Лори Макбейн
Ветровете на съдбата (9)

Девета глава

Щастието се усмихва на смелите.

Вергилий

„Морският дракон“ навлезе в теснините на Флорида, после течението Гълфстрийм и постоянните ветрове го пренесоха бързо през коварния канал, където дебнеха незабележими за наблюдателя пясъчни плитчини и от всички страни се надигаха внезапни бури. Лековерните моряци често се натъкваха на потънали коралови рифове, с ръбове, остри като ножове, които изобилстваха в тези води.

Този път обаче щастието беше на страната на гордия екипаж на „Морския дракон“. Вече бяха заобиколили без произшествия групата разпръснати островчета, обрасли с палми и борове, бяха минали и през плитчините, които обграждаха южния край на полуостров Флорида. Минаха с издути платна покрай белите, девствени плажове и дълбоките, коварни блата, заградени с магнолиеви дървета.

Ако екипажът имаше съмнения в душевното състояние на своя капитан, който беше позволил на кораба да влезе почти без никакъв товар в коварните теснини на Флорида — място, което всички разумни моряци предпочитаха да избягват, — то скоро се появиха всички основания за предположението, че Данте Лейтън напълно си е изгубил ума. Това стана, когато капитанът даде заповед да хвърлят котва в един заспал залив, чиито единствени видими обитатели — ято розови фламинги — веднага се издигнаха с крясъци във въздуха и протегнаха дългите си шии към откритото море.

С изключение на Хюстън Кърби, който и без това не беше съвсем нормален, и Алистър Марлоу, който проявяваше необичайна сдържаност, екипажът на „Морския дракон“ беше твърдо решен да постави капитана си под арест, ако продължи с лудостите си. И именно в този момент Данте Лейтън извади картата на съкровището. Моряците отдавна знаеха, че тази карта е негодна за нищо. А и мястото, отбелязано на нея, изобщо не беше тук. Предполагаемото място на потъналия галеон беше в един залив на Бахамските острови и точно там беше кръстчето на картата, която всички бяха имали възможност да разгледат. Мъжете мърмореха неспокойно и се побутваха скрито, но все пак се вслушваха в думите на капитана си, макар да бяха наясно, че той не е съвсем с ума си. Единственият, който не промълви нито дума, беше старият Лонгакрес. Той седеше на палубата и продължаваше да дялка невъзмутимо парче дърво. С всяка дума на капитана усмивката му ставаше все по-широка, сякаш отдавна беше чакал този ден.

Постепенно мъжете проумяха какво иска да им каже капитанът и след първоначалното разочарование, че Данте Лейтън не им е доверил номера с двете карти, екипажът бе обзет от радостна възбуда. Думите на капитана събудиха в душите на суровите моряци старите мечти за по-добър живот.

Реа Клер Доминик засенчи очите си с ръка и устреми поглед към сребърната повърхност на лагуната. На югоизток беше голямото море, а пред хоризонта се събираха сиво-сини буреносни облаци, които с всяка минута ставаха по-мрачни и заплашителни. Но това нямаше значение. „Морският дракон“ беше хвърлил котва в защитен от всички страни залив и бурята нямаше да му причини вреда. За съжаление тя щеше да забави търсенето на потъналия галеон, а Реа не знаеше как нетърпеливите моряци ще преживеят още един безрезултатен ден — защото досега не бяха намерили нищо, което да ги насочи към дългоочакваното съкровище.

Реа зарови ръце в топлия пясък под главата си и отново си припомни дългата върволица от събития след онзи съдбоносен ден в пристанището на Чарлзтаун, когато беше имала неблагоразумието да се промъкне на борда на „Морския дракон“. Едва сега разбираше защо Данте Лейтън реагира толкова невъздържано. Трябваше да защити бъдещето на хората си, на верния си екипаж. Тя бе успяла да изтръгне някои сведения от не особено мълчаливия Хюстън Кърби — както например за една известна дама от Чарлзтаун, която подло измамила капитана, — и така стигна до извода, че Данте Лейтън е реагирал на цяла поредица от обстоятелства и тя е имала лошия късмет да се изпречи на пътя му в най-неподходящия момент.

И тъй като добротата беше в природата й, Реа му прости проявената грубост. Все пак той й бе дал шанс да си възвърне свободата. Решението да се върне на „Морския дракон“ беше само нейно, взето по свободна воля. Никой не я беше принудил да остане, затова и не биваше да обвинява капитана и моряците му. Онова, което й предстоеше, си беше само нейна съдба.

Тя примигна лениво към блесналото небе и призна пред себе си, че дори ако беше имала шанса да преживее всичко това още веднъж, пак щеше да лежи тук, в топлия пясък, и да се вслушва в тихия шепот на палмите, който я приспиваше. Протегна се сънено и ръката й се натъкна на нещо твърдо. Отвори натежалите си клепачи, за да разгледа получения подарък. Ръката й стискаше голяма мида с формата на конус. Вътрешността й беше гладка и розова. Наоколо бяха пръсната и други миди, яркооранжеви, на ивици или петна, имаше малки, големи и съвсем мънички, имаше и миди с най-причудливи форми. Всички те бяха подарък от един много важен за нея човек.

Реа вдигна ръка и помаха на Кони, който претърсваше внимателно малкия залив, за да открие още красиви миди. Момчето тъкмо беше открило още една и я улови предпазливо с два пръста.

— Лейди Реа, вижте какво намерих! Сега ще чуете шума на океана! — извика той и се затича към нея. Отпусна се в пясъка със зачервени страни, очите му святкаха от радост. — Ето, слушайте!

Реа сведе глава към пясъка, сложи черната мида до ухото си и се изненада от шума на вълните, който излизаше от вътрешността й.

— Дали намериха нещо? — попита Кони и хвърли бдителен поглед към другата страна на залива, където беше хвърлил котва „Морският дракон“. Голите му мачти стърчаха към небето. Палубата изглеждаше пуста и ако от време на време откъм десния борд не се издигаха пръски, всеки щеше да сметне, че корабът е изоставен.

— Вярвате ли, че има потънало съкровище? — попита Кони и гласът му потрепери от вълнение. Изпълненият му с копнеж поглед не се откъсваше от другарите му, които се гмуркаха дълбоко в топлите води, пълни с най-странни риби, за да търсят остатъците на испанския галеон. Моряците, които не умееха да плуват, предпочитаха да претърсват брега и се ровеха в пясъка. Само Реа и Кони мързелуваха. Мъжете се надяваха да открият поне няколко златни монети или други остатъци от потъналия кораб, довлечени на брега, които да ги насочат към мястото на съкровището.

В далечината отекна гръм, светкавица прониза черните облаци, които заплашително наближаваха входа на залива. Повърхността на водата се къдреше на ситни вълнички. Морето бучеше заплашително и само след няколко минути щеше да завали пороен дъжд.

— Да вървим, Кони — усмихна се Реа и скочи на крака. Изтупа пясъка от полата и корсажа си и добави: — Виждам, че Лонгакрес идва да ни вземе. Не искам да настинеш. — Тя продължаваше да се тревожи за здравето му, макар че момчето се бе възстановило учудващо бързо. Само понякога в очите му се появяваха сенки и тя се питаше дали все още го мъчат болки в иначе добре зарасналата рана.

Помогна му да събере мидите, после двамата се изправиха на брега и търпеливо зачакаха идването на Лонгакрес. Морякът им помаха с ръка, скочи и издърпа лодката на сушата.

— Днес май няма да търсим повече — заговори той и хвърли гневен поглед към буреносните облаци.

— Нищо ли не намерихте? — попита Реа. Старият пират будеше в сърцето й искрено съжаление. Въпреки безбройните си преживявания сред морските разбойници той все още не бе имал случай да открие съкровище.

— Не, аз няма да се предам. И ти, Кони, също, нали? — ухили се Лонгакрес и помогна на Реа да се качи в лодката. Кони скочи вътре и старият пират я избута във водата. — Никой няма да се откаже! — заяви решително той.

Лонгакрес потегли и под равномерните движения на греблата му лодката стигна само след минути до корпуса на „Морския дракон“. Очевидно търсенето беше приключило, защото на палубата цареше трескаво оживление. Както беше казал Лонгакрес, никой не забравяше съкровището и всички разговори на палубата се въртяха около потъналия испански галеон.

Дори Реа не можеше да остане равнодушна и сърцето й биеше по-силно, откакто бяха влезли в малкия залив. Преди това тя никога не си бе давала труд да помисли за разкоша, в който беше живяла, или за богатството, което с течение на времето бе свикнала да смята за свое неотменно право. Едва след като изпадна в беда, погледът й се изостри и събуждането беше много горчиво. Беше преживяла онова, което беше всекидневие за не толкова облагодетелстваните от съдбата, и вече разбираше какво означава да имаш шанс да се сдобиеш с богатство.

Като си припомнеше гардероба си в Кемъри, препълнен с какви ли не рокли, които отдавна беше забравила, всяка от различен материал, в различен стил и всички ушити специално за нея от най-добрата лондонска модистка, тя си казваше, че много от близките й ще се учудят безкрайно, като разберат колко й е скъп сегашният й оскъден гардероб. Но когато една млада жена разполагаше само с две рокли и всяка от тях имаше свое, особено значение, не беше чудно, че много държеше на тях.

Кожената пола и бялата копринена блуза, подарък от екипажа на „Морския дракон“, й бяха много скъпи, но подобни чувства събуждаше у нея и роклята, която сега трябваше да облече за вечеря. Тя беше не по-малко елегантна от старите й рокли и беше подарък от капитана на „Морския дракон“. Сигурно беше платил цяло състояние на шивачката от Сейнт Джонс. Реа беше сигурна, че роклята е била част от чеиза на някоя млада дама или скъпа поръчка за съвсем особен случай. Никога преди това не беше виждала толкова фина материя и такова прецизно изпълнение. Роклята беше от лек, въздушен бял муселин. Три четвъртите ръкави завършваха с три реда дантела, а цялата пола беше обшита с богато набрани дантелени рюшове.

Роклята беше наистина изискана — и тя се изненада безкрайно, когато я намери на койката си малко след като бяха излезли в открито море. Освен роклята, капитанът й беше купил и красиви копринени пантофки и чорапи, както и ковчеже с най-различни тоалетни принадлежности: сребърна четка с ръчно огледало, красиво кристално шишенце с парфюм, ухаещи сапуни, фуркети и безброй други дреболии.

Първата вечер, когато облече роклята, събраните в капитанската каюта мъже направо онемяха. Бяха поразени по-силно дори от вечерта, когато я видяха за първи път в кожената пола. Но този път подаръкът беше лично от Данте Лейтън и тя го беше погледнала плахо в очите и беше чакала единствено неговата реакция. Той не я разочарова. Поднесе ръката й към устните си и като истински джентълмен й направи комплименти, които всяка жена би чула с удоволствие. Но сивите му очи, които се впиха дълбоко в нейните, казаха повече от всички думи и тя не можа да издържи и засрамено се отвърна. Споменът за една друга нощ все още я караше да трепери и тя предполагаше, че той го знае.

Реа не разбираше защо капитанът си е направил труда да й купи този скъп подарък, защото когато му благодари, той само вдигна рамене и избягна погледа й, сякаш се чувстваше неловко. И все пак тя беше сигурна, че се зарадва да я види с подарената рокля.

Младата девойка се усмихна и се постара широкото четириъгълно деколте да изглежда по-прилично. Тънката дантела едва прикриваше гърдите й. Все пак тя не се разтревожи особено от дръзкото деколте, напръска се с лавандула и се запъти с лека стъпка към каютата на капитана. Палубата се залюля заплашително и тя трябваше да се залови за Алистър, за да не падне.

— Истинска изненада — отбеляза с иронична усмивка младежът и извъртя кафявите си очи, сякаш се питаше с какво е заслужил това благоволение.

— Във всяка буря има светло петно — обясни Соумс Фитсимънс, остроумен както винаги, и втренчи доволен поглед в смелото деколте.

— Надявам се, че бурята няма да ви се отрази тежко, лейди Реа Клер — поздрави я Барнаби Кларк, както винаги загрижен за здравето и благополучието и. Но и той не можа да устои и скришом огледа изваяните голи рамене. Реа стигна до извода, че предпочита откритото възхищение на Соумс Фитсимънс.

Капитанът на „Морския дракон“ стоеше пред кърмовите прозорци и от канеления му жакет сякаш полъхваше топлина. Лицето му беше замислено, очите му пламтяха. Кестенявите къдрици бяха строго пригладени назад и вързани на тила, сякаш за да не му пречат да размишлява.

— Ах, лейди Красавица — промърмори той и гласът му прозвуча изненадващо остро. Мъжете се стреснаха. От седмици насам не бяха чували този саркастичен тон. Реа със сигурност не беше единствената, която се запита какво го е прихванало.

Хюстън Кърби се появи, превит под тежестта на отрупаната с калаени чинии табла. Никога не би рискувал скъпия си порцелан при такова време. Ямайка го следваше по петите, също и Кони, който отново бе поел задълженията си на корабен юнга. Макар че беше получил строга заповед от капитана да не се напряга, той не можеше да стои бездеен. Моряците се надпреварваха да му помагат, така че дните му минаваха бързо, а и имаше повече време да се отдава на мечтанията си.

Примамливият аромат на омари, уловени следобед в залива, изпълни каютата. Всички заеха местата си, за да се насладят на поредната великолепна вечеря, приготвена от вещите ръце на дребния стюард. Неговите менюта биха направили чест на всяка кралска маса, макар че се сервираха в капитанската каюта на един контрабандистки кораб.

По време на вечерята фенерът на палубата се клатушкаше силно във всички посоки и хвърляше страшни сенки върху събраните около масата лица. Бурята вилнееше. Реа, която едва успяваше да опази чашата си от падане, имаше чувството, че цялата ярост на стихиите се излива върху „Морския дракон“. Корабът теглеше с все сила котвеното въже, вятърът свиреше в такелажа, по палубата се лееше дъжд.

— Радвам се, че сме се приютили в този създаден от Бога залив — отбеляза Алистър и отпи глътка бренди. После изгледа доволно празната си чиния. — Господи, това беше истинско празнично меню. Кокосовият сладкиш е несравним, наистина — добави той и вдигна тост към ухиления Хюстън Кърби.

