Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gypsy Lover, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 67 гласа)

18

Лонсдейл настани Есме на един износен кожен диван и седна до нея.

— Кажи ми какво те носи насам — запита той.

Есме видя синината на брадичката му и бързо отмести поглед.

— Съжалявам за това, което се е случило в „Уайтс“ днес, но ти не трябваше да оскърбяваш Данте.

— Той ти е казал?

— Разбира се, че ми каза. Може да не е действал както джентълмен, но и ти не си се държал така. Какво те е прихванало да разпространяваш слухове за мене? Не знам какво си казал, но сигурно е било ужасно за Данте, за да реагира така.

— Не толкова, колкото това, че едно циганско копеле си присвоява една от най-старите и най-уважавани титли в кралството. Това е немислимо и абсолютно погрешно. Титлата трябваше да бъде моя.

— Толкова силно ли я искаше, Калвин? Толкова, че да убиеш заради нея?

— За какво, по дяволите, говориш?

— Няколко пъти се опитаха да отнемат живота на Данте, след като той наследи титлата. Ти си единственият, който би имал полза от смъртта му. Ти ли стоиш зад тези покушения? Ти ли простреля Данте, когато се срещна с мене в гората зад циганския лагер?

Калвин скочи от стола си.

— Боже господи! Ти наистина ли ме смяташ способен на убийство?

— Данте мисли така и аз започвам да смятам, че е прав. Ти печелиш от смъртта му, а не губиш нищо.

Калвин се заразхожда напред-назад.

— Признавам, че бях ядосан и още съм, но убийство? — Той се извърна, заставайки лице в лице с Есме. — Не мога да повярвам, че ме обвиняваш в такова ужасно престъпление.

— Ако не си ти, тогава кой?

— Нямам представа. Явно циганинът има неприятели.

Есме се вгледа в лицето му.

— Ти един от тях ли си? Защо го предизвика в „Уайтс“? Защо разпространяваш злобни слухове за мене?

— Защо човек напада онези, които го нараняват? Обезнаследяването едва не ме съсипа. Гордостта ми пострада и исках да си го върна. Използвах те, за да нараня Алстън, но сега разбирам, че съм наранил и тебе. Извинявам се.

— Извинението няма да разсее подозренията на Данте. Той вярва, че си убил дядо му.

Лицето на Калвин изгуби всякакъв цвят.

— Убийство! Това… това е абсурдно! Неговата смърт беше самоубийство. Аз само се опитвах да създам неприятности на циганина, когато го обвиних в убийството на вуйчо Алстън. Никога не съм смятал, че смъртта му е друго, а не самоубийство.

— Явно Данте е имал основания да мисли другояче. Той е решен да докаже, че си виновен в това престъпление.

Калвин седна, страхът му беше осезаем.

— Трябва да ми помогнеш, Есме. Не съм убил никого, нито пък съм се опитвал да навредя на съпруга ти. Наистина се опитах да ти попреча да се омъжиш за циганина, накарах те да напуснеш циганския лагер, може да съм ти казвал някои лъжи за него, но това е всичко, което съм направил. Трябва да ми повярваш.

Дивият поглед, страхът, който Есме видя в очите на Калвин, я убедиха в невинността му. Макар че той може би беше виновен за много неща, убийството не беше едно от тях.

— Може да съжаля за това, но ти вярвам. Само че трябва да убедиш Данте, не мене.

— Ще ми помогнеш ли? Ще ме защитиш ли от Алстън? В противен случай, страхувам се, съпругът ти ще ме убие.

Есме поклати отрицателно глава.

— Данте няма да те убие, но ако намери доказателства срещу тебе, ще те предаде на правосъдието.

Калвин опря глава в дланите си, гласът му беше изпълнен с отчаяние.

— Имам си достатъчно неприятности. Затънал съм, преследват ме кредитори и безскрупулни лихвари, които си потърсиха дълговете чак сега, защото вярваха, че ще наследя богатството на вуйчо Алстън. Но след като бях обезнаследен, започнаха да ме преследват. Ако скоро не им се изплатя, ще свърша — или мъртъв, или в затвора за длъжници.

