Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пеперудата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Papillon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Анри Шариер. Пеперудата

Френска, първо издание

Редактор: Йордан Янев

Коректор: Елисавета Павлова

Технически редактор: Николай Зарков

Корицата е от френското издание на „Пеперудата“, Робер Лафон, Париж, 1972 г.

ИК „Сибия“, 1992 г.

ISBN 954-8028-18-2

История

  1. — Добавяне

Свободата

Може да ви прозвучи невероятно, но тези венецуелци са толкова завладяващи и грабващи хора, че аз реших да им се доверя. Нямаше да бягам повече. Приех ненормалното си положение на затворник с надеждата, че един ден ще стана частица от техния народ. Сигурно ви изглежда парадоксално. Дивашкият начин, по който се отнасят към затворниците си, не ме окуражаваше да се влея в обществото им, но разбирах, че и затворниците, както и войниците, приемат телесните наказания в реда на нещата. Ако войник допуснеше грешка, той също получаваше няколко удара с биволската жила. И няколко дни по-късно същият този войник разговаряше с изпълнителя на присъдата си като че нищо не се е случвало.

Варварската система беше останала от времето на диктатора Гомес, който в продължение на дълги години беше управлявал страната с подобни методи. Навикът се бе затвърдил до такава степен, че дори полицаите наказваха гражданите под тяхна юрисдикция със същото средство — камшика.

До освобождаването ми се стигна благодарение на една революция. Преврат с участието на военни и цивилни свали президента на републиката Ангарита Медина — един от най-големите либерали, които историята на Венецуела е познавала. Той беше толкова добър, такъв демократ, че не успя или не пожела да се опълчи срещу превратаджиите. Разправяха, че категорично отказал да пролее кръвта на свои сънародници, за да се задържи на поста си. Този голям войник на демокрацията, разбира се, не знаеше какво става в Елдорадо.

Абе с две думи, месец след революцията всички офицери бяха сменени. Започна се следствие около смъртта на пребития колумбиец. Директорът и баджанакът му бяха уволнени и на тяхно място дойде бивш дипломат адвокат.

— Да, Папийон, ще ви освободя още утре, но бих искал да вземете със себе си онзи нещастник Пиколино, за който се грижите. Не знаем нищо за неговата самоличност, но аз ще му издам документи. Що се отнася до вас, ето ви редовни документи с истинското ви име. Условията, при които ви освобождавам, са следните — преди да се установите в някой голям град, трябва една година да живеете в слабо населено място. За вас това ще бъде свободен живот без надзор, но в същото време ние ще можем да ви наблюдаваме и да си направим заключение за това как се каните да се устроите оттук нататък. Ако в края на тази година местният началник на полицията ви даде сертификат за добро поведение — а аз искрено вярвам в това, — ще сложим край на интернирането ви. Смятам, че за вас Каракас ще бъде идеалният град. Вече ще живеете в нашата страна съвсем законно. За нас миналото ви няма значение. На вас остава да докажете, че сте достоен за възможността, която ви се дава, и да се превърнете в почтен човек. Надявам се, че до пет години ще станете мой съгражданин — че ще бъдете натурализиран от новата ви родина. Бог да ви пази! Благодаря ви, че приехте да се грижите за нещастния Пиколино. Мога да го освободя, само ако някой се подпише, че поема отговорността за него. Да се надяваме, че в някоя болница ще успеят да го излекуват.

И така, утре в седем сутринта, придружен от Пиколино, ще стана истински свободен. Топлина заля сърцето ми — най-после успях веднъж завинаги да победя „блатото“. Беше август 1944 година. Очаквах този ден от тринадесет години насам.

Прибрах се в къщурката насред градината. Помолих другарите ми да ме извинят — имах нужда да остана сам. Вълнението бе твърде силно и твърде красиво, за да го споделям с други хора. Въртях в ръцете си документите, дадени ми от директора — в левия ъгъл имаше моя снимка, горе беше вписан номер 17286229 и датата на връчването — 3 юли 1944 година. В средата бе изписана фамилията ми, отдолу — малкото ми име. След тях датата на раждането — 16 ноември 1906 година. Документът беше напълно редовен, подписан и подпечатан от съответните власти. Положение във Венецуела: „резидент“. Прекрасна е тази дума резидент. Тя означава, че имам венецуелско жителство. Сърцето ми биеше до спукване. Искаше ми се да падна на колене, за да благодаря на Господ. Но ти не знаеш нито една молитва, а и не си кръстен. Към кой бог ще се обърнеш, след като не принадлежиш на нито една религия? Дядо Господ на католиците? На протестантите? На евреите? На мохамеданите? Кого да избера, за да му посветя измислената от мен молитва. Но защо точно днес се колебая към кой бог да се обърна? Винаги, когато съм го призовавал или проклинал, съм мислел за младенеца Исус в обора, заобиколен от магарето и бивола. Дали пък в подсъзнанието си не крия все още някакво озлобление към колумбийските монахини? Защо вместо това да не мисля за единствения, прекрасния архиепископ на Кюрасао Монсеньор Иреней дьо Брюн? Или за добрия свещеник от Консиержери?

