Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gypsy Lover, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 67 гласа)

3

Циганите останаха до края на панаира и тогава тръгнаха към ливадата отвъд Алстън Парк, където щяха да се установят на лагер. Данте минаваше от фургон на фургон, помагайки, където имаше нужда. След това вечеря с баба си и дядо си и отиде да си легне. Изненада се, когато намери Лорета да го чака, излегнала привлекателното си голо тяло върху чаршафите.

— Тази вечер имам да мисля за много неща, Лорета.

— Ти ме пренебрегваше, Данте — нацупи се тя. — На панаира ми се видя обезпокоен… нека ти помогна да се отпуснеш.

Тя протегна ръце. Погледът му проследи зрелите извивки на нейното тяло, спирайки се на тъмните й зърна. Лорета беше права. Една жена би могла да бъде точно това, от което той имаше нужда, за да прогони от мислите му жената, която още идваше в сънищата му, той се съблече бързо и легна в леглото. Но в мига, когато взе Лорета в прегръдките си, разбра, че е допуснал грешка. Не искаше Лорета. Но да я убеди да си тръгне беше доста по-трудно, отколкото да го направи.

Тя се плъзна върху него, многозначително отърквайки пищното си тяло о неговото. Тъй като беше мъжествен и със силни сексуални желания, Данте реагира на стимулиращата сексуална игра съвсем естествено и непринудено.

— Уморен съм, Лорета — оплака се той. — Беше дълъг ден и трябва да мисля за много неща. Може би друг път.

Лорета се плъзна надолу и пръстите й обгърнаха члена му. Мускусният аромат на възбудата й го подразни.

— Не си уморен — измърка тя. — Чувстваш се готов за мене. Нямаше спасение за него. Лорета го възседна, вмъкна секса му в себе си и се притисна към него. Той навлезе с лекота в нея, плъзгайки се в бездната на нейното желание, оттук нататък всичко беше само инстинкт. Но не го правеше със сърце. Косата на Лорета беше тъмна, не ръждивочервена, тялото й беше златисто, а не сметаненобял порцелан, и не беше девица, каквато според него онази дама със сигурност беше, Лорета беше загубила невинността си преди много години и не той беше мъжът, който й я беше отнел.

Тъй като беше внимателен любовник, Данте се погрижи най-напред за удоволствието на Лорета, а след това за своето. Но тази вечер не се представи добре, както обикновено. Нещо липсваше и той знаеше точно какво. Лорета не беше онази дама.

Следващата сутрин беше мрачна, също като настроението на Данте. След като Лорета си беше отишла в своя фургон, той се беше въртял неспокойно, не можейки да заспи. Страхуваше се, че никога повече няма да види дамата, и това му разваляше настроението. Въпреки че тя го презираше, задето беше ром, той беше усетил реакцията й на целувките му и знаеше, че тя не е безразлична. За съжаление, нямаше да има случай да докаже, че е също толкова добър като благородния й почти годеник. Питаше се какво ли би казала дамата, ако знаеше, че е отказал титла — и то внушителна.

— Ела да закусиш с нас — повика го Карлота, когато Данте излезе от фургона си в хладната, мъглива утрин.

Той взе от ръцете й една купа с овесени ядки и започна да се храни мълчаливо.

— Ще идеш ли при маркиза тази сутрин? — запита Шандор, когато Данте остави настрана празната купа.

— Да. Искам да приключа с това. Колкото по-скоро напуснем това място, толкова по-добре.

— Не можеш да избягаш от съдбата си, Данте — каза Карлота.

Погледът й го пронизваше. Тръпка пробяга по гърба му.

— Какво виждаш, като ме гледаш, бабо?

— Смърт — прошепна Карлота.

И се отпусна на гърдите на съпруга си. Шандор й помогна да се качи във фургона и я сложи на леглото.

Данте се втурна към баба си и коленичи до нея.

— Тя добре ли е, дядо?

— Имаше видения за тебе и маркиза. Видя мрак и смърт. Страхува се, че това може да е твоята смърт.

