Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gypsy Lover, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 65 гласа)

10

Данте не тръгна веднага от Лондон. След като говори подробно с Джейн, той се възползва от връзките на лорд Парктън и купи специалния лиценз за женитба от епископа. Въпреки отлагането беше уверен, че ще настигне Есме, защото Лонсдейл нямаше да може да пътува по лошите пътища през най-тъмната част от нощта и щеше да му се наложи да спре в някой хан. Данте се надяваше да ги настигне, преди Лонсдейл да е вкарал Есме в леглото си. Нямаше кон, по-бърз от Кондор. Като знаеше, че Лонсдейл и Есме ще бъдат сами в хана, Данте изпадаше в неописуем гняв. Щяха ли да изпреварят брака си и да споделят леглото? Щеше ли Есме да се наслаждава на целувките на Лонсдейл? Той отпъди тези мисли и смушка Кондор, за да препусне в най-бързия си галоп.

 

 

Карлота седеше на скамейката, взирайки се в кристалната си топка. Образите, които виждаше в замъглената сфера, я накараха да ахне и да извика. Шандор погледна към нея от другия край на фургона, потръпвайки, когато видя ужасеното изражение на бледното лице на Карлота.

— Какво видя, Карлота?

— Внукът ни има нужда от помощ — прошепна тя.

— В опасност ли е Данте?

— Възможно е.

— Какво можем да направим?

Карлота затвори очи, концентрирайки се с усилие, докато се опитваше да проясни образа на Данте. Очите й се отвориха рязко, ръцете й затрепериха.

— Той е тръгнал на път поради причина, която не разбирам.

— На север ли? В края на годината?

— Прави сериозна грешка. Всяка фибра на съществото ми казва, че трябва да тръгне на юг, към нас. — Тя се изправи неуверено. — Ако продължи на север, ще загуби всичко, включително и истинската си любов.

— Да тръгна ли след него?

Карлота поклати глава.

— Ще се опитам да стигна до него по друг начин. Погрижи се никой да не ми се бърка.

Шандор се оттегли в най-далечния ъгъл на фургона, докато Карлота така затихна, че сякаш престана да диша. После обърна длани нагоре и устните й започнаха да нареждат безмълвна песен.

Докато пътуваше на север от Лондон, Данте се чувстваше странно неспокоен. Дори Кондор като че ли беше изпаднал в стрес, защото непрестанно отмяташе глава и пръхтеше, което изобщо не му беше присъщо.

Данте беше едва излязъл от предградията, когато в главата му зазвуча един глас. Вътрешният глас — съзнанието му? — го караше да тръгне на юг вместо на север. Защо да тръгва на юг, когато знаеше, че Есме и Лонсдейл са се запътили към Гретна Грийн?

Кондор започна отново да се държи странно. Послушното животно отказваше да приема заповеди и се противеше на юздите. Това накара Данте да осъзнае, че трябва да премисли ситуацията. Сякаш някой се опитваше да се свърже с него. И тъй като цял живот беше живял заедно с Карлота, той се беше научил да се вслушва в интуицията си.

Данте дръпна юздите и слезе, оставяйки Кондор да пасе, докато той седна на един камък и остави ума си да се върне към мига, когато беше разбрал, че Есме е избягала с Лонсдейл. Спомняйки си разговора с Джейн, той си припомни колко странно му се беше сторило това, че Есме открито беше посочила къде отива — пред камериерката си и пред един лакей. Изрично го подчертала, беше казала Джейн.

Защо Есме ще иска той и Парктън да знаят къде отива тя с Лонсдейл? Отговорът беше съвършено ясен. Есме знаеше, че той ще я последва, затова нарочно го беше пратила в погрешната посока.

Колкото повече мислеше Данте за това, толкова повече интуицията му подсказваше да тръгне на юг вместо на север. Ако беше сбъркал, щеше да загуби Есме завинаги, но ако беше прав, би могъл да спре една несправедливост.

