Серия
Истинска кръв (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dead Until Dark, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 56 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
helyg

Издание:

Шарлейн Харис. Мъртви преди мрак

Редактор: Даниела Атанасова, Гергана Шутева

Коректор: Ивелина Йонова

Компютърна обработка: Ана Андонова

Художествено оформление на корицата: Мариана Станкова

ИК „Хермес“


1.

От години очаквах в бара да влезе вампир.

Откакто преди две години вампирите излязоха от ковчезите си, както те самите се шегуват, все се надявах някой от тях да дойде в Бон Темпс. Малкият ни град бе населен от всички други малцинства, защо не и от новопоявилите се, официално признати вампири? Но провинциална Северна Луизиана се оказа не толкова привлекателна за тях. Ню Орлеанс, от друга страна, бе нещо като техен център, също като в книгите на Ан Райе.

Бон Темпс не е чак толкова далеч от Ню Орлеанс и всеки, който дойде в бара, разказваше, че ако метнеш камък на улицата, все ще уцелиш някой от тях. Макар че по-добре да не го правиш.

Но аз очаквах своя вампир.

Може да се каже, че не излизам много. Не защото не съм привлекателна. Напротив. Русокоса съм, със сини очи, на двайсет и пет години, имам стегнати крака, бюстът ми хваща окото, а талията ми е убийствена. Изглеждам добре в лятната си униформа на сервитьорка, която Сам ни избра: черни къси панталонки, бяла тениска, бели чорапи и черни маратонки Nike. Но си имам недостатък. Или аз го виждам по такъв начин. Редовните клиенти ме смятат за откачена.

Независимо от обяснението, резултатът е един и същ — много рядко ми се случва да изляза на среща. Такива незначителни удоволствия означават толкова много за мен.

 

 

Той седна на една от моите маси — вампирът.

Моментално разбрах какъв е. Порази ме фактът, че никой друг наоколо не се обърна да се загледа. Не можеха да направят разлика. Но за мен кожата му притежаваше блясък и просто знаех.

Идеше ми да заподскачам от радост. Всъщност направих няколко крачки точно пред бара. Сам Мерлот, шефът ми, надзърна над питието, което смесваше, и леко ми се усмихна. Взех таблата и бележника си и отидох на масата на вампира. Надявах се червилото ми да не се е изтрило и прическата ми все още да изглежда добре. Бях леко развълнувана и усетих как краищата на устните ми се повдигат в усмивка.

Той изглеждаше потънал в мисли, така че имах възможност да го огледам добре още веднъж, преди да вдигне поглед. Беше почти метър и осемдесет висок. Имаше гъста кестенява коса, сресана назад — докосваше леко яката му, а дългите му бакенбарди изглеждаха някак старомодни. Беше блед, разбира се, та нали беше мъртъв — ако вярваме на старите предания. Според съвременната теория, тази, която и самите вампири публично поддържат, този тук бе станал жертва на вирус, който го е покосил за няколко дни, след което е развил алергии към слънчевата светлина, среброто и чесъна. Подробностите варират според вестника. Напоследък всички бяха пълни с вампирски истории.

Както и да е, устните му бяха прекрасни, изваяни като на скулптура, имаше извити тъмни вежди. Носът му бе като на принц от византийска мозайка. Когато най-после вдигна поглед, забелязах, че очите му са дори по-тъмни и от косата му, а бялото им бе ослепително.

— Какво ще желаете? — попитах, преливаща от щастие.

Той повдигна вежди.

— Имате ли бутилирана синтетична кръв? — попита ме.

— Страшно съжалявам, но не. Сам е поръчал няколко. Би трябвало да са тук следващата седмица.

— В такъв случай бутилка червено вино, моля. — Гласът му звучеше спокойно и ясно, като ручей, течащ покрай изваяни камъни.

Разсмях се звучно. Беше твърде хубаво.

— Не обръщайте внимание на Суки, господине, тя е малко луднала — чу се познат глас от сепарето до стената.

Щастието ми за миг се изпари, макар да усещах, че устните ми все още са разпънати в усмивка. Вампирът се бе загледал в мен, наблюдавайки как лицето ми помръква.

— Ей сега ще ви донеса виното — отвърнах и се отдалечих, без дори да погледна самодоволното лице на Мак Ратрей[1].

Той и жена му, Денис, бяха в бара почти всяка вечер. Казвах им семейство Негодници. Доста се постараха да ми вгорчат живота, откакто се нанесоха в каравана под наем на Четирите ъгъла. Надявах се да се изпарят от Бон Темпс така ненадейно, както се бяха и появили.

Когато дойдоха за първи път в „При Мерлот“, най-невъзпитано подслушвах мислите им, да, зная, доста подло от моя страна. Но и аз, като всички останали, се отегчавам. И макар че през повечето време блокирам мислите на околните, които се опитват да се промъкват в съзнанието ми, понякога просто се предавам. Така че знаех някои неща за Ратрей, които вероятно никой друг не знаеше. Например, че са лежали в затвора, макар да не знаех за какво. А също така бях прочела противните мисли на Мак Ратрей по мой адрес. Знаех и тайната на Денис — че преди две години родила и изоставила бебе, което не било от Мак.

И на всичкото отгоре не оставяха и бакшиш.

Докато гледаше към масата на вампира, Сам наля чаша домашно червено вино и го остави на таблата ми. Когато ме погледна, разбрах — той също бе наясно, че новият ни клиент е вампир. Очите на Сам са сини като на Пол Нюман, а не като моите — мътно сиво-сини. Сам също е рус, но неговата коса е къдрава, а и русото му е почти като червено злато. Лицето му винаги е с лек слънчев загар и макар да изглежда слаб в дрехите си, аз съм го виждала да разтоварва камион, разсъблечен до кръста. Тялото му е здраво и стегнато. Никога не подслушвам мислите му. Той ми е шеф все пак. Налагало ми се е да напускам работа, понеже съм разбирала неща за началниците си, които не ми се е искало да зная.

Но Сам не каза нищо, само ми подаде виното. Огледах чашата, за да се убедя, че е безупречно чиста, и се отправих към масата на вампира.

— Виното ви, господине — произнесох с нотка тържественост и внимателно поставих бутилката и чашата точно пред него.

Той отново ме погледна и се възползвах да задържа поглед върху прекрасните му очи.

— Наздраве! — казах гордо.

Мак Ратрей се провикна зад гърба ми:

— Хей, Суки, тук имаме нужда от още една кана бира.

Въздъхнах и се обърнах да взема празната кана от масата на Негодниците. Забелязах, че Денис изглежда страхотно тази вечер. Носеше секси потник и къси панталонки, а кестенявата й коса бе тупирана. Тя не беше особено привлекателна, но понеже излъчваше самоувереност, отнема известно време, докато този факт се проумее.

За моя изненада няколко минути по-късно видях, че семейство Ратрей са се преместили на масата на вампира и му говорят нещо. Не забелязах да им обръща особено внимание, но пък и не си тръгваше.

— Гледай, моля ти се — кимнах възмутено на колежката си Арлийн.

Тя е червенокоса, има лунички и е десет години по-възрастна от мен. Била е женена четири пъти. Има две деца, а от време на време ми се струва, че ме възприема като третото.

— Непознат мъж, а? — обади се тя без особен интерес.

Арлийн ходи в момента с Рене Ление. Изглежда щастлива, макар да не ми е ясно какво толкова намира у него. Мисля, че Рене е вторият й съпруг.

— О, той е вампир! — възкликнах просто за да споделя въодушевлението си с някого.

— Така ли? Тук? Обаче помисли малко, миличка, — каза тя с лека усмивка, за да покаже, че споделя радостта ми — едва ли е чак такова цвете, щом е с Негодниците. От друга страна, Денис направо се престарава.

След нейната констатация картинката ми се изясни. Благодарение на опита й Арлийн доста я биваше в преценката на интимни ситуации, за разлика от мен.

Вампирът беше гладен. Бях чувала, че синтетичната кръв, която японците бяха изобретили, доставяла на вампирите всичко необходимо, но не можела да задоволи жаждата им. Ето защо от време на време се случваха разни „нещастни случаи“, това бе евфемизмът на вампирите за жестоките убийства на хора. И ето я Денис Ратрей, опипваше шията си и я извиваше ту на едната, ту на другата страна… каква безсрамница!

