Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gypsy Lover, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 64 гласа)

20

Данте пристигна в кантората на адвоката в лошо настроение. Заради самия Бартоломю той се надяваше да получи отговори на въпросите си. Толбът, помощникът на Бартоломю, го посрещна с хитра усмивка, която веднага събуди подозренията на Данте. Не можеше да си представи защо Бартоломю е наел такъв съмнителен човек, защото Толбът никога не му беше правил впечатление на честен.

— Господин Бартоломю ме очаква — каза Данте. — Пратих му бележка малко по-рано днес.

— Наистина, милорд. Господин Бартоломю каза да ви въведа в кабинета му веднага щом пристигнете.

Той отвори вратата на вътрешното помещение и покани Данте да влезе. Но вместо да си излезе, затвори вратата и се облегна на нея. Бартоломю покани посетителя си да седне.

Тръпка на предчувствие се плъзна по гръбнака на Данте, докато се отпускаше на стола пред бюрото на Бартоломю. Много отдавна беше се научил да се доверява на инстинктите си и точно сега те го предупреждаваха за надвиснала опасност. Той отвори жакета си, за да има по-добър достъп до пистолета.

— Това, което трябва да ви кажа, е лично, Бартоломю — започна Данте. — Освободете помощника си.

— Толбът е посветен във всичките ми дела — отвърна Бартоломю. — Говорете свободно пред него. С какво мога да ви помогна?

— Секретарят ми и аз внимателно разгледахме финансовите доклади, които ми пратихте, и не можем да си обясним несъответствията, които намерихме в документите. Надявам се вие да ни дадете отговорите.

— Може би вашето образование не е достатъчно, за да разберете докладите — предположи Бартоломю. — Не си блъскайте главата с тях. Добре съм се грижил за делата на дядо ви и възнамерявам да правя това и за вас.

Данте усети как гневът му пламва.

— Дядо Алстън ми осигури университетско образование и вие го знаете много добре. Бях особено добър по математика. Да, секретарят ми не е математик, но той има много добра памет за цифри. Всичко, което искам, е вашето обяснение къде са били инвестирани липсващите суми. Сигурен съм, че това е просто следствие от загубени документи.

Бартоломю се прокашля.

— Да, разбира се, това е причината.

— Значи сега ще получа липсващите документи, ако обичате — каза Данте. — Не обичам недовършените неща.

— Да… ъ-ъ… това може да отнеме няколко дни.

Инстинктът на Данте му подсказваше, че Бартоломю лъже. И на дядо Алстън ли беше говорил същите лъжи? Разни неща започнаха да излизат наяве — неща, които представяха адвоката в лоша светлина.

— Какво точно сте намислили, Бартоломю? Смятах, че мога да ви вярвам. Знам, че дядо ми също ви е вярвал, освен ако…

Той замълча, оставяйки неизказаното предположение да увисне във въздуха като есенна мъгла.

— Не съм свикнал лоялността ми да бъде поставяна под съмнение, Алстън.

— Искам пълно описание на портфолиото. Ако предположенията ми са неправилни, разбира се, ще се извиня.

— Хайде де, какво знаете пък вие? — изрече подигравателно Бартоломю. — Май циганинът бил по-умен, отколкото сме го мислили, Толбът.

Когато Данте посегна към пистолета си, вече беше твърде късно. Толбът безшумно се беше придвижил зад него, той усети студената стомана на дулото да се притиска към тила му.

— Извадете пистолета си и го оставете на бюрото — заповяда Бартоломю. — Знам, че носите оръжие.

— Значи помощникът ви участва в това — каза Данте, докато спокойно слагаше оръжието си на бюрото.

Бартоломю го взе и го пъхна в най-долното чекмедже на бюрото.

— Разбира се. Мислите ли, че щях да предприема това сам?

Червена мъгла плувна пред очите на Данте.

— Вие сте убили дядо ми.

Тихо изречените думи кипяха от едва сдържана омраза. Бартоломю вдигна рамене.

— Трябваше.

— Защо?

— Разкри несъответствията. Мислех, че съм ги прикрил много добре, но в крайна сметка Алстън ги усети. Щеше да ме издаде. Не можех да позволя това да се случи. Убих го и направих така, че смъртта му да изглежда като самоубийство.

