Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хейнски цикъл
Включено в книгата
Оригинално заглавие
City of Illusions, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ГРАДЪТ НА ИЛЮЗИИТЕ. 1996. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.9. Роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [City of Illusions / Ursula LE GUIN]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 160. Цена: 230.00 лв. ISBN: 954-8340-19-Х.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

4

— Старицата на Кеснокати казва, че щяло да вали — прошепна заговорнически глас току до ухото му. — Трябва да сме готови, ако възникне удобен случай да избягаме.

Фалк не отговори, а продължи да се вслушва в глъчката от лагера: гласове на непознат език, приглушени от разстоянието; зад стената на шатрата някой стържеше изсушена кожа; пукот на съчки в огъня.

— Хоресинс! — повика го някой отвън и той се надигна чевръсто, а сетне спря. Миг по-късно почувства ръката на жената върху рамото си и тя го изведе навън, където го очакваха — край общия лагерен огън в самия център на кръга от шатри. Празненичната гощавка по случай успешния лов беше започнала. Той седна на земята и започна да се храни. По брадичката му се стичаше сок и мазнина от месото, но Фалк не си направи труда да ги избърше. Подобен жест бе под достойнството на всеки уважаващ себе си Ловец от Мзурското братство на баснашките. Макар и чужденец, пленник и при това сляп, той беше ловец и се стараеше да се държи както подобава.

Колкото повече едно общество мисли за отбраната си, толкова по-конформистко е то. Хората, сред които живееше, следваха много тесен, мъчителен и ограничен Път през просторните, свободни равнини. Докато беше член на семейството им, той също трябваше да се придържа към този лъкатушещ път. Баснашката диета се състоеше от прясно полусурово месо, чесън и кръв. Диви пастири на подивелия добитък, също като вълците, те отделяха сакатите, ленивите и болните животни от стадото и ги изяждаха. Ловуваха с лазерни пистолети, а чужденците и нежеланите нарушители на територията прогонваха с птицебомби — миниатюрни самовзривяващи се ракети, програмирани да се насочват към всеки механизъм, снабден с атомно енергийно устройство — като онази, която бе разрушила плъзгача на Фалк. Те не произвеждаха, нито поправяха тези оръжия и боравеха с тях едва след като ги осветяваха и „пречистваха“. За Фалк остана пълна загадка откъде се снабдяват с тях, макар че на няколко пъти долови разговори за някакво продължително пътешествие свързано с поклонение и предположи, че оръжията са от там. Баснашките не познаваха земеделието и домашното скотовъдство, бяха неграмотни, без да го осъзнават — ако се изключеха някои устно предавани митове и легенди за чутовни герои и за историята на човечеството. Те осведомиха Фалк, че не може да е дошъл от Гората, защото Гората била обитавана от огромни бели змии. Практикуваха монотеистична религия, чийто ритуали включваха мъчения, кастрация и човешко жертвоприношение.

Тъкмо благодарение на някое от безбройните суеверия, които се раждаха в тъмните им души, те бяха решили да оставят Фалк жив след залавянето му и да го направят член на племето. При друг случай — тъй като носеше лазерен пистолет и следователно стоеше над робската каста — щяха да го изкормят в тържествена обстановка, за да проверят, дали в стомаха и червата му няма имплантирани механизми, а след това жените щяха да го насекат на парчета. За щастие седмица или две преди срещата един старец от Мзурското братство бе напуснал този свят. И тъй като междувременно не се бе родило дете, което да получи името му, решиха да го дадат на пленника, който, макар и ранен, ослепял и идващ в съзнание само от време на време, бе по-добър от никой — защото докато старият Хоресинс запазваше името си, духът му — зъл като всички духове — щеше да витае край племето и да смущава спокойния му живот. По тази причина духът бе изгубил името си, а Фалк бе получил ново название и същевременно бе посветен в братството на Ловците — церемония, която включваше шибане с камшик, тъпчене на стомаси, повръщане, танци, рецитал на съновидения, татуиране, групово изнасилване на една от жените и накрая неколкочасови монотонни молитви до Бога да бди за здравето на новия Хоресинс. Едва след това го захвърлиха на пода на една от шатрите, увит в наметало от конска кожа, трескав и горящ от висока температура, за да умре или да се изцери, докато духът на стария Хоресинс, останал без име и сила, се понесе с хленч над безкрайните простори.

