Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gypsy Lover, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 65 гласа)

19

Данте изхвръкна от спалнята на Есме силно раздразнен. Да го изпъди собствената му съпруга… това беше унизително преживяване. Проклета да е Маргарет, задето миришеше като евтина курва. Не обвиняваше Есме, че го бе отблъснала, но все пак го заболя. Тъй като беше твърде късно, за да поръча вана, той се възползва от каната с топла вода и кърпите, които Симпсън му беше приготвил. После облече халат и седна на един стол, втренчен в догарящата жарава в камината, докато премисляше всичко, което Есме му беше казала.

В ума му започнаха да се оформят съмнения. Сгрешил ли е относно Лонсдейл? Но ако виконтът не е виновният, тогава кой може да бъде и защо? Не му хрумваха никакви отговори.

От обърканите мисли го заболя глава. Той стана и се заразхожда. Това обаче не му помогна. Стаята, където спеше Есме, го привличаше. Без никакво съзнателно намерение той излезе от стаята си и се прокрадна в спалнята на Есме. Приближи се към леглото. Тя спеше. Пращящата свещ даваше достатъчно светлина, за да му позволи да се вгледа в нежните очертания на лицето й. Тя изглеждаше невинна като дете, прекалено невинна, за да допусне, че е заговорничила с Лонсдейл.

Поддавайки се на крещящата нужда да я прегърне, той се измъкна от халата си и останал гол, се вмъкна в леглото при нея. Ръцете му я обгърнаха. Тя измърмори нещо неразбираемо и се сгуши в него. Очарован, че Есме е там, където й беше мястото, той затвори очи и се унесе в сън.

Есме се събуди призори, беше й твърде топло и удобно, за да отвори очи и да започне деня си. Протегна крака, ахвайки изненадано, когато осъзна, че не е сама. Очите й се отвориха. Ръцете на Данте я прегръщаха, твърдото му тяло топлеше гърба й.

— Данте!

— Тук съм, любов моя. Ти се събуди — хубаво. Чаках те да се събудиш.

Той я усети да застива в ръцете му.

— Защо?

— Много мислих, след като ме изгони снощи.

Тя се размърда в прегръдките му със замислени виолетови очи.

— Взе ли някакво решение?

— Да. Не ми харесва да спя сам.

Разочарование ли видя в изразителните й очи?

— Какво друго?

— Въпреки всичко, което съм заявил досега, искам да ти повярвам.

— Никога не съм те мамила.

— Реших да приема съвета ти и да потърся другаде убиеца на дядо ми. Ако си склонна да рискуваш нашия брак заради невинността на Лонсдейл, може би трябва да те послушам. Познаваш го по-отдавна от мене.

Есме се надигна на лакът, лицето й се обля в щастие.

— Не знаеш колко съм се молила за доверието ти. Никога не съм правила нещо, с което да ти навредя, и никога няма да постъпя така. Аз… — гласът й трепна, — обичам те, Данте. Въпреки че не ме обичаш, никога няма да спра да те обичам.

— Малко глупаче такова — измърмори Данте. — Влюбих се в тебе още преди да узная името ти. Обичах те въпреки всичките ти оскърбления и снизходителни забележки за циганската ми кръв. Нищо от това, което си направила дотук, не е променило чувствата ми. Но да ти вярвам е по-трудно, отколкото да те обичам.

— Какво те накара да се решиш да ми повярваш?

— Разбрах, че ако нашият брак трябва да получи шанс, аз трябва да ти дам и доверието си, също както любовта си. След като се скарахме, бях наранен и исках да те нараня. Единствената причина, поради която излязох снощи, беше, за да ти докажа, че не се нуждая от тебе в живота си.

— И доказа ли го?

— Не. Разбрах, че любовта ми е истинска, когато лейди Харисън не можа да ме привлече в леглото си. След като се върнах у дома и ти ме изпъди, мислих много. Запитах се дали мога да обичам жена, на която не вярвам. Мислих дълго и упорито по този въпрос и осъзнах, че любовта и доверието вървят ръка за ръка. За да имаш едното, трябва да имаш другото.