— Допуснали сте грешка — каза Данте. — Дядо беше левичар. Сложили сте пистолета в дясната му ръка. Разбрах още от самото начало, че е убийство, но не ви заподозрях. През цялото време мислех, че Лонсдейл е виновният.

Бартоломю се изсмя.

— Лонсдейл. Ха! Много ми беше смешно. Сгреших, защото бързах. Знаех, че Алстън е левичар.

— Наистина ли сте ме смятали за толкова глупав, че да не забележа несъответствията?

— Не и след като се запознах с вас. Щом видях, че смятате да задържите титлата, разбрах, че трябва да умрете. Бяхте прекалено интелигентен, за да не прозрете машинациите ни.

— Ако Лонсдейл беше станал наследник, пак нямаше да се измъкнете чист — напомни му Данте.

— Лонсдейл е тъпак. Никога нямаше да се зарови във финансите на имота. Ако беше получил пари да играе хазарт и да си плаща дълговете, щеше да бъде доволен. Исках да намеря новото завещание на Алстън в нощта, когато той умря, и да го сменя със старото, но той каза, че го е дал на вас. Нямах друг избор, освен да убия Алстън и да се опитам да ви убедя, че съм най-добрият ви приятел. И почти успях.

— Почти не е достатъчно, Бартоломю. Какво смятате да правите сега, когато ви разкрих?

До момента Толбът беше стоял тихо.

— Нека го убия. Когато намерят трупа му да плува в Темза, никой няма да ни заподозре.

— Хайде, стреляйте — изсмя се подигравателно Данте. — Изстрелът ще докара хората в кантората ви. Може би дори градските стражи.

— Прав е, Толбът. Не можем да го убием тук.

— Какво направихте с всичките пари? — запита Данте, мъчейки се да печели време.

Имаше нужда да маневрира, за да стигне до ножа в ботуша си, без да бъде застрелян в главата заради това.

— Ние с Толбът си живеем много добре, по-добре, отколкото с мизерните си доходи. Аз имам съпруга и издържам любовница, можете да си представите колко изцеждащо се отразява това на кесията. А и дълговете на хазарт. Винаги има нужда от пари.

— Дядо ми ви плащаше добре, аз също.

Бартоломю махна пренебрежително, сякаш пропъждайки думите на Данте.

— Има ли изобщо достатъчно добра заплата? — И потупа брадичката си. — Трябва да умрете. Няма никакво друго решение по този въпрос.

Данте реши, че няма да става храна за рибите, докато в дробовете му има още въздух. Толбът не се осмеляваше да стреля толкова отблизо и това даде на Данте незначително преимущество. Той плъзна полека ръката си надолу по крака към ботуша, без да изпуска Бартоломю от очи. Щом хванеше ножа, смяташе да се извърти и да го забие в сърцето на Толбът. След това щеше да се погрижи за Бартоломю. Но нямаше да убие адвоката. Щеше да остави закона да се занимае с този хитрец.

За съжаление Толбът не изпускаше Данте от очи. Данте тъкмо хвана ножа, когато Толбът го удари по главата с дръжката на пистолета си. Данте почувства болката да експлодира в главата му и после всичко стана черно, когато той се строполи на пода.

— Защо го направи? — запита Бартоломю. — Не бях готов да приключа разговора. Мъртъв ли е?

Толбът коленичи до отпуснатото тяло на Данте измъкна ножа от ръката му.

— Ето защо — каза той, хвърляйки ножа на бюрото. — Нямай вяра на циганин. — После провери пулса на Данте. — Не е мъртъв. Не го ударих достатъчно силно, за да го убия.

— Какво ще правим сега с него?

— Ще го вържем, ще му запушим устата и ще го скрием за няколко часа. Когато се стъмни, ще отнесем трупа в каретата ти, ще го закараме на пристанището и ще го хвърлим в реката.

Бартоломю кимна, идеята му хареса.

— Има въже в килера. — Той се подсмихна. — Алстън няма да ходи никъде, докато не бъдем готови да се отървем от него.

— След като намерят трупа, Лонсдейл ще наследи всичко и ще бъдем свободни — изграчи Толбът.

Бартоломю се наведе и хвана краката на Данте.

— Хвани го за раменете, ще го изтеглим в килера.

— Смяташ ли, че някой ще дойде да го потърси? — запита Толбът, вдигайки Данте за раменете.

— Ще кажем, че не сме го виждали — отговори Бартоломю. — Не е идвал. След като свършим тук, искам да заведеш коня му в конюшнята малко по-надолу на улицата. Можем да се отървем от него по-късно. Никой няма да ни заподозре. Аз съм уважаван бизнесмен, в края на краищата.

 

 

Според Есме разказът на Калвин не беше за вярване. Не изглеждаше възможно господин Бартоломю да е негодник, какъвто го беше описал Калвин.

— Сигурен ли си, Калвин? Абсолютно сигурен? — запита Есме за пореден път.

— Знам какво чух, Есме — настоя Калвин. — Отидох в кантората на Бартоломю да питам дали мога да взема аванс срещу наследството си, за да платя на някои кредитори. Помощникът му не беше в предното помещение, но вратата към задната стая беше открехната. Смятах да почукам, за да обявя, че съм дошъл, когато чух Бартоломю и помощникът му да си говорят.

— Не си чул погрешно това, което са казали, нали?

— Не, разбира се. Говореха как да се отърват от съпруга ти, защото се страхуваха, че ги е разкрил. Казаха, че Алстън бил пратил съобщение, че ще дойде да ги разпитва за несъответствията във финансовите доклади за имуществото.

— Не мислиш, че Бартоломю би навредил на Данте на публично място, нали?

— Не знам, Есме. Надявах се да предупредя Алстън за двуличието на Бартоломю, преди да е излязъл.

— Данте трябва да е заподозрял нещо. Той и секретарят му седяха дни наред в кабинета. Не знаех какво става. — Тя погледна през прозореца на каретата. — Не стигнахме ли вече?

— Кантората на Бартоломю е съвсем наблизо.

— Какво ще кажем, ако Данте не е там?

— Не знам. Все ще измислим нещо.

Лонсдейл спря каретата пред модерната кантора на Бартоломю.

— Не виждам коня на Данте, а знам, че не е взел каретата — каза Есме.

— Стой тук, аз ще вляза вътре — нареди Лонсдейл. — Бартоломю няма да заподозре нищо, ако го посетя, гоня го, откакто беше прочетено завещанието на вуйчо Алстън. Мога да огледам какво става вътре и да ти кажа, ако Алстън е там. Няма да изглежда редно да се появим двамата заедно.

Макар че на Есме това не й хареса, логиката на Калвин беше смислена. Ако влезеше там с него, адвокатът можеше да стане подозрителен.

— Много добре, ще чакам отвън. Ако не се върнеш след някакъв разумен срок, ще вляза.

Лонсдейл влезе в сградата, където се намираше кантората на Бартоломю. Нямаше никого на външното гише. Когато приближи вратата на вътрешното помещение и посегна към дръжката, вратата се отвори. Толбът застана на прага, изненадан да види Лонсдейл, както и Лонсдейл беше изненадан от появата му.

Бартоломю размени предпазлив поглед с помощника си.

— Милорд, какво правите тук? — запита адвокатът.

Лонсдейл огледа стаята, но не видя нищо, което да сочи, че Алстън е бил тук.

— Дойдох да попитам дали сте помислили върху молбата ми относно завещанието на вуйчо ми.

— За съжаление, завещанието е изрично. Вуйчо ви беше много щателен, не искаше да получавате парите предварително. Каза, че се страхува, да не би да ги прахосате.

— Направих всичко в рамките на закона. Обаче — призна той, — се съмнявам, че циганинът ще задържи титлата за дълго. Разбрах, че имало покушения срещу него.

— Ако следващото успее, титлата ще бъде ваша.

Правейки се на нетърпелив, Лонсдейл каза:

— Макар че не е хубаво да се желае смъртта на някого, надявам се да сте прав. Но ако лейди Алстън е бременна? Няма ли това дете, ако е син, да бъде наследник?

— Това е възможно, но малко вероятно. Те са женени само от няколко дни. Дори лейди Алстън да чака дете, животът е толкова крехък. — Той сви рамене. — Човек никога не знае.

— Разбира се, както казвате, човек никога не знае. За съжаление, страхувам се, че Алстън е твърде внимателен, за да падне жертва на някой убиец.

Лонсдейл разбра, че нещо не е наред, когато Толбът и Бартоломю размениха погледи, които би могъл да опише като изпълнени със злорадство.