Утре ще бъда свободен, напълно свободен. След пет години ще бъда натурализиран венецуелец, защото отсега съм сигурен, че няма да допусна никаква грешка на тази земя, която ме приюти и ми се довери. Оттук нататък трябва да живея два пъти по-честно от останалите.

В крайна сметка прокурорът, ченгетата и дванадесетимата глупаци успяха да ме пратят невинен в каторгата, само защото бях мошеник. Животът ми на авантюрист им позволи да изтъкат около личността ми цяла мрежа от лъжи. Да отваряш касите на другите хора не е най-достойната професия и обществото с пълно право се защитава от онези, които я практикуват. Бях хвърлен в блатото, защото, честно казано, се държах като постоянен кандидат за това място. Да, вярно, подобни наказания не са достойни за народ като френския; да, действително, обществото има право да се защитава, но не и да си отмъщава така долно. Но това е друга тема. Не мога да изтрия миналото си с един замах. Трябва първо да се реабилитирам в собствените си очи, а после и в очите на другите. Затова, Папи, благодари на католическия Господ и му обещай нещо много важно.

— Прости ми, Боже, задето не умея да се моля, но надникни в сърцето ми и ще видиш, че думите не могат да опишат благодарността ми за това, че ме доведе дотук. Борбата беше трудна, тежък беше кръстът и ако успях да преодолея всички препятствия и да доживея до този благословен ден здрав и читав, то е, защото Ти ми помогна. Какво бих могъл да сторя, за да Ти изразя искреното си признание за сторените от Теб добрини?

— Откажи се от отмъщението си.

Нима настина чух тази фраза, или ми се стори, че я чувам? Не знам, но тя ми прозвуча отчетливо като плесница през лицето. Почти съм готов да повярвам, че действително съм я чул.

— О, не! Само това не! Не искай от мен такова нещо. Тези хора ми причиниха премного страдания. Как искаш да простя на подлите полицаи или на лъжесвидетеля Полен? Да се откажа от изтръгването на езика на лишения от човещина прокурор? Не, невъзможно. Искаш твърде много. Не, не и не! Съжалявам, че Ти се противопоставям, но няма да се откажа от отмъщението си на никаква цена.

Излязох, боях се, че ще се смиля, не исках да абдикирам. Направих няколко крачки из градината. Тото подреждаше стъблата на насажденията със зелен фасул така, че да се увият около пръчките. Тримата се приближиха към мен — изпълненият с надежди парижанин Тото, който беше стигнал дотук, тръгвайки от калта на Рю дьо Лап, роденият в Корсика джебчия Антарталия, който в продължение на дълги години беше освобождавал парижани от портфейлите им, и Дьопланк от Дижон, който беше видял сметката на друг сводник. Погледнаха ме — лицата им светеха от щастие, че най-после ме виждат свободен. Без съмнение скоро щеше да дойде и техният ред.

— Не донесе ли от селото някоя бутилка вино или ром, за да отпразнуваме заминаването ти?

— Извинете ме, толкова бях развълнуван, че дори и не помислих. Простете ми, задето забравих.

— Спокойно, няма какво да ти прощаваме. Сега аз ще направя по едно хубаво кафе за всички.

— Сигурно си доволен, Папи, най-после си на свобода, след толкова дълги години на борба. Всички се радваме за теб.

— Надявам се, че и вашият ред ще дойде скоро.

— Сто на сто — отвърна Тото. — Капитанът ми каза, че всеки петнадесет дни ще пуска по един от нас. Какво ще правиш, като излезеш оттук?

Поколебах се секунда-две и после, въпреки страха, че ще ми се подиграят, смело отвърнах:

— Какво ще правя ли? Е, не е много сложно — ще започна работа и ще живея почтено. Бих се срамувал, ако извърша престъпление в тази страна, която ми повярва.