Жената, която превързваше очите му като дойде на себе си и проми раните му, продължи да го наглежда и след това. Беше я зървал само веднъж, в сянката на палатката, докато сменяше превръзката на очите му. Баснашките сигурно щяха да го убият въпреки всичко, ако бяха видели тези жълтеникави очи, или по-скоро щяха да му отрежат езика, за да не може да произнесе името си, а после да го изгорят жив. Това научи от жената, както и други неща за обичаите на баснашкия народ, но почти нищо за самата нея. По всичко изглежда тя също живееше отскоро в племето, доколкото успя да разбере, била се загубила из прерията и се присъединила към диваците за да не умре от глад. Те, разбира се, нямаха нищо против да приемат още една робиня, която да задоволява желанията на войните, пък и бяха намерили за полезни уменията й в лекуването на различни болести и затова й бяха дарили живота. Имаше червеникава коса, гласът й бе тих и нежен и се казваше Естрел. Това бе всичко, което знаеше за нея, тя самата нито веднъж не прояви интерес към Фалк. Дори не попита за името му.

Като се имаше пред вид всичко досега, беше отървал кожата доста леко. Паристолис, благородният метал със сетиански произход, от който бе излят корпусът на плъзгача, бе издържал на страхотния сблъсък с бомбата, макар приборите за управление да бяха напълно разрушени. При взрива ракетата бе засипала със ситни шрапнели лявата половина на лицето и тялото му, но благодарение опитната ръка на Естрел повечето от металните проектили вече бяха извадени. Нито едно от раните не бе инфектирана, той се възстановяваше бързо и само няколко дни след кървавото му кръщаване с името Хоресинс двамата вече обсъждаха планове за бягство.

Ала дните минаваха, а не се отдаваше удобен случай. Баснашките се оказаха хора бдителни, следящи зорко промените из околността, ревниво спазващи обичаите, правилата и табутата. Въпреки че всеки Ловец разполагаше със своя шатра, жените се държаха отделно от мъжете и ловците прекарваха времето си в компанията на други ловци. Всякакви опити за усамотяване незабавно будеха подозрение. По време на кратките им срещи разговаряха на галактика, език непознат за баснашките, защото Естрел не владееше Горското наречие.

— Най-удобният момент — каза му веднъж тя, — е по време на някоя снежна буря, когато снеговалежът ще прикрие следите ни. Въпросът е колко далеч можем да стигнем при виелица? Ти имаш компас, но студът…

Бяха конфискували зимните дрехи на Фалк, заедно с всички негови вещи, дори златния пръстен, с който никога не се беше разделял. Оставиха му само пистолета: предмет, неразривно свързан със статута му на Ловец. Вълнените му дрехи сега покриваха старите зиморничави кокали на Ловеца Кеснокати, а компасът все още бе у Фалк единствено благодарение на Естрел, която бе съумяла да го скрие докато са ровили из раницата му. Сега двамата носеха достатъчно топли баснашки одежди — кожена риза и гамаши, ниски ботуши и палто с качулка, но нищо не беше в състояние да скрие тялото от хапещия студ по време на прерийните виелици освен стени, покрив и огън.

— Ако успеем да се прехвърлим на самситска територия, само на няколко мили западно, можем да се скрием в едни Руини докато се откажат да ни търсят. Мислех да го пробвам още преди да се появиш. Но нямах компас и се боях, че ще се изгубя в бурята. Сега вече шансовете ни са далеч по-големи…

— Друга възможност няма. Трябва да опитаме — заяви Фалк.

