Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gypsy Lover, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 65 гласа)

13

Данте реши да се върне при катуна, оставяйки Питър и Роло да направят малки поправки на ограждението за добитък. Възнамеряваше да придружи Есме до Лондон в следващите един-два дни, затова искаше да прекара колкото може повече време с баба си и дядо си, преди да замине. Колкото до Есме, думите му от предната вечер бяха съвсем сериозни. Беше прям с нея. Не беше искал титлата на лорд Алстън или парите му и те нямаше да му липсват, ако Лонсдейл ги наследеше.

Само ако можеше да докаже, че Лонсдейл е убил дядо му, той щеше да увисне на бесилката, вместо да се жени за Есме. Потънал в мислите си, Данте нямаше представа, че някой се цели в него, докато не стана твърде късно. Когато разпозна металното щракване на зареждан пистолет, изстрелът вече беше даден. Силата на куршума го накара да залитне назад. Прилепнал към коня с мощните си бедра, той остана на седлото, крепейки се само на чиста решителност.

Поглеждайки надолу, видя кръв да тече от дясната част на гърдите му. Тогава почувства пареща болка, толкова силна, че едва не загуби съзнание.

— Заведи ме у дома, Кондор — изпъшка той, навеждайки се над гривата на коня, докато мрак се спускаше пред очите му и после изцяло го погълна.

Кондор отнесе Данте право до фургона на Карлота и Шандор. Спря отпред, ровейки земята с копито, и запръхтя. Шандор излезе от фургона, за да види какво става, тъкмо когато Данте започна полека да се свлича на земята. Шандор предотврати падането му и завика за помощ. Няколко мъже дотичаха, за да помогнат на стареца да свали Данте от седлото.

Карлота последва Шандор, видя кръвта по ризата на Данте риза и веднага се зае.

— Внимавайте, ранен е. Внесете го в неговия фургон.

— Какво стана? — запита Лорета, когато видя да внасят Данте във фургона му.

— Изглежда като рана от куршум — отговори Шандор.

Ръката на Лорета се стрелна към устата й.

— Някой е прострелял Данте? Кой може да направи такова нещо?

— Не знаем. Помести се, Данте има нужда от мене — каза Карлота, минавайки покрай Лорета.

— Нека да ти помогна — предложи Лорета.

— Няма нищо, което можеш да направиш точно сега, освен да намериш лейди Есме и да й кажеш какво се е случило.

Проблясък на триумф накара очите на Лорета да потъмнеят.

— Милейди я няма.

Карлота погледна разсеяно към нея.

— Нямам време за това сега. Ще поговорим по-късно.

Шандор свали ризата на Данте, Карлота я използва, за да спре изтичането на кръвта.

— Куршумът трябва да се извади — каза тя, поглеждайки към Шандор с безмълвна тревога.

— Какво е положението?

Карлота повдигна тампона, който беше направила, за да натисне раната, и внимателно я опипа с върха на пръста си.

— Кървенето е намаляло, може да се предположи, че куршумът не е засегнал голям кръвоносен съд. Донеси ми сандъчето с лекарствата, уиски, чайник с вряла вода и чисти кърпи.

Шандор се задейства бързо за човек на неговата напреднала възраст, връщайки се във фургона си, за да донесе нещата, които Карлота беше поискала.

— Ще сложа чайника да ври и ще го донеса веднага, щом стане готов — предложи Лорета.

Тя и повечето от ромите се бяха събрали на групички пред фургона, за да чакат вест за състоянието на Данте.

Шандор измърмори одобрително и побърза да се върне при Карлота.

Лорета се появи с чайника с вряла вода, тъкмо навреме, за да види Карлота да напоява с уиски един дълъг, тънък лист. После тя внимателно проми раната и я изсуши, неподозирайки, че Лорета е още тук.

— Дръж го здраво, Шандор — каза Карлота. — Ако куршумът не се е размърдал и успея да освободя раната от чужди тела, има шанс да не загнои.

Шандор хвана раменете на Данте, за да не му позволи да се мята, както беше изпаднал в безсъзнание, докато Карлота търсеше куршума. Данте изстена, борейки се с болката.

— Влязъл е надълбоко — измърмори Карлота.