— Никой не е неунищожим — забеляза сухо Бартоломю. — Идете си, милорд, и чакайте по-нататъшно развитие. Хубавите неща идват при онези, които умеят да чакат. Кой знае, може би прелестната съпруга на Алстън ще бъде ваша в края на краищата. Това искахте, нали? Титлата и жената.

— Наистина — каза Лонсдейл. — Това е всичко, което някога съм искал.

Излизането му бе възпрепятствано, когато до ушите му достигна силно издумкване.

— Какво беше това? — запита той.

Бартоломю си придаде невинна физиономия.

— Кое? Не чух нищо.

Ново думкане, този път толкова силно, че никой не би могъл да го игнорира.

— Ето там! — каза Лонсдейл. — Чухте ли това? Идва иззад тази врата.

— Плъхове в килера — каза Толбът. — В сградата е пълно с тях. Говорихме с хазяина и той обеща да направи нещо по въпроса.

Лонсдейл реши да приеме обяснението, вместо да причинява нещо, което би могло да доведе до смъртта му, както и до тази на Алстън. Най-добрият начин да помогне на Алстън беше да доведе стражите.

Лонсдейл вдигна рамене.

— Противни създания са тези плъхове. Приятен ден, господа, благодаря, че ми отделихте време.

Вратата се отвори.

— О, не знаех, че имахте клиент — каза Есме, влизайки в стаята. — Нямаше никого в предната стая.

Лонсдейл сподави един стон. Защо не беше изчакала няколко минути?

— Лейди Алстън — приветства я любезно Бартоломю. — Какво неочаквано удоволствие. Какво мога да направя за вас?

— Търся съпруга си. Каза, че имал среща с вас.

Бартоломю премести поглед към Лонсдейл.

— Познавате лорд Лонсдейл, разбира се.

— Познаваме се — изрече хладно Есме.

— Той тъкмо си тръгваше — продължи Бартоломю. — Толбът, изпрати негова светлост. После докарай каретата ми. Вече стана време да затваряме.

Толбът кимна в знак, че е разбрал.

— Оттук, лорд Лонсдейл — изрече той, повеждайки го към вратата.

Есме би могла да каже, че Калвин не иска да тръгва, но нямаше причина да се бави, без да предизвика подозрение. Когато вратата се затвори зад него, Есме отново обърна вниманието си към адвоката.

— Идвал ли е тук съпругът ми, господин Бартоломю? Трябва да го намеря. Случи се нещо у дома, той трябва да се прибере веднага.

— Защо не изпратихте някой слуга, милейди? — запита Бартоломю.

— Заети са да се справят с извънредното положение — обясни Есме.

— Лорд Алстън не дойде в уреченото време — осведоми я Бартоломю.

— Не е ли тук? — запита Есме, широко отворила невинни очи. — Колко странно. Каза, че идва право тук, в кантората ви.

— Може би е променил намерението си, милейди.

Есме се направи на объркана.

— Може би, но…

Дум.

— Какво беше това?

Бартоломю изруга под нос.

— Плъхове в килера.

Дум.

Есме никога не беше чувала плъхове да шумят така. Имаше само едно обяснение за този звук. Без да помисли за собствената си безопасност, тя се втурна към килера и отвори рязко вратата. Малката стаичка беше тъмна, но когато очите й свикнаха с липсата на светлина, тя видя Данте. Той лежеше на пода, овързан като коледна пуйка, устата му беше запушена с парцал. Тя се извърна рязко и изгледа свирепо Бартоломю.

— Какво означава това? Освободете съпруга ми веднага.

— Любопитна кучка — изруга Бартоломю. — Какво, по дяволите, да правя с вас?

Докато той се отправяше към нея, Есме се наведе и извади парцала от устата на Данте.

— Направиха ли ти нещо?

— По дяволите, Есме, какво правиш тук?

— Ще ти обясня по-късно, след като господин Бартоломю те развърже.

— Вие бълнувате, милейди, ако мислите, че някой от вас двамата ще излезе оттук жив — изфуча Бартоломю.

— И как точно възнамерявате да се отървете от нас? — предизвика го Данте. — Имам великолепен слух. Чух ви да говорите с лорд Лонсдейл. Той видя съпругата ми тук. Ще заподозре убийство, ако двамата с нея изчезнем.

Бартоломю изсъска ехидно:

— Мога да се справя с Лонсдейл. Той иска богатството на Алстън. Ще си мълчи, докато извлича полза от смъртта ви. Ще изчезнете тихомълком и двамата. След няколко дни труповете ви ще бъдат открити да плуват по Темза. И щом няма заподозрени, смъртта ви ще остане неразгадана тайна.