Той вече не беше онзи наивен, безгрижен и лековерен Фалк отпреди залавянето. Предпочиташе да изчаква търпеливо и да обмисля внимателно всяко свое действие. Макар да бе пострадал от ръката на баснашките, не таеше злоба към тях. Те бяха варвари, вярно, но го приемаха като свой и бяха изрисували по ръцете му татуировките на побратимяването. Друг бе въпросът, че техният път не бе неговият. Неговият кален в горските премеждия и свободолюбив дух настояваше отново да се измъкне на свобода и да се подчинява единствено на собствената му воля. Тези хора не отиваха никъде, нито пък идваха отнякъде, защото бяха прерязали пъпната връв, свързваща ги с миналото на човечеството. Животът в тази лишена от промени среда го задушаваше, караше да го се чувства подтиснат и това усещане понасяше по-трудно дори от превръзката на очите.

Същата вечер Естрел се отби в шатрата му за да го предупреди, че започва да вали сняг и двамата тъкмо обсъждаха шепнешком плана за бягство, когато зад чергилото се разнесе силен, настойчив глас. Естрел побърза да преведе думите на Фалк.

— Той казва: Слепи Ловецо, желаеш ли Червената жена за тази нощ? — Тя не добави никакво обяснение. Фалк познаваше обичая на племето за общо ползване на жените, но в момента умът му бе зает с обмисляне на последните подробности от плана и той отговори с най-употребяваната дума от краткия списък на баснашки звукосъчетания, които бе запомнил: „Миег! — не.“

Мъжкият глас добави нещо в заповедна форма.

— Ако продължи да вали, тогава може би утре — прошепна Естрел на галактика. Фалк не отговори, все още потънал в размисъл. Малко след това тя се изправи и напусна шатрата. Трябваше да мине известно време преди да се досети, че Червената жена е всъщност самата Естрел и че другият мъж желае да се съвукоплява с нея.

Можеше просто да каже „да“, вместо „не“ и когато се замисли за нежния й глас, за мекото докосване на пръстите й и за мълчанието, с което бе прикрила одеве унижението си, той се разтрепери, задето с толкова лека ръка я бе предостъпил на друг и се почувства също толкова унизен.

— Тази вечер тръгваме — прошепна й на следващия ден, когато я срещна край Женската шатра. — Ще те чакам в моята шатра. Гледай да дойдеш по-късно.

— Коктеки ми нареди тази нощ да отида в неговата шатра.

— Не можеш ли да се измъкнеш?

— Ще опитам.

— Коя е шатрата на Коктеки?

— Зад общата шатра на братството. Над чергилото има голяма кръпка.

— Ако не успееш, аз ще дойда да те взема.

— Утре вечер може да е по-безопасно…

— Но и снегът ще е по-малко. Зимата идва и бурите ще стават по-редки. Тръгваме тази нощ.

— Добре, ще дойда в шатрата ти — сведе покорно глава тя.

Беше повдигнал леко превръзката за да се ориентира незабелязано в обстановката и втренчи поглед, за да я разгледа по-внимателно, но зърна само неясните контури на тялото й.

Естрел дойде късно същата нощ, безшумна като стелещия се върху шатрата сняг. И двамата бяха приготвили багажа си предварително. Не разговаряха. Фалк стегна връзките на палтото и се наведе да вдигне чергилото. Той зяпна от изненада, когато пред вратата се изправи нечий мъжки силует — беше Коктеки, завладян от гняв и ревност задето е бил пренебрегнат.

— Хоресинс! Червената жена… — поде той, зърнал сянката й върху отсрещната стена. Едва тогава видя как са облечени и мигновено прозря намеренията им. Той отстъпи назад, за да спусне чергилото, или да избегне атаката на Фалк и отвори уста да закрещи. Без да мисли, подтикван от необичайно бързия си рефлекс, Фалк го застреля от упор с лазера и краткият блясък на лазерния лъч пресече надигащия се в гърлото на дивака вик, изгаряйки в обща безформена маса устата, лицето и мозъка му.

Фалк се пресегна в здрача зад себе си, хвана ръката на жената и я поведе, прекрачвайки трупа на убития. Насочиха се на запад, между разпръснатите шатри. Чуваше се само тихото хлипане на Естрел. След няколко минути двамата напуснаха лагера и от всички страни ги обгърна само тъмнината на нощта и безкрайна снежна пелена.