— Накъде, Кондор? На север или на юг?

Сякаш разбирайки, Кондор изцвили тихо и извъртя глава на юг. Това беше повече от достатъчно, за да убеди Данте да последва интуицията си. Слава Богу, че беше послушал съзнанието си, преди да излезе от Лондон.

 

 

— Ще спрем в хана — каза Лонсдейл на Есме. Тя беше задрямала и главата й се люшкаше на възглавниците. — Конете имат нужда от почивка, ти също. Освен това, бихме могли и да хапнем нещо.

— Нека да не спираме — изрече Есме, никак не й се искаше да остава в някакъв хан насаме с Калвин.

— Толкова съм уморен, че едва държа юздите в ръце — отговори Лонсдейл. — Познавам пътя. Недалече оттук има един хан.

Ако Калвин мислеше да споделя стаята с нея, щеше да преживее шок, помисли Есме, вече напълно будна.

— Надявам се, не очакваш да…

— Ето го! — прекъсна я Калвин, насочвайки конете към двора на „Рогач и рог“.

Тъкмо се зазоряваше. Един сънен коняр излезе да ги посрещне.

— Ей, момче, изтичай да събудиш ханджията.

— Да, господине — отговори момъкът и се затири обратно към вратата.

Минаха няколко минути, преди ханджията да се появи.

— Ето ви и вас, добри ми господине — извика Калвин. — Искаме стая и храна.

— Много рано е за кухнята, готвачката още не е дошла — измърмори ханджията. — Колкото до стаята, заповядайте, стига да можете да си платите.

Калвин извади една крона от джоба си и я подхвърли на ханджията.

— За една крона ще се намери ли нещо за ядене?

Ханджията я улови сръчно.

— Да, предполагам, че ще се намери нещо студено. Елате.

Калвин помогна на Есме да слезе, взе чантата й и я съпроводи вътре в хана. Само няколко души, твърде пияни, за да си отидат по домовете, бяха останали в общата зала, положили глави на нащърбените маси.

— Една стая ли искате или две? — запита ханджията.

— Две.

— Една.

Есме и Калвин проговориха едновременно.

— Какво да бъде? Една или две?

— Две — отговори Есме, хвърляйки поглед към Калвин, за да го накара да замълчи.

Ханджията бръкна под тезгяха.

— Ето ключовете. Първите две стаи вдясно на горния етаж. Настанявайте се както ви хареса.

— Храната — напомни му Калвин.

— Да, седнете долу на масата, ще донеса яденето там.

И се отдалечи, тътрейки крака и мърморейки си нещо за ранен час и неочаквани гости.

— Защо да не сме в една стая? — оплака се Калвин, когато се настаниха на масата. — Отдавна очаквах този ден.

— Ще имаме цял живот заедно, след като се оженим.

Честно казано, Есме не искаше и да помисли за интимност с Калвин. Този сценарий беше толкова отвращаващ, че тя почти загуби апетит и започна да се чуди как да го държи настрана от леглото си. Когато ханджията сложи пред тях чиния със студено месо, хляб и чаши с бира, тя беше много уморена, за да хапне каквото и да било. Калвин се нахвърли на храната, докато тя разсеяно побутваше своята.

Прозя се и бутна чинията си.

— Много съм изморена, Калвин. Дай ми ключа от моята стая, бих искала да се оттегля.

Калвин стана, заобиколи масата и помогна на Есме да се изправи.

— Ще те изпратя до стаята ти.

Той взе чантата й и я придружи нагоре по стълбите. Спря пред първата врата вдясно и я отключи. Есме влезе в една стаичка без всякакво осветление, само ивици светлина от настъпващата зора се процеждаха между завесите на прозореца.

— Ще запаля свещта — каза Калвин.

