Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gypsy Lover, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 65 гласа)

8

Есме не можеше да пропъди усещането, че Данте я е изоставил. Тя се опитваше да не се тревожи, но с напредването на деня гневът й към циганина растеше. Лекият дъждец, който беше завалял по средата на сутринта, не й позволи да излезе, което още повече я ядоса. Като нямаше с какво друго да занимава ума си, освен с Данте и това, което се беше случило снощи в леглото му, Есме реши, че има нужда от нещо, което да я разсее, и отиде да си потърси някаква книга.

Библиотеката на чичо й беше огромна, не й трябваше много време, за да намери книга със стихове и да се настани пред огъня, за да чете. Тъй като не очакваше посетители в такъв неприятен ден, тя се изненада, когато Джеймисън я осведоми, че лорд Лонсдейл е дошъл на посещение.

— Поканете го в библиотеката, Джеймисън, и помолете Джейн да дойде при мене.

— Вече съм тук — каза Лонсдейл. — Не мислех, че ще ме отпратиш, затова последвах Джеймисън. Прости ми дързостта.

— Какво правиш навън в такъв мрачен ден? — запита Есме.

Лонсдейл седна много близо до нея.

— Трябваше да те видя. Има нещо относно Алстън, което не знаеш.

Вниманието на Есме се изостри.

— В действителност, почти нищо не знам за него.

— Това прави моята информация още по-важна — каза Лонсдейл. Навлажни устните си и хвърли бегъл поглед към отворената врата. — Не искам камериерката ти да го чуе. Знаеш как клюкарстват слугите.

— Наистина, Калвин, за какво е всичко това?

— Не знам как да ти го съобщя по-меко, така че просто ще ти го кажа без заобиколки. Смятам, че циганинът е убил дядо си заради титлата и богатството му.

— Какво! Защо говориш такива неща? Лорд Алстън се самоуби.

— Така мислят властите, но аз не съм толкова сигурен. Вуйчо Алстън нямаше причина да се самоубива. Беше в добро здраве, имаше за какво да живее. Нямаше дългове, нямаше неприятели, нито пък изпадаше в меланхолия. Самоубийството просто няма смисъл.

Есме трябваше да се съгласи. Не би могла да си представи Данте като убиец, но сега, когато това беше насадено в главата й, не би могла да го остави без внимание.

— Кажи ми какво знаеш.

Калвин се размърда нервно.

— В действителност не знам нищо, с изключение на това, че циганинът посетил вуйчо ми една вечер малко преди смъртта му. Научих от адвоката на вуйчо Алстън и че той променил завещанието си в полза на циганина, може би преди една година. Смятам, освен това — и Лонсдейл се наведе към нея, — че вуйчо Алстън е съжалил за решението си и е казал на циганина, че пак ще промени завещанието. Смятам и че циганинът е влязъл през някой отворен прозорец след няколко вечери и е убил вуйчо ми, като го е представил за самоубийство.

Зашеметена, занемяла, Есме не можеше да направи нищо друго, освен да се взира втренчено в Калвин. Той беше изложил всичко много правдоподобно.

— Каза ли на някого за теорията си? Чичо Даниел би трябвало да узнае.

— Не съм казвал на никого, само на тебе. Не мога да обвиня този човек без доказателство. Но когато го намеря, ще го използвам, за да изгоня Алстън от Англия. — И той ефектно замълча. — Не можеш да се омъжиш за циганина, Есме. Той може да е убиец.

Тя се облегна назад, не искайки да повярва, че Данте може да бъде хладнокръвен убиец. Ами ако беше? Ами ако Калвин намереше доказателството, което търсеше?

— Не смятам да се омъжвам за него и му го казах.

Калвин изглеждаше скептичен.

— А той какво каза?

Бузите на Есме пламнаха, когато си спомни колко безсърдечно се беше отказал Данте от нея.

— Това като че ли не го смути особено.

Калвин изпръхтя.

— Трудно ми е да го повярвам.

