Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gypsy Lover, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 65 гласа)

6

Той откара каретата до завоя и спусна спирачката. Макар че му липсваше чергарският живот, имаше известни предимства и в това, да бъдеш богат и титулуван, и те му харесваха. Като например тази елегантна карета и другите екипажи, които беше наследил.

Точно в десет часа Данте хвана месинговото чукче и почука на вратата. Отвори му един млад лакей.

— Бихте ли осведомили, моля ви, лейди Есме, че лорд Алстън е тук? — каза той, подавайки на лакея шапката и бастуна си, ненужни неща, които почти не използваше, но Грейсън беше настоял непременно да носи.

Лакеят му върна шапката и бастуна.

— Милейди я няма за никого тази сутрин.

Данте се намръщи. Каква игра играеше сега Есме?

— Алстън, страхувам се, че племенницата ми не се чувства добре.

Данте погледна покрай лакея към Парктън, който стоеше изправен на най-долното стъпало. Графът освободи прислужника с леко кимване.

— Лейди Есме наистина ли не се чувства добре, или я е срам да я виждат с мене? — запита Данте.

Познаваше я по-добре от чичо й.

— Не, не, погрешно преценявате племенницата ми — отрече Парктън. — Ако си спомняте, тя не се чувстваше добре, когато си тръгнахме снощи от бала. — И вдигна рамене. — Жените и неразположенията им не се поддават на обяснение.

Жени като милейди бяха загадка и за Данте.

— Ще поговоря с Есме преди срещата ни в четири часа в „Уайтс“. Не закъснявайте, имаме да обсъждаме много неща.

— Ще бъда там — каза Данте.

Погледна за последен път към стълбите, за да се увери, че Есме не е променила решението си, после се обърна и се отдалечи.

Подигравката болеше. Данте знаеше защо тя беше отклонила предложението му за разходката тази сутрин. Притесняваше се, че ще я видят с един циганин. Той познаваше жени от висшето общество, които с радост щяха да го приемат в леглата си. Когато стигна до завоя, се обърна и погледна към къщата. С ъгълчето на окото си забеляза как потрепва завесата на един прозорец на втория етаж и едно лице се появява зад стъклото. Лицето на милейди. Той се поклони и докосна шапката си.

Лицето изчезна и завесата се спусна на място. Данте се усмихна на себе си, докато скачаше леко в каретата, и веднага след това потегли. Но вместо да се върне у дома си, той реши да се наслади на една разходка из Хайд Парк. Още не беше ходил там, а от това, което беше чувал, паркът си заслужаваше да бъде разгледан.

— Отиде си — изрече Есме с въздишка на облекчение.

— Чичо ви няма да бъде доволен от поведението ви — предсказа Джейн. — Човек не се подиграва с един маркиз. А пък негова светлост е почти ваш годеник.

— Няма да се омъжа за циганин — протестира Есме.

Джейн въздъхна.

— Циганин или не, трябва да признаете, че този мъж е дяволски красив.

— Дявол е, да — измърмори Есме. — Намери ми нещо да облека, Джейн. Чудесен ден е за разходка из парка.

На вратата се почука.

— Есме, може ли да вляза? Обещавам, че няма да ти досаждам.

— Чичо Даниел — изсъска Есме, мушвайки се в леглото, и придърпа завивките до брадичката си. — Влез, чичо.

Парктън влезе в стаята.

— Как се чувстваш?

— Главата още ме боли. Готвачката ми даде прахче против главоболие, но не помогна. Смятам днес да не излизам от леглото.

— Надявам се неразположението ти да не е причинено от нежеланието да излезеш заедно с Алстън тази сутрин. Наистина, този човек ми направи силно впечатление в много области. Би трябвало да знам повече за него след срещата ни в четири часа в „Уайтс“. Ще се видим на вечеря. Надявам се, че се чувстваш достатъчно добре, за да се присъединиш към мене.

Есме му отправи немощна усмивка.

— Какво си намислил днес, чичо?

— Денят ми е запълнен. Когато Парламентът се събере, ще потърся подкрепа за един законопроект, който се надявам да прокарам.