Пусна чантата й и бръкна в джоба си за кибрит. Есме потръпна и се приближи към прозореца, дръпвайки завесите, за да пусне светлината вътре. Не чу тихото щракване на ключа, който се завъртя в ключалката, защото умът й беше зает с мисълта за Данте и как го беше заблудила.

Свещта пламна, прогонвайки мрака. Есме се обърна с гръб към прозореца, различавайки в дъното на стаята едно легло и различни други мебели. Стаята изглеждаше чиста, макар и спартанска, но тя беше твърде уморена.

— Благодаря — каза Есме. — Ще бъда готова за тръгване след няколко часа сън.

— Не бързай. Можем да обядваме заедно по-късно, да прекарваме нощта тук и да тръгнем утре рано сутринта.

— Много добре, ще бъда готова, когато и ти бъдеш. Лека нощ, Калвин.

Той пристъпи към нея.

— Няма да си изляза, Есме.

Тя премига.

— Ка… какво? Сигурно се шегуваш. Ние не сме женени.

Калвин се засмя.

— Каква разлика може да има за няколко дни?

— Много голяма. Няма да спя с тебе, преди да сме се оженили.

Ъглите на устата на Калвин се обърнаха надолу.

— Не бъди толкова скромна. Искам те от много отдавна. Имах големи надежди за нас. С титлата на Алстън и с неговото богатство щяхме да бъдем любимците на обществото. А циганинът дойде и разруши всичко — изрече той със свиреп тон. — Е, той не може да те има, а аз няма да позволя на чичо ти да се опита да анулира брака ни. Освен това, циганинът няма да те иска, след като аз съм те притежавал.

Той се приближи към нея. Тя се помъчи да мине покрай него и да се добере до вратата. Той не се опита да я последва и тя почти веднага разбра причината. Вратата беше заключена и Калвин държеше ключа.

— Отвори вратата незабавно! — нареди Есме. — Няма начин да спя с тебе сега.

И може би никога, помисли тя. Започваше да съжалява за прибързаното си решение да избяга с Калвин. Трябваше да се изправи срещу Данте, да му разкаже какво беше научила, вместо да се втурне да бяга, наранена и с чувството, че е предадена. Откъде да е сигурна, че Калвин не я лъже?

Той хвана ръката й и я издърпа от вратата.

— Не те разбирам, Есме. Защо се противиш на това? Нашият брак беше предопределен. Ние сме един за друг. Аз съм добър любовник, ще видиш.

— Това е нещо, което ще науча, след като се оженим — настоя Есме. — Дотогава ще спим отделно.

Той я дръпна грубо към себе си.

— Стига с тези глупости. Ще те направя моя още сега.

Устните му плениха нейните с безжалостна решителност. Езикът му започна да опустошава устата й, тя се задави от неприятния вкус и го ухапа. Калвин изръмжа и я отблъсна.

— Защо направи това? Ако искаш груба игра, на драго сърце ще ти я дам.

И посегна към нея. Есме се метна настрана, сграбчи ръжена от огнището и го размаха като оръжие.

— Не искам да те нараня, но ще го направя — предупреди го тя. — Какво ти става, Калвин? Никога не си проявявал насилие. Защо не можеш да приемеш отказа ми с хумор? Аз съм изтощена, и двамата сме. Този първи път няма да хареса и на двама ни. Скоро ще се оженим и тогава няма да имам причини да отбягвам леглото ти. Не искаш ли съпругата ти да те желае, а не да я вземеш насила?

Калвин като че ли се замисли над думите й.

— Ами ако се оженим още днес?

Очите на Есме се разшириха.

— Какво говориш?

— Много просто. Ще намеря някой селски свещеник да ни венчае. Ще бъдеш моя, преди да падне нощта — И той й се ухили злобно. — Това искаш, нали?

— Мислех, че ще се оженим, когато стигнем до твоята ловна хижа.

— Не мога да чакам толкова дълго. Минахме през едно село тази нощ. Няма причина да не се оженим там по-късно днес и да се върнем тук да консумираме брачния си обет.