Сега, когато Есме размисли, лекотата на отказа на Данте й се видя нехарактерна, особено след… след… И тя отвърна поглед с пламнали бузи.

— Чичо ти ще настоява да се омъжиш за циганина, независимо какви са чувствата ти към него. Ето затова Алстън се е отказал толкова лесно.

Джейн избра този момент, за да влезе в библиотеката, задъхана от бързане.

— Съжалявам, милейди, сортирах прането ви и Джеймисън не можа да ме намери.

— Седни и си поеми дъх, Джейн — покани я Есме.

Джейн избра един стол в най-отдалечения ъгъл и фокусира погледа си някъде навън от прозореца.

— Още не си чула всичко — изсъска Калвин към Есме. — Има още много неща, които трябва да ти кажа.

— Можеш да говориш свободно пред Джейн.

— Моля те, Есме, това е важно. Възможно е животът ти да зависи от това. Отпрати камериерката.

Нерешителност обзе Есме. Накрая тя каза:

— Джейн, моля те, би ли ми донесла шала? Тук е малко хладно. И не бързай.

Джейн изгледа многозначително господарката си, но изпълни нареждането.

— Е — изрече рязко Есме. — Какво не можеш да кажеш пред Джейн?

Той се наведе към нея.

— Избягай с мене. Не мога да понеса да виждам, че си в опасност. Щом се оженим, нито чичо ти, нито някой друг може да направи нещо. Аз съм джентълмен с титла, не някакъв натрапник циганин. Много добре ще се разбираме с тебе.

Есме не искаше такъв брак по уговорка, какъвто предлагаше Калвин. Тя искаше повече. Искаше… това, което Данте й беше дал снощи. Разтърси глава, за да я прочисти от подобни предателски мисли.

— Знаеш, че не мога. Чичо Даниел ще се вбеси.

— Как би се почувствал, ако ти беше мъртва?

Есме не би се съгласила с нищо, без преди това да се изправи срещу Данте. Той заслужаваше да му се даде известно доверие. Тя не искаше да повярва, че първият любовник, когото някога беше имала, е убиец. Но ако грешеше спрямо него, трябваше да внимава. Както и да е, бягството с Калвин нямаше да реши нищо.

— Ние сме родени един за друг — продължи Калвин. — Знае се от години, че сме сгодени. Не е ли разумно да се предположи, че вуйчо Алстън щеше да ми каже, ако смяташе да ме обезнаследи в полза на един циганин от най-долно потекло? Може би е променил завещанието си заради някаква моя грешка спрямо него, но после е решил да върне нещата, когато е бил нападнат. Циганинът го е убил, преди да е могъл да доведе промяната докрай. Всичко е толкова просто, че се изненадах, че не ми беше хрумнало по-рано.

Това наистина изглеждаше доста просто, помисли Есме. И напълно правдоподобно.

— Не мога да избягам с тебе, Калвин, но ще помоля чичо Даниел да се поинтересува от тези неща.

Калвин стана, дръпвайки Есме. Преди тя да разбере какво смята да прави, той я притегли към себе си и я целуна. Макар че целувката му беше отблъскваща, тя не възрази. Но когато езикът му се пъхна насила в устата й, Есме едва не се задави. Защо не беше усещала същото отвращение, когато Данте я целуваше? Есме се закле да не допуска емоциите да я заслепяват. Отказваше да бъде подвеждана от когото и да било — и От Калвин, и от Данте.

Есме притисна ръце срещу гърдите на Калвин и го отблъсна.

— Престани! Джейн може всеки момент да се върне.

— Прости ми. Чувствата ми към тебе са толкова силни, че не можах да се сдържа.

Джейн влезе в стаята точно в този момент и уви шала около раменете на Есме. Когато камериерката се отдалечи, Калвин изсъска в ухото на Есме:

— Има и още, но може да почака за някой друг ден. — После отстъпи и се поклони вежливо. — Ще ти се обадя, Есме. Приятен ден.

— Приятен ден, Калвин.