— Значи ще се видим тази вечер.

Парктън се поколеба.

— След днешната ми среща с маркиза се надявам да обявя годежа ви и да насроча дата за сватбата.

— Откъде знаеш, че този циганин е почтен, чичо? Не можеш да ме сгодиш за човек, за когото не знаем нищо. Трябва ни време, за да разберем дали Алстън е достоен за очакванията на дядо си.

— Не съм чувал нищо лошо за него, но имаш право. Нашият разговор днес би трябвало да ми даде сведения за характера му. Е, вече ще тръгвам. Грижи се за здравето си, скъпа. Не искаме Алстън да мисли, че си болнава, нали?

Това изобщо не я засягаше. В мига, когато чичо й излезе от къщата, тя скочи от леглото, ядосвайки се на женската съдба, докато Джейн я обличаше. Един час по-късно, подходящо облечена и с боне на главата, тя се запъти към Хайд Парк, придружена от Джейн. Часът бе все още ранен за изящната публика, но това не я интересуваше. Тя предпочиташе парка, когато тълпите бяха по-редки.

— Взе ли хляб да нахраним патиците? — запита Есме.

Храненето на патиците беше едно от любимите й занимания в парка, с изключение на ездата.

Есме почти беше стигнала до езерцето, когато чу някой да я вика. Обърна се и видя виконт Лонсдейл да тича, за да я настигне.

— Надявах се да те видя тук днес — каза той, когато най-накрая я настигна.

— Добро утро, милорд — изрече хладно Есме. — Човек рядко ви вижда след смъртта на вуйчо ви. Къде бяхте?

— Отбягвах обществото, след като беше прочетено завещанието. Имах нужда да се съвзема. Шокът от постъпката на вуйчо ми едва не ме унищожи. Нямах представа за циганина, докато не чух завещанието. Не мога да си представя защо вуйчо Алстън се отказа от мене в полза на едно копеле. Това е немислимо! Никога не съм преживявал такова унижение.

— Нямаш ли представа защо лорд Алстън е предпочел незаконния си внук пред тебе?

Лонсдейл поклати отрицателно глава.

— Както вече казах, винаги съм смятал, че съм единственият наследник на вуйчо Алстън, а и той никога не е казвал нещо, с което да опровергае моето предположение. От време на време ме мъмреше за дълговете ми, дори подметна, че ще промени завещанието си, но мислех, че това е неговият начин да ме предупреди, че прекалявам. Не знаех нищо за циганина или дори, че вуйчо Алстън имал незаконен внук.

— Разбрах, че лорд Алстън платил за образованието на циганина — каза Есме.

— Така чух и аз. Брукуърт вече разнесе новината. Циганинът като че ли си е намерил един-двама приятели в града. Репутацията му с жените го предшества. Отвратително ми е да си помисля, че жени от добро потекло ще се занимават с един циганин. Смятам да поговоря днес с чичо ти да обяви годежа ни. Не мога да повярвам, че Парктън би позволил да се омъжиш за човек с циганска кръв. Още те искам, Есме. Нашият брак ще бъде брак между равни. Потеклото ми е безупречно. Майка ми, както си спомняш, беше сестра на вуйчо Алстън.

Есме сведе очи към мястото, където Лонсдейл беше стиснал ръката й над лакътя.

— Пусни ме, Калвин, боли ме.

— Не и преди да ми обещаеш, че ще се омъжиш за мене. Може да не съм маркиз Алстън, но поне не съм циганин. — И той дръпна ръката й. — Ела с мене в Гретна Грийн. Ще се оженим, преди чичо ти да се намеси.

Есме чу хрущенето на колела и се опита да се дръпне, за да не ги бутне каретата, която идваше зад тях. Явно Лонсдейл много искаше да я убеди да избяга с него, защото не чу звука.

— Калвин, идва карета…

— Всичко съм уредил — каза той. — Наех удобна карета да ни откара в Шотландия. Дори можеш да вземеш камериерката си, ако това ще те накара да се почувстваш по-удобно.