Изпусна една въздишка, когато намери куршума и го издърпа. После започна да търси чужди тела, които биха могли да предизвикат инфекция. Когато свърши, сипа уиски в откритата рана. Данте замря и изохка, все още в безсъзнание. Ръцете й не трепнаха, докато зашивате раната, а след това я намаза с мехлем, направен от изсушени билки, и я превърза.

— Ще се оправи ли? — запита Лорета, кършейки ръце. — Кой би могъл да направи такова нещо?

Карлота й хвърли нетърпелив поглед.

— Данте е силен мъж, ще се оправи. А кой го е ранил — и тя вдигна рамене, — може би кристалната топка ще ми даде отговора.

— Може да е нещастен случай — предположи Шандор. — Заблуден куршум на ловец или…

Карлота енергично поклати глава.

— Никакъв нещастен случай. Някой иска да убие внука ни. Той е в опасност още откакто наследи титлата, но не пожела да ме чуе.

Викът на Лорета отекна силно в тесния фургон. Карлота я прониза с остър поглед.

— Какво криеш от нас? Знаеш ли кой е прострелял Данте?

— Не, откъде да знам? — И тя се пое дъх на пресекулки. — Исках да ви кажа, но не искахте да ме изслушате. Един мъж дойде за лейди Есме, тя се върна в Лондон заедно с него. Не съм сигурна дали това има някаква връзка със стрелбата, но мисля, че трябва да го знаете.

— Не съм видяла чужд човек в лагера — каза Шандор. — Кога е станало това?

Лорета сведе очи, лъжата излезе безпрепятствено от устата й.

— Милейди се срещна с един мъж днес в гората. Видях я и я проследих, защото бях любопитна и не й вярвам. Тя се срещна с него при полянката с ягодите и го придружи до карета, оставена при главния път. После заминаха заедно.

Карлота се нахвърли върху нея.

— Защо чака досега, за да ни го кажеш?

— Нямаше време. Данте беше ранен и трябваше да му обърнете внимание. Освен това, кой ще се заинтересува, ако тази гаджа си отиде? Не и аз. Тя не иска Данте и той е по-добре без нея.

— Времето ще покаже — изрече загадъчно Карлота.

— Бабо?

Карлота коленичи до леглото и пипна челото на Данте, за да види дали има температура.

— Не се опитвай да говориш.

Той облиза пресъхналите си устни.

— Вода.

Лорета наля вода в една чаша и я поднесе към устните му.

— Какво стана? — запита той, когато уталожи жаждата си.

— Ти какво си спомняш? — запита Шандор.

Челото на Данте се набръчка.

— Връщах се в лагера и… Проклятие! Простреляха ме! — Опита се да се изправи, но изстена и се отпусна назад. — Какво ми е?

— Имаше късмет. Куршумът не е засегнал големи кръвоносни съдове и е заседнал в костта. Извадих го, махнах и всички чужди тела, каквито можах да видя. При добър късмет ще бъдеш на крак само след няколко дни.

— Благодаря ти, бабо. Сигурен съм, че оцеляването ми се дължи на прекрасните ти лечителски умения.

— Аз ще се грижа за Данте — каза Лорета, изстъпвайки се напред.

Той погледна покрай нея.

— Къде е Есме?

Карлота и Шандор размениха многозначителни погледи.

— Какво има? Нещо случило ли се е с Есме? Покушението срещу моя живот има ли нещо общо с нея?

— Вероятно — изсъска Лорета. — Онази засукана гаджа напусна лагера с един мъж.

Данте я изгледа втренчено. Силната болка навярно смущаваше слуха му, помисли той.

— Какво каза?

Лорета с радост повтори изявлението си, допълвайки:

— Видях я днес да се среща с един мъж в гората. Заминаха двамата, с една карета. Когато се върнах в лагера, научих, че си прострелян.

Данте затвори очи, опитвайки се да преодолее болката. Нямаше нужда да му казват с кого е заминала Есме. Как я е намерил Лонсдейл?

Беше сметнал, че няма да се развълнува, ако Есме го изостави. Нима не й беше казал, че е свършил с нея, че е свободна да прави каквото си поиска? Тогава говореше напълно сериозно. Но сега, когато тя си беше отишла…

— Данте има нужда от почивка — каза Карлота, изтиквайки всички от фургона.