— Моля те, не се страхувай за мене, бабо — замоли я Данте. — Ако гледането в кристалната топка те разстройва, трябва да престанеш.

Карлота докосна лицето му. Мазолестите й ръце му бяха по-скъпи от собствения му живот. Той хвана едната и я притисна към устните си.

— Не искам да те виждам такава, бабо.

— Не се безпокой за мене, Данте. Нищо ми няма. Трябва да отидеш при маркиза. Не го отлагай повече. Няма да съм спокойна, докато не се върнеш.

— Не съм длъжен да ходя при него — осмели се Данте. — Ще вдигнем лагера и ще отпътуваме още сега.

Карлота се надигна на лакти и прошепна едва чуто:

— Не, трябва да отидеш сега. Моля те, Данте, послушай ме. Тъмни сили действат против маркиза.

— Най-добре е да отидеш, момче — намеси се Шандор. — Не тревожи баба си повече, тя и без това не е на себе си.

— Много добре, но ти се грижи за нея, докато си дойда. Няма да се бавя.

Умът на Данте гъмжеше от разнообразни мисли, докато възсядаше Кондор и се отправяше към имението Алстън. Нещо свързано с маркиза беше уплашило крехката му баба и той се питаше какво ли щеше да намери в къщата на дядо си.

Слезе от коня пред официалния вход. Никой не дойде да поеме юздите на коня му, затова той го върза на коневръза и изкачи стъпалата до вратата. Хвана чукчето и почука силно, но за разлика от предишния път никой не дойде да му отвори. Почука отново, този път по-силно. Изкуши се да се върне в лагера, когато Грейсън му отвори вратата. Лицето на иконома светна, когато го видя.

— Слава богу, че се появихте, милорд!

Хващайки ръкава на Данте, той го дръпна вътре.

— Такъв ужас, такъв ужас! Персоналът е съкрушен.

Данте усети промяната в мига, когато влезе в къщата. Духът, самата душа я нямаше. Къщата беше празна черупка. Той си пожела да беше обърнал повече внимание на предупрежденията на Карлота.

— Какво се е случило?

— Преди две вечери негова светлост се простреля в дясното слепоочие. Ужасно.

Данте почувствува как цветът се оттегля от лицето му. Плътните му устни се опнаха в тънка линия. Една вена запулсира яростно на бузата му.

— Не може да бъде! Макар че едва познавах маркиза, не ми направи впечатление на човек, който ще отнеме живота си, когато имаше толкова много, за което да живее.

Горната устна на Грейсън затрепери.

— Точно това казах на магистрата, милорд. Но като намери пистолета в ръката на маркиза, не можеше да си извади друго заключение. Дойдохте тъкмо навреме. Завещанието ще се чете днес следобед.

— Къде намериха тялото? — запита Данте, не можейки да се примири със самоубийството на Алстън.

— Негова светлост беше в кабинета си, когато чух изстрела. Пристигнах там пръв.

— Какво видяхте? Искам да знам всички подробности.

— Намерих тялото на негова светлост на бюрото му. Стискаше пистолет в дясната си ръка. Това беше такъв шок.

— Мислете, Грейсън, мислете. Какво друго видяхте?

— Нищо. Когато се върнах, след като магистратът си тръгна, стаята изглеждаше в пълен ред.

— Отворен ли беше прозорецът или затворен?

— Ами, отворен, разбира се. Маркизът обичаше свежия въздух.

Данте помисли малко, после запита:

— Негова светлост с коя ръка си служеше повече, с лявата или с дясната?

— С лявата, милорд. — Грейсън се намръщи, а после лицето му се проясни, когато осъзна нещо много важно. — Значи не е могъл да се простреля в дясното слепоочие, понеже си служеше с лявата ръка!

— Точно така. Нека засега да запазим това за себе си. Малко вероятно е магистратът да открие убиеца, тъй като няма улики. Но ви обещавам едно нещо, Грейсън. Ще намеря човека, който уби дядо ми.

Грейсън се поизправи.

— Негова светлост ми вярваше, и вие можете да ми се доверите. Всичко това — и той махна с ръка — сега е ваше и всички ще разберат възможно най-скоро, когато завещанието бъде прочетено.

— Предполагам, че дядо ми вече е погребан.

— Вчера сутринта беше положен в семейната гробница. Сметнахме, че е най-добре да не чакаме — Грейсън изглеждаше огорчен. — Нали разбирате, горещината.

— Трябва да кажа на Шандор и Карлота какво се е случило, но ще се върна. Помолете адвоката да почака с четенето на завещанието, докато дойда. Кой друг ще дойде за четенето?

— Виконт Лонсдейл пристигна в резиденцията и се държи така, сякаш вече е собственик. Беше на опелото. Още вярва, че е наследникът на маркиза.

Данте знаеше какво ще направи — какво трябваше да направи. Не знаеше какво ще кажат Шандор и Карлота за плановете му, но се надяваше да ги одобрят. Убийството на маркиза беше променило всичко. Той не би могъл да остави тази грозна постъпка ненаказана.

Данте влезе в лагера. Всичко изглеждаше точно така, както го беше оставил, въпреки че за него вече нищо нямаше да бъде същото.

И Карлота го беше разбрала. Той слезе от коня и отиде право към фургона на дядо си и баба си. Погледът му потърси Карлота и това, което видя на лицето й, го сепна.

— Знаеш, нали?

Карлота кимна бавно.

— Маркизът е мъртъв.

Данте изправи рамене, вече усещайки тежестта на отговорностите си.

— Магистратът обяви, че смъртта на лорд Алстън е самоубийство, но аз не вярвам. Аз съм новият маркиз Алстън и се кълна на гроба на дядо си, че ще намеря убиеца и ще отмъстя за смъртта му.

Облечен в най-хубавите си цигански дрехи, Данте се върна в Алстън Парк. Бе приет незабавно от Грейсън, който стоеше на вратата.

— Адвокатът и виконт Лонсдейл ви чакат в кабинета, милорд — каза Грейсън. — Виконтът е в лошо настроение. Не може да разбере защо е това отлагане.

Данте разбра веднага колко разярен беше Лонсдейл, когато го чу да вика в кабинета:

— Аз съм наследникът, заповядвам ви незабавно да започнете!

Думите издаваха раздразнението и обидата му.

Данте реши, че притесненият глас, който се чу след този изблик, трябва да принадлежи на адвоката.

— Обявете, че съм дошъл, и свикайте персонала. Сигурен съм, че негова светлост се е погрижил за всички тях. — Той спря за миг. — Още не разкривайте името или титлата ми. Нека Лонсдейл се пита кой съм.

Данте придружи Грейсън до кабинета, вратата бе отворена. Грейсън се прокашля.

— Гостът, когото очаквахме, пристигна, господин Бартоломю.

Адвокатът стана. Лонсдейл се извърна рязко и зяпна, когато видя Данте.

— Какво прави тук този циганин? Какво общо има той, за бога, със завещанието на вуйчо ми Алстън?

— Моля, седнете, милорд — каза Бартоломю. — Всичко ще стане ясно, след като прочета завещанието на вуйчо ви.

Хората от персонала влязоха един по един в кабинета. Грейсън остана до вратата.

— Наистина, Бартоломю, това вече е много — упрекна го Лонсдейл. — Не ми казвайте, че всички тези хора са включени в завещанието на вуйчо ми.

— Така е — отвърна Бартоломю. — Да чета ли?

— Предполагам, че можем да свършим — сопна се Лонсдейл, — стига циганинът да си отиде. Той няма работа тук.

Бартоломю изгледа Лонсдейл над очилата си.

— Позволете да не се съглася с вас, милорд. — И той погледна към Данте. — Позволявате ли да започна, милорд?

Данте отвърна с благосклонно махване. Адвокатът се изкашля и започна да чете. Когато стигна до мястото, където лорд Алстън признаваше Данте за свой внук и законен наследник, Лонсдейл скочи.