— Заклеваш ли се, че не си убил вуйчо си и не си се опитвал да убиеш Данте?

Калвин вдигна глава. Очите му бяха отчаяни, умоляващи.

— Кълна се в гробовете на родителите си. Ще намеря семейната библия и ще се закълна върху нея, ако искаш.

Есме го гледа дълго, виждайки отчаянието и паниката му. Никога не беше смятала Калвин способен на убийство и след като го изслуша, знаеше, че е права. Но да убеди Данте — това нямаше да бъде лесно. Един от проблемите беше липсата на заподозрени след елиминирането на Калвин. Никой друг нямаше да спечели от смъртта на Данте.

Есме се приготви да си тръгне.

— Ще направя каквото мога, но не съм чудотворец и повярвай ми, ще трябва чудо, за да се намери друг заподозрян. Междувременно, не прави нищо друго, с което да ядосваш Данте.

Калвин я изпрати до вратата.

— Благодаря, Есме. Щях да ти бъда добър съпруг, независимо дали вярваш или не. Днес в „Уайтс“ бях ядосан и се държах неподобаващо за джентълмен. Надявам се да ми простиш.

— Нека да не говорим за прошка, Калвин. Още е рано за това. Колкото до Данте, не мога да обещая, че ще ме изслуша или дори ще насочи разследванията си в друга посока, когато му кажа, че си невинен.

Есме излезе от къщата на Лонсдейл дълбоко замислена. Докато пътуваше с файтон към дома си, тя премисляше всичко, което Калвин й беше казал. Вярата й в неговата невинност щеше ли да се окаже грешка, за която впоследствие да съжали?

 

 

Данте беше извън кожата си от притеснение, когато не можа да намери Есме. Никой от прислужниците не я беше видял да напуска къщата, което увеличаваше тревогата му. Къде би могла да отиде? Защо не е казала на никого, че излиза? Излизането й имаше ли нещо общо с Лонсдейл?

Искрено се надяваше да не е така.

Когато след един час Есме още не се беше върнала, Данте изпрати лакей да я търсят. Представяше си всякакви ужасяващи сценарии. Ако нещо се беше случило с нея, щяха да падат глави. Приготви се да се включи в търсенето, когато чу входната врата да се отваря, а после дочу и някакви гласове. Отвори вратата на кабинета и едва не припадна, когато видя Есме да подава наметката и чантичката си на Грейсън.

Облекчението скоро бе заменено от гняв, а после от ярост. Как смееше тя да го плаши така? Не знаеше ли, че лондонските улици са опасни? Не беше взела и камериерката със себе си. Данте остана на прага, стиснал юмруци, чакайки Есме да се присъедини към него.

— Грейсън каза, че си искал да ме видиш — каза тя.

— Влез — заповяда Данте.

Есме мина покрай него, за да влезе в кабинета, залитайки под тежестта на неодобрението му. Вратата се затвори зад нея. Тя му отправи плаха усмивка.

— Изглеждаш сърдит.

С глас, малко по-висок от шепот, той изрече:

— Тази дума не може да опише онова, което чувствам. Какво те прихвана да се измъкваш, без да кажеш на никого къде отиваш? Не помисли ли, че ще се безпокоя за тебе?

— Нямаше никаква опасност.

— Няма как да го знам, преди да си ми разказала къде беше.

Есме се поколеба, усмивката й трепна, а после съвсем изчезна, когато изражението на Данте остана неумолимо.

— Моля те, не се сърди.

Данте остана непоколебим. Макар че не искаше да плаши Есме, тя трябваше да разбере, че той има врагове, които могат да я използват, за да стигнат до него.

— Искам обяснение и го искам сега.

Есме се отпусна на един стол и вдигна поглед към него. Изглеждаше напрегната, но не и изплашена от него, макар че той мислеше, че трябва да бъде.

— Седни, Данте. Не обичам да стърчиш над мене. Това, което ще ти кажа, не е онова, което би искал да чуеш, но все пак трябва да го изслушаш.

Данте се отпусна на един стол, все така неумолим.

— Много добре, можеш да започваш.