Каретата спря. Есме чу Джейн да изпъшква зад гърба й, но се чудеше как да се изплъзне на Калвин и не обърна внимание на смущението на камериерката си.

— Пуснете дамата — заповяда един студен глас.

Есме рязко извърна глава. Циганинът! Изплашен стон се откъсна от гърлото й, когато той скочи на земята. Какво правеше той тук? Въпреки изненадата си Есме разбра, че беше доволна да види циганина точно в този момент. Калвин изглеждаше решен да я отвлече в Шотландия със или без нейното съгласие. Лонсдейл изсъска към Данте:

— Махайте се. Взехте всичко, което беше мое, но няма да вземете Есме.

Тя най-накрая успя да се отскубне от хватката му.

— Не ставай смешен, Калвин. Безброй пъти съм ти казвала, че нямам намерение да се омъжвам за тебе, но ти отказваше да ме чуеш.

Лонсдейл я изгледа отвратено.

— Не ми казвай, че искаш мъж от съмнително потекло. Ако се омъжиш за циганина, обществото ще те отхвърли.

Есме въздъхна.

— Няма да се омъжвам за никого. Моля те, Калвин, иди си.

Ръцете на Данте се свиха в юмруци.

— Предлагам да направите каквото каза дамата, преди да ви покажа колко нецивилизован може да бъде един циганин.

— Не ме е страх от вас, Алстън — изръмжа Лонсдейл.

Въпреки това той отстъпи предпазливо, докато Данте се приближаваше към него. И тогава, като същински страхливец, какъвто си беше, се обърна и побягна.

— Този път печелите, но пак ще чуете за мене — извика той през рамо.

Есме потърка ръце.

— Добре ли сте? — запита Данте. — Да го настигна ли и да му дам един урок, който няма скоро да забрави?

— Добре съм.

— Какво искаше той?

— Помоли ме да избягам с него в Гретна Грийн.

Веждите на Данте се вдигнаха.

— И вие, разбира се, ме предпочетохте.

— Не искам нито него, нито вас.

Той я поведе към каретата си.

— Изглеждате разстроена. Ще ви отведа у вас.

— Напълно съм способна да намеря пътя към дома си.

Данте я вдигна на ръце и я настани в каретата си. После се усмихна извинително на Джейн.

— Има място само за двама, ще се видите с лейди Есме у дома.

— Но… — протестира Джейн.

Останалата част от изречението й увисна, докато Данте се качваше на капрата и каретата се отдалечаваше.

Вместо да излезе от парка, той се насочи към алеята Ротън Роу.

— Мислех, че ще ме отведете у дома.

— Така е… но първо трябва да поговорим.

— За какво?

— Най-напред, за това, че ме излъгахте. Казахте тази сутрин, че сте болна.

Брадичката й се вдигна предизвикателно.

— Бях. Почувствах се по-добре, след като си тръгнахте, и реших, че малко свеж въздух ще ми помогне да си проясня главата.

— Не ви вярвам, но засега ще го оставя така. — Изражението му стана мрачно. — Кажете ми какво правехте с Лонсдейл. Вие ли уредихте да се срещнете с него днес в парка?

— В никакъв случай! Срещнахме се съвсем случайно.

— Стойте далече от него. Не знаете какъв е.

Очите на Есме се разшириха.

— За какво говорите? Познавам Калвин от години. Сигурна съм, че чичо Даниел го смята за благонадежден.

— Той може да вярва на Лонсдейл, но не и аз. Заповядвам ви да стоите далече от него.

— Вие ми заповядвате?! Милорд циганино, никой не ми заповядва. Ако искам да се срещам с Калвин, ще го направя.

Тя нямаше намерение да се вижда отново с Калвин, но арогантният циганин нямаше защо да го знае.

— Този човек е…

Не, не можеше все още да обвини Лонсдейл, не и докато нямаше доказателство.

— Какъв? Знаете ли нещо за Калвин, което аз не знам?

— Може би — допусна той. — Въпреки това ще ми се подчините. Сега можете да ми кажете защо толкова се тревожите от това, че ще ви ухажвам. В друг ли сте влюбена?