Лазерните пистолети в Източната гора притежават няколко програми и функции: дръжката например служеше и като фенерче, където енергията на лазерния лъч се превръщаше в тесен сноп светлина. Фалк нагласи фенерчето така, че да различава посоките на компаса и местността на няколко метра пред тях.

Снегът на хълма, където баснашките бяха вдигнали зимния си лагер, бе изтънял от силните пориви на вятъра, ала веднага щом слязоха в низината, ориентирайки се единствено по стрелката на компаса, той стана дебел и затрудняваше придвижването. Нерядко затъваха в преспи до пояса и след третото пропадане на Естрел, Фалк извади една от вървите на палтото си и я завърза през кръста, а другия край на връвта оплете около ръката си. При едно от паданията й тя едва не го събори в снега, той се обърна и заслепен от шибащия го в очите вятър започна да я търси, докато откри, че лежи в краката му. Тогава коленичи, освети лицето й и го видя за първи път отблизо, докато тя му шепнеше: „Това е по-лошо, отколкото си представях…“

— Почини си малко. Вземи си дъх. Тук поне не духа вятър.

Двамата постояха още известно време сгушени в пряспата, докато снегът се носеше с тихо свистене над заснежената равнина.

Тя прошепна нещо, което той в началото не можа да разбере.

— Защо го уби?

Фалк не бързаше да отговори. Все още се съвземаше от бягството и трудните първи стъпки. Накрая се засмя и попита:

— А какво друго?

— Не зная. Сигурно е трябвало.

Лицето й беше съвсем пребледняло и изпънато от напрежение. Беше твърде студено за да останат повече тук. Той я дръпна към себе си.

— Да тръгваме. Сигурно е близо до реката.

Ала не беше. Тя беше дошла в шатрата му доста след смрачаване — сигурно часове, ако трябваше да използва думата за време на Горското наречие, макар значението й да не му беше напълно ясно. Лишени от средства за комуникация и постоянна работа, хората бяха изгубили способността — и необходимостта — да измерват пространството и времето. Важното бе, че до края на студената зимна нощ оставаше още много. Двамата продължиха, продължи и нощта.

Развиделяването ги завари да се спускат по един стръмен склон, където шубраците се показваха над дебелата снежна покривка. Неочаквано от снега се надигна едро, космато туловище и побягна пред тях. Фалк се ослуша и долови сумтенето на други крави наблизо, а минута по-късно двамата се озоваха в самия център на стадото и навсякъде, накъдето поглеждаха, се виждаха само влажни муцуни и ноздри, от които бликаше пара. Пресякоха необезпокоявани това рогато сборище и спряха на брега на малката река, която обозначаваше границата между териториите на баснашките и самсите. Макар и плитка, реката не беше замръзнала. Решиха да я пресекат на същото място и запристъпваха по хлъзгавите камъни, а когато свършиха, нагазиха до глезени в леденостудената вода. Краката на Естрел се подкосиха още преди да стигнат отсрещния бряг. Фалк я метна на рамо и продължи, а когато излезе на суша, отпусна се задъхан в една уютна преспа.

— Трябва да продължим — извика й той през вятъра. — Трябва да запалим огън.

Тя не отговори.

Той я притисна към себе си. Гамашите и ботушите им бяха покрити с дебела кора от твърд лед. Лицето на жената, подпряно на рамото му, беше мъртвешки бледо.

Той извика името й, опитвайки се да я свести.

— Естрел! Естрел! Събуди се. Не можем да останем тук. Още малко усилие. Хайде, събуди се, малка моя, събуди се, щурче… — В огромната си умора я бе нарекъл така, както и Парт в една утрин безкрайно отдавна.

Най-накрая тя се подчини, изправи се, олюлявайки се, на крака, а Фалк непрестанно я придържаше и стъпка по стъпка го последва нагоре по склона, докато стигнаха билото, където вятърът бръснеше право в очите.