Ридание задави Есме.

— Не знаеш колко дълго чаках да те чуя да казваш тези думи. Разбрах, че съм казала неща, с които съм те наранила, и дълбоко съжалявам. Онова, което има значение сега, е да се обичаме и да си вярваме. Ние можем да работим заедно, за да разнищим тайната около убийството на дядо ти, преди да се случи още някое покушение срещу тебе.

Данте беше прекарал часове наред, опитвайки се да си представи кой, освен Лонсдейл би имал полза от неговата смърт, но без успех. Макар че каза на Есме, че Лонсдейл може да е невинен, не очакваше да намери нови заподозрени.

— Нищо няма да ми се случи, любов моя.

Той прочисти разума си от всичко, с изключение на Есме — тялото й в ръцете му, топлата й женствена плът, притисната о неговата, сладко заоблената й уста, която се молеше за целувките му. Тя сигурно беше прочела мисълта му, защото хвана главата му с две ръце и приближи устата му към своята. Данте нямаше нужда от повече насърчение. Цял живот беше чакал безусловната любов, която Есме му даваше. Да я има в прегръдките си, жадна за него, това беше благословия, която решително не заслужаваше след пропиляната си младост. И той прие с дара на любовта й с благодарност.

Целуна сладките й устни, запалвайки пламък, който знаеше, че никога няма да угасне. Мълния прескочи между двамата, пронизвайки ги с интензивността си. Устата му похищаваше нейната, ненаситно и властно. Овладя го жажда, толкова голяма, че заплашваше да го погълне.

Данте отметна завивките, устата му се отдели от нейната само колкото да свали нощницата й и да я хвърли настрана. Тогава той я обърна по корем. Есме изпъшка под него, докато устата му започваше бавното си пътешествие по извиващото се под него тяло. Той спря за малко, за да отдаде почит на двете хълмчета на седалището й, а после пропътува с целувки надолу по краката й, като спря, за да близне нежно ямките зад коленете й.

Той хвана седалището й, повдигна я на колене, разтвори бедрата й и се настани между тях. Навеждайки се над нея, стигна с устни по пътечката на гръбнака й чак до тила, събра гърдите й и нежно стисна зърната й.

Ръцете му се отделиха от гърдите й, за да погалят издигнатото й седалище с пръсти, които минаха по оголената цепнатина на секса й. Членът му реагира силно на миризмата на женска възбуда. Цялата кръв, като че ли беше напуснала мозъка му и се беше събрала в нарастващата му ерекция. Ако беше егоист, щеше да проникне в нея и бързо да достигне до удовлетворение, но неговото удоволствие идваше от това, да даде наслада на Есме. Поемайки си дъх, за да се успокои, той успя да съхрани частица от самоконтрола си.

Тръпка на очакване се плъзна по гръбнака на Есме, когато почувства пръстите на Данте да я отварят, да я проучват и да се пъхват в ароматния отвор на тялото й. Тя искаше да крещи, да го моли да влезе в нея, но в същото време искаше да вкуси онова, което той правеше с пръстите си. Когато той намери набъбналата пъпка под гънката от плът, която я скриваше, тя наистина извика. Той започна да я гали, докато тя не се залюля на ръба на съдбовния срив, и после пръстите му се оттеглиха от нея.

— Данте!

Тя изохка името му.

— Тук съм, любов моя.

Той приближи члена си до отвора й, а после проникна и започна да влиза и да излиза, стигайки до края, за да се дръпне и след това да навлезе още по-навътре, всеки път все по-дълбоко и по-силно.

— Хайде с мене, любов моя, почти накрая си — подкани я Данте.

Той се наведе над нея, плъзвайки ръце около гърдите й, обгръщайки ги с дланите си, търкайки зърната й между палеца и показалеца. Насладата беше толкова силна, че Есме се втурна към кулминацията така, сякаш никой не би могъл да я спре. Усети го да навлиза и след това да замръзва, заровен дълбоко в нея, страшно дълбоко, отнасяйки я със себе си във водовъртеж на неутолима страст, която ги заля с такава сила, че душите им станаха едно. Тя чу Данте да шепне името й, нежно и благоговейно, и усети набъбналия му член да се изпразва с безумна сила в нея. Тогава свърши, присъединявайки се към него в екстаза му.

Тя изкрещя, притискайки седалището си към слабините му, докато той изливаше радостта и любовта си в нея. Коленете й омекнаха под нея и Данте я последва. Сякаш останала без кости, тя се отпусна под него, вкусвайки тежестта му върху себе си, топлината на сливането им, която още пулсираше във вените й, разкоша да го чувства, който беснееше в нея.

Данте се отмести от нея и се опусна на леглото. Тя се извърна по гръб, дишайки дълбоко, и се вслуша в неравния ритъм на сърцето му.

Той се обърна настрана и й се усмихна.

— Да не съм вече умрял и да съм на небето?

— Данте, дори не смей да се шегуваш със смъртта — укори го Есме. И после се усмихна. — Беше прекрасно, нали? Ако искаш да останеш в леглото целия ден, сигурна съм, че ще можем да възстановим магията.

— Магия… колко уместно определение за онова, което току-що споделихме — съгласи се Данте. — Винаги съм знаел, че сме един за друг, но да те убедя в това ми беше по-голям проблем, отколкото мислех. — Той въздъхна. — Колкото и да искам да ти угодя, страхувам се, че имам да върша разни скучни работи в кабинета. Нито секретарят ми, нито аз успяваме да разберем тези финансови доклади, които Бартоломю ми изпрати. Да поразходим ли конете си в парка по-късно?

— Това ще бъде чудесно! — възкликна ентусиазирано Есме.

Той я целуна силно, после стана от леглото.

— Ще помоля Симпсън да премести нещата ми обратно в нашата спалня. Защо не позвъниш на Джейн и да си поръчаш вана, докато аз вземам моята?

Есме загледа Данте да взема халата си и да го облича, възхищавайки се на изваяната ширина на гърдите му, на твърдите линии на седалището му и не мускулестите му крака. Мъжествеността му, дори в покой, беше внушителна. Погледът й се прехвърли към дръзките черти, които правеха лицето му уникално. Тя се вгледа в мургавото му лице, в разбърканата синкавочерна коса, която се къдреше естествено над челото му, и в очите, дълбоки и тъмни като грях, и се усмихна.

Данте спря пред вратата и я погледна.

— Надявам се тази усмивка означава, че съм те ощастливил.

— Невероятно много — измърмори Есме, — по повече от един начин.

С думите на Есме, отекващи в главата му, Данте се върна в другата спалня и позвъни за Симпсън. Час по-късно, изкъпан и облечен, той се присъедини към Есме за закуска.

— Къде са дядо ми и баба ми? — обърна се Данте към Грейсън, докато той му сипваше кафе.

— Искаха да разгледат Лондон, преди да се върнат при своите хора — обясни Грейсън.

— О, не… трябваше да отида с тях — извика Есме. — Не бива да се разхождат по улиците на Лондон сами.

— Не са сами, милейди — осведоми ги Грейсън. — Изпратих ги с карета с кочияша Джон и с Граймз. Граймз е едър, силен мъж и познава много добре Лондон. Няма да допусне някой да им навреди.

— Благодаря ти, Грейсън — каза Данте. — Не знам какво щях да правя без тебе. Дядо Алстън е имал късмет, че си работил за него.

Сянка прекоси лицето на Грейсън.

— Аз имах късмет да работя за дядо ви — отвърна той. — Лорд Алстън беше добър човек, но умря преждевременно. И двамата знаем, че е правил неща, които не е трябвало, но накрая поправи всичко.

Данте размишляваше над думите на Грейсън, докато траеше закуската. През по-голямата част от живота си беше мразил благородния си родител и дядо си, които го бяха изоставили. Дали заслужаваше да стане маркиз — това беше спорно, дядо му му беше гласувал доверие, че имуществото му ще остане в добро състояние за следващите поколения, и точно това смяташе да направи Данте. Той погледна към Есме. Техният син щеше да го наследи — син, който Есме може би вече носеше.

— Зазяпал си се в мене. Да не би нещо да не е наред? — запита Есме.

Данте се насили да се усмихне.

— Не мога ли да гледам красивата си съпруга?

— Не това ми казва изражението ти. Мислиш за убиеца на дядо си.

— Можеш ли да ме обвиняваш?

— Не, но не мога да престана да се притеснявам за тебе.

Данте стана и я целуна по темето.

— Мисли приятни неща. Ще бъда в кабинета, ако имаш нужда от мене. Може би ще трябва да се отбия скоро при Бартоломю, за да ми обясни числата в докладите, които ми е съставил.

Той се зарови в тримесечните доклади и финансовите отчети, не можейки да се оправи в числата. Не се смяташе за глупак, беше много добър по математика в университета, но тези числа нямаха никакъв смисъл и не му хареса това, което започваше да си мисли. Нещо странно ставаше тук. Беше готов да се откаже, когато му съобщиха за лорд Брукуърт.

Данте приветства прекъсването и помоли Грейсън да го покани в кабинета.

— Какво ти стана вчера вечерта? — запита Брукуърт, когато се настани удобно с чаша бренди в ръка. — Маргарет каза, че си си тръгнал внезапно. Като те видях за последно, тя те мъкнеше към спалнята си. Угризения на съвестта ли получи?

— Може да се каже — отговори Данте. — Не знам какво съм видял у Маргарет. Запознах се с нея на един панаир преди няколко години. Това, че една благородничка би могла да намери един циганин привлекателен, беше замайващо изживяване за мене, затова приех поканата да посетя леглото й. Скоро разбрах, че не е единствената отегчена благородничка, жадна за ласките на цигански любовник.

— Чувах слухове за буйния цигански любовник чак на север до Йорк. Много си пътувал.

Данте вдигна рамене.

— Циганите пътуват. Но сега съм женен за жена, която… — Той погледна плахо към Брукуърт. — Обичам съпругата си.

Брукуърт едва не изпусна напитката си.

— Кога стана това? Смятах, че бракът ви е по сметка.

— Влюбих се още първия път, когато видях Есме. Беше на Бедфордския панаир. Дори не знаех името й. Целунах я. Това е дълга история, с която няма да те отегчавам. Но сега жени като Маргарет вече не ме интересуват. Дойдох снощи с тебе, защото бях сърдит, но не можах да довърша каквото бях започнал.

— Още ли си сърдит?

Данте се ухили.

— Не, но няма да те отегчавам с тези подробности. Достатъчно е да кажа, че ние с Есме сме в пълна хармония. Радвам се, че си тук. Исках да говоря с тебе за Лонсдейл. Есме вярва, че той е невинен. Изтъкна няколко смислени аргумента в негова полза, но още не съм напълно убеден. Все пак й обещах, че ще потърся убиеца другаде.

Брукуърт изгълта брендито си и остави чашата.

— Къде да го търсиш? Кой друг ще има полза от смъртта на дядо ти?

— Какво знаеш за Бартоломю?

— Адвоката? Не много. Той беше адвокат и финансов съветник на дядо ти години наред. Никога не съм чул нищо излагащо за него. Виждал съм го в зали за хазарт, но това е всичко, което мога да кажа за него. Както и да е, той е дискретен в делата си. Защо питаш? Подозираш го в измама ли?

— Не, не наистина. Той е уважаван адвокат. Сигурен съм, че може да обясни несъответствията във финансовите доклади, които ми е изпратил. — Данте извади часовника от джоба на жилетката, си и го погледна. — Почти обед е. Обещах на Есме да се присъединя към нея за обед. Отиваме на езда в парка днес следобед.

Брукуърт стана.

— Ако не възразяваш, ще продължа да наблюдавам Лонсдейл. Той все още е главният ни заподозрян.