Останах изненадан, защото вместо ироничния отговор получих уверения едновременно и от тримата:

— И аз реших да бъда почтен. Прав си, Папи, сигурно ще ни е трудно, но си струва усилието. Тези венецуелци заслужават да ги уважаваме.

Не можех да повярвам на ушите си. Нима чувах тези думи от Тото — скитника от бедните квартали около Бастилията? Това наистина ме обърка! Нима и Антарталия реагираше по същия начин — той, който през целия си дълъг живот бе пребърквал джобовете на другите? Истинско чудо. А Дьопланк, този професионален сводник — нима дори той не мислеше да намери някоя подходяща мацка и да започне да я експлоатира? Още по-невероятно. И четиримата избухнахме в смях.

— Хайде стига, бе! Тази сценка си заслужава да се запомни. Ако утре някой от нас се върне на Монмартър и я разкаже насред Плас Бланш, никой няма да му повярва!

— Хората от нашата среда ще повярват, приятелю. Те ще ни разберат. Само мърльовците ще се смеят. Повечето французи не допускат, че един човек с минало като нашето може да стане почтен. Тук е разликата между венецуелския и нашия народ. Разказах ви за оня човек от Ирапа, бедния рибар, който обясни на полицейския префект, че една душа никога не е напълно загубена и че трябва да й се даде шанс и да й се помогне да стъпи на правия път. Почти неграмотните рибари от залива Пария, изгубени на края на света някъде из огромното устие на Ориноко, показаха повече хуманизъм от много наши съграждани. Прекомерният технически прогрес, напрегнатият живот, обществото, стремящо се единствено към нови технически изобретения и по-лек живот… У нас вкусват научните открития така, както се смуче захарна пръчка — апетитът за удобства се разгаря, а заедно с него и решимостта да ги постигнеш. Всичко това убива душата, съпричастието, съчувствието, благородството. Нямаш вече време да се занимаваш с околните, още по-малко с грешките на правосъдието. В тази пустош тук дори властите гледат по друг начин на нещата. Те са отговорни за общественото спокойствие и въпреки това рискуват да си навлекат големи неприятности, но да спасят човека. А това е прекрасно.

Имах чудесен костюм в морскосиньо, подарен ми от моя ученик, който днес е полковник. Преди месец той замина за офицерската школа, след като на конкурса се класира сред първите трима. Радвах се, че с уроците, които му давах, съм допринесъл поне малко за успеха му. Преди да отпътува, той ми подари някои почти нови дрехи. Стояха ми много добре. Благодарение на него — Франсиско Боланьо, сержант от националната гвардия и глава на семейство, щях да изляза оттук облечен като добър гражданин.

Този висш офицер, който сега е полковник в националната гвардия, в продължение на двадесет и шест години ме удостоява с благородното си и безкористно приятелство. Той олицетворява честността, благородството и най-възвишените чувства, които човек може да притежава. Въпреки високия му пост във военната йерархия, той нито веднъж не пропусна да ми засвидетелства другарството си и да ми помогне, ако имам нужда. Дължа много на полковник Франсиско Боланьо Утрера.

Да, бих направил дори невъзможното, за да остана почтен. Единственото неудобство е, че никога не съм работил и нищо не умея да върша. Ще се наложи да се захващам с какво ли не, за да си изкарвам хляба. Няма да е лесно, но ще успея. От утре ще бъда човек като всички останали. Загуби баса, прокуроре, аз завинаги излязох от блатото.

Въртях се в хамака си, неспособен да заспя през последната нощ от моята затворническа одисея. Станах, прекосих градината, за която толкова добре се грижех през изтеклите месеци. Луната осветяваше всичко като че ли беше ден. Реката безшумно течеше към устието си. Не се чуваха птичи гласове — дори птичките спяха. Небето беше осеяно със звезди, но луната грееше така ярко, че трябваше да й обърнеш гръб, за да ги забележиш. Пред мен се разстилаше джунглата, чиято плътност беше разкъсвана само от поляната, където се издигаше селото Елдорадо. Дълбокият покой на природата подейства отпускащо на нервите ми. Лека-полека възбудата ми стихна, а ведрината наоколо ми вдъхна спокойствието, от което се нуждаех.

Чудесно си представях мястото, където утре щях да сляза от лодката, за да стъпя на земята на Симон Боливар — човека, освободил страната от испанското иго и завещал на синовете си онези чувства на човеколюбив и милосърдие, благодарение на които днес започвах живота си наново.

