Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хейнски цикъл
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Illusions, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ГРАДЪТ НА ИЛЮЗИИТЕ. 1996. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.9. Роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [City of Illusions / Ursula LE GUIN]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 160. Цена: 230.00 лв. ISBN: 954-8340-19-Х.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

10

Когато се събуди, стаята бе озарена от ярка дневна светлина. Рамарен стана и почувствал глад доближи вратата и поиска да му донесат храна. Не последва отговор, но съвсем скоро влезе един от хората-инструменти с поднос храна. Тъкмо когато привършваше с яденето откъм вратата се разнесе мелодичен звън. „Влез!“ — извика Рамарен на келшакски и в стаята влезе Хар Ори, последван от високия шинг Абундибот и още двама, които Рамарен не беше виждал досега. Въпреки това имената им от само себе си изникнаха в ума му: Кен Кеняк и Краджи. Двамата се представиха и той им кимна любезно. Рамарен постепенно откриваше, че не е никак трудно да се владее и да държи Фалк скрит дълбоко в себе си. Още в началото почувства, че менталният специалист Кен Кеняк прави опити за мисловно сондиране, при това опитите му се отличаваха с особена настойчивост и умение, но този факт не го разтревожи ни най-малко. Щом бариерите, които притежаваше, го бяха защитили докато е бил под парахипнотичен блок, сигурно нямаше да го подведат точно сега.

Никой от шингите не го заговори. Стояха съвсем неподвижно, сякаш бяха парализирани, или се бояха да не ги докосне и си шепнеха нещо неразбираемо. Рамарен се постара да зададе въпросите, които очакваха от него като човек, възвърнал паметта си и осъзнал, че вече е на Земята — разпита ги за човечеството, за тях, и изслуша с мрачен вид отговорите. Веднъж един от гостите се опита да се синхронизира телепатически с Ори, но не успя. Момчето не притежаваше никакви мисловни защити, но изглежда е било подлагано на телепатично лечение, което неутрализираше напълно минималните способности за синхронизация, останали му от детското възпитание. Влияние бе изиграла и продължителната употреба на дрогата, към която бе привикнало. То не сваляше димящата тръбичка от устата си и не долови дори краткия импулс, който Рамарен му изпрати. Поне половината от съзнанието му се беше пренесло в един илюзорен свят на полухалюцинации и призрачни видения.

— Досега не сте видели нищо от Земята, освен тази стая — обърна се облеченият като жена Краджи към Рамарен. И тримата по някакъв начин будеха отвращението на Рамарен, ала Краджи бе най-неприятен — имаше масивно, охранено туловище, едва скрито от разтворената пелерина, дълга пурпурно-черна коса и разговаряше с дрезгав, заплашителен шепот.

— Тъкмо затова ми се иска да видя повече.

— Ще ви покажем всичко, което ви интересува. Земята е като разтворена длан за нашия почетен гост.

— Не помня да съм я виждал от борда на „Алтера“, когато излязохме в околоземно пространство — отвърна Рамарен. — Нито пък си спомням атаката на кораба. Можете ли да ми обясните защо?

Макар и рискован, въпросът си заслужаваше заради информацията, която можеше да получи — или да не получи.

— Намирали сте се в едно състояние, което тук наричаме „ахрония“ — обясни Кен Кеняк. — Корабът ви не е бил снабден с ретемполаризатор и преминаването през бариерата на светлинната скорост е станало изведнъж. Ето защо през следващите минути или часове всички членове на вашия екипаж са били в безсъзнание. А някои може и да са се побъркали.

— Сигурно е така. Опитът ни с пътешествия свързани със свръхсветлинни скорости е твърде ограничен, за да сме запознати с подобен проблем.

— Колкото по-голяма е продължителността на полета, толкова по-тежко е преминаването през бариерата.

— Направо ви се възхищавам — намеси се Абундибот. — Да прелетите повече от сто двадесет и пет светлинни години в кораб, който преди това не е бил подлаган на изпитания!

Рамарен кимна, колкото да покаже, че приема комплимента, без да коригира цифрата.

— Стига, господа, време е да покажем на нашия гост Земята — успоредно с тези думи, произнесени от Абундибот, Рамарен долови кратката размяна на мисли между Краджи и Кен Кеняк, но така и не схвана смисъла й — сигурно защото вниманието му бе съсредоточено върху собствената му мисловна защита.

— Корабът, с който ще се завърнете на Уеръл — продължи Кен Кеняк, — разбира се ще бъде оборудван с ретемпорализатор и вие няма да бъдете изложен отново на подобна опасност.

Рамарен подскочи — дори дремещият вътре в него Фалк бе заварен неподготвен — и ги погледна изненадано.

— Корабът, с който ще се завърна…?

Ори вдигна глава и се огледа замаяно. Краджи се прозя, показвайки два реда жълтеникави зъби.

— След като видите всичко, което ви интересува от Земята — продължи този път Абундибот, — и узнаете всичко, което пожелаете, готови сме да ви предоставим звездолет, с който да се завърнете на Уеръл. Заедно с Хар Ори, естествено. Ние самите пътуваме рядко. Вече няма войни, няма и с кого да търгуваме, а и не бихме желали да изтощим оскъдните ресурси на Тера заради прищявката да се скитаме от любопитство из космоса. Ние, Човеците от Земята, вече принадлежим към общността на Старите космически раси и предпочитаме да си стоим у дома, да се грижим за градината и да си припомняме великите, но отминали времена на исторически пътешествия и открития. Но вашето Пътешествие трябва да бъде завършено, а мисията — изпълнена докрай. На космодрума вече ви очаква „Нова Алтера“, а и на Уеръл сигурно чакат с нетърпение завръщането ви. Жалко само, че вашата цивилизация не е успяла да преоткрие принципите на ансибъла, за да можем да общуваме с вас по всяко време. Всъщност, не е изключено това вече да е станало, но няма как да се свържем с тях, след като не знаем координатите.

— Така е — съгласи се любезно Рамарен.

Настъпи кратка, напрегната пауза.

— Всъщност, не разбрах точно… — добави той.

— Говорех за ансибъла…

— Зная какво представлява ансибълът, макар да не разбирам принципа, на който се основава. Както сам казахте, до заминаването ни на Уеръл принципът на мигновената връзка все още не беше открит. Не разбирам обаче, какво ви пречи да изпратите такъв сигнал сега на моята планета.

Опасен ход. Рамарен беше на щрек, като играч, навлязъл в решителната фаза на играта — той почувства почти осезаемо напрежението, което се излъчваше от лицата насреща.

— Преч Рамарен — поде Абундибот, — става дума за това, че все още не знаем точното местонахождение на Уеръл, макар да имаме най-обща представа. Хар Ори е твърде млад, за да ни помогне да го открием. Дори след като научи галактика, той не беше в състояние да ни съобщи името на вашето слънце, което естествено щеше да ни помогне в издирването, той като както галактика, така и наименованията на световете, звездите и системите са наше общо наследство от времето на Вселенския съюз. Ето защо бяхме принудени да чакаме търпеливо вашата поява, разчитайки на съдействието ви, преди да направим опит за ансибълна връзка с Уеръл и да зададем нужните координати на кораба, който сме ви приготвили.

— Искате да кажете, че не ви е известно името на слънцето, около което кръжи Уеръл?

— За съжаление е точно така. Ако бъдете така добър да ни го съобщите…

— Не мога да го направя.

Шингите не изглеждаха изненадани, бяха твърде вглъбени и егоцентрични за това. Абундибот и Кен Кеняк продължаваха да го разглеждат равнодушно. Този път Краджи се намеси, със своя нисък, дрезгав шепот:

— Да не би и вие да не го знаете?

— Не мога да ви кажа Истинското Име на Слънцето — повтори спокойно Рамарен.

Този път успя да долови кратка размяна на мисли между Кен Кеняк и Абундибот: „Нали ви казах“.

— Простете невежеството и нахалството ми, преч Рамарен, задето се бъркам в неща, които очевидно не разбирам. Ние разбира се не познаваме вашите обичаи и може би неволно сме пристъпили някой от тях — сега Абундибот бе взел нещата в свои ръце и тъкмо се канеше да продължи, когато момчето го прекъсна, внезапно пробудило се от унеса си:

— Преч Рамарен, кажете… ще успеете ли да поведете кораба към нашия свят. Нали сте навигатор, трябва да знаете координатите.