В този момента брат ми, Джейсън, влезе в бара и дойде да ме прегърне. Ясно му е, че жените харесват мъже, които се отнасят добре към семейството си и са мили към сакатите, така че прегръщайки ме, удря с един куршум два заека. Не че му се налага да трупа повече точки, отколкото вече притежава, като се държи естествено, бидейки себе си. Привлекателен мъж е, но освен това може да бъде истински негодник. Жените обаче имаха склонност някак да пренебрегват този факт.

— Здрасти, сестра ми! Как е баба?

— Добре е, както винаги. Отбий се да я видиш.

— Окей. Коя е на разположение тази вечер?

— Огледай се и ще видиш.

Направи ми впечатление, че щом Джейсън се заозърта, предизвика вълна от женски ръце, докосващи коси, блузи и устни.

— А, виждам Джийн — Ан. Свободна ли е?

— Тук е с някакъв шофьор на камион от Хамънд, който в момента е в тоалетната. Умната!

Джейсън ми се ухили до ушите. Изумих се как нито една от останалите жени не забелязваше себелюбието в тази усмивка. Дори Арлийн оправи тениската си, когато той влезе. След четири брака би трябвало поне малко от малко да се е научила да преценява мъжете. Другата сервитьорка, с която работех, Доун, отметна коси и изпъна рамене, за да насочи вниманието към бюста си. Джейсън й махна дружелюбно. Тя отвърна с престорена усмивка. С брат ми не са в добри отношения и въпреки това й се иска той да я забележи.

Стана доста натоварено — в събота вечер всеки се отбиваше за малко в „При Мерлот“, така че за известно време изпуснах от око моя вампир. В следващия момент, когато имах възможност да му обърна внимание, той говореше с Денис. Мак го гледаше толкова жадно, че започнах да се безпокоя.

Приближих се до масата, вторачена в Мак. В крайна сметка престанах да се възпирам и заслушах мислите му.

Мак и Денис били в затвора заради източването на кръвта на вампир.

Макар и дълбоко разстроена, веднага занесох кана с бира и няколко чаши на масата с четирима грубияни. Откакто се разчу, че кръвта на вампирите временно облекчава симптомите на различни заболявания и едновременно с това увеличава сексуалната потентност, нещо като преднизон и виагра ведно, възникна голям черен пазар за истинска и неразредена вампирска кръв. Където има пазар, има и доставчици. В конкретния случай. — Негодниците, както току-що научих. Примамвали вампири, източвали ги и продавали мускалчетата с кръв по двеста долара бройката. От две години това беше най-разпространената дрога. Някои купувачи полудели, след като пили истинска вампирска кръв, но това не повлияло на пазара.

По принцип вампирът с източена кръв не живее кой знае колко дълго. Източващите оставят вампирите прободени с кол или просто ги зарязват някъде. И всичко приключва с изгрева на слънцето. От време на време четяхме за случаи, в които ролите се разменят, ако вампирът е успял да се освободи. Тогава имаше мъртви източващи.

Моят вампир ставаше и се канеше да си тръгне с Негодниците. Мак срещна погледа ми и забелязах, че е видимо поразен от изражението ми. Обърна се пренебрежително, като всички останали.

Вбесих се. И то много.

Какво ли можех да направя? Докато се колебаех, те излязоха. Дали вампирът щеше да ми повярва, ако изтичам след тях и му кажа? Никой друг не ми вярваше. Ако пък случайно ми повярваха, ме намразваха и се страхуваха от мен, понеже четях мислите, скрити в съзнанието на хората. Една вечер Арлийн ме бе умолявала да прочета мислите на четвъртия й съпруг, когато дойде да я вземе, защото бе почти сигурна, че се кани да я напусне — нея и децата, но аз не го направих, защото не исках да изгубя единствената приятелка, която имах. И дори тя не бе посмяла да ме помоли директно, защото това би означавало да признае, че притежавам подобна дарба, подобно проклятие. Хората не можеха да го възприемат. Предпочитаха да ме смятат за луда. Каквато едва ли не бях понякога.

Залутах се объркана, изплашена и гневна и тогава ме осени мисълта, че трябва да направя нещо. Предизвика ме начинът, по който Мак ме погледна — сякаш съм нищожество.

Тръгнах покрай бара към Джейсън, който се задяваше с Дий — Ан. Според слуховете не й трябвало кой знае колко. Шофьорът от Хамънд недоволстваше от другата й страна.

— Джейсън! — викнах настойчиво. Той се обърна и ми хвърли предупредителен поглед. — Слушай, онази верига още ли е в багажника на пикапа ти?

— Никога не излизам без нея — отвърна ми лениво и се вгледа в мен, сякаш искаше да прочете по лицето ми дали нямам някакви неприятности. — Да не би да ходиш да се биеш, Суки?

Усмихнах му се. Бях свикнала да го правя, така че не ми беше трудно.

— Искрено се надявам да не се наложи — подметнах весело.

— Хей, имаш ли нужда от помощ? — загрижено попита той. В крайна сметка ми беше брат.

— Не, благодаря — отвърнах, опитвайки се да звуча убедително, и се отправих към Арлийн.

— Виж, налага ми се да тръгна малко по-рано. Масите ми са почти празни, ще ги поемеш ли? — Не смятах, че някога ще ми се наложи да я моля за подобна услуга, макар на мен често да ми се бе налагало да я покривам.

— Да ти помогна ли с нещо? — предложи тя.

— Няма нужда — отвърнах. — Ще се върна, ако мога. Ако поемеш моите маси, аз ще се погрижа за караваната ти.

Арлийн ентусиазирано разтресе буйната си червена коса.

Посочих вратата за персонала, после себе си, имитирайки с пръсти крачки, за да дам знак на Сам, че излизам. Той кимна. Не изглеждаше доволен.

Излязох през задната врата и се опитах да стъпвам безшумно по дребния чакъл. Мястото за паркиране на персонала беше зад бара, откъдето се влизаше през врата, водеща към склада. Тук бяха колите на готвача, на Арлийн, на Доун и моята. Отдясно бе пикапът на Сам, спрян пред караваната му.

Прекосих чакълестия сектор и отидох на доста по-големия и асфалтиран паркинг за клиентите вляво от бара. Дървета ограждаха „При Мерлот“, а по края паркингът беше насипан основно с чакъл. Сам държеше да е добре осветено и сюрреалистичната ярка светлина на високите лампи придаваше странен вид на всичко.

Видях очуканата червена спортна кола на Негодниците и разбрах, че са наоколо.

Най-накрая намерих пикапа на Джейсън. Беше черен, със завъртулки в розово и светлосиньо. Спор да няма, не обичаше да остава незабелязан. Набрах се отзад и затършувах за веригата, дебелата верига, която носеше за всеки случай, ако стане бой. Увих я около себе си и тръгнах, като я притисках да не дрънчи.

Замислих се за миг. Единственото изолирано донякъде място, където Негодниците биха могли да примамят вампира, бе в дъното на паркинга, където дърветата буквално бяха надвиснали над колите. Така че се запромъквах натам, опитвайки да се движа бързо и ниско.

На всеки няколко секунди спирах и се ослушвах. Скоро дочух стенание и едва доловими гласове. Пропълзях между колите и ги видях точно където очаквах да бъдат.

Вампирът бе проснат по гръб на земята, лицето му бе изкривено в агония, верига пристягаше китките и глезените му. Сребърна. На земята, до краката на Денис, вече имаше два малки мускала с кръв и докато наблюдавах, тя сложи нова епруветка на иглата. Турникетът[2] над лакътя му бе впит дълбоко в ръката му.

Те бяха с гръб към мен, а вампирът още не ме бе забелязал. Отпуснах навитата верига и около 90 см от нея увисна свободно. Кого да нападна първо? И двамата бяха дребни и зли.

Спомних си надменното отношение на Мак и това, че никога не ми оставя бакшиш. Първо Мак.

Всъщност никога досега не се бях била. Но някак с нетърпение очаквах да се случи.

Изскочих иззад един пикап и размахах веригата. Цапардосах го по гърба, както бе коленичил до жертвата. Изкрещя и скочи. Денис хвърли един поглед и се зае да слага нова епруветка. Ръката на Мак се спусна към ботуша му и когато я вдигна, нещо проблесна. Преглътнах. Държеше нож.

— Ууу! — викнах и му се ухилих.

— Ти, смахната кучко! — изкрещя той. Звучеше, сякаш умира от нетърпение да използва ножа.