Щом останаха сами, тя сипа доза лауданум в една чаша и я поднесе към устните на Данте.

— Изпий това, лечебният сън е всичко, от което имаш нужда в този момент.

Той набръчка нос.

— Лауданум. Аз не…

Карлота се възползва от това, че той беше отворил уста, и сипа лекарството в гърлото му. Той се позадави, но успя да го преглътне.

— Не е честно, бабо.

Карлота го потупа по бузата.

— Знам, че си разстроен заради това, че милейди си е заминала, но няма нищо, което да можеш да направиш точно сега. Най-напред оздравей, а после ще решаваш.

— Няма какво да се решава, бабо. Есме няма да ме иска при никакви обстоятелства и аз вдигнах ръце от нея. Бих предпочел да ми беше казала, че си заминава, но тя е свободна да прави каквото си поиска.

— Ще поговорим за това по-късно.

Клепачите на Данте бяха така натежали, че не можа да намери сили да отговори. Затваряйки очи, той потъна в предизвикания от лекарството сън.

Карлота бдеше над съня му, пожелавайки си да можеше да предпази сърцето на внука си. Макар че нямаше откъде да знае какво е в сърцето на Есме, тя знаеше какво е в сърцето на внука й. Той беше ранен не само от куршума.

Сънищата не даваха мира на Данте. Сънуваше Есме. Виждаше я с Лонсдейл, до него, когато той се целеше с пистолета право в гърдите му и дърпаше спусъка. Данте изстена насън. Карлота положи хладна длан на челото му и зашепна тихичко на ухото му. Той веднага се успокои.

 

 

Ярост кипеше у Есме. Калвин я беше накарал насила да влезе в каретата му, после беше заключил вратите и се беше отдалечил. Известно време го нямаше. Когато се върна, отказа да се вслуша в гласа на здравия разум. Сега каретата бързаше с главоломна скорост по пътя.

— Никога няма да ти го простя, Калвин.

— Би трябвало да ми благодариш, че те спасих от собствената ти лудост. Трябваше да те отведа далече от това отвратително място. Циганите те държаха като затворничка.

— Това не е вярно!

Мъка обзе Есме, когато си спомни последните си думи към Данте. След като се бяха любили, тя го беше оскърбила, беше го обвинила в ужасни неща. Беше разбрала по изражението на лицето му, че ужасно го е наранила. Беше се свила вътрешно, когато той й беше казал, че е приключил с нея и че може да прави каквото си иска, дори до се омъжи за Калвин. Сърцето й го беше последвало, когато той си беше тръгнал.

Как беше могла да се държи така глупаво? Не й беше нужно много време, за да разбере, че е допуснала ужасна грешка: тя искаше Данте, а не Калвин, в никакъв случай Калвин. Искаше той да се върне в лагера, за да може да му се извини и да му каже, че е готова да се омъжи за него. Единствената причина да се срещне с Калвин беше, за да му каже, че обича Данте, и да отпрати нахалния си обожател.

Болката от загубата извика стон на устните й. Късно ли беше за нея и Данте? Беше ли убила чувствата, които той може би имаше към нея?

— Хайде, хайде, Есме, не се разстройвай. Ти така и така не искаше да останеш там.

— Откъде знаеш, че не съм искала? Спри каретата!

— Да, в следващото село, където намерим черква.

— Няма да се омъжа за тебе, Калвин. Не съм дошла по собствено съгласие, ти ме принуди. Никога няма да се съглася да стана твоя съпруга и никой духовник няма да извърши церемонията без съгласието и на двете страни.

— Помисли внимателно, преди да ми откажеш, Есме. Ако не се върнеш в Лондон като омъжена жена, скандалът ще те съсипе.

— Не ми пука за обществото. Винаги съм предпочитала да живея в провинцията. Чуй ме добре, Калвин, защото няма да повтарям. Няма… да… се омъжа… за… тебе.

— Нямаш избор.

— Имам няколко избора, но никой не те включва.

Есме сериозно се съмняваше, че Данте ще я последва след бурната им раздяла. Беше казала и направила толкова много глупави неща и едно от тях беше, че се отнесе презрително към Данте и неговите хора. Другото беше, че допусна Калвин да я убеди, че Данте е убил дядо си. Как беше могла да е толкова лековерна?