Идеята като че ли се харесваше на Калвин, защото настроението му се промени и само след броени мигове той вече не изглеждаше начумерен, а извънредно доволен от себе си.

Съгласяването с Калвин изглеждаше единственият начин да го отстрани от стаята си.

— Много добре, но само ако мога да остана тук и да си почина, докато ти доведеш свещеника. Много съм изморена, за да пътувам още днес.

Есме прибягна до първото извинение, което й дойде на ума, за да отложи онова, което беше започнало да й се струва най-голямата грешка в живота й. Какво щеше да направи, когато Калвин се върнеше заедно със свещеника?

Той се ухили.

— Много добре, съгласен съм. Ще поспя няколко часа и ще тръгна след обяда — каза той, докато отключваше вратата. — Няма да се бавя. Почини си, защото възнамерявам да ти създам много забавление в леглото тази нощ.

Есме затвори и заключи вратата. Треперейки, тя се облегна на таблата на леглото и изпусна дълга въздишка. Какво да направи? Женитбата с Калвин вече не й изглеждаше добра идея. Защо изобщо трябваше да се омъжва за някого? Не искаше никого, нито Калвин, нито Данте. Като мислеше какъв избор има, усети, че я заболява глава. Решавайки, че ще се справи с дилемата си по-късно, тя се съблече, остана само по риза и се сгуши в леглото.

 

 

Глад разкъсваше Данте. Инстинктите му подсказваха, че е близо до плячката си. Но не можеше да продължи, без да спре, за да даде почивка на коня си.

Беше яздил цялата нощ и цялата сутрин, беше толкова уморен, че едва държеше очите си отворени. Силите на Кондор бяха започнали да се изчерпват, когато Данте стигна в хана „Рогач и рог“. Влезе в двора, слезе и даде нареждания на коняря да се погрижи за коня му и да го нахрани.

Не възнамеряваше да се бави в хана повече от два часа, защото не знаеше накъде се е запътил Лонсдейл. Интуицията му подсказваше, че от всички пътища, водещи на юг от Лондон, беше последвал единствено правилния, водещ към Хийт, където зимуваше циганският катун. Смяташе да пита ханджията дали Лонсдейл и Есме са спирали тук, за да сменят конете си или да се нахранят.

Данте влезе в общата зала и се настани на една маса до огъня. Напоследък във въздуха се носеше хлад и топлината, идваща от огнището, беше добре дошла.

Ханджията се приближи към него с влачеща се походка.

— Ще желаете ли да хапнете нещо, господине?

— Да, добри ми господине. Не съм ял от вчера и бих искал нещо по-съществено.

— Готвачката е приготвила вкусен пай с месо.

— Чудесно.

— Стоплете се на огъня, докато чакате. Ще искате ли бира?

— Разбира се.

Данте се подпря на масата, опря глава в дланите си и затвори очи. Сигурно беше задрямал, защото се събуди от звук на гласове. Отмахвайки с мигане съня от очите си, той вдигна глава, огледа се и шокиран видя Лонсдейл и ханджията да разговарят близо до предната врата. Незабавно се обърна с лице към огнището, едва осмелявайки се да диша, докато подслушваше разговора им.

— Ще се върна възможно най-скоро с някой свещеник — чу той гласа на Лонсдейл. — Ние с годеницата ми смятаме да се оженим тук, в „Рогач и рог“. След церемонията ще прекараме сватбената си нощ тук. Може би вашата готвачка ще може да приготви празнична вечеря.

— Сватба? Тук? — ахна ханджията. — Това ще бъде чест, милорд, но защо не отведете вашата дама в селото и да се ожените в параклиса?

— Моята дама е изтощена. — Той се разкикоти и смушка ханджията в ребрата. — Иска да остане тук и да си почине за сватбената ни нощ.

Ханджията закима ентусиазирано.

— Прав сте, милорд.