— Какво! Невъзможно! Старецът не беше с ума си. Защо ще признава едно циганско копеле и ще го прави наследник, когато имаше мене?

— Може би трябва сам да се запитате, милорд — отговори Данте. Лонсдейл го изгледа над дългия си нос, като че ли го смяташе за по-долен и от праха под краката си.

— Вие сте само един крадлив циганин.

— Крадлив цигански маркиз — напомни му Данте. — Моля, продължете господин Бартоломю.

— Да, хм. На всеки от слугите си маркизът оставя сумата от петстотин лири и моли новия маркиз да задържи целия персонал.

— Ами аз? — запита раздразнено Лонсдейл.

— Маркизът ви оставя сумата хиляда лири годишно, по усмотрение на неговия наследник.

— Какво? Това ли е всичко? Това е пародия, ужасна пародия.

— Моля, позволете да продължа — изрече Бартоломю. — Маркизът знаеше, че ще се ядосате, но аз записах желанията му точно както ми ги продиктува.

— Кога е имал време старият глупак да промени завещанието си? Срещна се с вас преди една година.

Данте си пое дъх изненадан. Лонсдейл не би могъл да знае това, освен ако не беше следил маркиза.

— Негова светлост промени завещанието си при последното си посещение в Лондон — обясни Бартоломю. — Нали разбирате, милорд, той следеше внука си през годините, погрижи се да му даде образование и го сметна достоен да стане негов наследник. Ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, вие сте следващият, ако новият лорд Алстън се откаже от титлата.

— Чух достатъчно! — изсъска Лонсдейл, ставайки. — Смятам да оспоря завещанието.

— Можете да опитате — отвърна Бартоломю, вдигайки рамене, — но без никаква полза. Всички документи са в ред и са одобрени от краля и висшите съдилища в страната. Лорд Алстън беше стриктен. Той знаеше, че ще се опитате да оспорите завещанието, и взе предпазни мерки, за да го предотврати.

Бартоломю се обърна към Данте.

— Очевидно вие и аз имаме единствените копия на документите, с които вие сте признат за внук и наследник на Алстън, милорд. Можете ли да ги представите?

Данте извади документите от пояса си и ги сложи на бюрото.

— Негова светлост ми ги даде, когато го посетих преди няколко дни. Каза ми, че може да ми потрябват, за да докажа самоличността си.

Лонсдейл сграбчи документите и ги огледа бързо. Изруга и ги хвърли обратно на бюрото.

— Единственият начин този циганин да има документите е ако е убил вуйчо ми и ги е откраднал.

Бартоломю го изгледа втренчено с присвити очи.

— Вуйчо ви се самоуби.

— Така беше — измърмори Лонсдейл. — Простете, че забравих.

Данте застана нащрек. Небрежните думи на Лонсдейл го набелязаха като първи заподозрян за убийството.

— Ако имате доказателства, като казвате, че дядо ми е бил убит, моля, споделете ги с нас, Лонсдейл.

— Не! Не! Не знам нищо подобно. Говорех в гнева си. Можете ли да ме обвинявате? Току-що загубих всичко, което смятах за свое. Трябваше да бъда наследник на Алстън. Какво ще правя сега? Как ще се изправя пред обществото?

— Хиляда лири на година не е незначително наследство — изтъкна Данте.

— Напротив, ако вземете под внимание колко голямо е богатството на вуйчо Алстън. Всичко това сега е ваше, циганино. Надявам се да можете да му се радвате и да имате наследник, за да му го оставите ако не, ще стане мое.

— Смятам да се погрижа много добре за себе си — отвърна Данте и се надигна.

Беше цяла глава по-висок от Лонсдейл и два пъти по-едър. Лонсдейл трепна и се насочи към вратата. Грейсън я задържа отворена и я затръшна в мига, когато лордът излезе.

— Той може сам да си намери изхода — изсумтя камериерът.

Данте се обърна към персонала.