Калвин скръсти ръце на корема си и се усмихна — невероятно доволна усмивка, която накара зъбите на Есме да изскърцат.

— Лорета чула как ти и циганинът сте се карали тази сутрин. И той си тръгнал внезапно, както разбрах, затова се съмнявам, че ще ни последва. Не го е грижа за тебе.

— Лорета! Трябваше да се досетя. Влязла е в заговор с тебе, за да ме примамиш, нали?

— Какво значение има? Късмет имаш, че се отърва от него. Той няма да задържи титлата, не я заслужава.

— Ти вече имаш титла. Защо ти е друга? — запита Есме.

Блестящият поглед на Калвин накара една тръпка да пропълзи по гръбнака й. В гласа му се промъкна метална нотка, докато я гледаше с присвити очи:

— Парите ми трябват повече от титлата. Затънал съм в дългове и не мога да се измъкна. Може да свърша в затвора за длъжници, ако не сложа ръка върху наследството на вуйчо Алстън. Не искаш това да се случи, нали?

— И ти би убил заради парите на вуйчо си? — прошепна Есме.

Стреснат, Калвин се изправи и мрачното му изражение я накара да осъзнае, че беше отишла твърде далече.

— Ще се направя, че не си го казала, Есме. Познаваш ме доста отдавна, за да знаеш, че не съм убиец.

— Какво те кара да мислиш, че вуйчо ти е бил убит, и защо подозираш Данте? — изрече Есме на един дъх.

— Циганинът има пълно основание. Той знаеше, че вуйчо Алстън е променил завещанието си в негова полза, и беше прекалено алчен, за да дочака вуйчо да умре от естествена смърт.

— Това няма никакъв смисъл — възрази Есме. — Данте не знаеше нищо за завещанието, каза ми, че не е познавал дядо си преди промените, които лорд Алстън е направил в завещанието.

— Лъже.

— Аз му вярвам. Можеш ли да докажеш противното?

— Ако можех, щях да го дам под съд — измърмори Калвин. — Защо вярваш на него, а не на мене? Всички цигани са лъжци. — Върховно отвращение се изписа на лицето му. — Не ми казвай, че сте любовници. Той насили ли те?

— Не! — Есме се изчерви и отвърна поглед. — Не те засяга какво е направил или не е направил.

— Не мога да повярвам — изфуча Калвин.

— Не ме интересува какво мислиш. Когато се омъжа за Данте, титлата ще стане недостъпна за тебе.

Хитра усмивка разтегли тънките устни на Калвин.

— Аз съм следващият наследник след твоя любовник, ако се случи нещо непредвидено, преди да е създал наследник.

Есме се надигна.

— Каква пакост си намислил?

— Аз ли? Нищо не съм намислил. Когато те отвлякох, мислех, че те спасявам да не направиш сериозна грешка. Исках да се оженим и да прекараме живота си заедно. Преди вуйчо Алстън да промени завещанието си, знаехме, че един ден ще се оженим.

— Не е вярно, Калвин. Никога не съм имала намерение да се омъжвам за тебе. — И брадичката й се вирна. — Дори чичо Даниел започна да разбира, че с тебе не си подхождаме, защото престана да ме кара да определям дата за сватба.

— Защо избяга с мене, когато чувствата ти са такива?

Есме се питаше същото.

— Предполагам, че се разсърдих на Данте и исках да го нараня. И… — Тук тя замълча, разбирайки, че е на път да изрече онези оскърбителни думи, които още я преследваха. — Презирах произхода му.

Калвин изсумтя.

— Очевидно си се справила с предубежденията си, щом си му позволила да спи с тебе.

— Не искам да говоря за това, Калвин. Данте е по-добър, отколкото ти някога ще бъдеш.

— Радвам се, че преди да се оженя за тебе, научих, че ти и циганинът сте любовници.

Есме се отпусна на възглавниците, отказвайки да се поддаде на предизвикателството на Калвин. В мига, когато Данте се върнеше в Лондон, тя възнамеряваше да направи всичко, което й беше по силите, за да го убеди, че го обича и че циганската му кръв обогатява това, което той е. Никога не би му позволила да се люби с нея, ако не изпитваше силни чувства към него. Трябваше да го разбере още от самото начало.