Продължиха покрай реката на юг — както се бяха уговорили по време на подготовката. Той бе изгубил всякаква надежда, че могат да открият убежище в тази безконечна снежна въртележка, непрогледна като най-черната нощ. Малко по-късно стигнаха един ручей, който се вливаше в реката и свърнаха нагоре по течението му, където започваше плитко дефиле. Изкачването ставаше все по-трудно. Фалк все по-често трябваше да се бори с нарастващото желание да легне и да заспи, но не можеше да го направи, защото някой друг разчиташе на него, някой, който много, много отдавна го бе изпратил на това пътешествие и сега на свой ред той отговаряше за друг човек…

Естрел изхриптя мъчително нещо в ухото му. Пред тях неочаквано бе израснала малка гора от пънове, обвити в заскрежени снежни кожуси и тя го дърпаше за ръката. Двамата се запрепъваха по северната страна на замръзналия поток, търсейки нещо. „Камък е — прошепна тя. — Гледай за камък.“ Той продължи да се озърта и да рови в снега, макар да нямаше ни най-малка представа за какво им е дотрябвал този камък. И двамата вече пълзяха на четири крака, когато тя откри знака, който търсеше — високо няколко стъпки правоъгълен каменен блок, покрит със снежна купчина.

Естрел изтри с гола ръка полепналия по източната му страна сняг и напипа с пръсти цепнатината. Залитащ от изтощение Фалк се надвеси за да й помогне. Разнесе се остър стържещ звук и отдолу се показа метален капак. Естрел направи безуспешен опит да го отвори. Малко по-късно забеляза скритото лостче, завъртя го, но изглежда пантите бяха замръзнали. Фалк вложи последните си резерви от сила за да вдигне капака, докато осъзнае, че проблемът може да се реши далеч по-лесно. Едва тогава извади лазерния пистолет, нагласи го на най-ниската мощност и размрази залепналия метал. Заедно те вдигнаха капака и се вторачиха в мрачното стълбище, водещо надолу, което изглеждаше като съновидение сред цялата тази бяла пустош.

— Всичко е наред — успокои го Естрел, прекрачи парапета и започна да се спуска надолу по стълбите. — Хайде, идвай!

Той се прехвърли след нея и затвори капака отгоре. Изведнъж ги обгърна непрогледен мрак и Фалк включи с вкочанени от студа пръсти фенерчето в дръжката на пистолета. Под него се показа бледото лице на Естрел. Той я последва, потапяйки се в морето от мрак. Мъждукащата светлина от фенерчето не достигаше нито стените, нито пода и тавана. Цареше пълна тишина, а въздухът бе съвсем неподвижен и застоял.

— Не може да няма сухи дърва наоколо — прошепна с пресипнал глас Естрел. — А, ето, помогни ми. Трябва да се стоплим…

В един от ъглите на входното помещение беше струпан цял наръч сухи съчки. Фалк побърза да вземе горния наръч и стъкми огъня в средата на помещението, където в кръг бяха подредени потъмнели и опушени камъни. Естрел изчезна за малко в тъмнината и се появи с няколко дебели одеяла. Двамата съблякоха вледенените си дрехи, разтриха телата си, а след това се увиха в одеялата и се изтегнаха край огъня. Пламъците му горяха ярко, сякаш дърпани от невидим комин, там някъде изчезваше и димът. Огънят не беше в състояние да затопли просторното помещение, или подземна галерия, но отблясъците му прогонваха умората и студа. Естрел извади от торбата си изсушено месо и двамата се заеха да го дъвчат, въпреки че устните им бяха покрити с рани от измръзвания. Постепенно топлината на огъня проникваше в премръзналите им тела.

— Кой друг е използвал това място?

— Всеки, който знае за него, предполагам.

— Ако това е мазе, значи тук някога е имало Къща — разсъждаваше на глас Фалк, загледан в трепкащите по стените сенки. Кой знае защо му напомняха за избата в Къщата на Страха.

— Казват, че някога тук е имало цял град. Започва зад онази врата. Не зная, не съм ходила там.

— А откъде знаеше за това място — да не си самситка?

— Не.

Фалк се отказа да я разпитва, но Естрел изглежда бе твърдо решена да изяснят въпроса.

— Аз съм Скитничка. Ние познаваме много такива места, убежища… Чувал си, предполагам, за Скитниците.

— Малко — отвърна Фалк загледан в младата жена. Лицето й бе озарено от огъня, а нефритният амулет на гърдите й отразяваше светлината от огъня.

— В Гората не знаят много за нас.

— Скитниците никога не са стигали далеч на изток до моята Къща. Това, което съм чувал за тях, повече приляга на баснашките — диваци, ловци, номади. — Той премигна уморено, опитвайки се да прогони съня.

— Някои Скитници наистина са диваци. Други — не. Всички ловци на добитък са съвсем диви и се придържат фанатично към своите територии — това включва баснашките, самсите и арските. Ние обаче обикаляме надалеч. На изток стигаме чак до Гората, на юг до устието на Вътрешната река, а на запад до Великите планини и Западните масиви. Виждала съм с очите си как слънцето изгрява над океана, зад веригата от сини острови, която започва недалеч от брега, където някога, преди голямото земетресение, е била страната Калифорния… — Мекият й глас следваше някакъв неуловим ритъм, сякаш диктуваше слова от древна балада. „Продължавай“ — прошепна Фалк, но тя не отговори и не след дълго той се унесе в сън. Известно време Естрел разглеждаше спящото му лице. Накрая разрови въглените в жаравата, промълви няколко думи на амулета си, сякаш се молеше и се сгуши до него.

Когато Фалк се събуди, тя подреждаше няколко тухли край огъня, за да постави отгоре котле пълно със сняг.

— Навън изглежда е късен следобед — подхвърли тя — но може и да е сутрин. Бурята още не е отминала. Това е добре, защото няма да могат да ни проследят. Дори и да тръгнат след нас, едва ли ще намерят това скривалище… Намерих котлето в нишата с одеялата. Там има и чувал с изсушен грах. Няма да умрем от глад тук. — Тя го погледна с изнурена усмивка. — Само тази тъмнина ме изнервя. Не ми харесват тези дебели стени и тъмнината.

— По-добре е от превръзката на очите. Което ми напомни, че ако не беше ти, сигурно щях да издъхна от раните. Какво те накара да ме спасиш?

Тя сви рамене, все още усмихвайки се загадъчно.

— Братя по съдба… За Скитниците казват, че са изобретателни и находчиви. Не знаеш ли, че ме бяха нарекли Жената-Лисица? Я дай да ти погледна раните. Нося си торбата с чудеса.

— Всички Скитници ли са добри знахари?

— Знаем някои нещица.

— Между които и Стария език. Виждам, че за разлика от баснашките вие все още съхранявате наследството на човечеството.

— Да, моето племе говори галактика. Я виж, крайчеца на ухото ти е замръзнало вчера. Нали свали шнура на качулката за да ме завържеш.

— Не мога да го видя — оплака се Фалк. — Ще мина и без него обаче.

Докато превързваше все още незарастналата рана, пресичаща лявото му слепоочие, тя се вгледа в лицето му отблизо. Най-сетне събра смелост и попита:

— Много ли от Горските имат очи като твоите?

— Никой.

Изглежда нещо в гласа му я бе сепнало. Тя не посмя да продължи с темата. Ала Фалк не успя да се пребори толкова добре с любопитството си и попита:

— Нали не те плашат много, тези мои котешки очи?

— Не — поклати глава тя. — Само веднъж ме изплаши. Когато стреля толкова… неочаквано…

— Той щеше да вдигне по тревога лагера.

— Зная, зная. Но ние не носим оръжия. А ти стреля толкова бързо, че се уплаших… напомни ми за една ужасна сцена, на която присъствах като съвсем малка. Един мъж уби друг, застреля го с бързината на мисълта, ей така. Той беше от Разрушените.

— Какви са тия Разрушени?