— Ами ако съм? — предизвика го Есме.

Бяха сами, часът беше твърде късен за подранилите ездачи и твърде ранен за модната тълпа. Данте дръпна каретата встрани от пътя и хвана раменете й.

— Ако има друг мъж, смятам да го изгоня от мисълта ви.

— Арогантен циганин — измърмори Есме.

— Познавате ли лейди Димуиди?

— Слабо.

— След като напуснахте бала, тя ме покани да споделя леглото й. И не беше единствената, която потърси вниманието ми. Те, изглежда, ме харесват, защо вие не можете?

Есме прехапа долната си устна, обмисляйки отговора си.

— Вие сте прекалено дързък, прекалено самонадеян. Не искам да ме прибавите към дългия списък с любовниците си. — Тя го изгледа сурово. — Коя дама удостоихте с възвишеното си присъствие?

Данте се подсмихна.

— Никоя от тях. — И изразително сви рамене. — Или може би всичките. Това явно ви е все едно.

Взря се в ярките й виолетови очи и попадна под властта им. Твърде опасно беше за тази жена да броди сама из улиците, където нищо неподозиращи мъже можеха да паднат жертви на обаянието й.

Преди Есме да протестира, той дръпна бонето й и прокара пръсти през косата й, разстилайки лъскавите кичури по раменете й.

— Какво правите? — ахна Есме, посягайки към бонето си, което беше паднало на пода на каретата.

— Искам да го направя още от деня, когато ви срещнах. Косата ви е великолепна. Не червена, не ръждива, а нещо средно. — И той зарови нос в нея. — Мирише прекрасно.

Дъхът на Есме спря. Ако някой друг мъж я докоснеше така, щеше да усети опакото на темперамента й. Какво правеше този циганин различен от другите? Калвин беше красив — не толкова красив като циганина, разбира се, — но тя никога не беше искала да бъде докосвана от него или да го докосва.

Ръцете на Данте обхванаха лицето й. Тя се взря в очите му, толкова тъмни, толкова върховно пленяващи, че не можеше да отвърне погледа си от тях. Видя главата му да се извисява над нейната, видя как устните му се приближават. Мирисът му беше свеж и чист, спомни си го от последния път, когато я беше целунал. Мислите й се разпиляха, когато устните му плениха нейните и ръцете му я привлякоха към него.

Тя опря ръце в гърдите му, искайки да го отблъсне, но когато усети сърцето му да бие под дланите й, когато почувства топлината, излъчваща се от тялото му през слоевете на дрехите му, желанието за съпротива угасна.

Това не беше редно. Но как нещо, което й се струваше толкова естествено, можеше да бъде грешно? Замайването, усещането, че сърцето й спира да бие, докато знаеше, че тупти яростно, всичко това беше странна проява на емоции, които й бяха съвършено чужди.

Отначало, целувката беше нежна, Данте докосна устните й със своите, веднъж и още веднъж. После ги плени с ярост, която я разтърси повече, отколкото нежността му. Когато езикът му потърси нейния и го намери, тя реагира силно на миризмата и вкуса му, на сливането на дъха му с нейния. Дори когато си спомни, че мъжът, който я целуваше, беше циганин, тя не го спря с дума или жест. Обвивайки ръце около него, тя се предаде на греховното желание, което я преследваше, отдавайки се изцяло на неговата страст. Щеше да се разправя с предателското си тяло малко по-късно.

Накрая той се дръпна, тя си пое дъх на пресекулки. Ръката й се притисна към устата и тя го загледа втренчено, докато той я наблюдаваше с мистериозните си тъмни очи.

— Не беше толкова лошо, нали, милейди?

— Не ми хареса.

Лъжата излезе безпрепятствено от устните й.

Данте се засмя.

— Мъж с моя опит знае кога жената се наслаждава на целувката, а на вас, милейди, много ви хареса да ви целувам. Щом се оженим, ще ви целувам винаги, когато пожелаете. — Усмихна й се донякъде зловещо. — И ще правя много други неща, които също ще харесате.

— Не бих се наслаждавала на нищо с вас — възрази Есме.

— Разбирам кога жената е узряла за леглото.

Пръстите му се обвиха около гърдата й. Тя едва не излезе от кожата си.

Отметна рязко ръката му.

— Не го правете! Отведете ме у дома. Чичо Даниел ще узнае за нападението ви над моята добродетел.

— Скоро ще се оженим, свиквайте с тази идея — отговори Данте.

— Вие сте луд! — нападна го Есме. — Ще ме отведете ли у дома, или трябва да си ида пеша?

Данте въздъхна. Щеше да бъде по-трудно, отколкото си го беше мислил. Онова, което наистина го изненада, беше фактът, че той искаше да се ожени за Есме. Нямаше да има нужда от други жени в живота си, ако Есме станеше неговата маркиза. Предизвикателството го изпълни с енергия, събуди у него волята да продължи фарса да бъде маркиз, когато в душата си беше волна птица, човек, ненавиждащ живота в къща със слуги, които му се пречкаха всеки път, щом се обърнеше.

Данте пое юздите точно когато друг екипаж се изравни с неговия и спря. Една дама се подаде от откритата карета и им махна.

— Лорд Алстън, лейди Есме, колко се радвам да ви видя тук.

— Лейди Харисън — поздрави я Данте.

— Организирам едноседмично домашно парти в провинциалното си имение в първата седмица на септември. Ще има лов и хазарт за джентълмените, игри и разходки за дамите. И голям бал като кулминация на събитието. Поканите бяха разпратени, преди да наследите титлата, лорд Алстън. Ако сте свободен, моля, присъединете се към нас. И вие също, лейди Есме — прибави, сякаш сетила се в последния момент. — Знаете къде живея, милорд — добави тя свенливо.

— Ще се посъветвам със секретаря си, за да разбера дали съм свободен, милейди — изрече предпазливо Данте.

— Аз съм заета — вметна Есме, — но ви благодаря за поканата.

Лейди Харисън изпрати на Данте една ослепителна усмивка и махна на кочияша си да потегли. Данте не обърна внимание на втренчения поглед на Есме, когато леко плесна камшика по задницата на коня. Животното потегли с лека стъпка.

— Лейди Харисън една от вашите любовници ли е? — запита Есме.

Данте отказа да стане мишена на закачки.

— Срещнах дамата на един панаир.

— Тя намекна, че сте или сте били интимни.

Усмивка разтегна чувствените устни на Данте.

— Ревнувате ли, милейди?

— Вас? Едва ли. Все ми е едно колко любовници имате, стига да не ме прибавяте към списъка си.

— Имам сериозното намерение да ви прибавя. Вашето име ще бъде последното в списъка. След като се оженим, няма да има други жени.

Есме не можа да отговори нищо. Какво би могла да каже на един мъж, който току-що беше обещал да бъде верен на брачните си клетви?

Пътят до къщата на Парктън беше кратък и изпълнен с мълчание. Данте спря на завоя и скочи леко на земята. Обхващайки тънката талия на Есме, той я свали на тротоара. Двамата стигнаха заедно до портата. Данте я отвори и Есме мина леко през нея.

— Хареса ли ви разходката, милейди? — запита той, когато приближиха входната врата. — И аз обичам да яздя сутрин рано. Бихте ли желали да се присъедините към мене утре сутринта, ако времето позволява?

— Обичам да яздя — призна Есме, — но утре не ми е удобно.

Веселост оцвети думите му.

— Някога ще ви бъде ли удобно? Не, не ми отговаряйте, вече знам отговора. Ще ви посетя утре вечер. Приятен ден, милейди.

Есме не влезе веднага вътре. Обърна се и загледа как циганинът се отдалечава с големи крачки. Беше объркана от вихрушката на емоциите, която усещаше в себе си, докато беше с него. Даже не харесваше този циганин. Той беше откраднал наследството на Калвин и това не беше редно. Не че особено харесваше Калвин, но знаеше каква е разликата между редното и нередното. Но нещо, освен изгубената титла на Калвин не преставаше да я безпокои. Циганинът събуждаше усещания, които никога досега не беше познавала, и това я плашеше.

Есме наблюдаваше как Данте се качва в каретата и поема юздите. Понечи да се обърне, когато тропотът на конски копита привлече вниманието й. Тогава го видя. Голяма черна карета трополеше бързо по улицата, насочвайки се точно към лекия екипаж на Данте.

Есме изкрещя, за да го предупреди, но беше твърде късно. Тежката карета блъсна тази на Данте и я преобърна странично. Сърцето на Есме примря, когато тя видя как Данте излита във въздуха и пада на улицата с оглушително тупване. И остана да лежи неподвижно.

Виковете на Есме накараха група слуги да се изсипят от вратата.

— Лорд Алстън е ранен — опита се да надвиха цвиленето на коня, все още впрегнат в каретата.

И хукна към Данте, последвана от двама лакеи и иконома.

Данте разбра, че е ранен, когато внезапният взрив на рязка болка му отне дъха. Главата го болеше непоносимо, но най-силната болка бликаше от дясното му рамо. То беше или счупено, или изкълчено. Надяваше се да е второто. Помъчи се да помръдне и една не припадна от болка, почти неосъзнавайки, че Есме е коленичила до него с лице, издаващо неподправено състрадание.

— Пратете да повикат лекаря — нареди рязко Есме. — Трябва да внесем негова светлост вътре. И се погрижете за коня. Горкото животно може да е ранено.

Данте има достатъчно присъствие на духа, за да каже:

— Полека, рамото ми може да е счупено.

— Може да има и други счупени кости, освен рамото — отвърна Есме. — Джеймисън, донесете одеяло, ще го използваме, за да пренесем негова светлост в къщата.

Лакеят побърза да изпълни заповедта и след няколко минути се върна с дебело вълнено одеяло. Данте сподави един стон, докато го преместваха на одеялото и го внасяха в къщата, отнасяйки го по стълбите към втория етаж, за да го настанят в стаята за гости. Цялата процедура беше болезнена и когато го сложиха на леглото, той беше почти в безсъзнание.

Данте нямаше представа колко време беше минало между изпаданията в безсъзнание и поредните свестявания, но всеки път, щом дойдеше на себе си, виждаше Есме надвесена над него да слага студени кърпи на огромната буца, изскочила на челото му. За първи път се почувства на себе си, когато лекарят влезе в стаята му, представи се като доктор Адамс и помоли всички да излязат.

— Е, милорд, да видим какви са другите ви наранявания, освен подутината на главата ви. Казаха ми, че е имало инцидент с карета.

— Не си спомням какво точно се случи — измърмори Данте.

— Хъм, ужасна буца. Помните ли името си?

— Разбира се, аз съм Данте Ноулз, маркиз Алстън.

— Много добре. Къде другаде ви боли, освен главата?

— Дясното рамо — изпъшка Данте. — Или е счупено, или изкълчено.

Доктор Адамс започна леко да опипва рамото му. Данте стисна зъби, после извика, когато Адамс се опита да помръдне дясната му ръка.

— Изкълчено — промърмори лекарят. — Ще ми трябва помощ, за да го наместя.

Излезе от стаята и се върна със същите двама лакеи, които бяха внесли Данте.

— Внимателно свалете ризата му — каза Адамс. — Ще му трябва нощна дреха, след като свърша.

Данте се усещаше безпомощен и това никак не му харесваше. Ако Карлота беше тук, щеше да го оправи без всичките тези церемонии. Единият от лакеите излезе и отиде да донесе нощница, докато другият сваляше ризата на Данте. След това помогна на лекаря да измъкне пострадалия от леглото и да го настани на един стол. Адамс застана зад него и нареди на лакея да задържи здраво лявото му рамо. Данте се стегна, когато Адамс опря коляно в средата на гърба му, сграбчи дясното му рамо и го дръпна рязко. Силното щракване, което се чу, накара лакея да премига и да пребледнее.

— Готово — каза Адамс. Направи превръзка, която да поддържа ръката на Данте на място, и я върза на врата му. — Рамото ще бъде като ново след две седмици.

