Лори Макбейн
Ветровете на съдбата (1)

Първа глава

За да не се гневи съвестта,

аз ще бъда готов за Фортуна,

когато и тя е готова.

Данте

Западна Индия, пролетта на 1769 година

„Морският дракон“ се насочи към изхода на Сърпънтс Маут, тесния воден път между южноамериканския континент и Тринидад, и четириъгълните платна се издуха под напора на пасатите. „Морският дракон“, бригантина, построена в Бостън, домуваше в Чарлзтаун на Каролинските острови и по време на Седемгодишната война беше воювала на страната на англичаните с официално разрешение за пиратски набези. Многобройни френски търговски кораби бяха имали нещастието да се сблъскат с фигурата на галеона, нахално ухилен червен дракон със златна опашка и перки. Изплезеният му език сякаш се надсмиваше на паническите им усилия да избягат от бързо маневриращата бригантина. Доста по-бавните товарни кораби нямаха никакъв шанс срещу гъвкавия плавателен съд, чийто намерения бяха недвусмислени, особено след като първият залп на оръдията му беше пробил огромни дупки в такелажа и платната им. Мрачната слава на „Морския дракон“, че е в състояние да настигне всеки набелязан кораб, се разнасяше надлъж и нашир и много често се случваше търговските кораби да свалят флаговете си и да се предават, преди да са дали и един-единствен изстрел.

След като през 1763 година водещите европейски сили подписаха в Париж мирен договор, „Морският дракон“ отново се посвети на частните си дела. Върна се в Карибието, където скоро се оказа враг на довчерашните си съюзници. Сега срещу ухиления дракон се възправяха британските фрегати и корвети — достатъчно често, за да се наруши душевният мир на капитаните им, които с безсилна ярост виждаха как платната му изчезват сред привидно непроходимото блато от мангровии, а само след седмица го намираха най-невинно хвърлил котва в пристанището на Чарлзтаун. „Морският дракон“ превозваше контрабандни стоки и екипажът му познаваше всички тайни заливчета по дивите брегове на Каролините, много подходящи за разтоварване на скъпоценните стоки: предимно захар и меласа от Западно индийските острови.

„Морският дракон“ често препускаше пред вятъра, но щастливата му звезда винаги успяваше да го измъкне от неприятните положения. Някои от по-страхливите моряци вече бяха готови да повярват, че ги очаква сигурна смърт на дъното на морето. Ето и сега се носеха напреки на вятъра и пореха мрачните води на залива Париа. Източните ветрове издуваха платната. Корабът лежеше високо над водата, трюмът му беше полупразен, тъй като се връщаше от най-новото си начинание — търсене на потънало съкровище.

Данте Лейтън, капитан и собственик на „Морския дракон“, стоеше на задната палуба и наблюдаваше хоризонта отдясно, където се намираше испанският остров Тринидад. Откакто преди няколко години бяха изоставени и последните какаови плантации, вечнозелените гори избуяваха необезпокоявани по планинските склонове, обвити в кълбести облаци. От тази страна на острова равният бряг беше блатист и сякаш се хилеше негостоприемно на уморения морски пътешественик. Ала от подветрената страна се виждаха тесни, обградени с палми пясъчни ивици, зад които се простираха безкрайни тропически гори. Точно там беше хвърлил котва „Морският дракон“ и капитанът му бе слязъл на брега, за да претърси изоставена плантаторска къща. В запустялата, полуразрушена плантация, завладяна от буйните растения на джунглата, Данте трябваше да си пробива път към господарската къща с брадва и огън, за да влезе в някогашния вътрешен двор. Когато достигна целта си, той вдигна една плочка от пода с помощта на ножа си и измъкна от открилата се дупка стара кутия с ръждясали заключалки, които обаче все още се отваряха. По-късно, на борда на „Морския дракон“, капитанът отвори кутията и показа на насъбралите се около него моряци, които го наблюдаваха смаяно, купчинка прилежно сгънати документи. Тъй като испанският му беше ограничен, Данте изследва внимателно всеки документ, без да бърза, въпреки нарастващото нетърпение на хората си. Накрая вдигна един лист хартия високо във въздуха и това без съмнение беше карта — карта, върху която ясно личеше буквата Х. Обкръжилите го мъже, жадни за пари и приключения, избухнаха в диво ликуване.

Буквата Х отбелязваше мястото, където в началото на осемнадесети век бе потънал испански галеон и оттогава се водеше като изчезнал в коварните води на Флорида. Конвой от тежко натоварени и строго охранявани търговски кораби, превозващи сандъци със златни и сребърни монети, изсечени в Мексико Сити, взел курс от Хавана към Мадрид, но попаднал в ураган и потънал. Всеки моряк, живял поне година в Западна Индия, беше подробно запознат с тази история, но бе слушал и за още поне дузина потънали съкровища. За съжаление твърде малко от тези приказни истории бяха в състояние да напълнят със злато джобовете на мъжете, които ги слушаха със затаен дъх.

Данте Лейтън познаваше почти всички предания за потънали испански кораби и дори беше проследил пътя на някои от тях с надеждата да се добере до истината. Досега обаче не беше повярвал истински в нито едно, нито пък беше изпитал златотърсаческата тръпка, която го разтърсваше днес. Сега обаче разглеждаше картата на съкровището и усещаше как дълбоко в душата му се събужда старата, никога незабравена мечта.

Капитанът хвърли бърз поглед към левия борд, покрай който се плъзгаше планинският бряг на Венецуела. Бригантината бе поела курс надясно. После вдигна очи към сложния такелаж и огромните мачти над главата си, където целият екипаж беше зает с опъването на платната, за да поемат и най-малкия полъх на източния вятър. Големите платна се издуха, гъвкавият корпус се наклони леко на една страна и се насочи по вятъра.

— Дай малко по-бързо, кормчийо! — заповяда Данте и гласът му се извиси над воя на вятъра и плющенето на платната. — Стига толкова! — провикна се той след бърз поглед към вдигнатите платна. — Дръжте така, мистър Кларк!

— Капитане, сър! — изкряка писклив момчешки глас срещу вятъра. — Нося ви кафето, изпраща ме мистър Кърби, сър — докладва стегнато юнгата Кони Брейди, който имаше не повече от единадесет години и беше разкрачил широко крака, за да не разлее чашката, която носеше.

— Благодаря, Кони — отговори потъналият в мислите си капитан. Вниманието му беше съсредоточено върху бушприта на „Морския дракон“, положението на платната и издадения скален нос в далечината, който се намираше точно насреща им. Той отпи глътка от ухаещото кафе и се ухили самодоволно. Кафето беше отлично. Само Хюстън Кърби, стюард на кораба и вечно мърморещ всезнайко, умееше да го приготви така, че да изглежда по-черно от ада. Данте пое дълбоко въздух и се наслади на солената морска пяна, която вятърът пръскаше в лицето му. Когато „Морският дракон“ се носеше устремно, но вълните, както сега, когато мачтите и рейте му леко проскърцваха под напора на вятъра, а платната плющяха и палубата се накланяше към подветрената страна, капитанът беше в съгласие със себе си и с околния свят.

— Капитане, сър! — Кони не само се осмели да наруши размишленията на Данте, а и нетърпеливо го подръпна за ръкава, за да привлече вниманието му. — Капитане, сър, вярвате ли, че наистина ще намерим потъналото испанско съкровище? Лонгакрес казва, че всеки дял ще възлезе на хиляди златни монети. Ще станем по-богати дори от самия крал Джордж. Това е вярно, нали, капитане? — попита умолително Кони и сините му очи светнаха с надежда под гъстите черни вежди. Очите изглеждаха твърде невинни за живота, който момчето бе опознало в морето, откакто на седемгодишна възраст се бе наело на един роботърговски кораб. От три години насам Кони беше член на екипажа на „Морския дракон“ и Данте не преставаше да се чуди на непогрешимия му усет за многото капризи на морето. Капитанът нееднократно беше давал израз на неодобрението си за подробното запознанство на малкото момче с начина на живот на моряците — преди всичко, когато бяха на котва в някое пристанище.

— Аз също бих желал да дадете отговор на момчето, капитане. За мен ще бъде голямо облекчение да узная, че в джобовете ми скоро ще зазвънтят испански дублони. Така ще бъда много по-спокоен, да не говорим за кредиторите ми — намеси се в разговора Алистър Марлоу, надзирателят на товара. Макар че имаше разрешението на капитана да го нарича по малко име, той предпочиташе да му оказва уважението, нужно за господаря на кораба.

Данте Лейтън отмести поглед от зяпналия го юнга към младия джентълмен до релинга и развеселено се запита колко ли невероятни истории бяха излезли от устата на стария пират Лонгакрес, който изпълняваше ролята на лоцман, откак бяха излезли в открито море с картата на борда.

— Лонгакрес е известен надлъж и нашир с кръвожадните си истории за пиратските набези в Карибието — прибави ухилено Алистър, който бе разчел правилно мислите на капитана. Не му бе убягнало и лекото му стъписване. — Понякога дори аз му вярвам — призна той и бе удостоен с недоверчив поглед от страна на капитана.

— Вие сте един от най-разумните хора, които познавам. Именно затова ви поверих този отговорен пост на борда на „Морския дракон“ — отвърна просто Данте и измери с проницателен поглед младия мъж, когото целият екипаж познаваше като изключително сериозен и честен. Капитанът знаеше, че помощникът му не е навършил дори тридесет години, макар че понякога изглеждаше значително по-възрастен и опитен. Винаги беше спокоен, рядко уведомяваше другите за онова, което ставаше в душата му, но когато беше в подходящо настроение, с удоволствие — и с поразителна точност — имитираше всеки член на екипажа, да не говорим за най-известните благородници и кралски особи, при което никой не оставаше пощаден от иронията му.

— Струва ми се съмнително, че изобщо сте имали дългове, Алистър — отбеляза сухо Данте, убеден, че благоразумието на помощника му е извън всяко съмнение.

Усмивката на младежа беше доста измъчена, защото онова, което се готвеше да признае пред капитана си, не беше нито приятно, нито особено почтено.

— Ами вижте, някога си въобразявах, че съм най-известното градско конте. Сприятелих се с група разглезени млади джентълмени и съм сигурен, че семейството ми се отчая от мен — обясни тихо той. — Знам, че никой не е пролял и една сълза за мен, когато се наех да ви служа — прибави с усмивка той и разтърси глава. — А ако ме видят на борда на този кораб, без съмнение ще се откажат завинаги от мен. Роднините ми са много почтени хора, разбирате ли!

Данте втренчи поглед в лицето на помощника си и както винаги го намери твърде скромен. Ако Алистър имаше някакъв недостатък, той беше, че непрекъснато се стремеше да остане на заден план. Никой не го беше чул да се хвали със способностите си. Ако имаше човек, комуто Данте би поверил живота си, без да се двоуми, това беше именно Алистър Марлоу.

Младият мъж скоро се смути от тази проява на внимание и нервно се запита какво ли става в главата на Данте Лейтън. Зарови пръсти в светлокестенявите си къдрици, избледнели от слънцето, и се вглъби в мислите си. Познаваше Данте Лейтън вече повече от девет години, но го разбираше също толкова, колкото и първия ден, когато капитанът го беше спасил от насилието на кралските патрули. Дори един английски джентълмен, за какъвто Алистър се смяташе от най-ранни години, в онова трудно време на 1761 година не оставаше пощаден от посегателствата на Кралската марина, която редовно получаваше заповеди да снабди корабите си с млади, силни моряци — все едно доброволно или не. Алистър със сигурност не искаше да става моряк. Все още помнеше как силен удар на тояга го просна в уличната кал, помнеше и скъсаните си копринени чорапи и опръскания с воняща тиня сатенен панталон. Още по-добре помнеше как се нахвърлиха върху него като вълци и как той безуспешно се отиваше да се изправи, как държеше с две ръце бръмналата си глава и се олюляваше като пиян матрос и как една мускулеста ръка го сграбчи и го издърпа от ръцете на патрулите. Още чуваше жестокия смях на войниците, които го бяха обкръжили и го водеха по тесните павирани улици на Портсмут като агне на заколение.

Често се беше питал дали щеше да бъде жив и до днес, ако „Морският дракон“ случайно не беше хвърлил котва в пристанището на Портсмут именно в онзи злокобен ден и ако Данте Лейтън не беше изникнал пред очите на смаяния патрул като дявол в човешки образ. Погледът на Алистър вече беше замъглен от удара по главата и видя като през мъгла грамадната фигура, която внезапно бе препречила пътя им. Един от матросите носеше факла и на трепкащата й светлина тъмната фигура на капитана, загърната с черна наметка, изглеждаше свръхестествена. Точно по това време започна да ръми, факлата угасна и странното явление бе обгърнато в облаци пушек. За Алистър, който беше близо до припадъка, следващите събития бяха като сцена от подземния свят. Помнеше само бляскащите мечове и оглушителния пистолетен изстрел, след който във въздуха увиснаха дебели кълба дим. Мирисът на сяра още пареше ноздрите му. Иззад грамадната сянка на Данте Лейтън се отдели слаба фигура със запънат пистолет в лявата ръка. Странната личност беше Хюстън Кърби и на Алистър беше съдено много скоро да се запознае по-отблизо с него.

— Е, господа? — попита с дълбок, развеселен глас Данте Лейтън. Патрулите изръмжаха недоволно, но очевидно се колебаеха да влязат в открит сблъсък със заплашителната фигура. — Какво толкова! Един моряк по-малко за някой от капитаните ви — добави той, посочи нищо неподозиращия Алистър и добави със злобна усмивка: — Или искате капитанът ви никога вече да не види своя усърден лоцман?

Алистър не беше забравил и до днес злобните искри в очите на водача на патрула, нито пък ръката му, която небрежно полюляваше тоягата.

— Ние изпълняваме дълга си, сър. Но както изглежда, този път успяхте да ни изиграете, милорд. — Тонът му издаваше презрение, той очевидно нямаше представа колко правилно е описанието му.

Мъжът вдигна ръка, отдаде подигравателно чест и даде знак на хората си да освободят пленника. Днес Алистър си припомняше с усмивка бързината, с която бе изпълнена тази заповед, и се удивяваше на възмущението, което бе изпитал, когато го лишиха от възможността да излее справедливия си гняв върху моряците на Негово величество. Той се олюляваше, дъждовните капки падаха в очите му, но дори дъждът не му попречи да срещне светлосивите очи на спасителя си. В погледа на непознатия не се четеше очакваното успокоение, дори напротив, от израза в сребърните очи го побиха студени тръпки. Обкръжени от гъсти, тъмни мигли, те криеха в дълбините си нещо диво и страшно и го караха да мечтае за тихото имение на родителите си в околностите на Портсмут. Там най-младият син на фамилията, който не можеше да има претенции нито към титлата, нито към наследството, беше имал една-единствена грижа: дали да си купи пост в кавалерията или да се посвети на бога. За семейството това бяха единствените два пътя. Алистър знаеше, че съдбата му е безразлична на близките му — стига само повече да не им се налага да плащат дълговете му.