Бях твърде съсредоточена в ситуацията, затова разбрах точно какво иска да ми направи. Направо побеснях. Нахвърлих му се с намерението да го нараня възможно най-зле. Но той ме очакваше и налетя с ножа, докато аз размахвах веригата. Замахна към ръката ми, но не успя да ме докосне. Завъртайки се, веригата се уви около тънкия му врат като прелъстителка. Триумфалният му вик премина в хриптене. Пусна ножа и се вкопчи в нея с две ръце. Неспособен да поеме въздух, падна на колене, дръпвайки рязко веригата от ръката ми.

И веригата на Джейсън замина. Спуснах се и грабнах ножа, държейки го така, сякаш знам как да го използвам. Денис се бе втурнала към нас. Напомняше ми селска вещица сред сенките и осветлението на уличните лампи.

Замръзна на място, като видя, че ножът на Мак е у мен. Започна да кълне, да ругае и да говори ужасии. Изчаках я да спре, за да кажа:

— Разкарайте се! Веднага!

Омразата, с която ме погледна, направо ме прониза. Опита се да грабне мускалите с кръв, но й изсъсках да не ги докосва. Тогава тя изправи Мак на крака. Той продължаваше да издава задавени звуци, държейки веригата в ръце. Денис буквално го повлече към колата им и го напъха на седалката до шофьорската, извади ключове от джоба си и седна зад волана.

В момента, в който чух ръмженето на двигателя, внезапно осъзнах, че сега Негодниците разполагат с ново оръжие. По-бърза и от стрела, се втурнах към вампира и казах:

— Оттласквай се с крака!

Хванах го под мишниците и го задърпах заднишком колкото мога, той схвана какво правя, сви крака и започна да бута. Едва влязохме между дърветата и червената кола връхлетя с рев върху нас. Денис ни изпусна за по-малко метър, наложи се да завие, за да избегне удара в един бор.

После чух отдалечаващия се шум на двигателя.

— Ох, леле! — въздъхнах и коленичих до вампира, защото краката вече не ме държаха. Дишах дълбоко около минута, опитвайки се да се взема в ръце. Вампирът помръдна и го погледнах. С ужас забелязах тънки струйки дим да се вият над китките му — там, където среброто се докосваше до тях. — О, горкичкият! — възкликнах ядосана на себе си, че не се бях погрижила незабавно за него. Все още опитвайки се да нормализирам дишането си, започнах да размотавам тънките сребърни жици, които май бяха една дълга верига. — Милият той! — прошепнах, без да си давам сметка колко неуместно звучи това.

Имах сръчни ръце и набързо освободих китките му. Зачудих се как Негодниците бяха успели да отвлекат вниманието му, за да му ги надянат. Почервенях само като си го представих.

Вампирът сви ръце пред гърдите си, докато размотавах сребърната верига, увита около краката му.

Глезените му бяха по-добре, източващите не си бяха направили усилието да вдигнат крачолите на джинсите му, за да я сложат на голо.

— Съжалявам, че не можах да дойда по-бързо — извиних се. — След малко ще си по-добре, нали? Искаш ли да те оставя?

— Не.

Хареса ми да чуя това, докато не добави:

— Може да се върнат, а аз още не съм в състояние да се бия.

Хладният му тон звучеше неравномерно, но не дишаше тежко.

Навъсих се и докато той се възстановяваше, взех някои предпазни мерки. Седнах с гръб към него, за да не го притеснявам. Зная колко неприятно е да те гледат, когато си наранен. Приседнах на паважа, без да изпускам от око паркинга. Няколко коли тръгнаха, други няколко пристигнаха, но никой не дойде в нашия край, до дърветата. От движението на въздуха около мен разбрах кога вампирът се изправи и седна.

Не заговори веднага. Извърнах се наляво да го погледна. Беше по-близо, отколкото очаквах. Големите му тъмни очи се впериха в моите. Зъбите му бяха прибрани. Това леко ме разочарова.

— Благодаря ти! — каза резервирано.

Ясно, не беше въодушевен от факта, че го е спасила жена. Типичен мъж!

След като се оказа такъв неблагодарник, реших, че бих могла също да си позволя нещо невъзпитано и отворих съзнанието си, за да чуя мислите му.

Не долових нито една.

— О! — възкликнах, усещайки изненадата в гласа си, без да си давам сметка, че казвам. — Не мога да те чуя.

— Благодаря! — повтори вампирът, отчетливо движейки устни.

— Не, не, чувам те, когато говориш, но…

От вълнение направих нещо, което обикновено никога не бих си позволила, защото е прекалено лично и издава, че имам недостатък. Обърнах се към него, улових бялото му лице между дланите си и го погледнах съсредоточено. Концентрирах цялата си енергия. Никакъв резултат! Усещането бе, сякаш слушам радиостанция, която не съм избрала, и внезапно я настройвам на дълги вълни, които обаче не улавям. Все едно се намирах в рая.

Очите му станаха по-големи и по-тъмни, но въпреки това остана напълно неподвижен.

— О, извинявай! — казах, зяпвайки от неудобство. Отдръпнах ръце, заглеждайки се отново в паркинга. Започнах да бръщолевя за Мак и Денис, мислейки през цялото време колко невероятно би било да имам до себе си някого, чиито мисли да не мога да чуя, освен ако той не реши да ги сподели. Колко прекрасна бе тишината му! — … И така, реших, че е най-добре да дойда и да проверя какво става с теб — завърших, без да имам идея какви ги бях изприказвала.

— Ти дойде да ме спасиш. Много смело от твоя страна — рече той с толкова съблазнителен тон, че на Джийн — Ан направо щяха да й се разтреперят краката.

— Я зарежи това — казах нервно, връщайки се обратно на земята с гръм и трясък.

Беше шокиран. Отне му цяла секунда, докато възвърне обичайното си безизразно изражение.

— Не те ли е страх да останеш насаме с гладен вампир? — попита ме. Нещо лукаво, а и опасно се прокрадна в тона му.

— Не.

— Да не би да си решила, че след като ме спасиш, си в безопасност и тая някакви сантиментални чувства след всички тези години? Вампирите често се обръщат против онези, които им се доверяват. Наясно си, че на нас не са ни присъщи човешките ценности.

— Доста хора нападат онези, които им се доверяват — обърнах му внимание, че все пак съм предвидлива. — Не съм чак толкова глупава!

Вдигнах ръка и извъртях шия. Докато се бе възстановявал, бях увила сребърната верига на Негодниците около врата и ръцете си.

Той видимо потрепери.

— Ами сочната артерия в слабините ти — рече след кратка пауза, докато го измисли, а гласът му звучеше лукаво.

— Не си позволявай да говориш така! — казах. — Няма да слушам подобни неща.

Още веднъж се спогледахме мълчаливо. Опасявах се, че никога повече няма да го видя, в крайна сметка първото му посещение в „При Мерлот“ не беше съвсем сполучливо. Така че се опитвах да попия всичко, което мога. Дълго щях да пазя спомена за тази среща и да се връщам към нея отново и отново. Беше уникално, безценно. Искаше ми се пак да докосна кожата му. Не можех да извикам отново усещането. Но да го докосна, означаваше да премина границите на доброто поведение, а и може би той щеше пак да започне с онова безумно съблазняване.

— Искаш ли да изпиеш кръвта, която източиха? — попита ме неочаквано. — Така ще мога да ти засвидетелствам своята признателност. — Посочи запушените мускали, които лежаха на пътя. — Би трябвало кръвта ми да подобри сексуалния ти живот и здравето ти.

— Аз съм си здрава като бик — отвърнах откровено — и не мога да се похваля със сексуален живот. Прави каквото искаш с нея.

— Можеш да я продадеш — предложи той, но ми се стори, че само иска да види как ще реагирам.

— Не бих се докоснала до нея — отвърнах обидено.

— Ти не си като другите — каза той. — Що за същество си?

Гледаше ме така, сякаш изрежда наум възможните варианти. За мое удоволствие не можех да чуя нито един от тях.

— Ами, казвам се Суки Стакхаус и съм сервитьорка — отвърнах му. — Как е твоето име? — Реших, че поне това мога да попитам, без да прозвуча нахално.

— Бил — отговори той.

Преди да се опомня, се търкалях по корем от смях.

— Бил?! Вампирът Бил! — възкликнах. — Мислех, че би трябвало да е нещо като Антоан, Базил или Лангфорд. Но Бил! Не се бях смяла така от доста дълго време. — Налага се да се връщам на работа.