— О, живеят горе, в Планините. — Тя се поколеба и продължи с очевидна неохота обясненията. — Чувал си за Закона на Господарите. Те забраняват да се убива — знаеш го. Когато в града се появи убиец, те не могат да го застрелят и за да го спрат, превръщат го в Разрушен. Правят нещо с мозъка му. След това го пускат, а той е невинен като младенец. Оставят го да започне живота си отначало. Човекът, за когото говоря, е по-възрастен от теб, но умът му е като на малко дете. Ала държеше пистолет в ръцете си и изглежда знаеше как да си служи с него защото… застреля друг човек от упор, почти като теб…

Фалк мълчеше. Неволно погледна към раницата, върху която лежеше лазерният пистолет — същият, който му бе осигурявал прехраната вярно през всичките тези дни и беше озарявал пътя му през нощите. Дали и неговите ръце знаеха как да си служат с него? Меток го научи да стреля. Всъщност, той му даде началото, а после Фалк се упражняваше сам — по време на лов. Важното бе, че не носеше това умение в себе си предварително. Не беше някой престъпник, с реконструиран от Господарите мозък, а после прогонен в гората.

Малко успокоение след странните сънища, които го спохождаха и тревожните размисли за неговия произход.

— И какво правят с човешкия мозък?

— Нямам понятие.

— Може би постъпват така не само с престъпниците, а и с бунтовниците.

— Какви са тези бунтовници?

Естрел говореше галактика далеч по-добре от него, но ето, че не познаваше тази дума.

Тя приключи с превръзката на раната и се зае да прибира грижливо шишенцата с билки в чантата си. Той втренчи поглед в нея и тя се отдръпна уплашено назад.

— Естрел, виждала ли си някога очи като моите?

— Не.

— Познаваш ли Града?

— Ес Ток? Да, била съм там.

— Значи си виждала шингите?

— Ти не си шинг.

— Не. Но отивам при тях. — Говореше почти гневно. — Страх ме е обаче… — Фалк замлъкна.

Естрел затвори торбата с лекарства и я прибра в раницата си.

— Ес Ток ще се види странно място на един пътешественик от далечната Гора и Самотните Къщи — рече тя с притихналия си, загрижен глас. — Много пъти съм обикаляла из улиците му без да ме спрат. Хората, които живеят там, не се боят от Господарите. Не мисля, че трябва да се страхуваш. Господарите наистина са много могъщи, но немалко от слуховете, които се разпространяват за Ес Ток, са преувеличени.

Очите й срещнаха неговите.

— Аз спасих твоя живот, а ти моя. Сега сме съдружници и Скитници-побратими — поне за известно време. Въпреки това никога няма да те заговоря на мисловна реч — нито когото и да било. Никога.

— Значи въпреки всичко ме мислиш за шинг? — попита я иронично той, унижен от собствената си неувереност по въпроса.

— Кой би могъл да знае със сигурност? — отвърна тя с вяла усмивка. — Ще призная, че ми е доста трудно да ти се доверявам… Почакай, снегът в котлето се е стопил. Ще ида да взема още. И двамата сме жадни. Тебе… Фалк ли те казват?

Той кимна, без да откъсва очи от нея.

— Трябва да ми вярваш, Фалк — продължи тя. — Дай ми възможност да ти докажа, че нямам лоши намерения. езикът на мисълта не доказва нищо, докато доверието е нещо, което се гради върху човешките действия — през дните, прекарани заедно.

— Добре, иди за вода — кимна той. — Дано наистина ти повярвам.

Късно същото нощ той се събуди от дълбокия си сън за да открие, че Естрел седи край жаравата, подпряла глава с ръце. Той я повика по име.

— Студено ми е — отвърна тя. — Топлината си отиде съвсем…

— Ела при мен. — Той й протегна усмихнато ръка. Тя не отговори, но малко по-късно се изправи над него, гола, ако се изключеше полюшващият се между гърдите й амулет. Имаше стройно тяло и цялата трепереше от студ. Беше си представял какво са вършели диваците с нея и отначало не смееше да я докосне, но тя сама го подкани с думите: „Стопли ме, дай ми малко утеха.“ Това му стигаше да забрави всички предразсъдъци и да я притегли жадно в обятията си. Тази нощ двамата прекараха прегърнати край пепелта от угасналия огън.