Това беше всичко, което младежът си спомняше от първата среща с Данте Лейтън, защото много скоро след освобождаването си той бе загубил съзнание, нещо, което оттогава не му се беше случвало нито веднъж. Събуди се едва на борда на „Морския дракон“, мекото полюляване върху вълни го изпълни с измамно чувство за сигурност, но само дори го осъзна къде се намира. Слава Богу, страхове те му се оказаха безпочвени. Резкият, но грижовен Хюстън Кърби му помогна да облече чисти дрехи и сериозно го предупреди да не се разхожда много-много нагоре-надолу, докато не е привикнал към люлеещите се дъски на палубата. Деспотичното и в същото време доверително държание на стюарда му напомни за възрастните, удостоени с пълното доверие на семейството прислужници в имението на родителите му, които служеха там още отпреди раждането му.

— Н-но… къде съм? — попита с неубедителна рязкост Алистър. — К-какво е станало с мен? К-къде е мъжът, който ме спаси? — Още се чувстваше неловко при спомена за заекването си.

Дребният стюард прекъсна работата си и търпеливо обясни:

— Чуйте ме добре, млади човече. Нямате основания да се страхувате нито от капитана, нито от когото и да било от екипажа на „Морския дракон“, освен ако не си напъхате носа в неща, които не ви засягат. Капитан Лейтън никак не обича да го разочароват — произнесе предупредително Хюстън Кърби. — Негово благородие нямаше причини да поема тази тежка отговорност. Можеше спокойно да ви остави да се разхождате гордо-гордо по улиците на Портсмут, докато паднете в лапите на следващия наборен патрул.

— Негово благородие? Нима капитанът е джентълмен от благороден произход? — Алистър беше изумен. Мъжът, който спря нощния патрул, нямаше вид на изнежен аристократ.

— Точно така, и никога не се съмнявайте в това, сър — гласеше сухият отговор на Хюстън Кърби. — Макар че някои хора поставят под въпрос това с джентълмена — прибави по-тихо той и тонът му ясно показа какво е мнението му за хората, представящи капитана в лоша светлина. — Знайте, капитанът не отдава голямо значение на етикецията, с изключение на дисциплината на борда. Той е господар на кораба и всички са длъжни да му се подчиняват. Следвайте заповедите му и няма от какво да се страхувате.

Алистър последва съвета на Кърби и никога не съжали за резултата. След почти едночасов разговор със загадъчния Данте Лейтън, от който остана с чувството, че му е разкрил душата си, той бе помолен да се присъедини към екипажа на „Морския дракон“. Алистър се кълнеше и до днес, че очите на капитана са святкали развеселено, когато го бе попитал дали не му е минавало през ума, че би могъл да потърси щастието си по море — доброволно, разбира се, — а после му бе казал, че „Морският дракон“ би могъл да се възползва от способностите му, а и екипажът му бил недостатъчен. С това предложение разговорът завърши и Алистър се оттегли с бучаща глава, което се дължеше не само на удара с тоягата. Това състояние не се подобри особено и когато капитанът небрежно го осведоми, че след по-малко от седмица „Морският дракон“ ще излезе в открито море. Не му беше лесно да вземе решение и младежът не беше забравил тъгата, която го изпълваше, докато стоеше на задната палуба и се взираше в постоянно избледняващия английски бряг. Вятърът, който духаше откъм сушата, пое тежковъоръжения бриг и той се втурна в канала, устремен към несигурното бъдеще. Тогава Алистър още не познаваше истински Данте Лейтън.

Потънал в мислите си, младежът най-после усети упоритото подръпване по ръкава си и погледна надолу, присвил очи, за да прогони сенките на миналото. Видя лицето на Кони Брейди и втренчи поглед в очите му, големи и сини като морето.

— Какво има? — попита объркано той, защото внезапно отново се озова отново под безмилостното слънце на Западна Индия, далеч от студения зимен дъжд на Портсмутското пристанище.

— Капитанът нареди, мистър Марлоу, да ми разкажете как е намерил картата на съкровището — отговори бавно Кони, сякаш даваше обяснения на умствено изостанал, и на всичкото отгоре сляп пасажер. — Нали знаете, мистър Марлоу, как се е добрал до картата.

Алистър се изчерви и се запита дали капитанът е забелязал кратковременното му изключване.

— Това стана по време на игра на карти в Сейнт Вустатиус. Там бяха капитанът, доколкото помня, холандецът и… — Алистър сбърчи чело и се опита да си припомни лицата на мъжете, които бяха седели около зелената филцова маса. — … Берти Макей също беше там, в това поне съм сигурен, май и един джентълмен, който притежавал плантация в Барбадос. Капитанът обаче спечели документа от датския търговец на роби. Капитанът имаше добри карти, за разлика от датчанина, затова онзи трябваше да се лиши от пожълтялото парче пергамент, което, изглежда, му беше много скъпо. Още помня как му го подаде през масата.

— Сигурно е искал тя да бъде покритие на залога му, нали, мистър Марлоу? — попита Кони и очите му заблестяха при мисълта как капитанът му е седял пред печелившите карти.

— Да, макар че постъпката му не бе приета с одобрение — отбеляза сухо Алистър. — Вече твърде много джентълмени са получавали в залог фалшифицирани карти на съкровища и повечето не се оставят да бъдат измамени толкова лесно. Но за изненада на другите играчи, капитанът разгледа внимателно картата и я прие като платежно средство, разбира се, в случай, че спечели играта — заключи Алистър и в думите му нямаше и сянка от съмнение кой е бил крайният победител.

— Какво беше написано на пергамента, мистър Марлоу? — попита Кони и затаи дъх в очакване на отговора.

— Там се съдържаше последната воля на стар испански моряк. Служил на един от онези галеони, които по време на урагана потънали в канала на Флорида. Оживял, но корабът му отишъл на дъното. Бил един от малкото, които успели да се спасят, и го сметнал за поличба да не се връща никога вече в Испания при жена си и семейството си. Затова останал в Западна Индия.

— А после? — попита нетърпеливо Кони.

— И тъй като знаел къде е потънал галеонът, решил да се добере до богатството и в течение на няколко години успял да извади доста пари. Имал си собствена, известна само на него съкровищница, от която можел да черпи, когато си иска. Но, както се случва с повечето виновни, нечистата съвест започнала да го мъчи и на смъртното си легло поискал прошка за греховете си. Признал какво е извършил и издал точното място, където бил скрил ковчежето с картата на потъналия галеон.

— Леле! Какъв човек! — изсвири през стиснати зъби Кони. — Сигурно е измъквал златото изпод костите на старите си другари! — провикна се той, изгарящ от любопитство като всички момчета. — Обаче, мистър Марлоу, ако този, другият капитан, е знаел всичко най-подробно, защо е оставил нашия капитан да вземе картата? Защо не е отишъл да я потърси пръв?

— Според онова, което ми каза капитанът — обясни Алистър, за да окуражи изплашеното момче, — датският роботърговец бил получил документа само преди няколко дни. Испанецът бил баща на жена му и след смъртта му тя скрила документа и го пазила в тайна години наред, за да не опозори семейството си. Сигурно й е било много тежко да открие, че е родена извънбрачно. Баща й бил един от най-уважаваните плантатори и дъщеря му не искала да омърси доброто име на семейството и своето собствено.

Кони замислено смръщи чело.

— А защо датският капитан е рискувал да загуби този скъпоценен документ, мистър Марлоу? — попита задъхано той. — На негово място аз щях непременно да намеря съкровището и да го скрия вдън земя.

— Когато човек играе карти, той е като в треска и нито за миг не помисля, че би могъл да загуби — обясни с усмивка Алистър. — Освен това датчанинът вероятно е бил убеден, че историята е измислена. Сигурно и сега си мисли, че капитанът е направил глупост, като е приел картата за залог. Надявам се изобщо да е забравил случилото се онази вечер — засмя се Алистър и продължи да успокоява развълнуваното момче. — Роботърговците са пълни с пари, нали знаеш! Датчанинът беше много богат.

— Корабите за роби са ужасни, мистър Марлоу — промълви тихо Кони и лицето му се помрачи при спомена за собственото му пътуване край бреговете на Африка с един такъв плаващ затвор. — Роботърговците са зли хора, мистър Марлоу. Много зли… — Гласът му заглъхна. Ушите му още бучаха от стоновете на окованите роби, които измираха като мухи под палубата.

— Знам, Кони — прошепна потиснато Алистър. Разбираше, че не е в състояние да утеши момчето. То бе преживяло неща, твърде страшни за едно дете. Надявам се само испанецът да не е живял твърде нашироко — допълни той и се постара да изобрази на лицето си загриженост. — Дано е оставил и за нас нещо от испанските дублони!

— Дано, мистър Марлоу — съгласи се Кони и лицето му се разведри при мисълта за очакващото ги съкровище. — Ще ги намерим, сигурен съм.

Алистър хвърли бърз поглед към Данте Лейтън, който се бе облегнал небрежно на релинга и замислено се взираше в блещукащата водна следа на кораба. Беше присвил очи, за да се предпази от нетърпимия блясък. Капитанът почти не се беше променил през тези години или поне така смяташе Алистър. Най-малкото не физически. Тъмната му, кестенява коса беше изпъстрена с избелени от слънцето кичури, но панталоните му бяха същия номер, както и преди девет години. Изглеждаше наистина зашеметяващо със съвършените си, класически черти, изпод които обаче личаха сила и твърдост, придаващи характер на обветреното от бурите лице. Данте Лейтън е от типа мъже, на които не може да устои никоя жена, каза си Алистър и въздъхна примирено. Беше достатъчно честен, за да признае пред себе си, че собственото му лице е направо скучно.

Алистър проследи погледа на капитана и се запита какво ли виждаха очите му, освен блестящата синева на небето и плискащите се морски вълни. Данте Лейтън преследваше определена цел и Алистър знаеше, че капитанът няма да намери покой, преди да погребе веднъж завинаги бледия призрак, който смущаваше сънищата му. Дори когато се върна на борда на „Морския дракон“, стиснал в ръце ковчежето със скъпоценната карта, лицето му не изразяваше нито вълнение, нито радост от находката. Класическите му черти бяха опънати с все същата мрачна решителност както винаги. В течение на годините Алистър беше узнал някои неща за миналото на капитана и сега му се струваше, че разбира какво ще направи той със своята част от плячката. Данте Лейтън имаше нужда от наистина кралски съкровища, за да поправи стореното му някога зло, и от още толкова, за да се спаси от бесилката, след като си отмъсти.

Алистър въздъхна и се запита какви ли проблеми ги очакват след откриването и изваждането на съкровището. След малко на лицето му изгря усмивка и той отново се отдаде на мечтанията си. Яркото червено и оранжево на западноиндийският залез избледня и отстъпи място на свежото сиво небе на късния английски следобед. От голите клони на стария дъб капеха едри дъждовни капки, а в далечината… Алистър разтърси глава и се опита да прогони неканения спомен. Още не бяха открили потъналия галеон, а той вече си мечтаеше как ще похарчи своята част и се тревожеше за проблемите на Данте Лейтън.

Не, сега най-важното беше „Морският дракон“ да опъне платна по посока на вятъра. Щом стигнеха Флоридския проток, щяха да узнаят има ли нещо вярно в картата на испанеца или не. Разбира се, ако не срещнеха по пътя си патрулните кораби на Негово величество или обичайната моряшка паплач.

— В последно време флотата на краля е станала наистина досадна — промърмори като на себе си Алистър, който и без това не хранеше особени симпатии към офицерите й. Челото му се смръщи загрижено при мисълта за нарастващия брой английски военни кораби, които патрулираха по крайбрежието и строго следяха за спазването на търговските споразумения. Алистър вече имаше чувството, че при всяко влизане в пристанището, дори още преди да са успели да хвърлят въжетата за привързване към кея, на борда вече се е качил някой усърден митнически чиновник с намерението да претърси кораба от носа до кърмата. Някои ставаха толкова нахални, че само неприятната миризма на горящ катран беше в състояние да ги прогони обратно в сигурната митническа станция. При това още никой не е успял да залови „Морския дракон“ с контрабандна стока, каза си Алистър, горд с доброто име на кораба си. А дори ако някой път се беше случило непростимото и бяха конфискували товара им, корабът все още можеше да разчита на влиятелни приятели в Адмиралтейството.

Алистър присви очи срещу залязващото слънце и обходи с внимателен поглед далечния хоризонт. Искрено се надяваше, че няма да види нито едно платно, преди да са хвърлили котва в сигурното пристанище на Чарлзтаун. Най-малко би желал да забележи на хоризонта кораба на Негово величество „Порткълис“, бърза шалупа с осемнадесет оръдия под командата на капитан Морган Лойд. От известно време насам имаше чувството, че уелсецът е навсякъде, че постоянно ги дебне, гонен от желание да залови „Морския дракон“ с контрабанден товар. Е, желанието невинаги съответства на възможностите, каза си Алистър и се ухили доволно, макар че загрижеността му не беше изчезнала напълно. Досега „Морският дракон“ винаги беше успявал да се изплъзне от преследването на „Порткълис“, факт, който сигурно вбесяваше кралския офицер. И въпреки това, макар че бяха от двете страни на закона, между двамата капитани не съществуваше враждебност. Очевидно всеки уважаваше способностите на другия. Борбата между двамата беше като партия шах, в която корабите играеха ролята на дамите. Ако не познавате толкова добре капитана на „Морския дракон“, Алистър щеше да каже, че членовете на екипажа са само пешки в голямата игра. Но той знаеше много добре, че капитанът е готов на всичко за кораба и екипажа си. Практически хората му бяха същите като преди осем години. Вярно, имаше и няколко нови лица, но повечето бяха посрещнали Алистър още при първото му появяване на борда. Там беше Лонгакрес, лоцманът, с вечните си пиратски истории и морски легенди, Кобс, първият подофицер, роден и израсъл в Норфолк, Макдоналд, шотландският платнар, с гордо вирнатите си руси мустаци, който размахваше лулата си като шотландски меч, Тревълоуни, дърводелецът с кисело лице, който познаваше всяка дъсчица на „Морския дракон“, Кларк, вторият подофицер, изискано конте от Антигуа, и Соумс Фитсимънс, помощник-капитан, роден в Бостън колонист със склонности на революционер и навика да произнася дълги, разпалени монолози за независимост от короната. Следващият беше Хюстън Кърби и Алистър неволно се ухили. Стюардът беше винаги до капитана си. А, да, и Кони Брейди, юнгата, който един ден със сигурност щеше да стане отличен капитан. Не по-малко важен член на екипажа беше Ямайка, корабният котарак, спасен от капитана пред пет години в пристанището на Порт Роял.

Да, „Морският дракон“ имаше добър екипаж и ако капитан Морган Лойд все още възнамеряваше да кръстоса носа си с тях, непременно щеше да претърпи поражение. Алистър беше готов да се закълне в това. А ако се стигнеше до размяна на залпове с кораба на Негово величество „Порткълис“, уелсецът трябваше да знае, че много скоро ще се озове на дъното на морето.

Я по-добре да не викам заспалите духове, помисли си Алистър и се зае с всекидневните си задължения. Скоро обаче усети, че стомахът му стърже от глад, макар да имаше повече от час до вечеря. Вдигна ръка, за да засенчи очите си, и проследи как яркочервеното слънце оставя пурпурна следа по небето в пътя си към хоризонта. С ъгълчето на окото си забеляза някакво движение в потъмнялото небе. Ято червени ибиси летяха на юг, търсейки бряг за нощувка. Пламтящият залез се отразяваше в разперените им криле. Гледката беше възхитителна. Алистър имаше чувството, че по небето се разгаря пожар. Яркочервени ивици се стрелкаха към виолетовия хоризонт и много скоро огромното огнено кълбо потъна в морето с цялото си великолепие и остави зад себе си застрашителна тъмнина. Опитното моряшко око не се беше измамило. На изток се надигаше буря и заплашителните черни облаци се смесваха с падащия мрак. Чакат ни трудни часове, каза си младият мъж и направи недоволна гримаса, усетил първите силни пориви на вятъра.

Алек Макдоналд трябваше да положи немалко усилия, за да запали неизменната си лула. Когато най-после успя и от добре натъпканото й гърло се издигнаха ароматни облаци дим, той се облегна доволно на фокмачтата и гордо огледа издутите платна, всеки сантиметър, от които беше минал през мазолестите му ръце.

— Капитанът се справя отлично с кормилото — отбеляза доволно Кобс и хвърли бърз поглед към кърмата, където стоеше Данте Лейтън. — Харесва му да го усеща в ръцете си. Кормилото е като хубавата жена и той го знае. Няма нищо по-добро от хубавия кораб и хубавата жена. Това са двете най-прекрасни неща за мъжа, макар че и двете могат да го поставят на колене.

— Прав си, старче, затова и към двете трябва да се отнасяме с уважение — ухили се Макдоналд.

— Бях почти сигурен, че онази изискана вдовица от Чарлзтаун ще успее да хване капитана на въдицата си, докато стояхме на котва в пристанището — промърмори Соумс Фитсимънс. Той тъкмо кърпеше износения си панталон и Алек Макдоналд наблюдаваше с пренебрежително вдигнати гъсти вежди дългите му, неравни бодове. Дано само се скъсат в подходящия момент!

— Споменатата вдовица, Фитсимънс — подхвърли Барнаби Кларк, който се бе присъединил към тях, след като капитанът пое кормилото, — случайно е една много добре възпитана млада дама и трябва да се отнасяме към нея с подобаващо почитание. Жалко е, че е овдовяла толкова млада.

— Що се отнася до почтителното отношение, приятелю, така не се говори с първия подофицер — укори го Кобс, който никак не харесваше изисканите маниери на Кларк.

— Тъй вярно, мистър Кобс — отговори невъзмутимо Кларк и се поклони дълбоко пред събраните моряци, които избухнаха в смях. — Просто исках да кажа, че мистър Фитсимънс трябва да се изразява малко по-почтително за младата дама.

— Това и правя — отбеляза спокойно Фитсимънс. — Отдавам й толкова уважение, колкото тя заслужава. Чух, че разбила сърцето на капитана. Направила го за посмешище на цял Чарлзтаун. Сигурно си мисли, че е твърде изискана за капитана. Че не й подобава да се омъжи за контрабандиста, който доставя доброто бренди на масата й. Чух, че е заминала за Лондон за откриването на ловния сезон. — Усмивката му беше пренебрежителна. — И още чух, че си търси за съпруг джентълмен с благороден произход. А май беше по-добре първо да се поогледа малко наоколо, преди да отплава за Лондон… Какво ще кажете, другари?

— Смятам, че капитанът не си го слага много на сърцето. Пък и така беше най-добре за него — намеси се неочаквано неразговорливият Тревълоуни.

— Сигурен съм, че младата дама отново ще обърне очите си към капитана, когато сложим съкровището в джоба си — заяви Кобс и изплю струя кафяв тютюнев сок над релинга. — Дано само не се върне с празни ръце от ловния сезон в Лондон, защото тогава капитанът ще бъде в голяма опасност.

— Как ти хрумна пък това? — попита любопитно Гримс, матросът, който работеше на помпата. Думите на Кобс бяха прозвучали многозначително.

— Чухме някои неща, когато мистър Кърби беше обърнал няколко чашки повече. В такива случаи става особено разговорлив. Този дребосък знае учудващо много — обясни с широка усмивка Кобс. Много е вероятно младата вдовица да опъне платна към него, ако не се добере до капитана. А защо не и към някого от нас, по дяволите!

— Наистина ли мислиш, че ще намерим съкровището? — попита колебливо друг от моряците, който носеше името Сампсън. — Никак няма да ми навреди, ако имам малко повечко пари в джоба си. Готов съм всяка нощ да опъвам по три платна, само и само да стигнем по-бързо. Вярвате ли, че капитан Лейтън ще подели богатството справедливо?

— Мисля, че този път няма да те прекараме под кила, приятелче, но само защото познаваш отскоро капитана на „Морския дракон“ и нямаш представа какъв човек е той — проговори предупредително Лонгакрес и останалите потвърдиха думите му със заплашително кимане.

— Не се горещете толкова, другари! Не исках да проявя неуважение — извини се бързо Сампсън, уплашен от мрачните лица на моряците, които изразяваха недвусмислено неодобрение. — Просто не бях сигурен и през главата ми минаваха разни мисли, разбирате ли…

— Е, дано е било само това, но след като си изяснихме нещата, не желая да чувам нито дума повече по този въпрос — заключи твърдо Лонгакрес. Големите му ръце обработваха сръчно и безкрайно деликатно едно крехко парче слонова кост.

— След като и без това заговорихме по темата — започна с важно изражение Кобс и смигна на Кони Брейди, който се беше разположил удобно в краката на стария пират, — бих си позволил да попитам какво ще правиш ти със своята част, стари Вълко?

— Имам си свои планове — отговори ухилено Лонгакрес. — Може би ще отворя кръчма в Сейнт Томас, нали сега е свободно пристанище и привлича сума ти народ. А какво ще кажеш за себе си?

Кобс разтегна уста в широка усмивка.

— Винаги съм искал да бъда скуайър Кобс и да живея в собствено имение. По душа съм си провинциален джентълмен, това е то.

— Можеш да бъдеш сигурен, че съседите ще те наричат скуайър Набоб — изсмя се Соумс Фитсимънс. — А ако те оставят да построиш сам господарския дом, ти сигурно ще го наречеш „Кобс Фоли“.

Моряците избухнаха в смях, Кобс също се ухили одобрително.

— А ти какво ще правиш с парите си, Фитсимънс? Да не си решил да купиш „Бларни Стейн“?

Соумс Фитсимънс отговори на изпратената стрела с подигравателен смях.

— Не — отговори делово той, станал по изключение сериозен. — Ще си купя шхуна и ще продължа сегашния си занаят. Имам чувството, че скоро ще започне нова война и пак ще има нужда от свободни кораби. Помислете само колко много червени сюртуци пристигат от родината — майка и какви ядове ни създават.

— Ей, внимавай какво говориш — изръмжа някой отзад. — Аз също не обичам червените сюртуци, но не позволявам да се говори против Англия.

Алек Макдоналд издуха гъст облак синкав дим над събралите се моряци.

— Прав си, другарю, но и Фитсимънс имаше право. Война ще има, и то много скоро. Сигурно ще имаш нужда от добър платнар, защото платната на един кораб са най-важното нещо, мистър Фитсимънс. В последно време все по-често си мисля, че не би било зле да отворя корабостроителница в Чипзиийк Бей. Скоро ще има голяма нужда от добри кораби. А аз съм избягал от скъпата си Шотландия още през 1745 година и там вече няма място за мен — обясни той и сините му очи помръкнаха при спомена за преживяната болка. — Да, да, Кулодън беше краят за нас. Сега родината ми са колониите.

Кони Брейди зяпаше приятелите си с широко отворени очи.

— Нима ще изоставите капитана? — извика той. — А кой ще остане на „Морския дракон“?

— Е, ако не се лъжа — отговори замислено Соумс Фитсимънс и тъмните му очи засвяткаха весело, — а аз знам какво говоря, повярвай ми, — тогава ще ти кажа, че драконите открай време имат предпочитания към златото и аз съм сигурен, че „Морският дракон“ и капитанът му непременно ще намерят сигурно пристанище, където да хвърлят котва заедно със съкровището. Освен това — продължи засмяно ирландецът — капитанът не е колонист. Той е благороден джентълмен със синя кръв, от стар и известен род. Не, че го обвинявам в нещо — добави бързо той, — напротив, намирам, че е добър мъж. Няма нито един ирландец, с когото бих пил от една чаша с такова удоволствие, но нашият капитан е роден и възпитан като джентълмен и макар да не одобрява едиктите на крал Джордж, не мога да си представя, че би вдигнал оръжие срещу него. Ако се съди по онова, което издрънка в пияно състояние добрият Кърби, капитанът има още няколко, и то много значителни титли.

— Така е, имаш право, но освен това си има много проблеми. Странно е, че мъж като него се е заел с този несигурен занаят. Сигурен съм, че когато направи състояние, ще се завърне у дома и ще се постарае да реши проблемите си — обади се за всеобщо учудване мълчаливият Тревълоуни, който рядко изразяваше мнението си.

— Може би. А какво ще кажеш за себе си, Тревълоуни? И ти ли ще се върнеш в къщи? — попита Фитсимънс.

— Ами да. Аз съм от Корнуел. Ще остана на борда на „Морския дракон“, когато поемем курс към дома. Ще стоя при капитана, докато има нужда от мен. Имам един брат, който работи в медна мина край Труро. Може би ще вложа част от парите при него.

— Я виж ти, май вече всички са решили какво ще правят с дяловете си! — провикна се подигравателно Фитсимънс. — Остава ни само да се надяваме, че наистина ще намерим съкровището и че надигащата се буря не е предупреждение да не посягаме към богатствата на морето и да не смущаваме заслужената почивка на мъртвите.

— Наистина ли мислите, че из потъналия кораб бродят призраци, мистър Фитсимънс? — попи Кони Брейди и очите му се разшириха от вълнение.

— Ама разбира се! И със сигурност жадуват за твоята кръв, младежо — изръмжа сърдито помощникът. — Крайно време е да слезеш долу, не мислиш ли? Мистър Кърби желае да му помогнеш за вечерята на капитана. Хайде, размърдай си задника!

Кони Брейди скочи и се втурна към камбуза, което позволи на мъжете да се насладят на последни те спокойни минути на залеза. Те допушиха лулите си, закърпиха дрехите си и продължиха разговора си. Скоро идваше време за разпределяне на новата вахта и след като бурята на хоризонта беше станала действителност — ярки светкавици все по-често раздираха черното небе отдясно на борда, — всички разбираха, че идва времето да се изкатерят по такелажа, за да свият горните платна, да скъсят топсела и да затворят всички люкове, преди облаците да слязат ниско над морето.

Много скоро корабът бе обгърнат в савана на непрогледната нощ. Седналият в столовата Данте Лейтън предвиди внезапното залюляване на корпуса и грабна бързо чашата си с вино, преди да е паднала от масата. Центърът на бурята профуча покрай тях, но морето продължаваше да бъде бурно и бригантината се бореше смело с непрогледната водна стена. Мътна, трепкаща светлина се отразяваше в блестящата махагонова ламперия на капитанската каюта. Отблясъкът на фенера създаваше островче топлина в буреносния мрак, който обгръщаше „Морския дракон“, чийто нос тъкмо се беше потопил в поредната огромна вълна.

— Капитане, та вие почти не сте докоснали прекрасното пиле, което приготвих специално за вас — кори го Хюстън Кърби, който тъкмо прибираше съдовете от масата. — Защо не вземете пример от мистър Марлоу, който винаги опразва чинията си? Той е добре възпитан млад джентълмен, винаги съм казвал. Разбрах го още в самото начало, когато погледнах за пръв път в лицето му. Въпреки всичко, което научи през годините, прекарани в морето, той запази отличните си маниери. Надявам се да ми простите дързостта, милорд — продължи Кърби, без да си поема дъх — но той винаги ми благодари учтиво за добрата храна, направи го и днес, преди да изтича на палубата. Нали не мислите, че внезапно се е разболял от морска болест? Като че ли все още страда от пристъпите й… — С презрително изражение на лицето стюардът прибра остатъците от вечерята на капитана в една нащърбена порцеланова чиния. — Почти съм сигурен, че нарочно не сте изяли порцията си, за да има за него — промърмори той и хвърли крив поглед към оранжевата котка, която мързеливо се изтягаше в койката на капитана.

Котаракът почисти внимателно муцуната си, подуши приятната миризма, скочи безшумно от койката и се запъти величествено към масата. Приседна до стола на капитана и загледа с неподвижни зелени очи всяко движение на дребния стюард.

— Много се надявам, че вечерята ще бъде по вкуса на Негова светлост — продължи иронично Хюстън Кърби и отвеси покорен поклон, макар че веждите му бяха вдигнати чак до корените на косата. — Този котарак може да яде по всяко време. Не е пропуснал нито едно хранене — изръмжа недоволно той.

Враждебността между него и Ямайка беше нещо като ритуал. Той остави чинията пред котарака и на лицето му се появи усмивка. Бялото петно на гърдите на животното много приличаше на вързана за хранене салфетка.

Все още стискайки в ръка сребърната чаша с вино, Данте се облегна удобно в стола си и проследи с развеселен поглед схватката между стюарда и котарака.

— Е, какво мислите по въпроса? — попита внезапно той.

Дребният мъж вдигна глава и водата от мокрия парцал, с който бе обърсал масата, се стече в ръкава му.