 

 

Следващата сутрин завари Есме да се гърчи на един стол, скръстила ръце на скута си, докато чичо Даниел крачеше пред нея, възмутено говорейки за липсата на здрав разум у нея, за безразсъдната й природа и за упоритостта й. Когато двамата с Калвин се бяха върнали снощи в Лондон, той безцеремонно я беше стоварил пред вратата на дома й. Лакеят беше отворил вратата и я беше осведомил, че чичо й е излязъл. Благодарна за отсрочката, тя се беше качила горе в стаята си.

Отсрочката обаче беше кратка, защото Джейн нахлу в стаята й само няколко минути по-късно.

— Тревожехме се за вас, милейди — укори я камериерката.

Есме не беше готова да обсъжда злощастните си приключения, затова беше прекъснала Джейн, казвайки, че е изтощена и ще говорят утре. След една неспокойна нощ Джейн я беше събудила на следващата сутрин с известието, че чичо й иска да я види. Когато Есме беше отишла в кабинета на лорд Парктън, знаеше, че й предстои скучна лекция, която обаче си беше напълно заслужила.

Парктън престана да крачи напред-назад и застана пред нея.

— Беше безотговорно от твоя страна да избягаш с Лонсдейл. Какво, за бога, си си мислила?

Есме вдигна рамене.

— Предполагам, не съм мислила изобщо. Но ако си спомняш, именно ти искаше да се омъжа за Калвин.

— А ако ти си спомняш, спрях да настоявам преди известно време. Говорих с лорд Алстън няколко седмици преди смъртта му. Той ме посъветва да отложа годежа ти с Лонсдейл. Не му остана време да уточни нещата поради по-ранно задължение, но се уговорихме да се срещнем малко по-късно. За съжаление, той се самоуби, преди срещата ни да се беше състояла. След като прочетоха завещанието, разбрах защо ме е съветвал да не бързам да те отведа към олтара. Поради неизвестни на мене причини Алстън променил завещанието си в полза на своя незаконен внук.

Главата на Есме се вдигна рязко.

— Защо не си ми казал нищо?

— Не виждах причина след смъртта на Алстън. Ако беше влюбена в Лонсдейл, щях по-рано да поговоря с тебе, но ти ми каза поне десет пъти, че нямаш намерение да се омъжваш за него.

Той се прокашля.

— Още чакам да чуя защо избяга с човек, когото едва изтърпяваш.

— Аз имах… скарахме се с лорд Алстън. Разменихме си остри думи.

— Остри думи ли? Обясни ми.

— Данте не ме иска заради самата мене. Той трябва да се ожени за мене, за да запази титлата и богатството на Алстън. Дядо му поставил това условие в завещанието си.

— И ти реши да попречиш на Алстън, като се омъжиш за Лонсдейл. Слава богу, че той те намери, преди да стигнеш до Гретна Грийн.

Есме преглътна буцата в гърлото си. Трябваше да каже истината на чичо си.

— Калвин смята, че Данте е замесен в смъртта на лорд Алстън. Когато го питах за това, той отрече, но не се оправда. Не знаех какво да мисля. Изведнъж бракът с Калвин ми се видя по-малката от двете злини.

Парктън рязко изви глава, за да изгледа втренчено Есме.

— Не ми казвай, че имаш чувства към Лонсдейл! Моля те, кажи ми, че Алстън те е намерил навреме.

— Ние с Калвин… не отидохме в Гретна Грийн. Искахме всички да мислят така, но всъщност тръгнахме на юг. Калвин има една ловна хижа близо до Хийт. Смятахме да ни ожени местният свещеник.

Парктън залитна към най-близкия стол.

— Нямах представа, че може да бъдеш толкова коварна. Горкият Алстън… ти нарочно си го пратила към Гретна Грийн. Трябва ли да ти честитя женитбата с Лонсдейл?

— Не. Данте ни намери навреме. Тогава вече бях решила, че не искам да се омъжвам за Калвин. Данте ме намери в един хан близо до Хийт и ме накара да замина с него.

Парктън беше съвсем объркан.

— Откъде Алстън е разбрал, че трябва да тръгне на юг?

Есме вдигна рамене, също толкова озадачена като чичо си.

