се на дивана, печална и подсмърчаща, и взех да ровя из чантата си в опит да открия молив. Накрая изрових един и се почесах с него под перуката. Главата вече ме сърбеше, макар че в хотела имаше централна климатична инсталация. След половин час на вратата се почука. Отново погледнах през шпионката. Отпред стоеше Артуро, преметнал дрехите през ръката си.

— Изберете си каквото желаете, останалите ще върнем обратно в магазина — каза той и ми ги подаде, като старателно избягваше да гледа перуката ми.

— Благодаря — отвърнах аз и му дадох бакшиш. Влизах в час с хотелските порядки удивително бързо.

Трябваше да побързам, иначе щях да закъснея за срещата с Айрес — новата играчка на Изабел. Съблякох халата и огледах какво ми е донесъл Артуро. Светлата прасковена блуза на кремави цветя щеше да свърши работа, а полата… я да видим… Очевидно не бе успял да намери дънкова, но имаше две в цвят каки. Пробвах едната; стоеше ми твърде предизвикателно за предстоящата задача. Втората, слава богу, пасваше идеално на образа, който исках да постигна. Обух равни сандали, сложих си обеци и бях готова за излизане. Имах дори стара сламена чанта, която идеално подхождаше на целия ми ансамбъл. Това всъщност беше собствената ми чанта, но щеше да ми свърши чудесна работа. Извадих отвътре всички лични вещи, които биха могли да издадат самоличността ми. Жалко, че не се бях сетила за това по-рано, а не в последната минута.

Излязох в пустия коридор, който изглеждаше досущ като предишната вечер. Липсата на огледала и прозорци създаваше усещането за затвор. Цветовата гама на интериора — тъмночервен килим и синьо-червено кремави тапети — само засилваше това чувство. Вратата на асансьора се отвори още щом докоснах бутона. Вътре нямаше дори музика. „Тихият пристан“ напълно заслужаваше името си.

Във фоайето стърчаха двама въоръжени пазачи, които не сваляха поглед от заключената входна врата. Монтирани на стената екрани показваха картина от тротоара пред входа и по-широк план на цялата улица.

Помислих си, че всеки момент се очаква сериозна атака, и заковах на място с разтуптяно сърце. Но секунди по-късно осъзнах, че това сигурно е обичайният вид на фоайето. Ето защо вампирите отсядаха в този безбожно скъп хотел. Никой не можеше да припари покрай пазачите и да стигне до асансьора. Никой не можеше да се вмъкне в стаите, където денем почиваха беззащитните вампири. Двамата охранители носеха черни хотелски униформи (чудна работа — всички смятаха, че любимият цвят на вампирите е черният). Приличаха ми на великани. И револверите им ми се сториха огромни, но какво ли разбирам аз от оръжия?

Мъжете ми хвърлиха по един поглед и отново се втренчиха пред себе си.

Дори служителите на рецепцията бяха въоръжени. На рафтовете зад тях имаше подредени пушки. Зачудих се колко далеч биха стигнали, за да защитят своите гости. Дали наистина биха стреляли по хора и как би се приело това от закона?

На едно от тапицираните кресла седеше мъж с очила. Трийсетинагодишен, висок и слаб като върлина, със светлоруса коса. Носеше костюм — лек летен костюм в цвят каки, — старомодна вратовръзка и мокасини. Миячът на чинии, без съмнение.

— Хюго Айрес? — попитах.

Той скочи от стола и протегна ръка за поздрав.

— Ти трябва да си… Суки? Но косата ти… снощи… не беше ли руса?

— И сега е руса. Това е перука.

— Изглежда съвсем като истинска.

— Радвам се да го чуя. Готов ли си?

— Колата ми е отвън. — Той ме докосна леко по гърба, за да ме упъти в правилната посока, сякаш нямаше да видя изхода и сама. Оцених любезността му, но не и неволния намек. Опитвах се да усетя съзнанието на Хюго. Не беше добър „предавател“.

— Отдавна ли се виждаш с Изабел? — попитах аз, след като се качихме в колата му.

— Ами… от единайсет месеца — отвърна Хюго Айрес. Имаше големи ръце, осеяни с лунички. Бях изненадана, че не живее в покрайнините със свадлива жена и две рижи хлапета.

— Разведен ли си? — импулсивно попитах. Лицето му се смръщи от болка и аз веднага съжалих за думите си.

— Да — отвърна той. — Съвсем отскоро.

— Лоша работа. — Исках да го попитам дали има деца, но предпочетох да замълча. Вече бях прочела в съзнанието му, че има малка дъщеричка, но не можех да разбера нито на колко години е, нито как се казва.

— Вярно ли е, че можеш да четеш мисли? — попита той.

— Да, вярно е.

— Значи затова си толкова привлекателна за тях.

Нима, мили ми Хюго?!

— Предполагам, че има и други причини — отвърнах аз с привидно безразличие. — С какво се занимаваш денем?

— Адвокат съм — каза Хюго.

— Значи затова си толкова привлекателен за тях.

Последва дълго мълчание.

— Предполагам, че си го заслужих — обади се най-сетне Хюго.

— Да приемем, че сме квит. По-добре да обсъдим каква да е връзката помежду ни.

— Брат и сестра?

— Би могло. Има братя и сестри, които си приличат по-малко, отколкото ние двамата. Но аз си мисля, че като влюбена двойка ще сме по-убедителни, в случай че решат да ни разпитат поотделно. Иначе как ще оправдаем нещата, които не знаем за миналото си? Не казвам, че ще се случи, даже бих се изненадала, ако се стигне дотам, но като брат и сестра трябва да знаем всичко един за друг.

— Права си. Защо не кажем, че сме се запознали на църква? Ти си отскоро в Далас и аз съм те срещнал в неделното училище на пастор Глен Крейг към Методистката църква. Това наистина е църквата, която посещавам…

— Добре. А аз бих могла да съм… управител на ресторант? — Покрай работата си в „Мерлот“ можех да изиграя тази роля убедително, стига да не ме подложеха на твърде подробен разпит.

Хюго остана леко изненадан.

— Достатъчно необичайно, за да звучи правдиво. Не съм кой знае какъв актьор, затова просто ще играя себе си и всичко ще е наред.

— Как се запозна с Изабел? — Гризеше ме любопитство, разбира се.

— Представлявах Стан в съда. Съседите му искаха да изгонят вампирите от квартала, но загубиха делото. — Хюго изпитваше противоречиви чувства по повод връзката си с вампирка и не беше съвсем сигурен дали е било редно да печели съдебния иск. Всъщност чувствата му към Изабел бяха доста непостоянни.

Просто великолепно! Това правеше съвместната ни задача още по-стряскаща.

— Това появи ли се в пресата? Фактът, че представляваш Стан Дейвис?

На лицето му се изписа раздразнение.

— Да, появи се. Дявол да го вземе, някой в Центъра може да разпознае името ми. Или мен, от снимката ми по вестниците!

— Още по-добре! Може да им кажеш, че си се върнал в правия път, след като си опознал вампирите отблизо.

Хюго се замисли над думите ми, а луничавите му пръсти нервно стискаха волана.

— Ами хубаво — обади се най-после той. — Както споменах, не ме бива много като актьор, но с това ще се справя… надявам се.

На мен често ми се налагаше да се преструвам, така че не се тревожех особено. Да вземаш поръчка от клиент, който се чуди наум дали навсякъде си руса, и да не ти мигне окото — това си е истинска актьорска репетиция. Не е честно да се сърдиш на хората заради мислите им; е, поне в повечето случаи. Трябва да умееш да се издигаш над тези неща.

Исках да предложа на адвоката да ме хваща за ръка, ако стане напечено днес, за да мога по-лесно да чета мислите му и да реагирам подобаващо. Но ме спираше колебанието му, което лъхаше от него като евтин одеколон. Не се съмнявах, че изпитва сексуално влечение към Изабел, а може би дори я обичаше и се чувстваше привлечен от опасността, която тя олицетворяваше, но не смятах, че сърцето и душата му й принадлежат изцяло.

В моментен пристъп на самоанализ се запитах дали това би могло да се каже и за нас двамата с Бил. Но нито моментът, нито мястото бяха подходящи за подобни размисли. Получавах достатъчно информация от съзнанието на Хюго и продължавах да се чудя дали мога да му се доверя изцяло в предстоящата мисия. А оттам ме делеше само крачка до съмнението за собствената ми безопасност в неговата компания. И друго се чудех — какво точно знаеше Хюго за мен? Снощи го нямаше в стаята по време на телепатичните ми сеанси, а Изабел не беше от приказливите. Вероятно не знаеше чак толкова много.

Покрай четирилентовия път, пресичащ обширно предградие, се нижеха обичайните заведения за бързо хранене и търговски вериги. Но магазините и бетонът постепенно изчезнаха, а на тяхно място се появиха потънали в зеленина жилищни квартали. Ала потокът от автомобили не намаляваше. Не бих могла да живея на място с такива размери и ежедневно да понасям тази лудница.

Хюго намали скоростта и включи десен мигач, за да завие към паркинга на голяма църква; или по-точно сграда, която някога е била църква. Огромна светиня — за стандартите на Бон Темпс. По нашия край само баптистите можеха да съберат толкова хора на службите си, и то ако разчитаха на посещаемост от всички съседни населени места. От двете страни на двуетажния храм бяха долепени две дълги едноетажни крила. Цялата сграда беше бяла, с тъмни стъкла, опасана от яркозелена морава и огромен паркинг.

Насред добре поддържаната ливада имаше табела с надпис:

ЦЕНТЪР НА СЛЪНЧЕВОТО БРАТСТВО ЕДИНСТВЕН ИСУС Е ВЪЗКРЪСНАЛ ОТ МЪРТВИТЕ.

— Пффф! — изсумтях аз и излязох от колата на Хюго. — Това изобщо не е вярно. Лазар също е възкръснал от мъртвите. Ама че некадърници! Дори табелата си не могат да напишат както трябва.

— По-добре не се поддавай на настроения — предупреди ме Хюго и заключи колата. — Подобна нагласа ще притъпи сетивата ти, а трябва да сме нащрек. Тези хора са опасни. Та те дори поеха отговорност за предаването на двама вампири в ръцете на Източващите, заявявайки, че така човечеството може да извлече някаква полза от вампирската смърт.

— Имат вземане-даване с Източващите? — Стана ми зле. Източващите упражняваха доста опасна професия. Залавяха вампири, омотаваха около тях сребърни вериги, така че да не могат да помръднат, източваха кръвта им и я продаваха на черния пазар. — Тези хорица тук са предали вампири на Източващите?

— Така каза един от членовете им в интервю за някакъв вестник. Разбира се, водачът им се появи по телевизията още на следващия ден и категорично отрече всичко, но според мен това си беше просто димна завеса. Братството ненавижда вампирите и ги трепе когато и както може. Тези хора са способни на всичко. Ако разберат, че си приятелка на вампир, ще ти направят живота черен. Имай го предвид, когато понечиш да си отвориш устата там вътре.

— Ти също, господин Пророк Зловещи.

Тръгнахме бавно към сградата, оглеждайки се предпазливо. На паркинга имаше десетина други коли — от стари и очукани до лъскави и скъпи. Най-много ми хареса един седефенобял „Лексус“; толкова красив, че спокойно би могъл да е вампирска собственост.

— Така като гледам, добри пари се печелят от антивампирския бизнес — отбеляза Хюго.

— Кой е шефът на това място.

— Някой си Стив Нюлин.

— Бас държа, че тази кола е негова.

— Нищо чудно, съдейки по стикера на бронята.

Кимнах. Надписът гласеше: „Мъртвите — в гроба!“. От огледалото за обратно виждане висеше имитация на кинжал — подозрително сполучлива.

В съботния следобед наоколо кипеше оживление. На оградена площадка в близост до сградата играеха дечица, наглеждани от отегчен тийнейджър, твърде зает да си чопли ноктите. Днешният ден бе много по-прохладен от вчерашния — слава богу, лятото полека-лека отстъпваше пред есента. Вратата на сградата беше отворена, за да могат хората вътре да се насладят на прекрасното време.

Хюго ме улови за ръка и аз едва не подскочих от изненада, но веднага се сетих, че е влязъл в роля. Усещах, че всъщност не изпитва никакъв интерес към мен, което ме устройваше напълно. Бързо дойдох на себе си и двамата вече изглеждахме като съвсем нормална двойка. Телесният контакт отвори съзнанието на Хюго и вътре открих както тревога, така и решителност. Допирът с мен го отблъскваше, което ми пречеше да се отпусна; липсата на привличане можех да преглътна и дори ми харесваше, но явното му отвращение ме напрягаше. Зад това негово чувство се криеше нещо, усещах го… но пред нас имаше хора и аз насочих цялото си внимание към работата. Почувствах как ъгълчетата на устните ми сами се повдигат нагоре в служебна усмивка.

Снощи Бил прояви завидна сдържаност и не остави никакви следи от ухапвания по шията ми, а новият ми тоалет и прекрасното време навън ми придаваха истински безгрижен вид, докато кимах за поздрав на двойката възрастни, с които се разминахме.

Озовахме се в мрачно помещение, където явно са били провеждани заниманията на Неделното църковно училище. Върху вратите се мъдреха лъскави нови табели: „финансов отдел“, „Реклама“ и — най-злокобната от всички — „Пресслужба“.

В дъното на коридора се отвори врата и отвътре излезе жена на около четирийсет години. Изглеждаше приятна, даже симпатична, с великолепна кожа и къса кестенява коса. Крещящо розовото й червило подхождаше на крещящо розовите й нокти, а долната й устна изглеждаше леко нацупена, което придаваше на лицето й неочаквано чувствено изражение и добавяше елемент на предизвикателност към приятно закръгленото й тяло. Дънковата пола и старателно напъханата в нея плетена блузка бяха като ехо на собствения ми тоалет и аз мислено се поздравих за проявената съобразителност.

— Мога ли да ви помогна? — учтиво попита тя.

— Бихме искали да научим нещо повече за Братството — каза Хюго, който изглеждаше не по-малко любезен и искрен от нашата нова приятелка. Забелязах, че тя носи табелка с името си — С. Нюлин.

— Добре дошли при нас — каза тя. — Аз съм съпругата на пастор Стив Нюлин. Казвам се Сара. — Тя се здрависа с Хюго, но не и с мен. Някои жени просто не обичат да се здрависват с други жени, затова не се разтревожих ни най-малко.

Разменихме си дежурните Драго-ми-е-да-се-запознаем и розовият й маникюр посочи към двойната врата в дъното на коридора.

— Ако ме придружите, ще ви покажа кое къде се намира — каза тя и се засмя, макар в думите й да нямаше нищо смешно.

Всички врати по коридора зееха отворени, а в стаите кипеше трескава дейност. Ако организацията на Нюлин държеше пленници или се занимаваше с тайни операции, то това се случваше в някоя друга част на сградата. Поглъщах с поглед всичко край себе си, твърдо решена да запомня най-подробно всеки детайл. Но отвътре Центърът изглеждаше точно толкова почтен, колкото и отвън, а хората не излъчваха и капчица злонамереност.

Сара вървеше пред нас като навита на пружина. Стискаше няколко папки пред гърдите си и говореше през рамо. Двамата с Хюго пуснахме ръцете си и запрепускахме подир нея.

Сградата се оказа доста по-голяма, отколкото предполагах. Бяхме влезли през далечния край на едното крило и след като прекосихме огромния храм на бившата църква, който в момента служеше за голяма ритуална зала, се озовахме в другото крило. То беше разделено на по-големи и по-малко на брой стаи. Най-близкото до храма помещение някога бе служило за кабинет на бившия пастор. Днес на вратата му имаше табела, на която пишеше: „Стивън Нюлин. Директор“.

Това беше единствената затворена врата в цялата сграда.

Сара почука, изчака няколко секунди и влезе. Високият слаб мъж зад бюрото се изправи и на лицето му грейна ослепителна усмивка. Главата му изглеждаше твърде малка за тялото. Имаше мътносиви очи, нос като птичи клюн и почти същата тъмнокестенява коса като на съпругата си, само че леко прошарена. Не знам как точно би трябвало да изглежда един фанатик, но този изобщо не приличаше на такъв. Изглеждаше благ и доволен от живота човек.

Говореше с висока сивокоса жена, облечена в спортен панталон и блуза, която изглеждаше така, сякаш би се чувствала по-удобно в делови костюм. Беше видимо раздразнена от нещо — вероятно от нашето пристигане.

— Какво мога да направя за вас? — попита Стив Нюлин и ни кимна към зелените кожени кресла срещу бюрото си. Двамата с Хюго седнахме, а Сара, без да чака покана, се пльосна на по-малък стол до стената.

— Извини ме, Стив — обърна се тя към съпруга си. — Мога ли да ви предложа нещо? Кафе? Газирана вода?

С Хюго се спогледахме и поклатихме глави едновременно.

— Скъпи, това е… ах, та аз дори не попитах за имената ви! — възкликна тя и на лицето й се изписа очарователно разкаяние.

— Аз съм Хюго Айрес, а това е приятелката ми… Мериголд^[1].

Мериголд! Този човек полудя ли? Положих огромно усилие да запазя фалшивата си усмивка, но после видях вазата с невени върху малката масичка до Сара и всичко ми се изясни. Вече бяхме направили първата си грешка — трябваше да обсъдим този въпрос още в колата. Ако Братството имаше пръст в поставянето на „бръмбара“, името Суки Стакхаус би трябвало да им е известно. И слава богу, че Хюго се беше сетил за това навреме.

— Не познаваме ли отнякъде Хюго Айрес, Сара?

— Лицето на Стив Нюлин доби съвършеното въпросително изражение: леко набръчкано чело, повдигнати вежди, наклонена настрани глава.

— Айрес? — попита сивокосата жена. — Между другото, аз съм Поли Блайт, завеждам отдел „Церемонии“ в Братството.

— О, Поли, извинявай, разсеях се. — Сара вдигна глава, сбърчи чело, но само след секунди отново грейна и се обърна към съпруга си. — Айрес. Това не беше ли адвокатът, поел защитата на вампирите от „Юнивърсити Парк“?

— Точно така — отвърна Стив, облегна се назад в стола си и кръстоса крака. После помаха на някого в коридора и обви коляно с кокалестите си пръсти. — Много интересно, че идваш да ни навестиш, Хюго. Можем ли да се надяваме, че си видял и другата страна на вампирския въпрос? — Стив Нюлин изпусна облак силно задоволство, досущ като скункс.

— Ами… би било съвсем уместно да кажем, че… — започна Хюго, но Стив продължи да нарежда, без да му обръща внимание:

— Кървавата страна, тъмната половина на вампирското съществуване? Нима си открил, че искат да ни унищожат? Че искат да господстват над нас с непочтени средства и празни обещания?

Очите ми станаха кръгли като понички. Сара кимаше замислено, все тъй любезна и сладка като сметанова торта. Поли изглеждаше така, сякаш изпитваше оргазъм, а Стив продължаваше да говори, без да сваля усмивката от лицето си:

— „Вечен живот на земята“ може и да звучи примамливо, но за него ще заплатиш с душата си, а когато един ден те докопаме — може би не точно аз, разбира се, а синът ми или пък внучката ми, — ще те набучим на кол и ще те изгорим на клада и тогава ще попаднеш в истинския ад. Рано или късно… няма къде да избягаш. Бог има специално място за вампири, които използват хората като тоалетна хартия и после пускат водата, без да им мигне окото…

Гадост! Човекът набираше скорост като лавина. В съзнанието му виждах само безгранично злорадо задоволство, преплетено с опиянение от собствената му мъдрост. Нищо конкретно, нищо информативно…

— Извинявай, Стив — обади се нечий дълбок глас. Обърнах се и съзрях чернокос хубавец, късо подстриган и напомпан като културист. Усмихваше се на всички с присъщата за членовете на Братството доброжелателност, от която вече тръпки ме побиваха. — Нашият гост пита за теб.

— Така ли? Идвам след минутка.

— По-добре да дойдеш веднага. Сигурен съм, че посетителите ти няма да имат нищо против да изчакат. — Мистър Мускул ни погледна извинително, а Хюго веднага го прати по дяволите. Наум, разбира се.

— Гейб, ще дойда веднага щом приключа с нашите гости — любезно го сряза Стив.

— Но… — Гейб очевидно се канеше да упорства докрай, но Стив подпря лакти на бюрото си и от очите му захвърчаха искри. Гейб схвана посланието; издържа на погледа му цели няколко секунди, свъси вежди и излезе.

Краткият им разговор ме изпълни с надежда. Представих си как Фарел е заключен зад някоя от тези врати, а аз се връщам в гнездото и разказвам на Стан къде точно се намира неговият брат. А после…

Ох! После Стан щурмува Центъра на Братството, избива всичко живо наоколо и освобождава Фарел, а после…

Мили боже!

— Просто искахме да разберем дали правите някакви церемонии, на които бихме могли да присъстваме, за да добием обща представа за вашата дейност. — В гласа на Хюго се долавяше невинно любопитство и нищо повече. — Може би мис Блайт би могла да ни отговори, ако не възразява…

Забелязах, че Поли Блайт хвърли поглед към Стив, преди да отвори уста, ала неговото лице запази каменното си изражение. Поли Блайт беше много доволна, че й задават въпрос — лично на нея, — и се радваше, че двамата с Хюго се намираме в Центъра на Братството.

— Да, имаме насрочени мероприятия в близко бъдеще — каза сивокосата жена. — Тази вечер имаме специална сбирка, а след това предстои неделният ритуал за посрещане на зората.

— Това звучи интересно — казах аз. — Ама буквално посрещане ли? Точно когато пуква?

— О, да, съвсем буквално. Обаждаме се на метеорологичната служба, за да се осведомим за точния час на зазоряване — засмя се Сара.

— Това е едно незабравимо преживяване — обади се Стив. — Изключително вдъхновяващо.

— Какво… какво точно се случва? — попита Хюго.

— Ще видите с очите си доказателство за силата божия — усмихна се Стив.

Това прозвуча крайно зловещо.

— Ах, Хюго! — възкликнах. — Колко вълнуващо!

— Много вълнуващо, наистина. А в колко часа започва тазвечерната сбирка?

— В шест и половина. Искаме хората ни да са тук, преди те да се надигнат.

За миг си представих тава с кифлички, оставени на топло да втасват, но после загрях, че той има предвид събуждането на вампирите след залез-слънце.

— А как се прибират членовете ви след сбирката? — Не се стърпях и попитах.

— Явно никога не си ходила на нощни сбирки — каза Сара. — Много е забавно. Всички си носят спални чували, хапваме заедно, организираме си игри, четем Библията… с две думи, прекарваме цялата нощ в църквата. — Забелязах, че Сара възприемаше Братството като църква, и можех да се обзаложа, че така го виждаше и по-голямата част от управлението. Ако Братството изглеждаше като църква и функционираше като църква, значи то беше църква, независимо от данъчния му статут.

Всъщност като тийнейджър бях присъствала не на една, а на две подобни сбирки, но едва ги изтраях. Сюрия хлапета в затворено помещение, които цяла нощ гледат филми, ядат вредна храна и пият безалкохолно до пръсване под зоркия поглед на възрастен. Освен цялата врява трябваше да изтърпя и бомбардировка от чужди мисли и желания, породени от огромен излишък на хормони.

Тук ще е по-различно, самовнушавах си аз. Тук хората са възрастни. И то целеустремени възрастни. Наоколо им нямаше да се въргалят милион пакетчета с пуканки и семки, а въпросът с нощувката щеше да е уреден прилично. Ако двамата с Хюго дойдехме, може би щяхме да успеем да претърсим сградата и да освободим Фарел, защото нещо ми подсказваше, че именно той щеше да срещне неделната зора, независимо от личните му предпочитания.

— Чувствайте се поканени — каза Поли. — Имаме предостатъчно храна и походни легла.

Двамата с Хюго се спогледахме неуверено.

— Какво ще кажете да направим една обиколка на сградата още сега? — предложи Сара. — А по-късно ще решите дали да дойдете.

Хванах Хюго за ръка и колебанието му ме заля като порой. Мислеше си: Да се омитаме оттук!

Зарязах предишните си планове. Щом Хюго се измъчваше толкова, не биваше да стоим повече тук. Въпросите можеха да почакат.

— Трябва да отидем до вкъщи, за да си вземем спални чували и възглавници — изчуруликах аз. — Нали, мило?

— А аз трябва да нахраня котката — каза Хюго. — Но ще дойдем пак в… шест и половина ли казахте?

— Стив, нямахме ли някакви завивки, останали в склада? От онзи път, когато ни гостува едно семейство за няколко дни?

— Много бихме искали да останете до началото на сбирката — продължи да настоява Стив, усмихнат до ушите. Знаех, че сме в опасност. Знаех, че трябва незабавно да си плюем на петите, но домакините ни излъчваха единствено решителност и никакви други мисли. Поли Блайт откровено злорадстваше. Не ми се човъркаше в мозъците им, особено след като знаех, че започват да ни подозират. Обещах си, че ако успеем да се измъкнем невредими, кракът ми повече няма да стъпи в Центъра им. Зарязвам цялата си шпионска дейност за вампирите и няма да правя нищо друго, освен да работя в бара и да спя с Бил.

— Наистина трябва да тръгваме — казах аз любезно, но твърдо. — Много сме впечатлени от всичко тук и искаме да дойдем на сбирката, но дотогава има достатъчно време, а ние имаме да свършим още едно-две неща. Знаете какво става, като работи човек цяла седмица. Натрупват се куп задачи.

— Ама те няма да избягат! И утре е ден! — каза Стив. — Трябва да останете, и двамата.

Не, нямаше да ни пуснат оттук, докато не измъкнеха истината от нас. А аз нямаше да обеля и дума; не и докато имаше надежда да се измъкнем. Все пак наоколо имаше доста хора. Излязохме от кабинета на Нюлин и тръгнахме по коридора. Стив се точеше зад нас, Поли — отдясно, а Сара — пред нас. Всеки път, когато подминехме отворена врата, някой отвътре се провикваше: „Стив, ще ми отделиш ли минутка?“ или „Стив, Ед каза, че трябва да променим формулировката на текста!“. Но така и не забелязах Нюлин да реагира на тези молби с нещо повече от мигване или леко трепване на устните.

Запитах се колко ли дълго би просъществувала тази организация без Стив. После се засрамих от себе си, защото всъщност си представих Стив убит и тъкмо си мислех, че както Сара, така и Поли биха се справили чудесно на негово място, защото и двете изглеждаха като от желязо.

Всички кабинети бяха отворени и сякаш от тях се носеше праведност, досущ като сградата, в която се намираха. Хората наоколо изглеждаха като средностатистически почтени американци; имаше дори неколцина, които не принадлежаха към бялата раса.

Както и едно същество, което не принадлежеше към човешката раса.

Подминахме дребна и слаба жена с испански черти. Стоеше в коридора и когато вдигна поглед към нас, долових мисловен изказ, какъвто бях усещала само веднъж досега. От Сам Мерлот. Тази жена беше свръхестествено същество, което променя формата си, също като него. Очите й се разшириха от изненада, защото веднага разбра, че и аз съм… различна. Гледахме се втренчено една друга в продължение на минута — аз се опитвах да й предам съобщение, а тя се опитваше да го отблъсне.

— Споменах ли ви, че тук за пръв път е била построена църква в началото на шейсетте? — попита Сара, а дребната жена забърза нататък по коридора. Обърна се и още веднъж ме погледна през рамо. В очите й се четеше уплаха. В моите — отчаян зов за помощ.

— Не — отвърнах аз, сепната от внезапния обрат в разговора.

— Още мъничко — продължаваше да нарежда Сара, — и ще завършим обиколката на църквата. — Бяхме стигнали до последната врата в дъното на коридора. Същата като онази, през която бяхме влезли в другото крило. Отвън двете крила ми изглеждаха съвършено еднакви. Можеше и да бъркам, разбира се, но все пак…

— Огромно здание, наистина — съгласи се Хюго. От предишното му колебание нямаше и следа. Човекът изглеждаше напълно спокоен. В главата му се въртеше единствено любопитство, когато Поли отвори последната врата. Вратата в самия край на коридора, която трябваше да води навън.

Само че тя водеше не навън, а надолу.

Знаете ли… имам лека форма на клаустрофобия — веднага казах аз. — Нямах представа, че толкова много сгради в Далас имат мазета, но не съм убедена, че искам да го видя. — Вкопчих се в ръката на Хюго и се помъчих да се усмихна по чаровно безпомощен начин.

Сърцето на Хюго биеше като тъпан. Умираше от страх, горкичкият. При вида на стълбите спокойствието му се изпари за секунди. Ама какво му ставаше на Хюго? Въпреки страха си той енергично ме потупа по рамото и виновно се усмихна на домакините ни.

— Може би трябва да отидем — измърмори той.

— Да, на всяка цена трябва да видите какво има долу. Имаме си истинско бомбоубежище, представяте ли си? — ухили се Сара. Тази жена не спираше да се забавлява. — Напълно оборудвано, нали, Стив?

— Да, с всичко необходимо — потвърди Стив. Той изглеждаше все така спокоен, сърдечен и владеещ положението, но на мен тези качества вече не ми се струваха положителни. Нюлин пристъпи напред и ме принуди да направя същото — ако останех на мястото си, рискувах да ме докосне, а аз не изгарях от подобно желание.

— Хайде — възторжено каза Сара. — Гейб сигурно е долу и докато Стив разговаря с него по работа, ние ще разгледаме убежището. — Тя припна надолу по стълбите с присъщата си пъргавост, полюшвайки заобления си задник по начин, който сигурно би ме умилил, ако не умирах от страх.

Поли ни подкара надолу като овце в кошара и докато се усетим, вече слизахме по стълбите. Не се съпротивлявах много, защото Хюго изглеждаше абсолютно уверен, че нищо лошо не може да му се случи. Усещах го съвсем ясно. От предишния му страх нямаше и следа. Сякаш беше превключил на друга програма, в която не съществуваше колебание. Щеше ми се да можех да разчитам мислите му по-лесно. Насочих вниманието си към Стив Нюлин, но около него се издигаше плътна стена от самодоволство, която така и не успях да пробия.

Слизахме все по-надолу по стълбището, въпреки старанието ми да вървя колкото се може по-бавно. Усещах увереността на Хюго, че съвсем скоро ще се качваме обратно по същите тези стълби, а той, в крайна сметка, беше цивилизован човек. Всички тук бяха цивилизовани хора.

Хюго изобщо не допускаше, че с него може да се случи нещо непоправимо, защото беше бял американец от средната класа, завършил колеж, каквито бяха и нашите придружители.

Но аз не споделях неговата увереност и не притежавах неговата цивилизованост.

Това беше нова и интересна мисъл, но се налагаше да я складирам при останалите ми идеи от следобеда, за да ги осмисля подробно в свободното си време. Ако изобщо някога имах свободно време.

В дъното на стълбите имаше друга врата и Сара почука по специален начин. Три бързи удара, пауза, два бързи. Запаметих го. Резето изщрака.

Мистър Мускул — Гейб — отвори вратата.

— Ах, водите ми гости! — радостно възкликна той. — Чудесно! — Беше гладко избръснат, ризата му — старателно напъхана в панталона, спортните обувки — нови и безупречно чисти. Сигурно правеше по петдесет лицеви опори всяка сутрин. Цялото му същество излъчваше някакво необяснимо вълнение.

Опитах се да усетя дали Фарел е наоколо, но бях твърде тревожна, за да се концентрирам.

— Радвам се, че дойде, Стив — каза Гейб. — Докато Сара показва убежището на посетителите, би ли хвърлил един бърз поглед на стаята ни за гости? — Той кимна към вратата от дясната страна на бетонния коридор. Отляво имаше друга врата, а в дъното — още една.

Ненавиждах това място. Излъгах за клаустрофобията, за да не попадам тук, но след като ме принудиха да сляза по стълбите, започваха да ме мъчат съвсем реални симптоми на паника. Мирисът на застояло, ярката изкуствена светлина на лампите, усещането, че съм в капан… Чувствах се ужасно. Не исках да оставам тук. По дланите ми изби пот, а краката ми сякаш се сраснаха с пода.

— Хюго — прошепнах. — Трябва да се махна оттук. — В гласа ми прозвуча издайническа нотка на отчаяние. Исках да го прикрия, но не успях.

— Тя наистина трябва да се върне горе — каза Хюго с извинителен тон. — Ако не възразявате, ще ви изчакаме там.

Обърнах се, изпълнена с надежда, но се озовах лице в лице със Стив. Той вече не се усмихваше.

— Мисля, че вие двамата трябва да ме изчакате в съседната стая, докато приключа с работата си. После ще поговорим. — Гласът му не търпеше възражения и Сара отвори вратата на малка стаичка с два стола и две походни легла.

— Не — казах. — Не мога! — И блъснах Стив с всичка сила.

Аз съм много силна, ама наистина много — все пак съм пила вампирска кръв, — и той залитна въпреки едрия си ръст. Хукнах нагоре по стълбите, но нечия ръка се вкопчи в глезена ми и аз паднах по очи. Прониза ме остра болка. Ръбовете на стълбите се забиха в лявата ми скула, в гърдите, в хълбока, в коляното. Едва дишах от болка.

— Ела тук, госпожичке — каза Гейб и ме изправи на крака.

— Ама какво… защо го направи? — пелтечеше Хюго, истински разстроен. — Идваме тук с идеята да станем членове на вашата организация, а вие… Що за отношение е това?

— Прекратете този цирк — сряза го Гейб и изви ръката ми назад още преди да съм се съвзела от падането. Изстенах от болка, а той ме бутна в стаята, като в последния момент сграбчи перуката и рязко я дръпна от главата ми. Хюго пристъпи до мен, въпреки че упорито клатех глава да не го прави.

Вратата хлопна зад гърба му. Ключалката изщрака. И толкова.

— Суки — каза Хюго, — скулата ти е сцепена.

— Да не повярваш… — измърморих едва чуто.

— Боли ли те?

— Ти как мислиш?

Той ме разбра буквално.

— Мисля, че си доста натъртена, а може да имаш и сътресение на мозъка. Нямаш счупени кости, нали?

— Не повече от една-две — отвърнах.

— Очевидно не си чак толкова зле, щом имаш сили да се шегуваш — каза Хюго. Ако можеше да ми се ядоса, щеше да се почувства по-добре, усещах го.

Лежах на едното легло с ръка на очите, опитвайки се да събера мислите си. Отвън не се чуваше почти нищо. По едно време ми се стори, че чух изскърцване на врата и приглушени гласове, но това беше всичко. Стените бяха предвидени да издържат на атомна бомбардировка и тишината не биваше да ни изненадва.

— Имаш ли часовник? — попитах.

— Да. Пет и половина е.

Цели два часа до пробуждането на вампирите.

Отново притихнах. Изчаках Хюго да потъне в мислите си, отключих съзнанието си и се заслушах.

Не трябваше да става така, не ми харесва, разбира се, всичко ще бъде наред, ами какво ще стане, когато ни се наложи да ползваме тоалетна, не мога да го направя пред нея, може пък Изабел никога да не разбере, трябваше да си извадя поука след онова момиче снощи, как бих могъл да се оттегля от това и да си остана адвокат, ако започна да се държа по-резервирано от утре нататък, може и да успея да се измъкна някак…

Притиснах силно ръка върху очите си, за да прогоня порива да скоча, да грабна един стол и да налагам Хюго Айрес, докато спре да мърда. Той очевидно не проумяваше същността на моята телепатия, както не я разбираше и Братството, иначе нямаше да ме оставят в една стая с него.

А може би им дремеше за него точно толкова, колкото и на мен. Вампирите със сигурност щяха да му видят сметката; нямах търпение да кажа на Изабел, че приятелчето й е предател.

Това уталожи собствената ми кръвожадност. Представих си какво щеше да му стори Изабел и осъзнах, че това нямаше да ми донесе никакво удовлетворение, дори да доживеех да го видя с очите си. Напротив, щеше да ми е много противно и страшно.

Но част от мен смяташе, че Хюго напълно си заслужаваше съдбата.

На кого точно се беше клел във вярност този раздиран от противоречиви чувства адвокат?

Имаше само един начин да разбера.

Надигнах се и опрях гръб на стената. Ах, как болеше! Бързо щях да се излекувам — малко вампирска кръв, — но все пак си оставах човек и се чувствах ужасно. Знаех, че лицето ми е тежко пострадало и може би скулата ми беше счупена. Усещах как лявата половина на лицето ми се подува страховито с всяка изминала минута. Но краката ми бяха здрави и можех да си плюя на петите при първа възможност, а това беше най-важното.

Наместих се удобно, доколкото ми позволяваха силите, и казах:

— Хюго, от колко време си предател?

Той почервеня като рак.

— На кого? На Изабел или на човешката раса?

— Ти си избери.

— Предадох човешката раса, когато се изправих в съда, за да защитавам вампирите. Представа нямах какви са. Поех случая на сляпо, защото мислех, че ще е интересно предизвикателство от правна гледна точка. Винаги съм бил защитник по граждански дела и бях убеден, че вампирите имат същите граждански права като останалите хора.

Колко трогателно!

— Така си е — отвърнах аз.

— Да им се отнеме правото за избор на местожителство е толкова неамериканско, мислех си — продължи жално Хюго, понесъл вселенската мъка на гърба си.

Все още не си видял какво е мъка, мили ми Хюго.

— Но знаеш ли какво, Суки? Вампирите не са американци. Те дори не са чернокожи или азиатци, или индийци. Не са нито ротарианци, нито баптисти. Те са едни най-обикновени вампири. Това е техният цвят, тяхната раса, тяхната националност.

Ето какво се получава, когато едно малцинство прекара в нелегалност няколко хилядолетия. Каква несправедливост…

— По онова време смятах, че ако Стан Дейвис иска да живее на „Грийн Вали Роуд“ или на „Хъндрид Ейкър Ууд“, той заслужава това право като всеки почтен американец. Поех защитата му срещу сдружението на жителите от квартала и спечелих. Гордеех се със себе си. После се запознах с Изабел… Прекарах една нощ в леглото й и се почувствах самоуверен, силен и разкрепостен човек.

Гледах го мълчаливо, без дори да мигам.

— Както и сама знаеш, сексът с вампир е страхотен, просто неповторим. Бях като запленен от нея, не можех да й се наситя. Почти не се вясвах в кантората. Приемах клиенти само следобед, защото спях до късно. Пропусках сутрешните си дела в съда. Нямах сили да се разделя с нея след залез-слънце.

Чувствах се като на сбирка на Анонимните алкохолици. Хюго се бе пристрастил към вампирския секс. Това ми звучеше едновременно завладяващо и отблъскващо.

— Започнах да изпълнявам дребни поръчки, които тя ми възлагаше. През последния месец вършех домакинската работа при тях просто за да съм близо до нея. Много се развълнувах, когато ме помоли да отнеса купата с вода в залата. Не заради самата слугинска задача — аз съм адвокат, за бога! А защото бях получил обаждане от Братството; помолиха ме да разбера какви са намеренията на даласките вампири. Когато ми се обадиха, бях много ядосан на Изабел. Имахме разправия относно начина, по който се отнасяше с мен. Затова и приех онова обаждане. Чух Изабел и Стан да споменават името ти. Казах го на хората от Братството. Техен човек от авиокомпания „Анубис“ разбрал кога каца самолетът на Бил. Опитали са се да те отвлекат от летището, за да разберат какво искат вампирите от теб. Когато дойдох да донеса купата и чух Стан и Бил да се обръщат към теб по име, разбрах, че отвличането се е провалило. Затова им направих това предложение; дължах им го — заради загубата на микрофона, който бях сложил в залата.

— Ти предаде Изабел — казах аз. — Предаде и мен, макар че съм човек като теб.

— Да — отвърна той, без да ме гледа в очите.

— А какво се случи с Бетани Роджърс?

— Сервитьорката?

Нарочно шикалкавеше, за да печели време.

— Мъртвата сервитьорка! — уточних аз.

— Те я взеха — отвърна той и започна да клати глава, сякаш не вярваше, че хората от Братството са способни на такава жестокост. — Отвлякоха я, но нямах представа какво смятат да правят с нея. Знаех, че единствено тя е видяла Фарел и Годфри заедно, и им го казах. Тази сутрин чух, че била намерена мъртва, и просто не можах да повярвам.

— Отвлекли са я, след като си им казал, че е била при Стан. След като си им казал, че тя е единственият свидетел.

— Да… предполагам.

— Говорил си с тях снощи, така ли?

— Да, имам мобилен телефон. Излязох в задния двор и се обадих. Поех огромен риск — сама знаеш колко добре развит е слухът на вампирите, но се обадих. — Опитваше се да убеди себе си, че е постъпил смело. Да се обади от щабквартирата на вампирите и да хвърли вината върху горкичката Бетани, която осъмна с куршум в главата в кофа за боклук.

— Била е застреляна, след като си я предал.

— Да, аз… чух по новините.

— Познай чие дело е това, Хюго.

— Аз… нямам никаква представа.

— Разбира се, че имаш, Хюго. Тя е била очевидец. И е послужила за урок на вампирите. Ето какво ще направим с хората, които работят за вас или ви сътрудничат, ако се обърнат срещу Братството. Какво мислиш, че ще направят с теб, Хюго?

— Аз им помагах — отвърна той изненадано.

— Кой друг знае за това?

— Никой.

— И кой ще умре според теб? Адвокатът, който помогна на Стан Дейвис да живее там, където си иска.

Хюго остана втрещен.

— Ако си толкова важен за тях, защо тогава си затворен тук с мен?

— Защото до този момент ти не знаеше какво съм направил — изтъкна той. — Би могла да ме снабдиш с информация, която да използваме срещу тях.

— А сега, след като вече знам какъв си, те ще те пуснат. Така ли? Защо не пробваш? Хайде, нека проверим. И без това предпочитам да съм сама.

И точно тогава във вратата се отвори малко прозорче. Дори не го бях забелязала, докато бях отвън в коридора. В пролуката се появи лице.

Познато лице. Ухилената физиономия на Гейб.

— Как я карате там вие двамата?

— Суки има нужда от лекар — каза Хюго. — Не че се оплаква, но ми се струва, че има счупена кост на лицето. — В тона му се четеше упрек. — Освен това тя знае за сътрудничеството ми с Братството, така че спокойно можеш да ме изведеш оттук.

Не знаех дали Хюго разбира какво точно прави, но аз се опитах да изглеждам като пребита от бой. Изобщо не ми беше трудно.

— Хрумна ми една идея — каза Гейб. — Малко ми е скучно тук долу, а не очаквам Сара или Стив — та дори и старата Поли — да ни удостоят с присъствието си в близко бъдеще. Имаме още един затворник тук, Хюго, който сигурно ще ти се зарадва, Фарел. Срещал си го в щабквартирата на сатанинските изчадия, нали?

— Да — отвърна Хюго. Изглеждаше неприятно изненадан от този обрат в разговора.

— Не можеш да си представиш колко ще ти се зарадва. Освен това е гей. Кръвопиец педал! Той се събужда раничко, защото сме дълбоко под земята. Та ми хрумна да те преместя при него, докато аз се позабавлявам тук с женската предателка. — И Гейб ме дари с усмивка, от която ми се обърнаха червата.

Лицето на Хюго доби вид на картина. Истинска картина. Веднага ми хрумнаха няколко подходящи фрази за отговор, но реших да си спестя съмнителното удоволствие. Трябваше да пазя силите си.

Погледнах красивото лице на Гейб и веднага се сетих за една от любимите поговорки на баба.

— Красотата е в делата — измърморих аз и се заех с болезнената задача да се изправя на крака. Те може и да не бяха счупени, но върху лявото ми коляно вече синееше огромен оток.

Зачудих се дали двамата с Хюго бихме могли да се справим с Гейб, но миг след това Мистър Мускул нахълта в стаята въоръжен с пистолет и с някакъв черен, зловещ на вид предмет, вероятно електрошоков пистолет.

— Фарел! — извиках. Ако беше буден, щеше да ме чуе. Вампир е все пак.

Гейб подскочи от изненада и ме изгледа подозрително.

— Да? — чу се дълбок глас от съседната стая. Последва дрънчене на вериги. Сребърни, разбира се. Иначе вампирът отдавна да е изтръгнал вратата от пантите.

— Стан ни изпрати! — провикнах се аз и Гейб веднага ме зашлеви с опакото на ръката си. Главата ми се удари в стената и от гърлото ми се изтръгна нещо средно между писък и стенание.

— Млъквай, кучко! — изрева Гейб. Държеше пистолета насочен срещу Хюго, а електрошоковия — на няколко сантиметра от мен. — Хайде, адвокате, излизай в коридора. И стой далече от мен, чуваш ли?

Хюго, облян в пот, се провря покрай Гейб и излезе отвън. Трудно схващах какво точно се случваше, но забелязах, че Гейб се приближи много близо до Хюго, за да отвори килията на Фарел. И тъкмо когато си мислех, че е достатъчно далече от мен и мога да избягам, той нареди на Хюго да затвори вратата на моята стая и Хюго се подчини, въпреки че клатех глава като обезумяла.

Мисля, че злочестият адвокат дори не ме видя. Беше изцяло погълнат от себе си. Мислите му представляваха пълен хаос, а всичко вътре в него се рушеше. Опитах се да му помогна, давайки на Фарел да разбере, че сме пратеници на Стан, което значително увеличаваше шансовете на Хюго за оцеляване. Но Хюго беше твърде уплашен или твърде обезверен, или твърде засрамен, за да защити собственото си достойнство. Чудех се защо изобщо изпитвам желание да помогна на този предател! Ако не бях държала ръката му и не бях видяла образа на детето му, нямаше да го направя.

— Няма страшно, Хюго — казах. Лицето му се появи за миг в прозорчето — изпито от тревога и бяло като платно — и после изчезна. Чу се отваряне на врата, подрънкване на вериги и накрая резето изщрака.

И така, Гейб прати Хюго в килията на Фарел, без да му мигне окото. Поех дълбоко въздух няколко пъти и взех единия от двата стола — пластмасов, с метални крака, от онези, които се използват на събрания, в класни стаи и в църкви. Държах го като дресьор на лъвове, с краката напред. Друго оръжие нямах. Сетих се за Бил и сърцето ми се сви от мъка. Така ми се искаше брат ми Джейсън да е до мен в този момент. Отдавна не ми се беше случвало да изпитвам нужда от подкрепата му.

Вратата се отвори. Влезе Гейб, с усмивка на лицето. Противна усмивка. Сякаш цялата грозотия в душата му прозираше през устата и очите му. Той действително възнамеряваше да се позабавлява.

— Наистина ли си въобразяваш, че това столче ще те опази? — попита той.

Нямах никакво желание нито да разговарям с него, нито да слушам съскането на змиите в главата му. Заключих съзнанието си и се подготвих за атака.

Държеше електрошоковия пистолет в ръка, а другия — в кобура. Но тъй като се чувстваше господар на положението, прибра и него в кожения калъф, закрепен от лявата страна на колана му. Хвана краката на стола и взе да го клати наляво-надясно.

И в този момент аз се хвърлих напред.

Дойде му като гръм от ясно небе и почти успях да го избутам през вратата, но в последния момент той успя да извърти стола настрана и металните му крака се заклещиха в касата. Гейб опря гръб на отсрещната страна в коридора, задъхан и с пламнало от ярост лице.

— Кучка! — просъска той и отново се хвърли срещу мен, като този път се опита да изтръгне стола от ръцете ми. Но както вече казах — пила съм вампирска кръв, и не му позволих да се докопа нито до стола, нито до мен.

Не видях кога е извадил електрошоковия пистолет от калъфа, но ръката му се плъзна като змия през стола и оръжието докосна рамото ми.

Не изгубих съзнание, както очаквах, но паднах на колене, без да изпускам стола от ръцете си. Докато се опитвах да осъзная какво се случва с мен, той го издърпа рязко измежду пръстите ми и ме блъсна назад.

Нямах сили да мърдам, но все още можех да викам и да стискам здраво крака. И го направих.

— Млъквай! — изкрещя той и започна да ме опипва. Ясно усещах, че предпочита да съм в несвяст. Щеше да му достави удоволствие да ме насилва, докато съм в безсъзнание. Всъщност точно това го възбуждаше най-много от всичко.

— Не обичаш жените си будни, а? — изпъшках аз. — Нали?

Разкъса блузата ми.

От съседната стая се разнесе гласът на Хюго. Пищеше до небесата, сякаш това можеше да помогне. Забих зъби в рамото на Гейб.

Той отново ме нарече кучка; очевидно не можеше да се похвали с богат речник. Вече беше разкопчал панталона си и се опитваше да запретне полата ми. Зарадвах се, че съм я избрала дълга.

— Да не би да те е страх, че ще останат недоволни, ако са в съзнание? — извиках аз. — Пусни ме, махни се от мен! Махни се, махни се, махни се — Най-после успях да раздвижа ръцете си. Вече не ги чувствах напълно парализирани от електрическия заряд. Свих дланите си като чашки, нададох вик и ги стоварих върху ушите му.

Той изрева, отдръпна се назад и покри главата си с ръце. Цялото му същество бълваше гняв, който ме заливаше на талази. Тогава разбрах, че ако можеше, би ме убил, без да го е грижа за последствията. Опитах се да се претърколя на една страна, но той ме притискаше между краката си като в менгеме. Дясната му ръка се сви в юмрук, който ми се стори огромен като канара. С предчувствие за обреченост наблюдавах как пестникът му се спуска към лицето ми и очаквах да потъна в мрак завинаги…

Но това така и не се случи.

Гейб полетя нагоре с разкопчани панталони и провесено навън мъжко достойнство. Юмрукът му увисна насред нищото, а обувките му отчаяно ритаха краката ми.

Някакъв нисък мъж държеше Гейб във въздуха. Даже не точно мъж, а тийнейджър. Древен тийнейджър.

Гърдите и ръцете на голия до кръста рус младеж бяха покрити със сини татуировки. Гейб викаше и се мяташе, но момчето стоеше спокойно, с безизразно лице, докато жертвата му се изтощи напълно. Когато Гейб утихна, хлапакът промени хватката си в мечешка прегръдка и го стисна през кръста като кукла.

Младежът ме погледна хладнокръвно. Блузата и сутиенът ми бяха разкъсани.

— Добре ли си? — неохотно попита той. Спасителят ми изглеждаше някак отегчен. Изправих се на крака, което се оказа доста трудно и ми отне много време. Цялата треперех от емоционалния шок. Застанах очи в очи с момчето и осъзнах, че е висок точно колкото мен. На външен вид изглеждаше на не повече от шестнайсет. На такава възраст беше станал вампир, но преди колко време — нямаше как да знам. Беше по-стар и от Стан, и от Изабел. Говореше ясен английски, но със силен и съвършено непознат акцент. Може би никой вече не говореше на родния му език. Сигурно беше много самотен…

— Ще се оправя — казах. — Благодаря ти. — Опитах се да закопчая няколкото останали на блузата ми копчета, но ръцете ми трепереха неудържимо. Той обаче не проявяваше никакъв интерес към голата ми плът и продължаваше да ме гледа абсолютно безизразно.

— Годфри! — едва чуто рече Гейб. — Годфри, тя се опитваше да избяга.

Годфри го разклати и Гейб незабавно млъкна.

Значи Годфри беше вампирът, когото бях видяла през очите на Бетани. Единствените очи, видели го в „Крилото на прилепа“ през онази вечер. Очите, които останаха затворени завинаги.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попитах аз с тих и спокоен глас.

Бледосините очи на Годфри примигнаха. Не знаеше.

Можех да се обзаложа, че татуировките му бяха направени още приживе. Странни символи, изгубили своя смисъл още преди векове. Всеки учен би дал мило и драго да ги огледа. А аз имах късмета да ги видя напълно безплатно.

— Моля те, изведи ме оттук — казах аз с всичкото достойнство, което успях да събера от наранената си душа. — Те ще ме убият.

— Но ти си вампирски сътрудник — отвърна той. Ококорих се от изненада, опитвайки се да проумея думите му.

— Ами… — колебливо започнах аз, — ти не си ли вампир?

— Утре публично ще изкупя греховете си — каза Годфри. — Утре ще посрещна зората. За пръв път от цяло хилядолетие ще видя слънцето. А после ще видя лицето на Бог.

Ами добре.

— Това е твой избор — казах.

— Да.

— Но не и мой. Аз не искам да умирам. — Хвърлих един поглед към лицето на Гейб, което изглеждаше доста посиняло. Очевидно Годфри го стискаше много по-силно, отколкото трябваше. Чудех се дали да кажа нещо по въпроса.

— Но ти наистина си вампирски сътрудник — повтори Годфри с обвинителен тон и аз отново го погледнах в очите. Не биваше да губя концентрация.

— Влюбена съм — казах.

— Във вампир?

— Да. Бил Комптън.

— Всички вампири са прокълнати. Всички до един трябва да посрещнат слънцето. Ние сме позорно петно върху облика на земята.

— А тези хора — посочих с ръка нагоре, за да поясня, че имам предвид Братството, — тези хора са по-добри, така ли, Годфри?

Вампирът изпадна в неловко положение. Забелязах, че е гладен — хлътнали бузи, бледа като тебешир кожа. Косата му беше толкова наелектризирана, че се вееше около скалпа му, а очите му изглеждаха като сини късчета мрамор на фона на бледото му лице.

— Те поне са човеци, част от замисъла Господен — тихо рече той. — Вампирите са изчадия от ад.

— Но ти прояви към мен по-голяма милост, отколкото този човек. — Този мъртъв човек, осъзнах аз, като погледнах лицето му. Опитах се да запазя самообладание и отново се съсредоточих върху Годфри, от когото зависеше собственото ми оцеляване.

— Но ние смучем кръвта на невинните. — Сините очи на Годфри ме пронизваха.

— Кой е невинен? — Задавах реторичен въпрос. Надявах се да не звуча съвсем като Пилат Понтийски, който попитал: „А какво е истината?“, макар отлично да знаел отговора.

— Ами… децата — отвърна Годфри.

— Значи ти… си пил кръв и от деца? — ахнах аз и покрих устата си с длан.

— Убивал съм деца.

Дълго време не успях да измисля какво да кажа. Годфри стоеше пред мен и ме гледаше тъжно. Дори не съзнаваше, че продължава да стиска в ръце тялото на Гейб.

— Какво те накара да спреш?

— Нищо не може да ме спре. Нищо, освен смъртта.

— Съжалявам — смотолевих аз. Той страдаше и на мен наистина ми беше мъчно за него. Но ако беше човек, веднага щях да му кажа, че заслужава да седне на електрическия стол.

— Колко време остава до залез-слънце? — попитах аз, за да запълня неловката тишина.

Годфри нямаше часовник, разбира се. Предположих, че не спи, защото беше твърде стар, а освен това се намираше под земята.

— Около час — отвърна той.

— Моля те, пусни ме. Аз сама ще намеря начин да се измъкна.

— Но ти ще кажеш на вампирите. Те ще атакуват Братството и ще ми попречат да посрещна зората.

— А защо трябва да чакаш зората? — попитах аз, обзета от внезапно раздразнение. — Просто излез навън. Още сега.

Вампирът изглеждаше потресен. Пусна Гейб на земята като чувал с картофи, без дори да го погледне.

— Церемонията е планирана по зазоряване. Ще присъстват и много вярващи — обясни той. — Фарел също ще бъде изведен навън да посрещне слънцето.

— А каква щеше да е моята роля в този театър?

Той сви рамене.

— Сара искаше да види дали вампирите биха заменили един от своите за теб. Стив имаше други планове. Той възнамеряваше да те завърже към Фарел, за да изгориш заедно с него.

Онемях. Но не от идеята, покълнала в главата на Стив Нюлин, а от факта, че според него подобна гледка би се харесала на паството му. Този човек бе по-голям фанатик, отколкото можех да си представя.

— И ти смяташ, че публиката с удоволствие би гледала екзекуцията на млада жена без съд и присъда? Че ще го приемат за нормален религиозен ритуал? Наистина ли смяташ тази шайка убийци за религиозни хора?

По лицето му за пръв път премина сянката на съмнението.

— Това е малко прекалено дори за човеците — съгласи се той. — Но Стив смята, че това би било много съдържателна изява.

— О, да, със сигурност ще е много съдържателна изява, която би звучала така: „Аз съм луд за връзване!“. Знам, че светът е пълен с лоши хора и лоши вампири, но не вярвам, че мнозинството от населението на тази държава, и в частност на щата Тексас, би извлякло поука от подпалването на една невинна млада жена.

Годфри изглеждаше обзет от сериозни съмнения. Очевидно изразявах на глас собствените му мисли. Мисли, които често идваха неканени в главата му, но той предпочиташе да ги пъди оттам.

— Поканили са журналисти — каза той. Почувствах се като невеста, обречена да се омъжи за годеника, когото внезапно е разлюбила. Късно е, дъще, поканите отдавна са изпратени.

— Не се и съмнявам. Но това ще бъде краят на тяхната организация, повярвай ми. Повтарям, ако наистина искаш да кажеш последно „Сбогом“ на света, за да получиш опрощение на греховете си, излез от църквата още сега и застани на моравата отвън. Господ ще те види, обещавам ти. Други свидетели не ти трябват.

Бореше се със себе си, горкичкият. И то упорито.

— Подготвили са бяла мантия за мен. Специално за церемонията — каза той. (Но булчинската рокля е купена, дъще, а църквата — запазена.)

— Много важно! Щом стигнахме до обсъждане на дрехи, значи желанието ти не е достатъчно силно. Обзалагам се, че ще се откажеш в последния момент.

Този път се олях. Веднага съжалих за думите си.

— Ще видиш! — твърдо каза той.

— Изобщо не искам да гледам, ако ще съм завързана за Фарел. Нямам грехове за изкупване и не искам да умирам.

— Кога за последно си ходила на църква? — Предизвикваше ме, гадината.

— Миналата седмица. Взех и причастие, ако искаш да знаеш. — За пръв път през живота си изпитвах истинска радост, че съм отишла на църква. Не бих си позволила да излъжа за подобно нещо.

— Хм… — Годфри изглеждаше смаян.

— Виждаш ли? — Чувствах, че го лишавам от цялото му измъчено величие, но, дявол да го вземе, не ми се умираше на клада. Имах отчаяна нужда от Бил, исках го толкова силно, че се надявах желанието ми да помете капака на ковчега му и да го измъкне оттам. Ех, ако имаше някакъв начин да му изпращам мислите си…

— Хайде — каза Годфри и протегна ръка.

Не исках да му давам възможност да размисли, затова поех ръката му, прекрачих трупа на Гейб и излязох в коридора.

В килията на Фарел цареше зловеща тишина, но честно казано, тръпки ме побиха при мисълта да извикам, за да разбера какво става при тях. Реших, че ако успея да избягам, бих могла да спася и двамата.

Годфри подуши кървавите ми рани и по лицето му се изписа копнеж. Познавах това изражение. Но в него нямаше и следа от похот. Тялото ми изобщо не го вълнуваше. Връзката между кръвта и секса е много силна за всички вампири, затова се почувствах щастливка, че не изглеждам като шестнайсетгодишно девойче. Наведох лицето си към него от чиста любезност. След дълго колебание той облиза струйката кръв от сцепената ми скула. Затвори очи за миг, наслаждавайки се на вкуса й; после се обърна и ме поведе нагоре по стръмното стълбище.

Годфри въведе кода за отваряне на вратата и тя веднага се отвори.

— Живях тук, в дъното на коридора — обясни той с тих като дихание глас.

В коридора нямаше жива душа, но всеки момент някой можеше да излезе от кабинета си. Годфри изобщо не изглеждаше разтревожен от това, но аз се страхувах, защото ставаше въпрос за моята свобода. Не се чуваха никакви гласове; очевидно служителите от Братството се подготвяха за сбирката, а гостите все още ги нямаше. Единственият източник на светлина бяха прозорците на стаите, чиито врати зееха отворени. Предположих, че вече е достатъчно сумрачно за Годфри, защото спасителят ми дори не се намръщи. Изпод вратата на директорския кабинет се процеждаше ярка изкуствена светлина.

Опитвахме се да вървим бързо, но левият ми крак усилено се съпротивляваше. Не бях сигурна накъде точно ме водеше Годфри, но се надявах да е към двойната врата в другия край на храма. Не знаех какво да правя, ако успеех да изляза, но навън със сигурност щях да се чувствам по-добре, отколкото вътре. Точно когато приближихме предпоследната стая от лявата страна на коридора — онази, до която видях дребната жена с испански черти, — вратата към кабинета на Стив се отвори. Застинахме неподвижно. Усещах ръката на Годфри като метална скоба около кръста си. Отвътре излезе Поли, все още обърната с лице към стаята. Намирахме се само на няколко метра от нея.

— … огъня. — Успях да чуя само края на изречението й.

— О, мисля, че имаме достатъчно — отвърна меденото гласче на Сара. — Ако всички отговаряха на поканите си, щяхме да знаем със сигурност. Не мога да си представя как е възможно да не потвърдиш присъствието си. Що за възпитание!

Спор относно етикета, моля ви се! Ако успея да се измъкна жива оттук, непременно ще задам въпроса си в някоя вестникарска рубрика за съвети към читатели: Бях неканен гост в малка църква, но си тръгнах, без да се сбогувам. Трябва ли да напиша благодарствено писмо, или просто да изпратя букет цветя?

Главата на Поли започна да се обръща и всеки момент щяхме да попаднем в полезрението й. И точно тогава Годфри ме бутна в тъмния кабинет до нас.

— Годфри! Какво правиш тук горе? — Поли не звучеше уплашена, но гласът й със сигурност не преливаше от радост. Все едно виждаше градинаря си, удобно настанен срещу телевизора в собствения й хол.

— Дойдох да проверя дали бих могъл да помогна с нещо.

— Но защо си станал толкова рано?

— Аз съм много стар — учтиво отвърна той. — Старците се задоволяват с много по-малко сън от младите.

Поли се засмя.

— Сара — изчурулика тя. — Годфри е буден!

— Привет, Годфри! — радостно възкликна Сара. — Вълнуваш ли се? Напълно те разбирам!

Сякаш не говореха на хилядолетен вампир, а на малко момченце в навечерието на рождения му ден.

— Мантията ти е готова — каза Сара. — Всичко е тип-топ!

— Ами ако променя решението си? — попита Годфри.

Настъпи дълго мълчание. Стараех се да дишам много бавно и тихо. Колкото повече притъмняваше, толкова по-реални ставаха шансовете ми за измъкване. Поне в собствената ми глава.

Ако можех да се обадя по телефона… Хвърлих поглед към бюрото в кабинета. Върху него имаше телефон. Но дали на останалите апарати в сградата щеше да светне бутон, че линията е заета? Не исках да рискувам.

— Променил си решението си? Нима? — попита Поли. Звучеше много ядосана. — Нали си спомняш, че ти сам ни потърси? Разказа ни за греховния си живот, за срама, който тежи на плещите ти заради всички убити от теб деца… и заради други твои дела. Променило ли се е нещо?

— Не — замислено отвърна Годфри. — Нищо от казаното не се е променило. Но не виждам причина да въвличаме хора в моето жертвоприношение. Смятам, че Фарел сам трябва да намери начин за помирение с Бог. Не бива да посреща слънцето против своята воля.

— Трябва да извикаме Стив — прошепна Поли на Сара.

После се чуваше само гласът на Поли и аз предположих, че Сара е влязла обратно в кабинета, за да звънне на Стив.

Една от лампичките на телефона светна. Да, правилно предполагах. Щяха да разберат, ако звъннех по телефона.

Поли се мъчеше да налее разум в главата на Годфри. Самият той почти не говореше и аз нямах никаква представа какво се случваше в мислите му. Стоях безпомощно облегната на стената и се надявах, че никой няма да влезе в стаята, че никой няма да слезе долу и да вдигне Братството по тревога и че Годфри няма да промени решението си.

Помощ, казах наум. Само ако можех да потърся помощ чрез телепатия!

Внезапно ми хрумна идея. Изпънах гръб и се опитах да остана права, без да се подпирам на стената, макар че краката ми все още трепереха от страх, а коляното и лицето ми туптяха от адска болка. Можех поне да опитам да се свържа с някого. Например с Бари, пиколото. Току-виж съм успяла! Нали и той притежаваше телепатични способности. Може би щеше да ме чуе. Не че някога бях правила подобен опит — но аз и не познавах други телепати досега, нали? Положих огромно усилие да се концентрирам и да установя комуникационен канал между мен и Бари. Предположих, че е на работа, тъй като горе-долу по това време пристигнахме от Шривпорт предишната нощ. Представих си местоположението си на картата, която проучихме заедно с Хюго — той очевидно се е преструвал, че не знае къде се намира Центърът, — и стигнах до извода, че се намирам в югозападна посока от хотела.

Предстоеше ми да нагазя в съвършено непозната територия. Концентрирах енергията си и мислено я оформих в топка. За момент се почувствах изключително нелепо, но трябваше да опитам, ако исках да се измъкна от този затвор. Насочих мислите си към Бари. Не знам как точно го направих, но очевидно името и местоположението му бяха достатъчни като информация.

Реших да започна от най-лесното.

— Бари, Бари, Бари, Бари…

— Какво искаш? — Гласът му трепереше от уплаха. За пръв път му се случваше подобно нещо.

— И на мен ми е за пръв път, спокойно. — Надявах се, че звуча бодро и уверено. — Имам нужда от помощ. В голяма беда съм.

— Коя си ти?

Добър въпрос. Ама че съм глупава.

— Аз съм Суки, блондинката, която дойде снощи в хотела с тъмнокосия вампир. Стаята ни е на третия етаж.

— Онази с големите гърди? О, извинявай.

Поне се извини.

— Да, същата, с големи гърди и гадже.

— Добре, какво искаш?

Предавам диалога ни ясно и стегнато, но ние не разговаряхме чрез думи, а си изпращахме нещо като емоционални телеграми и образи.

Опитах се да измисля как точно да му обясня положението, в което се намирах.

— Свържи се с моя вампир веднага щом се събуди.

— И?

— Кажи му, че съм в опасност. Опасност — опасност — опасност…

— Добре, добре, разбрах. Къде?

— В църква. — Реших, че това е достатъчно добро обяснение за Центъра на Братството. Не знаех как другояче да го предам на Бари.

— Той знае ли къде?

— Знае. Кажи му да слезе по стълбите.

— Това… наистина ли се случва? Нямах представа, че има и други като мен.

— Наистина се случва. Моля те, помогни ми.

Усещах как в главата на Бари се блъскаха куп противоречиви емоции. Страхуваше се да говори с вампир; опасяваше се, че работодателите му можеха да го уволнят заради „повредения му мозък“; вълнуваше се, че е срещнал себеподобен. Но най-много от всичко го тревожеше онази част от него, която отдавна го плашеше и изумяваше. Познавах всички тези чувства.

— Всичко е наред, разбирам те напълно — казах му аз. — Нямаше да те моля, ако не ме грозеше смъртна опасност.

Връхлетя го нова вълна от страх. Страх от собствената му отговорност за моята безопасност. Не биваше да добавям последното изречение.

И после — незнайно как — Бари успя да издигне тънка преграда помежду ни и намеренията му си останаха загадка за мен.

Докато „разговарях“ с Бари, ситуацията в коридора бе претърпяла развитие. Заслушах се отново и долових гласа на Стив. Той също се опитваше да вразуми Годфри съвсем приятелски.

— Виж какво, Годфри — тъкмо казваше той, — ако не си искал да правим това, просто трябваше да ни кажеш. Ти изяви желание, ние се ангажирахме с изпълнението и започнахме подготовката с увереността, че ще удържиш на думата си. Многобройната ни публика ще бъде много разочарована, ако не изпълниш своята роля в ритуала.

— Как ще постъпите с Фарел? А с онези двама човеци — Хюго и блондинката?

— Фарел е вампир — каза Стив, все така търпелив и любезен. — Хюго и блондинката гравитират около вампирите. Те също трябва да посрещнат слънцето, завързани за вампир. Каквато е орисията им в живота, такава трябва да е и в смъртта.

— Аз съм грешник и съм наясно с това. Покаял съм се и когато умра, душата ми ще отиде при Бог — каза Годфри. — Но Фарел не го знае. Когато умре, той няма да получи шанс за опрощение. Мъжът и жената също няма да имат възможност за разкаяние. Нима е справедливо да ги убием и да ги обречем на вечни мъки в ада?

— Трябва да влезем в кабинета ми — решително каза Стив.

И чак тогава осъзнах, че именно това е целял Годфри през цялото време. Чу се тътрене на крака, последвано от крайно любезния глас на Годфри:

— След вас.

Искаше да е последен, за да може да затвори вратата след себе си.

Вече не носех перука и — слава богу — усещах косата си суха, а не подгизнала от пот. Висеше по раменете ми на отделни кичури, защото тихичко я освобождавах от фибите, докато слушах разговора. Имах нужда да си намеря някакво занимание, докато чаках да се реши съдбата ми. Напъхах фибите в джоба си, прокарах ръка през остатъците от някогашната си прическа и се приготвих да си плюя на петите.

Надникнах внимателно в коридора. Да, вратата на Стив беше затворена. Излязох на пръсти от тъмната стая, свърнах вляво и продължих към вратата на храма. Натиснах внимателно бравата и бавно отворих вратата. Прекрачих прага на потъналата в сумрак църква и тръгнах по пътеката. През големите прозорци се процеждаше бледа светлина, която ми помагаше да виждам къде стъпвам и да не се блъскам в пейките.

Точно тогава от другото крило се разнесоха гласове, които ставаха все по-силни. Лампите в храма светнаха. Отскочих светкавично настрана и залегнах под пейките. Влезе семейство с малко момиченце, което се вайкаше, че е пропуснало любимото си телевизионно шоу заради тази тъпа сбирка.

Съдейки по звука, момиченцето получи шляпване по дупето, а баща й занарежда, че е голяма късметлийка, задето ще види с очите си удивително доказателство за божията сила. Че ще види на живо спасението на една грешна душа.

Запитах се дали този баща действително осъзнаваше, че духовният им водач е подготвил за паството си представление, по време на което ще бъдат изгорени на клада двама вампири и поне към единия от тях ще има завързан човек, който ще умре в пламъците заедно с него. Чудех се какво ли щеше да се случи с психиката на малкото момиченце след това „удивително доказателство за божията сила“.

За мое изумление, те подредиха спалните си чували до отсрещната стена на храма и продължиха да си говорят. В това семейство поне комуникацията не куцаше. Освен малкото мрънкало там имаше и още две по-големи деца — момче и момиче, — които се дразнеха един друг като куче и котка. Нищо необичайно.

Чифт малки червени обувки изтрополи покрай моя ред от пейки и изчезна през вратата към крилото на Стив. Запитах се дали групата в кабинета му продължаваше дискусията си.

Няколко секунди по-късно същите тези крачета отново ме подминаха, само че този път доста по-бързо. Интересна работа.

Изчаках още няколко минути, но нищо друго не се случи.

Оттук нататък щяха да прииждат все повече хора. Нямах избор — сега или никога. Измъкнах се изпод пейката и се изправих. Имах късмет, че не гледаха към мен и не видяха откъде точно изникнах. Запътих се енергично към двойната врата в дъното на църквата. По внезапно настъпилото мълчание разбрах, че са ме забелязали.

— Здрасти! — извика майката и се надигна от яркосиния си спален чувал. По безличното й лице се четеше любопитство. — Ти сигурно си от новите членове на Братството. Аз съм Франси Полк, приятно ми е.

— Да — извиках в отговор аз, опитвайки се да звуча весело. — Но сега бързам! Ще говорим по-късно!

Тя тръгна към мен.

— Какво ти се е случило? — попита тя. — Ти… извинявай, но изглеждаш ужасно. Това кръв ли е?

Сведох поглед към блузата си. Имаше няколко малки петънца.

— Паднах — печално отвърнах аз. — Трябва да се прибера вкъщи и да се приведа в ред. Веднага се връщам!

По лицето на Франси Полк се изписа съмнение.

— В кабинета си имам аптечка. Искаш ли да изтичам да я донеса? — попита тя.

Не, Франси Полк, не искам.

— Ами… аз трябва и да се преоблека — отвърнах. Сбърчих нос, за да й покажа колко неприятно би ми било да се разхождам цяла вечер с мръсна блуза.

На вратата, през която копнеех да премина, стоеше друга жена и слушаше разговора ни. Тъмните й очи се стрелкаха между мен и решителната Франси.

— Здрасти, девойче! — каза с лек акцент дребната испанка — свръхестественото същество, и ме прегърна. В нашия край редовно се поздравявахме така и аз веднага я прегърнах в отговор. Тя ме ощипа многозначително.

— Как си? — попитах, грейнала от радост. — Отдавна не сме се виждали.

— Ами, нищо ново при мен — усмихна ми се тя, но в очите й прочетох предупреждение за опасност. Косата й беше много гъста и тъмнокестенява, а не черна, както ми се стори отначало. Изпъстрената й с лунички кожа имаше цвят на млечен карамел. Големите й бели зъби проблясваха в контраст с яркото червило върху плътните й устни. Погледнах надолу към краката й. Носеше червени обувки с равна подметка.

— Искаш ли да ми правиш компания навън? Ще изпуша една цигара — каза тя.

Франси Полк изглеждаше доволна.

— Луна, не виждаш ли, че приятелката ти има нужда от лекар? — обади се тя.

— Да, имаш няколко цицини и синини — огледа ме тя. — Пак ли падна, момиче?

— Ами да. Мама все ми повтаря: Мериголд, стъпваш като слон, дъще!

— Ама и майка ти ги плещи едни — поклати глава тя.

— Знаеш я каква е — свих рамене аз. — Ще ни извиниш ли, Франси?

— Да, вървете — отвърна тя. — Ще се видим по-късно, предполагам.

— Да, разбира се — каза Луна. — Нямам търпение да започнем.

И най-после, с Луна под ръка, аз напуснах ритуалната зала на Братството. Полагах огромни усилия да не куцам, за да не засилвам подозренията на Франси.

— Слава богу — изпъшках аз, щом излязохме отвън.

— Ти веднага усети каква съм — бързо каза тя. — Как разбра?

— Имам приятел, който променя формата си, също като теб.

— Кой е той?

— Не е местен. А и не бих ти казала без негово съгласие.

Тя ме изгледа студено и предишната й дружелюбност се изпари на мига.

— Добре, разбирам — каза. — Защо си тук?

— Длъжна ли съм да ти отговоря?

— Току-що ти спасих задника.

Основателна причина. Хвана ме натясно.

— Добре, ще ти кажа. Аз съм телепат. Бях наета от вашия главен вампир, за да помогна в издирването на негов изчезнал събрат.

— Така е по-добре. Само че той не е мой главен вампир. Аз съм свръх, не съм някакъв си там вампир. Кой вампир те нае?

— Не съм длъжна да ти казвам.

Тя вдигна вежди.

— Не съм длъжна…

Тя отвори уста, сякаш се канеше да вика.

— Викай колкото си щеш. Има неща, които просто няма да кажа. Какво е свръх?

— Свръхестествено същество. А сега ме чуй внимателно — каза Луна. Вече вървяхме през паркинга и колите прииждаха от пътя една след друга. Тя непрекъснато махаше с ръка за поздрав и се усмихваше, а аз се стараех поне да не се мръщя. Но куцането не можех да крия повече, а в лицето приличах на бита кучка, както би казала Арлийн.

Боже, как ми домъчня за вкъщи изведнъж. Но намерих сили и потиснах това усещане, за да обърна внимание на Луна, която явно имаше да ми казва нещо.

— Предай на вампирите, че ние държим това място под наблюдение…

— Ние… кои?

— Ние… свръхестествените същества от Далас.

— Ама вие… организации ли си имате? Това е страхотно! Нямам търпение да го споделя с… моя приятел.

Започвах сериозно да я дразня.

— Виж какво, госпожичке, просто предай на вампирите, че ако Братството разбере за нашето съществуване, ще погнат и нас. А ние нямаме никакво намерение да излизаме на светло като глупавите кръвопийци. Затова държим под око Центъра.

— Щом ги наблюдавате толкова изкъсо, защо не уведомихте вампирите, че Фарел е затворен в подземието? Защо не им казахте и за Годфри?

— Ей, чакай малко, Годфри иска да се самоубие, това изобщо не ни касае. Той сам дойде в Братството, никой не е ходил да го търси. Щом го видяха, едва не подмокриха гащите от радост. Е, след като се свестиха от първоначалния шок, разбира се.

— А за Фарел?

— Нямах представа кой е долу — призна Луна. — Знаех, че са заловили някого, но все още не ме допускат до вътрешния им кръг и не можах да разбера кого точно. Даже опитах да се подмажа на онзи задник, Гейб, но той не поддаде.

— Имам добра новина за теб — Гейб е мъртъв.

— Ей! — На лицето й най-после се появи искрена усмивка. — Това наистина е добра новина.

— Има и още. Веднага щом се добера до вампирите, те ще дойдат тук, за да освободят Фарел. Така че на твое място бих стояла далече от Центъра тази нощ.

Тя замислено взе да дъвче долната си устна. Намирахме се в най-отдалечения край на паркинга.

— Всъщност — добавих аз — няма да е зле, ако ме закараш до хотела.

— Никой не ми плаща, за да правя живота ти безоблачен — сряза ме тя, вярна на истинската си същност. — Трябва да се върна в църквата, преди да се е разразила бурята, и да изнеса отвътре част от документацията. Помисли малко, момиче. Как ще постъпят вампирите с Годфри? Ще го оставят ли жив? Та той е сериен убиец, който не прощава дори на деца. Жертвите му са толкова много, че сигурно отдавна им е загубил бройката. Той не може да спре и е наясно с това.

Ето че църквата си имаше и добра страна… даваше поле за изява на вампири като Годфри, които искаха да се самоубият пред публика.

— Може би трябва да започнат да продават билети за представленията си — казах аз.

— Щяха да го направят, ако можеха. — Луна не се шегуваше. — Тези модерни вампири не обичат да им провалят плановете.

— Не съм в състояние да реша проблемите на всички, Луна. Между другото, истинското ми име е Суки. Суки Стакхаус. Но все пак направих каквото можах. Свърших работата, за която бях наета. Сега трябва да се върна и да докладвам за изпълнението. А Годфри или ще живее, или ще умре. Лично аз смятам, че ще умре.

— Дано да си права — злокобно отвърна тя.

Не можех да проумея защо аз трябваше да съм виновна, ако Годфри променеше решението си. Аз просто му предложих да промени мястото на срещата си със слънцето. Но може би Луна имаше право. Може би изобщо не биваше да размътвам стария му мозък.

Цялата тази работа започваше да ми идва в повече.

— Довиждане — казах аз и закуцуках към пътя. Още не бях излязла от паркинга, когато от църквата се разнесоха викове. Всички външни лампи се включиха едновременно и заляха района с ослепителна светлина.

— Май наистина ще е по-добре да не се връщам в Центъра — извика Луна от прозореца на своето „Субару“. Метнах се на седалката до нея и отпрашихме към най-близкия изход. Закопчах колана си в движение.

Но се оказа, че имало и по-бързи от нас. Няколко семейни автомобила вече преграждаха всички изходи от паркинга към пътя.

— Мамка му! — каза Луна.

Седяхме и мълчаливо обмисляхме ситуацията в продължение на минута.

— Никога няма да ме пуснат да мина, дори и да те скрия. Не мога да те върна обратно в църквата. Не можем да останем и на паркинга, защото ще го претърсят за нула време. — Луна нервно хапеше устни. — О, да върви по дяволите тази моя работа! — каза тя, включи на скорост и бавно подкара колата, за да не привлича внимание. — Тези хора не разбират нищичко от религия. Няма и да разберат. — Луна насочи колата към единия край на църквата и мина през тротоара, разделящ паркинга от детската площадка. После настъпи газта и се понесохме през моравата, а аз установих, че съм ухилена до ушите, въпреки че това ми причиняваше болка.

— Юхууу! — извиках аз, когато колата удари една от пръскачките върху ливадата. Всички стояха по местата си, вкаменени от изненада, но съвсем скоро щяха да ни погнат. Събитията от тази нощ щяха да отворят очите на онези, които дори не подозираха за тъмната страна на Братството.

Луна погледна в огледалото за обратно виждане и каза:

— Освободиха изходите и една от колите потегли след нас. — Свърнахме към пътя и се вляхме в движението, съпроводени от гневните клаксони на останалите автомобили.

— Дявол да го вземе! — изруга тя и намали скоростта, като непрекъснато хвърляше погледи в огледалото за обратно виждане. — Вече е твърде тъмно и не мога да различа кои са фаровете на преследвачите ни.

Чудех се дали Бари е успял да предупреди Бил.

— Имаш ли мобилен телефон? — попитах.

— В чантата ми е, заедно с шофьорската ми книжка. А тя остана в кабинета ми в църквата. Точно там усетих, че си успяла да се измъкнеш и че си ранена. Затова излязох да те потърся навън, но не те открих и се върнах вътре. Чист късмет е, че съм пъхнала ключовете в джоба си.

Бог да благослови свръхестествените същества! Жалко за телефона, но нямаше полза да се ядосвам. Внезапно се сетих за собствената си чанта. Сигурно още стоеше в кабинета на Стив. Добре че бях извадила отвътре всичките си лични документи.

— Да потърсим ли телефонна кабина, или да отидем направо в полицията?

— И какво ще направи полицията, ако им се обадиш? — каза Луна с насърчителен тон, сякаш напътстваше малко дете към правилното решение.

— Ще отидат в църквата?

— И какво ще стане тогава, момиче?

— Ще попитат Стив защо държи човек в плен?

— Така. И той какво ще отговори?

— Не знам.

— Ще каже: „Изобщо не сме я държали в плен. Тя влезе в спор с Гейб, един от служителите ни, и сега той е мъртъв. Арестувайте я!“.

— Ха! Мислиш ли?

— Убедена съм.

— Ами Фарел?

— Ако полицията тръгне насам, Стив със сигурност има човек, който е инструктиран да слезе веднага в подземието и да заколи Фарел. Дойдат ли ченгетата, от Фарел няма да има и следа. Могат да сторят същото и с Годфри, а той дори няма да се съпротивлява, защото иска да умре.

— Добре, ами Хюго?

— Мислиш, че Хюго ще започне да обяснява как се е озовал в мазето? Нямам представа какво точно ще каже онзи негодник, но няма да е истината, бъди сигурна. Той води двойствен живот от месеци и вече сам не помни кое е лъжа и кое — истина.

— Значи полицията отпада. На кого можем да се обадим тогава?

— Трябва да те закарам при вампирите. Не мога да те отведа при моите събратя, защото те не искат да виждат никого. Държат да останат в нелегалност, нали разбираш?

— Естествено.

— Но и в теб има нещо нередовно, нали? Щом успя да ме разпознаеш.

— Да.

— Каква си тогава? Не си вампир, не си и от нашите.

— Аз съм телепат.

— Телепат! Без майтап? Тра-ла-ла! — ококори се тя, влизайки в ролята на привидение.

— Че ти да не си по-малко „тра-ла-ла“ от мен? — срязах я. И аз имах право на малко сприхавост.

— Съжалявам — каза тя, без да съжалява за каквото и да било. — Така, планът ми е следният…

Така и не успях да чуя какъв е планът й, защото точно в този момент бяхме ударени от колата зад нас.

Висях от колана си с главата надолу. Една ръка се протягаше към мен, за да ме измъкне. Беше Сара. Познах я по маникюра и я ухапах. Тя изпищя и издърпа ръката си.

— Очевидно не е на себе си! — разнесе се сладкият й гласец. Събеседникът й явно нямаше нищо общо с църквата. Не биваше да изпускам момента.

— Не я слушайте. Точно нейната кола ни удари — извиках аз. — Не й позволявайте да ме докосва.

Погледнах Луна. Косата й стигаше до тавана. Беше в съзнание, но мълчеше и се мъчеше да разкопчае колана си.

Отвън се чуваха разгорещени гласове.

— Нали ви казвам, че това е сестра ми. Пияна е — обясняваше Поли на някого.

— Не съм пияна. Настоявам да ми направите тест за алкохол, и то незабавно — казах аз с цялото достойнство на човек, увиснал с главата надолу. — Веднага извикайте полицията, моля ви. И линейка също.

Сара започна да ломоти нещо, но силен мъжки глас я прекъсна:

— Госпожо, струва ми се, че момичето не е във възторг от присъствието ви. А нещо ми подсказва, че има основателна причина за това.

Мъжът коленичи и надникна през прозореца.

— Обадих се на 911 — каза той. Беше рошав и небръснат. В моите очи изглеждаше направо красив.

— Моля ви, останете тук, докато дойдат — проплаках аз.

— Ще остана — обеща той и лицето му изчезна.

Отвън се разнесоха нови гласове. Версията на Сара и Поли се разпадаше. Бяха ударили колата ни пред очите на неколцина свидетели. Твърдението им, че са мои сестри, също не се приемаше радушно от тълпата. Освен това, доколкото разбирах, с тях имаше двама мъже от Братството, които далеч не изглеждаха миловидно.

— Ами добре, ние си тръгваме — ядосано рече Поли.

— Никъде няма да ходите — отвърна моят прекрасен рицар. — И без това трябва да им оставите данните от застрахователната си полица.

— Точно така — обади се друг мъжки глас, младежки. — Искате да се измъкнете, за да си спестите разходите по ремонта на колата им. Ами ако са ранени? Не трябва ли да платите и лечението им?

Луна най-после успя да разкопчае колана си и тупна върху тавана на колата, който в момента се намираше на мястото на пода. С ловкост, на която можех само да завиждам, тя провря глава през отворения прозорец и започна да се изтласква навън. Използваше рамото ми за стъпало, но аз дори не гъкнах. Поне едната от двете ни трябваше да се измъкне на свобода.

Луна изпълни успешно задачата си и отвън я посрещнаха радостни възгласи. После я чух да пита:

— Така, кой от вас шофираше?

Намесиха се различни гласове; един твърдеше едно, друг казваше друго, но всички знаеха, че Поли, Сара и двамата им копои са нарушителите, а Луна — жертвата. Пристигна втора кола с членове на Братството, но наоколо имаше толкова много хора, че нямаше начин да бъдем отвлечени просто ей така. Бог да благослови американския минувач и неговото любопитство, помислих си аз. Днес просто преливах от умиление.

Медикът, който ме измъкна от колата, се оказа изключително симпатичен младеж. Казваше се Саласар, според табелката на ревера му.

— Саласар — казах аз просто за да се уверя, че мога да го кажа. Произнесох сричките много старателно.

— Да? — отвърна той и повдигна клепача ми, за да огледа окото. — Сериозно сте пострадали, госпожице.

Понечих да му обясня, че някои от раните ми са отпреди катастрофата, но Луна побърза да ме изпревари:

— Църковният ми календар изхвърча от таблото и я удари по лицето.

— Ето защо не трябва да държите нищо върху таблото, госпожо — обади се носово друг глас.

— Да, господин полицай.

Полицай? Опитах се да обърна глава, но Саласар ме смъмри:

— Не мърдайте, ако обичате. Трябва да ви прегледам.

— Добре — отвърнах. И след секунда добавих: — Полицията тук ли е?

— Да, госпожице. А сега ми кажете къде ви боли?

Преминахме през дълъг списък с въпроси, на повечето от които дори успях да отговоря.

— Ще се оправите, госпожице, но трябва да отведем и двете ви до болницата, просто за да сме сигурни. — Тонът на Саласар не търпеше възражение.

— Ох! — тревожно изпъшках аз. — Няма нужда да ходим до болницата, нали, Луна?

— Разбира се, че има — отвърна възмутено тя. — Трябва да ти направят рентген, миличка. Бузата ти изглежда ужасно.

— Нима? — Чувствах се малко объркана от този обрат на събитията. — Ами добре, щом така смяташ…

— О, да!

Натовариха ме на носилка в линейката, Луна се настани до мен и потеглихме под пронизителния вой на сирената. Последното, което видях, преди Саласар да затвори вратата, бяха Сара и Поли, които говореха с някакъв много висок полицай. И двете изглеждаха ужасно разстроени. Това беше добър знак.

Болница като болница. Луна не се отделяше от мен нито за миг. Когато най-после се озовахме зад една от завесите, за да ми направят още изследвания, тя се обърна към медицинската сестра:

— Кажете на доктор Джоузефъс, че Луна Гарза и сестра й са тук.

Младата афроамериканка в бяла престилка я изгледа подозрително, но кимна и веднага излезе.

— Как го направи? — попитах.

— Кое? Как накарах сестрата да спре да попълва картоните ни? Неслучайно помолих да ни доведат точно в тази болница. Навсякъде си имаме по някого, но нашият човек в тази болница е най-свестен от всички.

— Нашият?

— Нашият. На двойствените.

— Аха. — Говореше за свръхестествените. Нямах търпение да разкажа на Сам за това.

— Аз съм доктор Джоузефъс — каза спокоен глас. Надигнах глава и в полезрението ми се появи слаб мъж с посребрена коса, който, пристъпяйки към мен, дръпна завесата зад гърба си. Върху острия му нос бяха кацнали очила с метални рамки, а през стъклата им втренчено се взираха сини очи.

— Аз съм Луна Гарза, а това е приятелката ми… Мериголд — каза Луна със съвършено чужд глас. Даже я погледнах, за да се уверя, че е същата Луна, с която прекарах последните няколко часа. — Сполетя ни беда при изпълнение на служебния дълг.

Докторът ме изгледа подозрително.

— Тя е достойна за доверието ни — тържествено заяви Луна. Не исках да развалям величието на момента с просташко хихикане, та се наложи да захапя вътрешната страна на бузата си.

— Имаш нужда от рентгенова снимка — заяви докторът, след като прегледа лицето ми и гигантската подутина на коляното. Имах още куп синини и ожулвания, но това бяха единствените ми сериозни травми.

— Значи има нужда от много бърза рентгенова снимка, защото час по-скоро трябва да се измъкнем оттук. По безопасен маршрут. — Тонът й не търпеше възражения.

Никоя друга болница не можеше да се похвали с толкова експедитивни действия. Можех само да предполагам, че доктор Джоузефъс бе член на борда на директорите. Или пък го оглавяваше. Докараха портативен рентгенов апарат, направиха снимките и няколко минути по-късно доктор Джоузефъс ме уведоми, че имам лека фрактура на скулата на лицето, която ще зарасне сама, но бих могла да посетя и пластичен хирург след спадането на отока. Даде ми рецепта за обезболяващи; даде ми и куп съвети, както и две торбички с лед — една за лицето и една за коляното, което той нарече „усукано“.

Десетина минути след това вече излизахме от болницата. Аз седях в инвалидна количка, Луна я буташе, а доктор Джоузефъс ни водеше по някакъв служебен коридор. Разминахме се с двама души от обслужващия персонал. Бедни хора с нископлатени професии, вероятно чистачи или работници в кухнята. Не можех да повярвам, че нашият самоуверен доктор бе идвал тук и преди, но той очевидно познаваше пътя, а работниците изобщо не се изненадаха от присъствието му. В дъното на коридора той отвори пред нас тежка метална врата.

— Много ви благодаря — каза Луна с царствено кимване на глава и ме избута навън. Беше нощ. Отпред ни чакаше кола — тъмночервена или тъмнокафява на цвят. Огледах се и осъзнах, че се намираме в тясна уличка. Покрай стената имаше наредени контейнери за боклук; някаква котка ръфаше нещо помежду им — даже не исках да знам какво. Автоматичната врата се затвори със съскане зад гърба ни и уличката утихна. Отново ме обзе страх.

Чувствах се изтощена от този непрекъснат страх.

Луна отиде до колата, отвори задната врата и каза нещо на онзи, който седеше вътре. Полученият отговор видимо я ядоса и тя изруга на непознат за мен език.

Последва спор.

Луна се върна при мен.

— Трябва да ти завържа очите — каза тя, уверена, че ще приема това като оскърбление.

— Няма проблем — отвърнах аз и махнах с ръка, за да й покажа колко ми е безразлично.

— Нямаш нищо против?

— Не. Напълно разбираемо е. Всеки брани личното си пространство.

— Добре тогава. — Тя изтича обратно до колата и се върна със синьо-зелен шал в ръка. Сгъна го като за игра на криеница, покри с него очите ми и здраво го завърза.

— Тези двамата са много опасни — прошепна в ухото ми тя. — Бъди нащрек.

Чудесно! Нова порция страх. Точно от това се нуждаех.

Помогна ми да се кача в колата. После може би е отишла да остави количката до изхода, защото се забави около минута, преди да седне от другата ми страна.

Отпред седяха двама. Опитах се да ги усетя чрез съзнанието си и установих, че и двамата бяха свръхестествени същества или поне съзнанията им излъчваха онзи полупрозрачен мисловен хаос, който витаеше около Сам и Луна. Шефът ми Сам обикновено се превръщаше в куче, порода коли. Какви ли предпочитания имаше Луна? В тези двамата имаше нещо различно, някаква пулсираща тежест. И очертанията на главите им ми се струваха странни и не съвсем човешки.

— Хотел „Тихият пристан“, нали? — наруши мълчанието жената зад волана. Гласът й звучеше като ръмжене. И тогава се сетих, че наближаваше пълнолуние. По дяволите! Настъпваше времето за трансформацията им. Може би точно затова Луна побърза да изчезне от Центъра. Появата на луната я вадеше от равновесие.

— Да, моля ви — отвърнах учтиво аз.

— Говореща храна — изръмжа пътникът до нея.

Това изобщо не ми се понрави, но нямах представа как да отговоря. За свръхсъществата знаех много по-малко, отколкото за вампирите.

— Престанете! — обади се Луна. — Тя е мой гост.

— Луна другарува с кучешка храна — насмешливо каза пътникът, който ми ставаше все по-антипатичен.

— На мен ми мирише по-скоро на хамбургер — обади се жената. — Девойката има някоя и друга драскотина, нали така, Луна?

— Създавате й прекрасни впечатления за нашата цивилизованост, няма що! — сряза ги Луна. — Ударихте го съвсем през просото! Момичето имаше тежка нощ. Има и счупена кост.

А нощта тепърва започваше. Свалих торбичката с лед от бузата си. Лицето ми беше изтръпнало от студ.

— Защо му трябваше на Джоузефъс да ни изпраща тези побъркани върколаци? — измърмори Луна в ухото ми. Но аз знаех, че са я чули; Сам не пропускаше нищичко покрай ушите си, а той изобщо не можеше да се мери по сила с истинските върколаци. Или поне на мен така ми се струваше. Ако трябва да съм откровена, до този момент дори не бях сигурна дали действително съществуват.

— Предполагам — високо и ясно отвърнах аз, — че се е надявал да ни защитят, ако някой отново ни нападне.

Усетих как съществата от предната седалка наостриха уши. Съвсем буквално.

— Справихме се добре и без чужда помощ — изсумтя недоволно Луна. Не я свърташе на едно място, все едно беше изпила шестнайсет чаши кафе.

— Луна, удариха ни, колата ти е съсипана. Откараха ни с линейка до болницата. На това ли му викаш „добре“?

После побързах да отговоря на собствения си въпрос.

— Извинявай, Луна. Та ти ми спаси живота. Нямаш никаква вина, че ни блъснаха.

— Май сте си имали сериозни проблеми, а? — попита пътникът от предната седалка, този път с по-човешки тон. Явно умираше от желание да се дразни с някого. Не знам дали това бе типична особеност за всички върколаци, или само за този тук.

— Да, с шибаното Братство — гордо отвърна Луна. — Държаха това девойче затворено в килия. Имат си тъмница в подземието.

— Без майтап? — попита жената зад волана. Около нея също се носеше някаква силна вибрация… нека го нарека аура, при липса на по-точна дума.

— Без майтап — отвърнах. — Между другото, шефът ми е като вас — добавих аз, колкото да поддържам разговора.

— Сериозно? Какъв бизнес върти?

— Собственик е на бар.

— Къде е това?

— Много далече — отвърнах.

— И тази летяща мишка наистина ти спаси живота, така ли?

— Да. — Говорех напълно искрено. — Луна ми спаси живота!

Летяща мишка ли? Нима Луна се бе трансформирала в… О, боже!

— Браво, Луна! — Този път в ръмжащия мъжки глас се долавяше съвсем лека нотка на уважение.

Луна остана доволна от похвалата и ме потупа по ръката. В колата се възцари спокойна тишина и след около пет минути жената зад волана каза:

— „Тихият пристан“. Пристигнахме.

Поех дълбоко въздух и издишах. Най-после!

— Отпред чака вампир.

Посегнах да махна превръзката от очите си, но навреме осъзнах, че това би било доста неразумно от моя страна.

— Как изглежда?

— Много висок, рус, дългокос. Приятел или враг?

Трябваше да помисля мъничко.

— Приятел — отвърнах, опитвайки се да прикрия колебанието си.

— Ммм… — измърка жената зад волана. — А не си ли търси приятелка?

— Не знам. Искаш ли да го попитам?

Луна и върколакът шумно възнегодуваха.

— Не можеш да се срещаш с мъртвец! — запротестира Луна. — Деб! Какви ги приказваш, момиче?

— Добре, де… добре — съгласи се жената. — Някои от тях изобщо не са за изхвърляне… Паркирам до тротоара, кокалче крехко.

— За теб се отнася — прошепна Луна в ухото ми, после се протегна и отвори вратата. Ръцете й внимателно ме избутаха навън и още щом стъпих на тротоара, дочух радостно възклицание. Луна бързо хлопна вратата зад гърба ми и пълната със свръхсъщества кола потегли с остро свистене на гуми.

— Суки? — обади се познат глас.

— Ерик?

Опитах се да сваля превръзката, но Ерик просто хвана единия й край и го дръпна. Имах си прекрасен шал, макар и малко поизцапан. Фасадата на хотела светеше ярко в тъмната нощ и Ерик изглеждаше призрачно блед. Като капак на всичко носеше абсолютно безличен тъмносин костюм на тънки райета.

Всъщност се радвах да го видя. Хвана ме подръка, за да не падна, и ме огледа от глава до пети с характерното за вампирите непроницаемо изражение.

— Какво ти се е случило? — попита.

— Ами… дълго е за обяснение. Къде е Бил?

— Първо отиде до Центъра на Братството, за да те измъкне. Междувременно разбрахме — уведоми ни един от нашите, който е полицай, — че си пострадала при катастрофа и си била отведена в болница. Та Бил отиде до болницата. Там открил, че са те извели по безопасен маршрут. Никой не искал да му каже къде си, въпреки всичките му заплахи. — Ерик изглеждаше много измъчен. Дразнеше го фактът, че е длъжен да се съобразява с човешките закони, макар че с удоволствие се възползваше от привилегиите. — И оттам ти сякаш потъна вдън земя. Пиколото успял да се чуе с теб само веднъж.

— Горкичкият Бари. Той добре ли е?

— Забогатя внезапно с няколко стотачки и е много щастлив от това — сухо отвърна Ерик. — Сега пък трябва да открием Бил. Колко много работа ни отваряш, Суки. — Той измъкна от джоба си мобилен телефон и набра някакъв номер. След множество позвънявания отсреща най-после вдигнаха.

— Бил, тя е тук. Доведоха я някакви свръхсъщества. — Той ме погледна изпод вежди. — Цялата е в рани, но може да се движи… Момент. Суки, имаш ли ключ? — попита той. Опипах джоба на полата си, където сякаш преди цяла вечност бях пъхнала пластмасовата карта.

— Да — отвърнах. Направо не можех да повярвам, че нещо се случваше както трябва. — Момент! Освободили ли са Фарел?

Ерик ми даде знак да изчакам.

— Бил, ще я отведа горе и ще започна да я лекувам. — Лицето му внезапно доби напрегнато изражение. — Бил… — заплашително каза той. — Добре тогава. Хайде… — Той прибра телефона в джоба си и се обърна към мен.

— Да, Фарел е в безопасност. Щурмували са Центъра.

— Много… много хора ли са пострадали?

— Повечето са се уплашили и веднага са напуснали сградата. Намерили са Фарел в подземието, в една килия заедно с Хюго.

— О, да, Хюго. А той как е?

Гласът ми сигурно е преливал от любопитство, защото Ерик ме изгледа с присвити очи, докато се движехме към асансьора. Той бавно пристъпваше до мен, а аз куцах ужасно.

— Искаш ли да те взема на ръце? — попита той.

— О, няма смисъл. Почти стигнахме. — Ако предложението идваше от Бил, нямаше да откажа, разбира се. Бари ми помаха плахо от рецепцията. Сигурно веднага би дотърчал при мен, ако не бях с Ерик. Хвърлих му многозначителен поглед, с който намеквах, че ще говоря с него по-късно, и в този момент вратата на асансьора се отвори. Ерик натисна копчето за етажа и се облегна на огледалната стена срещу мен. И тогава съзрях собственото си отражение.

— О, не! — ужасена извиках аз. — О, не! — Смачканата ми от перуката коса, която впоследствие се бях опитала да среша с пръсти, изглеждаше потресаващо. Разроших я безпомощно и преглътнах сълзите си, но устните ми издайнически затрепериха. Да беше само косата… По цялото си тяло имах синини и охлузвания; лицето ми беше подуто и лилаво на цвят; над скулата ми зееше рана; половината копчета от блузата ми липсваха; полата ми приличаше на парцал, а дясната ми ръка беше обляна в съсирена кръв.

Разплаках се. Изглеждах толкова отчайващо, че тази гледка сломи и жалките остатъци от вътрешната ми сила.

Слава богу, Ерик не се засмя, макар че сигурно е имал подобно желание.

— Суки, ще вземеш вана, ще се преоблечеш и ще се почувстваш много по-добре — каза той, сякаш говореше на малко дете. Честно казано, точно в този момент изобщо не се чувствах възрастна.

— Върколаците казаха, че си много симпатичен. Така де, едната от тях — казах аз и продължих да хлипам. Асансьорът спря на етажа ни.

— Върколаци? Суки, не си скучала тази вечер, а? — Той ме прегърна като бохча с дрехи и ме притисна към себе си. Реверът на сакото му подгизна от сълзи и сополи, а бялата му риза се прости с безупречната си чистота.

— Ох… извинявай! — Отдръпнах се назад да огледам пораженията и започнах да го бърша с шалчето.

— Недей да плачеш повече — припряно каза той. — Просто не започвай да плачеш отново, а аз ще дам сакото на химическо или направо ще си купя нов костюм… само не плачи.

Колко забавно! Ерик, страховитият господар на вампирите, се боеше от плачещи жени. Не успях да се сдържа и се изкисках през сълзи.

— Нещо смешно ли казах? — попита той.

Поклатих глава. Плъзнах картата през процепа на вратата и влязохме вътре.

— Искаш ли да ти помогна да влезеш във ваната, Суки? — предложи той.

— Не мисля, че е добра идея. — Копнеех да хвърля парцалите от гърба си право в коша за боклук и да се потопя във ваната, но със сигурност нямаше да го направя в присъствието на Ерик.

— Бас държа, че без дрехи изглеждаш като бонбонче — каза Ерик, просто за да ми повдигне настроението.

— Знаеш го много добре. Освен това съм вкусна като еклер — отвърнах аз и внимателно се отпуснах на стола. — Макар че в момента се чувствам като парче кървавица. — Ерик донесе табуретка и повдигна крака ми върху нея, а аз наместих торбичката с лед върху коляното си и затворих очи. Ерик звънна на рецепцията и помоли да ни донесат пинсети, купа, някакъв антисептичен мехлем и стол на колелца. Нещата пристигнаха след десет минути. Персоналът им си заслужаваше бакшиша.

До една от стените имаше малка масичка. Ерик я премести до стола ми и положи ръката ми върху нея. После светна лампата, почисти кръвта с влажна кърпа и започна да вади забитите в плътта ми ситни парчета стъкло от прозореца на автомобила.

— Ако беше някое обикновено момиче, щях да те омагьосам и нямаше да усетиш нищо — каза той. — Сега ще се наложи да потърпиш. — Болеше ме зверски. По лицето ми се търкулнаха сълзи, а аз полагах огромни усилия да не скимтя.

Най-после! Входната врата изскърца и аз отворих очи. Бил погледна лицето ми и се намръщи. После насочи вниманието си към работата на Ерик и кимна одобрително.

— Как се случи това? — попита той и нежно докосна лицето ми. Придърпа другия стол близо до мен и седна. Ерик продължи заниманието си.

Започнах да разказвам. Бях толкова изморена, че от време на време губех гласа си. Когато стигнах до епизода с Гейб, изобщо не се сетих да смекча описанието на някои от сцените и видях как Бил положи огромни усилия да запази самообладание. Той внимателно повдигна блузата ми и огледа скъсания ми сутиен и раните по гърдите ми, въпреки присъствието на Ерик, който — естествено — не пропусна да се възползва от гледката.

— Какво стана с този Гейб? — тихо попита Бил.

— Ами… умря — отвърнах. — Годфри го уби.

— Видяла си Годфри? — наостри уши Ерик. До този момент не беше обелил и дума. Щом приключи с ръката ми и я намаза обилно с антибиотик, той просто остана на мястото си, без да участва в разговора.

— Ти се оказа прав, Бил. Той наистина е отвлякъл Фарел, но така и не разбрах как точно се е случило. А Годфри попречи на Гейб да ме изнасили. Е, аз също успях да му вкарам няколко здрави тупаника.

— Стига си се хвалила — подсмихна се Бил. — С две думи, човекът е мъртъв — обобщи той, но не изглеждаше особено доволен от това.

— Годфри свърши чудесна работа. Разкара Гейб от пътя ми и ми помогна да избягам. Имаше известни колебания относно срещата си със слънцето. Какво стана с него?

— Потъна в нощта след нашия щурм в Центъра — обясни Бил. — Не успяхме да го заловим.

— Какво се случи в Братството?

— Ще ти кажа, Суки, но нека първо изпратим Ерик. Ще ти разкажа подробно, докато те къпя.

— Добре — съгласих се. — Лека нощ, Ерик. Благодаря за манипулацията.

— Мисля, че в общи линии това е всичко — каза Бил на Ерик. — Ако разбера още нещо, ще дойда по-късно в стаята ти.

— Добре. — Ерик ме погледна с премрежен поглед, очевидно опиянен от вкуса на няколкото капки кръв, които облиза от ръката ми. — Почини си добре, Суки.

— О, щях да забравя — ококорих се аз внезапно. — Дължим услуга на свръхсъществата.

Двамата вампири ме погледнаха изненадано.

— Добре де, аз им дължа услуга.

— Не се тревожи, няма да пропуснат да ни го напомнят — предсказа Ерик. — Те никога не вършат добрини просто ей така. Лека нощ, Суки. Радвам се, че оцеля тази нощ. — Той се ухили до ушите с типичната си внезапна усмивка. Така вече приличаше на себе си.

— О, благодаря — отвърнах и отново притворих очи. — Лека и на теб.

Щом вратата хлопна зад гърба на Ерик, Бил ме взе на ръце и ме отнесе в банята. Просторна баня, като в повечето хотели, но ваната изглеждаше с нормални размери. Бил я напълни догоре с гореща вода и внимателно съблече дрехите ми.

— Просто ги изхвърли, Бил.

— Така и ще направя. — Той отново огледа синините и драскотините ми и стисна устни.

— Някои от тях са от падането по стълбите, а други — от катастрофата — обясних аз.

— Ако Гейб не беше мъртъв, щях да го открия и да го убия собственоръчно! — измърмори Бил под носа си. После ме вдигна нежно на ръце, като бебе, положи ме във ваната и бавно започна да ме мие с кърпа и сапун.

— Косата ми изглежда ужасно.

— Така е, но нея ще я оставим за утре. Сега трябва да поспиш.

Бил започна от лицето ми и продължи надолу, без да пропуска и сантиметър от тялото ми. Водата потъмня и се разпени от мръсотията и засъхналата кръв. Огледа грижливо ръката ми, за да се увери, че Ерик е извадил всички забити стъкълца. После източи ваната и отново я напълни, а аз треперех от студ до него. Най-после бях чиста. Продължих да мърморя за косата си и накрая той се предаде. Намокри главата ми, изми я старателно с шампоан и грижливо я изплакна. Няма нищо по-прекрасно от усещането да си чист от глава до пети и да разполагаш с удобно легло, застлано с изгладени чаршафи, в което да си легнеш в пълна безопасност.

— Разкажи ми какво се случи в Центъра на Братството — казах аз, след като Бил ме отнесе на ръце до спалнята. — Остани при мен.

Бил ме пъхна под завивките, намести се до мен и ме прегърна, а аз внимателно долепих чело до гърдите му и блажено се отпуснах.

— Когато пристигнахме, Центърът приличаше на разтурен мравуняк — каза той. — Паркингът гъмжеше от автомобили и хора и непрекъснато прииждаха още и още… за тази тяхна среднощна…

— Сбирка — измърморих аз и внимателно се наместих върху свивката на лакътя му.

— Щом се появихме, настана голяма суматоха. Почти всички се натовариха обратно на колите си и побързаха да изчезнат. Водачът им, Нюлин, се опита да ни попречи да влезем в сградата — това е бивша църква, нали така? — и ни заяви, че ако пристъпим прага й, ще избухнем в пламъци, защото сме прокълнати. — Бил изсумтя подигравателно. — Стан го грабна и го отмести настрана. Влязохме в църквата, а Нюлин и жена му се влачеха подире ни. Никой от нас не избухна в пламъци, което буквално потресе останалите присъстващи.

— Не се и съмнявам — измърморих.

— Бари ни каза, че след общуването си с теб е останал с впечатлението, че се намираш в подземие. Сторило му се също, че си споменала нещо за „стълби“. Бяхме шестима — Стан, Джоузеф Веласкес, Изабел и още двама — и загубихме поне шест минути, докато открием въпросните стълби.

— А как се справихте с вратата? — Веднага си спомних, че се отключваше с код.

— Изтръгнахме я от пантите.

— О! — Сигурен начин за бърз достъп.

— Аз си мислех, разбира се, че все още си в подземието. Щом видях стаята, в която лежеше труп със смъкнати панталони… — Той направи дълга пауза. — Веднага усетих, че си била там. Уханието ти продължаваше да се носи из въздуха. Видях кръв — твоята кръв — по пода, по дрехите на умрелия… Много се разтревожих.

Потупах го лекичко по рамото. Нямах сили дори за прегръдка. Това беше единствената утеха, която можех да му предложа.

— Суки — предпазливо изрече той, — има ли още нещо, което искаш да ми кажеш?

Направо заспивах.

— Не — отвърнах аз и широко се прозях. — Вече ти разказах всичките си приключения.

— Мислех си, че може би си ми спестила някои подробности заради присъствието на Ерик.

Най-после изплю камъчето, миличкият ми Бил. Целунах го по гърдите, точно над сърцето.

— Не се тревожи, Годфри се появи точно навреме. — Последва дълго мълчание. Повдигнах клепачи и го погледнах. Стоеше неподвижен, като същинска статуя. Тъмните му мигли рязко се открояваха на фона на бледото му лице. Очите му изглеждаха бездънни. — Разкажи ми какво стана после.

— После продължихме по коридора на подземието и открихме още една стая, както и склад с храна и оръжие, където имаше пресни следи от пребиваването на друг вампир.

Не успях да видя тази част от бомбоубежището, но нямах никакво желание да се връщам там, за да разбера какво съм пропуснала.

— В другата килия открихме Фарел и Хюго.

— Хюго жив ли беше?

— Едва мърдаше. — Бил ме целуна по челото. — Имал е късмет, че Фарел си пада по по-млади мъже.

— Може би затова Годфри е избрал именно него, заради греховете му.

Бил кимна.

— И Фарел така каза. Но са го държали без секс и кръв доста време и е бил зверски изгладнял и по двата параграфа. Ако ги нямаше сребърните окови… горкият Хюго. Но въпреки това Фарел е успял да изпие доста кръв от Хюго.

— ТИ знаеше ли, че Хюго е предател?

— Фарел е чул разговора ви.

— Как го е чул?… О, да, разбира се. Глупав въпрос.

— Фарел искаше да те попита какво си направила на Гейб, че се е разпищял до небесата.

— Хлопнах го по ушите — отвърнах аз и свих пръстите си като чашка, за да му покажа.

— Фарел беше във възторг. Този Гейб бил от онзи тип хора, които обичат да властват над другите, и го подлагал на доста… унижения.

— Фарел има късмет, че не е от женски пол — казах аз. — Къде е Хюго сега?

— На безопасно място.

— Безопасно за кого?

— Безопасно за вампирите. Далеч от медиите. Журналистите биха лапнали историята му като топъл хляб.

— Какво смятат да правят с него?

— Това ще го реши Стан.

— Нали помниш споразумението ни със Стан? Ако някой човек се окаже виновен заради предоставена от мен информация, то те нямат право да го убиват.

Бил очевидно нямаше желание да обсъжда с мен този въпрос.

— Суки, сега трябва да поспиш. Утре ще поговорим за това.

— Но дотогава той може да е мъртъв.

— И какво от това?

— Имаме споразумение! Знам, че Хюго е боклук, аз също го мразя, но и ми е жал за него; ужасно ще ми тежи на съвестта, ако умре по моя вина.

— Суки, Хюго няма да умре, преди да си се наспала. Утре ще продължим разговора си.

Сънят ме дърпаше в обятията си неудържимо. Не можех да повярвам, че е само два след полунощ.

— Благодаря ти, че си тръгнал да ме спасяваш.

— Когато отидох да те търся в Центъра, открих само следи от кръвта ти и мъртвия ти насилник. После се озовах в болницата и разбрах, че са те отвели нанякъде и…

— Ммм?

— Ужасно се изплаших за теб. Никой не знаеше къде си. Всъщност още докато разговарях със сестрата на рецепцията, името ти просто изчезна от екрана на компютъра.

Гледай ти! Свръхсъществата имаха впечатляващо добра организация.

— Може би трябва да изпратя на Луна букет цветя — едва чуто промълвих аз.

Бил ме целуна и това беше последното, което си спомнях.

Бележки

[1] Marigold (англ.) — невен. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Шарлейн Харис Мъртви в Далас (5)

Метаданни

Данни

Мъртви в Далас

Информация

История

Сваляне / Връзки

5.

Шарлейн Харис
Мъртви в Далас (5)