Бях на тридесет и седем години — все още млад. Чувствах се в чудесна физическа форма. Досега не бях боледувал тежко, а и душевното ми равновесие — мисля, че имах право да го заявя със сигурност — беше напълно стабилно. Животът в блатото не беше оставил върху мен белезите на деградацията. Сигурно защото в нито един момент не се признах за победен.

През първите седмици на свободния ми живот трябваше не само да намеря начин да си изкарвам прехраната, но и да се погрижа за горкия Пиколино. С него поех тежка отговорност. Сложих голям товар на плещите си, но въпреки това смятах да изпълня даденото пред директора обещание и да не изоставям нещастника, преди да съм го настанил в болница, в ръцете на компетентен персонал.

Трябваше ли да известя татко, че съм вече свободен? От години той не бе чувал нищо за мен. Какво ли знаеше? Получавал е някакви новини единствено при редовните посещения на полицията по повод бягствата ми. Не, не биваше да бързам. Нямах право отново да разчоплям раната, която може би почти е зараснала през изтеклите години. Щях да му напиша, когато се установя, когато си извоювам положение, когато мога да му кажа: „Мили татко, твоето момче е на свобода, той стана добър и честен човек. Живее така и така, по такъв и такъв начин. Вече няма нужда да навеждаш очи, когато стане дума за него. Пиша ти, за да ти го съобщя, както и за да ти кажа, че те обичам и боготворя.“

Там върлува война. Кой знае дали фрицовете не са се настанили и в моето малко селце? Ардените не са важна част от Франция. Сигурно окупацията там не е пълна. Какво могат да търсят там поробителите освен кестенови гори? Да, ще пиша чак когато стана почтен и се почувствам достоен за баща си.

Къде да ида сега? Реших да се отправя към златните мини около едно селище на име Ле Каяо. Щях да прекарам именно там годината, през която не биваше да отивам в големите градове. Какво ли щях да работя там? Господ знае! Ей, не си струпвай предварително всички грижи на главата. Дори да се наложи да копаеш земята, за да си изкарваш хляба, просто ще се примириш и толкоз. Първо обаче трябва да се науча как да живея на свобода. Няма да е лесно. Като изключим няколкото месеца, прекарани в Джорджтаун, през последните тринадесет години не ми се е налагало да се грижа за прехраната си. Вярно, в Джорджтаун се справих доста добре. Сега авантюрата продължава и аз трябва да си изнамеря номера в живота — без да вредя никому, разбира се. Ще поживеем, ще видим. И така — до утре в Ле Каяо.

Седем часът сутринта. Ярко тропическо слънце, синьо безоблачно небе, птиците чуруликат и възпяват радостта си от живота, приятелите ми са се събрали около вратата на нашата градина. Пиколино е облечен чисто с цивилни дрехи, дори е обръснат. Всичко — природата, животните, хората, радостно честват моето освобождаване. Сред групичката на приятелите ми е и един лейтенант, който ще ни придружи до селището Елдорадо.

— Хайде! Да се целунем и да тръгваш — рече Тото. — Така ще е най-добре за всички ни.

— Сбогом, скъпи приятели. Потърсете ме, ако минете през Ле Каяо. Ако имам свой дом, той ще бъде широко отворен за вас.

— Сбогом, Папи, и на добър час!

Бързо стигнахме до кея и се качихме на лодката. Пиколино вървеше добре. Беше парализиран само от кръста нагоре, иначе краката му си бяха в ред. Пресякохме реката за по-малко от петнадесет минути.

— Ето ви документите на Пиколино. На добър час, французино. От този момент нататък сте свободни. Адиос!

Ето колко просто било да свалиш веригите, които влачиш от тринадесет години насам. „От този момент нататък си свободен.“ Обръщат ти гръб и по този начин ти показват, че вече си без надзор. Толкоз. Бързо изкачихме каменливата пътечка зад реката. Носехме само малък вързоп с три ризи и един панталон. Аз бях облечен в морскосиния си костюм, бяла риза и добре подбрана синя вратовръзка.

Както се досещате, да започнеш живота си наново не е като да пришиеш скъсано копче. И ако днес, двадесет и пет години по-късно, съм женен, баща на една дъщеря и живея щастливо в Каракас като венецуелец, то е, защото минах през много други авантюри, сполуки и неуспехи, но винаги като свободен човек и честен гражданин. Един ден може би ще ви разкажа за тях, както и за някои любопитни случки, които не намериха място в тази книга.

Край
Читателите на „Пеперудата“ са прочели и: