Лори Макбейн
Ветровете на съдбата (2)

Втора глава

Нещо се носи по вятъра

Шекспир

Англия, лятото на 1769 година

Великолепният господарски дом на Кемъри беше построен на висок хълм, от който се откриваше широка панорама към заобикалящата го английска природа. Къщата беше от медноцветен камък, изсечен в близката каменоломна, и стените й блестяха, сякаш осветени отвътре. В началото на седемнадесетия век основният камък на Кемъри бил положен върху руините на средновековен дом, построен още в началото на четиринадесетото столетие. Разкошната средна постройка беше обградена от изток и от запад с крила, пазени от високи кули на местата, където се сливаха в главната сграда. Високи, широки прозорци на двата етажа отваряха къщата към слънчевата светлина. До парадния вход се стигаше по широка алея, обградена от великолепни кестени и грижливо засадени горички от бук, бреза и ясен. През есента Кемъри блестеше с великолепни цветове, но сега беше ранна пролет и паркът, който се спускаше по мекия склон към обкръженото с гори езерце, беше изпъстрен с камбанки. По-далече се виждаше средновековен параклис, обкръжен от прастари кедри. Диви ириси и нарциси цъфтяха в храстите и цветовете им бяха опръскани с дъждовни капки от внезапната пролетна буря, която бе нарушила пасторалната тишина на долината.

Тази долина беше мирна, Кемъри и присъединените към него имения на семейство Доминик се бяха задържали там повече от шестстотин години. Историята им обаче не беше нито мирна, нито спокойна. Първият Доминик стъпил на английска земя единадесети век. Пристигнал от Нормандия с Уилям Бастарда и завоевателната му армия. Като възнаграждение за вярната си служба Роджър Доминик де Камаре, рицар с безупречно име, получил от дук Уилям, който скоро бил коронясан за английски крал, земите на един от победените англосаксонски лордове.

През следващите столетия богатствата на семейство Доминик се увеличавали, нараствало и уважението, с което се ползвали сред хората. Франсис Доминик, деветият граф Карилстоун, бил обявен за дук за заслуги към краля си Хенри Пети по време на стогодишната война. Ала когато избухнала Войната на розите, когато големите родове Йорк и Ланкастър подели люта битка за трона на Англия, късметът изменил на семейство Доминик, оказало се между двете неприятелски партии. Все пак те успели да се отърват невредими и този път и Кемъри отново разцъфтяло, особено след като под владичеството на дома Тюдор в страната се възцарил мир. Истинския си блясък имението достигнало при кралица Елизабет I. Но както винаги, след светлината паднал мрак и когато Гражданската война напоила с кръв полята на Англия, петият дук Кемъри, който се сражавал на страната на своя крал Чарлз I срещу хората на Оливър Кромуел, попаднал в плен. Домът на предните му и всичките му имения били конфискувани от Стриганите глави, дукът платил за стореното с главата си, а дукеса Кемъри и малкият й син избягали в Холандия с останалите верни на краля семейства. Много скоро крал Чарлз бил обезглавен публично на Уайтхол Плейс, а наследникът му Чарлз II бил изпратен в изгнание след неуспял опит за бунт срещу протектората и лорд протектора Оливър Кромуел. Роялистите, много, от които се считали за късметлии, че са се отървали живи, прекарали дългите години на изгнание, тъгувайки за своите мъртви, за отнетото си богатство и унищоженото наследство.

До идването на Реставрацията, когато парламентът възстановя монархията и Чарлз II се завърнал триумфално в страната си, младият дук Кемъри станал възрастен мъж. Той се завърнал в родината със своя крал и с богата френска съпруга, която отново напълнила ковчежетата на фамилията. Първата му работа била да си поиска обратно Кемъри.

Оттогава беше минал повече от век. Сто години мирен труд, сред радостите и мъките на всекидневния живот, бяха омекотили каменните стени на Кемъри. Къщата беше пълна с щастие и смях. В стаите й не отекваше ехото на миналите трагедии, най-малкото в този весел пролетен ден на 1769 година.

— Иха-а-а-а! — Ужасяващ вик наруши тишината на потъналата в съзерцание розова градина, където жълти и златни цветове разпръскваха ухание в топлия следобеден въздух и пчелите пиеха нектар от лилиите, които обграждаха каменната пътека.

Двойката, която разговаряше толкова сериозно край езерцето с лилиите, буквално онемя от този смразяващ кръвта вик. Само миг преди това двамата млади бяха обгърнати от идилията на любовта. Мекият копринен шарф, увит около шапката на момичето, обгръщаше като в рамка безупречния му профил. Младият мъж не можеше да откъсне очи от единствения златен кичур, паднал на снежнобялото рамо. Роклята от светлосиня дамаска беше обшита с дантели от Шантии и падаше на меки вълни над богато избродираната фуста. Зашеметяващата красота на младата дама се подчертаваше още повече от пълната с цветя кошница, която тя носеше. Изисканият джентълмен също подхождаше чудесно на картината. Той носеше отлично ушит сюртук от най-фино платно с цвят на канела, обточен със златен ширит. Жилетката и панталонът бяха обшити със златни конци.

Ала лицето под грижливо напудрената перука изразяваше неподправен ужас. Погледът му беше втренчен в живия плет от люляк, който продължаваше да се люлее.

— Велики Боже! Какво беше това, по дяволите? — опита стъписано той, когато едно дебело пони, цялото на петна, прескочи живия плет и остави след себе си бъркотия от счупени клони. На гърба на понито се видя за миг момче, вкопчило се в гривата.

— Какво, по дяв… Внимавайте! Искам да кажа… — започна отново джентълменът и замлъкна, защото в този миг масивното високопланинско пони го блъсна с все сила и го запокити настрана. В следващия миг кончето и ездачът бяха вече далеч, но вятърът ясно донесе смеха на малкия дявол.

Уесли Лотън, граф Рендейл, се изправи с усилие на крака и се запрепъва към брега на езерцето. От изискания му сюртук се стичаше ледена вода, една упорита водна лилия се беше увила около обутия му в копринен чорап прасец. Отначало лицето му изразяваше такова смайване, че неволно предизвикваше смях, но само след миг се разкриви от гняв, особено след като придружителката му не можа да се сдържи и също се разсмя.

Лейди Реа Клер Доминик стоеше на сигурно разстояние от водата и се тресеше от смях. Знаеше, че неудържимият й кикот е смъртна обида за изискания джентълмен, но не смееше да му предложи помощта си, защото така щеше да го обиди още повече. Бедният Уесли е извън себе си от гняв, каза си Реа и прехапа устни, за да потисне веселостта си.

— Реа Клер, как можете да се смеете! Само да пипна този малък дявол, непременно ще му извия врата! — изруга тежко обиденият граф и предпазливо излезе от езерцето. Щом стъпи на твърда земя, задърпа сърдито лилията от крака си. — Ще ме извините, но това е непростима дързост. Младежът заслужава един добър пердах — изръмжа той и прибави през стиснати зъби: — Ще ви бъда много признателен, ако най-после престанете да ми се надсмивате, Реа Клер.

— О, Уесли — изпъшка Реа, която напразно се опитваше да задуши смеха си, — изглеждате толкова смешен, особено когато разтърсвате крак като измокрен от дъжда заек. Простете ми, но проста мога да се удържа.

— Не намирам, че това е смешно…

— Лорд Робин! Лорд Робин, върнете се веднага! Веднага, казах! Този път ще се разправя с вас веднъж завинаги, лорд Робин! — изрева разярено главният градинар, който изскочи от дупката в плета с вдигнат юмрук. Но в следващия миг спря и огледа смаяно опустошената си градина. Очите му се разшириха още повече, когато забеляза жалката фигура на граф Рендейл, мокра и омазана с тиня. — Бог да ни е на помощ — промърмори той и свали шапка. После погледът му се насочи към младата красавица, застанала до кипящия от гняв джентълмен, и белокосата му глава се сведе, за да прикрие избликналия на устните му смях. — Простете, лейди Реа, но ви моля да ми каже те в каква посока изчезна младият лорд Робин.

Реа Клер посочи една тясна леха, изцяло стъпкана от конските копита.

— Много съжалявам, Саундърс, но мисля, че е очевидно.

Саундърс кимна и на лицето му се изписа искрена мъка.

— Да, милейди, предположих, че е отпрашил към любимите ми шибои, а те са и любимите цветя на Нейно благородие. О, Божичко, днес май ще падат глави — предрече мрачно той и се приготви да си върви. — Не знам какво ни чака. Знам само, че Негова светлост ще побеснее, а Нейна светлост непременно ще вземе страната на младия лорд Робин. Господ да ни е на помощ — повтори тихо той и последва пътеката на разрушението като куче, подушило следа.

— Този господин е твърде дързък — отбеляза сухо граф Рендейл. — Аз не бих търпял да се говори в мое присъствие за дука и дукесата по такъв непочтителен начин. Този мъж трябва да знае къде му е мястото — продължи хапливо той и огледа с тъжен поглед мокрия си панталон.

Лейди Реа Клер Доминик вдигна едната от съвършено извитите си вежди и много заприлича на властния си баща.

— Кемъри е негов дом, Уесли — обясни хладно тя. Той е бил градинар тук много преди да съм се родила. Баща му е бил главен градинар на Кемъри, дядо му също, и предполагам, че Саундърс знае за семейството ми повече, отколкото аз ще узная през целия си живот. Освен това той е прекрасен човек — и верен добави още по-студено тя. — Сигурна съм, че е готов по всяко време да жертва живота си за майка ми, затова няма да търпя нито една обидна дума по негов адрес.

— Не е редно да се общува толкова отблизо с персонала — отговори мрачно Уесли и изстиска мократа си вратовръзка. — Твърде често съм имал случай да отбележа, че сте твърде снизходителна към тях, да не говорим за невъзпитания ви брат. Ако Робин беше бой брат, щях да…

— Но той не е ваш брат, Уесли — прекъсна го с нарастващо нетърпение Реа Клер. — И благодаря на бога за това, защото се осмелявам да твърдя, че много скоро ще го задушите с пълната си липса на чувство за хумор.

— Само защото не намирам нищо смешно в това, че паднах в блатото, ме обвинявате в липса на чувство за хумор! Толкова ли сте нечувствителна, скъпа моя! Но се осмелявам да кажа, че вие ще направите добре, ако развиете малко повече усета си за приличие — посъветва я с обвинително лице графът, които не забелязваше искрите в очите и, защото беше зает да изстисква водата от ръкавите си.

— Разбира се, сър — съгласи се с подигравателно изражение младата дама. — В такъв случай ми позволете да ви посъветвам да се преоблечете, защото не аз съм тази, която е застанала тук като окъпан пудел.

При тази саркастична забележка устните на лорд Рендейл потръпнаха.

— За което трябва да благодаря на брат ви — прибави с нарастваща възбуда той, съсредоточил целия си гняв върху лудата глава на лорд Робин, — откъде, по дяволите, се е взело това ужасно животно? Едно от онези проклети шотландски понита, ако не се лъжа? Варварска страна, и хората в нея са варвари — заключи презрително той.

— Това ужасно животно — започна лейди Реа Клер и се усмихна, зарадвана от онова, което щеше да последва — случайно е подарък от вуйчо ми Ричард. Нали го помните? Той живее в Шотландия, в семейното имение на прадядо ми по майчина линия, който… — Тя спря за миг, за да подсили драматичния ефект. — … случайно е паднал в битката при Кулодън, където се е сражавал на страната на Добрия принц Чарли. Ние сме отчасти шотландци, нима забравихте това? — попита сладко тя и очите й заблестяха дяволито.

— О! — простена лорд Рендейл и се изчерви засрамено, защото осъзна непростимата си грешка. — Реа Клер, простете ми, моля ви! Не биваше да казвам това, аз… наистина не беше прилично. Но бях забравил напълно вуйчо ви, маркиза, както и факта, че живее в Шотландия. Макар че не мога да проумея как е могъл да се заточи доброволно в това забравено от Бога място. Там е толкова пусто… — Графът замлъкна и лицето му стана още по-червено. — Господи, проклетият ми език. Най-добре е да го отрежа.

— Да, Уесли, и ви съветвам да го сторите, преди да сте изкопали окончателно гроба си — отговори със снизходителна усмивка Реа Клер. Тя никога не се сърдеше дълго, а пък и Уесли беше просто един безобиден, макар и понякога прекаляващ със снобизма си приятел.

— Да, да, права сте — промърмори графът. Удавеното му в ледената вода настроение се повдигна, защото под широкия шарф на шапката проблесна усмивка и той разбра, че му е простено. — Нито дума повече за тази нещастна случайност. Ще спестя неприятностите на лорд Робин и… — В гласа му прозвуча великодушие. — … ще простя и на вас, че ми се подиграхте.

— Много мило от ваша страна, Уесли — отговори Реа Клер и с мъка потисна напиращия в гърлото й смях. Посочи към къщата, но не го придружи, а остана загледана след него, за да се насмее на воля. Наистина беше смешен с тези постоянно смъкващи копринени чорапи и нервните му опити да ги задържи по местата им.

— Вече можеш да излезеш, добри ми приятелю — извика тихо тя, обърната към храстите.

Клоните потрепериха, разтвориха се и разкриха къдрава черна глава и овално лице с огромни виолетови очи, обкръжени от гъсти черни мигли. Дяволитостта в косо разположените очи изобличаваше в лъжа меко извитата уста, която караше нищо неподозиращите гости да го щипят по розовите бузи. Реа Клер обаче не се оставяше да бъде заблудена толкова лесно. Много отдавна беше опознала всички номера на братчето си.

Лорд Робин Доминик, много горд с десетте си години, изостави всяка предпазливост и изскочи от скривалището си. По сините му кадифени панталони бяха полепнали листа, ризата му беше изпъстрена с подозрителни червени петна. Малинов сок, каза си Реа Клер и отново избухна в смях.

— Както виждам, днес си извършил и други бели — установи делово тя и го огледа от глава до пети. — Какво стана със Саундърс и Шопитий? — попита загрижено тя и се опита да остърже мръсотията от лицето му. — Той се закле да ти откъсне главата.

— Шопитий огладня — обясни с въздишка Робин — и отказа да върви по-нататък, така че Саундърс ни залови в градината с подправките. — Като си припомни съдбата на лорд Рендейл, малкият избухна в луд смях. — Господи, как само изглеждаше бедният граф, докато се тътреше към къщата с увисналите си копринени чорапи! Питам се само какво ще каже татко, като го види да влиза в залата мокър до кости — изхихика той. — Обзалагам се, че Мейсън ще примре от ужас при вида му. Много е вероятно да го принуди да мине през входа за слугите — продължи размишленията си той и отново се разсмя.

Реа Клер също се усмихна при мисълта за Мейсън, достопочтения иконом, който спазваше строго всички правила на етикета. Робин беше прав. Мейсън със сигурност щеше да се ужаси от вида на графа и от локвите, които мокрите му дрехи щяха да оставят по безупречно полирания под на залата.

— Ако бях на твое място, щях да се замисля за собствената си съдба, Робин. Татко няма да ти прости толкова лесно — предупреди го настойчиво тя, защото знаеше колко опасен е дукът в гнева си. — Очакват те неприятни мигове.

Робин вдигна невъзмутимо тесните си рамене.

— Не, татко няма да ми се кара. Той изобщо не обича графа. Само преди два дни го чух да казва, че трябва да го наричат граф Глупаков, а не граф Рендейл. Освен това каза, че е… — Робин смръщи чело и се опита да си припомни точната дума. — … надут сноб!

— Робин! — укори го смутено Реа Клер. — Как се осмеляваш да повтаряш такива думи — скара му се сериозно тя, но и двамата знаеха, че казаното е истина, и неволно се усмихнаха. — Ти си едно непослушно хлапе — прошепна с обич тя и помилва непокорните му къдрици. — Не знам защо непрекъснато ти позволявам дързости. Всеки ден правиш по някоя беля и съм сигурна, че някой ден ще си счупиш главата, да не говорим как ще те натупа татко…

— Нали няма да се омъжиш за графа, Реа? — попита плахо Робин. — Мисля, че никой не го харесва истински. Сигурен съм, че татко не може да го понася.

— Стига вече, Робин — отвърна сериозно Реа. — Още не съм решила нищо. Освен това, какво ме е грижа, че другите не го обичат? Аз вземам свои собствени решения и случайно съм на мнение, че бедният граф има нужда от добри приятели. Струва ми се, че е доста самотен. — Реа се опитваше да се защити срещу собствените си съмнения, които все по-често я навестяваха след полученото предложение за женитба. — Нямам нищо против Уесли. Той е истински джентълмен и е много по-мил от застаряващите контета, които ми бяха представени в Лондон. Бих могла да попадна и на някой много по-лош.

— Или на много по-добър. Но не каза нищо за любов, Реа, а нима тя не е най-важната? — попита Франсис Доминик, най-големият син и наследник на дук Кемъри, и се измъкна от дупката в живия плет. — Господи, каква бъркотия! Саундърс не спира да ругае, да не говорим за стария Мейсън, който е луд от гняв! Това е истински бунт! Смятам, че лорд Рендейл никога няма да преодолее днешния си срам, макар да съм на мнение, че му се отрази доста добре да го смъкнат за малко от пиедестала, на който се беше настанил. Намирам, че твоят граф е прекалено сериозен, Реа. — Оценката на Франсис за обожателя на сестра му беше плод на обстойно обмисляне.

— Той не е мой граф — отвърна гневно Реа. Тя беше с цяла година по-голяма от брат си Франсис, но шестнадесетгодишният момък я надвишаваше най-малко с тридесет сантиметра.

— Но много му се иска — ухили се Франсис и огледа толкова мирната допреди малко градина.

— Какво стана у дома, Франсис? — попита Робин, не можейки да обуздава повече любопитството си.

Сиво-сините очи на младия маркиз се насочиха с разбиране към малкия му брат.

— Доколкото чух, татко има намерение да отреже най-тънката и гъвкава пръчка, за да те наложи с нея. Графът му съобщи всички подробности около падането си в езерцето.

— Значи все пак ме е издал! — изкрещя Робин. — А пък обеща да не казва нищо, проклет клюкар! Знаех си защо още от самото начало не мога да го понасям — прибави нахално той и гневно затропа с крак.

Франсис се ухили.

— И какво, според теб, трябваше да каже на татко, след като го срещна в салона? Графът приличаше на бягащ крадец, както се опитваше да се промъкне нагоре по стълбата. За съжаление Мейсън го хвана на местопрестъплението. Вероятно някой от слугите му е пошепнал нещо. Двамата с татко бяхме в библиотеката и тъкмо се готвехме да отидем в салона, когато пред очите ни се разкри смайваща гледка. — Франсис не можа да се сдържи и избухна в смях. — Графът се опитваше да се отърве от загрижения Мейсън, който го беше сграбчил за ръкава и не го пускаше. Уесли правеше отчаяни опити да го успокои и да се освободи. Изразът на лицето му беше невероятен. Мисля, че би предпочел да се срещне с дявола, но не и с татко.

— Бедничкият — прошепна Реа, която изпитваше съчувствие към графа.

— Питам се дали това означава, че пикникът няма да се състои — промърмори потиснато Робин и с копнеж си представи дългите маси на моравата, които се огъваха под тежестта на любимите му ястия, да не говорим за прекрасните десерти. Ами игрите, които беше запланувал заедно с братовчедите си? Тази мисъл беше още по-ужасна.

Франсис развеселено проследи как брат му се опита да опъне ризата и панталоните си, за да изглежда малко по-прилично. Бедното момче заслужаваше съчувствие, затова той реши да го успокои — поне за пикника.

— Няма за какво да се тревожиш. Ако леля Мери пристигне утре, както обеща, пикникът със сигурност ще се състои. Нали знаеш, че двете с мама много обичат забавленията на открито — заговори с усмивка той. — Но сега трябва да се явиш при татко в работната му стая — добави сериозно той и потупа брат си по рамото. Не му беше убягнало как посърна малкият при напомнянето за предстоящия разговор с дука. — Не е толкова лошо, повярвай ми, Робин. Татко наистина не обича много графа, но както добре знаеш, той не търпи в къщата си прояви на неуважение, особено към гостите ни. Затова се опитай да измислиш някакво правдоподобно обяснение.

Реа Клер наблюдаваше с обич братята си. Двамата бяха толкова различни и то не само защото единият беше рус, а другият тъмнокос. Робин беше истински малък дявол и Реа Клер често чуваше баща си да казва, че се е метнал изцяло на майка си. За разлика от него, Франсис беше овладян и спокоен и винаги обмисляше онова, което вършеше; той беше истински син на дука, или поне така твърдеше често дукесата и разтърсваше черните си къдрици.

— Нямам какво повече да кажа за случилото се днес — заключи с усмивка тя, хвана под ръка братята си и ги поведе към къщата. — Много се надявам, че няма да ме повикаш да свидетелствам в твоя полза, Робин, защото ще трябва да се закълна, че те видях да се обръщаш и да избухваш в смях, когато бедният Рендейл падна в езерцето.

— Ако искаш да знаеш, аз се смях много по-малко от теб, Реа — напомни й Робин и когато вдигна очи към нея, видя на лицето й усмивка. Този път и тримата се разсмяха неудържимо.

Сабрина, дукеса Кемъри, застанала до прозореца в личните си покои, които заемаха голяма част от южното крило, наблюдаваше трите си големи деца, които вървяха към къщата, и се питаше какво ли толкова ги е развеселило. Тъмната глава на Робин изпъкваше между златните къдрици на брата и сестрата. Робин си оставаше нейното бебе, макар че преди две години бе дала живот на близначета. Сабрина беше много изненадана, когато след осем безплодни години внезапно забременя, но още повече се изненада, когато роди две бебета. Раждането беше трудно и когато й казаха, че не може да има повече деца, тя усети нещо като облекчение. Твърде много жени умираха при раждане, а тя искаше на всяка цена да види как децата й порастват и да споделя с тях радостите и страданията на живота.

Сабрина Кемъри погледна най-голямото си дете. Реа Клер, и за кой ли път се запита дали дъщеря й наистина е навършила седемнадесет години. Каква ми е красавица, каза си дукесата, изпълнена с гордост от първородното си дете. Понякога младата хубавица проявяваше упорство и капризничеше, но този порок се омекотяваше от невероятната й доброта и способност да съчувства на чуждите болки, качества, които понякога изпълваха сърцето на дукесата с тревога. Реа беше склонна да се ръководи единствено от сърцето си и да забравя разума. Колко пъти, каза си с въздишка дукесата, дъщеря ми е носила в къщи ранена птичка или улична котка, за да ги настани в дома си и да се грижи за тях. Дали чувствата й към граф Рендейл се различаваха от милосърдието й към бездомните котки и кучета? — продължи да размишлява Сабрина. Хранеше силното подозрение, че младият джентълмен събужда в нежното сърце на дъщеря й само съчувствие.

Херцогинята се усмихна, учудена от собствените си мисли. А сякаш беше вчера, когато тя самата дойде в Кемъри като млада булка. Не беше много по-възрастна от Реа Клер, когато видя за първи път голямата къща. Все още помнеше паниката, която я бе обзела при вида й. Каретата, която я отнесе далеч от собствения й дом и привичната обстановка, бе пристигнала твърде бързо пред господарската къща, която тогава й се стори твърде негостоприемна. Но все едно с неохота или не, тя бе станала дукеса и господарка на Кемъри.

Ако в онзи миг на несигурност и страх знаеше какво точно я очаква зад тези медноцветни стени, тя сигурно щеше да скочи от каретата и да избяга. Нищо в предишния й живот не я беше подготвило за отговорностите, които трябваше да носи една дукеса Кемъри. Не беше подготвена и за армията прислужници, които я поздравиха с добре дошла — с голяма доза недоверие, както помнеше и до днес. Разбира се, тогава тя не ги познаваше, не я познаваха и те. И можеше да разбере съмненията им спрямо тази нова господарка, която изглеждаше по-скоро като малко момиченце, което още си играе с кукли.

Когато погледът й обходи дългата редица нелюбезни лица, Сабрина затаи дъх и треперещото й сърце се изпълни със страх и ужас. Припомни си как й представиха внушаващия страхопочитание иконом, припомни си и облекчението, което изпита, когато погледна в мекото му лице, което се различаваше твърде много от гневната физиономия на главната камериерка, която признаваше една-единствена господарка, а именно дукесата — вдовица. За съжаление бившата камериерка подцени младата си господарка, каза си с доволна усмивка Сабрина. Без да се бави, тя бе изхвърлила старата досадница заедно с писмо до дукесата — вдовица, в което пишеше, че новата господарка няма нужда от услугите на камериерката. Това беше недвусмислено предупреждение към всички недоволници и от този ден нататък те живееха в постоянен страх, защото бяха проумели, че новата господарка не е онова сплашено малко момиче, за което я бяха сметнали. Сабрина вече можеше да разчита на лоялността на персонала, а много скоро и на искрената им обич. Никой не пророни и сълза за уволнената камериерка, защото всички я мразеха. Истеричната и капризна служителка съобщаваше на господарката си за всяка най-дребна простъпка, за всяка непредпазлива дума и държеше другите в постоянно напрежение. След като отровната змия се махна от къщата, прислужниците отново започнаха да посвещават вниманието си на работата, за която ги бяха назначили и която по времето на старата дукеса беше изцяло занемарена.

Дукесата помнеше добре колко много усилия й струваше да върне блясъка на старата къща. Като се започне с неуморимия Мейсън, които педантично следеше всяка сребърна лъжичка да е излъскана до блясък и всяка бутилка вино да е избърсана от праха, и се стигне до новата икономка, която лично проверяваше дали всяко легло е проветрено и застлано с чисти, парфюмирани чаршафи, и до готвачката, която изхвърли всичко от кухнята и изчисти всяко ъгълче и която караше кухненските слугинчета да работят, докато паднат от изтощение. Не биваше да забравя и втория иконом, помощничката на икономката и всички слуги, слугини, ратаи, майстори, секретари, както и главния градинар с многобройните му помощници — всички заедно трябваше да се трудят усилено, за да създадат хармоничната атмосфера, която сега цареше в Кемъри. Те превърнаха голямата къща в онова, което беше днес, а тя наистина беше голяма къща.

Имаше две крила с покоите на дука и дукесата, семейни помещения и отделно крило за гости — най-разнообразни жилищни помещения, трапезарии, салони, спални, гардеробни и кабинети, постоянно нарастващата библиотека и голямата бална зала, музикалната стая и дългата галерия. За кухнята, помещенията за прислугата и безброй други стаи се минаваше през задни стълби, които бяха толкова много, че никой не ги познаваше всичките. В постройките наоколо се намираха оборите, оранжериите за цветя и зеленчуци, които се поддържаха така добре, както и откритите градини, розариумът, лехите с подправките и обширният парк.

Дукесата с усмивка си припомни, че вече почти двадесет години е господарка на Кемъри, че под благословения му покрив е родила децата си и много пъти е гледала как лятото преминава в есен и медноцветните стени заблестяват в злато. Това беше домът й, истинският й дом, и тя го беше обикнала не по-малко от мъжа си Люсиен, който беше роден и отрасъл в Кемъри и през целия си живот беше слушал как трябва да се гордее със семейното имение.

Докато беше дете, неуморната му и властна баба, дукесата — вдовица, беше успяла да посади в душата му всички свои мечти и надежди, освен това беше съумяла да отложи смъртта си, докато Кемъри бъде осигурен с мъжки наследник. Сабрина знаеше колко разочарована остана дукесата — вдовица, когато първото й правнуче се оказа момиче. Все пак старата дама се научи да обича Реа Клер, а когато година по-късно на бял свят дойде и Франсис, щастието й беше пълно. Тогава тя подари на съпругата на внука си най-любимия си накит — огърлица, украсена с перли и рубини, сватбен подарък от кралица Елизабет I на млада булка от семейство Доминик. Люсиен вече можеше да бъде сигурен във вечната привързаност на баба си и знаеше, че когато няколко години по-късно тя почина, от живота си отиде една истинска щастлива и доволна стара лейди, която се бе наслаждавала на живота до последния си дъх и бе преживяла осъществяването на всичките си мечти в любимия си дом, сред обичта и привързаността на семейството. Дукесата вдовица беше истински тиран, каза си с усмивка Сабрина, но въпреки всичките й интриги тя бе обичала старата жена, която в действителност не беше нито зла, нито подла, само упорита като магаре и решена на всяка цена да наложи волята си. Също като внука си. Дукесата знаеше колко много мрази Люсиен това сравнение, защото той постоянно се караше с баба си и бе удостоен с милостта й едва когато създаде син и наследник, за да…

— За какво мечтаеш, скъпа? — попита тихо дукът и Сабрина се стресна. Мъжът й винаги се промъкваше толкова безшумно. Той притисна устните си в тила й и топлият му дъх погъделичка чувствителното място под вдигнатите на кок къдрици. — Странно е как никога не се насищам на аромата ти — продължи все така тихо той и вдъхна дълбоко сладкото ухание на кожата й.

— Люсиен — пошепна Сабрина. Докосването му я вълнуваше както в първия ден. — Наистина е странно, че не се насищам на милувките ти — продължи дяволито тя. Двамата се дразнеха така от години.

Дукът обгърна с ръка талията на жена си и я притисна до себе си.

— Никак не е странно, скъпа, защото единствената задача на живота ми е да ти доставям радост и съм възнаграден стократно от твоята вечна любов и привързаност — отговори той и я целуна с цялата си нежност. — Както и ти имаш моята — завинаги. Освен това много добре знаеш, че ние от семейство Доминик сме страшно упорити.

Сабрина вдигна поглед към него и цялата й любов просветна в дълбините на виолетовите й очи, които го държаха в плен от мига, в който я бе видял за първи път. Дукесата вдигна ръка и украсените й с рубини и сапфири пръсти помилваха белега, който прорязваше лявата му буза чак до устата.

— Ти си моето сърце, моята любов — отговори просто тя.

Люсиен сложи мека целувка върху дланта й. После придърпа ръката й под своята.

— Е, за какво мечтаеше? Вероятно за мен и желанието ти се изпълни.

Сабрина се усмихна снизходително.

— Вие, мъжете от семейство Доминик, сте много суетни, но ти имаш право, поне отчасти. Мислех за това колко е странно, че Реа е вече седемнадесетгодишна. Наблюдавах я да върви към къщата с Франсис и Робин и изпитах гордост от децата ни.

— Какво ли замислят пак? — попита дукът и погледна от прозореца. Но градината беше пуста.

Дукесата вдигна обвинително едната си вежда. Тонът и изборът на думите не й се поправиха.

— По гласа ти разбирам, че храниш някакви подозрения, скъпи, но не си прав — отвърна уверено тя. — Дано те успокоя, като ти кажа, че се смееха. Какво друго биха могли да правят в този топъл следобед, освен да се забавляват? — попита невинно тя и се разположи удобно върху любимия си диван, тапициран с розова коприна и поставен близо до камината. Утринният огън отдавна беше угаснал, а бродерията й лежеше забравена на килима.

— Смееха се, значи! Точно това ми създава грижи. Предполагам, че Робин се е смял много повече от другите — отбеляза дукът и искрите в златистокафявите му очи не предвещаваха нищо добро за малкия му син.

— И какво лошо има в това? — попита с усмивка Сабрина. — Защо точно Робин събужда неодобрението ти?

— Синът ти заслужава солидна порция пердах.

— Защо, за Бога? — попита несигурно дукесата, която знаеше много добре на какво е способен любимецът й.

— Защото е подтикнал Рендейл да направи принудителна баня в езерцето — съобщи мрачно дукът и седна до нея. — Онова проклето пони е блъснало графа и той се е намокрил до кости — продължи той и търпеливо изчака смехът й да затихне. — Мога да си представя, че и трите ти деца са се забавлявали от сърце от случилото се. Предполагам обаче, че Робин много скоро ще престане да се смее, защото дадох нареждане да го отведат в кабинета ми.

— Не бъди твърде строг с бедното момче, Люсиен — пошепна тихо Сабрина и погледна умолително съпруга си. Синът й заслужаваше поне малко милост. Стройните й пръсти помилваха успокоително ръката му.

— Кога съм ти отказвал нещо, Рина? — попита със снизходителна усмивка дукът и очите му се спряха върху полуотворената й уста.

— О, много често — усмихна се дяволито тя. — Понякога се държиш като истински тиран. Само да знаеш колко пъти съм изпитвала отчаяние, че не мога да ти изтръгна поне една усмивка.

— Лъжкиня — промълви дукът и се усмихна предизвикателно. — Побиват ме тръпки при мисълта какво ли щеше да стане с мен, ако онази нощ не се беше втурнала като вихър в стаята ми — продължи меко той и отмахна от лицето й един непокорен кичур. После притисна устни в косата й, благодарен, че жена му упорито отказваше да се подчинява на модата и никога не скриваше великолепната си гарвановочерна коса под дебел пласт бяла пудра. — Помниш ли онази нощ, сладката ми?

— Дали я помня? — прошепна дукесата със същата хлапашка усмивка, която озаряваше и лицето на сина й Робин. — Как бих могла да я забравя? Та ти едва не ме уби!

— Ох, слава Богу, че не го направих. Дължа ти вечна благодарност, любов моя. Макар че, като си помисля сега — продължи с иронична усмивка той, — ти ме въртеше на малкото си пръстче. А сега си седиш тук и най-нахално се подиграваш на фехтоваческите ми умения. Не си справедлива, любов моя, никак не си справедлива.

Сабрина се усмихна предизвикателно и дукът се възхити от нежната трапчинка на бузата й също както тогава, когато я бе видял за първи път. Днес жена му беше много по-красива, ако това изобщо беше възможно, отколкото когато я бе направил своя съпруга. В лицето на Сабрина той бе открил любовта и щастието, което беше търсил цял живот и което бе преживял едва след съдбоносната си среща с това малко чернокосо дяволче. А след като веднъж успя да я улови в мрежите си, тържествено се закле никога вече да не я пусне. Сабрина беше неговият живот. Това беше толкова просто.

Дукесата се изчерви леко под изпълнения му с любов поглед, но не се извърна и посрещна открито посланието в очите му. Устните им се сляха в нежна целувка. Точно в този момент вратата се отвори. Влезе слуга в ливрея.

— Лейди Сара Рейнтън, Ваша светлост — обяви гръмогласно той и отстъпи настрана, давайки път на млада, красива жена, която едва не се препъна от уплаха, забелязала влюбената двойка на дивана.

— О, скъпа Сара, влез, влез! — извика дукесата, надигна се и й махна с ръка.

— Съжалявам, не исках да ви попреча, Ваша светлост — заекна нервно лейди Сара, която се боеше от дукесата, макар че й беше зълва. — Аз… нямах представа, че Негова светлост също е тук — прибави още по-тихо тя. Дук Кемъри я плашеше още повече. Белязаната буза му придаваше нещо страховито и винаги щом го видеше, коленете й се разтреперваха. Без съмнение, той беше много красив мъж и годините се бяха отнесли благосклонно към него. Нито килограм излишна тлъстина не забавяше крачките му или опъваше жилетката му. Беше висок и строен, само белегът го загрозяваше, но въпреки това от цялата му фигура се излъчваше властна чувственост, която една щастливо омъжена жена и бъдеща майка като нея не можеше да не усети. Лейди Сара често се питаше какво ли е било преди двадесет години, когато е бил млад и буен. Въпреки щастието и задоволството, което изпитваше от брака си със Сабрина, по лицето му все още личаха следи от предишното цинично отегчение. Е, може би това беше само от белега. Въпреки това лейди Сара не можеше да не се запита как ли дукесата е успяла да го укроти.

Младата жена погледна зълва си и си каза, че само красотата й е достатъчна да завладее сърцето на всеки мъж. Никой не би повярвал, че има пред себе си майка на пет деца, защото фигурата й беше като на младо момиче, а тънката й талия можеше да се мери с най-известните лондонски красавици. Годините бяха направили красотата на дукесата по-зряла, а вътрешната топлина и пълното семейно щастие бяха изписани на лицето й. Това не бяха неща, които се създават с изкуствени средства.

Все пак лейди Сара успя да се овладее. Тя понечи да направи реверанс, но дукесата я улови с малката си, но твърда ръка и я принуди да се изправи.

— Чуй ме, Сара — заговори предупредително тя и очите й засвяткаха, — заявявам ти, че повече няма да търпя тези прояви на подчинено положение. Ти си съпруга на обичания ми брат, следователно си моя зълва и принадлежиш към семейството ми. А семейството ме нарича Сабрина. Ясно ли се изразих? — попита властно тя, както подобаваше на ранга й.

— Най-добре е да изпълниш желанието й, Сара — отбеляза небрежно дукът. — Аз още преди много години се научих никога да не й противореча.

— Просто ме заобикаляш, това е. Не си мисли, че не съм разгадала методите ти, любов моя — отвърна с кокетна усмивка дукесата и мъжът й доволно се ухили.

Лейди Сара погледна единия, после другия, учудена от размяната на тези шеги, и внезапно разбра, че ще бъде много щастлива, ако бракът й се развие дори наполовина толкова добре, колкото този на дука и дукесата.

— А сега седни, ако обичаш — заповяда Сабрина и усмивката й омекоти властните думи. — Тежко ми, ако Ричард загуби наследника си по моя вина. Как се чувстваш днес? Добре? Надявам се, че не ти се повдига? Какво ще кажеш за чаша чай? — попита учтиво тя. Неволната забележка за състоянието на лейди Сара накара младата жена да се изчерви до корена на косите, още повече, че току-що беше срещнала случайно погледа на дука.

— О, не се тревожи за Люсиен — засмя се Сабрина, забелязала колко неловко се чувства снаха й. — Той е играл достатъчно често ролята на бъдещ баща и знае какво трябва да изтърпят жените. — Тя го погледна с обич, защото двамата имаха един особено скъп общ спомен. — Люсиен помогна на Франсис да се яви на бял свят, следователно знае много по-добре от повечето мъже какво означава да родиш дете. В младостта си бях много упорита — обясни тя и хвърли унищожителен поглед към мъжа си, който мърмореше нещо под нос. — Очаквах Франсис след повече от месец. Бяхме на гости при сестра ми и по обратния път, насред една ужасна буря, той реши да се присъедини към нас — заразказва тя и очите й засвяткаха при спомена за преживяното. — Не знам кой от присъстващите остана по-изненадан — засмя се тя. — Дали Франсис или Люсиен, дали аз, или пък бедният кочияш, който изведнъж чу сърдития крясък на бебето. Боя се, че горкият Ричард се уплаши да не умра.

Сара я зяпна изненадано.

— И Ричард ли е бил с вас? — попита тихо тя. Очевидно зад интелектуалната фасада на мъжа й се криеше много повече от онова, което се беше появило досега. — Знаех, че след сватбата ти е живял с теб в Кемъри, защото родителите ви са починали — продължи Сара. Вече й беше ясно колко тясна е връзката между Ричард и сестра му, както и тази между Ричард и дука.

— Майка ни почина само няколко дни след раждането на Ричард. Живяхме много години в Шотландия. Отгледа ни бащата на мама. Собственият ни баща изобщо не се интересуваше от нас. Когато дядо умря, дойдохме в Англия и заживяхме във Верик Хаус. Всъщност, това е родният ни дом. Когато се омъжих за Люсиен, взех Ричард със себе си. Не съм много сигурна, че съпругът ми очакваше точно това — отбеляза дукесата с усмивка, разбираема само за мъжа й.

— Не бих посмял да се възпротивя — заяви твърдо дукът, — особено след като именно Ричард успя да ни помири с дипломатичността си. Трябва да знаеш, Сара, че в миналото имахме някои разногласия. А преди много, много години имаше време, когато почти бях повярвал, че съм загубил Сабрина — довери й се той. — Семейство Верик са независими и твърде упорити хора. Даже са малко ексцентрични, но нито веднъж не съжалих, че си взех за съпруга една от тях.

Сара се почувства поласкана, че името й се изплъзна така естествено от устните на дука. Това й даваше чувството, че е добре дошла в Кемъри. Знаеше, че това е от голямо значение за брака й, защото тук беше домът на Ричард и той обичаше дука и дукесата повече от всичко. Най-голямото й желание беше семейството да я приеме като своя и много се страхуваше, че това няма да стане. Тя беше дъщеря на офицер, останал съвсем без средства и загинал геройски в една битка. Последното му желание беше командирът му, генерал Терънс Флетчър, зет на дукеса Кемъри, да стане настойник на единственото му дете.

След смъртта на баща си Сара Парджетър заживя в Грийн Уилоус, имението на сър Терънс и лейди Мери и именно там се запозна с Ричард Верик, маркиз Рейнтън, малкия брат на лейди Мери и дукесата. С гъстите си червени коси той приличаше повече на лейди Мери и почти никак на тъмнокосата дукеса, а приликата се подсилваше още повече от очилата в златни рамки и спокойното му излъчване. Двамата с лейди Мери си приличаха и по характер — освен когато Ричард Верик не беше разтърсен от гняв или страст, което не се случваше често. Тогава той заприличваше на дукесата и очите му заблестяваха също като нейните.

Лейди Сара Рейнтън се огледа в елегантния частен салон на семейство Доминик и отбеляза богато украсения таван, синьо-златните тапети и великолепните рамки на картините, тапицираните с коприна дивани, кристалните полилеи и тежките завеси на прозорците. Нямаше как да не ги сравни с овехтелите помещения, в които беше отсядала с баща си при пътуванията на континента. Двамата живееха от ден за ден, благосъстоянието им зависеше от печалбите или загубите на игралната маса. Баща й опитваше щастието си във всеки игрален салон от Лондон до Виена и Париж. Сара не можеше дори и да мечтае, че един ден ще пие чай с дук и дукеса, да не говорим, че самата тя ще носи титлата маркиза.

Младата девойка отдавна беше погребала надеждата за добър брак, освен това съзнаваше, че не е някоя зашеметяваща красавица с простата си кестенява коса и продълговати кафяви очи. Единствената й зестра бяха задушаващите дългове на бащата — завещани й след смъртта му. Той не беше особено добър и грижовен баща, но я обичаше и се стараеше да й даде най-доброто, на което беше способен. Нека почива в мир, каза си Сара, спокоен, че дъщеря му е имала добър късмет, дори много по-добър, отколкото се беше надявал бащата, защото бракът й беше сключен по любов.

— Къде е Ричард? — попита дукесата и позвъни за иконома. — Обеща да бъде тук за чая. Не! — заповяда внезапно тя и вдигна стройната си, обсипана с пръстени ръка, преди Сара да е успяла да отговори.

— Не ми казвай нищо. Сигурна съм, че е в библиотеката.

Сара кимна изненадано.

— Откъде знаеш?

— А къде другаде би могъл да бъде? Кълне се, че идва тук само за да ме види, но аз много добре знам, че го прави най-вече защото библиотеката на Люсиен непрестанно се разраства. Откакто беше за последен път тук, наредихме да поставят нови лавици, затова няма да се изненадам, ако не го видим нито веднъж през следващите няколко дни, този неблагодарен негодник — заключи подчертано високо дукесата, защото в този миг вратата се отвори и в салона влезе висок, тънък млад мъж с дяволито святкащи очи.

— Не мога да проумея как все още я търпиш — оплака се Ричард, който, разбира се, беше чул последната забележка на сестра си. — Скъпата ми сестрица не престава да ме упреква — при това пред жена ми — оплака се жално той, хвърли бърз поглед към Сабрина и целуна зачервената буза на жена си. — Мога да се закълна, че с възрастта езикът й е станал още по-остър. А аз си мислех, че застаряващите хора омекват.

Като видя, че сестра му е готова с поредната язвителна забележка, Ричард успокоително разпери ръце.

— Мир? — попита с умолителен поглед той и целуна дукесата по бузата. После се разположи на дивана срещу жена си. — Май ще трябва да се примиря, че властната ми Сабрина още веднъж постигна целта си. Вече не разбирам как така успях да се оженя за жена си без съдействието на Ваша светлост.

— Наистина ли мислиш, че си го направил? — попита дукът и очите с надвиснали над тях тежки черни вежди измериха развеселено крехката фигура на жена му. — Ако си спомням добре, Сабрина пишеше всеки ден на Мери, докато ти беше в Грийн Уилоус — усмихна се той. Изненадата на жена му го възнагради за усилието. — А сега ви моля да ме извините, защото имам да уредя един малък проблем — прибави той. — Не се тревожи, скъпа, няма да накажа много сурово Робин. Пък и как бих могъл, след като синът ти се е метнал изцяло на теб?

Дукесата изпита истинско облекчение. Понякога Люсиен беше много строг баща.

— Той ще се укроти, Люсиен. Направил го е от вълнение. Нали знаеш, че утре ще пристигнат Мери и децата, и тогава Робин ще има много приятели, с които да си играе — отговори Сабрина, опитвайки се да успокои скептичния си съпруг.

— Точно затова ще поговоря с него — отговори дукът, разтърси глава и се запъти към вратата. Тъкмо когато стигна до прага, вратата се отвори и в салона влязоха Реа Клер и Франсис, следвани от прислужник, понесъл тежка табла за чай.

— Бедният Рендейл. От утре Робин ще си има съучастници и графът изобщо няма да може да се спаси от лудориите му — предрече дукът, спря за малко на вратата и хвърли строг поглед към сина и дъщеря си. — Разчитам, че ще държите под око брат си, и ви предупреждавам, че ако възникнат неприятности, вас ще държа отговорни — отбеляза строго той и излезе от стаята, следван от протестите на двамата.

— Татко! Това не беше честно! — извика след него Франсис. — Ако знае, че ни е възложено да внимаваме за него, Робин ще полудее от възторг — оплака се той, но после посвети вниманието си на сладкишите върху таблата.

— Какво означаваше това заплашително предупреждение? — попита племенника и племенницата си Ричард и грабна тортичката с крем, която си беше харесал Франсис. Скоро след това смехът му огласи стаята, защото Реа описа в живи краски случилото се край езерцето и язвителните забележки на Франсис представиха графа още по-смешен, отколкото беше в действителност.

— Предупреждавах те, че чрез женитбата си ще влезеш в дом на луди, мила моя — обърна се Ричард към жена си. — Освен това съм на мнение, че загрижеността на Люсиен за сигурността на графа е оправдана, защото въпреки мекия си вид и добрите си маниери Мери винаги се оказва в центъра на бурята — пошегува се той и си взе още една лепкава на вид тортичка.

Дукът отпиваше на малки глътки от чая си, погледът й се рееше из помещението и се спираше върху едно или друго засмяно лице. Тя откри забравената си бродерия и се усмихна замислено. Знаеше, че Мери с удоволствие ще я довърши вместо нея, защото бе наследила таланта на починалата леля Маргарет и си служеше умело с иглата и конеца. Добрата леля Маргарет, която никога не знаеше къде се намира в момента или в коя година живее, помисли си Сабрина и в усмивката й се промъкна малко тъга. И въпреки това леля Маргарет умееше да бродира по-добре от всяка кралска шивачка. Толкова се радвам, че ще видя отново Мери и семейството й, каза си нетърпеливо дукесата и наля пресен чай в чашките, които й протегнаха.

 

Спалнята на Реа Клер в Кемъри беше издържана в светлосиньо, жълто и сребърно. Високите прозорци на южното крило, които гледаха към градините, бяха закрити с тежки сребърни завеси. Леглото с балдахин от същата материя беше поставено в един ъгъл, а точно насреща му беше камината. Прекрасен шезлонг с меки възглавници от синьо кадифе и няколко бели кресла с извити облегалки и светложълти възглавници на сребърни ивици изпълваха пространството пред прозорците. В края на обюсонския килим беше поставено малко писалище със стол пред него. Реа Клер седеше пред ниска тоалетна масичка от позлатено розово дърво и златната й коса, която се спускаше като водопад по гърба, блестеше в огледалото. Камериерката на майка й разресваше гъстите кичури.

— Коя рокля ще облечете днес, лейди Реа Клер? — опита Канфийлд и сръчно уви на кок дългата руса коса.

— Смятах да сложа светлозелената от брокат — отговори Реа и подаде на камериерката дълга панделка от зелено кадифе и букетче изкуствени цветя, които трябваше да бъдат вплетени в почти готовата фризура, която беше постоянен извор на гордост за Канфийлд.

— Ще бъде много неприятно, ако изцапате красивата си рокля на пикника, милейди — заяви камериерката и с мрачно лице забоде един непокорен кичур на мястото му.

— Но пикникът е едва утре, Канфийлд — възрази меко Реа и сложи на пръста си прекрасен пръстен, украсен с диаманти и сапфири, подарък от родителите й за седемнадесетия й рожден ден.

— Днес е — поправи я Канфийлд, обърна се и отвори гардероба, пълен с прекрасни пъстри одежди. — Сър Терънс и лейди Мери пристигнаха късно снощи. Много странно, ако питате мен — продължи с недоволна физиономия тя. Никак не обичаше някой да внася бъркотия в грижливо подредените й дни.

Реа Клер вдигна рамене.

— Прекрасно е, че вече са тук. Но аз въпреки това ще облека зелената брокатена рокля, Канфийлд — продължи невъзмутимо тя, защото много добре знаеше, че една отстъпка непременно ще доведе до друга. — Вече не съм дете, което разсипва какаото си върху роклята.

— Е, добре, милейди. Не знам обаче какво ще каже Нейна светлост. — Като видя енергично вдигнатата брадичка на младата господарка, Канфийлд се примири с поражението си. — Деколтето е твърде дълбоко за млада лейди на вашата възраст. Казах го и на шивачката, но да не мислите, че тя ме послуша? — В гласа на камериерката звучеше обида и презрение към хора като тази лондонска шивачка, която беше повикана да попълни гардероба на дукесата и дъщеря й. — Изобщо не чу какво й говоря. Беше твърде заета да върти кравешките си очи пред Негова светлост и да оглежда всяко ъгълче на Кемъри и не беше в състояние да мине нито един прав шев. Но аз й казах мнението си, разбира се, че й го казах. И тя скоро трябваше да забележи, че…

Реа Клер престана да слуша. Канфийлд беше известна с безкрайните си монолози. Тази жена имаше свое мнение за всичко, което ставаше в Кемъри или където и да било другаде по света. Девойката облече бързо зелената рокля, пое дълбоко дъх, когато камериерката стегна здраво шнуровете на корсета и закопча копчетата на гърба. Намръщи се недоволно, когато заплахите на Канфийлд я принудиха да украси деколтето си с кърпичка, за да изглеждало по-прилично. Някой похотлив мъж или, не дай си Боже, Негова светлост можел да я погледне и да види гърдите й. Най-после Реа успя да се отърве от усърдната прислужница и излезе от стаята си. Канфийлд доволно се зае да подрежда спалнята.

В голямата галерия, която се простираше почти по цялата дължина на източното крило, Реа застана пред семейния портрет, който беше завършен едва преди няколко месеца. Той висеше последен в дългата редица портрети, поръчвани от семейство Доминик в течение на столетия, и разкошната му златна рамка представляваше ярък контраст с тъмната, прастара дъбова ламперия на стените. Семейство Доминик беше събрано под грамаден дъб на фона на мирна местност, потънала в лека мъгла. Дук Кемъри се беше облегнал на могъщото стъбло, най-малкият му син Андрю беше възседнал коляното му, подпряно на паднал ствол. Малко по-назад, на същата тази импровизирана пейка, седеше дукеса Кемъри с дъщеря си Ардън на ръце и розовата й сатенена фуста създаваше свеж контраст с доминиращата в картината зеленина. Реа хвърли бърз поглед към собственото си нарисувано лице, което я наблюдаваше безизразно. Тя седеше в краката на майка си и беше разпростряла сините си поли върху тревата. Франсис стоеше зад майка си, а Робин беше клекнал най-отпред и в краката му си играеха два спаниела порода Крал Чарлс.

Реа Клер постоя още малко пред семейния портрет, после продължи по галерията, като непрестанно се спираше пред някоя картина. Първата беше портретът на прабаба й, починалата дукеса — вдовица, която, както твърдяха родителите й, никак не е била за пренебрегване с непрекъснатите си опити да влияе върху всичко и всички. Нейна светлост Клер Лорейн Доминик, дукеса Кемъри и дъщеря на френски граф, възпитана в умението да управлява именията си само с едно властно кимване на елегантно фризираната си аристократична глава, беше известна като същински тиран. Забележителна жена, каза си Реа и се приведе по-близо до картината, за да разгледа трите деца със златни къдрици, подредени около стола на баба си. Това бяха баща й и братовчедите му близнаци. Реа неволно се ухили, опитвайки се да си представи как ли е изглеждал баща й като малко момче. След малко продължи пътя си и спря пред любимия си портрет. На него беше изобразен един от предците й, облечен в къса туника и прилепнали панталони, с колосано жабо под гъстата си брада. Истински красавец, помисли си Реа, но усмивката й избледня при мисълта, че този мъж се е ползвал с много лошо име. Според слуховете той бил пират на служба при кралица Елизабет I и обогатил съкровищницата на семейство Доминик с плячкосаното испанско злато. Реа го изгледа замечтано и за кой ли път се запита що за човек е бил в действителност този страховит пират.

След малко тя разтърси укорително увенчаната си с цветя главица, погледна златното си часовниче и забърза към трапезарията. Закуската й щеше да изстине. Малко преди да стигне края на дългата галерия, една от вратите се отвори с трясък и от една съседна стая изскочиха няколко хихикащи деца. Като я видяха, малките спряха и виновно наведоха глави. Ала когато я познаха, зарадвано хукнаха насреща й.

— Реа! Реа! — поздрави я нестроен хор от развълнувани гласчета.

— Добро утро — отвърна Реа и ги огледа любопитно, изненадана от виновния им вид. Тя познаваше твърде добре братовчедите си и беше сигурна, че пак са извършили някоя беля. — Какво криете зад гърба си? — попита тя и надникна любопитно над раменете им.

— Тайна! — извика седемгодишната Маргарет, но бързо закри устата си с не много чистата си ръчичка.

— Маги! — проговори предупредително брат й и сивите му очи светнаха укорно под ръждивочервените вежди.

— Нищо няма да кажа. Никой не може да ме накара да издам тайната — обади се и Джон, най-малкият.

— Хайде, хайде — засмя се Реа и весело им протегна ръка. — Искам веднага да ми кажете какво се е случило. Нали знаете, че мога да пазя тайни.

— Тя наистина може, всички го знаем — промълви замислено деветгодишната Ана и осеяното й с лунички лице засия от възхищение към красивата братовчедка.

— Е, добре — съгласи се Стюарт и на лицето му се изписа комична сериозност. — Сигурен съм, че няма да кажеш нищо, но все пак трябва да ни обещаеш, че няма да ни издадеш. Дай честна дума.

— Давам ви честната си дума — закле се тържествено Реа Клер и очите й се разшириха от учудване, когато четирите деца протегнаха насреща й ръцете си, в които стискаха топли черешови тортички.

— За Робин са — прошепна съзаклятнически Джон, но Стюарт го смушка в ребрата и той замлъкна.

— Господи, не мога да повярвам! — засмя се девойката. — А трябваше веднага да се сетя, че той е в дъното на всичко. Какво замисля пак?

— Всеки от нас ще има право да направи по една обиколка с Шопитий, ако му занесе една черешова тортичка — отвърна Маги и очите й заблестяха от радост.

— Ах, този негодник! — ядоса се не на шега Реа. Тя знаеше, че Робин е наказан за вчерашната беля с лишаване от сладкиши. — Ако татко узнае, Робин ще получи такъв бой, че ще го запомни за цял живот. Този малък дявол ви кара да му плащате, че ви е позволил да яздите понито му. Как склонихте мисис Пийчъм да ви даде тортичките? Нито едно парченце хляб не напуска кухнята без съгласието й, знам това много добре. Или сте ги взели без позволение? — Никой не се осмели да й отговори. — Да, така си и мислех. Отклонили сте вниманието й и готово. Така ли беше?

— Ти обеща, че няма да ни издадеш, Реа — напомни й мрачно Стюарт. Блясъкът в очите й никак не му харесваше.

— Е, добре, но кажете на Робин, че съм узнала за номерата му — произнесе предупредително Реа и ги остави да се изнижат безшумно покрай нея. — И ви съветвам да стоите по-далеч от градината — извика след тях тя. После с усмивка се запита каква ли страшна буря ще се стовари върху Кемъри и си пожела пикникът вече да е отминал и малките обитатели на дома отново да са на сигурно място в креватчетата си.

Лейди Мери Флетчър седеше спокойно в сянката на един красив стар кестен, чийто могъщи клони я пазеха от яркото слънце, издигнало се високо в безоблачното синьо небе. Пръстите й, стиснали иглата, се движеха механично по ленената покривка, която бродираше, но мислите й блуждаеха някъде много далече. Очите й се взираха в грижливо поддържаната морава, зад която се издигаше великолепният господарски дом на Кемъри. Тя помнеше и до днес деня, в който видя за първи път дома на своя зет. Цялото това великолепие и елегантност, внушението за дълга, славна история — видът на грамадната къща караше всеки новодошъл да застива в страхопочитание. Въпреки това лейди Мери не завиждаше на сестра си, че живее в такъв дом. Собствената й къща в Грийн Уилоус беше малка, но много удобна, а персоналът беше напълно достатъчен да задоволи потребностите на семейството. Но Кемъри, помисли си лейди Мери и неволно разтърси червеникавите си къдрици, Кемъри е достоен за уважение.

Тя често се питаше как Сабрина успява да се справи с тежките отговорности на дукеса и господарка на този огромен дом. О, не, усмихна се лейди Мери и побърза да отхвърли съмненията си. Сабрина е силна и решителна, а когато в главата й влезе нещо, непременно го прави. Ако не беше Сабрина, какво ли щеше да стане с всички тях преди години… всъщност, колко време беше минало оттогава? Двадесет, не, по-скоро двадесет и пет години, откакто бяха избягала от Шотландия след кървавата баня в Кулодън. Мери обичаше Верик Хаус, малката къща в елизабетински стил, където се беше родила. Но когато се настаниха да живеят там, трите деца се постараха да забравят преживяното в шотландската си родина. Там се живееше трудно, често не можеха да осигурят дори прилично ядене на трапезата си. Погледът на лейди Мери неволно се насочи към масите, поставени върху тревата, застлани с ленени покривки и отрупани с всевъзможни лакомства върху сребърни чинии, охладени бутилки с вино и купи пунш за утоляване на жаждата. Мери не беше забравила времето, когато… не, не биваше да мисли за онези тъжни дни. Те принадлежаха на миналото и беше най-добре да ги забрави. Но човек трудно се отърсва от спомените си, а в последно време, когато все по-често я спохождаха нерадостни мисли, Мери имаше чувството, че миналото е станало още по-живо отпреди.

Весел смях привлече вниманието на лейди Мери и тя насочи меките си сиви очи към групата млади мъже, които играеха крикет. Ейвън, най-големият й син, и братята му Джордж и Джеймс се опитваха да надвият братовчед си Франсис. Всички бяха свалили жакетите си, бяха ги захвърлили в тревата и бяха навили ръкавите на ризите си. Тъй като бяха почти на една възраст, почти не се различаваха един от друг.

Погледът на лейди Мери насочи към двамата мъже, които се разхождаха по зелената морава на близкия хълм. Дук Кемъри и съпругът й разговаряха оживено и лейди Мери не се усъмни нито за миг каква е темата на разговора им, защото грозните слухове за скорошна война се разпространяваха из цялата страна. Мери установи с облекчение, че старата рана на Терънс днес не го мъчи, както беше обичайно при по-топло време. Само през дългите зимни месеци, когато студът проникваше чак до костите, получената през войната рана започваше да пулсира и кракът му се вдървяваше, но железният воин понасяше с каменно лице непоносимите болки. Терънс никога не се оплакваше и не понасяше проявите на съчувствие. Но това никога не ми е пречило да му създавам удобства, помисли си лейди Мери и искрите в иначе меките й сиви очи показаха другата страна на характера й.

От гърлото й се изтръгна въздишка. Всъщност, би трябвало отдавна да се е примирила със съдбата си, но тя все още не можеше да преживее факта, че Терънс се беше завърнал отново в стария си полк. Двамата бяха прекарали толкова прекрасни години, мирни и доволни, и тя изобщо не очакваше, че мъжът й ще се съгласи да се върне към военната служба, когато старите му приятели и колеги го помолиха да се присъедини към войските, които се биеха на континента. Сега разбираше, че съпругът й отдавна е таял тази мисъл, но се е съобразявал с нея и с детето, което тя носеше под сърцето си. Ала когато делегацията се яви в дома му и започна да го умолява да се завърне при войниците си, той не издържа. В началото Мери беше сигурна, че никога няма да му прости решението да изостави нея и децата, макар да й беше ясно, че за Терънс това е въпрос не само на чест, но и на смелост. А и сърце не му даваше да отхвърли отчаяната молба на хората си. Терънс не беше воин, жаден за кръв, дори напротив, проявяваше искрено съчувствие към страданията на другите, но все пак беше войник — почти през целия си живот. Вживяваше се с удоволствие в ролята на феодален господар, но когато прозвуча викът „На оръжие!“, не можа да каже „не“, особено след като знаеше, че на бойните полета загиват мъже, които той познаваше и с които беше служил. Като го видя да се връща в къщи с тежка рана на бедрото, уморен и отпаднал, възмущението на лейди Мери мигновено се изпари и тя съсредоточи всичките си усилия да го изправи на крака. Терънс беше произведен в чин генерал, получи многобройни медали за храброст и дори бе издигнат в благороднически сан за заслуги към краля и родината. Лейди Мери изобщо не се трогна от всички тези отличия, защото единственото й желание беше отново да види своя Терънс жив и здрав в Грийн Уилоус. Ако наистина се задаваше нова война, след всичките тези приказки за бунтове в колониите, при обявяването й тя щеше да изпита единствено радост, че съпругът й е вече твърде възрастен, за да се присъедини отново към полка си.

Хихикане и високи детски гласове привлякоха вниманието на лейди Мери. Тя хвърли поглед към люлките, завързани за дебелите клони на две дървета, и проследи с усмивка как засмените деца политаха със смях към небето, а онези, които стояха отдолу, ги засилваха все повече и повече.

— Прекрасно е, нали? — попита дукесата и очите й проследиха погледа на Мери. — Иска ми се да прекарваме всички следобеди навън — продължи замечтано тя и нежно приглади косицата на малката си дъщеря, която спеше свита на кълбо в скута й.

Лейди Мери се усмихна.

— Ти винаги си желала невъзможното. И въпреки това… — продължи тя, но млъкна и на челото й се изписа бръчка. — … по всичко изглежда, че желанията ти винаги стават действителност. — Лейди Мери се обърна към съненото момченце на Сабрина, което също беше клюмнало главица в скута на майка си. Тя се усмихна и помилва бузката му. — Тези двамата бяха голяма изненада за Люсиен, нали?

— А не би трябвало. Все пак и той взе участие в създаването им — отвърна дукесата с дяволито намигване, което веднага напомни на лейди Мери за малкия дявол Робин.

— Имаше време — продължи замислено лейди Мери, — когато бях почти сигурна, че Реа Клер ще си остане единственото ти дете. Тя е станала истинска красавица. Все още съм убедена, че тя е най-красивото бебе, което някога съм държала на ръце. Намирам, че прилича на теб, Рина, особено около очите. Но с тази златна коса е без съмнение дъщеря на Люсиен.

— Дукът неведнъж е изразявал облекчението си, че дъщеря ни не е наследила избухливия ми характер. Макар че понякога се питам — прибави с усмивка дукесата — дали все пак не е по-добре човек да дава воля на гнева си, вместо да го таи в себе си, докато чашата прелее. Така става с Люсиен и когато гневът му избухне, всички бягат надалеч. Реа е същата. Изглежда спокойна, дори покорна, но някъде дълбоко в нея кипи живот. Когато някой я обиди, тя планира много грижливо отмъщението си, пуска няколко унищожителни забележки, а ударът винаги е добре прицелен и много силен.

— Ще й позволите ли да се омъжи за граф Рендейл? — попита любопитно лейди Мери. В гласа й звучеше съмнение.

Дукесата неволно се усмихна.

— Знам, че Реа е на възраст за женитба, но за мен тя си остава дете. Що се отнася до нас, нито Люсиен, нито аз бихме желали да я омъжим толкова рано. Освен това не съм сигурна, че графът е подходящ.

Сега беше ред на лейди Мери да се усмихне.

— Съмнявам се, че някога ще се намери мъж, които да отговаря напълно на изискванията ви. Въпреки това намирам, че Уесли Лоутън е много мил млад джентълмен — добави тя и се загледа след красивата двойка, която се разхождаше по брега на езерото заедно с Ричард и жена му. — Ричард си намери чудесна жена. Много обичам Сара.

— Да, аз също — съгласи се дукесата. — Радвам се, че я доведе в Кемъри за раждането на първото им дете. Ще се погрижим всичко да мине добре. Уверена съм, че няма да имаме проблеми, особено след като Роули обеща да се погрижи за родилката. Понякога съм готова да се закълна, че нашата Роули разбира от лечение много повече от всеки лондонски лекар. При това, като се изключи годината в Лондон, тя е прекарала целия си живот в Кемъри. Често съм я чувала да казва, че единствената й цел е да живее и да умре там, където се е родила. Мястото й било тук и никъде другаде. Тя обича Ричард и много цени червената му коса. Знам, че ще се погрижи и за жена му, и за първото му дете… Знаеш ли, Ричард ми липсва — призна замислено тя. — Но той харесва Шотландия и държи да живее там. А и трябва да управлява наследството си. Дядо със сигурност щеше да се радва, ако можеше да го види, макар че непременно щеше да го укори, че е станал твърде много англичанин. Но що се отнася до Реа — смени темата дукесата и преценяващо присви очи, оглеждайки внимателно дъщеря си и придружителя й, който очевидно беше влюбен до уши, — смятам, че имаме още много време. Вярно е, че вече получихме няколко предложения за женитба, но джентълмените или бяха бедни като църковни мишки и се надяваха да се сдобият със средства за живот, или бяха застаряващи развратници, които бързаха да си създадат семейство, преди да е станало много късно. Имаше и влюбени млади петлета, които непрекъснато рецитираха стихове и ужасно ме нервираха, повярвай ми. Досега не сме срещали особени трудности в отклоняването на предложенията, защото Реа твърдо отказваше да се среща с ухажорите си.

Освен това съм сигурна, че повечето младежи ужасно се страхуваха от Люсиен. Нали знаеш, няма нищо по-лошо от това да имаш за тъст някогашен донжуан.

— Напълно разбирам, че Люсиен вдъхва страх на доста хора, особено когато съвестта им не е много чиста. Когато Мери и Анна достигнат възрастта на Реа Клер, Терънс ще се вживее отново в ролята си на генерал — заяви убедено лейди Мери. — Сигурно ще принуди поне половината ухажори да отидат в армията, само за да му се харесат, макар че те ще го сторят по-скоро за да се изплъзнат от орловия му поглед. — Тя се засмя с изгледа с обич мъжа си, който също се беше запътил към брега на езерото.

Както черен облак затъмнява ярко блесналото слънце, така и усмивката на лейди Мери внезапно избледня и в очите й се спусна мрак. Чужди и добре познати лица, екзотични местности и накъсани, неясни събития се понесоха с дива скорост пред духовния й взор.

— Какво има? — пошепна загрижено дукесата, забелязала странния израз върху иначе веселото лице на сестра си. — Какво стана? Лошо ли ти е? Защо не пийнеш глътка вино… — Внезапно дукесата замлъкна. Мисълта, който я осени, я накара да потръпне от студ. — Имала си видение, нали, Мери? Затова пристигнахте един ден по-рано. Права ли съм? — попита беззвучно тя.

Лейди Мери се обърна бавно към сестра си. Тя живееше отдавна с проклятието на Второто лице и много добре знаеше какво предвещаваха виденията й. Не можеше да лъже Сабрина. Сестра й имаше право да узнае истината.

— Да, Рина — отвърна тихо тя и потвърди най-лошите опасения на дукесата. — Имах видение.

— Господи, толкова отдавна не беше се случвало, че аз почти бях забравила пророчествата ти — прошепна като на себе си дукесата и смръщи загрижено чело.

— Знам — промълви тъжно Мери. — Аз също се надявах, че проклетите видения са изчезнали веднъж завинаги. — В гласа й звучеше необичайна грубост.

Тя се обърна към сестра си и смело посрещна погледа й, макар че по ресниците й бяха надвиснали сълзи.

— Животът ни беше станал истинска идилия. Предполагам, че сме прекалили. Само да можех да ти разкажа от какво точно се страхувам, Рина — заговори виновно тя и сви ръце в юмруци. — Чувствам се толкова безпомощна. Винаги е било така. Тези проклети видения ми внушават само страх. Понякога предпочитам ужасното да се случи, без да съм го предвидила. Страшно е да знаеш, че нещо идва, и да седиш бездейна, без да можеш да предприемеш нищо, за да го предотвратиш. — Тя потисна риданието си и продължи: — Не мислиш ли, че преди сто години щяха да ме изгорят на кладата като магьосница?

— О, Мери, милата ми, сладка Мери — започна да я утешава Сабрина, — само да можех да ги помогна. Иска ми се да излича от съзнанието ти тези мъчителни видения, да ги изгоря, но ти знаеш, че това е извън човешките възможности. Това е предопределение, Мери. Припомни си колко пъти си ни помагала. Ти спаси мен и Ричард от сигурна смърт. Може би днешното ти видение ще ни помогне да избегнем някое страшно нещастие — заключи тя и стисна студената ръка на сестра си. — А сега те моля да ми разкажеш какво си видяла. Сподели го с мен, без да се страхуваш.

— Видях вода, Рина — започна с предрезгавял от сълзи глас лейди Мери. — Видях дълбока, не, тъмна вода. Тъмна вода, която ме обгръща. Усетих гнилия й дъх. Почувствах се омърсена, освен това водата ме повлече към дъното. Беше толкова черно, толкова ужасно! — проплака тя и зарови лице в ръцете си. — Стана ми студено — зашепна отново тя — и изпитах безименен страх. Това беше смъртта… — Гласът й пресекна. — После видях нещо златно, което блещукаше като звезда в дълбините. А над него се носеха дракони! Господи, помогни ми! Сигурно ме смяташ за луда, Рина, но аз наистина видях дракони. Те се зъбеха и фучаха и дори отдалеч личеше колко са опасни. Оттогава постоянно виждам отвратителни червени и зелени дракони. Преследват ме дори насън. Понякога ми се иска да ги докосна, друг път се отдръпвам ужасено. Толкова съм объркана, Рина!

Мери вдигна обляното си в сълзи лице, погледна синьото небе и вдъхна дълбоко уханието на топлия летен следобед.

— Ти ще ме намразиш. Ще ме презреш, че съм донесла тъмните си предчувствия в Кемъри. Но, Рина! — Мери стисна до болка ръката на сестра си. — Аз видях лицето ти, изпълнено с тъга. Видях очите ти, разширени от ужас. Как бих могла да си замълча, да не те предупредя? — проплака умолително тя.

Сабрина, дукеса Кемъри, преглътна буцата, заседнала в гърлото й, и притисна силно до себе си спящото в скута й дете. Очите й претърсиха хоризонта, сякаш искаха да открият нещо — но какво? Каква беше тази опасност, откъде щеше да дойде тя? Сабрина проследи с поглед мъжа си, който бавно крачеше към нея по моравата, придружен от Терънс. Толкова й се искаше да протегне ръце към него, да потърси утехата му, да се приюти в силните му обятия. Но нямаше да го направи. Не беше в състояние да се помръдне, да проговори. Страшното видение на Мери бе завладяло и нея, беше я вцепенило и тя можеше само да се взира с невиждащи очи в милите на сърцето й хора, безпомощна да ги защити. Надвисналата над Кемъри трагедия щеше да прониже обитателите му право в сърцата — а тя можеше само да стои и да чака бурята да се разрази.