— Искам да ме изслушаш докрай, преди да кажеш каквото и да било.

— По дяволите, Есме! Просто ми го кажи и да свършваме.

— Отидох у Калвин.

Данте скочи от стола си.

— Отишла си къде?

— Моля те, Данте, седни и ме изслушай. Можеш да изразиш неодобрението си после.

Той преброи мислено до десет. Когато това не разсея гнева му, той избухна в поредица от диви ругатни.

— Искаш ли да чуеш или не?

— Разбира се, че искам. Нямам търпение да чуя защо си се почувствала задължена да посетиш Лонсдейл без мое знание.

— Исках да разкрия дали е виновен в убийство.

— Искала си… Проклятие! Наистина ли очакваше той да си признае пред тебе? Няма значение, продължавай. Искам да разбера какво е имал да казва.

— Той не е убил дядо ти, Данте, нито е правил опит да те убие. Убедена съм в това.

Данте вдигна ръце.

— Докъде стига лековерието ти? Нека се изясним. Ти си отишла при Лонсдейл и си го запитала дали е виновен в убийство.

Есме кимна.

— Той отрече и ти му повярва — констатира Данте.

Тя кимна отново.

— Никога не съм те мислил за глупачка, Есме, но това, което си направила, е и глупаво, и опасно. Не си очаквала Лонсдейл да си признае участие в убийство, нали? Никой здравомислещ човек няма да го направи, аз също не бих го направил.

— Ти не го видя, Данте. Беше наистина потресен, когато му казах, че го подозираш заради покушенията срещу тебе. Той има големи неприятности, търговци и лихвари го преследват, натрупал е дългове на хазарт, които не може да плати.

— Още една причина да се нуждае от богатството на Алстън. Не искаш да повярваш, че Лонсдейл е способен на убийство, защото храниш нежни чувства към него.

— Не е вярно!

Данте започна да се разхожда напред-назад.

— Умишлено не ме послуша. Забраних ти да се виждаш или да говориш с Лонсдейл и ти се съгласи.

Треперещата брадичка на Есме се вирна упорито.

— Може да съм ти съпруга, но не и твоя собственост. Исках да ти помогна. Исках да разбера дали трябва да простиш на Калвин и да търсиш другаде убиеца на дядо си.

Думите му излязоха като отчаян рев:

— Наистина ли смяташ, че Лонсдейл е невинен?

— Да. Ако реакцията му е била преструвка, той е най-добрият актьор, когото някога съм виждала.

— Прости ми, че няма да се съглася с тебе. Лонсдейл ще спечели много от смъртта ми. Той е убил дядо Алстън, защото е мислел, че ще го наследи, а и отчаяно се е нуждаел от парите. Когато научил, че дядо ми е променил завещанието си в моя полза, той започна да ме преследва.

Есме поклати отрицателно глава.

— Грешиш. Бих заложила живота си, че е така.

Данте се взря в лицето й и я предизвика.

— Би ли заложила брака ни срещу неговата невинност?

Есме го погледна сериозно. Той почти виждаше как работи мисълта й. Молеше се тя да даде правилния отговор, но знаеше, че е достатъчно наивна, за да вярва, че Лонсдейл е невинен.

След дълга, напрегната пауза Есме изрече:

— Да, залагам брака си, както и живота си, че Калвин е невинен. Защо не можеш да видиш, че се опитвам да те защитя? Ако цялото ти внимание е съсредоточено не, върху когото трябва, истинският убиец е свободен да удари отново, докато не успее.

— Стига, Есме! За глупак ли ме мислиш? Никой — чуваш ли ме? — никой няма да спечели от смъртта ми, единствено Лонсдейл. Съжалявам, че толкова ниско цениш брака ни.

И се извърна.

— Свободна си. Сега, когато знам, че си в безопасност, трябва да се върна към този финансов отчет, който Бартоломю ми изпрати. Нищо не разбирам от него, Лутър също.

Сложила ръце на кръста си, Есме го прикова с остър поглед.

— Защо не искаш да ми повярваш?

Той я изгледа втренчено, твърдите черти на лицето му бяха непоколебими като гранит.