Рамарен се обърна към него и го попита хладно:

— Искаш ли да се завърнеш у дома, веспречна?

— Да!

— В такъв случай, след двадесет-тридесет дни това ще бъде изпълнено — стига Господарите да бъдат така любезни да ни предоставят своя кораб. Съжалявам — продължи той, като се обърна към шингите, — че умът и устата ми са заключени за вашия въпрос. Мълчанието ми несъмнено е лоша отплата за вашето щедро великодушие. — Той си помисли, че ако разговорът се бе провел с езика на мисълта, думите му едва ли щяха да прозвучат толкова сърдечно, защото за разлика от шингите, Рамарен не умееше да лъже в мислите си. Тъкмо по тази причина не бе произнесъл нито дума на мисловна реч.

— Не се безпокойте, Господарю Агад! Отговорът на нашия въпрос не е толкова важен, колкото завръщането ви на Уеръл! Стига да съумеете да програмирате навигационния компютър на звездолета — за целта разбира се ще разполагате с цялата информация, която ни е известна — и тогава отговорът ви ще бъде излишен.

Това беше самата истина — направи ли го и шингите щяха да получат координатите на Уеръл, все едно, че им ги е поднесъл на тепсия. После сигурно щяха да се отърват от него като разрушат отново ума му, а на Ори ще обяснят, че възстановяването на предишната му памет е довело до тези тежки последици. После сигурно щяха да изпратят Ори на Уеръл, за да отнесе тяхното съобщение.

Ако въобще имаше някакъв изход от клопката, която му бяха заложили, Рамарен все още не беше в състояние да го открие.

Малката група пое по коридора, между обвитите в мъгла стаи, спусна се надолу по стълбите и излезе навън, където слънцето вече грееше ярко. Съзнанието на Фалк се беше свило до съвсем микроскопични размери и сега вече Рамарен бе този, който изцяло командваше тялото, разговаряше и дори мислеше. С периферията на сетивата си долавяше постоянната, зорка готовност на умовете на шингите, особено този на Кен Кеняк, който дебнеше и най-малката възможност за да проникне през бариерите. Ала дори този непрестанен натиск бе достатъчен за да го държи бдителен.

Рамарен, пришълецът от далечна звезда, вдигна глава и погледна жълтото слънце в небето.

И спря, завладян от неочакван изблик на радост. Въпреки всичко преживяно, въпреки онова, което щеше да последва, истинско чудо бе да зърнеш блясъка на две слънца за краткия период, който ти е отредено да живееш. Първо, оранжево-златистата светлина на Уерълското слънце и сега побледняло-златистия блясък на земното: сега вече можеше да ги постави едно до друго и да премери красотата им така, както други сравняваха красотата на два скъпоценни камъка.

До него стоеше момчето и Рамарен зашепна приветствията, които келшакските деца учеха от малки, за да посрещат първата поява на слънцето след дългата и изтощителна зима: „Добре дошла, звезда на живителната сила, пладне на дългата година…“ — Ори подхвана думите му и продължи сам нататък. За първи път между тях се възцаряваше хармонията и Рамарен бе радостен от този факт, защото щеше да се нуждае от Ори за осъществяването на замисъла си.

Поръчаха плъзгач, а сетне излязоха да се разходят из града, като Рамарен задаваш въпросите, които очакваха от него, а Абундибот отговаряше и обясняваше как Ес Ток е бил построен за една единствена нощ преди повече от хиляда години на съвсем друго място — сочеше му улиците, мостовете, небостъргачите — и как всеки път, когато на Господарите чувствали, че пейзажът наоколо им е омръзнал, те призовавали исполинските си машини и нареждали да бъде преместен другаде. Това беше чудна и занимателна приказка, която обаче направи по-голямо впечатление на Ори, отколкото на Рамарен. Абундибот очевидно изпитваше удоволствие да разправя лъжи. А може би това бе единственото удоволствие, което познаваше. Между всичко останало изслушаха и подробна лекция за това как се управлявала Земята, как повечето от шингите прекарвали живота си сред обикновените хора, преструвайки се на „туземци“, за да осъществят великото дело, сътворено от Господарите в Ес Ток, колко безгрижно и недобросъвестно се отнасяли хората към наследството на своята цивилизация, как шингите събирали и съхранявали зрънцата на изгубеното познание, пазели зорко мира, окуражавали развитието на изкуството и учението и подтискали всякакви опити за насилие. Като цяло това бе картина на един кротък, миролюбив свят, заселен от също така миролюбиви племена, обитаващи своите скромни колиби и къщички, без войни и убийства, без пренаселване, но и без амбиции, една раса от деца, защитавана, насочвана и подтиквана от своите по-възрастни братя по разум, с техните великолепни технически постижения…

Разказът продължаваше, допълван и разкрасяван с нови подробности, все така успокояващ и вдъхващ увереност. Нищо чудно, че бедният момък Ори бе повярвал в него, дори Рамарен щеше да му повярва, ако не бяха спомените на Фалк от Гората и Равнините, разкриващи почти неуловимия, ала напълно реален фалш на всичко това. Не сред наивни деца бе живял Фалк на Земята, а сред зрели мъже и жени, хора страдащи, подтиснати, обезверени.

Целият ден бе посветен на разходка из Ес Ток, който за Рамарен, прекарал младините си по старите улици на Уегест и в Зимните домове на Каспул, изглеждаше колкото красив и величествен, толкова лишен от истинско човешко присъствие. На следващия ден ги отведоха на обиколка сред равнините с въздушна кола, а на третия взеха планетолет и отлетяха за другите континенти — все в компанията на Абундибот, Кен Кеняк и Краджи. Веднъж дори отскочиха до отдавна изоставената Луна. Дните се нижеха един след друга, а представлението продължаваше — само Рамарен знаеше, че то се играе единствено заради Ори и че той самият щеше да го напусне веднага щом получат от него онова, което искат. Следяха го непрестанно — с електронни средства и телепатически — ала инак не ограничаваха в нищо свободата му — очевидно не подозираха, че е разкрил измамата.

Може би щяха да му позволят да се завърне у дома с Ори. Може би го смятаха за напълно безвреден и нямаше да посегнат на възстановения му ум.

Ала за да полети към Уеръл, трябваше да заплати цената, която те искаха — точните координати на слънцето. До момента не им бе казал нищо, нито пък те бяха настоявали повече.

Имаше ли всъщност някакво значение, ако шингите узнаят къде се намира Уеръл?

Разбира се, че имаше. Дори и да не готвеха незабавна атака, нищо чудно да изпратят разузнавателна сонда по дирите на „Нова Алтера“, с ансибъл на борда и роботизирано управление, която да съобщи дали не се готви нов междузвезден полет. Ансибълът щеше да им осигури сто и четиридесет години преднина пред уерълианците, а стига да пожелаят, можеха да попречат на следващата експедиция още преди да е стартирала. Единственото тактическо предимство на уерълианците пред шингите бе, че последните все още не знаеха къде се намира Уеръл и щяха да са им нужни няколко столетия, за да го открият. Цената, която искаха да плати, бе свободата и неприкосновеността на неговия роден свят.

Той реши да печели време, докато намери някакъв изход и охотно се съгласяваше на всички предложения за разходки и полети до далечни места, любуваше се на безкрайните гори под прозореца на въздушната кола и често молеше да се приземят долу за да поскита сред пущинаците. А през това време бе съсредоточил целия си умствен потенциал върху почти нерешимата задача и върху това как от пионка в ръцете на други, да се превърне в кукловод. През цялото това време Фалк бе само свидетел на душевните му терзания. Нямаше с какво повече да му помогне, сега всичко зависеше от способностите на Рамарен, сега бе моментът да се възползва от онова, на което го бяха учили още от детството — как да прилага най-пълноценно силата на разума си. Що се отнася до Фалк, той бе привикнал на друго — хората, които помнеше и познаваше, живееха като изгнаници в собственото си царство и едничката им надежда бе отнякъде да дойде помощ. Хармонията, която неизменно търсеше Рамарен, за тях бе далечна и неразбираема, макар реално съществуваща, а истинският Път никога не можеше да бъде изминат докрай. Ето защо докато Рамарен пришпорваше ума си, Фалк се бе спотаил и чакаше. И когато дойде неговият миг, той го използва.