След като Брукуърт си тръгна, Данте написа бележка до Бартоломю и я прати по Граймз. После се присъедини към Есме, дядо си и баба си в трапезарията, за да обядват заедно. Поради някаква причина Карлота изглеждаше разсеяна и нервна.

— Нещо не е наред ли, бабо? — запита Данте. — Изглеждаш ми разтревожена. Разходката мина ли добре?

— Видях всичко от Лондон, което исках да видя — отвърна Карлота. — Предпочитам мириса на трева и дървета, и храна, която се готви на открит огън. Но не това ме безпокои.

— Тревожите се за Данте, нали? — запита Есме. — Знаете ли нещо, което ние не знаем?

— Не е нещо, което да знам, а го чувствам, сетивата ми го казват. Не излизай днес, Данте.

Той се усмихна на Карлота.

— Не се тревожи за мене бабо.

— Може би не трябва да отиваме на езда днес следобед — предложи Есме.

— Глупости — отвърна Данте. — Какво ще ми се случи в парка? Няма да променям живота си, за да угодя на някого, който може би ме преследва или не ме преследва.

— Баба ти е мъдра жена, Данте — предупреди го Шандор. — Трябва да я послушаш.

— Трябва да изведа съпругата си на езда — настоя Данте. — За да ви угодя, ще взема пистолет и много ще внимавам.

Есме се накани да протестира.

— Данте, може би…

— Не, любов моя, отиваме да яздим и това е. — Той се изправи. — Ще се видим във фоайето след един час.

— Данте винаги е бил упорит — каза Карлота, след като Данте излезе.

— Можете ли да ми кажете нещо по-точно? — запита Есме.

Карлота въздъхна.

— Не. Просто имам някакво чувство. Отровните изпарения, които се въртят около Данте, стават по-черни и по-плътни, страхувам се, че изригването на тези тъмни сили е неминуемо.

— Какво мога да направя?

— Това е нещо, което Данте трябва сам да направи. — Тя се усмихна, поглеждайки Есме в очите. — Усещам ново разбиране между тебе и Данте. И двамата излъчвате щастие.

— Ние наистина сме щастливи — потвърди Есме. — Преодоляхме различията си тази сутрин. Той ме обича и аз го обичам. Няма какво да ни попречи да имаме дълъг и щастлив живот, освен… — Следващите й думи избликнаха с внезапно ридание. — Не знам какво бих правила без него.

 

 

— Сигурен ли си, че искаш да направиш това? — запита Есме, преди двамата с Данте да излязат от къщата, за да отидат на езда.

— Напълно. Няма да се крия, любов моя. Искам да примамя убиеца на открито.

— Имаш ли с какво да се пазиш?

Той потупа джоба си.

— Имам пистолет в джоба и нож в обувката. И за да сме в безопасност, понеже и ти ще си с мене, помолих Граймз и Джордан да ни следват. Те са най-яките ни лакей. Готова ли си?

Конете им ги чакаха на застланата с чакъл алея. Есме потупа носа на кобилата си, преди да се качи с помощта на Данте. Той се метна на седлото на собствения си кон и двамата потеглиха. Есме погледна назад, докато двамата препускаха по улицата, и видя двамата лакеи да яздят малко зад тях.

Денят бе хладен, влажен и мрачен, но това не охлади ентусиазма на Есме за разходката. Чудесно беше отново да язди. Не беше яздила кобилата си, откакто беше напуснала провинцията. Нито тя, нито друг от малката компания забелязаха мъжа, който следваше Граймз и Джордан на дискретно разстояние.

Влязоха в парка и тръгнаха в лек галоп по Ротън Роу. Движението днес не беше голямо, заради времето, предположи Есме, но се чувстваше по-свободна, отколкото от много време насам. Лека мъгла оросяваше лицето й, придавайки й сили, което я накара да се почувства малко безразсъдна.

— Ще стигна първа до дърветата — предизвика го тя.

— Трябва да се движим заедно — изрече Данте, но вече беше късно.