Целият изпотен, Данте стана и се запъти с несигурна стъпка към леглото. Сега, когато рамото му си беше вече на мястото, можеше да се съсредоточи върху ужасните болки в главата.

— Ще ви оставя прахове против главоболие — каза Адамс, сякаш прочел мислите на Данте. Лакеят подаде една нощница на лекаря. — Щом облечете това, ще ви прегледам за други наранявания.

— Натъртванията не ме плашат, доктор Адамс — възрази Данте. — Колкото до нощницата, няма да имам нужда от нея, защото смятам веднага да се върна у дома си. Секретарят ми ще се погрижи да плати за вашите услуги.

— Трябва да останете на легло за един-два дни — настоя Адамс. — Може да имате мозъчно сътресение. Сигурен съм, че лорд Парктън ще ви окаже гостоприемство.

— Не мога да приема.

— Наистина настоявам да останете на легло поне двадесет и четири часа — възрази Адамс.

— Не мисля, че…

Думите на Данте бяха пресечени от Парктън, който тъкмо влизаше в спалнята.

— Току-що научих за инцидента, Алстън. Вече наредих да намерят небрежния кочияш, който удари вашата карета, и пратих известие в резиденцията ви.

— Лорд Алстън има много рани, включително евентуално мозъчно сътресение, както и изкълчено дясно рамо — каза Адамс. — Той е упорит човек. Настоява веднага да си тръгне, противно на изричния ми съвет да остане на легло.

— Не искам да чувам за никакво тръгване, Алстън — каза Парктън.

— Трябва да следвате нарежданията на лекаря. Още не сме говорили с вас. Ако се чувствате достатъчно добре, можем да поговорим по-късно днес, без да се налага да напускате леглото.

Данте усещаше кога е победен. Предположи, че може да остане на легло за един ден, ако това би помогнало на главата му да престане да го боли и на рамото му да оздравее по-бързо.

— Много добре, но един ден на легло е всичко, което бих могъл да понеса. Възнамерявам да проуча този инцидент и да намеря виновника.

Уверен, че пациентът му ще се почини, Адамс се приготви да си тръгне.

— Пратете да ме повикат, ако стане нужда. Приятен ден, лорд Парктън, лорд Алстън.

— Имате нужда от помощ, за да влезете в нощницата — каза Парктън, кимвайки на лакея, който стоеше наблизо в очакване на заповеди.

Проклинайки неспособността си да се облече сам, Данте скоро се намери лишен от дрехите си и облечен в нощница, каквато никога не беше носил, а после напъхан в леглото.

Парктън освободи слугите и придърпа един стол до леглото.

— Какво можете да ми кажете за инцидента, Алстън?

— Не особено много. Всичко, което си спомням, е как се качвах в каретата си, а след миг излетях във въздуха.

— Знам как стана всичко — изрече Есме, застанала на вратата. — Доктор Адамс каза, че вече мога да вляза.

— Видяхте ли инцидента? — запита Данте, мъчейки се да заеме седнало положение.

Парктън му помогна и махна на Есме да дойде при тях. Тя се приближи и загриженият й поглед се спря на Данте.

— Добре ли сте?

— Чудесно. Рамото ми не беше счупено, а само изкълчено. Щом главата спре да ме боли, ще бъда като нов. Кажете ми какво видяхте.

— Поради някаква причина се обърнах, преди да вляза в къщата, и ви видях да се качвате в каретата си. Видях черната карета, която се насочваше точно към вас. Можеше да се размине с вас, имаше достатъчно място, но кочияшът умишлено се отклони към вашия екипаж.

— Каретата имаше ли някакви отличителни знаци? — запита Данте.

— Не, беше съвсем черна.

— Видяхте ли кочияша? — запита Парктън.

— Носеше шапка, нахлупена ниско на челото. Не бих могла да го позная, ако го видя на улицата. Не беше инцидент. Някой направи преднамерен опит да отнеме живота на лорд Алстън.

— Имате ли неприятели, Алстън? — запита Парктън.

Данте не каза нищо. Доколкото знаеше, имаше само един неприятел. Мъжът, който беше убил дядо му.