— Не знам. Всичко това е по-скоро странно.

— Трябва ли да предположа, че ти и Алстън сега сте съпрузи? Заради тебе се надявам той да е направил каквото трябва. Клюките за твоето отсъствие може да бъдат ужасни. Най-добре да държим Лонсдейл извън всичко това. Никой не бива да знае, че си напуснала града заедно с него.

Поемайки си дълбоко дъх, Есме каза:

— Не съм омъжена, чичо. Данте ме заведе да се запозная с баба му и дядо му. Докато бяхме там, се опита да ме убеди да се омъжа за него. Аз отказах.

Парктън се надигна рязко.

— Какво? Мислех, че имаш повече разум, Есме.

Тя се впусна в обяснения.

— Наистина промених решението си, чичо, но няма възможност да кажа на Данте, преди…

— Какво се опитваш да ми кажеш, Есме? Къде е Алстън сега?

— Не знам.

— Ако той не те е довел тук, тогава как си дойде?

На Есме й беше трудно да намери обяснение, което да не доведе до дуел между чичо й и Калвин. Как да каже на чичо Даниел, че Калвин я е отвлякъл от катуна против волята й?

— Калвин се появи в циганския лагер. Помолих го да му върне в Лондон.

— Защо? Несъмнено Алстън не одобрява това споразумение. Нищо не разбирам.

Нито пък аз.

— Данте не знае, че съм заминала, не му казах. Скарахме се и помислих, че ще е най-добре да замина, но по обратния път към Лондон започнах да се съмнявам. Сега съзнавам, че съм направила огромна грешка. Готова съм да се омъжа за Данте сега, ако той ме иска.

— Радвам се, че си се осъзнала. Изборът на лорд Алстън за наследник беше добър за мене. Харесвам сегашния лорд Алстън повече от Лонсдейл. Той произхожда от добро английско потекло въпреки циганската си кръв.

— Ако още ме иска — напомни му Есме. — Аз… бях доста лоша с него. Не разбирам какво ми става, когато съм с Данте. Като че ли не мога да си сдържам езика.

Или която и да било друга част от себе си.

— Трябва да разкрием неговите намерения относно годежа с тебе, колкото може по-скоро. Ще изпратя бележка на Алстън и ще го помоля да ми се обади. — Изражението му стана сериозно. — Да заминеш от циганския лагер, без да се обадиш на Алстън… и то с друг мъж, ни повече, ни по-малко… това ще бъде трудно за обясняване. Да се надяваме, че Алстън няма да се откаже.

— Отказът може да му струва всичко. Знаеше ли, че Калвин наследява, ако Данте не успее да се ожени за мене? Сигурна съм, че тъкмо затова Калвин толкова искаше да избяга с мене.

— Мисля, че съм го знаел, но не предвиждах никакви трудности. Ако не беше толкова упорита, сега вече щеше да бъдеш маркиза Алстън.

Той замълча, поглеждайки я замислено.

— Винаги сме били много близки, скъпа, затова се надявам, че ще се чувстваш свободна да ми се довериш. Какви са наистина чувствата ти към Алстън? Бракът с него ужасява ли те?

— Аз… — И тя го погледна през завеса от дълги мигли. — Не го мразя. Аз… той не ми е безразличен. Но се страхувам да не би необмислените ми думи да са го убедили, че го смятам за недостоен поради неговата циганска кръв. Трябва да говоря с него веднага щом се върне в Лондон, за да го убедя в противното.

— Много добре. Ще му драсна веднага една бележка и ще го помоля да ни посети.

Есме се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Благодаря, чичо Даниел. Колко е хубаво, че те имам.

Тя започна да броди неспокойно от стая в стая след излизането на чичо си, питайки се как ли е приел Данте нейното изчезване. Нуждата да го види ставаше толкова настоятелна, че тя взе чантичката и наметалото си и изтича от къщи, без да каже на никого къде отива. Когато стигна до къщата на Алстън, дишаше така тежко, че трябваше да спре и да си поеме дъх, преди да посегне към месинговото чукче.

Един лакей й отвори, очевидно изумен да види жена без придружител, застанала на прага.

— Мога ли да ви помогна, госпожице?

— Моля, осведомете лорд Алстън, че лейди Есме би искала да говори с него. Спешно е.