Есме беше пришпорила кобилата си. Като изруга полугласно, той препусна в галоп след нея. Въпреки неудоволствието му не можа да не се възхити от стойката й.

Яздеше, сякаш беше родена на седлото. Яздеше като циганка. Това беше най-големият комплимент, който би могъл да й поднесе.

Данте почти я беше настигнал, когато раздвижване в храсталаците отляво привлече вниманието му. Той дръпна рязко юздите на Кондор. Конят се изправи на задните си крака и след миг Данте го подкара към храсталака. Чу изпукване, разбра какво е и се сниши над шията на коня. Куршумът изсвистя над главата му. Данте стигна колкото можа сред бодливите храсти, без да нарани коня си, а после слезе, продължавайки следенето пеша. Зърна някакъв мъж да тича сред храстите, но скоро го изгуби от поглед.

— Милорд, добре ли сте?

— Нищо ми няма, Граймз. Остани, където си. Скоро ще изляза оттук.

Есме беше вече се присъединила към загрижения лакей, когато Данте поведе Кондор обратно към пътеката.

— Какво стана? — запита Есме. — Ранен ли си? Чух изстрел. — Тя закърши ръце. — Знам си, че трябваше да послушаме Карлота и днес да си останем у дома.

— Нищо ми няма — увери я Данте. — Куршумът не ме улучи. Опитах се да хвана виновника, но той се шмугна в гъсталака. Може още да е в парка, но няма да го позная, ако го видя.

Есме потрепери.

— Да се прибираме у дома.

Данте се съгласи и те напуснаха парка. Есме трепереше толкова силно, че когато се прибраха, Данте трябваше да я подкрепи, докато слизаше от седлото. Обвил ръце около талията й, той я поведе нагоре по стълбите и двамата влязоха в къщата.

— Мога ли да ви помогна милорд? — запита Грейсън, притичал се мигновено към тях.

— Не, благодаря, Грейсън. Лейди Есме не се чувства добре.

— Някой стреля по Данте — избъбри Есме. — Знаех си, че не биваше да излизаме.

— Както можеш да видиш, Грейсън, и двамата сме невредими. Ще наредите ли да докарат каретата? Излизам веднага щом се погрижа за съпругата си.

Есме сграбчи реверите му, почти обезумяла от страх.

— Не! Не излизай.

Данте я грабна на ръце и я понесе нагоре по стълбите.

— Ще се почувстваш много по-добре, след като си подремнеш. Не спа много тази нощ.

Тя му отправи треперлива усмивка.

— Ти също.

Данте отвори вратата на спалнята им и я внесе вътре. Остави я да седне на ръба на леглото.

— Ще ти помогна да се съблечеш.

Свали наметката й и посегна към горното копче на роклята. Тя спря ръцете му.

— Джейн ще ми помогне. Кажи ми къде отиваш.

Ръцете му се отпуснаха покрай тялото.

— Имам среща с Бартоломю. Няма да се бавя. — И той я целуна силно. — Междувременно се опитай да си починеш.

Джейн влетя в стаята и спря внезапно.

— О, извинете ме… мислех, че милейди е сама.

— Така е, точно си тръгвах. Поръчах й да си почине, погрижи се да го направи.

— За какво беше всичко това? — запита Джейн, след като Данте излезе.

— Имаше още едно покушение срещу Данте днес. Граймз и Джордан бяха с нас в парка, но това не спря убиеца, той става все по-дързък и по-дързък.

Ръката на Джейн литна към гърлото й.

— Граймз е бил с вас? Добре ли е?

— Защо, Джейн… има ли нещо, което би искала да ми кажеш за тебе и Граймз?

Камериерката се изкикоти. Звукът изненада Есме, защото Джейн никога не се кикотеше.

— Ние сме приятели.

— Само приятели?

— Разбираме се. Стана толкова бързо, че главата ми още е замаяна. Иска да ме запознае със семейството си. Сестра му живее наблизо в провинцията. Той е вдовец, сестра му се грижи за двете му деца. Надявам се да не се сърдите. Знам, че отдавна ми е минало времето за женитба, но ние с Граймз сме зрели хора, и двамата сме свободни.