— Мисля, че му хареса. Облиза всичко до последната трохичка — отговори глухо той и вдигна празната чиния.

Данте се засмя и помилва меката козина на огромния котарак, който се беше свил на кълбо в скута му.

— Не говорех за Ямайка, нито за това колко му се е усладило яденето. Много добре знаете какво исках да ви попитам — продължи неумолимо той, макар че стюардът очевидно нямаше ни най-малко желание да отговори на поставения въпрос. — Смятате ли, че този път ще открием съкровище?

Хюстън Кърби изтри още веднъж масата с влажния парцал и се изправи.

— Може би. А може би не — промърмори най-после той, смръщи чело и се зае да нарежда празните съдове върху таблата.

— Изглежда перспективата за съкровището не ви въодушевява особено. Не ви ли е ясно какво би могло да означава това? — попита тихо Данте и сивите му очи засвяткаха със странен блясък.

— Ясно ми е, милорд — отговори спокойно Кърби. — Разбира се, че ми е ясно какво ще означава…

Данте удостои тактичния отговор със замислена усмивка.

— Нямате ли ми доверие, Кърби?

— Познавам ви добре, милорд — отвърна Кърби и погледна капитана си право в очите. — И точно там е проблемът. Познавам ви твърде добре. Не забравяйте, че аз бях този, който ви помогна да облечете първия си чифт панталони. Така е, капитане, аз ви познавам от дете. Знам какво целите и това ми създава големи грижи.

— О, Кърби, нима не знаете, че съм разумен човек? Свикнах да чакам — отговори Данте и устните му се опънаха в горчива линия. — Ще действам много предпазливо, уверявам ви.

Хюстън Кърби беше изпълнен със съмнение.

— Така и трябва, милорд, но когато застанете очи в очи с онова копеле, не бих искал да съм на негово място.

— Недейте така, Кърби — усмихна се Данте. — Трябва да ви кажа, че тази липса на доверие от ваша страна много ме разочарова.

— По-страшно ще бъде, ако аз се разочаровам от вашите действия — промърмори като на себе си Кърби и понесе таблата към камбуза. Развеселеният смях на Данте отекна в ушите му, макар че бе затворил вратата след себе си с преувеличена загриженост.

— Смятам, че този път няма да останем разочаровани, Ямайка, старото ми момче — пошепна Данте в ухото на заспалата котка. — Този път наистина ще намерим съкровището.

Данте Лейтън, капитан на „Морския дракон“ и маркиз Джакоби, се усмихна многозначително и остави мислите си да се реят надалеч.

— За съжаление ти си прав, Кърби — прошепна след малко той. — Имаш всички основания да не ми вярваш. — Той огледа празната стая и продължи да милва меката козина на спящата котка. В очите му се четеше твърда решителност.

 

Около седмица по-късно „Морският дракон“ заобиколи нос „Сан Антонио“ и вятърът понесе бригантината към бързите води на Гълфстрийм. Бреговете на Куба останаха от лявата страна. Разкрачил крака, Данте Лейтън стоеше на подветрената страна на палубата, вдигнал до очите си далекогледа, и внимателно претърсваше хоризонта. Знаеше, че вниманието на целия екипаж е съсредоточено върху него, защото само някой луд би се осмелил да навлезе след настъпването на нощта в теснините на Флорида, които изобилстваха с коварни пясъчни плитчини и рифове.

— Поели сте опасен курс, капитане — обади се застаналият зад него Алистър Марлоу.

Данте свали далекогледа и се обърна.

— Прав сте, мистър Марлоу, но когато човек иска да спечели, трябва да рискува.

— Простете недискретността ми, капитане — продължи Алистър, — но кое е толкова спешно, че ви кара да навлезете в протоците посред нощ? Ако внезапно се извие по-силен вятър, като нищо ще се озовем на дъното на морето.

— Спешно е, Алистър, повярвайте ми — отговори Данте, без да се гневи от въпросите на помощника си. — Човекът в коша на мачтата ей сега ще съобщи за платно зад кърмата — обясни с усмивка той.

Изненадан, Алистър се обърна рязко и се опита да различи нещо в падащия здрач.

— Платно ли? Къде, за Бога? Нищо не виждам.

— Платно на хоризонта! — прозвуча викът на наблюдателя.

— Велики Боже, откъде, по дяволите, го разбрахте, преди морякът да го е забелязал? — провикна се младият мъж. — А можете ли да различите какъв е корабът? — попита задъхано той и се обърна отново към капитана си, който се взираше в далекогледа.

— Това не е британски военен кораб — отговори уверено Данте. — Но не съм го и очаквал.

— Те маневрират, капитане. Вдигат всички платна, за да ни настигнат! — провикна се мъжът в коша, който следеше внимателно движенията на преследвача.

— Това е „Ани Джейн“ — обади се Алек Макдоналд, който се беше изправил на кърмата. — Познавам такелажа и платната й. И карирания флаг.

— Берти Макей? — учуди се Алистър. — Какво, по дяволите, търси тук? Нали беше в Сейнт Еустатиус, когато и ние бяхме там. Каза, че го очакват с товар в Чарлзтаун. Питам се дали не ни е излъгал, защото за краткото време, с което разполага, трябва да са му поникнали крила, за да отиде дотам и да се върне — продължи да размишлява на висок глас Алистър. Той познаваше много добре масивния капитан на „Ани Джейн“, един от най-добрите контрабандисти на Каролинските острови. Кътбърт „Берти“ Макей и екипажа му от главорези, които не би наел и най-отчаяният пират.

— Капитанът има очи на сокол — заяви тържествено Алек Макдоналд. — Не вярвам, че онзи отгоре щеше да види платната, ако капитанът не го беше насочил.

Данте се усмихна и хвърли бърз поглед към остроумния шотландец.

— Прав сте, мистър Макдоналд. Предполагам, че Берти Макей ни следва още от Сейнт Еустатиус. Открих го за първи път преди две нощи. Докато траеше нощната вахта, се качих на борда и с изненада забелязах, че някой сигнализира към „Морския дракон“. Още повече се изненадах, когато някой от борда на нашия кораб отговори на сигнала.

— Велики Боже! На борда на „Морския дракон“ има шпионин — провикна се ужасено Алистър. — Кой ли е той, по дяволите? — попита възмутено той и се огледа нервно, сякаш злодеят дебнеше наблизо.

— Скоро ще узнаем — отговори Данте, който изобщо не изглеждаше разтревожен. — Аха — промърмори той, когато под палубата внезапно се разнесе тропот. Прозвучаха ядни гласове, които идваха все по-близо. — Ей сега ще получим отговор на въпросите си.

Гласът му заглъхна в диви крясъци. Група мъже се изкачиха на бегом по стълбичката и се втурнаха като побеснели вълци след един моряк. Шумните ловци, размахали абордажни куки и дълги пирони, успяха да обкръжат жертвата си близо до фокмачтата.

— Както виждам, изпълнили сте поставеното ви поръчение, мистър Фитсимънс — отбеляза спокойно Данте и изгледа с отвращение дърпащия се моряк, когото Кобс и Тревълоуни бяха стиснали помежду си.

— Хванахме го! — провикна се Кобс и се изплю на дъските. — Опита се да избяга, но ние ей сега ще му смъкнем кожата от бой.

— Този път уловихме една истинска воняща гадина, капитане — прибави с широка усмивка Фитсимънс. — Като ни видя да се приближаваме, направи опит да скочи през борда. А това е постъпка на човек с нечиста съвест, не мислите ли? Особено като се има предвид, че изобщо не може да плува.

Кобс повлече пленника си към релинга.

— Този негодник се бранеше като луд — обясни сърдито той и потърка подутата си брадичка.

— Наистина ли съвестта ви е нечиста, мистър Гримс? — попита тихо Данте.

— Нямам представа за какво говорите, капитане. Защо тези хора ме подгониха? Аз просто си вършех работата. Или поне се опитвах, докато те се нахвърлиха върху мен като глутница ранени китове. Какво означава всичко това, капитане?

— Това ви питам и аз, мистър Гримс — отговори Данте и усмивката му би трябвало да послужи за предупреждение към възмутения моряк. — Сигурен съм, че целият екипаж на „Морския дракон“ е заинтересован да узнае всичко за тайната ви кореспонденция с истинския ви капитан, мистър Гримс. Говорете, господине. Сега не е време за дискретност. Животът ви би могъл да зависи от онова, което ще разкажете на мен и екипажа. Смятам, че Берти Макей ще разбере в какво отчаяно положение сте изпаднали.

Когато Данте спомена името на най-големия им съперник в контрабандата, насъбралите се на кърмата мъже възбудено си зашепнаха. Реакцията на мистър Гримс беше още по-бурна, но въпреки това той продължи да мълчи. Данте почака малко и примирено вдигна рамене.

— Е, добре, мистър Гримс, както желаете. Жалко. Но няма какво да се прави, щом такова е решението ви. Убеден съм, че капитан Макей чака с нетърпение да ви види. Не искам да го разочаровам.

Алистър смръщи объркано чело.

— Не ви разбирам, капитане. Гримс е при нас едва от четири месеца. Откъде Берти Макей е можел да знае, че ще намерим картата на съкровището?

— Предполагам, че мистър Гримс е бил изпратен да служи при нас с други цели. Картата на съкровището е допълнителна примамка за Берти, прав ли съм, мистър Гримс? — попита любезно Данте и се усмихна с измамна мекота. Морякът не отговори. — Готов съм да се обзаложа, че съм прав.

— Защо тогава се е наел при нас, капитане, сър? — опита Кони, застанал на сигурно разстояние от пленника.

— За да ни наблюдава. За да отбележи тайните ни заливи, където разтоварваме контрабандните стоки. За да подтиква екипажа към бунт и един хубав ден да ни предаде на корабите на Негово величество — обясни твърдо Данте и думите му прозвучаха като погребална камбана в ушите на Гримс. Лицата на наобиколилите го матроси бяха повече от заплашителни.

— Лъжи! Това са гадни лъжи! Не го слушайте! Той ви използва за своите цели. Иска да ни раздели, за да получи най-голямата част от съкровището — изкрещя като безумен морякът, но една ръка стисна устата му и го принуди да замълчи.

— Намерих картата с тайните ни заливи в сандъка му, капитане. Сигурен съм, че някоя нощ една от шхуните на Негово величество щеше да ни посрещне край брега с готови за стрелба оръдия — обясни гневно Лонгакрес.

— Е, какво ще правим с предателя? — попита Барнаби Кларк. — Можем да го осъдим още сега. Тук, на палубата. Ще изберем съдебни заседатели от екипажа — заключи той и никой не се усъмни каква ще бъде присъдата му.

— Смятам, че е по-добре да опростим нещата, мистър Кларк, особено като се има предвид, че мистър Гримс не е господар на самия себе си — намеси се Данте и хвърли бърз поглед към лоцмана. — Лонгакрес, вие сте най-подходящият човек за това. Пуснете една от лодките на вода. Смятам, че мистър Гримс ще се чувства много по-сигурен в нея, отколкото на борда на „Морския дракон“. Не сте ли съгласни с мен, другари? О, а за да не се чувства самотен в мрака — продължи той и тонът му накара мърморещите моряци да замлъкнат, макар че никак не бяха въодушевени от мисълта да предадат жертвата си на морето, — ще запалим един фенер и ще се погрижим да го поставим така, че да се вижда отдалеч. Не искам Берти Макей да се загуби в протока, след като е успял да стигне толкова далеч с помощта на „Морския дракон“.

Алек Макдоналд пръв проумя плана на капитана и избухна в луд смях.

— Браво, капитане! Дори и дяволът не би могъл да изкове по-добър план. Поздравявам ви, сър!

— Благодаря, мистър Макдоналд.

— Берти ще последва фенера на лодката, както досега следваше сигнала от борда на „Морския дракон“ — сети се най-после и Алистър и се опита да си представи как леката лодка се носи по бързото течение в теснините и увлича „Ани Джейн“ към опасните плитчини. — Господи, как ми се иска да видя лицето на Берти Макей при изгрев — слънце, ако все още не е заседнал в пясъка и най-после разбере, че сме му избягали.

— Капитан Лейтън, сър! Не можете да сторите това! — провикна се Гримс, когато го блъснаха в малката лодка. — Капитан Макей ще ми изтръгне сърцето от гърдите! Умолявам ви, сър! Не правете това! Аз… — Треперещият му глас заглъхна в бързо падащия мрак.

— Дано не си е ударил главата — отбеляза Макдоналд и издуха гъст облак дим от неизменната си лула. — Не е толкова страшно. Утре сутринта ще има възможност да усети твърда земя под краката си.

Чу се силен плясък, после се възцари тишина. „Морският дракон“ продължи напред през теснините на Флорида. Над високите мачти и гордо развяващите се платна блещукаха безброй звезди, радващ признак на хубаво време. По-нататъшното ми пътуване щеше да премине спокойно.

— Как мислите, кога ще се върнем да потърсим съкровището? — попита Алистър, след като двамата с капитана дълго бяха стояли мълчаливо на кърмата, изложили лица на хладния морски бриз.

— Ако изобщо има съкровище — отговори предпазливо Данте, — трябва да изработим плана си много грижливо, Алистър. Ако съм преценил правилно Кътбърт Макей, той ще ни преследва до края на света. Берти не позволява никому да го надхитри. Нямаше да има такъв успех в начинанията си, ако не разчиташе на инстинкта си, и приемам, че този път инстинктът му подсказва същото, каквото и на мен: испанското съкровище наистина съществува. Сигурен съм, че е поканил датския капитан на няколко чашки ром и двамата са водили дълъг и поучителен разговор. Ясно му е, че имаме добър шанс да открием потъналия галеон, и е твърдо решен да присъства на събитието. Освен това никога няма да ми прости измамната маневра, която предприех тази нощ. Не, Берти ще ни следва постоянно, затова трябва да намерим начин да го обезвредим. Ако съкровището наистина съществува, аз нямам никакво намерение да го деля с капитана и екипажа на „Ани Джейн“ — заключи твърдо Данте и се загледа към тъмните, безформени брегове на Флорида.

Крайбрежието беше осеяно с блата, обрасли с мангровии и пълни с комари, а морето изобилстваше със страшни рифове и пясъчни плитчини, които непрекъснато се движеха. Това място щеше да се превърне в смъртен враг на всеки, който се опиташе да извади потъналия испански галеон. Но Данте Лейтън беше готов да се впусне в битката. Погледът му към дивия бряг издаваше предизвикателство.

— Запишете курса, мистър Кларк. Връщаме се у дома. Или поне за момента — прибави съвсем тихо капитанът. „Морският дракон“ прекоси теснините на Флорида и насочи носа си към Каролинските острови.