Анри Шариер
Пеперудата (7)

Заминаване към каторгата

В шест часа настъпи страшна олелия. Първо дойдоха затворници, които ни донесоха кафе, а после и четирима надзиратели. Този път бяха облечени в бяло, но носеха, както и предишния ден, револвери на бедрата си. Копчетата на безукорно белите им куртки бяха позлатени. Единият от тях беше с три златни нашивки във формата на „V“ на левия си ръкав и нямаше нищо на раменете.

— Каторжници, излезте двама по двама в коридора. Всеки да си намери торбата, предназначена за него, по етикета, на който е написано името му. Вземете торбата и се отдръпнете до стената, с лице към коридора. Поставете торбата пред себе си.

След двадесетина минути всички бяхме строени със саковете.

— Съблечете се, сгънете на купчина дрехите си и ги направете на вързоп във ватенката. Така. Ти там, събери вързопите и ги сложи в килията… Облечете се — гащи, потник, раиран шаячен панталон, шаячна куртка, обувки и чорапи… Облечени ли са всички?

— Да, господин надзирател.

— Добре, оставете ватенката извън торбата за в случай, че завали, и за да се завивате, ако ви е студено. Торбите на лявото рамо! В колона двама по двама, след мен!

Онзи с нашивките най-отпред, двама отстрани и последният надзирател най-отзад, малката ни колона пое към двора. За по-малко от два часа осемстотин и десет каторжници бяха строени. Извикаха отделно четиридесет човека, между които ние с Дега и тримата заловени бегълци — Жюло, Галяни и Сантини^[1]. Строиха ни по десет. Отстрани на всеки ред в оформящата се колона заставаше по един надзирател. На три метра отпред през целия път вървяха заднешком десетина стражари. Бяха обърнати с лице към нас и държаха пушките си така, че да могат да се прицелят във всеки момент. Водеха ги други десет стражари, които ги теглеха за коланите.

Голямата порта на Цитаделата бавно се отвори и колоната запълзя. Докато се изнизвахме от крепостта, нови стражари с пушки и картечници се присъединяваха към конвоя и тръгваха с него, като пазеха на около два метра разстояние от колоната. Стражарите отблъскваха умиращите от любопитство зяпачи, които бяха дошли специално, за да присъстват на заминаването на каторжниците. Някъде по средата на пътя от прозореца на една къща се подсвирна. Вдигнах очи и видях жена ми Нинет и приятеля ми Антоан Д… на прозореца. Паула — жената на Дега, и неговият приятел Антоан Жилети бяха на съседния. Дега също ги видя и ние вървяхме с погледи, приковани към двата прозореца, докато можехме. Тогава за последен път видях жена си, а също и приятеля си Антоан, който загина по-късно в Марсилия по време на бомбардировка. Никой не продумваше, цареше пълна тишина. Нито затворниците, нито надзирателите, нито стражарите, нито зяпачите нарушаваха този разтърсващ момент, в който всички осъзнаваха, че хиляда и осемстотин мъже напускат завинаги обикновения човешки живот.

Качихме се на борда. Нас, първите четиридесет човека, ни пратиха право в трюма, в една клетка, обградена с дебели решетки. Над нея висеше голям картон с надпис: „Помещение №1, 40 души специална категория. Непрекъснато и строго наблюдение.“ Раздадоха ни по един навит хамак, който трябваше да окачим на висящите от тавана халки. Някой ме прегърна — беше Жюло. На него всичко това му изглеждаше познато, защото преди десет години вече беше изминавал този път и знаеше как стоят нещата.

— Бързо насам — ме придърпа той. — Закачи си торбата там, където ще си окачиш хамака. Тук сме близо до два люка — те сега са затворени, но като навлезем в открито море, ще ги отворят и ще имаме повече въздух, отколкото където и да било другаде.

Запознах го с Дега. Както си говорехме, се приближи някакъв тип. Жюло му прегради пътя с ръка и изръмжа:

— Не си пъхай носа тук, ако искаш да пристигнеш жив в Гвиана. Ясно ли е?

— Да — рече другият.

— Знаеш ли защо?

— Да.

— Тогава чупка.

Типът се чупи. Тази демонстрация на сила много впечатли Дега и той не се опита да го скрие:

— Благодарение на вас двамата ще мога да спя спокойно.

А Жюло го увери:

— Тук с нас си на по-сигурно, отколкото в някоя тузарска вила с отворен прозорец на долния етаж.