— Одобрявам, Джейн. Заслужаваш да бъдеш щастлива.

Джейн въздъхна облекчено.

— Знаех си, че няма да имате нищо против, но не съм сигурна за негова светлост.

— Остави негова светлост на мене. Сигурна съм, че и той ще се радва за тебе и Граймз също толкова, колкото и аз. Просто не бързай.

— Няма, но много ви бива да говорите, господарке. Сега да ви помогна ли да се съблечете?

— Няма да си лягам, Джейн. Ще последвам Данте.

Джейн поклати глава.

— Каква пакост пак сте замислили?

— Не е пакост, Джейн. Тревожа се за Данте. Знаеш ли къде мога да намеря пистолет? Сигурна съм, че той взе своя със себе си.

Очите на Джейн се разшириха.

— Това ми изглежда като лудория.

— Моля те, Джейн, имам нужда от помощта ти.

Преди камериерката да беше успяла да отговори, Карлота почука на вратата и влезе в стаята. Шандор я следваше по петите. Двамата изглеждаха разтревожени.

— Извинете ме — изрече Карлота, — търся Данте.

— Излезе — отговори Есме, започвайки да усеща истински страх.

— Защо? В опасност ли е?

— Той е в опасност от деня, когато стана маркиз, но сега е различно. Този път отива право в устата на смъртта.

Ръката на Есме се вдигна към гърлото й.

— Знам къде отиде! Не се тревожете, Карлота — ще го намеря.

— И тя се обърна към камериерката си. — Джейн, пистолетът, за който те помолих… трябва ми веднага.

— Ще се опитам, милейди, но не мисля, че някой от слугите има огнестрелни оръжия.

Грейсън се появи на отворената врата.

— Милейди, виконт Лонсдейл е тук. Когато му казах, че негова светлост не е у дома, той помоли да се срещне с вас. Казва, че е неотложно.

Карлота се олюля с фокусиран навътре поглед.

— Трябва да се срещнеш с него, Есме.

Думата на Карлота беше достатъчна за Есме. Калвин не би дошъл тук, освен ако не се беше случило нещо много лошо.

— Кажете на лорд Лонсдейл, че ще сляза веднага, и го поканете в кабинета.

— Да дойда ли с тебе? — запита Карлота.

— Не, ще се срещна с него сама. Възможно е да не иска да говори пред непознати. Ще ви кажа какво ми е казал веднага щом си отиде.

Калвин крачеше неспокойно насам-натам, когато Есме влезе в кабинета. Вдигна очи, спря пред нея и взе двете й ръце в своите. Есме освободи ръцете си.

— За какво е всичко това, Калвин? Защо си искал да се видиш с Данте? Знаеш какви чувства изпитва той към тебе.

Думите на Лонсдейл рукнаха.

— Къде е Алстън? Важно е да говоря с него.

— Има среща с адвоката си.

Калвин изруга, хвана ръката на Есме и я дръпна към вратата.

— Трябва да тръгваме веднага.

Тя се противопостави.

— Калвин, престани! Къде отиваме? Кажи ми какво става.

— Трябва да спасим живота на съпруга ти и да изчистя името си. Идваш ли или не?

Есме не се поколеба. Беше погледнала в очите му, беше видяла неговата искреност и реши да му се довери.

— Ще си взема наметката и ще намеря оръжие. Можеш да ми обясниш по пътя.

— Аз имам оръжие и помолих лакея да донесе наметката ти. Нямаме време за губене.

Като по даден знак Граймз се появи с наметката й.

— Дано това да не е поредната ти хитрост, Калвин.

— Повярвай ми, Есме, съвършено искрен съм. Ако обичаш съпруга си, а съм сигурен, че го обичаш, ще дойдеш с мене.

Това реши нещата за Есме. Тя грабна наметката си от изумения Граймз и последва Калвин.