— Откъде да знам дали не сте обсъждали изчезването ми с Лонсдейл? Как да повярвам на която и да било твоя дума?

Дъхът на Есме премина в стон.

— Божичко, ти ме ненавиждаш.

Изражението на Данте омекна.

— Не те ненавиждам. Искам да ти вярвам, наистина, но ти правиш нещата трудни.

— Това е, защото се ожени за мене поради погрешни причини.

Проклета да е! Не знаеше ли, че той я искаше? Душата му я искаше. Сърцето му я искаше. Единственият му проблем с нея беше доверието.

— Съжалявам, Данте, за двама ни.

Тя се обърна и се отдалечи.

— Есме.

Тя не спря. Той стигна до нея с три дълги крачки и я извърна към себе си. Не знаеше какво иска да направи, докато не я докосна. Едно просто докосване и магията се върна. Магията Есме.

Той я притегли към себе си, взря се в дълбоката пурпурна бездна на очите й и плени устата й. Целувката го заля с чувства, чувства, които се опита да пренебрегне, трябваше да пренебрегне. Но целувката продължаваше. Тя разтвори устни и изстена, той вмъкна езика си вътре, вкусвайки я, може би за последно.

Нещо в него трепна, той отказваше да се подчини на усещането, осъзнавайки, че това може да доведе до ужасно последици. Доверието трябваше да бъде спечелено, а досега Есме не беше спечелила неговото. Той започна да се отдръпва от целувката, преди да стигне до точката, от която нямаше връщане. Устните на Есме го последваха. Той се освободи от нея и я отблъсна от себе си.

— Това е само пример какво изпускаш, какво ни струваха лъжите ти.

— Не знаех, че има „ние“. Ти съвършено ясно ми даде да разбера, че не ми се доверяваш, че не би могъл да ме обичаш, че си се оженил за мене, за да задържиш титлата и богатството си. Съмнявай се колкото искаш в мене, Данте, това няма да ми попречи да спася живота ти.

Високо вдигнала глава, Есме излезе от кабинета. Данте се върна на бюрото си, прекалено разстроен, за да се съсредоточи върху делата си. Всичко, което можеше да направи, беше да се пита дали не е сгрешил, отхвърляйки съмненията на Есме относно вината на Лонсдейл.

Карлота и Шандор го намериха в странно настроение, когато се срещнаха с него в кабинета му малко по-късно.

— Какво се е случило? — запита Карлота. — Цялото домакинство чу, че се карате с Есме. Какво си й направил?

— Какво те кара да мислиш, че съм й направил нещо? Защо не я запитате тя какво е направила? Тази жена е непоправима. Опита се да ме убеди в невинността на Лонсдейл. Изложи на риск брака ни заради това.

Карлота размаха пръст към Данте.

— Ако има някакви недоразумения между тебе и жена ти, трябва да оправиш това.

— Може да е прекалено късно, бабо. Ние сме в задънена улица. Ако тя се извини, след като докажа вината на Лонсдейл, ще можем да продължим. Но няма да бъде лесно. Есме загуби уважението ми, когато се свърза с Лонсдейл против желанието ми.

— Може би има основателни причини — предположи Шандор.

Данте не искаше да обсъжда съпругата си с баба си и дядо си.

— Не настоявай, дядо. Ще действам с Есме, както сметна за добре.

Карлота потегли Шандор за ръкава.

— Данте има нужда точно сега да остане сам.

— Ще се видим с вас на вечеря — каза той, вече съжалявайки за рязкостта си.

И отново насочи вниманието си към финансовите доклади, които Бартоломю беше подготвил за него. Макар че доста добре се оправяше с числата, тези му се струваха лишени от смисъл. Финансовото здраве на неговото огромно имущество се нуждаеше от нещо повече от внимателен оглед и той смяташе да отдели цялото време, необходимо за изясняване на нещата.

Данте излезе от кабинета си навреме, за да се облече за вечеря. Очевидно Есме вече се беше облякла, защото той се намери сам в спалнята им, единствено със Симпсън. Преди да слезе на вечеря, даде на камериера си изрични нареждания, свързани с новото му място за спане.