Пътуването продължи осемнадесет дни, през които се случи само едно произшествие. Една нощ всички се събудихме от смразяващ писък. Някакъв тип беше намерен наръган с нож между плешките. Бяха го продупчили от долу на горе през хамака. Бая голям нож, по-дълъг от двадесет сантима. Веднага двадесет и пет — тридесет надзиратели ни заобиколиха с насочени револвери и пушки и закрещяха:

— Всички голи, светкавично!

Съблякохме се до един. Ясно — ще пребъркват. Сложих скалпела под десния крак, като прехвърлих тежестта на левия, защото острието ме режеше. Босото ми стъпало го покри изцяло. Четирима от надзирателите влязоха при нас и започнаха да претърсват обувките и дрехите. Преди това оставиха револверите си отвън и затвориха зад гърба си вратата на килията. Останалите зад решетките продължаваха да ни държат на мушка.

— Първият, който мръдне, е мъртъв — предупреди един от началниците.

При претърсването откриха три ножа, две подострени обущарски шила, тирбушон и един златен патрон. Шестима души бяха изкарани все още голи на палубата. Началникът на конвоя — комендантът Баро, пристигна заедно с двама военни лекари от колониалните войски и капитана на кораба. Когато копоите излязоха от нашата клетка, всички бързо се заобличаха, без да дочакат разрешение. Аз си прибрах скалпела.

Надзирателите се отдръпнаха в дъното на палубата. По средата застана Баро, а останалите — до стълбището. Пред тях стояха мирно, строени в редица, шестимата голи мъже.

— Това е негово — започна да обяснява копоят, който беше пребърквал, като взе един от ножовете и посочи собственика му.

— Да, мое е.

— Добре — отсъди Баро, — този ще продължи пътешествието в карцера над моторите.

Един по един строените бяха обвинявани, че притежават някое от шилата, тирбушона, ножовете и всеки си признаваше. След което все така гол се изкачваше по стълбата, придружаван от по двама надзиратели. На земята останаха един нож и златният патрон. И само един човек за двете. Беше млад, между двадесет и три и двадесет и пет, добре сложен, най-малко метър и осемдесет, с атлетично тяло и сини очи.

— Това е твое, нали? — запита копоят, като протегна златния патрон.

— Да, мое е.

— Какво съдържа? — попита комендантът Баро, като го взе.

— Триста английски ливри, двеста долара и два диаманта по пет карата.

— Да видим — той го отвори. Тъй като беше заобиколен от останалите, ние нищо не виждахме, но го чухме да казва. — Точно така. Как се казваш?

— Салвидиа Ромеро.

— Италианец?

— Да, господине.

— Няма да те наказваме за патрона, но за ножа не може да ти се размине.

— Извинете, ножът не е мой.

— Не ми ги разправяй тия, намерих го в твоите обувки — каза копоят.

— Повтарям ви, че ножът не е мой.

— Значи излиза, че аз съм лъжец, а?

— Не, просто сте сбъркали.

— Чий е тогава ножът? — попита комендантът Баро. — Ако не е твой, значи принадлежи на някой друг?

— Не е мой, и това е всичко.

— Ако не искаш да те напъхаме в карцера над парните котли, където жив ще се изпържиш, кажи чий е ножът.

— Не знам.

— Ти подиграваш ли се с мен? Намират нож в обувките ти и ти не знаеш чий е? Да не ме взимаш за глупак? Или е твой, или знаеш кой го е напъхал там. Казвай.

— Ножът не е мой и не е моя работа да ви казвам чий е. Аз не съм доносник. Да не би случайно да приличам на някой гаден тъмничар?

— Надзиратели, сложете му белезници. Скъпо ще платиш за тази демонстрация на неподчинение.

Комендантът и капитанът започнаха да се съвещават. Капитанът даде заповед на помощника си, който се качи на палубата. След минута пристигна един моряк — бретонец, цял великан, който носеше ведро с вода — сигурно морска, и дебело колкото юмрук въже. Накараха момчето да коленичи и го завързаха за последното стъпало на стълбата. Морякът натопи въжето във водата и започна бавно, с всички сили да шиба бедрата, слабините и гърба на бедния нещастник. Кръвта потече по бедрата и хълбоците му, но той нито веднъж не извика. В гробовната тишина, която беше настанала, изведнъж откъм нашата килия се чу вик на протест:

— Банда мръсници!

Това се оказа искрата, която ни възпламени, и от всички страни проехтяха викове: „Убийци! Мръсници! Садисти!“ Колкото повече ни заплашваха, че ще стрелят по нас, толкова повече ние крещяхме. Изведнъж капитанът извика:

— Пуснете парата!