— Това не е умен ход, Бартоломю — възрази Данте. — Лонсдейл е моят наследник. Той ще стане първият заподозрян.

Бартоломю потупа брадичката си.

— Това може да ни бъде от полза. Ще изцедя паричките на Алстън, докато Лонсдейл чака да го съдят, и ще свидетелствам, че имотът отдавна е банкрутирал. Това е! — изграчи той триумфално, доволен от хитростта си. — Банкрутиралото имущество ще обясни и самоубийството на дядо ви. Аз печеля, независимо какво ще стане с Лонсдейл. Сега, милейди, ще ви накарам да мълчите, докато ние с Толбът се отървем от вас и скъпия ви съпруг.

— Пистолетът ми е в чекмеджето на Бартоломю, най-долу в бюрото — прошепна Данте така, че само Есме да го чуе.

Тя разбра, че е свършено с тях, освен ако не успее да се добере до пистолета. Но каквото беше положението, по-скоро в ада щеше да завали сняг, отколкото това да се случи. Бартоломю напредваше към нея и мрачното му изражение вещаеше зла съдба за нея и Данте.

Решителност изправи гърба й. Ако възнамеряваше да действа, трябваше да го направи сега. Свеждайки глава, тя се втурна към противника си като бесен бик и го блъсна с глава в корема. Той залитна назад изпускайки шумно дъх.

Когато Есме се затича покрай него, той сграбчи полата й и я дръпна назад. Вдигайки ръка, я удари с опакото на дланта си. Есме залитна. Последното, което чу, беше разяреният рев на Данте. После мракът се сключи около нея.

— Дано гориш в ада! — изкрещя Данте. — Ще си платиш, задето удари съпругата ми. Отвържи ме.

— Да те развържа ли? За да ме убиеш? Не мисля, циганино.

Вратата се отвори и Толбът се вмъкна вътре. Хвърли поглед към Есме, която лежеше отпусната на пода, и запита:

— Какво стана?

— Трябваше да я накарам да замълчи. Влезе в килера, преди да успея да й попреча. Разбра всичко.

— Мъртва ли е?

— Не мисля, но е извън играта за малко.

— Това променя всичко — каза Толбът. — Не можем да чакаме, трябва да ги убием сега. Аз ще удуша най-напред циганина с въже, а после жена му.

Есме не помръдваше, не мигваше. Беше припаднала само за момент и беше напълно в съзнание, когато Толбът влезе в килера и започна да говори, че ще убият нея и Данте.

Видя Толбът да се навежда над Данте с въжето, но очевидно Данте още не беше готов да умре. Свивайки вързаните си глезени, той ритна Толбът в корема.

Бартоломю се хвърли да го обездвижи. По време на последвалата борба Есме се плъзна към бюрото. Отвори най-долното чекмедже и извади пистолета, после използва бюрото, за да се надигне. Почувства се леко замаяна, но в следния миг замайването изчезна, заменено от мрачна решимост.

Надзърна в килера и гневът я връхлетя, когато видя, че Толбът беше увил въже около врата на Данте. Макар че се дърпаше, Данте не би могъл да направи нищо, за да се спаси. Стегнато овързан, той не можеше да се бори с нападателите си. Есме зареди пистолета и пристъпи към килера.

— Спрете, или ще стрелям!

Тримата мъже вдигнаха очи към нея, двама от тях смаяни, че я виждат, а третият усмихнат, въпреки въжето, стягащо врата му.

— Чухте му. Пуснете въжето и се дръпнете от съпруга ми. В този пистолет има два куршума и ви уверявам, че мога да стрелям забележително точно.

Нито Толбът, нито Бартоломю помръднаха. Есме би могла да отсъди по израженията на лицата ми, че не й вярват. Не ги обвиняваше. Никога през живота си не беше стреляла с пистолет, но нямаше да се поколебае да го направи сега. Един поглед към поморавялото лице на Данте засили гнева й, трябваше да блъфира, или да изгуби мъжа, когото обичаше.

Насочвайки пистолета с две ръце, тя влезе в килера. Призовавайки цялата си смелост, се приближи към Бартоломю, който натискаше Данте надолу, докато Толбът стягаше въжето около врата му. Опитвайки се да накара ръцете си да не треперят, тя притисна пистолета към главата на Бартоломю.

— Кажете на партньора си да пусне въжето и да се отдалечи от Данте. Няма да пропусна от такова разстояние.

— По дяволите — изруга Толбът. — Направи нещо, Бартоломю. Това е само една жена.

— Жена с оръжие — преглътна Бартоломю. — Ако не направиш каквото ти казва, ще ме убие.

— Трябва да те оставя да умреш — изръмжа Толбът.

— Не бих ви посъветвала — предупреди го Есме. — Не мисля, че ще успеете да ме стигнете, преди да стрелям втори път. Махнете въжето от врата на Данте, иначе Бартоломю ще умре.

— Направете го! — изпъшка адвокатът.

Толбът пусна въжето. Есме с радост забеляза, че пурпурът полека се оттегля от лицето на Данте. Проблемът й сега беше да открие начин да го освободи, докато същевременно държи двамата негодници притиснати до стената. Не искаше да убива никого, ако не се налага.

Бартоломю долови нейната нерешителност.

— Няма да ме застреляте, не сте способна на убийство.

— Хайде да видим — блъфира Есме. — Двамата отстъпете назад в килера. — Те се поколебаха за момент, после се подчиниха. — Данте, можеш ли да се движиш?

— Малко — изпъшка той.

— Можеш ли да излезеш? Не смея да сваля пистолета, за да ти помогна.

Служейки си с пети и седалище, Данте пропълзя краткото разстояние до вратата. Щом той се махна от прага, Есме започна бавно да отстъпва.

— Не можем да я оставим да излезе — изсъска Толбът. — Бутни я, тя няма да стреля. Ако излязат навън, свършено е с нас.

— Стреляй, Есме — извика Данте. — Трябва да стреляш. — Толбът се хвърли към Есме. Ръката й започна да трепери, но думите на Данте й придадоха смелост. Затваряйки очи, тя стреля към Толбът. Когато отвори очи, Толбът лежеше в краката й, гърчейки се и изригвайки яростни проклятия. Есме избяга навън и блъсна вратата след себе си.

— Има резе на вратата, спусни го — изохка Данте.

Макар че ръката й трепереше, Есме спусна резето и се строполи до вратата.

— Беше великолепна — похвали я Данте. — Ножът ми е на бюрото, използвай го, за да ме развържеш.

Есме намери ножа и бързо сряза въжетата. Данте протегна ръце и крака, за да ги раздвижи, и после се изправи. Секунди по-късно Есме се озова в ръцете му.

— Малко глупаче такова — каза той. — Не мислех, че знаеш как се стреля с пистолет.

— Аз… не знам — заекна Есме. — Блъфирах, за да ни спася.

— Впрочем, този пистолет е само за един куршум.

Коленете на Есме затрепериха като желе. Ръцете на Данте се стегнаха около нея.

— Какво те накара да дойдеш тук? — запита Данте.

— Калвин ми каза, че си в опасност. Бил дошъл при Бартоломю по-рано днес и го дочул как с Толбът планират да те убият. Дойде у дома, за да те предупреди, но ти вече беше излязъл.

— Лонсдейл? Трудно е за вярване.

— Повярвай. Накара ме да чакам отвън, докато огледа кантората на Бартоломю. Толкова се забави, че се разтревожих и реших да го последвам. Знаеш останалото. Очаквам Калвин да се върне скоро със стражите.

— Едва не полудях от страх, като те чух в кантората на Бартоломю. Макар че не одобрявам безразсъдното ти поведение, това беше най-смелото нещо, което някога съм виждал да прави жена. По дяволите, ти дори не знаеш как да стреляш право пред себе си или колко куршума има в пистолета, ми. Изненадан съм, че има достатъчно присъствие на духа да вдигнеш ударника. Чудно ли е, че те обичам? Никоя друга жена не би рискувала живота си за мене.

Есме му отправи треперлива усмивка.

— Не можех да те оставя да умреш. Обичам те прекалено много. Ще бъдеш ли моят цигански любовник завинаги, Данте?

Той сведе глава и я целуна, предлагайки й своята любов, своето тяло и душа, всичко в една буйна целувка. Ако беше загубил Есме, нямаше да може да продължи напред. Тя беше неговата половинка. Той й дължеше живота си. Ако децата им наследяха смелостта на майка си, нямаше какво друго да желае.

Данте прекъсна целувката, когато вратата се отвори рязко и вътре влязоха Лонсдейл и няколко стражи.

— Какво стана? — запита Лонсдейл. — Дойдох тук веднага щом можах. Къде са Бартоломю и помощникът му?

— Заключени в килера. Там има ранен — каза Данте на стражите. — Двамата са виновни в опит за убийство и злоупотреба. Отведете ги в затвора, ще дойда утре да повдигна официално обвинение.

Един от стражите вдигна резето и подкани двамата мъже да излязат. Бартоломю излезе с разнебитен вид, Толбът трябваше да бъде изнесен, докато ругаеше и се дърпаше отчаяно. Раната не изглеждаше да застрашава живота му. И двамата щяха да дочакат срещата с палача.

След като двамата арестувани бяха отведени, Данте обърна поглед към Лонсдейл.

— Дължа ви извинение, Лонсдейл. Не подозирах Бартоломю, чак до днес. Той допусна сериозната грешка да повярва, че съм прекалено глупав, за да проверя финансовото здраве на имотите си или да поставя под въпрос неговата честност.

— Това е достатъчно, Алстън — отвърна Лонсдейл. — Смятам се отчасти отговорен за вашите проблеми. Макар че не съм се опитвал да ви убия, наистина се опитвах да открадна определената за вас съпруга. — И той протегна ръка към Данте. — Надявам се, че можем да оставим това зад гърба си. Роднини сме, в края на краищата.

Данте се взря в протегнатата ръка на Лонсдейл за един дълъг, напрегнат момент, преди да я поеме.

— Не знам дали можем да бъдем приятели, но никога няма да забравя, че ми се притекохте на помощ, когато имах нужда. Макар че — прибави той решително — не трябваше да водите Есме тук. Трябваше веднага да повикате стражите.

— Съгласен съм — отговори Лонсдейл. — Точно това смятах да направя, след като чух думкането от килера. Но Есме загуби търпение и влезе неочаквано. Междувременно аз излязох, за да потърся стражите. Имах пистолет у себе си, но се боях, че Есме може да бъде ранена в схватката, ако го използвам.

Той погледна към Есме, все още плътно притисната в прегръдките, на Данте.

— Добре ли сте, лейди Есме? Бързах колкото можах.

Данте обърна лицето й така, че Лонсдейл да види удареното място.

— Бартоломю я удари. Възнамеряваше да ни убие и да ви направи новия маркиз. Планираше да продължи да източва пари от имотите, след като вие станете наследник. Не мислеше, че ще вземете да се съмнявате в работите му, докато имате достатъчно пари да плащате хазартните си дългове и да живеете на висота.

Лонсдейл побледня.

— Господи боже! Какъв глупак съм бил. Бартоломю ли е убил вуйчо Алстън?

— Да.

— Защо?

— Дядо го заподозрял, че присвоява пари от имотите. Бартоломю го убил, преди да започне да действа според подозренията си. След като убил дядо, той смятал да смени завещанието, което било у него, със старото, което ви провъзгласява за наследник. Но планът му пропаднал. Дядо ми даде копие от завещанието да го пазя. Толкова малко е вярвал на собствения си адвокат.

— Трудно е да се повярва, че Бартоломю би се принизил до убийство — каза Лонсдейл.

— Бил е отчаян. Знаел е, че дядо е по следите му и че ще лежи в затвора години наред… или още по-лошо, ще увисне на въжето. Вече всичко свърши. — И той се усмихна на Есме. — Сега ще отведа съпругата си у дома.

— Мисля, че Калвин трябва да бъде възнаграден — предложи Есме.

— Не виждам защо, той ни причини много неприятности.

— Спаси ти живота.

— Не заслужавам нищо — протестира Лонсдейл. — Направих това, което трябваше.

— Ако ще сключваме мир, Лонсдейл, склонен съм да направя каквото мога за вас. Съберете записите за дълговете си и ми ги донесете утре у дома. Ще се погрижа да бъдат платени. Но това е за последен път. Променете се, иначе ще свършите в затвора за длъжници. Изборът е ваш. Сега се дръпнете, време е да отведа съпругата си у дома.

— Ще ви откарам с моята карета — каза Лонсдейл, отваряйки вратата пред тях.

Вдигайки Есме на ръце, Данте я понесе далече от сцената на избавлението им от смъртта.