— Маркизът няма да одобри виконтът да се навърта около вас — предупреди я Джейн. — Не разбирам, лейди Есме. Никога не сте харесвали лорд Лонсдейл, а сега си шепнете като заговорници.

Есме винаги беше поощрявала Джейн да говори свободно, защото тя беше по-скоро приятелка, отколкото прислужница, но сега си пожела Джейн да беше задържала мнението си за себе си.

— Не съм сгодена за маркиза. Всъщност той като че ли не се е разбързал да се жени. Колкото до лорд Лонсдейл, не сме заговорничили. Можеш да си вървиш, Джейн. Възнамерявам да седя тук и чета, докато стане време за чай.

Книгата лежа неотворена в скута й дълго след като камериерката беше излязла. Как би могла да чете, когато имаше да мисли за толкова много неща? Тя трябваше да се изправи пред Данте с обвиненията, отправени от Калвин.

 

 

Данте не беше виждал Есме вече няколко дни и през това време никой повече не се опита да му отнеме живота. Нито той, нито приятелите му Брукуърт и Карстеърс бяха открили нещо съществено за нападателя.

Данте беше уверен, че обществото започваше да го приема благодарение на двамата му приятели. Те го бяха завели във всички клубове за джентълмени, достойни за неговото внимание, и го бяха представили там. Само за няколко кратки дни Данте беше разбрал чие приятелство да търси и чие да избягва. Чувстваше се некомфортно в присъствието на младите дендита, които пилееха времето си в хазарт, тичане по жени и пируване. Повечето от тях ходеха с празни джобове, поне така му беше казал Брукуърт, и търсеха богати наследнички, за които да се оженят.

След това Данте научи от Брукуърт, че Лонсдейл е бил видян в „Уайтс“ в деня на инцидента с каретата. Чули го да се хвали, че скоро щял да си плати всичките лични дългове.

Когато Данте се върна у дома си тази вечер след посещение в „Брукс“, намери бележка от господин Бартоломю, с която адвокатът го молеше да се отбие при него, когато му е удобно. Твърде късно беше да го направи тази вечер, но Данте се запъти към кантората на адвоката веднага след като закуси на следващата сутрин. Бартоломю го приветства топло.

— Моля, седнете, лорд Алстън. Мога ли да ви поднеса нещо?

— Не, благодаря, Бартоломю. Има ли някакъв проблем със завещанието на дядо ми, който бихте искали да обсъдим?

— Не точно. Запознахте ли се вече с лейди Есме?

— Да, разбира се.

— Склонна ли е да се омъжи за вас?

— Лорд Парктън ме увери, че тя ще се омъжи за мене, но не искам насила да я заведа пред олтара. Предпочитам тя да ме иска. За съжаление обаче, тя не вижда по-далече от циганския ми произход.

Бартоломю въздъхна.

— От това се страхувах.

Очите на Данте се присвиха.

— Има ли нещо, което да не сте ми казали?

— Не го споменах, защото смятах, че вие и лорд Парктън ще уредите сватбата веднага. Допълнението към завещанието на дядо ви отпуска шест месеца от датата на смъртта му, за да се ожените за лейди Есме. Ако не сте я убедили дотогава да се омъжи за вас, губите титлата в полза на Лонсдейл.

— Той знае ли това?

— Страхувам се, че го знае. Дойде в кантората ми преди няколко дни и поиска да види завещанието. Нямах причина да му откажа. Простете, че не ви го казах, когато прочетохме завещанието.

Данте усети как у него се надига гняв, който всеки момент ще избие. Причината Бартоломю да му съобщи за това ново развитие едва сега му се видя в най-добрия случай неубедителна. Какво ставаше тук?

— Смятам да се оженя за милейди преди шестмесечния краен срок, но в ухажването се получи спънка. Някой организира покушение срещу мене.

Бартоломю се надигна от стола си.

— Какво се случи? Добре ли сте?

— Да, добре съм. — И Данте разказа подробно на адвоката какво се беше случило, споменавайки накратко за получените рани.