Есме заедно с дядо му и баба му го чакаха в приемната. Храната беше поднесена почти веднага и те се настаниха в трапезарията. Вечерята мина неловко. Отначало Карлота се опита да поддържа разговора, но скоро се отказа. Веднага след вечеря Данте се извини, заявявайки, че има планове за вечерта, които не включваха Есме.

— Ами тазвечерният бал у Портхауз? — запита Есме. — Аз вече приех да отидем.

— Можеш да отидеш, ако искаш — изрече хладно Данте. — Каретата ще бъде на твое разположение.

— Искаш да отида сама?

Макар че се държеше учтиво, очите му блестяха от сдържана ярост.

— Ако искаш, аз нямам намерение да ходя. — И нанесе последния удар. — Може би ще срещнеш Лонсдейл там.

Есме усети как нейният свят излиза от контрол. Искаше да се нахвърли на Данте, но не желаеше да въвлича Карлота и Шандор в техните проблеми. Двамата старци обожаваха внука си и тя не искаше да го очерня в очите им.

Тя бутна стола си назад.

— Моля да ме извините. Изморена съм и ще си легна.

Карлота и Шандор размениха загрижени погледи, но не казаха нищо. В мига, когато Есме влезе в спалнята, тя разбра, че нещо не е наред. Скоро осъзна какво е то. Всичките дрехи на Данте и личните му вещи бяха изнесени. Есме се отпусна на един стол и остави ужасните последици от посещението й при Калвин да я връхлетят с цялата си сила. Очевидно Данте искаше тя да излезе от живота му и от спалнята му, единственото място, където бяха щастливи.

Джейн нахлу в стаята.

— Симпсън каза, че негова светлост се е преместил от спалнята ви. Какво сте направили пък сега?

Есме се наежи.

— Какво те кара да мислиш, че е по моя вина?

— Добре ви познавам, милейди. Изчезвате днес и не ме викате да ви придружа. Сигурно не сте замислили нещо добро.

— Честно, Джейн, говориш ми като Данте. Всичко, което исках да направя, беше да му помогна. Имах дълъг разговор с Калвин, той ме убеди, че не е убил лорд Алстън и че не е отговорен за покушенията срещу живота на Данте.

— И вие му повярвахте?

— Трябваше да го видиш, Джейн. Беше шокиран, когато му казах, че Данте го подозира в убийство.

— Предполагам, че сте изказали мнението си пред негова светлост.

— Точно така. Разменихме остри думи. Казах му, че бих заложила брака ни срещу невинността на Калвин.

Джейн изхъмка неодобрително.

— Вижте какво ви докара това. Студено легло.

Есме въздъхна замечтано.

— Питам се къде ли отиде Данте тази вечер.

Джейн обърна Есме с гръб към себе си, за да разкопчае роклята й.

— Най-добре не мислете за това.

 

 

Данте намери Брукуърт в Брукс, но Карстеърс беше на бала у Портхауз заедно с годеницата си.

— Мислех, че щеше да бъдеш на бала със съпругата си — проточи Брукуърт.

— Промяна на плановете. — Брукуърт отвори уста, за да каже нещо, но Данте го изпревари. — Не питай — предупреди го той. — Тук съм, за да се забавлявам.

Брукуърт поклати неодобрително глава.

— Вече неприятности в рая? Колко забавно. Е, добре, какво ще кажеш да се присъединим към една приятелска игра? Ако си спомням правилно, непрекъснато печелеше парите ми в университета.

— Ти имаше толкова много — отговори Данте.

Намериха две свободни места на масата и се присъединиха към играта на вист. Данте имаше късмет и спечели няколкостотин лири, Брукуърт загуби и предложи друго развлечение.

— Лейди Харисън дава частно парти тази вечер в дома си. Имах късмет да получа покана. Сигурен съм, че няма да възрази, ако те заведа.

Данте се поколеба. Имаше ясна представа какви са партитата на Маргарет. Винаги завършваха с оргии. Той беше посетил навремето едно-две такива забавления в безгрижните си дни като цигански любовник в търсене на скучаещи жени, които да го приемат в леглата си. Никога не беше пропускал подобна възможност.

До момента.

— Не мисля… — Думите му секнаха. Не дължеше лоялност на Есме след предателството й. — Това ми изглежда добра идея — поправи се той.

Брукуърт го изгледа странно.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно сигурен.

Партито беше в разгара си, когато Брукуърт и Данте влязоха в предната приемна, където се бяха събрали множество хора. Данте позна някои от жените и няколко мъже. Лейди Харисън ги приветства експанзивно.

— Добре дошли, господа. Колко предвидливо от страна на лорд Брукуърт да ви доведе на малкото ни събиране, Алстън. Има бюфет в трапезарията и карти за онези, които предпочитат хазарта пред… ъ-ъ… по-приятните забавления.

Блестящият й поглед се спря на Данте.

— Доволна съм да разбера, че бракът не ви е променил. — И тя пъхна ръка под лакътя му. — Елате, Алстън. Сигурна съм, че Брукуърт ще си намери развлечение.

Неудобно чувство започна да се събира в стомаха на Данте, когато Маргарет го поведе към стълбите.

— Какво имате предвид, милейди?

— Тъй като сте тук, предполагам, че съпругата ви не иска да ви приеме в леглото тази вечер. Смятам за свой дълг да поправя това положение.

Стъпките на Данте ставаха все по-нерешителни, докато следваше Маргарет по стъпалата към спалнята й. Това наистина не беше нещо, което би искал да направи. Спомни си, че беше казал на Есме, че никога няма да й изневери, че винаги ще бъде верен на брачните им клетви, но това беше, преди тя да отиде при Лонсдейл без придружителка. От къде да знае какво са правили двамата с Лонсдейл насаме? Вероятно същото, каквото той щеше да прави с Маргарет.

Маргарет се повдигна на пръсти и обви ръце около врата на Данте, привличайки главата му към себе си, за да достигне устата му. В мига, когато нейните устни докоснаха неговите, Данте разбра, че е допуснал ужасна грешка. За разлика от Есме, Маргарет беше правила това с безброй мъже, докато Есме принадлежеше само на него. В сърцето си той знаеше, че никой друг не я е докосвал.

Устните на Маргарет бяха топли и подканващи. Тя отвори уста за него и когато той отказа поканата, проникна между устните му с езика си и навлезе дълбоко и устата му. Вкусът й му беше чужд, не му хареса. Даже мирисът й го отблъсна. Беше тежък, задушаващ. Тялото й беше твърде пълно, гримът й — прекалено тежък.

Тя не беше Есме.

Поставяйки ръце на раменете на Маргарет, Данте я отдели от себе си.

— Това няма да стане, милейди.

Маргарет му отправи поглед, от който по-дребен мъж би се строполил на колене.

— Какъв мъж си ти? — предизвика го тя. — Правили сме го преди, ако си спомняш.

— Сега съм женен.

— Откога това има значение за мъже като тебе?

— Мъже като мене — повтори Данте, ненавиждайки тези думи. — Не съм безгрижният циганин, когото познаваше. Сега имам отговорности.

— Както и повечето мъже тук тази вечер — изсумтя Маргарет.

— Съжалявам. Кажи на Брукуърт, че ще се срещнем с него друг път.

И той се запъти към вратата.

— Страхливец — изсъска Маргарет.

Данте спря, извърна се и прониза Маргарет със спокоен поглед.

— Лека нощ, милейди.

Отвори вратата и излезе в коридора. Викът на Маргарет проехтя след него:

— Копеле.

 

 

Есме не можа да заспи. Данте й липсваше. След само един ден брак светът й се беше разпаднал. Всичко, което беше искала да направи, беше да защити Данте. Беше сметнала, че щом той научи, че Калвин не е убиецът, ще потърси друг заподозрян. Тъй като Данте отказа да я изслуша, истинският убиец беше свободен да удари отново.

Часовникът над камината удари полунощ. Скоро след това тя чу стъпките на Данте в коридора. Затаи дъх, когато той спря пред вратата й. Дъхът й излезе с разочаровано свистене, когато той отмина. Искаше й се той да спре, да отвори вратата, да дойде в леглото й и да се люби с нея. Но той не го направи. Ами ако вече никога не пожелаеше да се люби с нея?