Двама моряци завъртяха крановете и срещу нас засвистяха струи пара с такава мощ, че за секунда всички се озовахме залегнали по корем на земята. Полудяхме от страх. Онези, които получиха обгаряния от парата, не смееха да се оплачат. Цялата акция продължи по-малко от минута, но потресе всички.

— Мисля, че разбрахте за какво става дума, дебелоглавци. Отсега нататък при най-малкото неподчинение ще обръщам парата. Стани!

Само трима души бяха сериозно пострадали от парата. Заведоха ги в лазарета. Момчето, което пребиха, се върна при нас. Шест години по-късно то щеше да загине при опит за бягство с мен.

През осемнадесетте дни на пътешествието имахме време да понаучим това-онова и да получим някаква представа за живота в каторгата. По-късно нещата не се развиха така, както си ги представяхме, но все пак Жюло направи възможното, за да ни осветли. Разбрахме например, че Сен Лоран дьо Марони е седалище, което се намира на сто и двадесет километра от морето на брега на река Марони. Жюло обясни:

— В това селище са затворът и административният център на каторгата. Там новопристигналите се разпределят по категории. Заточениците заминават директно на сто и петдесет километра оттам в наказателната колония Сен Жан. Каторжниците ги разпределят на три групи. Най-опасните ще бъдат отделени още в момента на пристигането си и ще изчакат в дисципа да ги прехвърлят на Островите на спасението, където ги интернират за ограничен срок или доживот. Островите се намират на петстотин километра от Сен Лоран и на стотина от Кайен. Наричат се Роаял, най-големият; Сен Жозеф, където е изолаторът на каторгата; и най-малкият — Дяволският. Каторжниците не ги изпращат на Дяволския остров освен в много редки случаи. Там са политическите.

— После идват опасните втора категория. Те остават в лагера в Сен Лоран, където се занимават с градинарство и земеделие. Всеки път, когато стане нужда, ги изпращат в тежките лагери: Горския лагер, Шарвен, Каскадата, Червения залив, 42-ри километър, наречен Лагерът на смъртта. После идва обикновената категория — тях ги вземат за чиновници в администрацията, за готвачи, за чистачи в градчето или в лагерите или за друга занаятчийска работа — в шивашките работилници, дърводелството, бояджийството, ковачниците, поддържането на електрическите инсталации, тапицерството, пералните и прочие.

— Най-важният момент е този при пристигането: ако ви отделят и ви сложат в килия, значи ще бъдете интернирани на островите и трябва да изоставите всяка надежда за бягство. В такъв случай имате само един шанс — бързо да се самонараните, да си разцепите коляното или корема, за да ви изпратят в болницата и да избягате оттам. На всяка цена трябва да избегнете заминаването за островите. Има и друг начин — ако корабът за островите още не е готов за отплаване, дайте пари на санитаря. Той ще ви направи инжекция с терпентиново масло в някоя става или ще ви прекара през някоя раничка накиснат в урина косъм, за да се предизвика инфекция. Или ще ви намери сяра, която да дишате и да успеете да вдигнете 40° температура. През тези няколко дни, докато чакате, трябва на всяка цена да попаднете в болницата.

— Ако пък не ви отделят и ви оставят заедно с другите в лагерните бараки, ще имате време да действате. В такъв случай не бива да търсите работа във вътрешността на лагера. Ще платите нужното, за да получите работа като клозетни чистачи, метачи или в резачницата на някой частник. Като излизате за работа извън лагера, както и всяка вечер на връщане, ще имате възможност да установите връзки с освободени каторжници, които живеят в селището, или с китайците, които могат да подготвят бягството. Трябва да избягвате лагерите непосредствено около селището — там скоро ще изпукате. Има лагери, в които никой не е успявал да оживее повече от три месеца. Там направо в джунглата те карат да нарязваш по един кубически метър дървесина всеки ден.

Тази ценна информация Жюло ни я повтаряше по време на целия път. Той самият се беше подготвил. Знаеше си, че със слизането от кораба директно ще го пратят в карцера като заловен беглец. Затова се беше снабдил с едно съвсем малко ножче, което държеше в патрона си. Веднага щом пристигнехме, щеше да го извади и да разцепи коляното си. На слизане от кораба щеше да падне от стълбата пред всички. Вярваше, че ще успее да попадне от кея направо в лазарета. Впрочем точно така и стана.