Още три дни и три нощи останаха в галерията, докато виелицата утихне, прекарвайки времето си в сън и ласки. Естрел беше всеотдайна, покорна на всички негови желания. Самият Фалк бе малко смутен от чувствата, които пробуждаше в него. Нерядко си спомняше за Парт и тяхната любов, за дните, прекарани в Сечището. Ала дори тези спомени не бяха в състояние да утолят страстта му по Естрел и той отново я привличаше до себе си, готов да я люби до пълно изтощение. Веднъж объркването му дори прерасна в безпричинен гняв.

— Отдаваш ми се — обвини я той, — защото си мислиш, че в противен случай ще те взема насила.

— Не би ли го направил?

— Не! — отвърна той и наистина го мислеше. — Не искам да ме обслужваш и да ми се подчиняваш сякаш съм някой дивак. Не разбираш ли, че търся в теб човешка топлина?

— Разбирам — прошепна тя.

Известно време след това спречкване той странеше от нея и си повтаряше, че повече няма да я докосне. Взе пистолета и тръгна да изучава галерията. След няколкостотин крачки тя започна да се стеснява, превръщайки се в мрачен тунел с високи стени и равен под. Дълго време тунелът следваше права линия, после, без да се разклонява или стеснява, той започна да извива. Стъпките му кънтяха глухо. Нищо не отразяваше светлината от фенерчето. Фалк вървя докато се умори и огладня, после свърна назад. Тунелът изглежда не водеше никъде. Върна се при Естрел, при спотаените в тялото й обещания и всезадоволяващата й прегръдка.

Бурята беше отминала. Нощният дъжд бе оголил земята от снежното й покривало, само тук-там се виждаха тъмни кишави преспи. Изправен на стълбите Фалк мижеше от слънчевата светлина, а вятърът рошеше косите му. Чувстваше се като къртица, надзърнала от дупката си.

— Да тръгваме — извика той на Естрел и се върна обратно в галерията за да й помогне със събирането на багажа.

Беше я попитал дали знае местонахождението на нейните хора, а тя му бе отвърнала: „Сега вече сигурно са далеч на запад.“

— Знаеха ли, че възнамеряваш да пресечеш сама земята на баснашките?

— Сама ли? Само в приказките от Епохата на Градовете жените са тръгвали сами на пътешествие. С мен беше един мъж. Баснашките го убиха. — Нежното й личице изглеждаше съвсем безизразно.

Едва сега Фалк можа да си обясни нейната странна примиреност, склонността й да се отдава без съпротива, която преди толкова го дразнеше. Беше преживяла твърде много за да запази свежестта на чувствата си. Кой ли бе мъжът, когото баснашките бяха убили? Не беше работа на Фалк да го знае, стига тя самата да не пожелае да му го разкрие. Но гневът му се бе изпарил и от този момент нататък той се отнасяше към Естрел с увереност и нежност.

— Искаш ли да ти помогна да открием твоите?

— Ти си добър човек, Фалк — отвърна простичко тя. — Но те са твърде далеч напред, а и не ни е по силите да претършуваме Западните Равнини…

Остана трогнат от тъжната, търпелива струна в гласа й.

— Тогава тръгни с мен на запад — докато чуеш нещо за тях. Знаеш къде отивам.

Все още му беше трудно да произнася името „Ес Ток“, което на Горския език звучеше като проклятие. Не беше привикнал с начина, по който Естрел говореше за града на шингите — като за някое най-обикновено място.

Тя се поколеба, но той продължи да я увещава и накрая склони. Това го зарадва, дали защото не спираше да я желае, или понеже я съжаляваше. Може би дългите дни на самота в гората също оказваха влияние. Така или иначе, двамата поеха отново заедно под нетоплещите лъчи на зимното слънце и вятъра. Точно в този ден краят на пътешествието нямаше никакво значение. Защото денят бе слънчев, из небето се носеха облаци като огромни платноходки и пътят бе всичко, от което се нуждаеха. Той вървеше, а до него крачеше нежната, покорна, неуморима жена.