Тя беше прекалено обзета от угризения, за да заспи. Не защото мислеше, че е постъпила погрешно, а защото Данте отказваше да се вслуша в логиката и я беше обвинил, че го е предала. С кого е бил тази вечер? С жена ли? Бяха ли се надсмивали над нейната неспособност да задържи интереса на съпруга си само след един-единствен ден брак?

Болезнените й мисли престанаха, когато чу вратата на спалнята да се отваря и щракването на резето, поставено отново на място. Тихи стъпки приближиха към леглото. Тя позна мириса на Данте, мирис, който не би могла да забрави. Свещта на нощното шкафче пламна. Есме се облегна на таблата на леглото.

Данте се извисяваше над нея със строго лице и очи, тъмни като грях.

— Ти си моя съпруга — изрече той.

— Изненадана съм, че го помниш.

Той приседна на ръба на леглото.

— О, помня, проклета да си.

Есме се взря в него.

— Пиян ли си?

Данте протегна дясната си ръка.

— Трезвен съм като съдия.

Силен мирис на цветен парфюм повя към нея от раздърпаното му облекло. Вратовръзката му беше накриво, жакетът беше откопчан, полите на ризата му бяха измъкнати от панталоните. Гневът на Есме пламна.

— Бил си с жена. Смърдиш на нейния парфюм.

Една тъмна вежда се вдигна нагоре.

— Колко проницателно от твоя страна да го забележиш.

— Ако си ме събудил, за да се хвалиш, нямаше нужда. Не съм очаквала друго от тебе. Излез и ме остави да спя.

— Ти си моя съпруга — повтори той. — Мисля, че вече говорихме по тази тема. — Есме беше озадачена. Какво искаше Данте от нея? — Искам да се любя с тебе.

Това наистина я изненада.

— Колко жени ти трябват, за да те задоволят?

— Обещах ти нещо, когато се оженихме. Не съм нарушил това обещание.

Изявлението му зашемети Есме.

— Да не би да искаш да кажеш, че не си имал жена тази нощ?

— Никога не лъжа. Получих предложение, но го отклоних.

— Нейната миризма е по тебе.

— Отидох си.

— Защо?

Той отвърна поглед.

— Не съм сигурен. Трудно ми е да го обясня.

— Може би не съм ти безразлична — осмели се Есме.

— Може би, въпреки че ми е трудно да го призная точно сега. Ти отиде при Лонсдейл против желанието ми и заложи брака ни на едно фалшиво предположение. Ами ако той се беше опитал да те нарани?

— Но не го направи. И заложих брака ни на нещо, което вярвам, че е истина.

Той поклати глава.

— Мислех… Надявах се…

— На какво си се надявал?

Тя затаи дъх, молейки се за думите, които искаше да чуе. Юмруците му се стегнаха, челюстта му също.

— Не знам. Ти си ме омагьосала, няма друго обяснение. Ти си единствената жена, която искам в леглото си.

Той посегна към нея и я привлече в прегръдките си. Есме набръчка нос и го отблъсна.

— Не искам да се любя с мъж, който вони на парфюма на друга жена.

— По дяволите, Есме, казах ти истината. Защо си така трудна?

— Ти си труден. Вярваш ли ми за Калвин? Ще потърсиш ли други заподозрени за убийството на дядо си? — Тя го изгледа свирепо. — Не аз се изнесох от стаята ни.

— Бях раздразнен и действах прибързано. Макар че не ти вярвам, когато става дума за Лонсдейл, нямам желание да се откажа от единственото, което ни прави щастливи.

Сърцето на Есме умря. Беше се надявала на повече.

— Съжалявам, Данте, това не е достатъчно. Ако си искал да се сдобрим, трябваше да дойдеш при мене без миризмата на друга жена по себе си.

— Аз не… — започна Данте.

Но протестът умря в гърлото му, когато осъзна, че Есме имаше право. Няма значение, че не беше спал с Маргарет — намерението беше налице и нейната миризма беше налице, за да го докаже.