— Съжалявам, Милейди, лорд Алстън не е тук.

Есме мина покрай лакея.

— Ще го почакам.

— Ами… мм… ще повикам Грейсън.

Есме остана във внушителното фоайе, докато лакеят побърза да се отдалечи. Няколко минути по-късно се появи един възрастен мъж, безупречно облечен в ливрея на дома Алстън. Тя разпозна Грейсън, беше го виждала при предишните си посещения в провинциалното имение на Алстън, когато беше ходила там с чичо си. Той като че ли се изненада, че я вижда.

— Лейди Есме, Граймз ме осведоми, че сте искали да говорите с лорд Алстън. Простете дързостта ми, но мислех, че вие и негова светлост сте заедно. — Той се прокашля. — Не съм получавал известия от него, след като замина от Лондон. Навреме ли ви настигна с лорд Лонсдейл, за да предотврати…

Изречението прекъсна.

— О, намери ме, Грейсън, но… се разделихме. Още ли не се е върнал? — запита Есме, намирайки странно това, че Грейсън знае толкова много за делата на работодателя си.

Сивите вежди на Грейсън се сближиха.

— Негова светлост не се е върнал в Лондон. Намирам всичко това много обезпокоително… ако ми простите, че се изказвам така. Имах впечатлението… очаквах… — и той сви рамене. — Ще осведомя негова светлост за посещението ви веднага щом се върне.

Тръпка на лошо предчувствие се спусна по гръбнака на Есме. Данте би трябвало вече да се е върнал. Не би могъл да изостане много след нея… освен ако не се е зарадвал, че се отървава от нея, и не е решил да си остане в катуна. Ридание заседна на гърлото й. Ами ако изобщо не се върне в Лондон?

 

 

Възстановяването на Данте беше отложено от изсмукващата енергията му треска, въпреки че Карлота се грижеше много внимателно за раната. Макар че температурата не заплашваше живота му, тя го омаломощаваше. В безкрайните дни, прекарани в потене, за да спадне температурата, гневът на Данте не преставаше да расте, докато той не се убеди, че не иска никога повече да види Есме. Страстта ги тласкаше един към друг. Тя обичаше члена му и това, което той правеше с нея, но никога не го беше смятала достоен да се ожени за нея.

Откакто беше научил, че Есме е заминала с Лонсдейл, Данте беше стигнал до едно болезнено заключение: Лонсдейл го е прострелял него и Есме е била в заговор с него. Но те бяха направили сериозна грешка, опитвайки се да го убият. Данте беше жив и скоро щеше да бъде готов да намери и унищожи враговете си.

— Донесох ти обяда, Данте.

Той се надигна, докато Лорета оставяше подноса. Това беше първият му ден без температура и въпреки че чувстваше слабост, той нямаше търпение да се изправи отново на крака.

— Какъв буламач си ми донесла днес? — оплака се отново той.

— Пилешка супа, но Карлота прибави и хляб — обясни Лорета. — Да те нахраня ли?

Данте махна нетърпеливо.

— Ти много се грижеше за мене, докато бях болен, Лорета, и аз оценявам това, но сега мога сам да се храня. Ще попиташ ли Карлота дали може да получа малко месо? Стомахът ми е залепнал на гръбнака. Възнамерявам да се върна в Лондон много скоро и ми трябва нещо по-солидно от супа, за да си възвърна силата.

— Пфу! Защо да се връщаш в Лондон? Не за да видиш онази кучка, която те предаде, надявам се. Не съм единствената, която смята, че тази гаджа е виновна за нападението срещу тебе. Тя и онова копеле Лонсдейл може би са планирали смъртта ти, за да може той да вземе наследството. Той е следващият наследник, нали?

Колкото и да искаше Данте да го отрече, не можеше. Всички парчета от мозайката се нареждаха — покушението срещу живота му, отказът на Есме да се омъжи за него, въпреки че бяха интимни. Тя вероятно беше очаквала Лонсдейл да го премахне и след това двамата с него щяха да се наслаждават на плодовете от злодейския си план.

От съучастничеството й го болеше повече, отколкото от огнестрелната рана. Какъв глупак беше да даде сърцето си на една гаджа. Как беше могъл да си помисли, че Есме ще пренебрегне циганската му кръв и ще се отнася с него като с равен?

— Не ми дроби хляба вътре — изръмжа Данте. — Дай ми тая проклета супа.

Той изпи супата и изяде хляба в лошо настроение. Когато свърши, тикна купата в ръцете на Лорета.

— Кажи на Карлота, че имам нужда от твърда храна. Никакви водички.

Лорета го изгледа обидено. Той веднага съжали за грубостта си. Тя не се беше отделяла от леглото му, след като го раниха.

— Прости ми, Лорета. Както можеш да забележиш, съм в лошо настроение. Ако скоро не стана от това легло, ще полудея. Донеси ми нещо да запълня дупката в стомаха си.

След като Лорета излезе, Данте спусна крака от леглото и приседна на ръба. Макар че раната му не беше напълно излекувала, не му се виеше свят, щом се опиташе да седне. Това беше напредък. Поемайки си дълбоко дъх, той се опита да стане, осъзнавайки, че е по-лесно, отколкото беше очаквал. Макар че още беше слаб, далеч не беше безпомощен. Утре щеше да излезе навън и да започне бавното си пътуване към оздравяването, за да отмъсти на враговете си.

 

 

Без да обръща внимание на възраженията на Карлота, Данте излезе от фургона си още на следващата сутрин. Поиска солидна закуска и изяде всичко. От този момент нататък възстановяването му тръгна бързо. Дори не дочака Карлота да извади конците от раната, преди да се качи на гърба на Кондор и да го поязди около лагера. Освен непривичното вцепенение от дългото лежане той не чувстваше никакво друго неудобство и сметна, че е достатъчно оздравял, за да се върне в Лондон.

След два дни Данте осведоми дядо си и баба си, че възнамерява да тръгне на следващия ден.

— Няма да вършиш глупости, нали? — запита Карлота.

— Зависи ти какво смяташ за глупаво — отвърна той, усмихвайки се нежно на преданата си баба.

— Знаеш за какво говоря — възрази Карлота. — Не знаеш със сигурност дали лейди Есме е заговорничила с лорд Лонсдейл.

Думите на Данте пращяха от неприязън.

— Знам достатъчно. Не се тревожи, няма да я нараня физически. Не съм такъв. Но тя ще почувства моя гняв. Колкото до Лонсдейл, не го жали, защото и аз няма да го жаля.

— Посъветвах се с моята кристална топка — разкри Карлота, — но, уви, не се получи никаква ясна картина.

— Остави кристалната топка, бабо. Нямам нужда от ясновидец, за да ми каже кой иска смъртта ми. След като се върна в Лондон, възнамерявам да накарам двама души много да съжаляват, че са подценили волята ми за оцеляване.

— Вземи ме със себе си! — извика Лорета, хванала се за ръката му. — Няма да ти се пречкам, обещавам. Никога не съм била в Лондон и ми се иска да го видя.

— Лорета, не мисля…

— Моля те, Данте, не казвай „не“. Всичко, за което те моля, е да ми позволиш да остана в дома ти, докато ти си свършиш работата в Лондон. После ще се върнем в катуна заедно.

Данте вдигна рамене.

— Защо не, стига да не забравяш, че всичко, което получаваш, е място за спане и редовно ядене. Какво правя и къде ходя не е твоя работа. В замяна аз няма да ти се меся къде ходиш и какво правиш.

— Разумно ли е, Данте? — запита Карлота, когато Лорета отиде да опакова скромния си багаж. — Това момиче е жива беля. Държи се собственически спрямо тебе. Ще иска да прободе първата дама, която зафлиртува с тебе.

Данте се засмя.

— Лондон е голям град, достатъчно голям, за да държи Лорета заета, докато аз си върша работата. Дори ще похарча малко от парите на дядо си, за да й купя нови дрехи. Това би трябвало да я държи настрана от мене поне за малко. Освен това тя може да бъде и забавна.

Шандор поклати глава.

— Винаги си обичал да живееш опасно. Внимавай, синко. Щом врагът ти научи, че си жив, може да се изкуши да посегне пак на живота ти.

Тъмните очи на Данте блеснаха с вътрешен пламък, който не предвещаваше нищо добро за Калвин Лонсдейл.

— Надявам се да го направи.