Ако Лонсдейл не беше тръгнал незабавно, Данте щеше да скочи от скамейката и да му пререже гърлото. Направи усилие да се сдържи и да остане на мястото си. Макар че беше уморен, разумът му работеше прекрасно. Лонсдейл го нямаше, а Есме беше все още тук. Усмивка разтегна устните му. Есме нямаше да остане дълго време тук, ако нещата се развиеха по неговия план, а обикновено ставаше точно така.

Ханджията пристигна с очакваната от него храна. Тя беше разкошна и той задълба в чинията, изяждайки всичко поднесено. Докато ядеше и пиеше, умората му изчезваше, крепеше го вярата, че Есме скоро щеше отново да бъде негова.

Данте плати на ханджията и зададе няколко въпроса, наглед съвсем невинни.

— Докато чаках храната си, бях задрямал, но ми се стори, че чух някой да говори за сватба.

— Да. Лорд Лонсдейл и неговата дама пожелаха да се оженят веднага. Познавате ли негова светлост?

— Да, добре го познавам. Аз съм маркиз Алстън, братът на дамата. Трябваше да бъда кум на Лонсдейл. Страхувах се, да не би да не съм пристигнал навреме.

— Имате много време, милорд. Лорд Лонсдейл отиде в селото да вземе свещеника. Познавам преподобния Дикенс, ще трябва доста убеждаване, докато се съгласи да дойде тук, за да извърши церемонията.

— Бих искал да уведомя сестра си, че съм пристигнал — каза Данте. — Можете ли да ме упътите към стаята й?

— Мога, милорд. Лорд Лонсдейл поръча обед за дамата си, преди да тръгне.

Ханджията хвърли поглед към кухнята, една млада девойка тъкмо изнасяше оттам поднос с храна. — Вярвам, че Тили точно сега отнася обяда на милейди. Можете да я последвате, ако желаете.

Данте подхвърли една монета на ханджията.

— Благодаря, добри човече. Вярвам, че ще направя точно това. Ние със сестра ми ще си побъбрим, докато чакаме Лонсдейл да се върне.

Ханджията излезе на двора, докато Данте се изкачваше по стълбите след прислужницата. Тя спря пред първата врата вдясно и леко почука.

Данте я настигна и тя се стресна.

— Няма нищо, госпожице — каза той. — Сам ще занеса подноса на сестра си. Тя ме очаква.

Той предложи една монета на девойката. Без да мисли много, тя се усмихна и му даде подноса. Сниши се в реверанс и се отдалечи.

Данте чу Есме да се движи в стаята. Когато стъпките й приближиха вратата, той нахълта в стаята, преди тя да затръшне вратата пред лицето му.

Есме се беше събудила полека, с усещането, че е спала само няколко секунди. Калвин й беше викнал през вратата, че отива в селото. Беше споменал и че е поръчал обяд за нея.

Сега камериерката беше дошла с очакваната от нея храна и Есме притеснено навлече пеньоара си, преди да отвори вратата.

— Моля, поставете подноса на масата — нареди тя — и вземете пътния ми костюм, за да го изгладите. Ще ми трябва… Ти!

Данте затръшва вратата с крак, после остави подноса на масата и заключи вратата, прибирайки ключа в джоба си. И се вгледа в нея с помрачняло лице. Есме стисна реверите на пеньоара си. Никога досега не се беше плашила от циганина, но сега свирепото му изражение беше наистина плашещо. Тя се дръпна назад.

— Как ме намери?

— Честно казано, не знам как. Сляп късмет, предполагам.

— Говори ли с Джейн? Трябваше да си на път към Гретна Грийн.

Той се приближи към нея и напрегнатият му тъмен поглед я прониза.

— Нещо не ми се връзваше. Защо избяга?

Правейки се на безгрижна, Есме го заобиколи и се запъти към подноса.

— Не може ли това да почака? Гладна съм.

— Разбира се, наяж се.