— Защо някой ще иска да ви убива? — запита адвокатът.

— Не знам. Няма следи. Подозирам Лонсдейл, но нямам солидно доказателство.

— Лонсдейл — повтори почти радостно Бартоломю. — Възможно е да имате право. Той би спечелил най-много.

— Доказването обаче ще бъде трудно — изтъкна Данте. — Мина една седмица, но няма никакви други подобни опити. Може би е било просто инцидент.

— Смятате ли да продължите с ухажването?

— Това е намерението ми. В краткото време, откакто се запознах с лейди Есме, се привързах много към нея. — И Данте стана. — Ще ви осведомявам как напредват моите работи. Но бъдете сигурен, че ще има сватба. Приятен ден, Бартоломю.

Двамата си стиснаха ръцете и Данте излезе. Една бележка от Есме го очакваше, когато се върна в дома си. Молеше го да й се обади. Той се изненада от молбата й, но непредсказуемостта беше една от обаятелните й черти.

Представи се в градската къща на лорд Парктън в два часа същия следобед. Джеймисън го съпроводи до приемната. Данте намери Есме застанала пред прозореца, изправена като статуя. Веднага разбра, че нещо я е ядосало.

Стигна до нея с три дълги крачки. Хващайки я за раменете, той я обърна и се вгледа в лицето й. Тя се отдръпна от него, сякаш се беше уплашила.

— Какво има? Какво се е случило?

Есме хвърли поглед към Джейн, която се опитваше да не изглежда, че подслушва. Данте усети, че Есме не иска да говори пред камериерката си.

— Днес е чудесен ден, да се поразходим ли в парка?

Очите на Есме пламнаха.

— Прекрасна идея. Би ли донесла шаловете ни, Джейн?

Джейн излезе незабавно.

— Не можем ли да не я вземаме с нас? — запита Данте.

— Не, но тя може да седи на някоя скамейка, докато ние се разхождаме около езерото.

Джейн пристигна с шаловете и малката групичка измина пеша краткото разстояние до парка. Джейн вървеше малко зад тях, давайки на Данте възможност да поговори насаме с Есме.

— Какво има? Ти си ядосана.

Есме не каза нито дума. Но когато приближиха до една свободна скамейка, тя изчака Джейн да ги настигне и й предложи да си почине там, докато те двамата тръгнаха да се разхождат около езерото.

— Най-после — пое си дъх Данте. — Какво е това, което можеш да ми кажеш само на четири очи?

Той се питаше защо ли Есме отказва да срещне погледа му. Ръцете й, както забеляза, бяха стиснати в юмруци до тялото.

— Случило ли се е нещо с тебе? Кажи ми, че си добре.

— Добре съм — изрече Есме с хладнокръвие, което го обърка. След като мълча дълго, вдигна очи към него. — Трябва да знам. Ти ли уби дядо си?

Данте се смая, усети как тялото му се стяга от негодувание.

— Кой ти внуши подобно ужасно нещо? Каква причина бих имал да убивам дядо си?

— Може би е щял да промени завещанието си в полза на Калвин и ти си разбрал.

— Невъзможно! Не познавах дядо си до деня, когато прати да ме повикат и ми каза, че ме е припознал в съда и ме е направил свой наследник.

Есме се вгледа в лицето му.

— Може би си искал да ускориш смъртта му, за да спечелиш властта и богатството му.

— Кой ти внуши тази безумна идея? Лонсдейл ли беше? — Есме не отговори. Той разтърси ръката й. — Стой далече от него, чуваш ли?

Есме издърпа ръката си.

— Нямаш право да ми казваш какво да правя. Почти не ми обръщаш внимание, откакто… откакто…

— … откакто се любихме? Имаше си причина.

Тя се извърна.

— Не искам да я чувам.

Сграбчвайки раменете й, той я обърна към себе си.

— Не съм те изоставил, Есме. Ти си моя, и то не само защото баща ти и дядо ми са пожелали така. Бях в тебе. Никой друг мъж не може да каже това.