— Знам, че петстотин лири са много пари и че някои от вас може би ще искат да напуснат, но ще ви бъда благодарен, ако останете. Не знам какво е да бъдеш маркиз и ще имам нужда от вашата помощ, за да се приспособя. Дори не зная на колко възлиза имуществото на покойния лорд Алстън. Кажете на Грейсън какви са вашите желания и ще се погрижа завещанието да бъде изпълнено.

Прислужниците излязоха един по един, разговаряйки тихо за внезапния си късмет и за намеренията си. Грейсън излезе последен.

— Няма да ви изоставя, милорд — каза той, преди да излезе и да затвори вратата.

Данте въздъхна.

— Сигурно съм луд, за да приема такава отговорност. — И се отпусна на стола срещу Бартоломю. — Единственият път, когато се задържах на едно място за повече от няколко дни, бяха годините, които прекарах в училище, и ненавиждах всяка минута, изживяна там. Ще трябва да свикна. Надявам се да имате възможност да останете няколко седмици, за да ме запознаете с имуществата на дядо ми и с финансовите му инвестиции, господин Бартоломю.

— Може би ще бъде най-добре да се върна в Лондон и да взема всички документи на имението, за да ги прегледате. Впрочем, лорд Алстън има надежден секретар. Господин Чемпиън сега е на посещение при болната си майка, но би трябвало скоро да се върне. Смъртта на негова светлост ще му дойде като шок, но той е лоялен и ще остане с вас, ако го искате.

Адвокатът се прокашля.

— Има и едно допълнение към завещанието, което нарочно не споменах досега. Помислих, че ще е най-добре да изчакам Лонсдейл да си тръгне, преди да ви осветля, макар че той знае за това.

Данте се намръщи. Сега пък какво?

— Това не ми изглежда обещаващо. Какво има?

— Алстън имаше много добър приятел, граф, който почина преди няколко години. Графът има дъщеря, която сега живее с чичо си. Двамата приятели решиха, малко след като синът на Алстън, Александър, почина без наследници, че наследникът на Алстън, който и да е, ще се ожени за дъщерята на графа. Тъй като нямаше друг наследник, се предполагаше, че лорд Лонсдейл като наследник на Алстън ще се ожени за племенницата на сегашния лорд Парктън.

Данте замря.

— Да не би да искате да кажете, че се очаква да се оженя за жена, която не познавам, ако искам да получа наследството? За жената, която е трябвало да се омъжи за Лонсдейл?

— В завещанието пише, че девойката трябва да се омъжи за наследника на Алстън. И това, милорд, сте вие. Когато лорд Парктън научи, че вие сте новият маркиз, той ще очаква да уважите желанията на лорд Алстън и да се ожените за неговата племенница. Това бе най-съкровеното желание на дядо ви — да се ожените за лейди Есме Харкорт, щом станете негов наследник. Ако решите да пренебрегнете желанието му, титлата и имуществата ще се върнат при лорд Лонсдейл — продължи Бартоломю. — Вие все пак ще наследите значителна сума. В светлината на това ново развитие може би ще предпочетете да се откажете от титлата, да вземете наследството и да си отидете. Лично аз смятам, че титлата може би ще е само бреме за вас. Може би трябва да се откажете и да оставите Лонсдейл да стане наследник.

— Бях готов да приема титлата и отговорността, която върви с нея, но да взема съпруга е повече от това, за което съм се пазарил. Ами ако дамата откаже да се омъжи за мене?

— Завещанието на лорд Алстън ясно казва, че трябва да се ожените за лейди Есме, за да го наследите.

— Това не ми харесва.

— Така си и помислих.

— Титлата е ваша, можете да я приемете, можете да не я приемете. Сигурен съм, че Лонсдейл с радост би взел дамата и титлата, ако не искате да приемете това предизвикателство.

Данте се наежи. Нямаше да се обвърже, докато не говори с баба си и дядо си.

— Трябва да говоря с Карлота и Шандор, преди да ви отговоря. Грейсън ще се погрижи за вас, докато ме няма. Ще поговорим пак на вечеря.