Друга възможност просто нямаше.

Не че моментът се отличаваше с нещо особено. Летяха с Кен Кеняк в елегантна въздушна кола с автопилот, една от чудесните умни машинки, които позволяваха на шингите да контролират и управляват толкова ефикасно Земята. Връщаха се в Ес Ток след дълъг полет от група острови в Западния океан, на един от които се отбиха за няколко часа, за да посетят местното селище. Туземците от острова бяха красиви, спокойни и уверени хора, посветени изцяло на ветроходството, гмуркането и любовта — заобиколени от лазурно, амниотично море, те бяха великолепен пример за хармонично съжителство с природата и сигурно щяха да направят огромно впечатление на уерълианците с жизнената си философия и своята невероятна изостаналост. Нямаше нищо в тази гледка, което да буди страх, или опасения.

Ори дремеше в задната част на кабината, с димяща парита между устните. Кен Кеняк зяпаше навън през прозореца, без да обръща внимание на пулта за управление, където сега се разпореждаше автопилотът. Времето бе слънчево и ясно, а океанът под тях синееше. Изморен от дългия път, Рамарен се беше отпуснал блажено, наслаждавайки се на покоя, който цареше в стъклената капка, сред безбрежната златисто-синя сфера.

— Красиво е, нали? — подхвърли шингът.

— Аха.

— Перлата на всички светове… И Уеръл ли е така красив?

— Не. Той е по-суров.

— Да, сигурно защото годишният цикъл е по-продължителен. Колко беше — шейсет земни години?

— Да.

— Казахте, че сте роден през есента. Това означава, че никога не сте виждали вашия свят лятно време.

— Само веднъж — когато отлетях в Южното полукълбо. Но техните лета са по-студени, както и зимите им са по-топли от нашите — в Келшия. Никога не съм виждал Великото лято на севера.

— Може и да го видите. Ако се завърнете до няколко месеца, какъв ще бъде сезонът на Уеръл?

Рамарен помисли малко и отвърна:

— Късно лято — около двайсет лунни фази. Така предполагам.

— По мои изчисления трябваше да е есен. Каква е продължителността на пътуването?

— Сто четиридесет и две земни години — отвърна Рамарен и за миг почувства, че го завладява паника. Беше доловил вътре в мислите си присъствието на шинга, Кен Кеняк изглежда бе изпробвал телепатически бариерата и откривайки, че за миг е вдигната, бе проникнал отвъд нея с намерение да го постави под свой контрол. За сетен път това показваше колко напреднали бяха шингите в телепатичните си умения и колко търпеливо следваха осъществяването на своя план. Тъкмо от това се боеше, но сега — когато вече бе станало — смяташе, че знае как да се справи.

В това време Кен Кеняк продължи разговора, но не с дрезгавия си шепот, а с езика на мисълта.

„Всичко е наред, наред е, успокой се — повтаряше той. — Не е ли чудесно, че най-сетне синхронизирахме мислите си?“

„Чудесно е, наистина“ — съгласи се Рамарен.

„Хубаво. А сега да забравим предишните си опасения и да продължим разговора. И така, разстояние от сто четиридесет и две светлинни години — това означава, че вашето слънце се намира в съзвездието Дракон. Как се нарича то на галактика? Ах, да, помня, не бива да го произнасяш гласно, нито на мисловен език. И сам го виждам — Елтаним, нали, това е името на вашето слънце?“

Рамарен не отговори.

„Елтаним, Драконово око, чудесно, чудесно. Били сме съвсем наблизо в предположенията си. Все пак това ни спестява доста време. Почти бяхме…“

Бързата, ясна, подигравателна и успокояваща мисловна реч внезапно бе прекъсната и Кен Кеняк се облещи конвулсивно, същото направи и Рамарен. Шингът се люшна напред, към контролното табло, завъртя се за миг, като увиснала на конците си кукла, после се отпусна на пода на колата с пребледняло, изпънато лице.

— Какво стана? Какво му има? — извика отзад Ори, излязъл от еуфоричната си мъгла.

Не получи отговор. Надвесен над шинга, Рамарен не отделяше поглед от нетрепващите му очи. Когато накрая се раздвижи, той заговори на език, който Ори не познаваше. Едва след това, с видимо усилие, премина на галактика.

— Поеми управлението на колата — нареди той.

Момчето го погледна изненадано.

— Какво му има на Господаря Кен, преч Рамарен?

— Ставай! Поеми управлението на колата!

Говореше на галактика, но не с уерълиански акцент, а така, както я говореха Горските обитатели. Въпреки това Ори побърза да се подчини — заради нетърпящия възражение тон. Малката прозрачна сфера увисна неподвижно над синята океанска шир.

— Пречна, това не…

— Тихо!

Мълчание. Кен Кеняк продължаваше да лежи неподвижно. Лицето на Рамарен, доскоро напрегнато, сега видимо се отпусна.

Това, което се бе случило между него и Кен Кеняк в мисловно отношение, можеше да се определи най-точно като засада и контра-засада. С други думи, шингът бе издебнал Рамарен неподготвен, смятайки, че поставя под контрола си един човек и на свой ред бе изненадан от присъствието на втори — умът, дебнещ в засада, бе този на Фалк. За не повече от секунда Фалк бе проникнал във вражеския лагер и то само благодарение предимството на изненадата, но и това бе напълно достатъчно за да може Рамарен да се се отърве от синхронизиращия контрол на шинга. В същия миг, докато умът на Кен Кеняк все още бе синхронизиран с неговия, ала същевременно бе напълно незащитен, Рамарен бе поел командването. Наложи се да прибегне до цялото си умение и сила, за да запази синхрона и да се разпорежда вътре в ума на Кен Кеняк така, както допреди малко се бяха разпореждали с неговия. Все още разполагаше с огромно предимство — два ума срещу един и докато Рамарен държеше шинга в безпомощно състояние Фалк бе напълно свободен да мисли и действа.

Това бе техният единствен шанс — втора възможност нямаше да имат.

— Къде точно се намира готовият за полет звездолет? — попита на глас Фалк.

— В пустинята североизточно от Ес Ток — отвърна с дрезгавия си шепот шингът.

— Охраняван ли е?

— Да.

— Хора ли го пазят?

— Не.

— Ще ни отведеш при него.

— Ще ви отведа при него.

— Ори, следвай указанията му.

— Не разбирам, преч Рамарен, да не се готвите да…

— Ще напуснем Земята. Още сега. Поеми управлението.

— Поеми управлението — повтори едва чуто Кен Кеняк.

Ори се подчини, следвайки инструкциите на шинга. Въздушната кола се понесе с максимална скорост право на изток, ала на пръв поглед сякаш бе увиснала неподвижно над безбрежния океан. Не след дълго обаче слънцето зад тях започна да се спуска стремоглаво. Малко по-късно се появиха и Западните острови, които сякаш плуваха към тях върху накъдрената от вълнички морска повърхност, а след това на хоризонта изникнаха щръкналите заострени планински върхове. Ето че океанът свърши и отдолу се ширна пясъчната пустиня, прорязана от каменисти, безводни хълмове, които хвърляха дълги, зловещи сенки. По нареждане на Кен Кеняк Ори забави скоростта, заобиколи един от хълмовете и нагласи контролното табло така, че да следва сигнала на разположения някъде долу радиофар. Колата се спусна между две високи, лишени от живот планини и се приземи върху плоската равнина.

Тук нямаше нито площадка, нито пътища или сгради — само трепкащи в далечината очертания, които приличаха на миражи от нажежената пустиня. Фалк се загледа към тях, но Ори беше този, който пръв ги разпозна:

— Космически кораби — прошепна задъхано той.

И наистина, това бяха междузвездните кораби на шингите, замаскирани под огромни разпръскващи светлината мрежи. По-малките бяха в отсамния край, навътре зад тях се издигаха други, с исполински размери, които бе взел за хълмове…

Колата се бе приземила непосредствено до една порутена, лишена от покрив барака, върху която пустинният вятър бе упражнявал дълго време разрушителното си въздействие.

— Каква е тази барака?

— Входът към подземните помещения е от другата й страна.

— Долу има ли маршрутни компютри?

— Да.

— Някои от малките кораби готови ли са за полет?

— Всички са готови. Повечето от тях са роботизирани отбранителни кораби.

— Има ли такива с пилотирано управление?

— Има. Този, който е предназначен за Хар Ори.

Рамарен не отслабваше телепатичната хватка върху ума на шинга, а междувременно Фалк му нареди да ги отведе при споменатия кораб и да им покаже как се работи с бордовите компютри. Кен Кеняк се подчини незабавно. Фалк-Рамарен не очакваше да прояви такава готовност: съществуваха известни ограничения за телепатичния контрол, също както имаше ограничения и при хипнотичното въздействие. Инстинктът за самосъхранение често успяваше да се противопостави дори на огромно по сила външно влияние и нерядко това водеше до разсинхронизиране и преустановяване на мисловната връзка. Но изглежда предателството, което го принуждаваха да извърши, нямаше нищо общо с инстинкта за самосъхранение и Кен Кеняк ги отведе право при кораба, а сетне отговори подробно на всички зададени от Рамарен въпроси. После тримата се върнаха отново при бараката и се спуснаха в командните помещения под земята, вратата към които се отваряше с шифър и по телепатична команда. Зад нея започваше дълъг, мрачен тунел. Последваха още няколко врати, при всяка от които Кен Кеняк послушно подаваше необходимия сигнал, докато накрая стигнаха бронирана преграда, снабдена със специална защита и подсилена срещу всякакви възможни атаки и природни бедствия. Зад преградата бяха маршрутните компютри и наземният контрол.

Близо час бе изминал от краткия миг на размяна на ролите във въздушната кола. Все така смирен и безропотен, Кен Кеняк напомняше на Фалк за бедната Естрел. Но Рамарен не си правеше илюзии, че е сломил шинга — в мига, когато отслаби телепатичната си хватка Кеняк щеше да изпрати сигнал за помощ до Ес Ток, или да задейства някоя аларма и тогава другите шинги и техните послушни инструменти щяха да пристигнат тук и да му попречат. Ала друг изход нямаше — Рамарен трябваше да отслаби контрола защото се нуждаеше от своя ум. Фалк нямаше представа как се програмира компютър за свръхсветлинен полет до Уеръл, една от планетите, кръжащи около слънцето Елтаним. Само Рамарен можеше да се справи с това.

Фалк обаче, също притежаваше известни способности.

— Дай ми оръжието си — нареди той.

Кен Кеняк незабавно му подаде миниатюрния пистолет, който досега криеше в един от широките ръкави на наметалото си. Като видя това, Ори се облещи от ужас. Фалк не се опита да успокои момчето, а вместо това подхвърли подигравателно:

— Преклонение пред живота, а?

В същото време вдигна пистолета и го разгледа внимателно. Както и очакваше, той нямаше лазерен, а само парализиращ заряд и не можеше да убива. После го насочи към Кен Кеняк и натисна спусъка. В този миг Ори изпищя и се хвърли към него. Фалк завъртя оръжието към момчето. Когато отпусна спусъка двамата лежаха парализирани на земята. ФАлк почувства, че ръцете му треперят и с радост предостави командването на Рамарен. Беше си свършил работата — засега.

Рамарен знаеше, че сега не е време за колебания и скрупули. Той приближи компютрите и се захвана за работа. Вече имаше представа от бордовите компютри на въздушната кола, че навигационните принципи, които се използват от шингите се отличават от сетианските навигационни принципи — приети за универсални принципи за управление и ориентация от всички някогашни членове на Вселенския съюз и използвани от математиците на Уеръл. Някои от процесите, заложени в компютрите на шингите бяха абсолютно чужди и непознати за сетианската математическа логика, което за сетен път доказваше извънземния произход на шингите и това, че наистина са завоеватели от много далечни светове. Доскоро се беше отнасял с известно недоверие към легендите и преданията за историята и съдбата на Земята и Вселенския съюз, научени от Фалк, ала сега бе напълно убеден във верността им. В края на краищата, по професия той бе математик.

Толкова по-добре защото в противен случай едва ли щеше да се справи със задачата, която му предстоеше. Работата му отне цели пет часа. През цялото това време трябваше да заделя практически половината от вниманието си за Ори и Кен Кеняк. Далеч по-лесно беше да държи Ори в безсъзнание, отколкото да губи безценни минути, или дори часове, за да го убеждава в правотата на действията си. За щастие парализиращият пистолет се оказа изключително подходящ за тази цел и Фалк периодически прибягваше до помощта му.

Фалк не можеше да вижда, докато Рамарен работеше, но затова пък чуваше добре и следеше да не се размърдат двамата парализирани пленници. Освен това можеше да си мисли на воля: и той се замисли за Естрел. Чудеше се къде ли е сега и с какво се занимава. Дали не бяха разрушили ума й, или дори прогонили сред дивите племена, където лесно можеше да срещне смъртта си? Не, те не убиваха. Бояха се да убиват — както и да умират — и наричаха това БЛАГОГОВЕНИЕ ПРЕД ЖИВОТА. Шингите, Враговете, Измамниците… Наистина ли лъжата бе основен принцип на съществуването им, или се дължеше на друго — някаква дълбока, непоправима загуба на способността за разбиране. Неспособност да установят какъвто и да било контакт с хората. Владееха невероятно по сила и страшно оръжие — умението да лъжат телепатически — но каква полза им носеше то в края на краищата? Дванадесет века лъжи, още от първия миг, когато са стъпили на Земята, тези изгнаници, пирати, или основатели на империя от далечните звезди, завладени от налудничавото желание да управляват и да се разпореждат със съдбата на цели светове, чийто обитатели се бяха оказали стерилни и безплодни за желанията им да продължават рода си. Самотни, изолирани, глухонеми, властващи над глухонеми в един свят на илюзии. О, опустошение…

Рамарен даде знак, че е готов. След близо пет часа напрегнат труд и не повече от пет секунди работа с компютъра, миниатюрната иридиева пластина вече беше в ръката му, със записана вътре програма за навигационния компютър на кораба.

Той се извърна и погледна със замрежен от умора поглед Ори и Кен Кеняк. Какво да прави с тях? Очевидно ще трябва да ги вземе на борда. „Изтрий всички записи в компютъра“ — произнесе един глас в ума му, познат глас, гласът на Фалк. Все още замаян от изтощение Рамарен веднага осъзна важността на този съвет и побърза да се подчини. След това просто не знаеше какво да прави. Имаше нужда от почивка и за първи път си позволи да се отпусне и да остави нещата в ръцете… на самия себе си.

Фалк-Рамарен продължи без да губи време. Първо измъкна Кен Кеняк отвън, метна го на рамо и го отнесе до кораба, чийто очертания трептяха под маскировъчната мрежа, забулени от пустинната мараня. Нагласи отпуснатото тяло в едно от креслата, удари го с нова доза от парализатора и се върна за момчето.

Някъде към средата на пътя Ори започна да идва на себе си, а стълбичката изкачи сам.

— Преч Рамарен — проговори той с надебелял език, — къде отиваме?

— На Уеръл.

— А Кен Кеняк… и той ли ще дойде?

— Да. Там ще си изпее още веднъж песента за Земята, после ти ще разкажеш твоята история, а аз — моята… Винаги има повече от един път до истината. Стягай коланите. Излитаме.

Фалк-Рамарен постави малката метална пластина в маршрутния робот. След това проследи прехвърлянето на програмата и като се убеди, че е преминало успешно, зададе команда за старт след три минути. Накрая хвърли прощален поглед на пустинята и мъждукащите отгоре звезди, затвори люковете и се върна — треперещ от умора и изтощение — в кабината, за да се настани в свободното кресло до Ори и Кен Кеняк и да затегне коланите.

Излитането и напускането на земната атмосфера стана с помощта на атомния двигател, свръхсветлинните двигатели щяха да се задействат едва, когато наближат границата на планетарната система. Мониторите се включиха автоматично и Фалк-Рамарен впери поглед в стопяващия се образ на Земята — огромен синкав хоризонт с ярко сияещ сърп. Малко след това корабът бе обгърнат от ослепителна слънчева светлина.

У дома ли си отива, или напуска родния си дом?

За миг на монитора се мярна Източният океан, а над него черното небе, прободено от хиляди светлинки, като вплетени в черно сукно перли. Изведнъж светлинките се сляха, малкият кораб пресече бариерата, освободил се от оковите на времето и се понесе през безкрайния мрак.

Край
Читателите на „Градът на илюзиите“ са прочели и: