Анри Шариер
Пеперудата (31)

Биволите

И така, благодарение на едно истинско чудо аз се завърнах на Роаял, където продължих да излежавам наказанието си. Бях напуснал острова, осъден на осем години изолатор заради опита ми за бягство, а ето, че деветнадесет месеца по-късно се озовах отново тук.

Срещнах другарите си — Дега продължаваше да изпълнява длъжността на счетоводител, Галяни си беше пощенски раздавач, Карбониери бе оправдан на процеса около моето бягство. Видях се още с Гранде, с Бурсе дърводелеца и с братята с количката Нарик и Кение, а също и с Шатал от лазарета и със съучастника от първото ми бягство Матюрет, който работеше като помощник-санитар.

И корсиканските бандити не бяха мръднали: Есари, Вичиоли, Чезари, Разори, Фоско, Мокюе и Шатал, чиито свидетелски показания около аферата с Марсилската борса изпратиха големия престъпник, известен като Нокътя, на гилотината. Човек би казал, че на острова са се събрали всички звезди на криминалната хроника от годините между 27-а и 35-а.

Марсино, убиецът на Дюфрен, се бе поминал от изтощение преди една седмица. Него ден акулите са се радвали на изискано меню. Бил им е сервиран един от най-високо котираните парижки експерти по скъпоценни камъни.

Тук беше и Бара, наричан Актрисата — шампион по тенис и милионер от Лимож, осъден за двойното убийство на шофьора си и на твърде интимното си приятелче. Той работеше като шеф на лабораторията и главен аптекар в болницата на Роаял. По този повод някой от докторите остроумно беше забелязал, че на островите можеш да получиш удостоверение за туберкулозно болен най-вече посредством задника си.

Накратко, пристигането ми на Роаял беше отбелязано с топовни гърмежи. Появих се в помещението на закоравелите престъпници в едно съботно утро. Почти всички си бяха вкъщи и никой не пропусна да ме поздрави и да ми засвидетелства приятелските си чувства. Дори момчето с часовниците, което не бе проговорило, откак веднъж за малко не го бяха гилотинирали по погрешка, заряза работата си, за да ми каже „добре дошъл“.

— Е, приятели, добре ли сте всички?

— Да, Папи, радваме се, че си сред нас.

— Все още ти пазим мястото — рече Гранде. — Откак те откараха, то стои незаето.

— Благодаря ви на всички. Какво ново насам?

— Хубави новини.

— Ами!

— Тази нощ пред спалнята на примерните са намерили трупа на арабина, който те беше следил от палмата. Сигурно някой твой доброжелател се е погрижил да ти икономиса труда.

— Сигурно е така. Бих искал да знам кой е, за да му благодаря.

— Може би един ден ще си признае. Тази сутрин при проверката откриха арабина с нож в сърцето. Никой нищо не е видял, никой нищо не е чул.

— Е, така е най-добре. Как вървят залаганията?

— Вървят. И там ти се пази мястото.

— Значи продължаваме да си живеем като доживотни каторжници. Бих искал отсега да знам кога и как ще приключи цялата тази история.

— Папи, всички бяхме потресени, когато разбрахме, че са ти друснали осем години. Сега си отново сред нас и трябва да ти кажем, че на островите вече няма нито един човек, който не би ти помогнал, независимо колко рисковано може да е това.

— Комендантът иска да ви види — съобщи ми един от арабите.

Излязох след него. Навън няколко дежурни копои ми казаха по две-три хубави думи. Арабинът ме заведе при коменданта Пруйе.

— Добре ли си, Папийон?

— Да, господин комендант.

— Радвам се, че си помилван и те поздравявам за смелия ти опит да спасиш дъщеричката на моя колега.

— Благодаря.

— Сега ще те назнача за говедар, докато се освободи място за чистач на клозетите, а по-късно ще гледам да ти издействам отново разрешително за риболов.

— Добре, ако това няма да ви постави в неудобно положение.

— Бъди спокоен. Надзирателят от работилницата вече не служи тук, а аз след три седмици ще отпътувам за Франция. И така, от утре започваш работа.

— Не знам как да ви се отблагодаря, господин комендант.

— Като изчакаш един месец, преди да опиташ поредното си бягство — засмя се Пруйе.

В помещението се мяркаха същите физиономии, на които се бях нагледал, преди да ме отведат. И начинът им на живот си беше същият. Тази странна порода — комарджиите, мислеха и дишаха само за играта. От друга страна, мъжете, които си бяха хванали гаджета, живееха, ядяха и спяха заедно с тях. Оформяха истински малки домакинства, където хомосексуалната страст и любов властваха денонощно над действията и помислите. Покрай тях ставахме свидетели на страстни сцени на ревност. „Мъжът“ и „жената“ непрестанно се шпионираха и щом някой от тях се измореше от партньора си и хукнеше подир нови завоевания, това неминуемо водеше до убийство.

Един негър, наричан Семплон, миналата седмица закла някой си Сидро заради красивата Чарли (Бара). Беше третата жертва на Семплон — и все заради Чарли.

Бях прекарал едва няколко часа в лагера, когато две момчета дойдоха да ме питат:

— Папийон, бихме искали да знаем дали Матюрет ти е гадже.

— Защо?

— Ей тъй, имаме си причини.

— Слушайте тогава. Двамата с Матюрет сме бягали заедно от каторга и заедно сме изминали две хиляди и петстотин километра. През цялото това време той се държа като истински мъж. Това е всичко, което знам за него.

— Добре де, ама кажи все пак дали го чукаш.

— Не, не познавам Матюрет откъм тази страна. Ценя го като приятел и останалото не ме интересува, освен ако някой не му причини болка.

— А ако един ден ми стане жена?

— Щом той е съгласен, аз няма да се меся. Но ако легне с тебе само защото си го заплашвал, тогава ще ти се наложи да си имаш работа с мен.

Активните педерасти не бяха по-добра стока от пасивните — и двете групи живееха, без да мислят за друго освен за плътските си страсти.

Срещнах онзи италианец, у когото навремето — още докато пътувахме за Гвиана — бяха открили златния патрон.

— Още ли се мотаеш тук? — му викам.

— Всичко опитах. Мама ми изпрати дванадесет хиляди франка, копоят ми взе половината като комисиона, дадох четири хиляди от останалите, за да ме сложат в болницата, успях да стигна до рентгена в Кайен, но нищо повече не можах да направя. После уредих да ме осъдят, че съм ранил един приятел. Познаваш го — Разори, корсиканския бандит.

— Знам го, и после?

— Договорихме се с него, той се самонарани в корема и двамата ни пратиха на континента, за да отговаряме пред военния съд — той като обвинител, аз като обвиняем. Не успяхме дори да се озърнем, и процесът свърши. Осъдиха ме на шест месеца в изолатора и миналата година си ги излежах като момченце. Ти дори не си разбрал, че съм там. Не издържам вече, Папи, ще взема да се самоубия.

— По-добре е да пукнеш в открито море по време на бягство. Така поне ще умреш свободен.

— Прав си, а аз съм готов на всичко. Ако започнеш да подготвяш нещо, ми свирни.

— Разбрано.

И животът на Роаял пое по стария начин. Ето че станах и говедар. Биволът ми се наричаше Брут. Тежеше около два тона и се беше прочул като убиец на други биволи. Беше убил два мъжкаря. „Това сега е последният му шанс — предупреди ме надзирателят Аньости. Още едно убийство, и го пращаме в кланицата.“

Тази сутрин се запознах с въпросния Брут. Черният мартиниканец, който се беше занимавал с него досега, щеше да ми помага една седмица, докато науча какво трябва да правя. Веднага се сприятелих с бивола, като му се изпиках върху носа — той с удоволствие протегна големия си език, за да оближе солената течност. После му дадох няколко зелени плода манго — бях ги подбрал специално за него в градината на болницата. Впрегнахме Брут като овен за оките на каручката, толкова гиздава, сякаш беше изписвана по царско време, натоварихме я с една бъчва, която можеше да побере три тона вода, и поехме надолу към морето. Работата ни на двамата с приятелчето Брут се състоеше в това да напълним бъчвата с вода и после да я изкачим по стръмния склон. Горе на платото аз завъртах чучура и водата бликваше надолу по канала, като измиваше всички нечистотии, хвърлени там от клозеточистачите. Започвах работа в шест сутринта и към девет вече бях привършил.

След четири дни мартиниканецът заяви, че и сам мога да се справям. Службата ми имаше само една лоша страна — всяка сутрин в пет трябваше да газя из блатата и да търся Брут, който редовно гледаше да се скрие някъде, защото не му се щеше да работи. Биволът имаше много чувствителни ноздри, през които бе прекарана желязна халка със закачена за нея петдесетсантиметрова верига. Щом го откриех, той хукваше да бяга и бързо се озоваваше в най-отдалечения край на блатото. Понякога ми се налагаше да газя повече от час из застоялите вонящи води, пълни с всякакви гадини и лигави растения. Ядосвах се и започвах да крещя: „Мръсник! Педераст! Тъп като бретонец! Ще излезеш ли накрая, или ще вървиш по дяволите!“ Той обаче не реагираше на нищо освен на веригата на носа си — когато успеех да я докопам, разбира се. Обидите не го трогваха особено. След като веднъж успеех да го изкарам от блатото, биволът отново се превръщаше в добродушното ми другарче.

Винаги имах на мое разположение два бидона, пълни със сладка вода. Изкъпвах се, като внимателно измивах от себе си лепкавата блатна вода. След като се насапунисвах и изплаквах, обикновено ми оставаше половин бидон с вода. Измивах Брут, като го търках с черупка от кокосов орех. Внимателно почиствах по-чувствителните му части и го обливах целия с вода. Тогава Брут потриваше чело в ръцете ми и сам заставаше пред каручката, за да го впрегна. Аз никога не го ръчках с остена като мартиниканеца. Явно ми беше благодарен за това, защото вървеше по-бързо, отколкото с другия.

Имаше една малка хубава биволица, която беше влюбена в Брут и винаги ни придружаваше по пътя. Не я гонех, както правеше другият биволар — напротив. Оставях я да целува Брут на воля и да върви с нас, където и да отиваме. Никога не ги притеснявах, когато се целуваха. Брут ми беше благодарен за това, защото после изкачваше трите тона вода нагоре по склона с невероятна скорост. Като че ли искаше да навакса времето, изгубено в нежни игри с Маргьорит (така се казваше хубавата биволица).

Вчера по време на проверката в шест стана малък скандал заради Маргьорит. Изглежда черният мартиниканец имал навика да се покачва на няколко камъка, да повдига опашката на биволичката и, направо казано, да я чука. Един от копоите обаче го пипнал и нашият човек получил тридесет дни карцер заради „сношение с животно“. Та да се върнем на скандала. Вчера по време на проверката на Маргьорит й скимна да посети лагера. Тръгна да се разхожда спокойно покрай строените шестдесетина мъже, но щом стигна до негъра, по навик вирна опашка и се обърна с дупе към него. Всички се съдрахме от смях, а печката посивя от притеснение.

Дневно трябваше да ходя по три пъти за вода. Най-много време ми отнемаше процедурата по пълненето на бъчвата. За тая работа отговаряха двама души, които стояха и ме чакаха там долу. В крайна сметка винаги успявахме да привършим, кажи-речи, бързо. В девет вече бях свободен и тръгвах на риболов.

Накарах Маргьорит да ми помага, за да измъкваме по-бързо Брут от блатото. Щом я почешех по едно точно определено място зад ухото, тя издаваше вопъл като разгонена кобила. И Брут самичък доприпкваше веднага. Макар да нямах вече нужда от баня, него продължавах да го къпя както преди. Чистичък, без да вони на блатните води, в които прекарваше нощта, той се харесваше още повече на Маргьорит и много се гордееше с това.

На средата на пътя към платото имаше едно равно място, където държах голям и тежък камък. Брут беше навикнал да поспира там, за да си поема дъх, и аз подпирах каручката с камъка — така той можеше да си почине по-добре. Само че нея сутрин друг бивол — Дантон, огромен като Брут, ни причакваше, скрит зад малките палмови дръвчета в разсадника. Изведнъж Дантон се хвърли и нападна Брут. Брут успя да се отмести и онзи се заби в каручката. Единият му рог влезе в бъчвата. Дантон започна да се извива, за да го измъкне, а в това време аз освободих Брут от впряга. Той зае позиция на склона, тридесетина метра над Дантон, и се втурна върху него в галоп. Дали от отчаяние, дали от страх, но с цената на парче от рога, което остана в бъчвата, другият успя да се откопчи, преди моят бивол да го е връхлетял. Брут не можа да спре навреме и се блъсна в каручката, като я преобърна.

И в този момент аз станах свидетел на нещо крайно любопитно. Брут и Дантон си докоснаха челата, без да се блъскат — просто потъркаха огромните си рога едни в други. Като че ли се договориха за нещо — без да викат, шепнешком. После биволицата бавно тръгна нагоре по склона, следвана от двамата мъжкари, които от време на време спираха и пак потъркваха и преплитаха рога. Ако Маргьорит преценеше, че много са се забавили, издаваше сладострастен вопъл и отново поемаше към платото. А двамата мастодонти все така вървяха по петите й. След три повторения на церемонията стигнахме на върха. Мястото, където излязохме, беше точно пред фара на острова — гола поляна, дълга около триста метра. Срещу нас беше лагерът на каторжниците, а в двата края се намираха болниците за заточени и за военни.

Маргьорит спокойно стигна до средата на поляната. Дантон и Брут все така спазваха двадесетина метра разстояние. Тя спря и изчака двамата съперници да се изравнят с нея. От време на време надаваше протяжен вик, призивен и определено любовен. Двамата отново преплетоха рога, но този път като че ли наистина си проговориха, защото издаваха звуци, които сигурно означаваха нещо.

След този разговор единият тръгна бавно надясно, а другият — наляво. Заеха двата противоположни края на поляната. Сега разстоянието между тях бе триста метра. Маргьорит продължаваше да чака по средата. Разбрах всичко — това бе истински дуел по всички правила, обсъдени и приети от двете страни. Наградата за победителя бе младата биволица. Тя също се беше съгласила с условията — гордееше се, че двамата мераклии ще се бият заради нея.

Маргьорит нададе вик, който послужи като сигнал за началото на дуела — двамата се втурнаха един срещу друг. Всеки имаше да пробяга около сто и петдесет метра. Безсмислено е да ви обяснявам каква мощ придобиваше двутонната маса на всеки от тях, умножена по силата на ускорението. Ударът на двете глави бе до такава степен страхотен, че биволите останаха за по около пет минути в нокаут. Бяха подгънали крака. Първи се съвзе Брут и хукна в галоп да заеме отново мястото си. Битката продължи два часа. Някои от копоите искаха да убият Брут, но аз се противопоставих. При един от сблъсъците Дантон досчупи наранения си от бъчвата рог. След това побягна, преследван от Брут. Битката продължи чак до следващия ден. Навсякъде, откъдето минаваха — през градините, през гробището, през пералнята, — биволите оставяха погроми.

Едва след като се сражаваха цяла нощ, около седем сутринта Брут успя да затисне Дантон до стената на пералнята на брега на морето и заби рога си в корема му. За да довърши напълно противника си, той се преобърна два пъти по гръб, разкъсвайки напълно вътрешностите на Дантон, който се срути сразен в локвата от кръв и черва.

Борбата между двата колоса до такава степен бе обезсилила Брут, че трябваше аз да освободя рога му, за да може да се изправи на крака. Препъвайки се, той се отдалечи към морето. След малко към него се присъедини Маргьорит и прислони безрогата си главица под дебелия му врат.

Не можах да присъствам на първата им брачна нощ, защото копоят, който отговаряше за биволите, ме обвини, задето съм освободил Брут от впряга, и така аз загубих мястото си на говедар.

Помолих коменданта да поговорим по този повод.

— Каква стана тя, Папийон? Сега трябва да заколим Брут — много е опасен. Вече уби три прекрасни животни.

— Дойдох да ви помоля да спасите Брут. Надзирателят, дето отговаря за биволите, нищо не отбира. Позволете ми да ви докажа, че Брут действаше в условията на законна самозащита.

— Слушам те — засмя се комендантът.

— … И така, господин комендант, вие разбирате, че моят бивол бе нападнат — завърших историята си аз, след като бях описал всичко в детайли. — Нещо повече, ако не бях освободил Брут, Дантон щеше да го убие вързан, т.е. неспособен да се защитава, защото оките и каручката щяха да му пречат.

— Вярно — съгласи се комендантът.

Тогава пристигна копоят на биволите.

— Добър ден, господин комендант. Търсех ви, Папийон, защото днес сутринта сте излезли от лагера като че ли отивате на работа, а всъщност вече няма какво да правите навън.

— Излязох, господин Аньости, за да видя дали не бих могъл да прекратя схватката, но за зла участ и двамата бяха премного разгневени.

— Добре, може и така да е било, но отсега нататък вие няма да водите бивола, казах ви го вече. Впрочем него в неделя сутринта така и така ще го заколят — месото ще отиде за затворниците в изолатора.

— Не можете да постъпите тъй.

— Не сте вие този, който ще ми попречи.

— Аз не мога, но комендантът може. Ако неговата дума не е достатъчна, ще помоля доктор Жермен Гибер да се намеси и да спаси Брут.

— За какъв дявол се бъркате в тази работа?

— Това ме засяга. Аз отговарям за бивола и той е мой приятел.

— Ваш приятел? Биволът? Да не се подигравате с мен?

— Чуйте ме, господин Аньости, позволете ми да кажа две думи.

— Оставете го да произнесе пледоарията си в полза на бивола — додаде комендантът.

— Добре, говорете.

— Господин Аньости, вярвате ли, че животните могат да разговарят?

— Да, защо не. Нали все по някакъв начин общуват помежду си.

— Точно това се опитвам да ви кажа и аз — Брут и Дантон се договориха да се дуелират.

И отново разказах всичко от игла до конец.

— Исусе Христе, ама и вие сте голям чешит, Папийон! — рече корсиканецът. — Върнете се при своя Брут, но ви предупреждавам, че следващия път, когато убие някой, дори комендантът няма да може да го спаси. Останете си биволар. От утре Брут да започне отново работа.

Два дни по-късно каручката бе поправена в работилницата и Брут, придружаван от благоверната си Маргьорит, отново пое всекидневните си задължения. И всеки път, когато стигнехме до мястото за почивка, аз подпирах каручката с камъка и питах: „Къде е Дантон, а Брут?“ И огромният мастодонт с едно движение дръпваше товара си напред и бързо изкачваше склона с бодрата стъпка на победител.