— Да, добър беше. Вече съм сигурен, че ще намерим съкровището. След една такава вечеря нищо не може да се обърка — подкрепи го Соумс Фитсимънс.

— Надявам се да излезете прав, мистър Фитсимънс — изрече с копнеж Барнаби Кларк. — Защото вече съм избрал парчето земя, което ще си купя на остров Невис. Би било хубаво да стане мое, преди да съм станал стар и немощен.

— А аз — заговори с премрежен поглед Соумс Фитсимънс — горя от желание да си намеря любимо момиче със златна коса и очи като безкрайното море. Но ще ми трябва цяло състояние, за да мога да й предложа онова, на което е свикнала. Ако работя честно и почтено, ще остарея и ще побелея, преди да мога да помоля за ръката й.

Капитанът се надигна рязко.

— Джентълмени, вече е късно и ако искаме да направим нещо повече, а не само да си мечтаем за съкровището, което ни чака на дъното на морето, трябва да се оттеглим за почивка. Утре, когато бурята отмине, всеки трябва да бъде на поста си — заяви мрачно той и се обърна към Реа: — Милейди, аз ще ви придружа до кабината ви. Както виждам, бурята не е единственият ни проблем тази вечер.

Реа се надигна, пое ръката му и се усмихна смутено на умълчалите се мъже, които също бяха станали и любопитно се споглеждаха.

Данте спря до вратата към каютата й и я погледна замислено. Реа въздъхна и гърдите й опънаха тънката дантела на деколтето, която възхитително подчертаваше бледо златната кожа.

— Знаете ли, капитане — заговори тя, за да прекъсне напрегнатото мълчание, което я мъчеше всеки път, когато оставаше насаме с него. — Днес мислих много за онова, което екипажът очаква от съкровището. Чух и мистър Кларк и Соумс Фитсимънс да разказват за надеждите си. — Реа се покашля нервно, защото не знаеше как да подхване темата. — Много ми се иска да ви попитам какво ще стане, ако се окаже, че съкровището не съществува?

— Разбира се, трябва да имаме предвид и тази възможност — отбеляза равнодушно Данте.

— Не мислите ли, че има и друга възможност да осигурите на хората си по едно малко състояние? Разбира се, то няма да достигне сумата, която биха получили от потъналия испански галеон, но все пак… Знаете, че за връщането ми е обявена награда, а вие и екипажът на „Морския дракон“ сте моите спасители. Ще се погрижа баща ми да възнагради всекиго от вас поотделно — заяви уверено тя. Видя как очите на Данте Лейтън заискриха от гняв, но не можа да разбере с какво го е обидила. Искаше само да помогне. — А вашият дял, капитане, ще бъде най-големият. Татко ще… — Реа не можа да продължи. Данте сложи ръце на раменете й, привлече я към себе си и я погледна право в очите.

— Никога не ми предлагай пари, Реа. Ще те върна на баща ти, но не за пари. Не са ми чак толкова нужни — прошепна тихо той, ръката му се плъзна по шията й и спря върху мястото, където пулсираше вената. — Страх ли те е от мен, мила? Дано никога не забравиш урока, който получи днес. Вече вярвам, че ти наистина си лейди Реа Клер Доминик, но аз съм си същият капитан на „Морския дракон“, който е хвърлил котва на хиляди мили от бреговете на Англия. Не съм се променил — завърши предупредително той и устните му завладяха нейните. Толкова дълго беше копнял да се потопи в сладостта им, че не издържа.

Реа се разтрепери като лист в прегръдката му. Данте се облегна на вратата и притисна горещото й тяло към своето. Устните му изследваха ухаещата кожа на набъбващите й гърди, после се върнаха към полуотворената й уста. Изпитваше невероятно облекчение, че Реа не го отблъсна. Тя го желаеше и от тази скрита искра все още можеше да пламне буйният огън на страстта. А страстта щеше да погълне и двамата, да ги промени завинаги. Само не биваше да спират дотук. Тази мисъл го обля като студен душ и той се отдели от Реа толкова внезапно, че тя не разбра какво става с нея. Данте я бутна в кабината и бързо затвори вратата.

Останала без дъх, Реа огледа малкото помещение и потрепери. Какво се беше случило? Само до преди миг Данте Лейтън я беше целувал с луда страст. Все още усещаше натиска на устните му върху своите. Тя приседна на койката си и виолетовите й очи се напълниха със сълзи.

През това време мъжът стоеше пред вратата и отчаяно се опитваше да успокои дишането си. Ако можеше да знае каква сила на волята му е струвало да я пусне, Реа сигурно щеше да се утеши. Но тя не знаеше, не чу и удара с юмрук по вратата, защото воят на бурята го заглуши. Данте огледа добре познатата обстановка, видя гордия корпус на „Морския дракон“, своя любим кораб, и внезапно осъзна, че това вече не му е достатъчно. Думите на Алистър Марлоу кънтяха в ушите му — той знаеше не по-зле от своя помощник, че Реа Клер заслужава нещо по-добро от един обикновен контрабандист, който на всичкото отгоре й е само любовник. Сега най-важното за него беше да открие съкровището. Жаждата за отмъщение избледня пред копнежа да направи Реа своя. Тя беше Доминик и ако той искаше да се ожени за дъщерята на дук Кемъри, трябваше да бъде нещо много повече от бивш корсар и контрабандист. Трябваше да намери златото, за да предложи на Реа всичко, от което тя се нуждаеше.

Можеше да я вземе още сега, можеше да я принуди да го обикне, но това не беше почтено. Той я обичаше истински и нямаше да й причини тази мъка. Предпочиташе да я изгуби, вместо да я обрече на едно несигурно бъдеще и на опасността да се обвърже завинаги с един авантюрист. Но и нямаше да падне на колене пред баща й и да моли за финансова издръжка. Никой никога не биваше да има основания да говори, че се е оженил за нея заради парите й.

Данте стоеше в сумрачния коридор и се взираше ожесточено в затворената врата, зад която плачеше жената, която трябваше да му принадлежи, но в момента беше недостъпна за него. Измъчван от отчаяние, той се качи на палубата. По-добре да се изправи срещу тропическата буря, вместо да се отдава на обезкуражаващите си мисли.

 

Следващият ден започна с яркосиньо небе и топло слънце и вдъхна нова смелост на унилия екипаж. С удвоени усилия мъжете се заеха да претърсват малкия залив. Реа и Кони се приготвяха да отидат отново на брега и останаха много изненадани, като видяха колко се е променил плажът през бурната нощ. Изкоренени дървета пясъчни плитчини, езерца навътре в гората, създадено от прилива — всичко това привличаше погледа и двамата горяха от нетърпение да го изследват. Но още докато стояха на палубата и разговаряха с Хюстън Кърби, който чакаше заедно с тях връщането на Лонгакрес с лодката, заливът се огласи от див рев, който Реа щеше да запомни за цял живот. Дивите птици се стреснаха и се вдигнаха на ята във въздуха.

— Какво беше това, по дяволите? — провикна се Хюстън Кърби, присви очи и се опита да различи нещо по брега.