Усетих, че дежурната ми усмивка се появи отново на лицето ми, когато се сетих за „При Мерлот“. Подпрях се на рамото на Бил, за да се изправя. Беше здрав като скала. Станах толкова рязко, че за малко да се препъна. Проверих дали чорапите ми са равни и огледах дрехите си, за да се уверя, че нищо не е скъсано при боя с Негодниците. Изтупах се, понеже бях седяла на прашния паваж, и махнах на Бил, поемайки през паркинга.

Беше вълнуваща вечер. С доста материал за размисъл. Почувствах се щастлива, както когато усмивката ми е искрена.

Джейсън обаче щеше да е бесен за веригата.

 

 

СЪЩАТА ВЕЧЕР СЕ ПРИБРАХ СЛЕД РАБОТА С КОЛАТА. Докато шофирах към къщата на баба, където живеех, прехвърлих наум случилото се. Хубаво бе, че когато се бях върнала в бара, Джейсън си бе тръгнал, а също и Джийн — Ан.

Разстоянието от бара до вкъщи беше почти шест километра и половина. Домът на баба се намираше точно преди гробището „Тол Пайнс“, разположено край тесен двулентов общински път. Пра-пра-прадядо ми, който построил къщата, търсел усамотение, така че за да я намери човек, трябва да слезе от общинския на обикновения път, да мине през една горичка и тя е там, на сечището след нея.

Със сигурност не е историческа забележителност. Повечето стари части са били съборени и подменени през годините. Пък и разполагаме с всички модерни неща — ток, вода и изолация. Но покривът все още е ламаринен и в слънчеви дни блести ослепително. Когато се наложи да го ремонтираме, исках да го направим с керемиди, но баба отказа. И макар че плащах аз, къщата си е нейна, така че сложихме ламарина.

Историческа или не, живея в тази къща от седемгодишна, а и преди това често идвах тук, така че я обожавам. Беше просто голяма семейна къща, твърде голяма за двете ни с баба, предполагам. Имаше обширна предна част със закрита веранда, боядисана в бяло. Баба е абсолютна традиционалистка, без изключения. Прекосих голямата всекидневна, подредена със стари мебели, разположени удобно, и продължих по коридора към първата спалня вляво, най-голямата.

Адел Хейл Стакхаус, баба ми, се бе облегнала във високото си легло. Милион възглавници подпираха крехките й рамене. Дори и в топлите пролетни нощи носеше памучна нощница с дълги ръкави, а нощната й лампа все още светеше. Държеше книга в скута си.

— Здравей! — поздравих я.

— Здравей, миличка.

Баба е дребничка и много стара жена, но косата й все още е гъста и толкова бяла, че чак зеленее. Денем я носи хваната отзад, но нощем или я пуска, или я сплита на плитка. Погледнах корицата на книгата.

— Пак ли четеш Даниел Стийл?

— О, тази жена определено умее да разказва. — Най-голямото й удоволствие бе да чете точно тази авторка, да гледа сапунените опери, заснети по книгите й, които наричаше „разкази“, и да посещава сбирките на многобройните клубове, в които членуваше, май откакто се помнеше. Любими й бяха Потомци на геройски загиналите и Дружество на градинарите на Бон Темпс.

— Познай какво се случи тази вечер — казах й.

— Какво? Имаше среща?

— Не — опитах се да задържа усмивката на лицето си. — В бара дойде вампир.

— О, показа ли си зъбите?

Бях видяла зъбите му да проблясват под светлините на уличните лампи на паркинга, когато Негодниците източваха кръвта му, но не беше нужно да обяснявам това на баба.

— Естествено, но бяха прибрани.

— Вампир! Тук, в Бон Темпс! — Баба беше повече от доволна. — Ухапа ли някого в бара?

— О, не, бабо! Просто дойде и изпи чаша червено вино. Е, поръча я, но не я изпи. Според мен просто имаше нужда от компания.

— Чудя се къде ли е отседнал…

— Едва ли ще сподели това с когото и да било.

— Не, — отвърна баба след кратка пауза на размисъл — вероятно няма. Хареса ли го?

Това вече си беше труден въпрос. Смотолевих нещо.

— Не знам. Заинтригува ме — отвърнах предпазливо.

— Определено ще ми е приятно да се запозная с него. — Никак не се изненадах на отговора й, защото баба обожаваше новите неща почти колкото мен. Не беше от онези реакционери, които задължително презират всички. — Но сега по-добре иди да поспиш. Аз само чаках да се прибереш, преди да изгася лампата.

Приведох се да я целуна и казах:

— Лека нощ!

Още не бях затворила вратата и чух щракването на нощната лампа. Котката ми Тина се появи отнякъде и се отърка в краката ми, вдигнах я и я гушнах за малко, преди да я изкарам навън за през нощта. Погледнах часовника. Беше почти два сутринта и леглото ме зовеше.

Стаята ми бе точно срещу бабината. Когато се нанесох в нея след смъртта на родителите ми, баба докара мебелите от стаята ми, за да се чувствам тук у дома. И още си бях с тях — единичното легло и дървената тоалетка, боядисана в бяло, и малкия шкаф с чекмеджета.

Светнах лампата, затворих вратата и започнах да се събличам. Имах поне пет чифта черни панталонки и цял куп бели тениски, понеже доста бързо се цапаха. Няма да споменавам колко чифта бели чорапи бяха струпани в чекмеджето ми. Така че не ми се налагаше да пера тази вечер. Бях твърде изморена да си вземам и душ. Измих си зъбите и свалих грима от лицето си, сложих си набързо малко овлажняващ крем и развързах косата си.

Замъкнах се до леглото, облечена с любимата си тениска за сън с Мики Маус, която стигаше до коленете ми. Обърнах се на една страна както обикновено и потънах в тишината на стаята. В малките часове на нощта съзнанието на почти всички е потънало в сън и не долавям вибрации, така че не ми се налага да отблъсквам смущения. При такова спокойствие успях само да си помисля за тъмните очи на вампира и потънах в дълбок сън от изтощение.

 

 

Към обяд на следващия ден се бях настанила удобно в моя алуминиев шезлонг навън, хващайки бронзов загар с всяка изминала минута. Носех любимия си бял бански от две части без презрамки, който ми беше по-широк от миналата година, така че бях супердоволна.

Тогава дочух по пътя да се задава автомобил — черният пикап на Джейсън със знаците в розово и светлосиньо спря на около метър от краката ми.

Джейсън изскочи от него (споменах ли, че пикапът му е с онези високи гуми) и закрачи към мен. Както обикновено, беше облечен с работни дрехи — риза и панталон в цвят каки, нож в калъф, окачен на колана му, като повечето общински работници. Още по начина, по който вървеше, ми стана ясно, че е ядосан. Сложих си тъмните очила.

— Защо не ми каза, че снощи си се сбила с Негодниците? — метна се на алуминиевия градински стол до шезлонга ми. — Къде е баба? — сети се да попита.

— Простира прането — отвърнах. Ако се наложеше, използваше сушилнята, но простирането на влажните дрехи навън, на слънце, й доставяше истинско удоволствие. Естествено, просторът бе в задния двор, където си му е мястото. — Тъкмо приготвя за обяд пържоли със сладки картофи и зелен фасул, дето го сложи в буркани миналата година — добавих, знаейки, че това ще ангажира поне отчасти вниманието му. Надявах се баба да остане отзад. Не ми се искаше да чуе този разговор. — Говори по-тихо — напомних му.

— Рене Ление с нетърпение чакаше да се появя на работа тази сутрин, за да ми разкаже какво се е случило. Снощи отишъл до караваната на Негодниците да си купи малко трева. Денис карала така, сякаш иска да убие някого. Била толкова бясна, че за малко да го блъсне. Наложило се да й помогне да вмъкнат Мак в караваната, а после да го заведат в болницата в Моро. — Погледна ме осъдително.

— А каза ли ти, че Мак ми налетя с нож? — попитах, преценявайки, че атаката би била най-доброто решение за справяне със ситуацията.

Ясно ми бе, че брат ми е засегнат преди всичко от факта, че е чул историята от друг.

— Дори Денис да му е казала нещо, той нищо не ми спомена — отвърна бавно и забелязах как хубавото му лице почервеня от гняв. — Налетял ти е с нож?!

— Така че се наложи да се защитавам — отвърнах, макар това да нямаше нищо общо с истината. — Отмъкна веригата ти…

Това вече беше вярно, макар и леко изопачено.

— Исках да ти кажа, — продължих — но когато се върнах в бара, ти вече си беше тръгнал с Джийн — Ан, Нищо ми нямаше, така че не виждах смисъл да те издирвам. Пък и знаех, че ако ти кажа за ножа, ще се почувстваш длъжен да хукнеш след него — добавих дипломатично.

Не че не беше вярно предвид факта, че Джейсън си пада по сбивания.

— Какво, по дяволите, в крайна сметка си правила навън? — попита ме, но вече по-спокойно, от което ми стана ясно, че започва да приема случилото се.

— Знаеше ли, че освен да продават дрога, Негодниците точат вампирска кръв?

Сега вече беше заинтригуван.

— Не! И?

— Един от клиентите ми снощи беше вампир и те точеха кръвта му на паркинга на бара. Не можех да го позволя.

— В Бон Темпс има вампир?

— Аха. И дори да не приемаш вампирите, не можеш да допуснеш отрепки като Негодниците да ги изцеждат. Не е като да точиш бензин от кола. А и те щяха да го зарежат в гората да умре.

Макар да не бяха споделили намеренията си с мен, можех да се обзаложа за това. Даже да го бяха оставили под някой навес, така че да оцелее през деня, на вампир, дето са му точили кръвта, му трябват към двайсет години, за да се възстанови. Или поне така казаха в шоуто на Опра[3]. И то при условие, че друг вампир се погрижи за него.

— Вампирът беше ли в бара, когато дойдох? — попита смаян Джейсън.

— Аха, тъмнокосият мъж, който седеше с Негодниците.

Джейсън се ухили на прозвището ми за Ратрей. Но още не бе забравил снощната случка.

— Как разбра, че е вампир? — попита ме, но по погледа му ми стана ясно, че предпочита да си бе замълчал.

— Просто знаех — отвърнах възможно най-спокойно.

— Аха.

И между нас протече цял безсловесен разговор.

— В Хомулка нямат вампир — рече замислено Джейсън.

Вдигна лице към слънцето и ми стана ясно, че сме вън от опасната зона.

— Именно — съгласих се.

Хомулка бе градът, който в Бон Темпс си умирахме да мразим. С него от поколения бяхме съперници във футбола, баскетбола и приноса към исторически събития.

— Нито пък в Роудейл — обади се баба зад нас, при което и двамата с Джейсън подскочихме.

Пиша му червена точка за това, че всеки път, когато я види, отива да я прегърне.

— Бабче, ще има ли достатъчно храна във фурната и за мен?

— Ще има не само за теб, ами за още двама като теб — отвърна баба и му се усмихна. Не че си правеше илюзии за недостатъците му, както и за моите, но го обичаше. — Евърли Мейсън ми се обади току-що и ми съобщи, че снощи си се свалял с Джийн — Ан.

— Божичко, човек не може да направи нищо в този град, без да се разчуе! — възмути се Джейсън, но не беше ядосан наистина.

— Тази Джийн — Ан, — подхвана предупредително баба, докато се отправяхме към къщата — със сигурност знам, че веднъж е била бременна. Само внимавай да не роди от теб, че ще има да плащаш до края на дните си. Е, друг е въпросът, че това може би ще е единственият ми шанс да се сдобия с правнуци.

Баба бе подредила масата, така че след като Джейсън закачи шапката си, седнахме и казахме молитва.

След което двамата започнаха да си клюкарстват (макар че го наричаха „наваксване с новините“) за хората в малкия ни град и областта. Брат ми работеше за общината, беше отговорник на пътните бригади. Според мен денят му минаваше в обикаляне нагоре-надолу със служебния пикап, а след работа пък цяла нощ бръмчеше със своя. Рене беше в една от бригадите, за които отговаряше, освен това бяха учили в едно училище. Често се събираха и с Хойт Фортънбъри.

— Суки, трябва да сменя единия от бойлерите за топла вода вкъщи — каза брат ми изведнъж.

Той живее в старата къща на родителите ни, онази, в която живеехме, когато загинаха при наводнението. След смъртта им и двамата се преместихме при баба, но след втората година в университета Джейсън започна работа към общината и се върна в къщата, която по документи е наполовина моя.

— Да ти дам ли някакви пари за това? — попитах.

— Не, няма проблем.

И двамата получаваме заплати, но имаме и малък доход от фонд, основан при откриването на петролен кладенец в имота на родителите ни. Беше изчерпан за няколко години, но нашите и баба се погрижили парите да бъдат инвестирани. Този допълнителен доход спести на двама ни доста главоболия. И идея си нямам как баба щеше да ни отгледа, ако не бяха тези пари. Тя си беше решила, че няма да продаде нищо от земята, а нейните доходи не бяха повече от минималното. Това бе една от причините, поради която не си наемах апартамент. Като живея с нея и се върна от пазар с пълна чанта, тя го приема за нормално, но да напазарувам, да донеса покупките в къщата й, да ги оставя на масата и да се прибера в своя дом, това вече би сметнала за подаяние и би я вбесило.

— Какъв модел купи? — попитах само за да покажа интерес.

Той само това и чакаше. Беше луд на тема битови уреди и искаше да опише подробно избора си на нов бойлер. Следях разказа му, доколкото мога.

Тогава той сам смени темата.

— Хей, Суки, спомняш ли си Модет Пикинс?

— Естествено — отвърнах изненадана. — В гимназията бяхме в един клас.

— Някой я е убил снощи в апартамента й.

Двете с баба направо изтръпнахме.

— Кога? — попита баба, учудена, че все още не е чула за това.

— Открили я тази сутрин в спалнята й. Шефът й я потърсил, за да разбере защо не се е появила на работа вчера и днес, но никой не се обадил. Тогава отишъл до тях, извикал портиера и отключили вратата. Сещаш ли се, живее срещу Джийн — Ан.

В Бон Темпс имаше само един истински жилищен комплекс, така че веднага се досетихме за коя сграда точно говори. У — образна, двуетажна, съставена от три блока.

— Там ли са я убили? — призля ми. Спомнях си ясно Модет. Имаше широка долна челюст и квадратен задник, красива черна коса и яки рамене. Беше зубрачка, без никакви амбиции или постижения. — Доколкото си спомням, работеше за „Грабит Куик“. — Това беше бензиностанция с магазин.

— Работи там близо година, струва ми се — потвърди Джейсън.

— Как е станало?

Баба гледаше с онзи поглед, с който добродетелните хора очакват да чуят лоши новини.

— Имала ухапвания от вампир по слабините — рече брат ми, забил поглед в чинията. — Но не това я е убило. Била е удушена. Джийн — Ан каза, че обичала да ходи във вампирския бар в Шривпорт, когато имала по няколко почивни дни, така че вероятно там се е сдобила с ухапванията. Може и да не е бил вампирът на Суки.

— Тя не беше ли вампфен?

Направо ми се повдигна, като си представих флегматичната, едра Модет, облечена в странните черни дрехи, които вампфеновете предпочитат.

— Това пък какво ще рече? — попита баба. Сигурно бе пропуснала възникването на феномена „Сали Джеси“.

— Хора, които се срещат с вампири и се кефят да бъдат хапани. Вампирски групи. Не живеят дълго, струва ми се, понеже твърде често искат да ги хапят и рано или късно, неизбежното ги застига.

— Но не ухапването е убило Модет. — Баба искаше да се увери, че е разбрала правилно.

— Не, удушена е.

Джейсън почти привършваше обяда си.

— Ти не зареждаш ли винаги от „Грабит“? — попитах.

— Аха, като много други.

— А нямаше ли си вземане-даване с Модет по едно време?

— Е, може и така да се каже — отвърна той предпазливо.

Приех това за „Спях с Модет, когато няма с коя друга“.

— Дано шерифът не пожелае да говори с теб — каза баба и неодобрително заклати глава, сякаш това щеше да помогне.

— Какво? — почервеня Джейсън, придобивайки отбранителен вид.

— Виждал си се с Модет в магазина всеки път, когато си зареждал газ, бил си й нещо като гадже, след което тя хвърля топа в апартамент, който ти е добре познат — обобщих аз.

Не беше кой знае какво, но не беше и нищо. В Бон Темпс се бяха случвали само няколко необичайни убийства. При разследването им имах чувството, че ще преобърнат всеки камък.

— Не съм единственият клиент. Много други мъже зареждат там и всички до един познават Модет.

— Да, но в какъв смисъл — рече баба изведнъж. — Тя не е проституирала, нали! В такъв случай е споделяла с кого се среща.

— Не беше такава, просто обичаше да се забавлява. — Предвид егоцентричния му характер беше мило от негова страна да защитава момичето. Погледнах големия си брат с малко по-добро око. — Предполагам, че беше малко самотна — допълни той.