Гласът му прозвуча укорително.

Есме седна и започна да побутва разсеяно храната, надявайки се да отложи разговора с Данте. Имаше нужда да се успокои, преди да обясни причината за бягството си с Калвин. Макар да се правеше, че не забелязва Данте, очите й го следяха, докато той крачеше из малката стая, излъчвайки раздразнено нетърпение.

Моментът на сблъсъка дойде по-скоро от очакваното. Данте се извърна с още по-свирепо изражение от това, с което беше влязъл в стаята. Може би това, че тя го беше накарала да я чака, не беше толкова добра идея. Тя се обърна с лице към него.

— Много добре, казвай каквото имаш да казваш.

— Защо замина с Лонсдейл? Тъкмо се бяхме любили. Аз отидох да говоря с чичо ти за датата на сватбата. Какво си си мислила? — запита той.

Несвикнала да бъде плаха, Есме рязко се изправи и се запъти към него, сложила ръце на кръста, с буреносно изражение.

— Любенето с мене не означаваше нищо за тебе!

— Откъде ти хрумна това? — Той я изгледа намръщено, с блеснали от ярост очи. — Какво ти е казал Лонсдейл, че да те накара да избягаш?

— Истината! — нахвърли се върху него Есме. — Ако не се ожениш за мене до шест месеца след смъртта на дядо ти, ще изгубиш титлата и тя ще отиде при Калвин. Не те е грижа за мене, просто искаш да бъдеш маркиз. — Следващите й думи го предизвикаха. — Отречи го, ако можеш.

Устата на Данте се изпъна в права линия, очите му бяха затворени.

— Ако мислиш, че съм те искал заради завещанието на дядо Алстън, значи нищичко не знаеш. Привличането помежду ни започна много преди да бях разбрал коя си. Забрави ли Бедфордския панаир?

Бузите на Есме пламнаха.

— Нали не вярваш, че бих изпитала нежни чувства към един циганин?

Един мускул заигра на бузата на Данте, животинско ръмжене изригна от гърлото му и се изплъзна между здраво стиснатите му зъби. Той хвана раменете й и заби пръсти в плътта й.

— Никога няма да простиш или да забравиш циганската ми кръв, нали? Моят произход винаги ще стои между нас. Няма значение колко силно те привличам или колко се наслаждаваш на любенето ни, защото винаги ще ме гледаш с очите на предразсъдъците.

Есме не го отрече, макар че неговото обвинение вече не беше вярно. Циганският произход на Данте започваше да става все по-маловажен за нея, въпреки възпитанието й, което подчертаваше значението на благородното потекло. Тя не се интересуваше от произхода му, беше започнала да мисли за него най-вече като за мъжа, който не й беше безразличен.

— Повече ме интересува да поговорим за завещанието на дядо ти — каза Есме, опитвайки се да смети темата. — Защо ме ухажваше? Защото беше принуден да го направиш, или защото наистина искаше да се ожениш за мене?

Данте се поколеба. Ако разкриеше сърцето си пред Есме, това би могло да му донесе огромна мъка. Не беше готов да й даде тази власт над себе си. Не и щом тя показваше само презрение към него.

— Както казах и преди, не приех титлата доброволно. Мога още утре да се откажа от нея и няма да съжалявам.

— Но няма да се откажеш.

— Няма. И причината няма нищо общо с тебе. — Ръцете му се отделиха от раменете й, спуснаха се към кръста й и я притеглиха към него. — Не се съмнявай, милейди, че те искам. Няма никакво значение, че си спала с Лонсдейл, защото въпреки всичко ще те имам. Ти си моя. Най-напред аз те направих моя.

Есме се опита да се измъкне от хватката му, но силата на Данте беше по-голяма от нейната.

— Ти взе каквото поиска без моето съгласие.

Нисък смях се изтръгна от гърдите на Данте.

— Не си го спомням по този начин.