— Намерили са го, мистър Кърби! — изкрещя възбудено Кони. Очите му бяха много остри и той можа да види танцуващите и диво жестикулиращи мъже по брега. — Съкровището! Съкровището! — повтори като замаяно момчето и пронизителният му глас стресна дори Ямайка, който побърза да се скрие под палубата.

— Побързайте, стари пирате! — изрева Хюстън Кърби и замаха към Лонгакрес, който очевидно размишляваше дали да не обърне лодката и да се върне на брега без последните си пасажери. — Какво се мотаете! Ако са се развикали заради съкровището, то няма да избяга, докато ни прекарате до брега! — изграчи задавено дребният стюард. — Побързайте де! — повтори ядосано той, макар че Лонгакрес никога в живота си не беше гребал толкова бързо.

Реа огледа внимателно брега. Можа само да види как няколко мъже тичат презглава към най-северната точка на залива, скрита от издаден скален нос и достъпна само през една тясна пясъчна плитчина.

— Качвайте се в лодката и не дрънкайте много! — изрева Лонгакрес, когато малкият плавателен съд се блъсна в левия борд на „Морския дракон“.

Тримата побързаха да изпълнят нареждането, като буквално скочиха в лодката и опасно я разклатиха. Насядаха кой където свари и устремиха към брега горящи от нетърпение погледи. Алистър вече ги очакваше и се хвърли във водата, за да им помогне да изтеглят лодката на брега.

— Съкровището ли е, мистър Марлоу, наистина ли го намериха? — изкрещя Кони веднага щом стъпи на сушата. Без да чака отговор, момчето хукна да бяга към пясъчната плитчина и Лонгакрес и Кърби, които незабавно го последваха, трябваше да гълтат праха от босите му пети. Късите крака на стюарда се справяха без усилие с разстоянието и той не изоставаше нито на сантиметър от стария пират.

Реа срещна сияещия поглед на Алистър и разбра всичко. Очите й заблестяха, тя се надигна на пръсти и зарадвано го целуна по бузата.

— О, Алистър, толкова се радвам за всички ви! — извика весело тя.

— А какво ще кажете за мен, лейди Реа? — попита Данте Лейтън, който се беше приближил незабелязано и бе видял как Реа целува помощника му. — Аз не заслужавам ли поздравления? — добави с усмивка той. В гласа му нямаше нито подигравка, нито гняв, сивите му очи сияеха от задоволство. Екипажът на „Морския дракон“ беше направил наистина невероятно откритие.

Алистър се засмя и внимателно се освободи от прегръдката на Реа. После се обърна и бавно закрачи към северния бряг, за да се порадва на намерения кораб.

— Моите най-добри пожелания, капитане — проговори несигурно Реа. Не знаеше как да реагира на този нов Данте Лейтън.

— Данте. Името ми е Данте, Реа — прошепна той и пристъпи към нея. Беше само с панталон, бронзовите голи гърди и мускулестите ръце блестяха от пот.

— Желая ви много щастие, Данте — повтори послушно Реа. Срещна погледа му и се почувства слаба и безпомощна. Усети и още нещо, много по-опасно — нарастващо чувство на привързаност към този дяволски капитан. Чувство, съвсем различно от плътското привличане, което беше изпитвала досега. Но и новото усещане беше също толкова силно.

Данте стоеше само на сантиметри от нея и тя можеше да различи всяко отделно къдраво косъмче по гърдите му. Виолетовите й очи се устремиха въпросително към лицето му, пулсът й се ускори, когато видя нежността, изписана в сивия поглед.

— Няма ли и аз да получа целувка? Помощник-капитанът беше богато възнаграден за любезността си, защо не се погрижите и капитанът да получи нещичко? — помоли той и гласът му прозвуча учудващо скромно.

Реа се надигна отново на пръсти, сложи ръце на твърдите мъжки гърди и с искрена нежност го целуна по бузата. Когато понечи да стъпи на земята, силните му ръце се сключиха около талията й. Устните им се съединиха в мека, изпитваща целувка, която не изискваше нищо.

Данте беше впил очи в лицето й. Усмивката му беше искрена и събуждаше в душата й чувството за споделена веселост.

— Ела — рече той и взе ръката й. — Искам да ти покажа какво намерихме.

Гледката беше невероятна. Сякаш попаднаха в друг свят. Сякаш времето спря да тече. В края на плажа от пясъка беше изникнал паметник от славното минало: полуизгнилата мачта на горд испански галеон.

— Господи! Испанският моряк дори не си е мокрил панталоните, когато е събирал плячката — отбеляза капитанът и хвърли тъжен поглед към разрушения от стихиите кораб. Никой истински капитан не понася тази гледка. — Ураганът, който е връхлетял върху испанската флота, сигурно е запратил галеона в залива и го е блъснал в скалите.

— Защо го намерихте едва сега? — попита възбудено Реа.

— Дължим голяма благодарност на бурята, защото без нея надали щяхме да открием нещо — отговори сериозно Данте и посочи насипаните през нощта дюни. — Минали са много години от смъртта на испанеца и честите тропически бури сигурно са променили значително линията на брега. Така корабът се е озовал под пясъка. Снощната буря ни свърши добра работа. Богинята на съдбата ни оказа голяма услуга, като ни я изпрати. Сега обаче трябва да изровим всички сандъци със злато, преди да се е надигнала следващата буря, която ще погребе останките под нови двайсет стъпки пясък. Едва тогава ще мога с увереност да кажа, че щастието е на страната на „Морския дракон“ — завърши с усмивка той и погледна предизвикателно синьото небе.

— Ела да ти покажа нашето съкровище — обърна се той към Реа и се усмихна подканващо. Улови ръката й и я отведе до един сандък, измъкнат от потъналия кораб и разбит с брадва. Съдържанието му, състоящо се от златни и сребърни монети, беше разпръснато в пясъка.

— Цяло състояние, милейди! — изрева въодушевено Соумс Фитсимънс и загреба шепа монети, които щяха да променят бъдещето му. — О, милейди, вашите виолетови очи ни донесоха щастие!

— Намерихме много златни кюлчета, има и още няколко сандъка с монети — обясни Данте и подвикна ободрително на мъжете, които внимателно обхождаха полузаровения кораб. — Щом вълнението утихне, трябва да организираме по-добре изкопните работи — обърна се той към Алистър, който беше дошъл при тях, натоварен с цял куп изкусно изработени сребърни и златни предмети.

— Погледнете какво намерих на кърмата! Сигурно са от каютата на някой богаташ — рече момъкът и размаха ръждясал пистолет с изгнила дръжка. — Вижте какви красиви сребърни вещи, а и този златен кръст! Невероятно е, като си представиш, че някога са принадлежали на испански капитан или благородник, нали? — прошепна страхопочтително той. Останките на кораба криеха много спомени.

Кони дотича с ръце, пълни със златни монети.

— Лейди Реа, богати сме! Намерихме съкровището! — извика момчето, пусна богатството си в пясъка и хукна да търси още.

Реа постоя още малко на брега, за да наблюдава работата на мъжете. Данте скоро успя да въведе ред. Сандъците бяха извадени от трюма и наредени на пясъка. Алистър се зае с описването на съдържанието им. За делба щяха да мислят после.

Денят отмина, сенките се удължиха и Реа с готовност предложи услугите си на Хюстън Кърби, който имаше нужда от помощник при приготвянето на вечерята. Преди това беше седяла дълго до Алистър, за да му помага да нанесе в списъка си намерените предмети на изкуството, и с радост почисти няколко кристални чаши и гарафи, отминати като по чудо от морските стихии. Но най-много време прекара във възхитено съзерцание на предметите, които й носеха мъжете.

Данте почти не се мяркаше пред очите й. През целия ден капитанът работи рамо до рамо с моряците си. Когато започна да се смрачава и Кърби се отправи към „Морския дракон“, за да напълни голяма кошница с провизии и да я донесе на брега, Реа тръгна с него. Екипажът възнамеряваше да прекара вечерта на плажа, да опече месо на шиш и да празнува цяла нощ откритието си. Такъв изключителен случай трябваше да се отбележи, както подобава.

— Кърби — рече внезапно Реа и неохотно изтри потта от ръката си.

— Да, милейди? — отговори дребният стюард и продължи усърдно да гребе към „Морския дракон“.

— Чувствам се токова мръсна, че не мога да се понасям. Щом ще празнуваме цяла нощ, искам поне да бъда чиста. Почакайте да си взема сапун, а после ще ме откарате от другата страна на залива, за да мога да се окъпя, нали? — помоли с усмивка тя.

— Разбира се, милейди, за мен ще бъде удоволствие. Още по-хубаво ще бъде, ако някои хора последват примера ви — ухили се Кърби. — Чакайте тук, аз ще ви донеса всичко. Днес работихте като редови моряк, милейди — заключи той, много доволен от усърдието й.

Реа не беше почивала нито минута и беше помагала на всеки, който потърсеше помощта й.

След като събра тоалетните й принадлежности и я откара с лодката на брега, Кърби огледа внимателно пустия плаж и рече:

— Съгласна ли сте да дойда след един час? Толкова време ще ми е необходимо да приготвя вечерята.

— Прекрасно — отговори с усмивка Реа и го изчака да се отдалечи. Господи, колко прекрасно беше да си съвсем сам на плажа!

Слънцето беше още високо на хоризонта, пясъкът — топъл и мек и галеше толкова приятно босите й нозе. Реа въздъхна и се запъти към ниските храсти и палми, които щяха да я предпазят от любопитните погледи на моряците. Зад един заоблен пясъчен хълм се бе образувала истинска затворена лагуна, чието песъкливо дъно ясно личеше през тихата, кристално ясна вода.

Реа се освободи бързо от дрехите си, сгъна ги грижливо и ги положи на пясъка, после се потопи в топлата вода на лагуната. Изми се набързо с ухаещия сапун и се отпусна уморено по гръб, устремила поглед към ясното небе.

Скоро затвори очи и се остави водата да я носи. Постепенно забрави всичко — дори времето — и меко плискащата се вода отнесе надалеч всичките й грижи. Когато водата внезапно изстина, тя отвори стреснато очи и изненадано забеляза, че хоризонтът се е оцветил в бронзово и слънцето потъва в морето като пламтящо огнено кълбо. Скочи, насапуниса се още веднъж и изстърга от тялото си цялата мръсотия на уморителния ден. Потопи се във водата и изми косата си. Трябваше да побърза, иначе дребният стюард щеше да се разтревожи и да тръгне да я търси.

 

Данте Лейтън вървеше по следите от боси крака, отпечатани дълбоко в пясъка. Лицето му издаваше загриженост, защото беше чакал повече от четвърт час в малката лодка. Когато Реа не отговори на виковете му, тръгна да я търси.

Първото, което намери, беше купчинката дрехи в пясъка. Ръката му помилва с копнеж копринената блуза. Като видя, че приливът ей сега ще ги отнесе, той побърза да ги прибере на сигурно място. После присви очи и претърси лагуната за собственичката им. Видя издигналия се фонтан от пръски, нещо златно проблесна на фона на залязващото слънце и Данте инстинктивно се приюти под палмите, които растяха наблизо. Не стана нужда да чака дълго. Реа скоро излезе от водата. Стройното й тяло блестеше, тя изглеждаше като неземно видение от слонова кост и злато, а пламтящият залез на агънцето зад гърба й я правеше част от този див, примитивен бряг.

Тя е невероятно красива, каза си Данте и втренчи поглед в изкусително заоблените твърди гърди. Розовите им зърна блестяха като сърцевината на рози, а талията й беше толкова стройна, че без усилие можеше да я обхване с една ръка. Погледът му помилва малкото тъмно петно между стройните бедра.

Мократа й коса висеше като мантия от кехлибар над крехките рамене. Златните къдрици се спускаха чак до хълбоците. Данте не искаше да я стресне и не смееше дори да диша, за да не привлече вниманието й. Щеше да се почувства много зле, ако тя се покриеше, щом го видеше. Ала инстинктът скоро я предупреди, че не е сама. Като видя, че Реа се оглежда подозрително, Данте излезе от сянката. Очите на девойката се разшириха от страх, но тя не реагира с гняв и срам, както беше очаквал мъжът, а просто спря в пясъка и зачака.

Когато разбра, че Реа дори не помисля да се скрие от него, Данте загуби ума и дума. Тя стоеше смело срещу него, с леко зачервени страни и плах поглед. В очите й пламтеше незадоволената страст, която бушуваше и в неговото сърце.

Когато мъжът направи първата крачка, Реа не се помръдна. В следващия момент той се изправи пред нея и впи очи в голото й тяло, позлатено от залязващото слънце. Сърцето му биеше толкова силно, че кръвта туптеше във вените му като бушуването на океана.

Данте протегна колебливо ръка, за да й даде време да го отблъсне, но Реа остана неподвижна и зачака.

Ръката на мъжа помилва гърдите й, палецът му притисна твърдото зърно и то се уголеми още повече. Другата му ръка обгърна тънката й талия и я придърпа меко към тялото му.

Когато устата му покри нейната, Реа въздъхна от удоволствие. Устните й се отвориха, езикът й се уви около неговия.

— Сладката ми Реа — прошепна мъжът и продължи да милва мекото й, ухаещо тяло.

Когато желанието в слабините му стана неудържимо, той я вдигна на ръце със сладостен стон и я изнесе от водата. Остави я в пясъка, още топъл от целувката на слънцето, и без да бърза, съблече дрехите си. Гръдният кош, покрит е меки, къдрави косъмчета, беше широк и мускулест, мъжествеността му щръкна гордо, без срам, за да й докаже страстта, която бе събудила у него.

Данте разстла ризата си в пясъка, после взе Реа в обятията си и силно я притисна до себе си. Кожата й поруменя под милувките му, тялото й пламна от желание. Данте коленичи върху ризата си, положи любимата си върху пясъчната възглавница и полегна до нея.

Устните му покриха нежното й лице с безброй леки целувки и не оставиха нито сантиметър нецелунат, защото той искаше да я притежава напълно и не търпеше помежду им да останат тайни. Накрая завладя устните й в изгаряща целувка. Когато устата му се отдели от нейната, Реа простена тихо под напора на чувственото удоволствие. Данте започна да милва с ръце и устни шията й, крехките рамене и бавно и постепенно слезе надолу.

Внезапно усети как ръцете й се плъзгат плахо по тялото му и потръпна от страст. Окуражи я, взе ръката й и я поведе към мястото, където пулсираше мъжеството му. Даде й възможност да усети каква власт има над него. От гърлото му се изтръгваха задавени стонове. Никога не беше изпитвал такава луда нежност и едва не загуби контрол над себе си. Устните му пиеха сладостта на гърдите й. Ръцете му умело подклаждаха огъня, който бушуваше във вените й. Реа се извиваше под него, нагаждаше се към ръцете му, целуваше го с нарастваща пламенност. Бедрата й се отвориха сякаш от само себе си и Данте стана част от нея. Когато проникна дълбоко, той усети как тя го приема с цялото си същество. Когато разкъса девствената ципа, Реа се изви като лък в ръцете му и проплака от болка. Мъжът побърза да обуздае страстта си, почака малко, целуна я, помилва я с безкрайна нежност и продължи да прониква в утробата й едва когато усети пулсиращото желание и чувственото повдигане на хълбоците.

Когато тласъците му се ускориха, Реа простена задавено. Струваше й се, че губи свяст. Бедрата й се сляха със сгорещената му плът и той я поведе към неизпитаните висини на насладата. В главата й сякаш се разпръсваха милиони звезди. Когато беше готова да повярва, че полудява, той изля семето си в очакващата го утроба и запали в тялото й безсмъртен пламък на страст и любов. Той беше първият мъж в живота й и тя щеше да го обича вечно.

 

Платната на „Морския дракон“ бяха опънати, котвата вдигната, екипажът беше заел места по вахтите. Мъжът в коша оглеждаше внимателно хоризонта за чужди платна. Пред крайбрежието на Флорида корабът бе поет от Гълфстрийм и силното течение го носеше на север. Само веднъж бяха слезли на сушата, за да натоварят провизии и прясна вода, преди да продължат пътуването си. Този път плаването щеше да бъде много дълго. Бригантината пое курс към Лондон.

Екипажът на „Морския дракон“ щеше да остане с капитана си, докато корабът хвърли котва в доковете на Темза. После всеки щеше да тръгне по свой път и да се разпореди както желае със своята част от богатството — да я внесе в банка, да я инвестира в имот или да я похарчи.

Само веднъж видяха платно на хоризонта и Макдоналд се кълнеше, че чуждият кораб е вдигнал на главната си мачта кариран шотландски флаг, но „Морският дракон“ беше много по-бърз от „Ани Джейн“ и скоро остави далече зад себе си брига на Берти Макей и неговата банда главорези.

Реа Клер стоеше до Данте на кърмата, когато мъжът в коша нададе уплашен вик:

— Платно пред нас, ляво на борд!

Лонгакрес се покатери като маймуна на вантите, мушнал далекогледа като кама в колана си. Настани се удобно, насочи стъклото към хоризонта и се опита да различи очертанията на кораба, който беше взел курс право към тях.

— Кралски кораб под английски флаг! Прилича ми на шалупа.

— Можете ли да кажете нещо по-точно, Макдоналд? — попита Данте и подаде другия далекоглед на шотландеца.

Минаха няколко минути, през които двата кораба неотстъпно се приближаваха.

— Да, наистина е кралски кораб. Прилича ми на… — Макдоналд говореше съвсем бавно. — Ами да, това е шалупата на негово Кралско величество „Порткълис“. Дава и сигнал.

Данте присви очи и се опита да разбере защо капитанът на „Порткълис“ бърза да се срещне с него. Ако беше друг кораб, той щеше да му обърне гръб и да избяга, но като познаваше сър Морган Лойд, знаеше, че не бива да прави това. Даде заповед да легнат в дрейф и да се подготвят за посрещането на сър Морган на борда.

Капитан Морган Лойд се качи на палубата на „Морския дракон“ с чувството, че прониква в неприятелски лагер. Екипажът не го изпускаше от очи нито за секунда, докато крачеше бавно и отмерено към кърмата, за да се срещне с Данте Лейтън.

— Капитане — поздрави го е обичайната си учтивост Данте, ала сивите очи измерваха с недоверие сънародника, който много скоро можеше да се окаже неприятел.

— Капитан Лейтън — отговори сър Морган и спря нерешително, не знаейки как да започне. Намираше се в твърде неловко положение за мъж, който беше свикнал да се изправя срещу врага на бойното поле и да го гледа в очите. Освен това не беше сигурен дали Данте Лейтън е приятел или враг. Следващите минути със сигурност щяха да му го покажат.

— Какво мога да направя за вас, капитане? — попита Данте и бързо слезе по стълбичката. Погледът му беше устремен в другия кораб, хвърлил котва толкова близо до неговия, че рейте почти се докосваха. Видя загрижените лица на малка група матроси в червени сюртуци на кърмата. Тревогата им за капитана беше повече от видима, ръцете им нервно играеха с мускетите.

— Мисля, че на борда си имате безценно съкровище, капитане — заговори с усмивка сър Морган.

Данте вдигна заинтересовано едната си вежда.

— Така ли смятате? — попита замислено той и се постара да прецени разстоянието между двата кораба, за в случай, че му се наложеше да насочи оръдията си към такелажа или палубите. — Трюмът е само наполовина пълен. Натоварили сме бъчви с ром. Не мисля, че това е стока, която интересува капитана на „Порткълис“.

— Интересува ме не товарът, а една личност, капитане — поясни с мрачна усмивка сър Морган и Данте го изгледа стъписано. — Говоря за лейди Реа Клер Доминик. — Думите на сър Морган отекнаха като гръм в ушите на Данте. — Освен това в джоба си имам заповед за арестуване. Обвиняват ви, че сте отвлекли дамата от Чарлзтаун — добави той и показа документа със служебен печат.

— Боя се, че сте предприели това преследване напразно, сър Морган — отговори Данте, който изобщо не се обезпокои от заповедта за арестуване.

— Може и да е така, капитане, но ако ми позволите, бих желал да поговоря с дамата и да се убедя сам. Не се съмнявам в думата ви, но заповедта си е заповед и аз трябва да я изпълня — настави спокойно той, забелязал гневния поглед на Данте. — Разбира се, мога само да предполагам, че лейди Реа Клер е на борда, но тъй като си спомням отлично срещата ни в Антигуа, при която ми бе казано, че мога да я намеря на „Морския дракон“, реших, че тя и сега пътува с вас — обясни с обичайната си разсъдливост сър Морган. Данте го погледна и разбра, че офицерът няма да напусне кърмата, преди да е осъществил намерението си.

— Разбира се, че можете да поговорите с дамата, капитан Морган — отговори с усмивка той.

Сър Морган Лойд беше забравил колко невероятно красива е лейди Реа Клер Доминик. Разбира се, първата им среща се беше състояла при твърде неблагоприятни обстоятелства, но когато сега застана срещу нея в каютата на капитана той направо загуби дар слово.

Реа носеше бялата си, обшита с дантели муселинена рокля, косата й беше вдигната на тила и блестеше като кована мед. Виолетовите й очи излъчваха любезно любопитство. Оранжевият котарак, сгушен на кълбо в скута й, презрително обръщаше гръб на кралския офицер. Като чу, че сър Морган се качва на борда, Реа изтича в кабината си и бързо смени кожената пола с по-приличен тоалет, защото държеше да се представи по-добре при втората среща със спасителя си.

Тя не беше очаквала, че той е дошъл специално за нея. Сър Морган прие предложеното му бренди и се разположи удобно, като стар приятел, за да разкаже историята си. Внимателните му очи не изпускаха нито една подробност от поведението на слушателите.

— Милейди, междувременно вие станахте много известна личност в колониите. Всеки град, всяко селище са облепени с обяви, в които се обещава богато възнаграждение за сведения относно местонахождението ви. Позволявам си да добавя, че описанието далеч не отговаря на истината. След всичко, което сте изстрадали след бруталното си отвличане от Кемъри, аз искрено се радвам да ви видя жива и здрава. Трябва да кажа, че се изненадах твърде много, когато след завръщането си в Чарлзтаун узнах за нещастните обстоятелства около пристигането ви. Сигурно сте преживели истински ужас.

— Да, капитане — отвърна тихо Реа и очите й помръкнаха при спомена за трюма на „Лондон лейди“. — Това беше кошмар, който не се забравя лесно. Какво щастие, че се срещнахме в Сейнт Джонс и знаехте къде да ме намерите. Спестили сте си дълго и неприятно разследване. Може да се предполага, че жена, търсена за убийство, ще се скрие в най-отдалеченото място — продължи открито тя, защото искаше да изясни докрай проблема с убийството на капитан Хаскел.

— Реа, недей. — Данте улови ръката й и поклати предупредително глава, за да спре необмислените й изказвания.

— Не се бойте, капитане, няма да арестувам лейди Реа Клер — успокои го сър Морган. — По-скоро би трябвало да се разтревожите за другата заповед, която се отнася до вас.

— Заповед за арестуване? — повтори объркано Реа и отмести поглед от единия мъж към другия. — Защо, за Бога?

— Отвличане, милейди.

Реа преглътна. Не беше много далеч времето, когато това отговаряше на истината.

— Аз съм тук доброволно, капитане.

— Да, аз също стигнах до това убеждение. Само че властите в Чарлзтаун са на друго мнение. Трябва да ги уведомим, че се лъжат. Вашето присъствие на борда на „Морския дракон“ само доказа онова, което вече се знаеше за съдбата ви — обясни сър Морган и хвърли ироничен поглед към Данте Лейтън.

— Хелън Джордан, нали? — Още докато произнасяше името на бившата си любовница, Данте знаеше, че за нея е бито истинска радост да съобщи на властите, че Реа се намира на кораба му и да го изобличи като похитител на невинна девица.

— Да, обаче подробните й показания дадоха само отчасти основание да се издаде заповед за арестуване. Хелън Джордан е заявила, че вие двамата бягате от родителите на лейди Реа. Тя не повярва в историята за отвличането и очевидно й доставяше истинска радост да разправя из целия град какъв негодник сте — рече с усмивка сър Морган. Той помълча малко и добави: — За съжаление изпадна в доста неловко положение, когато се появиха и друга свидетели.

— Какви свидетели? — извикаха в един глас Реа и Данте.

— Най-важни бяха свидетелските показания на една млада жена, която се казва Алис Мередит, ако добре съм запомнил името й — отговори сър Морган и проследи внимателно реакцията на младата дама.

— Алис? — прошепна невярващо Реа. А тя се страхуваше, че никога няма да намери приятелката си от „Лондон лейди“. — Видяхте ли я? Добре ли е тя? Какво е станало с нея? — Въпросите валяха един след друг.

— Алис дойде доброволно да свидетелства пред властите, макар че изпитваше смъртен страх от Даниел Люис и заплахите му. Предполагам, че в началото не са й повярвали, но тя притежаваше една много важна вещ, която придаде достоверност на историята й. — В гласа на сър Морган прозвуча очакване, но когато Реа не реагира, той се принуди да обясни: — Алис носеше един медальон.

— Моят медальон! — изплака зарадвано Реа. — А аз си мислех, че съм го загубила. Реших, че съм го изпуснала някъде в пристанището. — Едва сега й дойде на ум, че Алис се притискаше уплашено до нея и мъжете брутално я издърпаха.

— Да, а този медальон беше описан в обявите като накит, който сте носили при отвличането. Историята на Алис прозвуча много затрогващо, милейди, а и показанията й бяха потвърдени от един друг свидетел, който окончателно сне от вас обвинението в убийството на капитан Бенджамин Хаскел — продължи да разказва сър Морган. Реа го слушаше смаяно.

— Кой, за Бога, е дал тези показания? — пошепна тя. Не беше възможно Даниел Люис да е признал вината си.

— Жертвата.

— Един мъртвец е дал показания, че Реа не е убийца? — попита недоверчиво Данте Лейтън. Той отпи глътка бренди и си каза, че сър Морган май е започнал да прекалява с алкохола.

— Показанията са дадени на смъртното му легло — съобщи спокойно сър Морган. — За нещастие на един господин на име Даниел Люис капитанът не е умрял веднага. Живял е още четири или пет дни и преди да издъхне, е назовал убиеца си. Даниел Люис отрече всичко и заяви, че капитанът се е опитал да защити убийцата, защото му е била любовница. Но много малко бяха хората, които му повярваха — побърза да добави сър Морган, като видя как треперят устните на Реа. — Този Люис се ползваше с много лоша слава в Чарлзтаун и никой не се остави да бъде заблуден от лъжите му. А сега, след свидетелските показания на Алис, вече не е между живите.

Реа потръпна от ужас. Споменът за този мъж беше повече от неприятен. Данте пусна ръката й и я помилва по бузата. Сър Морган не пропусна да отбележи този интимен жест.

— Къде е сега Алис? — попита Реа и се постара да прогони сковаващите мисли за пътуването, за Даниел Люис и убийството на капитана. — Аз й обещах да откупя договора й и да й върна свободата. Искам да я заведа в Кемъри. Тя спаси живота ми, разбирате ли? Ако не беше тя, сигурно нямаше да оцелея в онзи мрачен трюм.

Сър Морган се усмихна благосклонно.

— Мисля, че Алис вече се наслаждава на престоя си в Кемъри. Агентът, изпратен в колониите със задачата да ви търси, се върна от Савана в Чарлзтаун и стигна до заключението, че ще услужи най-добре на дука, ако отведе момичето в Англия. След като изслуша историята на Алис, този човек разбра, че двете сте станали приятелки. Освен това беше сигурен, че дукът и дукесата ще пожелаят лично да й изкажат благодарността си.

Реа го гледаше, неспособна да промълви нито дума. Увереността, че Алис е осъществила мечтата си да живее в Кемъри, я правеше щастлива.

— За съжаление — продължи с внезапно помръкнало лице сър Морган — онова, което ще ви кажа сега, не е толкова радващо. Имам заповед да ви върна в Лондон — заяви той и отново се превърна в добросъвестния капитан на кралския кораб „Порткълис“.

Данте Лейтън го погледна право в очите и посланието в сивите им дълбини беше недвусмислено.

— Боя се, че трябва да ви разочаровам, сър Морган — проговори тихо той, за да успокои нервния си гост. — Реа Клер е моя съпруга — обясни той, стана, изправи се зад стола на Реа и сложи ръце на раменете й. — Венчахме се в църквата на Ню Провидънс. Макар че нямаме съгласието на родителите й, бракът е валиден.

Сър Морган не каза нито дума. Вече беше забелязал влюбените погледи, които двамата си разменяха по време на разговора, а сега с неясна болка в сърцето видя как Реа целуна дланта на Данте и я притисна до бузата си, сякаш докосването му й носеше утеха.

— Разбирам — промърмори след кратко мълчание той. — Е, тъй като имам заповед да отведа лейди Реа Клер в Англия и да задържа под стража един господин на име Данте Лейтън, капитан на „Морския дракон“ и маркиз Джакоби, не виждам причина да не ви придружа по пътя ви към дома. Тъй като вече не носите името лейди Реа Клер Доминик, смятам за нужно да пригодя заповедите си към така създалите се обстоятелства.

— Много ви благодаря, сър Морган — отговори топло Данте и стисна ръката на бившия си противник. И двамата се усмихнаха, единият любезно, другият с облекчение. — Жена ми и аз ще се радваме ако тази вечер сте наш гост. Моят стюард е отличен готвач.

— Моля ви, сър Морган — присъедини се към поканата и Реа. — За нас наистина ще бъде чест. Така и нямахме възможност да ви се отблагодарим за навременната ви намеса в Сейнт Джонс, а днес ми донесохте добри вести за приятелката ми Алис. Аз съм ви много задължена сър — завърши с лек поклон тя.

Сър Морган се усмихна.

— Благодаря ви, милейди, за мен ще бъде удоволствие — отговори ти и отпи голяма глътка бренди. Беше успял да постигне задоволително разрешение на неприятния проблем, без да става нужда да вади меча си. Огледа уютната капитанска каюта и се зарадва искрено, че ще прекара вечерта с новобрачните и скоро ще види отново скъпите на сърцето му английски брегове.

— Истинско щастие е, че се срещнахме така — отбеляза уж между другото Данте и отново напълни чашата му.

— Това не беше случайност, капитане — отговори сър Морган. — Пресметнах, че щом свършите онова, за което бяхте тръгнали, ще се отправите по нов курс. Вече седмица кръстосвам тези води с надеждата да ви зърна. Е, разбира се, получих и известна помощ — добави той и усмивката му беше почти същата като на Данте.

— О, и кой беше този усърден помощник? — осведоми се развеселено капитанът на „Морския дракон“.

— Един ден се натъкнах на Берти Макей, който се движеше в близост до брега. Връщаше се в Чарлзтаун. Очевидно смяташе, че и вие сте се запътили натам. С готовност ми разказа кога и къде е видял за последен път платната на кораба ви, особено след като споменах, че нося в джоба си заповед за арестуване.

Данте само мълчаливо вдигна чашата си.

— Простете, че проявявам любопитство, капитане, но успешен ли беше уловът ви? — попита с усмивка сър Морган.

— О, да, разбира се — засмя се Данте, притисна по-силно рамото на жена си и сведе глава към златната й коса. — Открих своето съкровище.

 

Над мачтите на „Морския дракон“ изгря пълната луна. Бушпритът на бригантината неотстъпно сочеше Англия, ухиленият червен дракон на носа поглъщаше миля след миля от добре познатите солени води.

Данте стоеше на кърмата, притискаше до себе си младата си съпруга и се взираше в звездите, които сочеха пътя му на север.

— Сигурно ще се наложи да отговаряме на много въпроси, щом пристигнем в Англия. Трябва да ти призная, че при мисълта как ще се изправя срещу дук Кемъри не се чувствам много приятно в кожата си. Готов съм да се опълча срещу всеки мъж, но никога не ми се е случвало да застана лице в лице със своя тъст. И да трябва да му обяснявам защо не е бил поканен на сватбата.

— Баща ми е чудесен, Данте. Той ще разбере — успокои го Реа, която не изпитваше ни най-малко съмнение по този въпрос. Въздишката й издаваше копнеж. Толкова й се искаше да види семейството си. Усещаше болезнено липсата им, а сега искаше и Данте да се запознае с тях и да сподели радостта й.

— Бащите не проявяват особено разбиране, когато става въпрос за дъщерите им. А тъй като сега си моя, вече знам колко голяма е загубата му. Ти си истинско съкровище, любов моя, и може би баща ти няма да ме хареса — обясни тихо Данте и тайно се закле, че никой, нито дори семейството й, няма да му вземе Реа. Когато разговаряха за близките й, той усещаше ревност, защото взаимната обич на членовете на семейство Доминик беше дълбока и трайна — нещо, което той никога не беше имал. Той беше последният от рода си, но сега и Реа принадлежеше към него. Ала собственото й семейство все още заемаше голяма част от живота й, то познаваше и обичаше онази Реа, която той никога не беше виждал.

— Нали сме заедно, любими — промълви едва чуто Реа. — Единствено това има значение. — Думите й прозвучаха като повторение на брачната клетва.

Данте я целуна по челото и потърка бузата си в един златен кичур.

— Ти знаеш твърде малко неща за мен, Реа. Боя се, че един ден ще започна да ти вдъхвам страх и ще загубя любовта, която ми дари толкова самоотвержено. Тогава в Сейнт Джонс, когато можеше да ме напуснеш, едва не умрях. Ако се беше доверила на сър Морган, можеше да си възвърнеш свободата, но ти остана на борда и бдя до леглото на малкото момче, което имаше нужда от теб. В този ден осъзнах, че те обичам, но изпитах страх от това чувство. Защото разбрах, че за мен си по-важна от живота ми, мое малко райско цвете — пошепна мъжът и устните им се сляха в дълга, упоителна целувка.

— Не се бой, че ще ме загубиш, Данте. Каквото и да ни предстои в Англия, аз ще остана с теб. Аз съм твоя жена и няма да позволя никой да ни раздели — обеща унесено Реа.

Данте Лейтън затвори очи. Имаше чувството, че си е у дома, и макар че още не бяха видели английския бряг, той знаеше, че с Реа до себе си ще посрещне смело всички превратности на съдбата, каквото и да им беше подготвила тя в Мердрако.

Хюстън Кърби седеше в сянката на стълбичката към кърмата и се усмихваше доволно. Когато нещо скочи в скута му, се стресна и тихо изруга, но бързо се успокои. Беше само корабният котарак, който си беше извоювал правото да се вре навсякъде. Ямайка се намести удобно в скута на стюарда и замърка доволно.

— Да, Ямайка, нощта наистина е хубава — промълви Хюстън Кърби и вдиша поглед към издутите платна на „Морския дракон“. Усмивката му стана още по-широка, когато погледът му продължи по-нататък, към кораба на Негово кралско величество „Порткълис“, който ги ескортираше като почетна свита и бдеше да достигнат без произшествия до родното пристанище.

Далече зад хоризонта — там, където звездите се сливаха с морето, — беше Мердрако. Погледът на дребния стюард се върна отново към двете фигури, които стояха прегърнати на кърмата.

— Това беше предопределение, Ямайка, да го знаеш. Капитанът и неговата лейди — прошепна доволно Кърби. В отговор котаракът замърка по-високо. — Знаех си аз, че един ден ще деля една койка с теб, знаех си. Ти, стари скитнико — промърмори с обич той и помилва меката козина. Нощта беше наистина прекрасна.