Джейсън ни погледна и забеляза, че сме изненадани и разчувствани.

— Като заговорихме за проститутки, — каза припряно — има една в Монро, която се е специализирала с вампири. Има си човек с кол, в случай че някой прекали. Пие синтетична кръв, за да си възвръща изгубената.

Това си беше доста рязка смяна на темата. С баба се замислихме за въпрос, който не би прозвучал непристойно.

— Чудя се колко ли взема — обадих се аз.

И двете останахме със зяпнали уста, щом чухме числото.

След като оставихме темата за убийството на Модет, обядът продължи постарому. Точно когато беше време да се измият чиниите, Джейсън погледна часовника си и възкликна, че му се налагало да тръгва.

Установих обаче, че умът на баба продължава да се върти около вампирите. По-късно, когато си слагах грим и се приготвях за работа, тя дойде в стаята ми.

— На колко години според теб е вампирът, който си срещнала?

— Идея си нямам, бабо.

Ококорена, тъкмо си слагах спирала и се опитвах да не мърдам, та да не си бръкна в окото, затова гласът ми прозвуча странно, като да се пробвам за филм на ужасите.

— Смяташ ли, че… помни войната?

Нямаше нужда да питам коя война. В крайна сметка баба бе основател на Потомци на геройски загиналите.

— Възможно е — отговорих, оглеждайки лицето си от едната и от другата страна, за да се уверя, че ружът е равномерен.

— Мислиш ли, че би дошъл да ни разкаже за това? Може да организираме специална сбирка.

— През нощта — напомних й.

— О! Да, тогава ще трябва да е.

Потомците обикновено се срещаха по обед в библиотеката и си носеха храна.

Замислих се. Щеше да е грубо от моя страна да поискам от вампира да говори пред клуба на баба само защото го бях спасила от източващите. А може би сам щеше да си предложи услугите, ако му намекнех? Не ми се искаше, но заради баба трябваше да го направя.

— Ще го попитам следващия път, когато дойде — обещах.

— Или поне би могъл да дойде да разкаже на мен, а аз евентуално да запиша спомените му — каза баба, чувах как мозъкът й работи, обмисляйки какъв успех ще пожъне. — Ще е толкова интересно за останалите членове на клуба — рече почтително тя.

Едва се сдържах да не се разсмея.

— Ще му предложа — отвърнах — и ще видим. Когато тръгнах, баба вече пресмяташе дивидентите си.

 

 

Не допусках, че Рене може да отиде при Сам и да му разкаже историята с боя на паркинга. Но той не си бе губил времето. Когато същия следобед отидох на работа, реших, че вълнението, което усетих във въздуха, се дължи на убийството на Модет. Оказа се, че не е това.

В момента, в който пристигнах, Сам ме вкара в склада. Направо се тресеше от гняв. И ми се навика едно хубаво. Никога досега не ми е бил ядосан и за малко щях да се разплача.

— Ако подозираш, че някой клиент е в опасност, ела и ми кажи, аз ще се оправям, не ти — повтаряше вече шести път, когато осъзнах, че всъщност се е притеснявал за мен.

Чух да го изрича още преди да се реша откровено да прочета мислите му. Подслушването на шефа не е никак добра идея. Така и не ми бе хрумнало да потърся помощ от него или от когото и да било.

— И ако смяташ, че някой е бил ранен на нашия паркинг, следващата ти стъпка е да се обадиш на полицията, а не да се буташ между шамарите — каза недоволно Сам.

Светлото му лице, винаги румено, беше по-червено откогато и да било. А чупливата му златиста коса изглеждаше несресана.

— Добре — отвърнах, опитвайки се да звуча спокойно и да не мигам, за да не ми закапят сълзите. — Ще ме уволниш ли?

— Не, не! — възкликна той, очевидно още по-разгневен. — Не искам да те изгубя.

Хвана ме за раменете и леко ме разтресе, след което застана срещу мен и ме загледа с широко отворените си сини очи. Усетих от него да струи топлина. Физическият контакт усилва недостатъка ми и съм принудена да чувам мислите на този, който ме докосва. Един дълъг миг го гледах в очите, след което се опомних и отстъпих назад, а той ме пусна.

Обърнах се и излязох от склада стъписана.

Научих няколко смущаващи неща. Сам ме желаеше… но не можех да чуя мислите му толкова ясно, колкото на другите. Долових вълни от усещания за чувствата му, но не и мисли, все едно си надянал пръстен на настроението[4] в сравнение с това да получиш факс.

И какво направих по отношение на двете неща, които научих? Абсолютно нищо.

Никога преди не бях гледала на Сам като на привлекателен мъж — или поне не за мен — по ред причини. Но основната бе в това, че никога не гледах на никого по този начин. Не че не желая никого — боже, и още как! — а понеже желанието ми е постоянно потиснато, защото сексът при мен е жива трагедия. Представяте ли си да знаете всичко, което вашият партньор си мисли? Именно! Като започнете от „Божичко, каква бенка!“, „Задникът й е малко големичък!“, „Ако можеше само да се извърти леко надясно…“, „Защо не усеща намека…“. Схванахте идеята. Всяка страст изстива, повярвайте ми. А по време на секс е просто невъзможно да контролирам способностите си и да не прониквам в съзнанието на партньора си.

Освен това харесвах Сам за шеф. Пък и обичам работата си, среща ме с хора, държи ме във форма и ми носи доходи, така че няма опасност да се превърна в отшелничка, каквато баба ми се опасява, че ще стана. Трудно ми е да работя в офис, а за университета и дума да не става — заради ужасната концентрация, която се изисква. Просто ми е непосилно.

Но точно в този момент ми се искаше да поразсъждавам върху силното желание, което усетих у него. Не че ми бе предложил гласно или пък ме бе метнал на пода на склада. Долових чувствата му и ако решах, можех да не им обърна внимание. Оценявах деликатността на ситуацията и се зачудих дали Сам ме бе докоснал преднамерено и дали всъщност не се досеща какво точно умея.

Постарах се да не оставам насаме с него, но трябва да си призная, че тази вечер бях доста изненадана.

 

 

СЛЕДВАЩИТЕ ДВЕ ВЕЧЕРИ МИНАХА ПО-ДОБРЕ. Върнахме се към обичайните си взаимоотношения. Камък ми падна от сърцето. Но бях и разочарована. Освен това се скъсах от тичане, понеже убийството на Модет доведе до бум на бизнеса в „При Мерлот“. Какви ли не слухове се носеха из Бон Темпс, а и журналистите от Шривпорт допринесоха за раздухването на ужасната й смърт. Аз не присъствах на погребението, но баба отиде и каза, че църквата била препълнена. Горкичката тромава Модет с нахапаните слабини… Предизвика повече интерес със смъртта си, отколкото докато бе жива.

Задаваха се двата ми почивни дни и се опасявах, че ще изпусна Бил, вампира. Трябваше да му предам молбата на баба. Но той не се бе появявал в бара и започвах да се чудя дали въобще някога ще се върне.

Мак и Денис също не се бяха вясвали в „При Мерлот“, но Рене и Хойт Фортънбъри се постараха да разбера, че са ме заплашвали с ужасни неща. Не бих казала, че съм сериозно обезпокоена. Криминални отрепки като тях обикаляха магистралите на Америка и живееха под наем, с недостатъчен както умствен, така и нравствен багаж, за да се установят някъде и да заживеят порядъчно. Според мен не допринасяха нищо добро за света, не струваха и пукната пара. Подминах пренебрежително предупреждението на Рене. Но на него определено му достави удоволствие да ми предаде посланието. Той бе дребен като Сам, но докато шефът ми беше русоляв и с румено лице, Рене бе мургав, а косата му бе остра, гъста и черна, прошарена на места с бели кичури. Често идваше в бара на бира и за да се види с Арлийн, понеже, както обичаше да разправя на всички в бара, тя била любимата му бивша съпруга. Имаше общо три. Хойт Фортънбъри беше по-голяма нула и от Рене. Не бе нито тъмен, нито светъл, среден на ръст. Винаги изглеждаше в добро настроение и оставяше хубав бакшиш. Според мен се възхищаваше на брат ми повече, отколкото той заслужава.

Зарадвах се, че Хойт и Рене не са в бара в нощта, когато вампирът се върна.

Той седна на същата маса и сега, когато всъщност бе точно срещу мен, усетих, че леко ме досрамява. Установих, че съм забравила за почти едва доловимото сияние на кожата му. Бях преувеличила ръста му и ясно очертаните устни.

— Какво ще обичате? — попитах.

Той вдигна очи към мен. Освен това бях забравила дълбокия му поглед. Не се усмихна, нито примигна, остана напълно неподвижен. За този кратък миг се насладих на тишината му. Когато изключвах защитните си реакции срещу чуждите мисли, усещах как лицето ми се отпуска. Беше толкова хубаво, колкото да ти правят масаж, предполагам.

— Що за същество си? — попита ме той. Задаваше ми този въпрос за втори път.

— Сервитьорка — отвърнах, като умишлено се направих, че не съм го разбрала.

Усетих как дежурната ми усмивка се появи автоматично на лицето ми. Късчето ми спокойствие се изпари.

— Червено вино — поръча той. Дори да бе разочарован, не го долових в гласа му.

— Ей сега — отвърнах. — Синтетичната кръв би трябвало да пристигне утре с камион. Ще може ли да поговорим, като свърша работа? Имам молба към теб.

— Няма проблем. Задължен съм ти. — Определено не прозвуча въодушевен от факта.

— Не става въпрос за мен, — взех да се ядосвам на себе си — а за баба ми. Ако си буден, е, предполагам, че ще си, в един и половина, когато свършвам работа, би ли бил така добър да ме чакаш пред служебния вход зад бара?

Кимнах натам, а опашката ми се люшна от едното рамо до другото. Той я проследи с поглед.

— За мен ще е удоволствие.

Идея си нямах дали не демонстрира доброто възпитание, което според твърденията на баба преди било еталон, или чисто и просто ми се подиграва.

Устоях на изкушението да му се изплезя или да подметна ругатня. Завъртях се и тръгнах към бара. Когато му донесох виното, той ми остави двайсет процента бакшиш[5]. Малко след това погледнах към масата му само за да установя, че е изчезнал. Зачудих се дали ще удържи обещанието си.

По една или друга причина, Арлийн и Доун си тръгнаха, преди аз да приключа работа. Забавих се най-вече защото се оказа, че повечето поставки за салфетки в моя район са наполовина празни. Извиках за довиждане на Сам, докато си вземах чантата от заключеното чекмедже в офиса му, където я прибирах, докато съм на работа. Чух го да трака нещо из мъжката тоалетна, вероятно се опитваше да оправи течащата чиния. Минах през дамската тоалетна да проверя грима и косата си.

Когато излязох навън, забелязах, че Сам вече е изключил осветлението на паркинга за посетители. Единствено лампите от електрическия стълб пред караваната му осветяваха сектора за персонала. Арлийн и Доун се шегуваха, че си е направил градина и е засадил чемшир пред караваната си, и постоянно го закачаха за перфектно оформения плет. Аз го намирах за чудесен.

Камионът на Сам, както обикновено, бе пред караваната му, и бе единствената кола на мястото, освен моята.

Протегнах се и се огледах. Бил го нямаше. Изненадах се колко съм разочарована. Наистина се надявах да удържи на думата си, та, макар и да не го прави от сърце… Притежаваше ли въобще такова?

Може пък, помислих с усмивка, да изскочи изпод някое дърво или да се появи изневиделица пред мен, наметнат с пелерина — черна отвън и червена отвътре.

Но нищо не се случи, така че тръгнах към колата си.

Надявах се на изненада, но не такава, каквато получих.

Мак Ратрей изскочи иззад колата ми, само с една крачка се оказа достатъчно близо до мен и стисна брадичката ми. Не отпусна и милиметър и аз се свлякох като торба цимент. Понечих да извикам, когато паднах на земята, но ударът изкара въздуха ми, бях ожулена, неспособна да гъкна, не можех да си поема дъх… бях напълно безпомощна. Тогава видях Денис. Видях я да замахва назад с тежкия си ботуш. Това бе достатъчно да съобразя да се свия на кълбо, преди и двамата да започнат да ме ритат.

Болката беше мигновена, ужасна и непрестанна. Инстинктивно покрих с ръце лицето си. Ръцете, краката, гърбът ми поемаха ударите.

При първите няколко ритника си мислех, че ще спрат и ще изсъскат през зъби предупрежденията и ругатните си, а после ще си тръгнат. Не си спомням в кой точно момент осъзнах, че смятат да ме убият.

Можех да лежа пасивно под ударите, но нямаше да се оставя да бъда убита.

Следващия път, когато кракът на един от тях се доближи до мен, посегнах да го сграбча, вкопчвайки се за живота си. Опитвах се да хапя или поне да оставя белег на някого от тях. Не бях сигурна дори чий крак съм хванала.

Тогава чух ръмжене отзад. „О не, довели са куче!“ — помислих си. Ръмженето определено бе враждебно.

Ако имах слаби нерви, косата ми определено щеше да е побеляла.

Получих още един ритник в гръбнака и ударите спряха. Последният ритник ми причини нещо ужасно. Чувах собственото си дишане, придружено с хриптене, което сякаш идваше от белите ми дробове.

— Какво, по дяволите е това… — обади се Мак Ратрей. Звучеше абсолютно ужасен.

Отново чух ръмженето, беше по-близо, точно зад мен. От друга посока чух друго ръмжене. Денис започна да стене, Мак — да псува. Жената дръпна крака си от хватката ми, която беше доста отслабнала. Ръцете ми се проснаха на земята. Май не бях в състояние повече да ги контролирам. И макар да виждах размазано, забелязах, че дясната ми ръка е счупена. Усетих лицето си мокро. Не смеех да продължа да оглеждам пораженията.

Мак започна да крещи, след него и Денис. Около мен се случваше нещо, но не можех да помръдна. Единственото, което виждах, бе счупената ми ръка, ожулените колена и мрака под колата ми.

Малко след това настана тишина. Кучето зад мен започна да вие. Студената му муцуна побутна ухото ми и го облиза с топъл език. Опитах се да повдигна ръка и да погаля съществото, което непоколебимо бе спасило живота ми, но не можах. Чух въздишката си. Стори ми се, че дойде от много далече.

Осъзнавайки положението, простенах:

— Умирам…

Започна да ми изглежда все по-реално. Жабите и щурците, които огласяха нощта, бяха замлъкнали от цялата лудница на паркинга, така че слабият ми глас прозвуча ясно и се сля с мрака. Странно, но скоро след това чух два гласа.

После видях нечии колене в сини джинси, изцапани с кръв. Вампирът Бил се приведе ниско, така че да мога да видя лицето му. Устата му бе окървавена, а зъбите му бяха навън — ослепително бели. Опитах се да му се усмихна, но лицето ми бе неконтролируемо.

— Сега ще те вдигна — каза Бил, Звучеше спокойно.

— Ще умра, ако го направиш — прошепнах.

Той ме заоглежда старателно.

— Още не — отвърна, след като приключи огледа. За мое учудване се почувствах по-добре. И без да ми казва, се досетих колко много рани е виждал през живота си.

— Това ще те заболи — предупреди ме той.

Беше ми трудно да си представя нещо, което не би ми причинило болка.

Ръцете му се плъзнаха под мен, преди да намеря време да се страхувам. Извиках, но слабо.

— Бързо — произнесе настойчиво нечий глас.

— Отиваме в гората да се скрием — каза Бил и ме понесе на ръце, сякаш бях лека като перце.

Дали нямаше да ме погребе там тайно? Но нали току-що ме спаси от Негодниците? Беше ми почти безразлично.

Почувствах се малко по-добре, когато ме положи да легна в мрака на гората върху постеля от борови иглички. От паркинга в далечината виждах слаба светлина. Усетих, че косата ми е напоена с кръв, чувствах болката в счупената ръка и агонията от сериозните контузии, но най-плашещо бе това, което не чувствах. Не усещах краката си. Чувствах тежест в корема. Терминът „вътрешен кръвоизлив“ се заклещи в съзнанието ми.

— Ще умреш, ако не направиш точно каквото ти кажа — заяви ми Бил.

— Съжалявам, но не искам да ставам вампир — отвърнах със слаб, едва доловим глас.

— Не, няма да станеш — каза той по-внимателно. — Ще оздравееш. Бързо. Разполагам с лек. Но трябва да го пожелаеш.

— В такъв случай давай лекарството, — прошепнах — защото си отивам…

Усещах как смъртта ме тегли.

Малката част от съзнанието ми, която все още бе във връзка със света, дочу Бил да изпъшква, сякаш е ранен. После нещо се притисна до устните ми.

— Пий — каза той.

Опитах се да изплезя език. Успях. Бил кървеше, стискаше китката си, за да засили струята, която изтичаше от ръката му в устата ми. Задавих се. Но исках да живея. Насилих се да преглътна веднъж. После и втори път.

Неочаквано вкусът на кръвта започна да ми се услажда, соленият еликсир на живота. Вдигнах здравата си ръка и притиснах китката на вампира към устата си. С всяка глътка се чувствах все по-добре. След минута се унесох и заспах.

Когато се събудих, бях все още в гората и лежах на земята. Някой лежеше до мен. Беше вампирът. Виждах сиянието, което излъчва. Усещах езика му върху главата си. Ближеше раната ми. Не ми се искаше да съм на негово място.

— Различен ли е вкусът ми от този на останалите? — попитах.

— Да — отвърна той приглушено. — Що за същество си ти?

Питаше ме за трети път. Три пъти за късмет, все казва баба.

— Хей, аз съм жива! — възкликнах, като си спомних внезапно, че чаках да хвърля топа.

Раздвижих едната си ръка, онази, счупената. Беше слаба, но вече не се мяташе насам-натам. Усещах краката си. Размърдах и тях. Опитах се да вдишам и да издишам. Бях доволна от резултата — слаба болка. Помъчих се да седна. Коства ми сериозни усилия, но не беше невъзможно. Чувствах се като първия ден без температура, след като изкарах пневмония като дете — немощна, но доволна. Дадох си сметка, че се бях отървала от нещо ужасно.

Преди да приключа с раздвижването, той ме обви с ръце, гушна ме и се облегна на едно дърво. Почувствах се удобно в скута му, с глава, опряна на гърдите му.

— Аз съм телепат — казах. — Мога да чета мислите на хората.

— Включително и моите? — Прозвуча искрено заинтригуван.

— Не. И затова те харесвам толкова — отвърнах, носейки се в океан от блаженство. Очевидно не се притеснявах да кажа точно каквото мисля.

Когато се разсмя, сякаш тътен прозвуча в гърдите му. Смехът му бе леко дрезгав.

— Не мога да доловя и дума — разприказвах се развълнувано. — Нямаш представа какво спокойствие е това. След цял живот, прекаран в слушане на дъра-бъра, дъра-бъра, дъра-бъра, изведнъж… нищо.

— Как излизаш с мъже тогава? Бас ловя, че единствената мисъл на връстниците ти е как да те вкарат в леглото.

— Ами… просто не излизам. И честно казано, според мен целта им винаги е да вкарат жената в леглото, независимо от възрастта. Не ходя по срещи. И всеки си мисли, разбира се, че съм смахната, понеже мога да им кажа истината. Която всъщност е, че всички тези мисли във всички тези глави ме подлудяват. Когато започнах работа в бара, излязох с няколко момчета, които не ме познаваха. Но не беше по-различно от обикновено. Не можеш да се отпуснеш или да се възбудиш, кого ги слушаш как се чудят дали си боядисваш косата, или си мислят, че задникът ти не е готин, или се опитват да си представят как изглежда бюстът ти — внезапно се сепнах. Усетих се колко много разкривам пред това същество. — Извинявай — смотолевих неловко. — Нямах намерение да те товаря с проблемите си. Благодаря ти, че ме спаси от Негодниците.

— Вината да те нападнат е моя — отвърна той, долавях яростта в привидно спокойния му глас. — Ако само бях дошъл навреме, това нямаше да се случи. Така че ти бях задължен с кръвта си. Дължах ти възстановяването.

— Мъртви ли са? — За мое учудване гласът ми прозвуча пискливо.

— О, да.

Преглътнах. Никак не съжалявах, че светът се бе отървал от Негодниците. Но трябваше да погледна истината в очите, не можех да пренебрегна факта, че се намирам в скута на убиец. Макар че бях предоволна, задето съм там — в прегръдките му.

— Това би трябвало да ме притеснява, но не е така — изрекох, преди да осъзная какви ги говорех.

Отново усетих онзи дрезгав смях.

— Суки, какво искаше да ме помолиш тази вечер?

Трябваше да се замисля сериозно. Макар физически да бях като по чудо възстановена от боя, още се чувствах малко объркана.

— Баба умира от любопитство да узнае на колко години си — отвърнах неуверено.

Нямах представа колко личен е този въпрос за вампир. Когато го зададох, той галеше гърба ми, сякаш милва котенце.

— Превърнах се във вампир през 1870-та, когато бях на трийсет човешки години.

Вдигнах поглед. Излъчващото му светлина лице бе напълно безизразно, а очите му приличаха на черни дупки в мрак.

— Участва ли във войната?

— Да.

— Опасявам се, че ще се ядосаш, но тя и клубът, в който членува, ще са безкрайно щастливи, ако им разкажеш нещичко за войната. Какво точно е представлявала.

— Клуб ли?

— Тя членува в Потомци на геройски загиналите.

— Геройски загиналите… — Гласът на вампира беше абсолютно равен, но със сигурност знаех, че не е доволен.

— Слушай, не трябва да им разказваш гадории за инфекциите и глада — започнах аз. — Те си имат своя представа за войната. Не че са глупави, преживели са други войни, но биха искали да разберат повече за начина на живот на хората по онова време, за униформите и военните действия.

— Обикновени неща.

Поех си дълбоко дъх.

— Аха.

— Ти ще бъдеш ли доволна, ако го направя?

— Какво значение има това? Баба ще е доволна. А и след като си в Бон Темпс и имаш желание да се установиш тук, ще е добър ход от твоя страна за репутацията ти.

— Ти доволна ли ще си?

Не беше от мъжете, чийто въпрос можеш да подминеш.

— Добре де, да.

— Тогава ще го направя.

— Баба помоли да се нахраниш, преди да отидеш — казах.

Отново чух гърления смях. Този път беше по-дълбок.

— Сега вече с нетърпение очаквам срещата с нея. Може ли да ти се обадя някоя вечер?

— Естествено. Утре ще е последната ми нощна смяна и след това ще почивам два дни, така че в четвъртък вечер ще съм свободна — вдигнах ръка да погледна колко е часът. Часовникът работеше, но стъклото бе зацапано със засъхнала кръв. — Уф! — възкликнах наплюнчвайки пръста си да го изчистя. Натиснах бутона за осветлението и направо зяпнах, когато видях какво показва. — Божичко, трябва да се прибирам! Дано баба да е заспала вече.

— Тя сигурно се притеснява за теб, да си сама навън до толкова късно — промълви Бил. Звучеше така, сякаш също не го одобрява.

Дали не се бе сетил за Модет? За кратък миг бях дълбоко обезпокоена от мисълта дали не я е познавал. Дали не го е канила да отиде с нея у тях… Но отхвърлих идеята. Категорично. Нямах желание да се занимавам със странната и ужасна история за живота и смъртта й. Не желаех този кошмар да хвърля сянка върху малкото ми късче щастие.

— Такава ми е работата — отвърнах рязко. — Няма какво да се прави. Пък и невинаги съм нощна смяна. Но когато имам възможност, си вземам почивни дни.

— Защо?

Вампирът ми помогна да стана, след което набързо се надигна от земята.

— Повече бакшиши, повече работа. И не ми остава време да мисля.

— Но вечер е опасно — заяви той недоволно. Нямаше как да премълча.

— Недей да звучиш като баба ми — сгълчах го нежно.

Почти стигнахме до паркинга.

— По-стар съм от баба ти — напомни ми той.

Това сложи край на разговора. След като излязох от гората, спрях и се огледах. Паркингът изглеждаше нормално, сякаш никога нищо не се бе случило там. Сякаш не бях пребита почти до смърт ей там, на чакъла. И сякаш Негодниците не бяха намерили там смъртта си.

Осветлението в бара и в караваната на Сам бе угасено.

Чакълът бе мокър, но не и окървавен. Чантата ми си стоеше на капака на колата ми.

— Ами кучето? — попитах аз. Обърнах се да погледна спасителя си. Нямаше го.

Бележки

[1] Rat — (англ. — разг.) — негодник, мръсник. — Б.пр.

[2] Приспособление за кръвоспиране в крайник чрез пристягане. — Б.р.

[3] Опра Уинфри — известна американска водеща на телевизионно шоу. — Б.пр.

[4] Изобретен в края на 60-те. Съдържа термотропичен материал, например течен кристал, и променя цвета си спрямо температурата на носещия го. — Б.пр.

[5] В Съединените щати бакшишът обикновено е десет процента от сметката. — Б.пр.