— Как смееш! — Тя се дръпна и тръгна към Джейн. Той я настигна. — Калвин иска да се ожени за мене и може би ще го направя — подразни го тя.

Това беше лъжа, но Есме беше прекалено ядосана, за да я е грижа какво ще му причини с думите си. Гневът на Данте се разгоря.

— Какво каза?

— Отдавна познавам Калвин, а ти си странник и циганин.

— Наистина ли мислиш, че съм убил дядо си?

Тя отвърна поглед.

— Не те познавам достатъчно, за да кажа.

Данте поиска да й каже кого подозира, но се побоя да не би тя да помисли, че той просто иска да си отмъсти.

— Смятах, че не харесваш Лонсдейл.

— Аз… харесвам го повече от тебе, милорд циганино…

Данте въздъхна. Този разговор не водеше наникъде. Лонсдейл умишлено се опитваше да прехвърли подозрението върху него. Ако не откриеше нещо, за да свърже виконта с убийството на дядо си, и ако Лонсдейл продължи да разнася слухове, щеше да загуби не само уважението на равните си, но и Есме, което не можеше да допусне. Време беше да отстъпи и да прегрупира силите си.

— Ще те изпратя до вас — изрече той с рязък тон.

Есме разбра, че го е ядосала, но той не й беше дал нищо, с което да опровергае обвиненията на Калвин. Запита се защо смъртта на лорд Алстън не е била разследвана, ако е имало подозрение за убийство. Щеше веднага да пита чичо си.

Есме обърна лице. Как беше могла така да сгреши относно Данте? Любенето с него беше най-прекрасното в живота й. Тя го беше пожелала. Но сега разбра, че не знаеше нищо за него.

Когато стигнаха до къщата на Парктън, Данте се сбогува и си тръгна. Есме го загледа как се отдалечава, възхищавайки се на начина, по който жакетът прилепваше към мускулестите му ръце и широкия му гръб. Краката му бяха дълги и мускулести, добре оформени, върхът на мъжествеността. Извръщайки се от разстройващата я гледка, Есме отвори предната врата.

— Есме!

Тя погледна през рамо, изненадана, че вижда Калвин да бърза по пътеката.

— Влез вътре, Джейн, аз ще поговоря с Калвин и след малко ще дойда при тебе — каза тя.

— Надявах се да те заваря сама — изрече Калвин, когато стигна до нея. — Благодаря, че освободи Джейн.

— Какво има сега, Калвин?

— Ти се разхождаше в парка с циганина.

В тона му се усещаше упрек.

Да не би да ме е следил?

— Това проблем ли е за тебе?

— Да. Мисля, че онези двама приятели на Алстън ме следят. Имаш ли представа защо?

Есме беше зашеметена, макар че би допуснала, че Данте е способен на всичко.

— Въобразяваш си.

— Не — изсумтя Калвин. — Брукуърт и Карстеърс като че ли са навсякъде, където съм и аз. Циганинът е намислил нещо, знам го!

— Не можем да говорим тук — предупреди го Есме. — Съседите ще клюкарстват.

— Ще ходиш ли довечера на бала на Каупър?

— Смятам, че чичо Даниел е получил покана и възнамерява да отидем. Защо?

— Трябва да ти кажа какво научих неотдавна за завещанието на вуйчо ми. Ще се срещнеш ли с мене в градината на Каупър тази вечер? Би трябвало да можеш да се измъкнеш незабелязано навън.

Есме въздъхна. Познаваше Калвин много отдавна. Ако той имаше обосновани оплаквания от Данте, би искала да ги чуе.

Макар че Есме не искаше да мисли лоши неща за Данте, тя трябваше да узнае нещо повече за подозренията на Калвин. Би излъгала, ако кажеше, че не е почти влюбена в Данте. Но още имаше време да прекъсне всички връзки с него… ако той действително беше убиец.

— Много добре, Калвин. Ще се опитам да се измъкна, но това, което ще ми казваш, гледай да е наистина много важно.

Той потисна една самодоволна усмивка.

— О, наистина е важно, уверявам те.

И си тръгна, изглеждайки твърде доволен от себе си, което разтревожи Есме.

— Чичо ми върна ли се? — запита тя Джеймисън, докато му подаваше бонето и наметката си.

— Да, милейди. В кабинета е.

— Благодаря. Няма нужда да го предупреждавате.

Вратата на кабинета беше затворена. Тя почука и я отвори.

— Може ли да поговорим, чичо Даниел?

Парктън вдигна глава и й се усмихна.

— Влез, скъпа. Винаги имам време за тебе. Какво мога да направя за тебе?

— Чувал ли си някакви клюки за смъртта на лорд Алстън?

— О, чух отвратителни неща, но не пожелах да се занимавам с тях. Маркизът не е имал причина да убива дядо си. Освен това, момъкът не е способен на убийство.

Той я изгледа остро.

— Кой ти е наговорил тези лъжи?

Тя не обърна внимание на въпроса.

— Може би все пак трябва да се позаинтересуваш. Ами ако слуховете са верни? Не би искал да се омъжа за убиец, нали?

Парктън се подсмихна.

— Значи това било. Още искаш да се откажеш. Забрави това, Есме. Доверието на лорд Алстън в неговия внук е достатъчно за мене. Смятам да дам бал, за да обявя бъдещия ви годеж, веднага щом Алстън направи решителния ход.

Есме реши, че е най-добре да не споменава името на Калвин във връзка със слуховете. Чичо Даниел би могъл да помисли, че това е отмъщение на ревнивец. Наистина би могло да бъде вярно, но Есме искаше да се запознае с нещата и сама да си състави мнение.

— Надявам се, че доверието ти не е неоснователно, чичо.

— Е, не си мъчи хубавата главица с това. Напълно вярвам на Алстън. Няма да бъда тук за чая, но ще те чакам в преддверието точно в девет часа тази вечер, за да те заведа на бала на Каупър. Не ме карай да чакам.

— Никога не го правя — каза Есме, докато се сбогуваше с него.

 

 

Данте се подготвяше за бала на Каупър акуратно и грижливо. Симпсън, новият му камериер, се погрижи той да се облече подходящо във вечерни дрехи. И сега, вече на финала, той оформяше в съвършен възел коприненото шалче на господаря си.

Данте знаеше, че Есме и чичо й щяха да отидат на бала, защото Парктън му го беше съобщил. Въпреки че й беше ядосан, искаше да направи добро впечатление. Би предложил да вземе Есме и Парктън с каретата си, ако раздялата им днес сутринта не беше толкова язвителна. Знаеше, че не биваше да се държи толкова рязко, но подозрението на милейди го беше наранило повече, отколкото беше склонен да признае.

Тази вечер той смяташе да разруши извратените представи, които Лонсдейл беше посял в ума й.

— Шалчето ви сега е идеално, милорд — каза Симпсън, отстъпвайки една крачка. — Но все пак мисля, че би трябвало да изберете друг цвят за тази вечер, не черно. Ще изглеждате като врана между пауни.

— Благодаря за мнението ви, Симпсън — изрече сухо Данте. — Имаше едно не толкова далечно време, когато се обличах във всички цветове на дъгата. Откакто наследих титлата, предпочитам да не подражавам на онези перчещи се дендита, които искат да привличат вниманието към себе си. — И той се запъти към вратата. — Няма нужда да ме чакате, Симпсън. Мога сам да се преоблека.

Данте излезе от стаята си и се запъти надолу по стълбите. Брукуърт стоеше в преддверието.

— Отдавна ли ме чакаш? — запита Данте.

— Току-що пристигнах, старче. Изглеждаш великолепно. Симпсън добре се е погрижил за тебе.

Грейсън му подаде шапката.

— Да, така е. Благодаря ти, че ми го препоръча.

— Да отидем ли пеша? — предложи Брукуърт. — Вечерта е толкова хубава, а и каретите ще трябва да спрат много далече.

— Това е добра идея. Ще имаме време да поговорим.

— За какво мислиш? — запита Брукуърт, когато двамата тръгнаха по улицата.

— За Лонсдейл, какво друго? Той е по-хитър, отколкото го мислех. Внушил на Есме, че съм убил дядо си.

Брукуърт замръзна на място.

— Господи! Тя не му вярва, нали?

— Думите му я карат да се съмнява. Научи ли нещо, което да свърже Лонсдейл със смъртта на дядо ми?

— Още не. Говорих днес с Карстеърс, но и той не е научил нищо. Лонсдейл е умен, признавам му го. Ако е виновен, прикрил е следите си наистина много добре.

— Не можеш да си представиш колко бях шокиран, когато Есме ме обвини в убийство.

— Ти наистина се интересуваш от нея, нали? Не я преследваш само заради титлата или богатството, нали?

Данте му отправи крива усмивка.

— Ако не успея да разруша предубеждението й спрямо мене, ние двамата нямаме бъдеще. И независимо дали ми вярваш или не, наистина искам да имам бъдеще с Есме. И за да отговоря на въпроса ти, да, тя наистина ме интересува. Но, за съжаление, не споделя чувствата ми. И няма да ги сподели, щом Лонсдейл насажда лъжливи слухове в ушите й.

— Спомняш ли си — изрече Брукуърт — как ти се лепяха жените в университета? Всички те наричахме циганския любовник.

— Популярността ми сред жените даваше на съучениците ми още една причина да ме презират — напомни му Данте.

— Дълго след като завършихме университета, не преставах да чувам слухове за непрекъснатите ти успехи сред жените.

Данте се подсмихва.

— Признавам, че в последните седем или осем години съм бил канен в повече спални, отколкото повечето мъже виждат през целия си живот.

— Щастливец такъв.

— Ето я къщата на Каупър — каза Данте, не желаейки повече да говори за личния си живот. — Опашката от карета се точи на няколко пресечки.

— Виж! Парктън и племенницата му тъкмо слизат от каретата си — посочи Брукуърт. — Ако побързаш, ще можеш да ги настигнеш.

Ускорявайки ход, Данте скъсяваше разстоянието, когато забеляза Лонсдейл да се промъква към Есме. Данте изруга полугласно, когато Лонсдейл се наведе и й прошепна нещо. Ревността експлодира в главата му, когато тя се усмихна на Лонсдейл и кимна. Удължавайки стъпките си, той ги настигна.

— Лейди Есме, бихте ли танцували първия валс с мене?

— Тя ми обеща първия валс — изсъска Лонсдейл.

Данте го изгледа убийствено.

— Милейди е сгрешила. Първият валс принадлежи на мене.

— Възбуждащ цигански танц би ви подхождал повече — каза Есме. Цялата пламтеше отвътре. Нямаше причина да оскърби Данте и се почувства ужасно от това. Какво й ставаше? Данте като че ли я караше да постъпва погрешно. Възбуждаше я сексуално и умствено, караше я да се чувства нервна и неуверена в себе си. Всеки път, когато бяха заедно, й се искаше да го оскърби и в същото време копнееше да се хвърли в прегръдките му и да го целуне. Той будеше смущаващи емоции у нея. Бях в тебе.

Думите му не преставаха да звучат в ума й, задълбочавайки объркването й.

Защо беше позволила на Данте да се люби с нея?

— Милейди — промърмори той в ухото й, — ако си спомняте, не само танцувам валс, но и го правя много добре. Освен другите неща, които съм сигурен, че вече знаете.

Протегна ръка към нея.

— Ще влезем ли заедно? В края на краищата, нали сме двойка.

Твърде зашеметена, за да протестира, Есме положи ръка на ръкава му. Те влязоха в къщата заедно.

— Есме, не забравяй какво ми обеща! — извика Лонсдейл след нея.