— Арогантен нахалник.

Данте погледна изпомачканото легло, а после пак към нея.

— Спала си с Лонсдейл, за да ме нараниш ли? Или той те е насилил?

— Отказах да спя с него, преди да се оженим — измърмори Есме. — Затова той хукна да намери свещеник. Ще се оженим днес със специално разрешение.

Сърцето му трепна радостно. Тя не беше спала с Лонсдейл! Ръцете му я обгърнаха здраво.

— Този брак няма да се състои — изрече той свирепо. Зарадва се, като чу, че тя не е била съблазнена от Лонсдейл, и се закле, че това никога няма да се случи. — Ще се махнем оттук много преди той да се върне. Но най-напред смятам да ти покажа колко те искам.

— Сигурно няма да…

— О, да, милейди, точно това смятам да направя.

Хващайки колана на пеньоара й, той разхлаби възела и свлече дрехата по раменете й и надолу по ръцете. Тя остана пред него по риза, която не скриваше нищо от погледа му. Той я гледа до насита, преди да посегне към ръба и да го вдигне полека нагоре.

Тя хвана ръцете му.

— Не го прави, Данте.

Той нежно отмести ръцете й.

— Кажи ми, че не ме искаш.

Тя отвори уста, той я запълни с езика си. Зацелува я страстно, устните му изискваха отговор, езикът му я вкусваше и дразнеше, ръцете обгръщаха гърдите й, игриво пощипвайки зърната й. Той отдели уста от нейната, когато я чу да изстенва, после вдигна глава и се вгледа в очите й.

— Кажи ми, че не ме искаш — повтори той.

— Проклет да си, не играеш честно!

— Не играя, любов моя. Говоря сериозно.

Смъкна жакета си и разкопча ризата, Есме се взря във великолепния му гръден кош и погледът й последва линията от тъмни косми, която слизаше по тялото чак до ръба на панталоните му. Тя се опита да скрие възхищението си, но не й беше лесно. Данте притежаваше динамично присъствие, вродена мъжественост, която й въздействаше на сексуално равнище. Тя си спомни първия път, когато го беше видяла. Облечен в цигански дрехи, той не беше по-малко внушителен, отколкото сега, облечен като джентълмен, с лице, излъчващо желание.

Беше твърде мъжествен, за да бъде смятан за класически красавец. Неговото смесено потекло беше оформило силни, дръзки черти, смекчени от хипнотизиращите тъмни очи, засенчени от гъсти черни мигли. Той излъчваше власт. Това личеше от движенията му, от естествената авторитетност на походката му, от арогантно изправената му глава. Не го беше грижа, че има вид на циганин, защото никога не беше отричал наследството си, всъщност той се гордееше с него.

Есме отвърна поглед от това мъжествено великолепие и зъбите й захапаха кадифената извивка на долната й устна, когато помисли колко лесно му беше да я съблазни. Мисълта едва се беше оформила, когато той сграбчи ръба на ризата й, измъкна я през главата й и я хвърли настрана.

— Сега, сладка моя гаджа, ще се любя с тебе. Отричай колкото си искаш, но помътеният поглед в очите ти ми казва повече, отколкото тези твои лъжливи устни.

Погледът на Есме бродеше свободно по него, докато той събличаше останалите си дрехи. Това беше първият път, когато тя го виждаше гол на дневна светлина. Напълно възбуден, внушителният му член стърчеше сред горичката от черни косми в слабините му. Тя преглътна и отмести поглед.

Изскимтя, когато той я грабна на ръце и я отнесе в изпомачканото легло. Когато я остави на ръба, тя се опита да се дръпне, но той хвана крака й и я напъха под себе си.

— Не можеш да ми избягаш, любов моя. Когато излезем от тази стая, никога повече няма да се съмняваш на кого принадлежиш.

Умът й отплува надалече, когато подлудяващите му целувки и умелите му ръце я накараха да забрави самата себе си.